Даринда Джоунс
Блясък (Коледен разказ от поредицата „Чарли Дейвидсън“)

Рейес Фароу, калпазанинът от съседната врата, отмести поглед от пламъците, които се виеха около почернелите цепеници в камината, и спря могъщия си взор върху мен.

— Репортерка? — попита той.

Примигнах заради цинизма в гласа му. Заболя. Добре де, не наистина, но ме остави озадачена. А аз не се озадачавах лесно.

Маловерци.

— Не — казах аз, поклащайки глава. — Не искам да бъда просто репортерка. Искам да бъда разследваща репортерка.

Той се пребори с една секси усмивка, от която в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.

— Значи да си частен детектив, собственик на комплекс с апартаменти, съсобственик на бар и грил, консултант към полицейското управление на Албъкърки, барман на половин ден и единственият мрачен жътвар от тази страна на вселената не е достатъчно?

А! Изведнъж разбрах съмненията му. Опасенията му. Оставих химикала и тетрадката си, поставяйки ги внимателно върху масичката му за кафе, и се обърнах отново към него. Това изискваше някои обяснения. Малко финес. И още кафе, защото чашата ми беше празна.

— Онова е професионалният ми живот. Професионалният. Това е личният ми живот. Реших да стана репортерка повече като хоби. Защото, знаеш, колко трудно може да е?

Той прочисти гърлото си.

— Осъзнаваш ли, че току-що обиди всеки жив репортер? И вероятно много, които не са.

Финес. Вярно. Забравих частта с финеса.

— Имаш право, но сериозно, познавам хора. — Приведох се към него. — Помисли си. Мога да интервюирам известни личности, до които никой друг не може да се добере. Знаеш, умрелите. Представи си задачите, които мога да получа. Имам предвид дали Ейбрахам Линкълн е говорил грубости, докато е бил шампион по борба? Как се е чувствала Джейн Остин, когато е била младши офицер в женския отряд към Кралските хусари на краля^[1]? Наистина ли Хитлер е бил бащата на метамфетамина и по този начин пряк отговорник за едно от любимите ми предавания на планетата: „В обувките на Сатаната“? Възможностите са безкрайни!

Когато свърших с речта си, Рейес се облегна в ъгъла на големия си диван и изпъна крака. Държеше полупълна чаша с кехлибарена течност. Дълги пръсти балансираха чашата върху облечено в дънки бедро. Другият комплект дълги пръсти почиваха замислено на слепоочието му. С лакът, подпрян на подлакътника на дивана, ризата му се беше разтворила, опъвайки горното копче над широките му гърди, позволявайки да се хвърли поглед към разкрилата се отдолу кожа.

Преборих се с импулса да се наместя отгоре му; да заровя пръсти в гъстата му тъмна коса и езика си в чувствената му уста. Но имах работа за вършене — не, чакайте, хоби — и никакво количество сексапил нямаше да ме отклони от мисията ми. Аз, в крайна сметка, се борех за интервюто на века. Онова, в което синът на Сатаната си казваше всичко, само и единствено за моя лична изгода.

Исках да знам за него още толкова много за миналите му животи, онези и на Земята, и в Ада. Затова измислих абсолютно гениален, ако мога да го кажа сама, план, който включваше мен, пишейки статия за него за „Ню Йорк Таймс“. И/или за „Нешънъл Инкуайърър“. Можеше да тръгне и в двете посоки.

Той ми отправи искрящ поглед изпод миглите си. Сложи показалец върху устните си. Забави сърцебиенето си и ме изучава както хищник изучава жертвата си.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, това ще бъде много кратко интервю.

Намерението му, хипнотичната му привлекателност ме омаяха. Отне дълъг момент, преди да успея да откъсна очи от него.

— Правилно — казах, прочиствайки гърло и посягайки отново към химикала и тетрадката си. — Правилно. Та, значи ли това, че мога да ти задам някои въпроси?

— Може да ме питаш всичко.

Разбира се, че можех. Не означаваше, че той щеше да отговори.

— Нека перифразирам — казах, потупвайки с химикала по брадичката си. — Значи ли това, че ще отговориш на въпросите ми?

След момент на размисъл той каза:

— Ще отговоря на всичко, което ме попиташ.

Няма начин. Шеметно, нереално щастие се понесе по гръбнака ми и по нервните ми окончания. Той също го усети и се усмихна иззад ръката си.

— Стреляй — добави той.

Сладко. Тази вечер бе много по-невероятна от снощната, в която бягах от размахваща нощ гола жена, крещяща „Смърт за всички бедняци!“.

Сериозно, колко лоши можеха да са бедняците?

— Добре — казах аз, подпирайки лакти на коленете си, — какво беше да израснеш в Ада?

— Да.

Кимнах и записах отговора му, не желаейки да цитирам погрешно нито една дума, нито една буква. Репортерите можеха да си навлекат големи проблеми за такова нещо.

— Страхотно. Добре, в този дух, какво беше да имаш за баща първия паднал ангел?

— Понякога.

Наведох глава да запиша отново.

— Мхм, и каква е точно антипатията ти към Коледата?

— Пълнозърнест.

Продължих да пиша, а надеждите ми угасваха. Всъщност вината беше изцяло моя. Той каза, че ще отговори на всичко, което го попитам. Не каза, че ще отговори честно или искрено. Някой ден щях да се науча.

Решавайки да продължа играта, вдигнах поглед към него, вгледах се в очите му и казах:

— Това беше дълбоко. Докосна ме.

Единият ъгъл на устата му се изви прелъстително.

— Мога да те докосна много по-дълбоко, ако ми позволиш.

Сърцето ми трепна в гърдите. За всеки случай огледах апартамента му за дефибрилатор.

Клепачите му се присвиха.

— Това няма нищо общо с една конкретна кутия, която открих пред вратата си тази сутрин.

— Какво? — казах изумено. „Преструвай се, скъпа, преструвай се.“ — Каква кутия? — Потресена, метнах химикала върху тетрадката си. — Никога не съм виждала кутия в живота си.

Той ме покоси с великолепното си безизразно нещо. Не го очаквах.

Поседях поразена за момент, преди да се осъзная.

— Добре, хубаво, да кажем, в интерес на спора, че е имало кутия с неопределена големина и форма, която е била видяна в района на прага ти. Отвори ли я?

— Мислех, че сме се разбрали.

— Така е. Кълна се. — Направих знака на момчетата скаути, защото нищо друго не крещеше „честност“ така, както този знак. — Но не е честно, че ти може да ми вземеш нещо за Коледа, а аз да не мога да ти взема.

Той повдигна рамо незаинтересовано.

— Но се разбрахме.

Завъртях очи.

— Съгласихме се само заради голата жена с нож, която ме взе за беднячка и ми трябваше подкрепление. Тази мадама беше като триатлонист.

— Няма значение. Сделката си е сделка.

— Ъгх. — Хвърлих се назад върху празното място на дивана му. — Рейес, защо? Истинската радост от Коледата е в това да даваш. Ако не ми позволиш да ти дам подарък, изсмукваш щастието от целия сезон като инжекционен, битурбо „Хувър“.

Той се засмя меко.

— Не е мой проблем.

Имаше право. И разбирах защо не празнуваше Коледа. Наистина разбирах. Детството му беше като от кошмарите. Беше отгледан от чудовище и бях сигурна, че Коледите му са били като всеки друг ден от годината: ужасни. Но исках да изпита радостта от Коледата. Удоволствието от това да отвори подарък от някого, който го обича повече от живота. Не че моят подарък го показваше, но все пак. Намерението беше важно.

— Хубаво — каза той с примирение в гласа и аз подскочих на дивана, изпълнена с надежда. — Може и да съм отворил кутията.

Плеснах с ръце.

— И?

— И… — Той изчака момент, за да подбере правилните думи. — И ще трябва сама да видиш.

Погледът ми се стрелна към чатала му толкова бързо, че едва не получих камшичен удар.

— Наистина? Като сега ли?

Устните му се отвориха леко в очакване.

— Няма по-добър момент от настоящия.

Единият му лакът все още бе подпрян на подлакътника на дивана. Той отпусна другата си ръка на облегалката, напитката му се поклащаше. И си седеше като супермодел по време на снимки. Образът бе толкова силно мъжествен, толкова суров и наелектризиращ, че цял казан топлина се изсипа в корема ми.

Поемайки си дълбок, успокояващ дъх, аз се заборих с порива да му се нахвърля. Да разкъсам дрехите му и да ги накъсам на парченца. Стегнах се. Фокусирана. И с грацията и достойнството на дипломат се протегнах напред, за да разкопчая дънките му. Само дето дипломат вероятно не би го направил.

Неспособна да възпра треперенето, което започна от коленете ми и достигна до ръцете, аз разкопчах копчето. Той задържа погледа си върху мен, давайки ми време, докато бавно свалях ципа. Нямаше значение колко пъти го бях докосвала, дълбоката тръпка в сърцевината ми се събуждаше в мен всеки път, когато кожата ми докоснеше неговата. Особено когато кожата беше на такова интимно място.

Очертанията на ерекцията му под боксерките не можеше да се сбърка. Подаръкът, който му бях купила, бе отдавна забравен, а аз пропълзях в скута му, приведох се напред, докато устите ни едва не се докоснаха, докато ароматът на алкохола не се сля с дъха ми, после се протегнах под ластика и обвих пръсти около твърдата му като мрамор ерекция, а върховете им не успяваха да се докоснат.

Чух чашата да се изплъзва от хватката му. Тя падна върху дебелия килим с тупване, когато го освободих от ограниченията на дънките му, сниших се на пода и го поех в уста. Той си пое въздух, мускулите му трепнаха, когато сви юмрук в косата ми, за да забави атаката ми, да контролира ритъма ми. Усетих прилива му на кръв срещу езика си, когато се втвърди дори още повече. Игнорирайки желязната му хватка, аз поех всеки сантиметър от него, дръпнах се назад, изчаках за един агонизиращ удар на сърцето, след това го поех отново.

Той отметна глава назад, ханшът му се повдигаше от дивана, докато работех.

— Дъч — каза той през стиснати зъби, сякаш като предупреждение. Сякаш се измъчва.

Но топлината в корема ми бе избухнала в пламъци. Само ако ме докоснеше, можеше да ме отведе до ръба на оргазма. Усетих същия прилив на удоволствие, както и той. Същата ядрена топлинна вълна. Той вплете и другата си ръка в косата ми, избутвайки ме от ерекцията си, после грубо издърпвайки ме нагоре, докато не се озовах легнала върху гърдите му. Мислех, че ще изчака за момент, докато се възстанови, но той дръпна копчетата на дънките ми и ги избута надолу от задника ми. Усетих как настръхнах, когато студеният въздух докосна оголената ми кожа.

С едно гладко като стъкло движение той свали напълно дънките и бикините ми, сложи ръце от двете страни на ханша ми и ме повдигна, за да го възседна, осигурявайки на устата си достъп до по-чувствителна част от тялото ми.

В момента, в който езикът му докосна клитора ми, си поех рязко дъх. Опустошителен огън пламна между краката ми, карайки течна топлина да се разпростре из всяка молекула в тялото ми. Опрях ръце в дивана за баланс, макар че нямах нужда. Той ме държеше над себе си, задържайки тежестта ми, сякаш не беше нищо, придърпвайки ме по-близо, когато искаше да засмуче по-силно, отдръпвайки ме, когато искаше да погали леко като перце подутата ми плът. Всяко докосване на езика му разбъркваше течната лава в мен, разпенвайки я, докато не достигнеше предела.

Щях да свърша. Усетих как се задава устремно, но исках той да бъде в мен, когато го направех. Исках собственият му оргазъм да се слее с моя. Но той нямаше намерение да ме пусне. Трябваше да се преборя, забивайки нокти в китките му, дърпайки пръстите му. Още щом се оказах възседнала гърдите му, аз се наведох и сграбчих косата му. С уста, долепена до ухото му, прошепнах:

— Искам да заровиш пениса си в мен. Искам да усетя земята да се тресе, когато свършиш.

Той простена и се подчини без колебание. Придърпа ме в обятията си и ни завъртя, докато не се озова отгоре. С едно бързо движение потъна в мен. Бях повече от достатъчно влажна, за да улесня влизането му, а моменталното удоволствие от натиска на ерекцията му ме накара да ахна.

Той задържа позицията си, заровен до основата, но само за момент, само за да ми даде възможност да привикна с размера му, преди да се изтегли и да се потопи отново. Извиках, но той не ме удостои и с частица от секундата. Тласъците му станаха по-бързи, по-силни, докато ме отвеждаше все по-близо до ръба. Забих нокти в гърба му, острата захапка на възбудата се заизвива и разду в мен като приливна вълна от блестяща светлина, докато не експлодира в един финален изблик на гореща енергия.

Избухна в мен като милион звезди, разбиващи се в костите ми. Зъбите ми се сключиха, дробовете ми се свиха, а аз се понесох по вълната на екстаза до самия ръб на вселената, докато тласъците на Рейес се ускориха, станаха по-отчаяни, повтарящи се спазми на удоволствие. После ме притисна към себе си толкова плътно, че едва дишах. Ниско ръмжене се откъсна от него, докато се извиваше в хватката на собствения си оргазъм, докато потръпваше от удоволствието, разливащо се през него. И земята се размърда под нас. Нашите енергии, сливащи се и смесващи се, създаваха мощна пукнатина във времепространствения континуум, а земята тътнеше в протест, докато атомите в нас не се успокояха, докато вълнението не отшумеше.

Лежахме бездиханни, все още полуоблечени, с преплетени крайници. Оголената плът блестеше на светлината от огъня. Някак се бяхме озовали на килима. Масичката за кафе беше избутана настрани — много настрани — а малката масичка встрани беше преобърната. Нямам идея.

Нямах избор, освен да докосна Рейес, докато лежеше отгоре ми. Прокарах върховете на пръстите си под ризата му, надолу по гръбнака му и по стоманения му задник. В отговор, той намести лицето си по-близо в извивката на врата ми.

— Какво ще кажеш за подаръка, който ми даде? — попита той.

Едва тогава си спомних коледния подарък, който му бях купила. Огледах дрехите, които бяха безразборно разхвърляни по пода на хола му и се ухилих.

— Мисля, че тези боксерки изглеждат по-добре на пода, отколкото на теб.

Той се отдръпна назад, за да може да ме погледне.

— Да не би да обиждаш боксерките ми с „Джингъл Белс“?

— Никак — казах аз, бързайки да го уверя. — Просто изглеждаш по-добре на голо.

Той отново се отпусна до мен.

— Ще ги нося всеки ден до края на живота си.

Изсмях се гръмко.

— Няма да посмееш.

— Само гледай.

— Ще ги изгоря.

— Тогава ще трябва да изгориш и мен. Повече никога няма да ги събувам.

Впих зъби в рамото му, тънката му риза осигуряваше малко защита. Той сграбчи главата ми, задържа я до себе си за един дълъг момент. След това се надигна отново и се вгледа в мен, карайки пеперуди да се появят в стомаха ми. Пеперуди камикадзе, които бомбардираха вътрешните ми органи, без да се интересуват от собственото си добруване. След минута казах:

— Като стана дума за подаръци, какво си ми взел?

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Това не ти ли беше достатъчно?

Не можах да се въздържа и се изхилих непристойно.

— Тази малка среща, която имахме току-що? Няма начин да се отървеш толкова лесно.

Погледът му се пренесе към чекмеджето в масичката за кафе. Онази, която бе избутана много надалеч. Метнах се напред и се опитах да я достигна, докато той наблюдаваше, напълно не желаейки да помогне. Не желаейки да ме освободи от тежестта си. След цяла вечност на мятане, най-накрая отворих чекмеджето и слепешката заопипвах вътрешността му, докато не докопах нещо. Извадих подарък. Беше увит в златиста опаковка с червена панделка.

— Това мое ли е? — попитах развълнувано.

Веждите му се извиха.

— Никога в живота си не съм виждал тази кутия.

Легнах обратно на килима и се изкикотих.

— Това е прост въпрос, на който да се отговори с „да“ или „не“.

— Точно така си мислех.

— Ах! — казах разбиращо. Имаше предвид въпросът, който той зададе, или по-скоро изстреля, наскоро. Все още не му бях отговорила. — Мога ли да го отворя?

— Целият е твой. — Очите му буквално танцуваха пакостливо, когато се отпусна от едната ми страна и подпря глава, за да гледа.

Разкъсах опаковката и усетих как очите ми се разширяват, когато извадих синя кадифена кутийка. Хвърлих му поглед, не можейки да повярвам как привличането към диамант, или поне очакването за такъв, ме превърна в замаяно, треперещо момиче-медуза. След като придърпах долната си устна между зъбите си, повдигнах капака. Две възглавнички от кадифе стояха вътре. Пролуката, която тези възглавнички образуваха, трябваше да съдържа пръстен, но такъв нямаше.

Зяпнах насреща му, напълно измамена.

— Какво е това? — попитах потресено.

— Това е прост въпрос, на който да се отговори с „да“ или „не“ — каза той, гласът му бе богат и гладък като карамел. Той се излегна назад, кръстосвайки ръце под главата си. — Когато получа отговора, ти ще получиш останалата част от подаръка си.

— Това е изнудване.

— Това е добър бизнес. За мен няма смисъл да ти давам пръстен, ако кажеш „не“. Бих загубил много време и пари. Всичко това зависи от една мъничка дума на английски.

Сгуших се до него, взирайки се в кутийката така, сякаш съдържаше лъскав диамант с размерите на Китай.

— Ами, ако вместо това ти отговоря на прасешки латински^[2]? Тогава ще получа ли пръстена?

— Нем.

— Но ти знаеш прасешки латински толкова добре, колкото и аз.

— Ако не можеш да кажеш „да“ или „не“ на прост английски, сделката отпада.

Надигнах се на лакът.

— „Да“ или „не“ на прост английски! — Боже, бях умна.

— Много лошо, наистина — каза той, отказвайки да падне жертва в капана ми. — Пръстенът е прелестен.

Въздъхнах и отпуснах глава на рамото му, уверявайки се, че част от оплетената бъркотия на главата ми ще падне върху лицето му. Той издуха кичур от устата си. С изключение на това, изглежда нямаше против. Да му се не види.

— Няма да се получи — казах, все още взирайки се в кутийката. — Не можеш да ме изнудиш да се омъжа за теб.

Той улови брадичката ми и повдигна лицето ми към своето.

— Скъпа, аз съм синът на Сатаната. Ако поискам, мога да те изнудя да дадеш първородното си дете на пътуващ цирк.

Имаше право. Право, което бе бързо забравено под натиска на устата му върху моята, но въпреки това беше прав. И все пак агонията, която му причинявах в момента, като задържах отговора си, беше далеч по-забавна от всеки пръстен, диамантен или друг, който бих могла да получа. Трябваше да удържа още малко. Да го накарам да се гърчи. Както аз, когато той разтвори краката ми с бедрото си и пръстите му разтвориха плътта между тях. Такова гърчене.

Бележки

[1] Кралски хусари на краля — танковият батальон на 12-та бронирана пехотна бригада. Има и Кралски хусари на кралицата. — Б.пр. ↑

[2] Прасешки латински — шифрован английски език, преводът на който се осъществява по прости правила. Първите съгласни от думата се преместват в края и се добавя окончанието „ay“. Например „car“ се превръща в „ar-cay“, а „star“ — в „ar-stay“. — Б.пр. ↑