Петър Величков
Необходим послепис

Горния текст написах за първото издание на „Левски“, осъществено от издателство „Български писател“ през 1987 г. Редакция „Литературно наследство“ на издателството и особено хората, които работеха тогава в нея — Тихомир Тихов, Мария Кондова, Михаил Неделчев, Магдалена Шишкова, Светла Гюрова, консултантът и рецензент Петко Тошев, както и художникът Кънчо Кънев, направиха всичко възможно „Левски“ да излезе както подобава. Положителна роля изигра и рецензията на проф. Крумка Шарова. Тогава не предполагах, че заниманията ми с творчеството на Яна Язова ще продължат. Излизането на „Левски“ обаче се превърна в най-голямата литературна сензация през XX век. Тиражът му от 90 112 екземпляра се изчерпа бързо и издателството ми възложи да подготвя продълженията му „Бенковски“ и „Шипка“, които излязоха последователно в следващите две години.

Когато се захванах с издирването на романа, проф. Т. Боров, който ме въвлече в тая история, ми каза, че оригиналът е откраднат и от кого. След като издирих чернови от „Левски“ в ЦДИА и публикувах първите откъси във в. „АБВ“ пък ми се обади човек, който е разследвал смъртта на Яна Язова. Той ме предупреди, че става дума за убийство, че на писателката най-напред са й дали отрова и когато тя не е задействала, тогава тя е била удушена с колана на халата й. Трупът е оставен да се разложи, за да се заличат следите на престъплението. Че по заповед отгоре разследването е било прекратено и цялата преписка иззета.

При първото издание нямаше как да съобщим това, нито пък проф. Боров да разкаже защо именно „Левски“ е върнат на авторката от издателство „Народна култура“. Не е причината толкова в обема му, а друго. Когато романът е включен в плановете на издателството, на авторката й се обаждат по телефона от „Работническо дело“ и я канят да напише стихотворение за Георги Димитров. Тя отказва и я заплашват, че „горко ще се кае“ за това. И наистина когато отива за аванса си, връчват й отрицателна рецензия. Язова разбира, че и на нея й е дошъл ред, както на други „буржоазни“ писатели (Фани Попова-Мутафова например) да се покае и да превие гръбнак. И понеже отказва, още повече че няма за какво да посипва главата си с пепел, съдбата й вече е била решена.

Така изминаха годините от 1984 насам, през които бях адвокат на една мъртва, а работата ми върху нейните ръкописи се превърна за мен в мисия. Една по една излизаха нейните книги — онези, останали в ръкопис, стигнаха до читателя по черновите, постъпили в ЦДИА след категоричната намеса на Величка Филипова. Години след това тя ми разказа каква битка е водила и накрая завърши така: „С много труд го взехме този архив.“ Изглежда, че Яна Язова е единствената българска писателка, която се явява пред съда на читателя с чернови на най-значимите си творби — романът „Александър Македонски“, трилогията „Балкани“ и антидеветосептемврийския роман „Голямо и малко“ (от който излезе втората половина под заглавието „Война“, подготвен не от мен). Трудно може да се предположи какъв е бил окончателният им текст, задигнат след смъртта на писателката. Затова моля уважаемите читатели за снизхождение.

Криминалната част около кражбата на окончателния препис на „Левски“ сама по себе си е драматичен роман. Не мисля обаче, че нейното изнасяне днес е толкова съществено. По-важен е текстът на романа. За пръв път образът на Левски е вплетен в събитията, разтърсили България и Европа по онова време, и той е представен с такава сила, с каквато не зная дали са го възприемали неговите съвременници. Не са малко и героите в романа, или пък някои събития, които някакси стоят откъснато. Бих искал да предупредя онези, които ще прочетат „Левски“ сега и за първи път, че тия герои и сюжетни нишки са разгърнати в продълженията му „Бенковски“ и „Шипка“.

Накрая бих искал да цитирам предсмъртното стихотворение на Яна Язова, озаглавено „Ще бъда!…“, което издирих и включих в томчето с нейни избрани стихотворения „Поезия“ (2000):

Дори да нямам тука гроб безшумен,

да нямам вече близки, врагове,

при тебе ще останат моите думи

и моят дух, превърнат в звукове!

 

Легендата на всички ще разправя,

записваните в мрака писмена.

И който тръгне, няма да забравя,

че се върви и в бурни времена!…

 

Ще бъде минало, каквото страдах.

Изминат ще е главоломни ход.

Затуй, че устоях и че не падах,

ще ме обича целият народ!

То дава отговор на важни въпроси около съдбата на авторката на „Левски“… И, надявам се, поле за размишление.