Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (16)

Това е детето

На следващия ден следобед, три от децата на голямото семейство седяха в библиотеката на господина от Индия и правеха всичко възможно да го забавляват. Бяха им позволили да дойдат, защото ги бе поканил. Известно време той беше живял в неизвестност и напрегнатост и този ден очакваше с голям страх едно събитие: завръщането на господин Кармайкъл от Москва, който вече седмици наред отлагаше пристигането си. Щом отишъл в Москва, не успял веднага да попадне на следите на семейството, което търсеше. Когато най-после ги открил, се оказало, че са на някакво пътешествие. Усилията му да ги стигне били безрезултатни и решил да остане в Москва, докато се върнат. Господин Карисфорд седеше в големия си стол, а Джанет бе седнала на пода до него. Той много я обичаше. Нора бе намерила една табуретка, а Доналд беше възседнал тигровата глава, която красеше килима, направен от животински кожи. Трябва да се спомене, че той яздеше с голяма страст и силни викове.

Джанет му обърна внимание да не вика така силно, но като я потупа по рамото, господинът от Индия каза, че това го развлича.

Той не можеше да мисли и да говори за нищо друго, освен за момичето, което бащата на голямото семейство беше отишъл да търси.

— Файтон! — извика по едно време Джанет. — Спря пред вратата. Татко пристига!

Всички се спуснаха към прозорците.

— Да, това е татко! — заяви Доналд. — Но момичето го няма.

И трите деца неудържимо изскочиха от стаята и се втурнаха през вестибюла към вратата. Те винаги посрещаха така баща си — подскачаха, пляскаха ръце, а после баща им ги прегърна и целуна.

Господин Карисфорд направи усилия да стане и пак се отпусна на стола.

— Напразно — каза той, — аз съм една развалина!

Гласът на господин Кармайкъл се приближаваше до вратата.

— Не, деца — казваше той, — ще влезете вътре, след като поговоря с господин Карисфорд. Идете да си играете с Ран Даф.

Вратата се отвори и в стаята влезе господин Кармайкъл. Той бе по-червен от всякога и създаваше впечатление за свежест и здраве, но когато очите му срещнаха въпросителния поглед на болния, дори когато си стиснаха ръцете, те изразяваха разочарование и загриженост.

— Какво ново? — попита господин Карисфорд. — Къде е осиновеното от руснаците дете?

— Не е момичето, което търсим — бе отговорът на господин Кармайкъл. — Тя е много по-малка от дъщерята на капитан Крю. Казва се Емили Карю. Видях я и говорих с нея.

Господинът от Индия изглеждаше много изморен и нещастен. Ръката му падна безжизнено.

— Значи трябва да започнем да търсим отново — каза той. — Това е. Седни, моля ти се.

Господин Кармайкъл си взе стол. Постепенно се бе привързал към този нещастен човек. Сам той се чувстваше така добре и толкова щастлив. Беше заобиколен с такава радост и обич, че самотата и разстроеното здраве на Карисфорд му се струваха непоносимо тъжни. Ако в къщата на господин Карисфорд се носеше високият глас на едно весело младо същество, тя нямаше да бъде толкова самотна. И сигурно не беше лесно за един човек да носи в себе си мисълта, че е онеправдал и изоставил дете.

— Хайде, хайде — каза господин Кармайкъл весело, — все ще я намерим.

— Трябва да започнем веднага. Няма време за губене — каза нервно господин Карисфорд. — Имаш ли да предложиш нещо ново — каквото и да е?

Господин Кармайкъл се почувства някак неспокоен, стана и започна да се разхожда из стаята със замислено лице, пълно с недоумение.

— Добре, нека да помислим — каза той. — Не зная какво ще е най-добре да се предприеме. Впрочем, дойде ми нещо на ум, когато обмислях работата във влака.

— Какво е то? Ако е жива, тя все пак трябва да е някъде.

— Да, тя е някъде. Претърсихме училищата в Париж. Да оставим Париж и да видим Лондон. Това бе мисълта ми — да претърсим Лондон.

— Училищата в Лондон са доста много — каза господин Карисфорд. После трепна леко, като си спомни нещо. — Ето и до нас има училище.

— Тогава ще започнем оттам. По-близко място от съседната къща няма.

— Наистина — съгласи се Карисфорд. — Там има едно момиче, което ме интересува, но не е ученичка. То е самотно, но съвсем не прилича на клетия Крю.

Може би тъкмо в този момент магьосникът бе пак на работа — добрият магьосник. Изглежда, че е било точно така. Какво беше накарало Ран Даф да влезе в стаята с почтителни поклони и с едва скривана възбуда в тъмните, светещи очи, точно когато господарят му говореше?

— Господарю — каза той, — дошло е детето, към което господарят е милостив. Носи маймунката, която пак избягала по покрива в таванската й стаичка. Аз й казах да почака. Мислех, че на господаря ще бъде приятно да я види и поговори с нея.

— Коя е тя? — запита господин Кармайкъл.

— Бог знае — отговори господин Карисфорд. — Тя е детето, за което говорех. Прислужничка е в училището. — Той махна с ръка към Ран Даф и каза: — Да, искам да я видя. Доведи я. После се обърна към господин Кармайкъл: — Докато те нямаше — обясни той, — бях отчаян. Дните бяха много мрачни и дълги. Ран Даф ми разказа за неволите на детето и заедно съставихме план да му помогнем. Допускам, че е детинска работа, но ми създаде занимание. Във всеки случай, нищо нямаше да стане без помощта на един пъргав и леко стъпващ ориенталец като Ран Даф.

В този момент в стаята влезе Сара. Тя носеше на ръце маймунката, която явно не смяташе да се разделя със Сара. Бе се прилепила до нея и крещеше. Страните на момичето бяха зачервени от вълнение, понеже се намираше в стаята на господина от Индия.

— Вашата маймунка пак беше избягала — каза тя с хубавия си глас. — Снощи дойде при моя прозорец и аз я прибрах, защото навън беше студено. Щях да я донеса още тогава, но беше много късно. Знаех, че сте болен и може да не ви е приятно да ви безпокоят.

Хлътналите очи на господина от Индия се спряха върху нея с интерес.

— Много умно сте направили — каза той.

Сара погледна Ран Даф, който стоеше близо до вратата.

— Да я дам ли на индуса? — попита тя.

— Откъде знаете, че е индус? — каза господинът от Индия, леко усмихнат.

— Но аз познавам индусите — каза Сара, като подаваше съпротивляващата се маймунка. — Аз съм родена в Индия.

Господинът от Индия се изправи така внезапно и изражението на лицето му се измени толкова, че за миг тя се стресна.

— В Индия ли сте родена — извика той, — в Индия? Елате — и протегна ръка.

Сара отиде при него и сложи ръката си в неговата. Тя стоеше спокойно и сиво-зелените й очи го гледаха учудено. Нещо ставаше с него.

— Вие живеете в съседната къща, нали? — попита той.

— Да, живея в пансиона на госпожица Минчин.

— Но нали сте нейна ученичка?

Странна усмивка се появи по устните на Сара. Тя се поколеба за миг преди да отговори.

— Мисля, че не знам точно каква съм — отвърна тя. — Отначало бях ученичка, но сега…

— Бяхте ученичка, а сега каква сте?

Тя пак се усмихна.

— Спя на тавана — каза тя. — Ходя да пазарувам за готвачката, върша всичко, каквото тя ми каже и помагам на малките с уроците.

— Разпитвай я, Кармайкъл — каза господин Карисфорд, като се отпусна назад, сякаш бе загубил сили. — Аз просто не мога повече.

Едрият добър баща на голямото семейство знаеше как се говори с малки момичета. Сара разбра, че той бе много по-опитен в това. Веднага й заговори с хубавия си, окуражителен глас.

— Какво имате предвид под думата отначало? — попита той.

— Когато бях заведена за пръв път там от татко.

— Къде е той сега?

— Той умря — каза Сара много спокойно. — Той загуби всичките си пари и не ми остави нищо. Нямаше кой да се грижи за мен и да плаща на госпожица Минчин.

— Кармайкъл! — извика високо господинът от Индия. — Кармайкъл!

— Не трябва да я плашим — предупреди го шепнешком господин Кармайкъл и прибави високо, обърнат към Сара: — И така, пратиха ви на тавана и ви направиха малко слугинче. Така ли беше?

— Нямаше кой да се грижи за мене — каза Сара. — Нямах нито пари, нито близки.

— Как е загубил баща ви парите си? — запита господинът от Индия със затаен дъх.

— Той не ги е загубил сам — отговори Сара, която се озадачаваше все повече и повече. — Той имал един приятел, когото много обичал. Този приятел му взел парите. Той се доверил на своя приятел повече, отколкото трябвало.

Господинът от Индия започна да диша бързо.

— Може приятелят да не е мислел да му напакости — каза той. — Може да е станала грешка.

Сара не долови колко строго прозвуча гласа й, когато отговори. Ако знаеше за какво точно става дума, сигурно щеше да се помъчи да го смекчи, заради господина от Индия.

— И да е така, страданието бе същото за татко — каза тя. — То го уби.

— Как се казваше баща ви? — попита господинът от Индия. — Кажете.

— Казваше се Ралф Крю — отговори Сара, като почувствува страх. — Капитан Крю. Той умря в Индия.

Разстроеното лице на Карисфорд се сгърчи и Ран Даф изтича при господаря си.

— Кармайкъл — задъхваше се болният, — това е детето! Детето!

За миг Сара помисли, че той умира. Ран Даф наля няколко капки от едно шише и ги поднесе към устните му. Сара стоеше наблизо и леко трепереше. Тя погледна озадачена господин Кармайкъл.

— Какво дете съм? — попита колебливо тя.

— Той е приятелят на баща ви — отговори господин Кармайкъл. — Не се плашете. Ние ви търсим от две години.

Сара сложи ръка на челото си и устните й затрепериха. Тя заговори като на сън.

— И през цялото това време съм била у госпожица Минчин — почти прошепна тя. — От другата страна на стената.