Семейство Висницки се премести от Ленинград в Кутаиси в края на четиридесетте години. Преместването беше заради болестта на бащата на Илюша. Инфекциозен полиартрит — това непонятно словосъчетание преследваше Иля през цялото му детство. За него говореха непрекъснато като за тежък и неприятен, но главен член на семейството, от когото за съжаление няма как да се отървеш. Болестта очевидно беше последица от далечната финска война, когато баща му служил в разузнавателна рота и лежал неподвижно часове наред в белия маскировъчен халат върху снега при четиридесет градуса под нулата, докато проследявал поредния „език“^[1]. След това дошла Отечествената война. Николай Николаевич завършил курсове и станал свързочник, изкарал цялата война от начало до край без драскотина. Той единствен от връстниците си се върнал в родния двор на улица „Марат“. И почти веднага в края на септември четиридесет и пета целият блок празнувал сватбата на старшината от запаса Николай Висницки и Танечка Круглова, негова приятелка от детските игри в двора. А седем години след като се родил Иля, в ставите на Николай Николаевич плъзнал същият тоя инфекциозен полиартрит. Лекарите вдигали безпомощно рамене, говорели за лошата наследственост — майката на баща му, бабата на Иля, умряла от същата болест, — за последиците от войната и в хор го съветвали да смени климата. И тогава бойният другар на Николай от полка, шумният и весел грузинец Тимур Чичиладзе убедил Висницки да се заселят в Кутаиси. Основният аргумент при избора на новото местожителство бил разположеният близо до Кутаиси знаменит курорт Цхалтубо. Точно „по профила“ на бащината му болест.

Иля още помнеше как го порази този зноен, дъхащ на всякакви миризми, шумен свят: неравните павирани улици, гръмкият рев на магаретата, гръмогласният говор на жените, който се носеше от обраслите с асми дворове, надвисналите над решетките на чугунените огради тежки клони на овошките, отрупани с налети праскови и круши.

Родителите му постъпиха на работа в училището. Майка му — професионален педагог — водеше над половината от учебните предмети. Всъщност без ония, които преподаваше баща му: трудово и физическо възпитание, гражданска отбрана. Да, този вече сгърбен от болестта човек кой знае защо водеше часовете по физкултура на здравите, пъргави и силни кутаиски момчета. Присмиваха се на учителя. И Иля много болезнено изживяваше това смешно положение. Още повече че то рикошираше и в самия него. Едва много години по-късно синът разбра, че часовете по физкултура са били за баща му своеобразен протест срещу неумолимо настъпващия край. Но тогава той чуваше само насмешливите момчешки гласове зад гърба си: „Ето, идва безстрашният Илико, син на непобедимия юнак Нико.“

Иля много тъгуваше за своя северен град с пронизващ влажен вятър, ранно и продължително зимно смрачаване, тихи и ласкави бабички съседки. Той не искаше да дружи с никого. По-точно, имаше едно момиче… Нино Свимонашвили. Дъщерята на известния в Кутаиси аптекар беше с четири години по-малка от Илюша. Често го пращаха до къщата на Вахтанг Свимонашвили за разни лекарства. Той много добре си спомняше двуетажната къща на малкия градски площад. Първият етаж беше зает от аптеката, а през прозорците на втория, където живееше Вахтанг, често можеше да се види слабичко момиче с много зрял и строг поглед на черните очи. Ако момичето не беше горе, значи помагаше долу в аптеката на баща си. Но дружбата не се получи. Когато забелязаха вниманието на Илюша към дъщерята на аптекаря — а и как да не го забележат, след като учеха в същото училище, където Татяна Анатолиевна Висницка беше вече директор, — родителите пресякоха из корен увлечението на сина си. Беше му забранено дори да разговаря с Нино.

— Едно е да купуваш лекарства. Наистина при Вахтанг винаги има нещо, което го няма при останалите… Друго нещо е да дружиш със семейство, където се занимават неясно с какво… наркотици… — дочу четиринадесетгодишният Иля разговора на родителите си, които мислеха, че той спи.

Жаркото кутаиско слънце и лековитата цхалтубска кал не можаха да помогнат на Николай Николаевич. Той почина и остави сираци двамата си синове — седемнадесетгодишния Иля и седемгодишния Сергей.

Една година след като завърши училище със златен медал, Иля се върна в любимия си Ленинград и влезе в Химикофармацевтичния институт.

Надежда гледаше през прозореца. Празничната новогодишна маса беше вече наредена, елхата блещукаше в ъгъла с разноцветните си лампички, а Илюша все още го нямаше. Какво пък, краят на годината е, разпределят оскъдните остатъци от държавната милостиня, която през последните години подхвърлят като кокал на гладно куче. Опитай се да похарчиш падналите на главата ти милиони за няколкото последни дни на годината. А ако не успееш — много добре! — милионите се връщат в държавния джоб. Че и ще се перчат на поредното правителствено съвещание: „Нали ви дадохме, защо не ги похарчихте…“ Надежда прекрасно знаеше цялото това йезуитско счетоводство: мъжът й беше съвсем откровен с нея. Знаеше, че той ще се прибере късно, но въпреки това й беше обидно до сълзи. Именно днес — защо ли й трябваше да ходи за резултатите от изследванията точно на тридесет и първи декември, — та именно днес й казаха, че операцията е неизбежна. Че ще изрежат от нея цялата й женска същност, самата й женска природа. За да може онова, което остане, да върви, да готви обяд, да изнася лекции. А колко такива обеди и лекции са й отпуснати — неизвестно. И за какво ли ще е нужна на Иля като такъв инвалид? И всичко заради оня първи и единствен аборт, който я направи безплодна, а сега и тежко болна, и изпълни със самобичуване и истеричност семейния й живот с мълчаливия й сдържан Иля Николаевич.

Те се запознаха в Питер, следваха в един и същ институт. Там Надежда научи обстоятелствата около преместването на семейството му в Грузия. Отначало Иля кандидатствал в медицинския, но когато изкарал на първия изпит четворка, се изплашил, че няма да успее да влезе и ще трябва да се връща обратно. В непрестижния през онези години Химикофармацевтичен институт конкурс практически нямаше. Иля влезе там без проблеми. Той живееше в комунална квартира при някаква своя леля и беше обикновен беден студент. Може би единствено колетите, пристигащи от слънчева Грузия, които цялата група изяждаше заедно, го различаваха от състудентите му. Историята на Надя беше съвсем друга. Тя бе единствената дъщеря на секретаря на един от московските районни комитети на партията. В десети клас я застигна първата любов. За съжаление обектът на любовта й, млад оперетен тенор, излезе женен. Това се изясни, когато Надя вече беше бременна в третия месец. В благородното семейство се разрази шумен скандал, вследствие на който тенорът се озова в областната филхармония на Колима. А Надя бе изпратена в затънтената провинция, както изглеждаше градът на Нева на страшния родител, израснал в някакво рязанско село. Но това вече беше след злощастния аборт, за който настоя баща й.

После започна странният роман с по-големия състудент Иля, който всъщност беше трудно дори да се нарече роман. Така се сгушиха един в друг двама самотни и необщителни човека.

Когато на Иля му оставаха още няколко месеца до завършването, двамата, изплашени от бъдещата неизвестно каква съдба, където трябва да търсиш нови обвързвания, подадоха заявление за брак.

Надиният баща веднага пристигна на инспекция, изясни родословието на жениха, бележките и перспективите му и неочаквано се съгласи на сватбата. Веднага след сватбата, която съвпадна със завършването на Иля и — колко странно! — с блестящото разпределение на Иля Висницки в Министерството на здравеопазването, младото семейство се премести в столицата. Надя завърши следването си там.

Звънецът изчурулика. Надежда се хвърли към вратата, като се препъваше в полите на дългата си вечерна рокля.

— Е, най-после! — възкликна тя.

Иля Николаевич внимателно целуна жена си и съблече скъпото, но не последна мода палто.

— Защо закъсня толкова? — леко се нацупи Надя.

— После ще ти разкажа — отговори Иля. — Може ли да сядаме на масата, или да ти помогна нещо? — попита той вече от банята.

— Какво да ми помагаш половин час преди Нова година? Освен да унищожиш това, което съм приготвила и без теб.

Иля Николаевич с удоволствие огледа изобилно отрупаната маса.

— Е, хайде да изпратим старата, дето няма с кой знае какво хубаво да я помним, деветдесет и трета година. Знаеш ли, просто ме поразява търпението на нашия народ. Финансиране изобщо никакво… — започна да ораторства Иля Николаевич.

— Хайде първо да се чукнем! — прекъсна го съпругата му. — Налей ми водка.

Иля Николаевич учудено вдигна вежди, но изпълни молбата й. Те се чукнаха и отпиха. Иля се нахвърли на храната. Надя едва-едва човъркаше с вилицата си из чинията.

На екрана на телевизора се появи президентът, който поздравяваше руснаците с новата 1994 година, разбираш ли! Иля, още дъвчейки пачата, взе да отваря шампанското.

„Защо дъвче така противно. И защо не си дойде половин час по-рано, за да не ни е толкова припряно?“ — раздразнено мислеше Надежда.

Най-после Иля се справи с бутилката и шампанското се запени във високите чаши.

— Честита Нова година, скъпа — протегна той към нея мазните си от храната устни.

— Честита Нова година! — отговори Надежда, като кой знае защо едва не се разплака.

След десет минути Надя попита:

— И така, защо си дойде толкова късно?

— Срещнах се със Сергей. Има проблеми в края на годината. С банките. Трябваше да му помогна.

— Със Сергей? — възмути се Надежда. — Че не можеше ли да почакат проблемите му? Доколкото знам, финансовата година приключва преди календарната.

— Но, Надюша, той ми е брат. Защо да му затруднявам живота? Длъжен съм да му помогна…

— Ти да си длъжен? На него? — Надежда, която не обичаше и винаги ревнуваше мъжа си от брат му и особено от неговата жена, избухна: — А ти сигурен ли си в тоя твой брат? Какво знаеш изобщо за него? Ти си излязъл от къщи на осемнадесет години. Той се е формирал там без теб. Втори секретар на Тбилиския градски комитет на партията! Че те там с първия такива далавери са въртели още преди перестройката, каквито не си и сънувал! Пълни господари на града. И да не си мислиш, че той ще си кротува тук под твое началство? Ще те прекара и ще те изработи всякак, помни ми думата!

— Стига, Надя, той ми е брат. Нали аз го направих секретар на градския комитет.

— Не ти, а баща ми — изсъска Надежда. — А той помни ли го? Кога си е спомнил за теб през цялото това време? Един път — когато трябваше да получи секретарското кресло. Втори път — когато трябваше да пробута сина си в института. Третия път — когато разгониха градския комитет и го извозиха на изборите.

— Престани, Надя, Нова година е все пак. Защо се впрегна?

— Защото… Защото… трябва да ме оперират. И не се знае ще оживея ли след това… А ти ходиш някъде си… Аз си мислех, че си на работа… Пък ти с брат си. И Нино, разбира се, е била с вас — задавяше се от сълзи Надежда.

— Надюша, какво е станало? — Иля привлече към себе си жена си и я погали по потръпващите рамене.

— Ура! Честита Нова година! — крещяха нестройно леко пияни гласове.

В този дом, разположен в друг град, а именно в Северната Палмира^[2], посрещаха празника съвсем различно от семейството на Висницки — шумно и весело. Край двете различни по големина маси, където пиенето явно превъзхождаше по количество мезетата, се трупаха много хора — млади жени в саморъчно ушити, но доста екстравагантни тоалети и мъже предимно в джинсова екипировка.

Звучеше музика и няколко двойки вече танцуваха, като държаха в ръце чашите си с шампанско.

На фона на всеобщото веселие правеха впечатление двама мъже, които спореха за нещо край празничната маса. Невисок мъж, като буташе с чашата си събеседника, висок младеж с вдигната назад маска на вълк, увлечено му доказваше:

— Субединичните ваксини са най-слабо имуногенни! Те изискват определена схема на прилагане!

— Но бъдещето е в тази технология! Докато вие приготвяте вашите традиционни препарати, противникът ще усмърти със своето бактериологично оръжие половината население, да не говорим за войската!

От другия край на масата пухкаво момиче с копченце вместо нос наблюдаваше спорещите с насмешлива усмивка.

— Е, Лизка, като гледам, твоят Ветров май си е все същият? — попита тя насмешливо домакинята.

— Побъркан — въздъхна в отговор красивата й рижокоса приятелка, облечена в дълга рокля, довършена, ако се съди по стърчащите от подгъва конци, пет минути преди да дойдат гостите.

— Как изобщо живеете заедно? Всъщност ние не сме се виждали от сватбата ти.

— Да, вече почти година — потвърди Лиза. — Е, как се живее с гений? Той служи на висшите сфери, а аз — на него.

— И как се отдава тая роля на нашата първа красавица?

— Какво си се заяла? — разсърди се Лиза. — Нали знаеш, че заложих на него. На таланта му, на секретния му институт. Не помниш ли, че той беше най-талантливият в целия курс. За кого друг да се омъжа? Направих избор според ситуацията! Да не би да искаш да се върна в моя Актюбинск и да преподавам химия в училище? Такава съдба ли би ми пожелала?

— Боже опази! — взе да размахва ръчички приятелката й. — Много се радвам, че остана в Питер. Само че… Това със секретния институт преди беше голямата работа! А сега? Кога ти е носил заплата за последен път? Може и да не ми отговаряш. По конците от подгъва ти виждам, че отдавна, и то жалки стотинки…

— Гадна си ти все пак, Лидке! — най-после се разсърди Елизавета, като оглеждаше подгъва на роклята си.

— Може и да съм гадна, обаче те обичам! Защо не можа да изчакаш Вадим?

— Какво? — кипна Лиза. — Че какво да чакам от твоя Вадим? Е, да — ще долети, ще накупи цветя, ще ме развее по ресторантите. А след седмица пак ще си отлети вдън гори галилейски. В своя забележителен, на името на не знам кого, пограничен окръг. При своята забележителна полковничка. Три години такава неразбория — не ми ли стигат? И освен това той знаеше, че ще се омъжвам. Защо не дойде и не ме взе?

— Лиза, той прави кариера! Трябва да го разбереш. Но неговата кариера се получи, а на твоя гений въобще не му трябва кариера. То се вижда! Той се кефи от самия процес на работата. Всички ги използват такива като него. Изстискват ги като лимон и ги захвърлят.

— Остави ме на мира! Затова ли дойде, да ми развалиш настроението? — със сълзи в очите прошепна Лиза.

— Дойдох, първо, защото ти ме покани. По-точно, това на второ място. А на първо исках да ти съобщя, че Вадим го прехвърлят в Москва. В Генералния щаб. И той ме пита за теб.

Лиза изплашено погледна към оня край на масата, където мъжът й продължаваше концептуалния си спор.

— Ама вие ще затънете в тия многократни инжекции! Представи си, Игор, че в бойни условия трябва всеки месец да ваксинираш армията! Това е лудост!

— Значи са нужни съответните имуностимулатори. Ваксината трябва да съдържа силен имуноген!

— Така, така… Имуногени, стимулатори… Така и ще си умреш като просякиня с него — пророни приятелката с пророчески тон и се отдалечи от съвсем обърканата Елизавета.

„А ти сигурен ли си в тоя твой брат… Какво знаеш изобщо за него… И да не си мислиш, че той ще си кротува тук под твое началство? Ще те прекара и ще те изработи всякак, помни ми думата!“ — звучеше развълнуваният глас на Надежда от магнетофонната лента.

Серго и Нино слушаха този запис след новогодишните празници. „Бръмбарите“ в жилището на Висницки старши бяха сложени още с преместването на Серго и Нино в Москва.

Съпрузите внимателно доизслушаха разговора на старшите Висницки.

— Надюша ревнува Илико от теб, нали? — подсмихна се Серго и отпи от коняка си.

— Въх, само това ми трябва! — махна с ръка Нино, която се беше излегнала на застлания със зелен килим диван. — Не чуваш каквото трябва, драги. Не виждаш опасността. Тая истеричка Надежда, като всяка психически ненормална жена, усеща ситуацията с подсъзнанието си. А тя е предана на своя Илико като куче и усеща подобно на звяр опасността, която идва от нас.

— Какво предлагаш? — погледна в черните очи на жена си Сергей.

— Трябва да помисля… — Нино се облегна на възглавниците.

След няколко минути тя взе слушалката и защрака по копчетата.

— Ало, Надюша, скъпа, здравей. Честита Нова година! Как е Илико? Нещо не си весела, нали? Така ми се е сторило? Е, добре. Имам подарък за теб — комплект кремове. Прави ги моята козметичка и аз взех и за теб. Помниш ли, бях ти разказвала за тях. Просто чудо! Кога ще наминеш? Елате заедно с Илико. Серго също виси постоянно на работа. Е, добре, чакам те, скъпа.

След като остави слушалката, Нино запали цигара и погледна мъжа си.

— Нека да дойде, да разкаже какво става с нея — замислено каза тя. — Но въобще трябва да се реши кардинално въпросът с Надежда. Тя постоянно ще те клепа пред Иля. И ще те наклепа накрая. Жената не е гадже, не можеш да се отървеш от нея. А капката разяжда камъка.

— Какво значи кардинално?

Нино не отговори, само разсеяно се взираше в дима от цигарата си.

Няколко дни по-късно Нина Вахтанговна седеше в кухнята си, наливаше на Надежда ту кафе, ту коняк и слушаше историята на болестта й. Нино утешаваше плачещата жена, като й говореше общите и обичайни в такива случаи фрази, че всичко ще се оправи, че нейната позната Зина или Клава имала същия случай, както и Надя. И нищо — живи са, дори любовници си имат. Нино пушеше и ласкаво галеше роднината си по рамото, като я уговаряше да се реши на операцията.

Надежда се поуспокои. Точно такъв женски разговор й беше нужен. Но Надя нямаше приятелки. И макар тя наистина леко да ревнуваше мъжа си от Нино, в този момент й беше благодарна за съчувствието. Когато съвсем се успокои, Надежда се накани да си тръгва.

В този момент на вратата се позвъни. Нино недоумяващо вдигна черните си вежди и излезе в коридора. В отговор на въпроса й иззад вратата се чу възбудена грузинска реч.

Нино, явно притеснена и изнервена, отвори. Двама млади мъже, кавказци, нахлуха в коридора с голяма чанта. Те говореха нещо, като се прекъсваха един друг, явно се караха и размахваха ръце. Надя виждаше жестикулациите им, отразени във висящото в коридора голямо огледало. В общия поток от бърза грузинска реч тя дочу: „Гамахлебуло.“ Като произнесе ругатнята, единият от мъжете сръга другия в ребрата. Съучастникът му направи крачка назад и се спъна в оставения на пода сак. В него нещо иззвънтя на стъкло. Нино се суетеше между стаята, където канещата се да си тръгва Надежда вече беше станала, и коридора.

Усетила объркването на домакинята, Надя започна да се облича. Тя бързо навлече шубата си. После, като си спомни, че е още по домашни чехли, се наведе за ботушите си. До десния й ботуш стоеше сакът на пришълците. От малка дупчица до самото му дъно стърчеше някаква ампула с леко жълтеникава течност. Без сама да знае защо, Надя незабелязано измъкна ампулата от сака, пъхна я в ботуша си и затвори ципа. После бързо се разцелува с Нино и изскочи на улицата.

Лиза седеше пред телевизора. Ръцете й бяха заети с някакво плетиво, а главата — с доста невесели мисли. Законният й съпруг седеше до нея на бюрото си. И както обикновено беше потънал в своите научни занимания. Шумоляха листовете изписана хартия, тракаше старата пишеща машина. Лиза от време на време хвърляше към мъжа си оценяващия поглед на лихвар: колко все пак може да се вземе за този одушевен предмет в домашни чехли? Всъщност твърде пресилено беше да го наречеш и одушевен предмет — съпругът й съществуваше само в редовете на своите формули. Наистина погледът му се оживяваше и се изпълваше с нежност, когато я погледнеше. Мъжът й я обичаше, това бе всеизвестно. Но как я обичаше? Ето, както сега: седейки с гръб към нея и мърморейки нещо под учения си нос. Не му трябват нито театри, нито концерти, нито разходки извън града. Дори срещите с приятелите неминуемо се превръщат в поредния научен диспут. Всичко това имаше смисъл да се търпи само при наличието на пари и известност, на което и разчиташе Елизавета, когато свърза съдбата си с Игор Ветров. „Как, нима това е жената на световноизвестния млад учен Ветров, неговата, така да се каже, муза? Колко е хубава! Представете ме, моля, на тази красавица“ — такива фрази се мержелееха на Елизавета. Трябваше да ги произнесе някой дипломат или още по-добре милионер — покровител и спонсор на млади и талантливи учени. И на техните жени. А тази вълнуваща сцена се очакваше да се случи на коктейл след завършването на някакъв международен симпозиум, където Ветров трябваше да съобщи на колегите си за направеното от него гениално откритие, което посвещава на обожаваната си жена. Ето как трябваше да протече животът им!

Ако някой страничен човек би могъл да проникне в светлорусата главичка на Лиза и да прочете мислите й, щеше да реши, че бедната жена страда от тежък душевен недъг. По-просто казано — луда е. Но работата е там, че Елизавета имаше основания да си представя своето семейно бъдеще именно така. Игор Ветров наистина беше необикновен учен. Момчето, което смятаха за вундеркинд още от детството му, не преставаше да удивлява околните и когато взе да пораства. Той беше участник във всички всесъюзни училищни олимпиади по химия, където неизменно печелеше първото място. В студентските си години между другото подготви курсова работа, която стреснатите преподаватели наричаха в разговорите помежду си истинско научно откритие, заслужаващо докторска степен. Славата на Игор отдавна беше излязла извън пределите на родния му университет и на родния Питер. Все по-често след него със свещен шепот се произнасяше думата „Гениален!“.

Естествено, за Елизавета, най-красивото момиче в курса, родом от далечния Актюбинск, беше въпрос на чест не само да остане в града на Нева, но и да си хване за мъж именно този отнесен от хорската суета гений. Още повече че идваше време за разпределение, а безкрайният роман с чичото на Лидка, вече немлад полковник, започна да прилича на бавно протичаща шизофрения и не обещаваше никакви перспективи. Между приятелките от общежитието дори се сключваха облози по повод сериозните намерения на Елизавета да превземе тая „кула от слонова кост“ Момичетата се шегуваха, че Ветров и понятие си няма що е това жена и за какво се употребява. Обичайните женски хитрости от типа на плахо пърхащи клепачи и прочие невинни дреболии не оказваха никакво въздействие върху Ветров. Явно, за да се привлече вниманието му, трябваха по-решителни мерки.

Така и стана. Което впрочем доста улесни изпълнението, на поставената пред Лиза задача. В един съботен майски ден, когато възрастното население на Петербург вече копаеше по вилните си места, Лиза изтича в дома на Игор, за да консултира геният бедното момиче преди изпита. И момичето остана два дни на гости. Един час след започването на консултацията Ветров беше преместен в родителската спалня, където на отшелника бяха показани и други житейски ценности. Пълната неосведоменост на Игор по дадения въпрос се компенсираше с лихва от опита на неговата партньорка. Новопосветеният беше толкова потресен, че още сутринта на следващия неделен ден, застанал на колене пред голата Елизавета, полегнала на родителското ложе в позата на Даная, той й направи предложение.

Общежитието ликуваше. Успехът на, макар и ярката, но все пак провинциална Пепеляшка в святото дело за завоюването на столичните принцове подхранваше надеждите и на останалите момичета…

На първо време всичко се нареждаше повече от успешно. Пристигналите с мотики от вилата родители на Игор, разбира се, бяха безкрайно учудени, когато завариха сина си прегърнал светлокосото създание. Но не протестираха. Игор беше късното им, безгранично обичано дете.

Скоро по настояване на младата снаха, на която синът им не противоречеше за нищо, тристайното родителско жилище се превърна в двустайно гнезденце в престижен нов район. Останалата след размяната стая и крайградският парцел с виличката се превърнаха в славна според думите на Лиза къщичка в района на Пушкински гори, където се преместиха свекърът и свекървата. По този начин предприемчивата млада жена реши наведнъж две задачи: своя жилищен въпрос — първо, и се отърва от родителите на мъжа си — второ.

Първата неприятност се случи след завършването на университета. Нейният гениален мъж, независимо от купищата примамливи предложения неочаквано постъпи на работа в засекретен институт по военна медицина. Това решение го лишаваше от възможността да пътува в чужбина минимум десет години. Истериите на Елизавета по този повод не постигнаха нищо. Ветров мрачно отговаряше, че въпросният институт е прекрасно оборудван и се занимава с проблеми, които са му интересни. Край! Друго не му трябва.

Елизавета за пръв път се сблъска с непреодолимото упорство на мъжа си. Тогава тя не се реши да се разведе, но силно се замисли за правилността на избора си. А после…

По-нататък всичко е ясно. Потенциалните военни противници изчезнаха. Изчезнаха и поръчките, които получаваше институтът. Дружбата с бившите противници доведе дотам, че повечето от населението на страната загуби възможността да работи по специалността си.

„Но моят няма да се отърве от глупавата си лаборатория — мислеше Лиза, като хвърляше злобни погледи към мъжа си. — Така и ще мизерстваме, Лидка е права сто процента!“ — спомни си Лиза думите на приятелката си, казани в новогодишната нощ.

— Интересно кога ще ви дадат следващата заплата? — злъчно подхвърли тя към кльощавия гръб на мъжа си.

— Какво?

Мъжът й трепна от изненада и рязко се обърна към Лиза. Евтината домашна ковбойка (по съвместителство и работна риза) шумно се разпори под мишницата на учения.

— Ето, скъса си ризата! — извика Елизавета. — Имай предвид, няма да ти купя нова!

— Не ми трябва — спокойно реагира съпругът. — Ще я нося под пуловера си.

— Та за колко време да разтягам новогодишната ти заплата? — повтори въпроса си Лиза. Явно й се искаше скандал, но с Ветров това не беше проста работа.

— Разтягай я по-дълго — миролюбиво отговори той.

— Тоест една година? Или още повече? — опита се да уточни жена му.

— Може би, може би — разсеяно отвърна съпругът й и пак потъна в бумагите си.

— Не разбирам какво правиш още там?

— Подготвям отчета по тринадесета тема. Утре пристига генералитетът.

— Боже, какъв отчет, какъв генералитет?! На вас и стотинка не ви плащат, а ти като някакво зомби. Като във филма „Мъртъв сезон“, нацистът искаше да създаде човек-хлебар, човек-орач. А ти си готов човек-химик. Съставен си изцяло от химически формули!

— Може би, може би… — все така разсеяно повтори рефрена си мъжът й.

Пфу! Е, как да си го изкараш на тоя?! Господи, защо е това наказание? Лиза чак захвърли куките от злоба. В този момент зазвъня телефонът. Лидкиният глас радостно задърдори:

— Приятелко, какво правиш там?

— Както винаги, седя в краката на мъжа си — сърдито отговори красавицата.

— Долу робството! — весело извика в слушалката Лидка. — Тук пристигна един млад генерал. Иска да те види. Вадик, стига — разсмя се тя. — Дърпа ми слушалката — поясни Лидка на приятелката си. — Предавам му я.

Лиза усети, че стремително се изчервява. За щастие законният й съпруг не се откъсна от отчета си.

— Лизинка — чу тя познатия предпазлив глас на Вадим. — Здравей, така се радвам да те чуя!

Но генералът не можеше да чуе нищо, защото Лиза изобщо не проговори.

— Не можеш ли да говориш? — досети се бившият граничар.

— Да — промърмори обърканата Лиза.

Генералът разбиращо се засмя.

— Тогава аз ще говоря. Каня ви с Лидка утре на разходка сред природата. Ще излезем извън града. Времето е чудесно. Ще се замеряме със снежни топки — пак се разсмя Вадим. — А после обещавам на прекрасните дами разкошен обяд в някое ресторантче. Става ли? Отговори ми само с една дума — да или не.

— Да — прошепна Лиза.

— Е, чудесно. Предавам слушалката на Лидуся. Разберете се по кое време.

Когато времето на срещата беше съгласувано, Лиза тихо постави слушалката на мястото й.

— Какво има? — попита изведнъж съпругът й, като усети необичайната тишина в стаята.

Той се обърна. Жена му беше забола глава в плетката си. Куките проблясваха и хвърляха по стените отразени бликове от евтиния полилей.

— Кой се обади? — пак попита Игор.

— Лида. Кани ме утре на разходка извън града — отговори жена му, без да вдига глава.

— Ами, разбира се, върви — разреши мъжът й. — Иначе съвсем ще ти доскучае с мен, момичето ми!

Той се протегна към жена си, хвана китката й и я притегли към себе си. Разтвори леко халата й и взе да целува бялата гладка кожа. Лиза гледаше край него в тъмния, полузакрит от щората прозорец. Мислите й бяха заети от съвсем друг мъж.

Елизавета изскочи на улицата и припряно зави зад ъгъла. Черният форд вече чакаше на уговореното място. Предната врата се отвори и от колата излезе Вадим, като стремително пристъпи към Лиза и стисна пръстите й.

— Колко се радвам да те видя! — прочувствено каза той и целуна дланта й. — Станала си още по-красива!

Той настани Лиза на задната седалка на колата и седна до нея.

— А къде е Лида? — учуди се жената, като не видя приятелката си в колата.

— Внезапно се почувства зле — припряно каза Вадим, все така стискайки пръстите й. — Нещо там женско — изхихика се той. — Но аз дори се радвам, че така стана. Много ми се искаше да останем насаме с теб.

Колата безшумно се носеше по градските улици. Рядкото за зимния Питер слънце сияеше като излъскан самовар, като се отразяваше отначало в купола на „Окървавения Спасител“, после в иглата на Петропавловската крепост. Солидният шофьор на средна възраст уверено караше колата, като смело лавираше в автомобилния поток. Те прескочиха Троицкия мост, прелетяха като стрела Каменноостровския проспект и всички светофари ги приветстваха само със зелен цвят.

Лиза, смутена от срещата, от бързото каране и горещите целувки на миришещия на скъп одеколон генерал, едва не загуби съзнание.

— Къде сме? — объркано попита тя, когато фордът спря край невисока, наскоро боядисана къща.

— Това е Каменни остров, скъпа. Нима не знаеш за съществуването на тази държава в държавата?

Лиза, разбира се, знаеше за затворените за простосмъртни каменноостровски резиденции. Но не предполагаше, че нейният бивш интимен приятел има достъп до този непристъпен свят. Оказа се, че има!

Елизавета не успя да разгледа луксозния тристаен апартамент, защото веднага щом вратата се затвори след тях, Вадим я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Там и прекараха целия ден.

След страстните прегръдки Лиза се разплака.

— Как можа да позволиш да се обвържа с тоя идиотски хлапак? Аз съм дълбоко нещастна! През цялото време си спомням за теб и сравнявам!

— И как е? — самодоволно попита генералът.

— Никак! — сърдито откликна Лиза. — Не може да ти обърше подметките!

— Но нали ти сама си го избра? — леко ухапа любимата си Вадим.

— А какво ми оставаше? Ти не предприемаше нищо. Пък годинките си вървят. Трябваше да реша съдбата си. А ти… ти ме опитоми и ме захвърли… — Елизавета така влезе в ролята, че чак сълзите й потекоха като ручейчета. — А нали носим отговорност за тези, които сме опитомили! — спомни си популярната фраза красавицата, като размазваше солената влага по бузите си.

— Е, е… малката ми, недей да плачеш. — Генералът ласкаво целуваше сълзите на младата жена. — Трябва да разбереш, че тогава не разполагах със съдбата си. Не можех да си позволя да се разведа с жена си точно преди преместването в Москва! Ти дори не си представяш колко страдах през цялата тази година! Да си лягаш всяка вечер в едно легло с тая стара, вмирисана на мазила мърла! Налагаше се да се теша с дявол знае какви…

Генералът се пресече сам, като съобрази, че говори излишни неща, които явно не съответстват на момента.

Елизавета предпочете да не забелязва гафа му и ласкаво го погали по оплешивяващата глава.

— Но сега вече съм в Москва! Целта е постигната. А в столицата гледат къде по-лоялно на такива дреболии като развода. Сега, момичето ми, звездичке моя, всичко ще се промени.

Вадим отвори бутилка шампанско и напълни чашите.

— Чуй ме, рибке. Моята глупачка остана в Приморието, тя така и няма да стане генералша! Аз съвсем преднамерено заминах сам. За тази година осъзнах напълно колко си ми скъпа. Утре ще те взема със себе си в Москва. Разводът е въпрос на техника. Моите хора ще се заемат с това и ще решим бързо всички въпроси. Правя ти официално предложение. Бъди моята генералша, моята командирша, моето в края на краищата материално отговорно лице!

Като направи по този нелеп начин предложението си, Вадим се чукна със свелата надолу очи Елизавета.

— Съгласна ли си?

Тя едвам кимна с хубавата си главичка.

— Е, да пием за това!

Те се чукнаха. Генералът изпи с шумни глътки чашата си. Лиза отпи две деликатни глътчици.

— Горчиво — прошепна новопроизведеният жених и се залепи за пухкавите устни на Лиза. — Да не ме изоставиш? — попита след минута Вадим възлюбената си, като страшно втренчи в нея жълтеникавите си очи с вече провиснали под тях торбички. — Все пак двадесет и три години разлика!

— Това е нищо! Сега е на мода и по-съществена разлика — отвърна лежащата в прегръдките му възлюбена. — Но какво да правя с Ветров? Как да му кажа? Той ще откачи…

— Какъв Ветров? — Генералът пак взе да обсипва с леки целувки нежната й кожа. — Какво общо има някакъв си Ветров? Не ща и да го знам. Ти оставаш тук още тази вечер. А утре отлитаме.

— Колко хубаво е, когато решават всичко вместо теб — измърка Елизавета, като се отдаде на страстните прегръдки. В омаяната й от ласките и шампанското главичка изобщо не се весна простичката мисъл, че тя всъщност също е опитомила някого за това време. И следователно също носи отговорност за своя гениален и неприспособим към реалния живот мъж.

А в това време гениалният учен дори не подозираше за опасността, надвиснала над семейния му живот.

Игор Ветров се изкачваше по стълбището на родния институт, като прескачаше по две стъпала наведнъж. На площадката на третия етаж, пушейки нервно, го очакваше прекият му началник, нисичкият и шкембест Семьон Илич Лившиц.

— Ох, най-после! — възкликна той, като видя младото дарование. — Тук е жива лудница! Надошли са разни генерали — брой нямат! Пак водят поредните баталии — канят се да обединяват някакви институти, следователно и ще съкращават някого. А ти веднага им поднасяй отчета по тринадесета тема! Ще си играят с тия отчети на карти — сърдеше се шефът. — Аз вече обясних на нашия директор, че ще предадем заключителния отчет по темата след три месеца. Че не може да се подготвят за един ден материалите по принципно нова разработка. Обаче кой ти слуша! Нали и той е генерал. А те, както се знае, имат само една гънка в мозъка и тя спиртосана. „Мълчи, като не те питат! Ясно?“ Сам знаеш. Накратко, аз съм в прединфарктно състояние. Защо ли не си заминах в историческата родина? Боже мой! — почти зави началникът, когато двамата се приближиха към залата на научния съвет. — Е, пази боже — прекръсти се докторът на биологическите науки. — Давай, Ветров, цяла Европа те гледа!

Ветров разтвори високата врата и се опита да пропусне шефа си напред.

— Не, аз по-добре след теб — малодушно прошепна той, като се криеше зад гърба на подчинения си, а в очите му беше застинала вековната скръб на целия еврейски народ.

В просторната аудитория беше тясно от генералски мундири. Около важните военачалници се суетяха няколко полковници. Сред блестящите пагони сиротно се свиваха самотни фигури в бели престилки — жалки останки от личния състав на института. Ветров видя сред тях Хенрита Волдемаровна, една от най-старите и обичани от него сътруднички.

Всичко това той отбелязваше с крайчеца на окото си, докато се приближаваше към катедрата, зад която стоеше директорът. Генералът се стараеше да съхрани наперен вид, което явно му се удаваше трудно. Като видя Ветров, директорът се окопити като осъден, на когото са прочели указ за помилване.

— Думата има отговорният изпълнител по тема номер тринадесет Игор Владиславович Ветров.

Директорът напусна с явно облекчение катедрата и като изпъна китела си, седна на първия ред край най-главния генерал.

— По такъв начин е разработена принципно нова концепция за създаване на профилактични и диагностични препарати. Полипептидните ваксини и диагностикуми не изискват мащабни схеми за извличане и пречистване на необходимия субстрат. За разлика от традиционните методи на атенуация на възбудителя при използването на предложената методология получаваме препарат с предварително известни свойства. Както показаха клиническите изпитания, получените от нас препарати са силно имуногенни. Високите протективни свойства са свързани с прилагането на липозомна технология и включването на редица имуномодулатори в състава на ваксините.

Обобщавам. В рамките на отчетната тема ние успяхме да синтезираме полипептидни ваксини срещу такива особено опасни инфекции като… — Ветров изброи страшните за обикновения гражданин болести. — А също да подготвим и редица диагностични тестове, пригодни за използване в полеви условия. Това са… — Игор изброи и тестовете. — Получените резултати са обработени статистически и са оформени като пълен, заключителен отчет по темата. — Ветров тръсна пред аудиторията дебела пачка машинописни листове. — Благодаря за вниманието.

Сред аудиторията се разнесе лек шепот. Директорът гледаше Ветров с погледа на влюбен поручик. Най-главният от щабните генерали отлепи налятото си тяло от креслото. Седящият до него директор услужливо помогна на другаря по оръжие, като го придържаше за лакътя.

— Ела насам, синко — ласкаво повика генерал-лейтенантът докладчика. — Е, зарадва ме ти, зарадва ме… — Генералът почти прегърна младежа. — А вие казвате, не можем — откри генерал-лейтенантът с поглед Семьон Илич. — Всичко можете, стига да щете! Да поискате — поправи се сам генералът. — Благодаря ти, синко — още веднъж прегърна той Ветров. — Е, какво? — ревна воинът на своята свита и спря орлов поглед върху стоящия до него директор на института. — Сега вече има с какво да тропнем по масата, разбираш ли!

Директорът угоднически се разсмя.

— Ще ни черпиш ли с чай, Стьопа? — обърна се генерал-лейтенантът към директора.

— Другарю генерал-лейтенант — изблея изведнъж Семьон Илич. — Иска ми се да напомня, че финансирането по тази тема не е постъпвало вече от година. Ние купуваме и храним лабораторните животни със свои лични пари — прорида началникът на Игор с тънък глас, ужасявайки се от собствената си смелост.

— А при нас какво, да не би да постъпва? — сурово го прекъсна генерал-лейтенантът. — И при нас не постъпва. Сега при никого не постъпва. А и защо ви е финансиране, когато вие и без всякакво финансиране я какви резултати давате?! — гръмогласно се пошегува военачалникът.

Свитата дружно се засмя.

— Това е Лившиц — обясни нетактичността на Семьон Илич директорът, като го посочи с кривия си пръст. — Какво да го правиш, човек на пенсионна възраст със стари, така да се каже, разбирания. Вие нали сте вече на пенсионна възраст, Семьон Илич? — ласкаво попита директорът.

— Точно така! Със стари разбирания. А ние не работим за финансирането, а за държавата! На нас, разбираш ли, ни е обидно за държавата! — разпали се генерал-лейтенантът. — Държите тук, разбираш ли, пенсионери. Ето затова не стигат парите. А трябва да се поддържа талантливата младеж!

Беше страшно да гледаш Лившиц. Жалко усмихвайки се, той смучеше валидол.

— Е, добре — отвърна се от падналия генерал-лейтенантът. — Ще ни черпиш ли чай, Степан? — повтори, като се обърна към директора.

— Разбира се — живо се отзова той. — Моля, другарю генерал.

Свитата се втурна да отваря вратите.

— Сега ще видим какъв ти е чаят — боботеше вече в коридора генерал-лейтенантът — и колко градуса има в него. А секретарка имаш ли? Сега ще видим каква ти е секретарката…

Ветров насмешливо наблюдаваше как тълпата напуска аудиторията и изтича в коридора. Последен се промъкна треперещият Семьон Илич, който очевидно щеше да се опита да заличи своята нетактичност.

Ветров също напусна помещението, слезе на долния етаж и чукна с кокалчетата на пръстите си по една от вратите.

— Влезте — чу се глух женски глас. — А, героят на нашето време! — приветства го Хенриета Волдемаровна.

Тя се откъсна от компютъра, свали очилата си и разтри живите си, потънали във весели бръчици очи.

— Сядайте. Чух, чух. Фурор, триумф и така нататък. Тридесет минути, които разтърсиха всички!

Ветров въздъхна, седна на високата табуретка и се завъртя.

— Кафе ще пийнете ли? Там — тя изразително забоде пръст нагоре — естествено не са ви поканили, нали?

Ветров отрицателно поклати глава и се завъртя с табуретката на другата страна.

— Е, мълчете си. Знам, уморен сте. Аз ще си приказвам, а вие си почивайте.

Жената се надигна, включи котлончето и постави на него медно джезве с дървена дръжка.

— Имам страхотно кафе. Гощавам с него само най-скъпите си гости.

Тя отвори тенекиена кутия и стаята се изпълни с умопомрачителния аромат на прясно смляно кафе. Ароматният прах беше пресипан в джезвето, а след него там попадна бучка захар и някаква особена, отлежала вода. Хенриета бъркаше ароматната смес, като добавяше в нея ту шипчица сол, ту млян черен пипер.

— Това супа ли е? — не издържа накрая Игор.

— Това е турско кафе, малкият! И пак само за изключителни гости. Че то кой ли ще ви поглези? Жена ви сигурно не ви глези, а?

Игор се замисли.

— А защо й е? Аз и така я обичам.

— Ех, не си знаете цената! — Хенриета наля в малките чашки гъстата, почти черна течност. — Пийте! Не си знаете цената… — замислено повтори тя. — Трябва да се махнете оттук. Ще ви изстискат и ще ви захвърлят.

— Кой?

— И началникът ви, и директорът ни… — Тя дръпна от цигарата си. — Току-виж, и вашата жена ви оставила.

— Защо? — учуди се геният.

— Защото сте отнесен, блажен и заслепен. А съпругата ви е напълно земна жена. Нали я видях на сватбата ви. А аз познавам жените, можете да ми вярвате.

— Е, и?

— Е, и с какво се каните да я заплените?

— С любов.

— Любовта, разбира се, е свещено нещо. Но може и да отлети, ако не я удържате с напълно земни ценности. Наистина вие имате известно положение, макар и в доста ограничени кръгове. Което не може да се каже за парите… Така че имате само един път — в задгранично казионно заведение. Там поне ще ви оценят по достойнство.

— Секретност — въздъхна Ветров.

— Ами затова напуснете института. Тук ви пият кръвта като вампири, прости ми господи! Нямам лоши чувства към Семьон, все пак заедно сме учили. Обаче той отдавна е импотентен в научен смисъл. Ами директорът ни? Не ми се и говори… Ще ви изстискат като лимон и ще ви захвърлят. Така че бягайте от нашата кантора, колкото и да ми е болно да го кажа. Изкарвайте си хляба на свобода. Устройте се в някаква фирма. Сега има какви ли не възможности. А после напред! Иначе ще пропаднете за нищо в нашето родно отечество. Сега тук на никого не трябват мозъци. Глупаците е по-лесно да ги лъжеш. А в чужбина и работа ще имате, и вашата красавица ще ви цени. Е, какво мислите за моите наставления?

— Ще си помисля — отвърна Ветров.

За съжаление Хенриета Волдемаровна безнадеждно бе закъсняла със съветите си.

Сергей Николаевич отмаряше от стреса на изтеклия работен ден с помощта на дългоногата си секретарка. Но тази вечер на Висницки не му беше съдено да разпусне в пълна степен. Тъкмо се бяха настанили на креслото, и мобилният му телефон запиука.

— Сергей, имаме неприятности — чу той в слушалката гласа на законната си съпруга Нина Вахтанговна. — Веднага си идвай.

Сергей Николаевич изруга и като завърши набързо започнатото, свали от себе си лекото тяло на секретарката, плесна я по голото задниче и ласкаво й прошепна: „Извинявай, коте“, след което напусна кабинета си.

След няколко минути той вече разсеяно гледаше през прозорците на шевролета празнично разкрасените витрини на магазините и суетящите се тълпи минувачи. Ту тук, ту там се виждаха почерпени компании. Постоянно някой пийнал се опитваше да се навре под гумите на колата.

— Ох, кога ще свършат тия празници? — от все сърце възкликна шофьорът.

— Потърпи до старата Нова година! — откликна седящият до него бодигард на Висницки. — Виж, Задорни добре го казва за тия празници. Само си помисли кой друг народ има стара Нова година? — И бодигардът зацвили от смях. — Сергей Николаевич, чухте ли го какво разправя? — И бодигардът започна да разказва известната на всички миниатюра на сатирика за уникалността на руската нация.

— Млъкни — прекъсна го Висницки, който не можеше да понася някой да преразказва чужди вицове.

Бодигардът обидено замлъкна.

„Да, в Грузия също обичат празниците, но никой никога не се напива така. Позор е за един мъж да се напие. Както казват японците — това значи да загубиш лицето си“ — помисли по-младият Висницки, като гледаше през затъмнените стъкла на колата.

Той обичаше Грузия като втора родина. За разлика от по-големия си брат Сергей се роди вече в Кутаиси. Знойният град с павирани улици беше неговото родно място. Шумните кутаиски момчета бяха негови приятели. А виж, неговият собствен по-голям брат — необщителният, затворен Иля, — непонятен, чужд човек, към когото в детството си Серьожа изпитваше едва ли не свещен трепет. На малкия Серьожа му се струваше, че Иля е омагьосан от приказната Снежна кралица, която живееше, както си мислеше момчето, в далечния северен Ленинград. И когато майка му за първи път доведе петгодишното момче заедно с Иля в Ленинград, също по Нова година, Серьожа все се вглеждаше из заснежените улици да види висока жена в бели дрехи, която ще вземе за ръката брат му и ще го отведе със себе си, за да изпише от парченца лед думичката „вечност“… А как му се искаше на мъничкия Серьожа неговият с десет години по-голям брат да му бъде защитник в уличните битки, негов съветник и опора. Обаче къде ти! Момчетата се присмиваха на слабичкия, кльощав Иля.

— Вижте, идва смелият Илико, син на непобедимия юнак Нико!

Колко пъти чуваше тези думи зад гърба на Иля и в тези моменти ненавиждаше и него, и своя болен баща. Добре, че брат му замина от Кутаиси веднага след като завърши училище, че иначе щеше да се наложи Сергей да го защитава в неизбежните улични сбивания.

Сергей Николаевич дълбоко въздъхна. Колата се носеше по вечерните улици, в купето цареше тишина. Ако не друго, Сергей умееше да наложи послушание на своите служители.

Да, какво ли не ти идва наум в новогодишните празници! Ето, и разни спомени ни в клин, ни в ръкав…

Впрочем всички сме родом от детството — не ние сме го измислили. Ако в детството на Сергей имаше мъдри, грижливи мъже, може би той, Сергей Николаевич, би израснал съвсем различен човек. А какъв ли? Сух педант като по-големия си брат? И това в днешно време, когато само мързеливият не прави пари, плюейки на всички правила и закони? Или самовглъбен, неадекватно оценяващ себе си, като баща им? Не, едва ли! Както и да е — всичко е било за добро, пак въздъхна Сергей Николаевич. Ранното осиротяване и заминаването на по-големия брат го научиха да разчита само на себе си. И да се бори за мястото си под слънцето! Той съумя правилно да направи и първата стъпка в живота си на възрастен човек — да се ожени! Когато чичо Вахтанг, бос на кутаиската мафия, му предложи ръката на дъщеря си Нино, Сергей се съгласи, без да размисля. Нищо че тя беше с осем години по-голяма от него. Нищо че беше сгодена за смелия джигит Ладо Чарквиадзе, който загина в някаква нелепа престрелка и тя се падна на Сергей вече не като девственица. Нима ако тя беше девствена, могъщият Вахтанг Свимонашвили би се сродил със сина на вдовицата — директорка на местното училище? Съмнително. След смъртта на Ладо пратиха Нина при най-голямата дъщеря на Вахтанг, която живееше в далечно планинско село. Нино Свимонашвили лекува цяла година душевната си травма. А после се върна в бащиния дом. И то не сама. Доведе и внезапно овдовялата си по-голяма сестра и шестмесечната си племенница Тамрико. Тогава Вахтанг съобщи на дъщеря си за предстоящото омъжване. В ситуацията имаше известна пикантност, защото по-големият му брат определено харесваше Нино още от ученическите години. А възмъжалият Сергей вече изпитваше удоволствие да досажда на Иля, да му доказва, че е по-умен, по-деловит и по̀ късметлия. Несподелената детска любов към брат му с годините прерасна в старателно скривана враждебност, ако не и омраза. Нали от любовта до омразата има само една крачка. Пак не ние сме го казали.

Сергей Николаевич си спомни своята сватба. Подредените в градината на Вахтанг богато отрупани маси. Гостите, сред които бяха първите хора на републиката. Изобилието на яденета, вина, миризмата от печащите се на жарта шашлици. По време на празненството, когато първият секретар на компартията на Грузия вече беше поздравил младите и по масите радостно се бяха отпуснали сред красноречивите фойерверки на грузинските тостове, Вахтанг извика новия си зет на терасата.

— Момчето ми, аз ти вярвам — каза му тогава страшният Вахтанг. — Виждам, че сме от една кръвна група, макар и не по разните му там медицински групи. Поверявам ти Нино. Тя никога няма да те обикне. Трябва да го знаеш. Тя обичаше само Ладо, от тия е, дето се влюбват само веднъж. Но… Ладо загина, а тя остана. Тя ще ти бъде добра жена. Ще бъде с теб и с мен в работата. А работата свързва хората много по-здраво от любовта.

Така му каза старият Вахтанг. И излезе прав. Семейният наркобизнес процъфтяваше. Когато Иля неизвестно защо се издигна, той най-после потрябва на по-малкия брат. След като стана по указание на родата втори секретар на градския комитет на партията в столицата Тбилиси, Сергей се развихри в пълна степен. Организира канали за превозване на наркотиците от Турция в столицата и оттам транзитно в Западна Европа. Покойният Вахтанг би могъл да се гордее със зет си. Сергей и неговата бизнеспартньорка, съпруга и майка на сина му Иван, Нино Свимонашвили постигнаха много. Но тогава дойде перестройката и се наложи да започват всичко отначало.

— Какво е станало, скъпа? — попита Сергей жена си, докато се събличаше в коридора.

— Какво е станало? Пропаднал е хабаровският канал! — каза Нино, като бляскаше страшно с очи.

— Стига крещя, жено! Нахрани мъжа си и тогава ще поговорим.

Сергей с всички сили се стараеше да съхрани поне видимостта, че е глава на семейството.

— Въх — презрително подхвърли жена му, — върви и се наяж. А аз през това време ще ти разкажа какво се е случило. Може пък ненаситната ти утроба да загуби апетит.

Когато Нино беше разгневена, не биваше да й се противоречи — Сергей отлично го знаеше.

— Добре, говори.

Те влязоха в хола. Сергей извади от барчето бутилка арменски коняк и си наля в чашата.

— Слушам те — каза той, като отпи от коняка и запали цигара.

— Дойдоха Пата и Гурам. Донесоха бупренорфин. На гарата имало страхотно претърсване. Тарашели всички наред. Тия козли, тия чучхиани, успели да пробутат сака на някаква хлапачка с бебе, бежанка от Тбилиси. По божията милост поне нея не я тарашили. Пата със стоката се притаил в една бърлога край гарата, имат си там някаква. Гурам останал на перона. Пробутал рушвет на гаровото ченге, което му казало, че в хабаровския влак спипали момиче-куриер. С партида „китайски белтък“. Затова и бил тарашът по всички гари.

— Тогава защо да са козли? При това — мръсни?

— Защото напълнили гащите от страх и дойдоха направо тук. Със стоката. Наистина два пъти сменяли маршрута и пътували с различни коли. Но докараха стоката вкъщи. А тук беше Надежда.

— И какво? Момичето куриер не познава никого, освен оня, който трябва да й се обади и да прибере стоката. Какво пък, значи няма да я прибере. Това е дребен гаф. Ще има и следваща партида „белтък“. Впрочем сега ще се обадим на Томаз и ще научим всичко в подробности. По-нататък. С какво те е изплашила Надежда?

— С какво ли? Я чуй записа!

Нино натисна копчето на касетофона. В стаята се разнесе глухият глас на Иля Николаевич:

„Как е настроението, Надюша? Какво прави днес?“ От лентата на касетофона се чу шум и пъшкане. Очевидно по-големият брат се събличаше в коридора. „Бях при Нина, поседяхме, побъбрихме — чу се гласът на Надежда. — Тя малко ме поуспокои за операцията.“ „Чудесно — пак се обади брат му. — А защо си толкова притеснена? Ще те уредим в най-добрата болница, всичко ще бъде наред.“ После разговорът се премести очевидно в кухнята, където Надежда притопляше вечерята. Чу се звукът на дръпнат от масата стол, лекото дрънчене на чинии. И пак гласът на Надежда: „Знаеш ли, когато си тръгвах, при нея нахлуха някакви грузинци, много бяха разстроени от нещо. И Нина веднага нещо се притесни. А от чантата на единия стърчеше някаква ампула. Без надписи. Някак странна.“ „Защо странна? Нали Сергей се занимава с имуномодулатори. Разните му там хрущяли от акула и опашки от делфини. Или микроводорасли. Нали знаеш за това. А в Москва-река не плават нито делфини, нито акули. И водорасли не се въдят. Ето защо му ги карат от Грузия. Какво странно има тук?“ „А защо нямаше надписи?“ „Спомни си какво става в Грузия. Безработица. Дори хората да правят нелегално препарати от тия същите хрущяли и опашки, нали все пак трябва да се хранят от нещо, Надюша. Не всички живеят в Москва.“ „Не знам, Илюша. Нещо ме разтревожи. И знаеш ли, аз взех една ампула.“ „Как така си я взела? Поискала си я от Нина?“ „Не — Надежда малко се обърка. — Взех ампулата, дето стърчеше през дупчицата на сака. Сама не знам защо.“ „Искаш да кажеш, че ти, прости ми, скъпа, си я откраднала?“ — изуми се Иля. От лентата се чу шумното дишане на Надежда. Очевидно тя се канеше да се разплаче. „Е, стига де, успокой се, Надюша! Нервите ти хич ги няма, затова и правиш такива екстравагантни постъпки — побърза да успокои жена си Иля. — Но за какво ти е тая ампула? Какво ще правиш с нея?“ „Ами ще я дам на моя най-главен мързеливец, на третокурсника Саша Семьонов. Нека да разбере има ли там водорасли или не. Тогава и ще му пиша шестица, без да го изпитвам, безделникът му неден! А може там да има нещо съвсем друго. Някакво забранено средство. Защо им вярваш така, а?“ „А ти защо не им вярваш? — избухна Иля, но веднага се опита да се овладее. — Е, добре, дай ампулата на своя мързеливец. Щом така ще се чувстваш по-спокойна. Но не забравяй, че вдругиден сме канени на гости при Сергей и Нина. Да не се изпуснеш за тая ампула! Неудобно е някак.“ „Няма да се изпусна, не се тревожи.“

Нина натисна копчето и записът спря.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя мъжа си.

— Това вече е сериозно — отговори Сергей, като забрави за коняка си. — Това вече е нещо сериозно… — замислено повтори той. — Как е успяла? Тия идиоти не са ли могли да опаковат стоката както трябва?

— Стоката е прекарвал шафнерът. Той така я е скрил, че е нямало никаква опасност. И после, сам знаеш, никога не можеш да предвидиш всичко при превозването. Случва се да разпорят и подгъва на якето ти, а чантата с продуктите дори да не я погледнат. Затова и те карали стоката в пазарска чанта заедно с печена кокошка. Но тези идиоти кой знае защо забравили, че трябва да преминат и перона, където има милиция. Те трябва да бъдат наказани.

— Така. — Сергей разтри слепоочията си. — Първо все пак да се обадим на Томаз и да изясним какво става с „белтъка“. После ще решим какво да правим с Надя. Какво си приготвила за вечеря?

След минута Сергей Николаевич вече звънеше по телефона.

— Томаз, батоно, отдавна не сме се виждали. Ела на вечеря. Нина е приготвила сациви и лобио. Земляците са донесли и вино. Арменски коняк имаме. Ще отпразнуваме православното Рождество. Какво утре? Утре е Рождество! А ние ще го започнем отсега. Така че те чакаме след час.

След един час в апартамента на по-младите Висницки се появи представителен грузинец в елегантен костюм и с букет тъмночервени рози.

— Гамарджоба! — поздрави госта домакинът. — Влизай, Томаз, драги, събличай се!

— Добър вечер, господин полковник! — В коридора се показа Нина Вахтанговна.

— Нино, вие сте очарователна както винаги — направи й комплимент гостът, като поднесе букета и се наведе към ръката на домакинята. — А къде е Вано? Къде е тоя скитник?

— Издържа си изпитите предварително и замина на почивка в Египет. Какви рози, Томаз!

— Нито една роза на света не може да се сравни с вас, прекрасна Нино! Ах, тоя Вано! Какъв юнак! Издържал си изпитите и дим да го няма в Египет… — млясна с устни гостът. — Аз също не бих имал нищо против да се разходя до Египет. Обаче няма кога. А и опитай се да заминеш! Веднага колегите ще почнат да ровят под теб.

— Защо така? Нима във вашето ведомство всички се шпионират един друг? Като в предишните времена?

— Че какво се е изменило? Именно в нашите ведомства се шпионират. Системата на Третия райх. Всеки следи всекиго. И всички са под контрол. Като при Мюлер — пошегува се гостът.

— Джентълмени, заповядайте на масата — покани ги домакинята.

След два-три тоста за Новата година, процъфтяване и благополучие, след като мъжете заситиха глада си, Сергей премина към главното. Напрежението на госта не остана незабелязано от него и когато задаваше въпроса, Сергей вече усещаше, че отговорът няма да е от приятните.

— Какъв е бил тоя шум днес по гарите? Защо са хванали куриера с „китайския белтък“? Как си го допуснал, Томаз, драги? Нима малко ти плащаме?

Гостът запали цигара, без да бърза. Присви очи и се вгледа във Висницки.

— Ти не ми плащаш малко, Сергей, батоно, макар че би могло и повече. Но не е там въпросът. Все пак аз не съм шеф на всички силови ведомства. И не можеш да купиш всички дори в нашето тежко време, ехе — изпъшка Томаз. — Работата е лоша, Серго. Накратко: в Хонконг е разкрит заводът за производството на „белтъка“. Следили са момичето-куриер още от границата.

— И ти нищо не си знаел?

— Представи си, нищо. Абсолютно секретно планирана и проведена операция. Умеят да работят нашите, когато поискат. Аз и без това се канех да намина към вас днес. Пет минути преди да се обадиш, завърши съвещанието, на което докладваха за успеха на хонконгските специални служби. Добре, че мацето е изпяло само китаеца, който й предал стоката. Идеята да се използва куриерът само веднъж и после да се елиминира, е била много правилна. С нея за щастие веригата се прекъсва. Но в Хонконг, както вече казах, са спипали всички. А при тях законът е строг, не като нашия бардак. Мисля, че всички ги чака смъртна присъда. Така че, колкото и да е тъжно, налага се да забравим за „белтъка“. Търсете си нова стока и нов канал.

Нина хвърли гневен поглед към мъжа си. Сергей запали цигара. След проточилото се мълчание Нино се обърна към госта:

— Е, стока, да предположим, има. Индийски препарат. Разбира се, не е като „китайския белтък“ — по-мек и по-слаб е, но също го бива. Между другото ние го продавахме в пакет с „китайския белтък“. Добре си пасваха. Но транспортирането е сложно. Караме го от Индия през Тбилиси. Там, както знаете, нямаме проблеми. Но, виж, на отсечката Тбилиси-Москва се случват неприятни неща. Ту самолетът не излита оттам, ту тук претърсват влака на гарата. Накратко, назряла е необходимостта да се организира пряка доставка по въздуха от Делхи в Москва. В Индия няма да има проблеми с изпращането. А тук, в Москва, ще е нужна вашата помощ, драги Томаз.

Томаз замислено отпи от чашата си.

— Прекрасна „Хванчкара“, скъпа Нино — похвали виното той и галантно се усмихна. — Какво пък, не мога да откажа на чаровна жена. Но това, ще се съгласите, е допълнителна работа, нали?

— Разбира се — хладно се усмихна в отговор Нино. — Ние тъкмо се канехме да ви поздравим за празника.

Тя кимна на мъжа си. Той подаде на госта дебел плик. Томаз, без да надзърта вътре, небрежно го пъхна във вътрешния джоб на сакото и погледна часовника си.

— Дванадесет часът. В двадесет и три чакайте обаждане. А сега позволете да благодаря за чудесната трапеза и да се сбогувам.

Едва се беше затворила вратата след госта, и Нино се нахвърли върху мъжа си.

— Всичко е от твоята алчност — злобно изсъска тя и присви черните си очи. — Ако се беше споразумял тогава в Хонконг и беше купил документацията, можехме да организираме производството на „белтъка“ и тук!

— Те поискаха луди пари, не помниш ли? — оправдаваше се Сергей. — Направо щяхме да се разорим. И да не мислиш, че е лесно да се организира производството? Тогава се поддадох на твоите кандърми и отидох при китайците. Сега се радвам, че сделката не се уреди. Нали са ги спипали всичките!

— Там са ги спипали. А тук е пълен бардак. Щеше да наемеш помещение в някой институт, да вземеш подставено лице за шеф на фирмата и да си правим стоката.

— Стига, Нино! — извика Сергей. — Не съм готов за такъв бизнес! Опасно е.

— Опасно ли? — още повече присви очи грузинката. — Тогава се цани за портиер, гамахлебуло!

— Не смей да ругаеш! — закрещя Сергей.

Нино хвърли на мъжа си презрителен поглед, извъртя се на високите си токчета и излезе от стаята.

— Ладо не би се изплашил — чу Сергей подхвърлените от жена му с половин глас думи. Вратата се затръшна.

— Курва! — прошепна Сергей, като гледаше затворената врата. Той си наля с трепереща ръка пълна чаша коняк и я гаврътна. — Докога ще ме сравнява с отдавна изгнилия си любовник! — заскърца той със зъби.

Но емоциите са си емоции, а бизнесът — бизнес. Стопроцентово беше прав покойният Вахтанг, като казваше, че общата работа свързва много по-силно от обикновените чувства. След като изпуши две цигари и пийна още коняк, Сергей отиде в кухнята. Жена му стоеше до прозореца с гръб към него.

— Хайде да се успокоим, скъпа — миролюбиво каза той, като се приближи до Нино и я прегърна през раменете. — Станалото, станало. Няма да скачаме през прозореца, я! — погледна той кой знае защо надолу. От дванадесетия етаж хората долу изглеждаха като пъргави малки насекоми, щъкащи по своите си работи.

Нино не се отдръпна, чувствайки, че е наговорила излишни неща.

— Хайде да помислим какво може и трябва да се оправи. Какво ще правим с Надежда?

— Тя трябва да бъде отстранена — твърдо отговори жената.

Сергей се намръщи, но не свали ръката си от рамото й. Нино го погледна и продължи:

— Не разбираш ли, че тя става опасна? Преди, когато живеехме в Грузия, можеше да не ти пука от нея. Но сега сме в Москва и тя е край нас. Постоянно. Казвам ти, като всяка психопатка тя е извънредно чувствителна. Интуицията й е потресаваща. Тя постоянно ни подозира. Не знае точно в какво, но усеща излъчваната от нас заплаха. И какво да я правим? Да пробутаме любовница на Иля и да ги разведем? Случаят не е такъв. Той няма да се разведе с нея, а и любовница не му трябва.

— Чуй ме, може би тя и така ще си умре? Все пак онкология, тежка операция.

— Ти какво, забрави ли за ампулата, която е задигнала? Ще я набута на мързеливия си студент, а мързеливите са най-способни. Една-две седмици — и край! Представяш ли си последиците? Да предположим, че Иля няма да доносничи за нас, но ще прекрати всякакви взаимоотношения. Значи твоята фирма неминуемо ще изгърми. А Надежда, ако не умре, непременно ще се раздрънка някъде. Не, трябва да я елиминираме веднага! А и Иля като вдовец ни устройва повече. Мъката ще го сближи с нас, ще го направи по-податлив и отстъпчив. Ще преместим Тамрико при него. Аз вече половин година не съм я виждала. Така че отвсякъде излиза, че се налага да елиминираме Надежда.

— По какъв начин? Да не се каниш да подкупиш хирурзите да я заколят?

— Глупости! Хирурзите ще й подбере Иля, те няма да я заколят.

Нино помълча.

— Аз ще измисля как — реши тя. — Всъщност вече съм го измислила. А ти ще се заемеш с канала за транспортиране на стоката от Делхи. Между другото вече е двадесет и три часът. Томаз трябва да се обади.

Тъкмо в този момент записука мобилният телефон…

В неделя около обед в малкото арменско ресторантче, разположено в полуприземно помещение на една от московските улички, нямаше много хора. Заведението не поразяваше окото с външен разкош. Напротив, широките дървени маси, грубичките, но здрави столове, сивите, тапицирани с рогозки стени сякаш бяха призвани да напомнят за каменистата родина на собственика на заведението. За тази цел служеха и няколкото окачени на стените картини с пейзажи от Армения. Сред тях бяха и строгата древна сграда на храма Гарни, и теракотовите куполи на манастира Мармашен, и изрисуваните на фона на тъмнозелен склон сиви камъни на манастира Агарцин. Само една картина се отделяше от другите с неправдоподобната си синева — пейзаж на високопланинското езеро Севан. Картините явно не бяха излезли изпод четката на някой именит художник. По-скоро бяха изрисувани от ръката на някой арменски вариант на Пиросмани^[3], който, за разлика от сънародника си Сарян^[4] възприемаше своя роден край предимно в приглушени краски. Но в съчетание със скромната мебелировка в ресторанта картините създаваха атмосферата, нужна за сериозен мъжки разговор без припряност, където няма място за шумни и бъбриви жени. Наистина в залата седяха предимно мъже. Ако се съди по всичко, на заведението бяха чужди междунационалните разправии, тъй като сред посетителите от „кавказка националност“ се забелязваха и русокосите жители на руските равнини.

Така и един рижав мъж малко над четиридесетте седеше сам под портрета на католикоса на всички арменци Вазген Първи. Сергей Николаевич Висницки, а това беше именно той, бавно пийваше от горещата арменска медовина „Езшахелем“, което в превод означава „Млад съм“. Всъщност шипковата отвара, подправена с мед, карамфил и канела, несъмнено беше еликсир на младостта, способен да възвърне мъжа към деловия живот след безкрайните новогодишни празници.

Сергей Николаевич погледна часовника си. Явно чакаше някого. Най-после в ресторанта се появи невисок плешив здравеняк, почти петдесетгодишен, със следи от мъчителна, но безуспешна борба с махмурлука на подпухналото лице. Мъжът потърси с поглед портрета на католикоса, седналия под него Висницки, и с уверени крачки се запъти към Сергей Николаевич.

— Добър ден — поздрави той хрипкаво Висницки, докато сядаше срещу него.

— Добър да е… — отговори Сергей Николаевич.

— Извинете, че закъснях — имаше задръствания.

— Няма нищо, скъпи ми Юрий Владимирович — любезно се усмихна Висницки.

— Грузинеца каза, че сте искали да ме видите.

— Правилно. Но първо хайде да си пооправим тонуса. Тежки ли бяха празниците? — съчувствено попита Висницки.

— Меко казано — въздъхна Юрий Владимирович:

— Сега ще ви върна към живота. Някога опитвали ли сте арменския хаш?

— Да си призная, не.

— Е, тогава, драги, смятайте, че нищо не знаете за ликвидирането на махмурлука. Казвам ви го като специалист. Макар, както се досещате, и аз да не съм арменец, безкрайно уважавам това изобретение на многострадалния арменски народ. Това не ви е алка зелцер, пфу, чиста химия, прости ми, господи. И дори не е сутрешната бира, която, струва ми се, вече сте изпили. Е, вие сте възрастен човек, имате право. Искам да кажа, че има къде по-приятен и ефективен път за възкръсване.

Висницки погледна стоящия до бара келнер. Той кимна, бързо изчезна и след минута на масата се появи купичка с едра сол, друга със счукан чесън, чинийки с хрускава туршия от кисел чесън, солени краставички и парчета сух лаваш. А след още една минута пред събеседниците се появи ха дълбоки купи с димящ, силен и ароматен бульон с нежни белезникави парченца хрущял. Освен това на масата се озоваха и питки току-що изпечен лаваш и малка гарафа с водка.

Юрий Владимирович гледаше всичко това с погледа на опитното куче на Павлов, на което проверяват слюноотделителния рефлекс. Изглеждаше, аха-аха, и слюнката ще покапе от пълните му месести устни. Ръката му машинално се протегна към гарафата с водката.

— Не, не, чакайте — спря го Висницки. — Първо трябва да хапнем. Този бульон се е варил почти десет часа, трябва да му отдадем дължимото. Точно той ще ви върне към живота. А това се прави така. Гледайте и правете като мен.

Висницки изсипа щипка сол в ароматния бульон, после порядъчна доза счукан чесън, пусна вътре и парчета сух лаваш. После си взе друга, прясно изпечена питка, зави в нея кисел чесън, краставичка, лапна всичко това и се зае с хаша.

Юрий Владимирович повтори точно действията му и над масата за известно време се възцари свещена тишина.

Когато лъжиците на двамата опряха най-после дъното на купите, Юрий Владимирович се облегна на стола, извади кърпичка от джоба си и изтри изпотеното си, почервеняло лице.

— Сега вече може по чашчица — проговори Висницки, като му се усмихваше, и наля водка в миниатюрните чашки. — Е, да пием за срещата!

Мъжете се чукнаха, пиха, замезиха с хрупкавите солени краставички.

— А сега да поговорим за работата. Между другото да се запознаем. Ще ви разкажа какво знам за вас, а вие ще ме поправите, ако нещо не е така.

Юрий Владимирович кимна. Очите му се оживиха и по кръглата му физиономия се разля изражение на благодушна ситост.

— И така — продължи Висницки, — вие, Юрий Владимирович Малков, сте се родили през петдесет и първа година в град Москва. Женен сте за втори път и имате дванадесетгодишна дъщеря. Живеете на адрес Дмитровско шосе, блок петдесет и пет, първи вход, апартамент седемнадесет. По едно време сте работили като оперативен служител в едно от районните управления на милицията. Но са ви прехвърлили на друга работа за пиянство, прекалено дори за това учреждение.

Юрий Владимирович се опита да се обиди, но никак не му се удаваше.

— Е, стига, не се засягайте, кой е безгрешен! — утеши го Висницки. — После сте се мотали из някакви конни отряди на милицията. Това не ни е интересно. Но от деветдесет и първа година са ви прехвърлили в летище Шереметиево, където работите и досега като командир на батальона за патрулно-постова служба и имате чин майор със заплата седемдесет и пет хиляди осемстотин тридесет и две рубли. Което за равнището на заплатите в началото на деветдесет и четвърта година не е толкова зле. Но за нормален човешки живот не стига. Дотук вярно ли е?

Малков кимна.

— Сега няколко думи за мен. Аз съм предприемач. Имам няколко индийски магазина от типа на „Ганг“. Стоката си, както разбирате, получавам от Делхи. А тъй като това са предимно разни дреболии — камъчета, вазички и други боклуци, — възникват трудности при доставката. Нашите доблестни митничари непременно искат да таксуват всичко това като предмети с художествена стойност. И ме дерат безбожно. Е, всеки печели както може. Но, съгласете се, бизнесът в такива условия става невъзможен. И аз имам следното предложение към вас, Юрий Владимирович. Вие осигурявате доставката на стоката от Делхи, като заобикаляте митническия контрол. И въобще всякакъв контрол. От всеки полет вие лично ще получавате двеста и петдесет хиляди рубли. Плюс още триста хиляди на полет за заплащане на ангажираните лица. За вербовка, ха-ха, казано на езика на разузнавачите, на необходимите хора още днес ще получите сто хиляди. Какво ще кажете?

Малков пак се изпоти и пъхна ръка в джоба си за кърпата. Като посумтя минута, той отговори:

— Ще се радвам да помогна на зараждащия се капитализъм, защото съвсем се разочаровах от социалистическите ценности и изпитвам психическа умора…

Висницки тънко се усмихна.

— Но изобщо не мога да си представя как може да се организира това.

— Е, работата не е чак толкова сложна — сви рамене Сергей Николаевич. Той извади от портфейла си лист и го разтвори пред събеседника си. — Това е планът на летището. Докерите превозват стоката от самолета ето тук. — Висницки забоде молива си в една точка. — На това място стоката се разпределя и постъпва в митницата. Така ли е?

Малков кимна.

— Но пощенските коли не минават през митницата, а излизат от летището през КПП^[5]. Съответно те имат пропуски за влизане и излизане от режимната зона. Тоест от летателната писта, нали така?

Малков пак кимна.

— В КПП седят момчета от вътрешната охрана. Пощенските коли, които имат пропуски, като правило не се преглеждат. Особено ако ги съпровождат ваши сътрудници, тоест смели момчета в милиционерски униформи. Следователно вашата задача е да завербувате докерите, които трябва да претоварят стоката в пощенските коли, и милиционерите, които ще я придружават при излизането през КПП. Вероятно още някого от охраната там, е, и, разбира се, шофьора, който изкарва стоката. Прехвърлянето на багажа ще става по пътя от Шереметиево, ето в тази горичка. — Висницки пак забоде молива си в схемата. — По ей тая пътечка. Моля да го запомните.

Малков внимателно разучи плана, после с уважение изгледа Висницки.

— Е, вие явно добре сте се подготвили за разговора. Но нали тепърва трябва да се подкупват хората.

— Днес това не е сложно. Кой има болно дете, като охранителя Семьонов, кой безработна жена, като сержант Халютдинов, и така нататък. И всички искат да живеят по-добре. За парите, които ще им предложите, всеки втори от вашите служители ще продаде и родната си майка.

— Което си е вярно, вярно е — въздъхна Малков. — А как ще осъществяваме връзката?

— При вас ще работи наш човек. Той ще ви съобщава за предстоящата операция. И последното. Всяка операция ще протича под наше наблюдение. Така че не ви съветвам да се шегувате с нас. Нали дъщеря ви пресича шосето към училището? А на шосето всичко става. Не искам да ви заплашвам, но съм длъжен да ви предупредя.

— Не съм си враг — мрачно отговори Малков.

— Чудесно. Давам ви за организация две седмици. И не злоупотребявайте с алкохола, драги Юрий Владимирович.

Малков сърдито изсумтя.

— По малко, разбира се, може и дори е полезно. Ето и ние с вас сега ще повторим — и по чашка, и по порция хаш. А ето ви и инвестициите.

Висницки сложи на масата богато илюстрирано дебело списание. Малков кимна, прибра списанието в куфарчето си и забележимо се развесели.

Висницки извади запалката си, подпали листчето с нарисувания план, запали цигарата си от него и хвърли горящата хартия в пепелника.

— Направо като в разузнавачески филм — усмихна се той.

Съдено беше на Сергей Николаевич Висницки да прекара целия неделен ден в гастрономически излишества. Сутрешният хаш с милия майор Малков плавно премина в семейна вечеря, на която бяха поканени родният му брат и снаха му. Вечерята беше в разгара си, Сергей Николаевич внимателно наблюдаваше роднините си. По-големият му брат беше както винаги сдържан, макар че ядеше с удоволствие и охотно пийваше от знаменитото грузинско вино „Хванчкара“.

Надежда, напротив, беше по-нервна от обикновено. Ръцете й трепереха. Очите й сякаш всеки момент щяха да плувнат в сълзи. По негласна уговорка не говореха на масата за предстоящата операция.

— Забележително вино — похвали го Иля. — Когато познаваш вкуса на истинските грузински вина, просто е невъзможно да пиеш тези ментета, с които са заринати сергиите.

— Вярно — подкрепи брат си Сергей. — Донесоха ни го тези дни от Тбилиси. Заедно с партида хрущял от акула и препарат от индийски миди. Знаеш ли, направо ми ги разграбват от детската болница… — Сергей спомена номера на болницата. — При тях се лекуват дечица от Белорусия, жертви на Чернобил. Казват, че препаратът много им помагал. Рязко повишавал устойчивостта им към инфекциите. А за теб съм запазил половин дузина „Хванчкара“. Рождественски подарък.

Сергей изведнъж се засмя.

— Представяте ли си, едва не арестували на гарата тия момчета, дето ми донесоха стоката. Търсели някакви пласьори на дрога. А момчетата са от отлични семейства — не са чували и думата. Изплашили се до смърт. Казват, повече нищо значи няма да ви носим, чичо Серго.

Иля Николаевич изгледа жена си с лек укор. Надежда се изчерви, ръката й се разтрепери още повече и високата чаша с рубинената течност покапа роклята й.

— Ето, съсипах си роклята — извика тя и изведнъж се разплака.

Нино веднага скочи и се хвърли към Надя.

— Няма нищо, скъпа, това е дреболия, ей сега ще я оправим.

С тези думи тя отведе плачещата жена. Иля Николаевич тежко въздъхна.

— Съвсем се съсипа с тая операция — каза той на брат си. — Сякаш вече се е отписала.

— Това е естествено — въздъхна в отговор Сергей. — Но да се надяваме на добър изход. Ти вече реши ли в коя болница ще я оперират? — попита той.

— Да — разсеяно отвърна брат му, като се вслушваше в долитащите от кухнята звуци.

— Нино ще успокои Надюша, не се тревожи, тя умее. Хайде да пийнем, та всичко да завърши добре и да имаш сили да я изтърпиш. Когато жената е в такова състояние, не е лесно да си край нея.

— Да — съгласи се Иля. — Не смея и дума да й кажа. За най-малкото нещо — и веднага сълзи. Е, добре, да пийнем.

Нино донесе в банята копринен халат, накара Надежда да се преоблече и бързо изпра петното на роклята. Докато то съхнеше, жените седяха в кухнята.

— Надюша — ласкаво заговори Нино, — научих потресаваща новина за теб. В Москва има един лечител, трябва да си чувала — Якушин. Чувала ли си за него?

Надя отрицателно поклати глава.

— Странно. Впрочем не ти е и трябвало. Докато сме здрави, не ни трябват лечители. Та значи той лекува такива болни като теб. Без операция. Има си цяла методика. И с билки от Тибет, и особена диета. Но главното е, че той е екстрасенс.

Надежда вдигна разплаканите си очи към Нино.

— Какъв екстрасенс, какви ги говориш! Ти да не би да вярваш в това?

— Да, вярвам. И не само аз. Знаеш ли, че онази… — Нино каза фамилията на една известна актриса — имала същата диагноза като твоята. И тя се лекувала при тоя Якушин. За два месеца ракът й се разтворил напълно. А още след втория сеанс забелязали, че е намалил размерите си. Ето, вземи и прочети.

Нино взе от перваза на прозореца едно женско списание с отбелязана страница и го подаде на Надежда. Тя отвори списанието и видя едро заглавие на цели две страници: „Как възкръснах“.

Започна внимателно да чете статията.

— Да — вдигна тя очи към Нино. — Същото е като при мен. Но тук не е посочена фамилията му.

— Разбира се. Той не иска да се афишира. Иначе няма да може да се отърве от желаещи. А и могат да го рекетират, нали разбираш. Ще решат, че е богаташ, а пък той изобщо не взема пари. Но аз ходих в редакцията, молих им се да ми дадат координатите му и вече му се обадих. Той е съгласен да те приеме.

— Не знам — объркано проговори Надя, — след десет дни трябва да постъпя в клиниката.

— Но ти просто можеш да опиташ. Това няма да ти струва нищо. Нали ти казах, че лекува безплатно. Така, взема волни пожертвования за храма, кой колкото може да даде, и то чак след излекуването. Резултатът ще се забележи след две седмици, така каза той. Ако, разбира се, започнеш веднага. А операцията никъде няма да ти избяга. Две седмици нищо не решават. Помисли си, можеш да останеш пълноценна жена! При това сега вече има все повече привърженици на консервативното лечение на раковите образувания. Дори някои онколози смятат, че е по-добре да не се пипат. Хематогенно разсейване и така нататък…

Очите на Надежда пак се насълзиха.

— Преди три дни ти говореше съвсем друго… — едва проговори тя с треперещи устни.

— Но тогава не знаех за този човек. Разбира се, искаше ми се да те утеша. Но това е съвсем друг вариант — да не оставаш инвалид, с изрязани вътрешности, а нормална, цветуща жена. Да беше чула с какъв възторг говореха за него в редакцията. Той и там е помогнал на една от сътрудничките. Е, какво? Съгласна ли си?

— Иля ще ми се присмива — почти се предаде Надежда.

— А ти въобще не му казвай. Мъжете не трябва много-много да се посвещават в женските работи. Е, какво, ще му се обадим ли?

И Надежда кимна. Нино набра номера на поставения наблизо телефон. В слушалката се чу плътен мъжки глас:

— Якушин слуша.

— Обаждам ви се за една моя роднина — започна Нино. — Нали си спомняте, аз ви звъних и вчера…

Защо Надежда се съгласи с предложението на Нино? Трудно е за здравия човек да разбере психиката на обречения. Убедените атеисти стават дълбоко вярващи, високообразовани хора се хвърлят по вещери и знахари. Страхът от дългото, мъчително умиране, когато оставаш очи в очи с чудовището на име „рак“, лишава хората от здрав разум и ги кара да вършат най-странни постъпки. И Надя, която винаги се отнасяше към семейството на девера си с недоверие, изведнъж повярва на Нино, уморена от своите страхове, нервност и подозрителност. И направи първата стъпка към своята гибел.

— Тук, моля.

Надежда спря таксито и плати. После се приближи към масивната входна врата. Погледна часовника си. Беше дванадесет без десет. Все още можеше да се откаже. Тя безпомощно се огледа назад, но таксито вече беше заминало.

„Ама какво правя аз? Трябва да се реша!“ — заповяда си Надежда. Но краката й продължаваха да тъпчат на място, а очите й оглеждаха шосето за минаващо свободно такси. Още секунда — и Надежда щеше да се хвърли към пътя, да вдигне ръка, за да спре някое, поддавайки се на някакъв подсъзнателен страх. Но в този момент вратата на входа се отвори и там се появи висок млад мъж със скандинавска външност.

— Надежда Михайловна? — попита той с дълбокия си глас и се усмихна.

— Да — смутолеви тя.

— Защо не влизате?

— Кой, аз ли? — изчерви се като ученичка Надя.

— Вие, разбира се — продължи да се усмихва обаятелно мъжът. — Защо сте така наплашена? Да влезем, аз не хапя.

Той внимателно подхвана Надежда под лакътя и я пропусна пред себе си. Докато се движеше с омекнали крака към асансьора, Надя мъчително си мислеше на кого й прилича екстрасенсът. Май че на актьора Видов. Или на Збруев? Господи, изобщо не мога да мисля, каза си тя, без да смее да вдигне очи срещу лечителя в тясната кабинка на асансьора.

— Влизайте — подкани я той и отключи вратата на жилището си. В малкия коридор слабо светеше настолна лампа, поставена на старинен дъбов скрин. До лампата проблясваше фигурка на Буда, изрязана от тъмно дърво. Якушин помогна на жената да съблече шубата си и я въведе в стаята. Доста голяма, над двадесет квадратни метра, стаята изглеждаше почти празна. Прозорецът беше закрит с плътни щори и почти не пропускаше светлина откъм улицата. В единия ъгъл на стаята имаше малка масичка и две кресла. В другия — висок параван от китайска коприна, изрисувана с японски ели. Средата на стаята заемаше някакво съоръжение — нещо като ниска, широка маса или високо легло, покрито с тъмен плат. На масичката имаше порцеланов чайник и пиала, а до тях пак дървен Буда. Всичко това беше осветено от стенен аплик. Тук-там по стените бяха закачени снопчета от някакви билки. Статуетките на божеството малко поуспокоиха Надежда, сякаш в негово присъствие не биваше да се случва нищо лошо. Но тя все пак продължаваше да трепери.

— Сядайте — покани я лечителят, като посочи към креслото.

Надя послушно седна. Екстрасенсът се настани срещу нея и започна внимателно да изучава лицето й.

— Е, да започваме — каза той.

— Какво да започваме? — изплашено попита Надежда.

— Слушайте, Надежда Михайловна, не ми харесва вашето състояние. Аз съм достатъчно известен и много зает човек. Вашата роднина буквално ми се молеше да се заема с вас. Уверявам ви, че при мен хората чакат на опашка повече от месец и се наложи да отменя часа на друг болен. А вие седите тук наплашена, сякаш сте попаднали в лапите на някой маниак. Какво ви е, гълъбче, срамота е така!

Надежда наистина я досрамя, тя се изчерви и смутолеви:

— Извинете, докторе.

— Е, добре — каза докторът. — Дайте си ръката.

Надежда покорно му протегна ръка. Якушин хвана китката й в топлите си длани.

— Гледайте ме в очите — меко каза той, като галеше ръката й. — Знаете ли диагнозата си?

Надя кимна, очите й веднага се напълниха със сълзи.

— Диагнозата е вярна, но всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи — ласкаво й говореше той. — Сега трябва да изпиете една отвара от билки.

Якушин наля гъста тревиста смес от стоящия на масичката порцеланов чайник и я подаде на Надежда. Тя покорно я изпи. Много й се искаше да вярва на този ласкав доктор.

— А сега се отпуснете.

Якушин се надигна, застана зад гърба на Надя и започна да прави някакви движения над главата й. В стаята се възцари необикновена тишина.

— Вашето биополе е разпокъсано, гълъбице моя! — промърмори докторът. — Пълно е с енергетични дупки. На такъв фон, естествено, не е чудно, че… Но ние ще оправим всичко.

Якушин напълни пак пиалата с отвара и я подаде на Надежда.

— Пийте — ласкаво, но твърдо заповяда той. — Трябва ми пълно отпускане на мускулите.

Надежда, вече леко замаяна и от отварата, и от удивителната ласкавост на доктора, изпразни чашата.

— Взехте ли си чаршафче? — попита Якушин.

Надя слабо кимна.

— Идете зад паравана и се съблечете напълно. Ще работим с цялото биополе.

Надежда излезе иззад паравана омотана в чаршафа. Главата й се маеше. Чувство на необичайна лекота изпълваше цялото й същество. Проблемите изчезнаха. Страшната диагноза отплува и се разтвори някъде в ъгъла на стаята. Без да се стеснява от голотата си, тя разстла на високото ложе чаршафа и легна по очи. Силните пръсти на лечителя започнаха да правят магии над голото й тяло. Тя с нетърпение очакваше докосването им, без вече да си дава сметка какво става с нея.

После започна някакво безумие. На Надежда й се стори, че в стаята избухна светлина, но тя вече не реагираше на нищо. Завладяха я сладка омая и безпаметство.

Когато Надежда се свести, видя, че лежи съвсем гола на същото това високо ложе. В креслото до ниската масичка седеше Якушин. Дрехите му бяха в пълен порядък. Той внимателно я погледна. Надя се изчерви от собствената си голота и придърпа чаршафа до брадичката си.

— Какво е станало с мен? — рязко попита тя.

— Нищо — безгрижно отговори екстрасенсът. — Вие бяхте в състояние на транс. Това е част от курса на лечение. Прекрасно възстановява биополето. Сеансът премина много успешно. Мисля, че заедно с вас ще се справим с проблема ви. Обличайте се, гълъбче.

При тези думи Якушин ласкаво се усмихна на Надежда и излезе от стаята. Надя погледна часовника. Беше прекарала в тази стая час и половина. И от момента, когато легна по очи на високото ложе, не помнеше повече нищо. Но екстрасенсът се държеше толкова непринудено и беше така убедителен, че Надя повярва на думите му. А и как да не повярваш, щом ти обещават изцеление?

Тя се надигна и започна да се облича. Леко й се виеше свят. На вратата деликатно се почука.

— Готова ли сте, Надежда Михайловна? — чу се гласът на Якушин.

— Да — слабо отвърна Надежда.

Якушин влезе, като държеше в ръце някакви пакетчета.

— Как се чувствате? — загрижено попита той.

— Вие ми се свят — немощно се усмихна Надя.

— Това е нормално за първия сеанс. Но трябва да се направи пауза от три дни. Засега пийте тези билки.

Той й подаде пакетчетата и листче с машинописен текст.

— Тук в листчето е написано всичко: как да ги пиете, кое с кое да редувате. След три дни ви чакам по същото време. Извиках ви такси. По-добре да се приберете с кола. Все пак въздействието е доста силно.

— Благодаря — каза Надя на внимателния доктор.

Той я придружи до входната врата, но не излезе на улицата. Колата чакаше точно пред входа.

— Много ви благодаря — развълнувано повтори Надя и се опита да му подаде пари.

— В никакъв случай — оскърбено отказа той. — Чакам ви на следващия сеанс.

След като се прибра в жилището, екстрасенсът извади мобилен телефон и набра един номер.

— Замина си — докладва той.

След няколко минути в жилището се появи Нина Вахтанговна Свимонашвили.

— Е, как мина? — попита тя и огледа лечителя.

Той сви рамене, поклати се на яките си крака, после с жест покани грузинката в другата, по-малка стая. След това донесе касета и започна да наглася видеото.

— Много нервна особа, както и ми казахте — делово докладва той. — Едва не избяга пред самия вход. Добре, че стоях до прозореца и наблюдавах ситуацията. Да, много нервна особа — повтори той. — Но независимо от това всичко стана. Вижте.

Светлорусият лечител включи записа.

— Излез — заповяда Нино. — Почакай в кухнята.

Тя запали цигара, като гледаше внимателно към екрана. Слушаше ласкавите увещания на „лечителя“, гледаше покорната, непривично плаха Надежда. Ето, тя два пъти пи от отварата и по зениците й се виждаше, че препаратът започва да действа. Ето, Надя отиде зад паравана, после легна на ложето. Мъжът прокарваше ръце над голото й тяло. Още няколко минути и той е съблечен. И ето че дойде кулминацията, заради която беше разигран целият спектакъл. Нино наблюдаваше на екрана клатенето на двете голи тела. Истински порнофилм! Лечителят влачеше Надя по необятното ложе като гумена кукла от сексшоп, като извиваше тялото й в най-невероятни пози. И неуморно се трудеше над нея. От време на време в кадъра попадаха отнесените очи на Надя и блажената й полуусмивка.

„Бива си го все пак Сергей! Истински фармаколог! — с неволно уважение помисли Нино за мъжа си. — Колко точно е пресметнал дозата на препарата! Малко повече, и Надка просто щеше да се тръшне в безсъзнание. А малко по-малко — и нищо нямаше да стане. А така — пълна илюзия за любовен екстаз. Браво, Серго! Ненапразно все пак те държа за мъж! Страхливичък, но прекрасен специалист! А и този момък си го бива“ — отбеляза си Нино, докато наблюдаваше работата на „лечителя“.

Тя догледа записа, извади касетата, пъхна я в чантата си и извика екстрасенса.

— Алгерис, влез!

Алгерис влезе, спря до вратата, като се поклащаше на яките си крака. Нино неволно отклони поглед.

— Как се свести тя?

— Нищо не помнеше, нищо не заподозря — отговори Алгерис.

— Е, браво! — похвали Нино изпълнителя. — Май че е време да те приемем в нашия екип. Нали ти трябва постоянна работа? — изгледа го тя с черните си очи.

— Зависи при какви условия и в каква роля — отвърна той.

— Условията ще бъдат изгодни, а ролите — различни — усмихна се Нино.

— Може да опитаме — усмихна й се в отговор Алгерис.

— Значи се договорихме…

Нино стана, приближи се до мъжа и леко го потупа по бузата.

— Браво, добро момче — дрезгаво прошепна тя.

Алгерис хвана ръката й, здраво стисна китката й, а с другата ръка я притисна до себе си.

— Не всичко веднага, момчето ми — усмихна се Нино, като се отдръпна с видимо усилие.

Тя постоя още секунда в прегръдката му, после решително се освободи.

— Ще се свържат с теб — подхвърли му Нино. — А сега си върви. Договорът приключи. Ето ти хонорара. — Тя подаде на мъжа един плик.

Той мълчаливо го взе и излезе от апартамента.

След като се върна вкъщи, Нино първо се обади по телефона на Надежда.

— Да? — чу се слаб глас от слушалката.

— Надюша, как си? Беше ли при доктора?

— Бях — тихо отговори Надя.

— Е, как ти се видя? Как мина сеансът?

— Не знам, Нина. Страхувам се да кажа каквото и да било. Сеансът беше дълъг. Не си спомням всичко. Но той смята, че ще се справим. Знаеш ли, аз му повярвах…

Гласът на Надя беше толкова щастлив, че сърцето на Нино сякаш спря за секунда.

— Чудесно, скъпа, много се радвам. Ще ти се обадя утре.

Тя захвърли слушалката, наля си чашка водка и я глътна на един дъх. После запали цигара.

— Не смей да я жалиш! — заповяда си Нино и скръцна със зъби. — Тя е разглезена психопатка. Ах, видите ли — неуспешен аборт, безплодие! Целият си живот е прекарала в истерии. Да не беше правила тоя аборт. Ето, аз отказах навремето! И не в разпуснатата Русия, а в Грузия, и то при такъв страшен баща като Вахтанг. Отказах и толкова. И те нищо не можаха да ми направят. Моето дете, продължението на Ладо, се появи на бял свят! И се съгласих да се омъжа за тоя руски хлапак, за да признае баща ми внучката си. Лесно ли ми беше да деля постелята си с него, когато в главата ми беше само Ладо. И нека моето момиченце да не знае, че съм й майка, но тя е жива! Тя живее! А тази московска истеричка просто е убила детето си. Че и прави от това всемирна трагедия! Само това слушахме от Иля: Надя е така травмирана, грешка на младостта, безплодие, трябва да я жалим. Да я жалим! Да беше осиновила някого. Колко сирачета има наоколо. Не, това дори не й е минало през ума. По-удобно й е да бъде вечно нещастна. Бог я наказа!

Когато Сергей Николаевич се върна вкъщи, Нино все така седеше в кухнята. До нея имаше полупразна бутилка водка, пепелникът беше препълнен с фасове.

— Какво! — кратко попита жена си Сергей.

— Нищо — насмешливо отвърна тя.

— Да не се е издънило нещо?

— Не, всичко е наред. Иди да видиш записа.

Сергей Николаевич отиде в хола, наля си чашка коняк, включи видеото и седна срещу екрана. След известно време той пак влезе в кухнята.

— Какво смяташ да правиш с това? — попита Сергей жена си.

— Каня се да покажа записа на Илико — отговори Нино. — Надюша, естествено, трябва да е с него.

— Ами ако тя му обясни всичко и той й повярва?

— А ти би ли повярвал? Нали видя записа! — вдигна Нино черните си очи.

— Аз — не. Но Иля е толкова странен, с такъв трепет се отнася към жена си.

— Тогава потресът му ще бъде още по-силен. Между другото това момче Алгерис от Томаз ли дойде при нас?

— Да. Както и всички московски връзки.

— Откъде е?

— Е, бивш спортист. Лежал е в затвора за нещо. Там се свързал с нужните хора. После бил в една от столичните групировки, в тая, дето наскоро здраво я разредиха. Останал без работа. Томаз ни го препоръча като прекрасен стрелец. Но в това му качество още не сме го пробвали. Изпълнява еднократни поръчки. Засега без забележки. Ето и с Надюша е бил на висота. А защо?

— Бих искала да го взема в нашия екип.

— Записът ли ти хареса? — попита Сергей с присвити очи.

— Момчето ми хареса. Той е артист. Надя не заподозря нищо. Трябват на такива артисти. А всичко останало си е моя лична работа. Нали не те разпитвам за твоите секретарки.

— Ще помислим — вдигна рамене Сергей, като остави без внимание последната й реплика.

Работният ден вече свършваше, когато в кабинета на Висницки старши влезе възрастна и солидна секретарка.

— Иля Николаевич — започна тя от вратата на кабинета, — куриерът донесе някакъв пакет. За вас е.

Жената държеше в ръцете си неголям пакет, увит в непромокаема хартия. Иля Николаевич вдигна поглед от лежащите върху бюрото му документи и свали очилата си.

— Какво е това? — учудено попита той.

Секретарката сложи пратката пред него.

На пакета бяха изписани пълният адрес на тяхното учреждение и фамилията на Иля Николаевич. Пакетът беше запечатан с восъчни печати. Щемпелът на изпращача бе размазан върху хартията и съвсем нечетлив. След като повъртя оттук-оттам пакета, Висницки така и не можа да разбере кой му го изпраща.

— Не разбирам, откъде е това? — чудеше се той. — Отворете го, моля ви!

— Може да е някакъв новогодишен подарък? — предположи секретарката, докато отнасяше пакета.

Тя се върна след минута, като носеше неголяма картонена кутия.

— Някаква кутийка — изкоментира жената.

— Надявам се вътре да няма златно кюлче в качеството му на рушвет за длъжностно лице — пошегува се Иля Николаевич, като се откъсна пак от документите. — Е, дайте да видим какво има там.

Той взе от жената кутията, разряза тънката лентичка и отвори капака. Вътре имаше видеокасета, а отгоре й лежеше плик.

Иля Николаевич намери в него разпечатано на принтер писмо и зачете на глас:

— „Уважаеми Иля Николаевич! Ние, ръководителите на регионалния отдел по здравеопазването на Камчатка, сърдечно ви благодарим за своевременното отпускане на нашия край на фармацевтични средства. Скъпо струващите антибактериални препарати и кръвозаместители постъпиха в реанимационните отделения на регионалните болници и спасиха не един човешки живот. Самоотвержената работа на такива предани на делото хора като вас, Иля Николаевич, ни позволява да преживеем това трудно време на преобразувания!

Целият колектив на регионалния отдел по здравеопазване сърдечно поздравява вас и вашето семейство по случай Нова година! Желаем ви всичко най-хубаво!

Приемете, моля ви, като новогодишен подарък, видеофилм за красотите на Камчатка. Ако пожелаете да прекарате със семейството отпуската си в нашия забележителен край, ще направим всичко възможно, за да е приятен отдихът ви.“

По-нататък имаше подписи и печат.

Връчването на подаръци за определени услуги беше широко разпространена практика в Министерството на здравеопазването. Иля Николаевич прекрасно знаеше колко лесно се подкупват заместник-министрите, а вероятно и самият министър. Изгладнелите през времето на развития социализъм служители на министерството, което винаги се финансираше по остатъчния принцип, в разгула на всепозволеността изцяло използваха служебното си положение. Иля например знаеше колко интензивно един от заместник-министрите пробутваше на родния пазар чуждестранна ваксина срещу една от детските болести. В същото време, когато отечественият препарат, не по-малко ефективен, не се внедряваше в производство дълги години уж поради липсата на средства. А за закупуването на чуждестранната ваксина се отделяха неизмеримо по-големи суми. А кутийката се отваряше съвсем просто: синът на заместник-министъра беше дилър (ето какви думи се появиха в могъщия руски език!) на същата тая чуждестранна фирма, която се стремеше да завладее руския пазар. И получаваше съвсем немалка заплата за своя труд. Ако се съди по всичко, и таткото зам.-министър не оставаше на сухо. И поне препаратът да беше по-добър от родния! Не. Иля Николаевич като всеки специалист в тази област знаеше, че родната ваксинология не отстъпва, а по много пунктове и превъзхожда западната. Присъщата на времето на развития социализъм бюрокрация в този случай работеше за потребителя: отечествените ваксини се внедряваха след всестранна и задълбочена проверка. И само когато имаше пълна увереност, че препаратът е безопасен и ефективен, ваксината получаваше пътен лист за живота (ако се изразим с езика на уводните статии на вестник „Правда“). Разбира се, своята роля в поругаването на отечествената профилактична медицина изиграха и журналистите. Ненапразно тази професия се смята за втората най-древна. Да си представим, че журналистът от желание да заработи лесни пари или популярност, което всъщност е едно и също, помества във високотиражен вестник статия със следното заглавие: „Във ваксината срещу дифтерит се съдържа живак! Нашите деца са в опасност!“ Изплашените майки започват да крият децата си от педиатрите, от ваксинирането. Откъде да знаят, че същия този мертиолат го има и в аналогичните чуждестранни препарати. И в концентрацията, в която се съдържа във ваксините, е безопасен. Той само запазва свойствата на препарата. Резултатът? Избухва епидемия от дифтерит. И загиват същите тия майки, които не са ваксинирали децата си. Защото дифтеритът, както и всяка детска инфекция, сразява като правило възрастните.

Но в съзнанието на обикновения гражданин въпреки това се набива изводът: нашите лекарства са лоши. Такива са днешните реалии, ако използваме езика на един известен политически деец. Да опиташ това второкачествено вносно изобилие — всичките тези наблъскани с хормони бутчета на Буш, синтетичните, но красиво опаковани полуфабрикати. Всякакви там хербалайфове и прочие чудодейни средства, с които може да зарибят само някое племе диви аборигени, забутани из джунглата.

Неведнъж представителите на чуждестранни фармацевтични фирми се опитваха да подкупят и Иля Николаевич. Но той беше много внимателен по отношение на всякакви подаръци. Обаче полученото сега писмо не беше от задокеанските акули на империализма, а от сънародниците, които му благодаряха за добрата работа. А колко е приятно да съзнаваш, че трудът ти се оценява по достойнство!

— Кога снабдявахме с медикаменти камчатците? — попита с леко потрепнал глас Иля Николаевич своята секретарка. — Аха, да, през октомври — веднага си спомни той. — Тогава в регионалния отдел пратихме и имуномодулаторите на Сергей. Как мислите, Татяна Тимофеевна, мога ли да приема тази видеокасета като подарък?

— Боже мой — плесна с ръце секретарката. — Какво говорите, Иля Николаевич! Че на ваше място друг…

— Е, недейте, моля ви!

Иля Николаевич се прибра вкъщи в най-доброжелателно разположение на духа. Но докато отваряше вратата на апартамента, вътрешно се сви, без да знае в какво настроение ще го посрещне Надежда.

Жена му излезе в коридора.

— Добър вечер, Надюша — ласкаво я поздрави Иля Николаевич, като се вглеждаше в лицето й.

— Добър вечер, Илюша.

Изглежда, тя беше спокойна и Иля Николаевич вътрешно се прекръсти. Той се страхуваше да си признае колко беше уморен от безкрайните истерии на Надя.

— Защо е толкова задимено тук?

— Загорих малко олио — обясни Надя. — Сега ще отворя прозореца и ще проветря. Влизай в хола, ще донеса вечерята там.

Докато вечеряха, Иля Николаевич се похвали:

— Знаеш ли, Надюша, тази вечер получих много славно писмо. От камчатските колеги.

Той преразказа писмото на жена си.

— Най-приятното е, че аз не познавам лично никого от тях, тоест благодарността е съвсем искрена.

Надя слушаше разсеяно, унесена в своите мисли.

— Благодаря — каза Иля и отмести чинията. — Хайде да видим касетата — предложи той. — Що за красоти има там. Ние наистина не сме ходили по тия краища. Като закрепнеш след операцията, може да отидем.

Надя не подхвана разговора за операцията, но се съгласи да изгледат лентата. Иля извади касетата от куфарчето си, сложи я във видеото и седна на дивана до жена си.

На екрана наистина се появиха някакви красиви гори. Високи ели и борове, храсти с някакви червени плодове. Обаче след минута изображението изчезна, а след още миг на екрана се видя полупразна стая. В дъното й на високо ложе се гънеха две голи тела — мъжко и женско. Един дявол знае какво ли не правеха. Такава порнография Иля Николаевич беше гледал само веднъж, когато включи по погрешка някакъв нощен еротичен канал по кабелната телевизия.

— Какво е това? — потресено запита той.

Надежда гледаше ужасено екрана. „Това не съм аз!“ — мярна се в съзнанието й. Но веднага в кадъра попадна в едър план унесеното й лице с полупритворени очи.

— Това си ти?! — изкрещя мъжът й.

Надя скочи и се хвърли към екрана. Иля я сграбчи за ръката.

— Не, почакай! — кресна той. — Какво значи това? Що за мерзост?

Той местеше погледа си към екрана, после към жена си и пак към екрана. Разумът му отказваше да възприеме видяното. Надежда се заизвива в ръцете му, заплака.

— Това е заради Нина! — изкрещя тя.

— Нина? — Иля най-после дойде на себе си. — Пак Нина, а? И на екрана сигурно Нина се е…?

Иля за пръв път в живота си изкрещя мръсна дума. Надя пак се заблъска в ръцете му.

— Мразя ви всичките, искате да се отървете от мен! — закрещя тя. — Аз… аз… не искам да живея!

— До гуша ми дойде от истериите ти! — разкрещя се в отговор Иля. — Цял живот търпя кошмарния ти характер. Но всичко си има граница. Не искаш да живееш, а? — присви очи от ярост той. — Според мен си живееш с кеф, докато аз работя!

Надежда буквално зави, изтръгна се от ръцете на мъжа си и се хвърли към кухнята. Тя изтръска чекмеджето на масата срещу себе се. По пода се разпиляха различни таблетки, жената взе да ги прехвърля, но ръцете не я слушаха, а очите й не виждаха нищо. После тя сграбчи голям кухненски нож, но също го захвърли. Накрая погледът й се спря на отворения прозорец. Надя го премери с поглед, постави табуретката под него и стъпи на перваза, като се държеше за рамката.

Иля, обхванат от някакво мазохистко чувство, все още гледаше екрана, когато тропотът в кухнята се засили. Той изтича там и видя стъпилата на перваза Надежда.

— Надя! Прекрати тоя спектакъл! — закрещя мъжът й.

— Мразя ви всички — повтори тя и пристъпи напред.

Погребението на Надежда Михайловна мина тихо. Присъстваха няколко преподаватели от медицинския институт, където работеше тя. Тъй като те не бяха близки на семейство Висницки, колегите на Надежда се сбогуваха на гробището и отидоха в института, където си направиха помен за починалата. Докато обсъждаха трагедията, някои изказаха съмнението си, че това произшествие не е нещастен случай. Като знаеха неуравновесения характер на Надя и неумолимата диагноза, която й поставиха неотдавна, някой изказа мисълта, че Надежда не е успяла да се справи със стоварилата се върху нея мъка и е приключила сметките си с живота.

Изведнъж състарилият се Иля Николаевич, подкрепян от едната страна от брат си, а от другата — от своята снаха, също напусна гробището. До тях вървеше Иван, синът на Нино и Сергей, петокурсник, естествено в същия медицински институт, където преподаваше Надя. Младежът тъкмо се беше върнал от ваканцията, която, както знаем, бе прекарал в Египет. Вано, както го наричаха родителите му, уважително отвори вратите на шевролета и седна на кормилото.

В опустелия апартамент на Иля Николаевич, където огледалата бяха покрити с черен плат, сновеше невисоко, здраво сложено момиче. Това беше племенницата на Нина Вахтанговна Тамара. Тя бе долетяла от Тбилиси. Трапезата за помена беше изискана и прекрасно сервирана.

На семейния съвет, в който незабелязано премина поменът, беше решено засега Тамара да поживее при Иля Николаевич.

— Тежко ще ти бъде сам — говореше Нино и ласкаво галеше ръката на девера си. — А и Тамрико трябва да се премести в Москва. Докато живеехме в Тбилиси, я закриляхме. Но какво да прави сега там? Опасно е да се живее, а и каква работа има вече там за една актриса? Театрите ги закриват. Ние сме едно семейство, трябва да сме заедно, особено в такава мъка. — Нино продължаваше да гали ръката на Иля. — Тя ще се грижи за теб. Първите месеци след загубата са най-тежки. А после ще й купим жилище. Може да я уредиш на работа. Ще я пратим на курс за секретарки.

Иля Николаевич, който виждаше Тамрико веднъж на пет-шест години, когато двамата с Надя ходеха на почивка в Грузия, безпомощно гледаше почти непознатото момиче. Никак не му се искаше да вижда в дома си чужд човек, но мисълта как ще се връща всяка вечер в опустелия си дом беше още по-непоносима. Той кимна в съгласие.

Въобще шокът от случилото се още не го напускаше. Той се опитва няколко пъти да поговори с Нино, да изясни какво е правила Надя в дните, предшестващи трагедията. Но всеки път се натъкваше на искрено недоумяващия поглед на снаха си. И се въздържаше. Има неща, които не можеш да разкажеш и на най-близките си роднини. Иля Николаевич, който и без това имаше затворен характер, не каза на никого за касетата. Наистина той се свърза с Камчатския областен отдел по здравеопазването и разбра, че оттам не са му пращали никакъв пакет. Но да изясни кой беше заснел този кошмарен филм, той нямаше сили. А и какво значение имаше сега? Това нямаше да върне Надя. И той изгори омразната лента.

Изминаха девет, а после и четиридесет дни от смъртта на Надежда. Колегите й в института все по-рядко се сещаха за нея.

Тамара се оказа много деликатно момиче. Присъствието й не притесняваше Иля Николаевич. Напротив, той дори се привърза към нея. И когато Нино купи на племенницата си едностайно жилище, започна да скучае без нея. Мисълта да я уреди на работа при себе си, която на помена му се стори съвсем неуместна, все по-често го навестяваше. И основният мотив беше, че Иля Николаевич не можеше да понася възрастната си секретарка, която му донесе злощастната касета.

И Тамара зае мястото й.

В една от вечерите, скоро след смъртта на Надя, Нина Вахтанговна, която седеше пред огледалото и нанасяше на добре гледаното си лице вечерен крем, съобщи на мъжа си, че е взела решение да включи Алгерис в работата.

— Прибързано решение, Нино! — каза лежащият вече в леглото мъж. — Та нали го имаше на лентата. Смятам, че изобщо трябва да се отървем от него.

— А аз не смятам така — спокойно отговори Нина Вахтанговна. — Първо, Тамрико каза, че Иля е изгорил лентата. Той едва ли го е и запомнил. Сигурно е бил в шок. Второ, те никъде няма да се срещнат. Аз не се каня да го викам на семейните събирания. И трето, това момче ми е абсолютно предано. Той ще направи всичко, за което го помоля.

— А, това ли било… — подсмихна се Сергей.

— Да, това. Такива хора не се изтърват.

— Внимавай, рисковано е.

— Който не рискува, той… и така нататък. Ето, операцията с Надежда също беше рискована, а успя стопроцентово.

— Ами ако този Алгерис все пак се сблъска с Иля? Не можеш да предвидиш всичко.

— Няма да се сблъска. Никога и никъде. Обещавам ти.

Нино угаси лампата, легна и обърна гръб на мъжа си.

А мързеливият студент Саша Семьонов, като научи за смъртта на преподавателката си, изхвърли ампулата с неизвестното вещество, което Надежда Михайловна му беше дала за анализ. Кой се натиска да прави нещо, от резултатите на което никой не се интересува? Във всеки случай не и един мързелив студент.

Майор Малков имаше прекрасно настроение. За това допринасяше и яркото пролетно слънце — април беше, — и съществено нарасналото през изминалата зима благосъстояние на майора. Операциите по прехвърлянето на долитащата от Делхи стока се провеждаха редовно и попълваха сериозно семейния бюджет на Юрий Владимирович. Той си купи „Опел“, наистина „втора ръка“, но в отлично състояние. Различна домакинска техника радваше окото в жилището на майора. Дъщеря му и жена му се пооблякоха, като даряваха главата на семейството с любовта си. Накратко, психическата умора на майора премина и дори алкохолната му зависимост се стопи като лански сняг. Първо, той беше постоянно зад волана, а и, второ, работата искаше трезва глава.

Не беше трудно да се сформира нужният екип, както и предвиждаше Баровеца (така наричаше майорът Сергей Висницки). Кой ще откаже, когато за всяка операция хората получаваха сума, която съществено надвишаваше заплатата им! Юрий Владимирович слабо вярваше, че от Делхи идват индийски камъчета, само че какво го интересуваше съдържанието на тия сандъчета?

Колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш. При това с Баровеца го свърза Грузинеца, а той не беше кой да е в едно много сериозно ведомство. Следователно работодателят му беше човек с гръб. И така, екипът беше сформиран. В него влизаше и човек на Баровеца, един мълчалив прибалтиец. Фамилията му беше много засукана. Малков се отчая да я запомни и взе да го нарича просто Латвиеца. Назначен беше като шофьор на пощенска кола. Той самият никога не караше колата, но придружаваше всеки курс. Какво пък, който плаща, той поръчва и музиката. Щом плащаш такива пари, имаш правото да се подсигуриш срещу всякакви случайности, майорът разбираше това.

Обикновено нещата протичаха така, както ги описа Баровеца на онзи рождественски хаш, който майорът си спомняше с благоговение. Стоката от самолета постъпваше в хангара за разпределяне. Тук идваха две пощенски коли. Едната от тях винаги управляваше Латвиеца. Товареха сандъчетата със стоката в другата кола, като ги затрупваха с чувалите поща. После двата микробуса се насочваха към КПП. Латвиеца винаги минаваше първи, за да опипа ситуацията. Ако на някого от охраната му минеше мисълта да прегледа минаващите, то, след като претарашеше Латвиеца, се успокояваше и махваше с ръка на втория микробус, в който при това седеше и милиционер от екипа. Когато излезеха на шосето, Латвиеца пропускаше втората кола пред себе си и я следваше до мястото, където предаваха стоката. В горичката ги чакаха. При това колите всеки път се сменяха, както и седящите в тях хора. Доста често стоката приемаше някаква млада мадама, която също си падаше много да си променя външността.

Така разказваха на Малков шофьорите.

Юрий Владимирович постоя на пистата, като примижваше под лъчите на пролетното слънце. Полюбува се на излитащите и кацащите „стоманени птици“. Времето на постоянните самолетни катастрофи още не беше дошло и зрелището на победата на човека над въздушната стихия радваше окото на майор Малков. А душата му се радваше на обстоятелството, че поредният полет от Делхи, който му обещаваше двеста и петдесет хиляди, трябваше да кацне днес. Така му каза вчера Латвиеца.

И в този момент Юрий Владимирович забеляза Латвиеца, който ровеше нещо в колата на партньора си, втория шофьор. Това също беше условие на Баровеца — Латвиеца преди всеки курс проверяваше пощенската кола, която трябваше да кара стоката. За да няма изненади по пътя. Също правилно, с уважение помисли Малков за Баровеца. Предвидлив мъж!

Юрий Владимирович дори не подозираше доколко предвидлив е неговият работодател.

Благодарение на прекрасното време самолетът от Делхи кацна точно по разписание. Малков видя от прозореца на служебния си кабинет как се търколиха да разтоварят самолета товарните вагончета, как спряха пред багажния хангар двете пощенски коли. Майорът излезе от кабинета си и започна да обикаля постовете на поверения му батальон. Той се движеше с такъв разчет, че да се приближи до осми КПП. Все пак всеки път, когато колите преминаваха през пропускателния пункт, майорът замираше от вътрешен страх. Това място беше най-опасното по цялата верига на придвижването на стоката.

Ето, колата на Латвиеца се приближи към КПП. Следваше я втората пощенска кола. Микробусите спряха пред портала. От будката на охраната се показа луничав младеж, който извика нещо на Латвиеца и весело се усмихна. Той му отвърна нещо такова, от което постовият зацвили от смях, като се пляскаше с ръце по бедрата. Младежът изчезна, вратите започнаха бавно да се отварят настрани.

„Обаятелен тип е Латвиеца — помисли Малков. — Колко важно е това в подобна работа! Не, Баровеца определено си го бива“ — с облекчение си каза Малков, като видя как микробусите преминават през КПП. Майорът се прекръсти и се отправи към кабинета си.

Тези бяха последните щастливи минути в живота му.

Иван Висницки излезе от сградата на института си на улица „Вадковска“. Той размисли няколко минути дали да тръгне към „Менделеевска“, за да се прибере вкъщи, или да потегли към Савеловската гара, за да навести Наташка, младата барманка в гаровото кафене, с която въртеше романче. И естествено избра направлението към Савеловската гара.

Вано беше красавец като майка си Нина Вахтанговна. Стегнат и чернокос. Горещите му кафяви очи подлудяваха неговите състудентки. Но Вано принципно не въртеше любов с интелигентни момичета. Главоболна работа. Една-две срещи и госпожиците направо пускат корени в стаята ти. А когато се опиташ да им обясниш, че си свободен човек, започват да реват и да те заплашват с какво ли не.

Не, Вано предпочиташе по-обикновени мацета, примерно сервитьорките, защото още не бяха спрели да ги проверяват веднъж на три месеца за всички опасни болести. Тези момичета бяха по-безопасни в смисъл на нежелателни инфекции, весели и достъпни. При това те не знаеха от колко влиятелно и богато семейство е този черноок красавец, затова просто се радваха, че толкова симпатичен и щедър младеж им обръща внимание.

В кафенето както винаги беше претъпкано. Тук се мотаеха и гаровите сергиджии и просяци, които похарчваха за половин час месечната заплата на някоя учителка, а след два часа се връщаха с не по-малка сума, събрана от други милозливи граждани.

Наташка стоеше зад барплота, като духаше от челото си един рус кичур и весело бъбреше с клиентите.

Вано постоя минутка, като се любуваше на момичето. Като всеки човек, израснал в Кавказ, той предпочиташе блондинките. Младежът вече се канеше да се приближи към гаджето си, когато някакъв мъжки глас привлече вниманието му.

— Т-ти не разбираш — пиянски доказваше някакъв много познат глас, — полипептидните препарати предпазват дори от СПИН!

— Аха — хрипкаво му отговори някаква жена.

— Не, аха — впрегна се гласът, — не е аха, ами предпазват!

Вано направо замръзна на мястото си. Господи, кой е това? Той огледа претъпканото помещение, като се опитваше да открие човека сред облаците цигарен дим. Не забеляза познати лица. Но ето го пак същия глас:

— Като се използва липозомната технология, може да се създаде…

Вано най-после видя говорещия. Висок, смотан младеж в мръсно, скъсано яке, с мазна и отдавна неподстригвана коса се поклащаше край една от стойките. До него преживяваше за съдбата на медицината подпухнала леличка с нашарено от белези лице. Вано не повярва на очите си. Той си проправи път към стойката и се спря до тях. На стойката имаше бутилка от най-евтината водка. Вано знаеше откъде идва тя в заведението и вътрешно потръпна. Между събеседниците лежеше самотна пресъхнала като мумия риба, която всеки придърпваше периодично към себе си.

— Игор? — попита Вано, без да вярва на очите си.

— Е, Игор съм и какво? — отмести пияния си поглед към него ораторът.

— Ветров? — все още не можеше да повярва студентът.

— Приветров — гнусно се изхили жената.

— Ти кой си? — фокусира се върху него Игор Ветров.

— Аз съм Ваня Висницки. Помниш ли ме — от всесъюзните училищни олимпиади по химия?

Пияницата се вгледа в лицето на Иван и замълча.

— Да — тихо каза най-после Ветров и заплака.

След десет минути двамата вече седяха в кухничката зад барплота. Наташка сипваше на алкохолика гореща солянка^[6] и тревожно гледаше към Вано, който все утешаваше плачещия си познат.

На масата стоеше донесената от Иван „Смирновска“. След половин час Игор Ветров най-после разказа историята си.

— Представяш ли си, Ваня, връщам се аз от работа след тоя научен съвет, където докладът ми беше приет направо с „ура“, а Лиза я няма вкъщи. И в осем я няма, и в десет, дванадесет минава — няма я! Звъня по всички познати, никъде я няма. Обаждам се по болници, морги, във всички участъци на милицията — няма я! Минава нощта, после още един ден — няма я! Обаждам се на приятелката й от университета Лидка. Тя нещо се гъне, не се вълнувай, значи. Как да не се вълнувам? Тя ми е жена, а пък изчезна. Налей ми!

Вано наля водка в чашата на Игор. Той я гаврътна, без да си вземе мезе. Тресеше го.

— Та значи, след три дни отивам в милицията да заявя, че жена ми е изчезнала. Не ми вземат заявлението. Хилят се. Може и да не е изчезнала, викат. Може да се намери. Едва успях да им го набутам. Минават две седмици. Представяш ли си? Две седмици нищо не знам. Може да са я изнасилили и да са я убили. Колко такива случаи има! Та две седмици направо не съм на себе си. Не мога нито да хапна, нито да пийна. Започнах да пуша. После изведнъж пристига писмо. Така и така, Игорек, ти си най-долно нищожество. Ти измами надеждите ми. Обичам друг човек и си заминах. Гуд бай! А? Какво ще кажеш? Аз, оказва се, съм измамил надеждите й! А тя какво е очаквала от мен? Да тръгна да крада? Гледам печата — писмото е от Москва. Кого си има тя в Москва? Защо? Нищо не разбирам. И главното, предната вечер се любихме. И всичко си беше нормално. Какво е това? Какво е това, Ваня?

Игор пак заплака. Вано припряно му доля водка.

— А после какво стана?

— После? Взех си отпуск, взех да се стягам да ходя в Москва и да я търся. И буквално преди да замина, някой звъни на вратата. Отварям — отвън стоят две горили. Вие ли сте еди-кой си? Аз съм. Може ли да влезем? А за какво става дума? Идваме по повод съпругата ви. Аз естествено веднага ги пускам. Те седнаха, вежливи такива. Казват, вашата жена значи иска да се разведе с вас. Подпишете документа. Аз ги моля да ми обяснят къде е тя, с кого. А те само това си знаят — подпишете документите. Казвам им — нищо няма да подпиша, без да я видя. — Игор млъкна и отпусна глава.

— Е, и? — не издържа Вано.

— Биха ме цялата нощ. Изпотрошиха ми ребрата. Подписах всички документи и те изчезнаха. После лежах цял месец в болницата. Като излязох, дойдох в Москва. Искам да я намеря, да я погледна в очите.

— Ти какво, без пари ли си дошъл? — изуми се Вано.

— Не, взех на заем от колегите и си получих за отпуската. Само че нали си нямам никого в Москва. На гарата някаква леличка ми предложи стая под наем. И аз отидох при нея. А тя има още пет квартиранти. Уговориха ме да пием. Като станах на сутринта — портфейла ми го няма. И така си ходя по гарите. Но аз все пак ще я намеря. Един човек ми обеща…

— Защо така не съм те срещнал по-рано? — учуди се Вано. — Аз вече от месец идвам тук.

— Ами аз преди се мотаех на Комсомолската. Но там има много ченгета.

— И от какво живееш?

— Е, жените ми дават да хапна по нещо. Дето просят, на тях им дават — те пък на мен… Ами така…

Игор отпусна глава на масата и заспа.

По фатална случайност в същия този слънчев априлски ден, когато самолетът от Делхи благополучно кацна на летище Шереметиево, в столицата стана престрелка между една от престъпните групировки и служителите на данъчната полиция. Драмата се разигра край столична банка, където трябваше да бъде арестуван някакъв бандитски бос, за когото се предполагаше, че ще носи в себе си голяма сума във валута. Обаче бандитите оказаха неочаквано силна съпротива. Под автоматните откоси паднаха двама сътрудници от физическата защита и няколко мирни граждани, минаващи за свое нещастие в този момент край злощастното място. И макар бандитите да загубиха в престрелката половината си хора, самият бос успя да се измъкне от засадата. Което впрочем е съвсем просто. Нали в охраната му работеха изключително бивши спецназовци. Празното беемве на боса беше открито изоставено в една от уличките наблизо. Освирепелите ченгета започнаха хайка из цялата столица. Омоновците нахлуваха в престижните клубове, местата за купонясване на престъпния свят, катаджиите правеха непрекъснати проверки по пътищата. В този ден московските шофьори безнадеждно закъсняваха заради безкрайните проверки на документите. Бяха затворени всички входове и изходи от столицата. Няколко усилени с омоновци постове бяха разположени и по пътя за Шереметиево.

Сергей Николаевич Висницки се намираше в офиса си, когато по мобилния му телефон се разнесе развълнуваният глас на Грузинеца. Томаз съобщи за започналата хайка и посъветва Сергей да се притаи и да замрази дейността си за няколко дни. Хубава работа! Стоката от Делхи пристигаше тъкмо днес. Сергей погледна часовника си.

Пощенските коли с маркировката на „Аерофлот“ вече се носеха по шосето. Алгерис, спрял на банкета, тъкмо пропускаше пред себе си първия микробус и се канеше да го последва след няколко секунди, когато мобилният му телефон запиука.

— Къде си? — нервно го попита Сергей Николаевич.

— На шосето — отговори Алгерис. — Засега всичко е нормално.

— Веднага прекрати операцията! На пътищата има проверка! Къде е колата със стоката?

— Напред. На двеста метра.

— Свържи се с шофьора и свийте от пътя.

Алгерис предаде командата по радиотелефона в първия микробус. Но вече беше късно. Веднага след завоя на шосето стояха няколко тира, които напълно преграждаха пътя. А застаналият пред фургоните катаджия енергично махаше с палката си срещу микробуса да спре.

— Пътят е преграден — закрещя в радиотелефона Григорий, шофьорът на микробуса. — Катаджиите спират всички!

— Спират го — докладва Алгерис в слушалката.

— Действай по вариант нула! Веднага! — изкомандва Сергей Николаевич.

Алгерис извади изпод седалката малък черен предмет.

Микробусът неуверено криволичеше по шосето. Придружаващият Григорий сержант Халютдинов крещеше по радиостанцията:

— Латвиец, какво да правим! Ще ни спр…

Алгерис натисна копчето. Гласът на Халютдинов потъна в грохота на експлозията. Стълб мръсна вода и дим, напомнящ на атомна гъба, беше последното видение, което схвана съзнанието на намиращите се в микробуса хора.

Горяха разхвърляните останки на микробуса, разкъсаното тяло на катаджията беше изхвърлено насред шосето. След минутния шок към мястото на аварията се затичаха хора.

Алгерис не видя това, защото трагедията се разигра зад завоя. Но грохотът на експлозията се чу съвсем ясно. Алгерис изскочи от колата през дясната врата, прободе с дебело шило предната гума, после се шмугна в горичката. След малко излезе на шосето, като закопчаваше панталона си, извади резервната гума и се захвана за работа. Така и го завариха пристигналите с мерцедеса си катаджии.

— Виж, още една кола на „Аерофлот“ — каза на партньора си единият.

— Приятели, какво стана там? — попита с изплашена усмивка Алгерис.

— Документите — без да отговаря на въпроса му, заповяда катаджията. До него се появи грамаден омоновец.

— Моля — с готовност се съгласи Алгерис. — Ето ми книжката, ето и пътния лист. А какво стана там, а? Какво беше това, дето гръмна? Аз от изненада налетях на някаква тел — продължаваше да бъбри той, като посочи търкалящото се на пътя кълбо тел със стърчащи бодли.

— Отвори фургона — заповяда омоновецът, без да му отговаря.

Но огледът на колата не доведе до нищо. Багажът й беше само от чували с писма. В кабината на шофьора също нямаше нищо подозрително. Нямаше дори радиотелефон. Наистина откъде би могъл да има подобна скъпа играчка един обикновен шофьор?

— Сам ли пътуваш? — попита катаджията.

— Не, напред има още една наша кола. Ей? Това… те ли гръмнаха? — опули очи и видимо пребледня Алгерис.

— Те — процеди катаджията.

— И какво? — ужасено прошепна Алгерис.

— Какво? Така ги отнесе — костите им не можеш събра!

— Ама какво става? За какво? Господи, как ще карам сега? Направо ми се тресат ръцете.

— Ние ще те откараме. Ще се опиташ да разпознаеш останките. И ще дадеш показания. Заключвай колата си.

Алгерис покорно заключи микробуса и тръгна към милиционерския мерцедес.

Новината за взрива бързо стигна до Шереметиево. Майор Малков седеше в кабинета си ни жив, ни мъртъв. Много му се искаше да пийне, но на летището се появиха следователи и майорът се сдържаше. Извикаха за разпит началника на транспортната служба, после проведоха обиск на багажното отделение. Разпитваха докерите, шофьорите. Към вечерта дойде и редът на Малков.

Млад оперативен служител записа паспортните му данни.

— Как е организирана патрулно-постовата служба на летището? — попита той.

— В батальона за ППС влизат три роти… — започна Малков. Той подробно описа задачите на поверената му служба. — В задълженията на моите хора влиза и придружаването на пощенските коли — завърши майорът, като се стараеше да говори с твърд глас.

— Какво можете да кажете за Халютдинов?

— Нищо особено — предпазливо отговори Малков. — Работеше не зле.

След като отговори на още няколко въпроса, Юрий Владимирович, усмихвайки се свойски, попита:

— Слушай, лейтенант, и аз съм работил в криминалната. Кажи ми, какво стана там, а?

Оперативният служител, изморен от деня, преминал в писаница, запали цигара.

— Какво? Минирана беше пощенската ви кола. Мина с дистанционно управление. Така гръмнала, че разпиляла всичко на парченца. Вашето момче, шофьорът на втората кола, едва не паднал в безсъзнание, когато го завели да разпознава. То и нищо не останало за разпознаване.

— Ааа — проточи Малков и също забърка из джобовете си за цигара. Той запали и дръпна няколко пъти дълбоко. — А къде е вторият шофьор?

— Даде показания и помоли да го пуснем вкъщи. Обади се в летището от участъка. Помоли да приберат колата от пътя. Не можел да седне зад волана. Нали ти казвам, беше в шок. Подпишете протокола с показанията си — подаде му оперативникът изписания лист.

Малков машинално пробяга с поглед по редовете и се подписа.

Като се върна в кабинета си, той се обади по телефона в аерофлотското кафене и помоли да му донесат бутилка водка. Бутилката донесе един от докерите, включен в екипа.

— Какво е това, Владимирич? — попита докерът, като пристъпва известно време на вратата. — Защо угробиха момчетата?

— А аз откъде да знам? — нервно отговори Малков. — Върви. Утре, като разбера, ще ти обясня.

Докерът обаче не си тръгваше.

— Аз виж за какво. Исках да ти кажа, излизам от тая игра, Владимирич. И момчетата рекоха да ти предам същото. Да върви на майната си. Ченгетата днес ни обърнаха хастара. На такава ведомост не сме се подписвали.

— А на каква сте се подписвали? — засъска майорът. — Просто да гепите гущерите за тоя, дето духа? Безплатен обяд нали знаеш къде има?

— Не крещи — прекъсна го докерът.

Майорът всъщност не крещеше, а шепнеше. Но това беше оня шепот, който разтърсва залата.

— Ти с кого говориш така, а? — пак засъска майорът. — Вие какво, съвсем се накъкахте от шубе май?

Той разпечата бутилката, наля си водка и на една глътка я изпи.

— Решили сте да излезете от играта? Какво пък, излизайте. Само не забравяйте, че вече сте взели паричките за днешната операция. А стоката не е стигнала до мястото. Така че длъжници сте. И помнете, че вие сте товарили сандъците със собствените си ръце в пощенските коли, а не сте ги пращали на митницата. И не аз съм ги извозвал. Затова си дръжте езика зад зъбите.

— Паричките плащаше ти — не отстъпваше докерът. — Значи ти си свързан с Баровеца. А каквото сме взели за днешния курс, ще го върнем. Още не сме успели и да го похарчим. А и никой не си е разпускал езика. Да не сме идиоти? Само че за чий са ти тия мангизи, ако те гръмне на парчета? За погребение? Чуй, Владимирич, трябва да е била много яка стоката в тия сандъчета. А ти казваше: камъчета, парцалки. За парцалки няма да те взривят.

Майорът обърна още една чаша водка.

— Накратко, разборът на полетите ще бъде утре. А сега изчезвай оттук.

Когато вратата най-после се затвори след докера, Малков скочи и започна да крачи из тесния кабинет. Първото, което почувства, беше обида. Дявол да го вземе, такъв хубав бизнес съсипаха!

Първоначалният му страх почти изчезна: щом колата е на парчета, то и стоката се е изпарила! Значи няма никакви улики, мислеше майорът, използвайки терминологията на своята предишна професия.

А тия козли са се шубелисали! Е, двама са гушнали китката, какво да се прави? На война като на война! Дреболия!

Латвиеца е взривил колата, това е ясно. Ето защо човъркаше из двигателя преди всеки курс. Но ченгетата са го пуснали. Така каза следователят от МУР. Значи не са открили нищо у него. Какво пък, ще събере нов екип. А може утре и тия да се съвземат. Само отначало е страшно. А после свикваш. И къде другаде ще спечелят нещо в тия времена?

Майорът съвсем се успокои. Извади от хладилника сандвичите, приготвени грижливо от жена му. Наля си още водка. Естествено, не биваше да пие. Но днес денят беше стресов. Майната му, ще се напия и ще спя в нашия хотел, помисли майорът. От време на време трябва да разпусне човек! Той гаврътна на един дъх половин чаша и лакомо за дъвка сандвич с пушен салам.

„За престъпната дейност ме уговори майор Малков. Именно той ми предаваше парите за всяка операция. И именно той беше свързан с получателя на стоката…“

Тези думи говореше току-що напусналият кабинета на Малков докер Потапов. И ги говореше в съдебната зала, намирайки се зад ограденото с решетки място на подсъдимия.

Картината, която възникна в съзнанието на Юрий Владимирович, беше толкова ясна, че ръката му с нахапания сандвич замря във въздуха, без да кацне на местоназначението.

Така. Нали само той, Малков, познава по лице Баровеца. И дори докерът Потапов с недоразвития си мозък разбра, че стоката е била опасна. Дотолкова, че Баровеца, без да се замисли, прати на оня свят двама души. „Нали дъщеря ви пресича шосето към училището? Всичко може да се случи…“ — спомни си Юрий Владимирович думите на Баровеца, казани в арменското ресторантче.

Челото му се покри със ситни капчици. Та именно той самият е в най-голяма опасност, разбра най-после майорът. И семейството му. Той бързо набра номера по телефона.

— Ало — чу гласа на жена си.

— Зина, аз съм. Как я карате?

— Нормално.

— А къде е Альонка?

— На училище. Днес имат дискотека.

— Веднага иди да я вземеш — закрещя Малков. — Не, стой, никъде не ходи! — веднага отмени той първата си заповед. — Седи си вкъщи, не отваряй на никого! Аз ще ида да взема Альонка.

— Ама какво се е случило? — изплаши се жена му.

— Нищо, Зина, нищо — опита се да успокои и нея, и себе си Малков. — Чакай ме, скоро ще си дойда.

След двадесет минути опелът на майор Малков напусна летище Шереметиево. Вече беше доста късно. Фаровете на колата разрязваха вечерния мрак. На едно от кръстовищата на Дмитровско шосе срещу опела с бясна скорост излетя камион. Той се вряза в колата на Малков, влачи я няколко метра, после, без да намалява скоростта, се скри из тъмните вечерни улички.

— А сега хрониката на пътнотранспортните произшествия. В нашето студио, както всяка сутрин, е капитан Павел Дмитриевич Теремков от КАТ. Слушаме ви, Павел Дмитриевич.

— Вчера около десет часа вечерта на Дмитровско шосе е бил ударен автомобил марка „Опел“. Регистрационен номер… — капитанът прочете номера на колата. Камерата показа смачканата на хармоника кола на майор Малков. — Шофьорът на опела е починал на място. Виновникът за трагедията е избягал. Молим лицата, които имат сведения за катастрофата, да се обадят на телефон… — Отдолу на екрана премина в бяла лентичка телефонният номер. — Обаче — продължи капитанът — и самият пострадал е бил в силно алкохолно опиянение. Ако беше управлявал колата трезвен, може би щеше да успее да избегне сблъсъка. Уважаеми московчани и гости на столицата! Още веднъж искам да ви напомня, че вашият живот…

Сергей Николаевич изключи телевизора с дистанционното.

— Друг път щеше да избегне — каза той на глас.

Двамата с Нино още лежаха в леглото. Сутрешното слънце се промъкваше през цепнатините на виненочервените щори.

— Е, твоят Алгерис наистина си го бива! — обърна се към жена си Висницки. — Две такива операции за един ден — и без нито една грешка!

— Той и в милицията е бил вчера. И също без гафове — гордо каза Нино.

— Добре, нека да поостане един месец в Полша, да си почине. Да го съблазни там някоя млада полякиня… — подразни жена си Сергей.

— Млъкни — прекъсна го Нино. — Той вече ми се обади по телефона. Моли за разрешение да се върне след седмица.

В този момент телефонът зазвъня.

— Може да е пак той — предположи Нино.

Но в слушалката се чу мъжки глас с грузински акцент.

— Серго, батоно, как върви, как я караш?

— Благодаря, Томаз, драги, добре съм. Ти как си, генацвали?

— Бутаме я някак. Слушай, драги! Утре е Пасха. Искам да те поздравя. За мен и празникът не е празник, ако не те видя, приятелю!

— Няма проблем, генацвали. Ела още днес. Нино ще приготви сациви. Ти си винаги добре дошъл в нашия дом.

Сергей затвори слушалката и погледна жена си.

— Тоя пък какво иска? Струва ми се, че не сме сгафили никъде.

— Ще дойде — сам ще каже — сви рамене Нино. Но припряността, с която се измъкна от завивките, издаваше тревогата й.

— Аз май няма да ходя днес в офиса — реши Сергей. — Трябва да ида в църква. Свещичка да запаля за починалите. После ще се върна и ще ти помогна. Значи Пасха, а? А днес са още Великите пости. И вчера бяха, и по завчера… Виж ти! — поклати глава Сергей и се запъти към банята.

Томаз пристигна към седем вечерта с неизменния букет рози за Нина.

Вечерята като по неписан сценарий пак започна с цветисти взаимни пожелания за здраве и благополучие. Домакините изчаквателно гледаха госта. След два-три тоста и като отдаде дължимото на кулинарното изкуство на домакинята, Томаз изтри мазните си устни със салфетката.

— Вчера на шосето от Шереметиево е имало експлозия. Ваша работа ли е, Серго, батоно?

— Наша — въздъхна Сергей. — Когато ти ми се обади, колата със стоката вече пътуваше. Не оставаше нищо друго, освен да я премахнем.

— Премахнали сте, но не всичко…

— Тоест?

— Представи си, в едно от сандъчетата са оцелели няколко ампули. Щели са да изгорят, но бързо потушили пожара. Пратили са ампулите на експертиза.

Сергей разтри слепоочието си и запали цигара.

— И какво следва от това? — на глас размисли той.

— Следва, че тези дни ще има резултати от анализа и муровците пак ще се нахвърлят на летището. Всички ще изтръскат, можете да бъдете сигурни. А когато в операцията са задействани десетки хора, все някой ще се пречупи.

— Е, нека си ги тръскат — след като помисли, отговори Сергей. — Вече предупредих в Делхи да няма пратки в близко време. Никой от участниците в операцията не ни познава. Никой от живите участници — уточни той. — Освен Алгерис.

— Там е работата, я. Документите на прибалтиеца са ги правили моите хора. Как се водеше той в кадровия отдел? — попита, сякаш беше забравил, Томаз.

— Валдис Аусеклис — промълви Нино.

— Да, да… А документите на Валдис са ги правили моите хора — повтори Томаз.

— Той вече не е в Москва — припряно каза Нино.

— Добре е, че го няма. Засега нека бъде така. Но в крайна сметка това не променя много нещата. С една дума, моля ви, драги мои, да не работите повече през летището. Поне половин година. Изобщо защо напуснахте нашия благословен край? Там ти, Серго, беше пълен господар. Пък тук всяко ченге може да започне да рови под теб, драги. А в столицата само колко органи има, ох, колко много…

— Нали знаеш, батоно, не напуснах от хубаво! И ти самият не живееш в Тбилиси.

— Така е. Обаче ти въртиш много неспокойни дела, драги. Дали пък да не преминеш във финансовата сфера? Да си купиш някоя банка?

— За да си купя банка в Москва, трябва да събирам пари поне още две години. Благодаря за съвета, Томаз. И за грижите, които полагаш за нас, ти благодаря.

Сергей извади още по-дебел, отколкото предния път плик и го подаде на Томаз.

— Честита Пасха, приятелю!

— И на теб, драги!

Томаз наведе към Сергей месестото си лице и трикратно се разцелуваха. После с видимо удоволствие повтори същия спектакъл и с Нино.

Когато вратата се затвори след госта, Нино извади цигара и изруга:

— Гамахлебуло! Пари взема, а неприятностите не ги ще! Дебел пуяк! Я как се е изпраскал в православието, чучхиани! Документите, видиш ли, неговите хора ги правили! Не ни трябват услугите му! В края на краищата Алгерис може да живее и с истинския си паспорт. Когато се върне.

— Почакай, Нина — спря я мъжът й, като разтриваше слепоочието си. — Нали чу какво каза той? Намерили са ампули! Колко съм изморен — простена Висницки. — Тъкмо уредиш работата, тъкмо почнат да текат истинските пари — и всичко рухва! Тия безконечни сривове ще ми докарат инсулт!

— Затова трябваше навремето да купиш документацията за „китайския белтък“ — пак му натякна Нино. — Щяхме да си го правим някъде в предградията и никакви транспортни гафове нямаше да има!

— Ти пак си знаеш твоето! — не издържа и закрещя Сергей. — Е, не я купих тая проклета документация, какво да правя? Цял живот ли ще ми дуднеш за това?

В този момент в хола влезе Вано.

— Чуйте, родители, имам предложение към вас… — каза младежът.

Игор Ветров се събуди от усещането, че нещо спира дишането му. Дори му се присъни, че го погребват и слагат над тялото му тежка каменна плоча. Той отвори очи и видя грамаден плъх, който стоеше на гърдите му и внимателно го гледаше с малките си злобни очички. Игор закрещя така страшно, че спящата до него белязана леличка веднага скочи, събудиха се и няколко от другите обитатели на мазето. Плъхът лениво скочи от гърдите му и без да бърза, се скри зад дебелата тръба на парното.

— Какво ревеш, Доценте? — мрачно попита еднокракият Мишка десантника. — Сега така ще те напердаша с патерицата, че три дни няма да можеш да станеш.

— Наистина, защо будиш хората, изрод такъв? — укори го сипаничавата съседка и пак легна на мръсните парцали, които й служеха за постеля.

Игор седна, сви крака под себе си и извади пакетче „Магна“. В него имаше шест различни цигари и две папироси „Беломор“ — всичко, което беше успял да изпроси предната вечер. В пакетчето имаше и кутийка кибрит. Игор запали цигара. Червеното й огънче при всяко дръпване осветяваше тъмния ъгъл, където шаваше сивото чудовище.

Странно, когато работеше в своя институт, той изобщо не се страхуваше от плъховете. Възприемаше ги просто като лабораторен материал. Лесно ги вземаше в ръце, инжектираше им различни препарати. После заразяваше животните с най-различни страшни болести. В някои случаи разработените от него препарати защитаваха опитния материал от гибел. В други — плъховете умираха мъчително.

И ето сега, сякаш наговорили се, го преследваха. Плъховете не обръщаха внимание на никой друг от обитателите на мазето. А към него цяла нощ се промъкваше някаква космата твар, като се изхитряше ту да го захапе за пръста, ту безмълвно да гледа спящия Игор. Като тая, която току-що прогони от гърдите си. Сякаш питат защо съм погубил белите им роднини, помисли Игор. Върви после, че не вярвай в Бога или във всякакви дяволщини!

„Но нали го правех за хората, Господи! — помоли се Игор. — Не можем да изпитваме новите препарати върху хора! Всеки вид се бори за съществуването си, Господи! И аз работех за своята страна!“ — неумело доказваше Ветров правотата си на невидимите отвъдни сили.

— И какво постигна? — попита се той сам за кой ли път. — Страната ти не се нуждае от теб. Оказа се ненужен дори за собствената си жена. „Моята Лизочка е така малка, така малка… — пропя си Игор. — Малка, ама смела. Стига! Няма да я намеря, то е ясно. А и ако я открия, какво ще й кажа — такъв мръсен, вонящ скитник? Тя ще ми се изсмее в лицето. Не, трябва да се връщам! Може да се промъкна във влака, да речем, в тендера за въглищата, и да се добера до Бологое. А после все някак ще стигна и до Питер…“

Всяка нощ, когато плъховете го събудеха, той си съчиняваше тая история. Но денят започваше, обитателите на мазето донасяха пиене, сипаничавата леличка наливаше на Игор и след безсънната нощ, прекарана насаме със сивите чудовища, той изпиваше първата чаша. А по-нататък ставаше като по сценарий: след първата чаша неизменно идваше втората, после действието се прехвърляше в гаровите кръчми. А вечерта полугладният и пиян до смърт Доцент се забравяше в кратък сън. До поредната нощна среща с плъховете…

Не, днес той няма да пие! Трябва само да дочака да стане осем сутринта, когато отваря Наташкиното кафене. Наташка ще го нахрани и ще му даде да пийне кафе. След срещата с Ваня Висницки тя от време на време даваше на Игор да хапне нещо. Той си спомни как в кухничката Иван говореше на струпалите се край тях хора: „Знаете ли кой е този човек? Това е най-светлият ум в цялата ни бивша империя! Той е гений на химията!“

Дебелите сервитьорки от кафенето зяпаха дремещия Игор и недоверчиво се подсмихваха. Но в това заведение уважаваха бившето момче Ваня Висницки, което някога беше представяло грузинската столица Тбилиси на всесъюзните училищни олимпиади. И сянката на могъществото му се разпростря и над главата на бившия гений Ветров.

Игор запали още една папироса. Ето, цигарите му свършиха. Но вече разсъмна. Игор се промъкна до Мишка десантника и погледна командирския му часовник. До осем часа оставаха двадесет минути…

Наташка, като се прозяваше сладко, застъпи на смяна. Свери стоката с фактурите. После избърса металната повърхност на барплота и подреди работното си място.

— Наташка, на телефона — повика я от дъното на кухнята късокракият готвач Ашотик.

Момичето се запъти към телефона, монтиран на стената на кухничката.

— Ай, напразно не обичаш арменските мъже! — възкликна Ашотик, като мимоходом пусна ръка на Наташка.

— Я върви на… — беззлобно се изтръгна тя от него.

„Много ми трябвате, късокраки и дебелогъзи! — помисли си притежателката на безупречна фигурка, забравяйки, че именно със своето младо тяло плати на Ашотик за изгодното си местенце. — Грузинците са друго нещо! Високи, дългокраки и всичко си им е наред… — Наташка си спомни Вано. — Защо ли Ванечка не се вясва вече седмица?“

В слушалката, сякаш го беше повикала, се чу плътният баритон на Вано:

— Брошчице, как си!

Той така й викаше — Брошчица.

— Да беше дошъл да разбереш — обидено отговори Наташка.

— Ще дойда, мила. Виждала ли си скоро моя гений?

— Оня? Доцента ли! — уточни Наташка. — От три дни не се е вясвал.

— Значи поставям ти бойна задача. Щом дойде във вашето заведение, задръж го на всяка цена и ми се обади на пейджъра. — Вано й продиктува номера. — Плащам във валута.

— И само толкова? — нацупи се Наташка.

— Всичко останало се подразбира от само себе си — разсмя се в слушалката обектът на Наташкините мечти.

Момичето се върна на барплота. Оставаха десет минути до отварянето. Наташка взе да бърше чашите, като си мислеше за Вано. Погледът й се спря на прозореца. На улицата, сбръчкан от студ, треперейки в окъсаното си яке, търпеливо пристъпяше от крак на крак Доцента. Виж ти, за вълка говорим… Наташка се хвърли да отвори вратата.

— Тоя Ветров е абсолютен гений. Татко, ти трябва да го помниш. Нали беше с мен на една от олимпиадите.

— Такъв един висок и несъразмерен? — припомни си Сергей Николаевич.

— Ами да!

— Необикновен момък — съгласи се Висницки.

— Необикновен! Ама нищо не каза! Той има абсолютна химическа интуиция. Направо усеща молекулите с кожата си. Всичките задачи по синтез, които ни дадоха, той ги реши на майтап.

— Казваш, че е пропаднал?

— Ще го изправим на крака. За два месеца не можеш да си пропиеш мозъка. Има лост, с който ще го накарам да работи за нас. Това е мой въпрос, аз ще го реша. Ако той си беше наред, щяхме да го получим на мук. Извинявай, мамо. — Вано погледна към Нина Вахтанговна. — Слушайте нататък: ние го връщаме в Питер. Там той има жилище, познати. Наемаме помещения и организираме производството.

— Имаме само две ампули „китайски белтък“. Това е всичко, което случайно остана от последната партида.

— Той ще дешифрира състава! Гарантирам за него.

— Защо смяташ, че работата трябва да се организира в Питер?

— Ами нали вашият Томаз правилно каза днес: в Москва на всяка крачка ченге.

— А в Питер на всяка крачка — бандюги — парира Сергей Николаевич. — И не е ясно кое е по-добре. По-точно — кое е по-зле…

— Наемаме помещение в някакъв научноизследователски институт. — И ще бъдем зад паравана на държавно учреждение. Препаратът може да се разпраща маскиран като някакъв лабораторен тест. Под формата на имунноферментна система, не знам, примерно за туберкулозата. Между другото един наш випускник, Альошка Антонов, работи именно в Питер в НИИ по профилактична медицина. Той разправяше, че при тях повечето помещения се дават под наем, за да изкарат за заплата на сътрудниците.

— За създаването на лаборатория трябват много пари.

— Е, родители, това вече е ваш проблем. Ако можех да уредя всичко сам, нямаше да деля идеята си с вас.

Родителите на Ваня Висницки се спогледаха.

— Интересен момък сме отгледали, а, Нино? — усмихна се Сергей.

Нино мълчаливо пушеше.

— Печалбата трябва да се акумулира в чужда банка — промълви тя.

— И това съм предвидил, мамо! — живо се отзова синът й. — В моя курс учат двама студенти от Науру. Този остров е офшорна зона в югозападната част на Тихия океан. Регистрираме банка на името на тези момчета в Република Науру. Момчетата твърдят, че няма проблем за това. После откриваме в Москва представителство на същата банка. Това вече е твоя работа, татко. Не само че ще преточим зад граница валутата си, ами и ще можем да оказваме посреднически услуги на ония, които също искат да съхраняват валутата си в чужбина.

Сергей Висницки потресено мълчеше. Нино допуши цигарата си и делово попита сина си:

— Твоите условия?

— Искам да ми поверите управлението на банката. Съгласете се, че така е справедливо — и идеята е моя, и хората.

— А няма ли да разориш родителите си? — подсмихна се Нина Вахтанговна.

— Какво ти става, мамо? Просто искам да се почувствам зрял човек.

Докато обсъждаха детайлите на предстоящото дело, нощта неусетно мина. Сутринта Вано се обади по телефона на Наташка, а след двадесет минути получи съобщение, че Доцента си пие сутрешното кафе в заведението на приятелката му блондинка.

Таксито спря. Докато Иван Висницки плащаше на шофьора, Ветров непохватно се изсули от колата.

След две минути Вано вече вкарваше Игор в тъмния коридор.

— Е, как ти се струва временното пристанище? — попита Вано и запали лампата.

Игор огледа едностайното жилище.

— Чисто… — с благоговение произнесе той.

— И най-главното — сухо! — разсмя се Вано. — Иди си вземи душ, а аз през това време ще приготвя закуска.

Той извади от сака си плътно натъпкана найлонова торбичка.

— Тук има бельо и дрехи за теб.

Игор смутено взе пакета и изчезна в банята. Когато излезе, из апартамента се разнасяше чудният аромат на пържено месо.

— Сядай да закусваш, изследователю! — весело го повика Иван.

Игор, облечен в чиста риза и черни широки панталони, се огледа в огледалото, окачено в коридора, среса поизраслата си коса и смутено влезе в кухнята.

На кръглата маса бяха сервирани заруменели пържоли. Около тях златисти пържени картофки блестяха в розово пресните домати, покрити с гъсти стръкчета магданоз и босилек.

— Сядай, Игор! — покани го Вано. — Е, да хапнем!

Вано сложи в чинията на Игор голямо парче месо, шепа картофи и нарязан домат.

Ветров, като се опитваше с всичка сила да се сдържа, се нахвърли върху храната.

— Намери ли жена си? — попита след малко Вано.

Игор отрицателно поклати глава, докато дъвчеше с пълна уста месото.

— А аз я намерих — сякаш между другото отбеляза Вано.

— Как?! — Игор се втренчи в приятеля си, като продължаваше машинално да дъвче.

— Така. Твоята Лиза е пристанала на един генерал. Генералът е по-стар от нея с повече от двадесет години. Плешив, със сигурна цироза на черния дроб — следствие от службата му в гранични войски. Обаче е обезпечен. Подарил е кола на Лиза. Глези я.

Игор, забил поглед в пода, слушаше мълчаливо.

— Е, Игор, така ли ще я отстъпиш на тоя плешив шопар?

Ветров се развълнува, извади цигара от сложената на масата кутия и запали.

— А какво да правя? — тихо попита той. — Аз не мога да й подаря кола. Освен това скъсано яке и апартамента в Питер нищо нямам.

— Но нали я обичаш?

— Обичам я. Освен нея не искам никоя друга. Само че каква полза?

— Полза от теб, какъвто си сега, няма никаква, тук си прав. Обаче я си представи: чукаш й среща, посрещаш я с бял линкълн. Ти самият си от главата до петите само Версаче и Юдашкин, кой ти харесва повече?

Вдигнатите нагоре вежди на Ветров ясно показваха, че не му харесва нито единият, нито другият по простата причина че не знае кои са.

Увлеченият в разказа си Вано в това време продължаваше:

— Ти небрежно поръчваш в ресторанта един господ знае какво. А после плюеш в ококорените й от възторг очи. Или не плюеш, а я правиш своя робиня. Красиво, а?

Игор сви рамене:

— Глупости! Не искам да й плюя в очите. Първо, когато ме захвърли, исках. А сега мисля, че може и да е била права. Мъжът е длъжен да осигури достоен живот на жена си. А аз всъщност бях зает само със себе си. Със своите научни играчки.

— Прекрасно! — веднага се включи Вано. — Ами ако можеш да й осигуриш достоен живот? Че нали тоя, плешив козел ще й писне най-много след година!

— За какво е тоя разговор? — попита Игор и вдигна очи.

— Упълномощен съм да ти предложа много изгодна работа — предпазливо подхвърли Вано.

— Каква?

— По твоята специалност. При това с тая работа можеш да се справиш само ти. Трябва да се установи съставът на някакъв препарат. Психотропно вещество — небрежно забеляза Вано. — Подсилва асоциативните и адаптационните функции на мозъка. Има маса приложения. И инволюционни синдроми, и посттравматични нарушения на функциите на главния мозък, и лечение на хроничен алкохолизъм. Пояснявам: аналогичен препарат правят и на Запад. Обаче е много скъп. Нашата задача е да получим достъпен за нашите съграждани аналог. Това не са ти военните поръчки за не знам какво, против не знам кой противник. Нашият препарат ще бъде нужен на всички — и на старчето с отслабнала памет, и на стресирания бизнесмен, и на алкохолика.

— Такива препарати вече има — махна с ръка Ветров.

— Не — горещо възкликна Вано, — точно такъв няма! А и какво ти влиза в работата има ли, няма ли? Предлагат ти да решиш сложна химическа задача! И ти предлагат луди пари за това! Какво му мислиш? Или е по-добре да се пропиваш по гарите? Ако е така, значи жена ти правилно те е зарязала!

— Каква е заплатата? — попита Ветров.

Отговорът го накара да се опули срещу събеседника си.

— Сериозно?

— Повече от сериозно. Ще трябва да се решат още някои проблеми — наемане на помещения, закупуване на оборудването. Но това не са твои проблеми. Ти си научен ръководител и главен технолог на бъдещата лаборатория. Твоите задачи са да определиш състава на веществото и да разработиш технология за получаването му. Е, какво? Прието?

Игор объркано мълчеше.

— Ами май приемам — най-после неуверено отговори той.

— Прекрасно! Сега ще зачетем това събитие!

На масата се появи бутилка „Абсолют“. Докато наливаше щедро на госта, Вано през цялото време бъбреше, разправяше вицове, спомняше си времето на училищните олимпиади, неизменните победи на Игор във всяка от тях, момичетата, след които тичаха тогава. Вано рисуваше на Игор картини на щастливото бъдеще, в които разкаялата се Елизавета благоговейно целува ръка на своя изстрадал мъж.

Ветров се усмихваше и ронеше пиянски сълзи на масата.

— Обаче аз трябва да вървя, старче! — възкликна изведнъж Вано. — Работата ни чака. Да! — плесна се той по челото. — Едва не забравих! Подпиши договора. Още днес ще го предам на нашия работодател.

Вано сложи пред Ветров документа и напъха в безсилната му ръка своя „Паркер“.

Игор с всички сили се опитваше да се съсредоточи върху текста на договора, накрая махна с ръка и се подписа на нужното място.

— Браво, славничко! — Вано припряно прибра документа в куфарчето си. — А сега си почини, отспи си.

— Чие е това жилище? — попита със слаб глас Игор. — Къде е собственикът?

— В Полша е. Като Ленин — засмя се Вано. — Така че веднага заспивай, батенка! — изкопира младежът незабравимия вожд. — Ще се върна след няколко часа.

Той помогна на Игор да се надигне, заведе го в хола и го настани на дивана. После заключи вратата отвън, така че гостът да не може да излезе, и си замина.

Сергей Николаевич Висницки седеше зад бюрото в огромния си кабинет и преглеждаше вестниците. От време на време поглеждаше часовника, като потропваше с лъснатата си обувка морзовата азбука, което издаваше нервността и тревогата на собственика на кабинета. Най-после телефонната уредба на бюрото му проговори:

— Сергей Николаевич, дойде Кобиленко — кадифено пропя секретарката му.

— Да влезе — заповяда Висницки.

В кабинета се вмъкна як мъжага в типичната за мутрите униформа.

— Е? — лаконично попита стопанинът.

— Не се съгласява — мрачно проговори Кобиленко, като проскърца с издутото по раменете му кожено яке.

Сергей Йиколаевич внимателно изгледа мутрата.

— Не разбрах — най-после реагира той.

— Ами не се съгласява. — Горилата гледаше настрани.

— Аз я работих по схемата. Цяла нощ я обработвах. Първо с ласки, после със заплахи. Мамка ти и тъй нататък, а тя — не ще и не ще!

— Ти какво ме баламосваш? Защо те внедрявах, кучи сине? — Висницки рязко се надигна. — Затова ли чука цял месец за свой кеф мадамата, по кръчми я разкарва, дрънкулки й подаряваше с моите пари, за да ми мънкаш сега тук дявол знае какво?

Горилата все избягваше погледа на господаря си.

— Тя има деца, нали?

Мъжът леко трепна.

— Момиче. Даша. На десет години. Така ли е?

— Така — сподавено отговори Кобиленко.

— Дааа… — Висницки погледна часовника си. Сега е обед. Дашенка с приятелките си скоро ще си тръгне от училище, нали?

— Да — измънка горилата.

— Тогава ти ще я посрещнеш пред училището и ще я откараш в една квартира. А ние ще се обадим на инатливата мама. Мисля, че тя ще стане по-сговорчива.

— Сергей Николаевич, нека да опитам още веднъж — развълнува се здравенякът.

— Вече се наопитва. Стига толкова. Харесало ти е май. Седи и не джавкай.

Висницки натисна копчето на уредбата.

— Серьогин с хората му при мен — заповяда той.

След десет минути в кабинета на Висницки влязоха четирима мъже със солиден вид. А след още няколко минути те напуснаха помещението вече петима, обкръжили плътно мрачния Кобиленко.

От вратите на училището с шум и врява излитаха разноцветните групички.

От незабележима лада деветка с цвят „бяла нощ“, паркирана край училищната сграда, наблюдаваха излизащите деца.

— Ето я и Дашенка — констатира един от групата на Серьогин, като погледна пак към снимката, която държеше.

— Хайде, брато, действай! — заповяда той по радиотелефона.

От стоящото недалеч волво излезе Кобиленко и се за пъти към групичката момичета, които весело си бъбреха, докато вървяха. Една от тях в джинсово яке с предизвикателно щръкнала опашка, стегната с някаква ярка шнола, радостно се хвърли насреща му. По лицето на Кобиленко избухна цяла гама от чувства — нежност, когато прегърна момичето, моментно напрежение заради наблюдаващите го от колата, решителност.

— Кривия, напред! — заповяда Серьогин, който внимателно наблюдаваше сцената.

От деветката изскочи симпатяга с буйна черна коса, разкошни мустаци и огромни слънчеви очила.

— Вова — викна той, — каква среща? Това дъщеричката ти ли е? Красавица! Е, как живееш? Ти с кола ли си? Ще ме хвърлиш ли по пътя?

Докато дрънкаше, симпатягата избута момичето към колата. Тя не се и съпротивляваше, като ловеше завистливите погледи на съученичките си. Кобиленко настръхнал седна зад волана. Симпатягата галантно настани Даша на задната седалка и седна до нея. Колата потегли. След нея тръгна и деветката.

Около пет часа вечерта Сергей Николаевич още седеше на работното си място и съсредоточено решаваше кръстословица.

— Шефе, да ви донеса ли чай? — разнесе се от уредбата полуобиденият глас на секретарката.

— Донеси, рибчице — разреши Висницки.

Капризно нацупила устни, секретарката му прибута в кабинета масичка за сервиране, на която имаше порцеланов чайник, чинийка със сандвичи и малка гарафа с коняк.

— Е, защо сме такива сърдити? — благосклонно огледа секретарката си Висницки.

— Не ме обичате вие — сподели мъката си секретарката.

— Е, е, момичето ми. — Шефът ласкаво набута ръка под късата поличка. — Просто денят е тежък.

— При вас всеки ден е тежък — капризничеше мацето.

— Ей сега ще те… — закани се Сергей Николаевич и вдигна поличката й.

— Шефе, може ли? — На вратата на кабинета се показа Серьогин и деликатно отмести поглед встрани.

— Да — живо отговори стопанинът, като дръпна надолу поличката на любимата си секретарка.

Момичето стремително изкара масичката от кабинета.

— Докладвай — заповяда Висницки, като отпи от неуспелия още да изстине чай.

Серьогин извади от куфарчето си купчина листове и ги разположи пред шефа си.

— Ето сборните авизо, ето и платежните.

Висницки внимателно прегледа документите.

— Добре. Разказвай.

— Звъннахме на Попова в четиринадесет нула, нула. Казахме й, че дъщеря й е отвлечена. В шестнадесет и тридесет ни предаде документите.

— Условията приети ли са?

— Абсолютно.

— Момичето?

— Натъпкахме я с наркотик.

— Кобиленко?

— Държа се неадекватно.

— Трябва да бъде отстранен.

— Вече е отстранен.

— Кой участва в операцията?

— За момичето задействахме Кривия. Перука, залепени мустаци, очила — пълен комплект. Тя няма да го разпознае.

— Добре. Свободен си. — Висницки изпрати с поглед Серьогин. — Ела, рибчице — изгука той в уредбата.

Ако някой външен човек случайно беше успял да проникне в едностайния апартамент на третия етаж на панелката в район Нови Черьомушки, този хипотетичен посетител щеше да бъде безкрайно удивен от видяното. Наистина в двадесетметровия хол имаше и гардероб, и отрупано с книжа бюро, и доста широк диван. Въпреки това стаята приличаше на подвижен комуникационен или, да речем, полеви медицински пункт, комбиниран с военнополева кухня. На ниската масичка имаше метална кутия, приличаща на телекс, или по-точно на апарат за електрокардиограми. Приликата се подсилваше и от милиметровата лента, която излизаше от апарата. На лентата, съвсем като на кардиограма, тънък писец рисуваше разнокалибрени зъбчета. Те приличаха на планинска верига от широки хълмчета или от тънки и дълги като връх Комунизъм скални зъбери. До апарата седеше Игор Ветров и буквално издърпваше от процепа на машината разчертаната от писеца лента и жадно се вглеждаше в изображението. До него имаше кухненска маса, на която познатата ни от гаровото кафене Наташка кълцаше нещо с ножа. Момичето поглеждаше с едно око към малкото телевизорче и бъркаше нещо врящо в тенджерата върху електрическия котлон. До архаичния котлон имаше съвсем съвременна микровълнова фурна. Категорично й беше забранено да включва звука на телевизора, за да не пречи на учения да осмисли… Какво? Наташка не щеше и да знае какво там осмисля тоя чудак. Затова тя се беше научила да отгатва ставащото на екрана по движението на устните на героите. И дори, както й се струваше, би се справила успешно с превода на новините на езика на глухонемите. Защо храната се готвеше в хола? Същият този въображаем посетител би си отговорил на този въпрос, ако влезеше в кухнята, превърната в химическа лаборатория.

Върху газовата печка стоеше широк леген с прозрачна течност. В легена беше поставена здрава термоустойчива колба. От горното й отверстие се извисяваше дебела като колона стъклена тръба, запълнена с някакви дребни стъкълца. Към нея бе присъединена още една тръба, която също извисяваше конструкцията си нагоре. Вътре в тази тръба като безконечен пясъчен часовник се виждаха други стъкълца. Тази част от съоръжението е известна не само на химиците, но и на майсторите на домашната водка като „обратен хладилник“. От горното му отверстие, извивайки се като струя на петерхофски фонтан, се спускаше друга тръба, която се разделяше по пътя си на две тръбички с по-малък диаметър. Едната от тях се връщаше към натъпканата със стъкълца част на колоната и се вливаше в нея като Волга в Каспийско море. Другата се скланяше като плачеща върба към малка колба, закрепена на съседното шкафче. Цялото съоръжение беше оплетено с дебели гумени маркучи, вкарани в коритото на мивката. Тук-там от него излизаха проводници, съединени по някакъв хитър начин с дълъг химически термометър. На стойката за сушене на съдове върху разстлана кърпа съхнеше разнообразна химическа посуда. Ролята на абсорбатор, задължителен за всички химически лаборатории, изпълняваше отвореният докрай прозорец. В този момент съоръжението бездействаше и през отворения прозорец долиташе веселото пролетно чуруликане на птиците.

Наташка погледна към Ветров. Той беше напълно погълнат от изпълзяващата от процепа лента, и дори — о, господи! — мимоходом си човръкна в носа. Наташка побърза да се извърне. Само заради Ванечка търпи тя тия мъки. Е, не съвсем безплатно, разбира се…

В същия ден, когато Ветров беше иззет от гаровото кафене, Ваня пак се появи там. Смяната на Наташка тъкмо завършваше и Ванечка заведе своето гадже в луксозно ново заведение.

— Брошчице, трябва да зарежеш това гадно кафене — каза й възлюбеният.

— Така ли? — попита изчервилото се момиче, замирайки от щастие.

— Предлагам ти много изгоден договор — свали я на земята Вано. — Ти ще работиш при Доцента. Ще готвиш, ще переш, ще изпълняваш всичките му желания. Заплатата е хиляда долара на месец. За начало. И моята вечна признателност.

— Предлагаш ми да спя с него? — Момичето чак забрави за маринованата си минога.

— Е, не знам, ако поиска… Но това не е главното. Ти ще се грижиш за него и ще го пазиш. При най-малкото нещо — веднага ми звъниш. Е, е, малката ми, защо се разстрои? Това е ужасно важна работа. Освен теб нямам на кого да я доверя. Ти си моята Мата Хари. Не, радистката Кет — направи вербувачът поправка с оглед интелекта на гаджето си.

Накратко, вербовката сполучи. И ето вече две седмици Наташка беше и готвачка, и перачка, и лаборантка, и… така нататък.

На екрана на телевизора се появи циферблат с движеща се стрелка. Ваня вече трябваше да дойде!

И наистина на вратата се позвъни по уговорения начин. Наташка се хвърли да отваря.

Вано мимоходом я потупа по бузата, съвсем като Щирлиц, и влезе в хола.

— Какво става? — без да поздравява, попита той гения.

— Разбираш ли, Ваня — също без да поздравява, сякаш влезлият не беше напускал стаята, започна Игор, — ето тези пикове са много близки. По никакъв начин не мога да ги разделя, не мога да уловя разликата! — Той ядосано забоде пръст в лентата на хроматографа. — Виж, ако имаше поне още две ампули. Бих задал други параметри.

— Няма две ампули! — прекъсна го Вано. — Има още само една. Съобразявай се с това. Твоите предложения?

— В такъв случай няма да я пускаме на хроматографа. Трябва да направим фракциониране, за да се убедим в резултатите от хроматографията. Но досега съм разложил само осемдесет процента от веществото. — Игор подаде на Вано лист с формули.

— Какво да се прави? Времето изтича. Ето ампулата. Кога ще имаш резултат?

— Трябва да я разтворя в дестилат. Обемът й е много малък. Да пресметна температурите на кипене на компонентите, после самото разделяне на сместа. След два дни — обобщи Ветров.

— Добре — съгласи се Иван. — Между другото ето, донесох ти спестовната книжка. Виж, вече има вноска.

Игор мимоходом погледна към синкавите страници.

— Аха — разсеяно реагира той и продължи да разглежда лентата от хроматографа.

Вано се усмихна и прибра книжката. Предположението му се потвърди — щом потъна в работата, Игор забрави за всичко друго.

— Брошчице, защо не си разглобила системата? — чу се разсърденият глас на Иван вече от кухнята.

— Ама аз не успявам! — захленчи притичалата от хола Наташка. — И готвене, и чистене, и тая химическа посуда. И през нощта той…

Наистина поохранилият се Ветров си спомни, че все пак е мъж.

— Не плачи, момиче, ще спрат дъждовете — утеши я Вано, като я прегърна и бегло целуна тънкото й вратле. Наташка се притисна към него и замря.

„Ето, в такива антисанитарни условия се ражда новата технология, която ще донесе нечувани печалби — мислеше Вано, като гледаше стъкленото съоръжение. — Ех, колко талантлив е руският народ! Само да имаше прилични властници! Но явно всеки народ си има своето нещастие — мислеше разфилософствалият се младеж. — Значи трябва да мислиш сам за себе си, никой друг в тая страна няма да помисли за теб. И за своя бизнес.“

Между другото — за бизнеса. Първоначалният план на Вано беше редактиран от по-възрастното поколение. Баща му категорично отказа да открива лаборатория без някакви първоначални резултати.

Именно с това решение се обясняваше и разгръщането на работата в тясната кухня на взетото под наем апартаментче в панелката. При това родителят му смяташе, че на първо време геният трябва да бъде под непрекъснат контрол. Какво пък, в това имаше логика. А и за останалото баща му беше посвоему прав. Има ли смисъл да се влиза в разходи — да се наемат помещения, да се набират сътрудници неизвестно защо. Но Вано беше сигурен, че Игор ще се справи със задачата. Друг въпрос е, когато разбере в какво са го забъркали, а той непременно ще разбере — тогава ще се наложи да се предприемат съответните мерки за въздействие. Но този ден още не е дошъл. А засега са нужни пари, пари и пак пари за развъртането на бъдещия бизнес. Само си представи — наем за помещенията, закупуване на необходимото оборудване и химикали, заплата на сътрудниците, транспортни разходи. Впрочем това е грижа на татенцето.

— Е, Брошчице, я да видим с какво ще нахраниш днес нашия гений? Дай да го опитам?

При тези думи Вано страстно целуна русото си гадже и с леко плясване по дупето я прати в хола.

Майският дъжд плющеше с пълна сила. Едрите капки отскачаха като картеч от тротоара, чистачките уморено се бореха с водната маса, изливаща се по предното стъкло. На входния пункт за града пак спряха беемвето.

— Лейтенант Терешченко — козирува изпод качулката си катаджията. — Проверка на документите.

Седящият зад волана мъж уморено разтри очи, извади от портфейла си шофьорската книжка и я подаде.

— Кого ловите? — поинтересува се той. — Вече трети път ме спират.

— Моля, отворете багажника — не желаеше да завързва разговор лейтенантът.

— О, Господи — само с устни промърмори шофьорът и неохотно излезе навън под дъжда.

Катаджията освети с фенерче празния багажник и внимателно огледа резервната гума.

— Там са наркотиците. Шегувам се.

— За такива шеги може да си докараш три дни в ареста. Като начало.

— Добре, шефе, не се сърди. Уморен съм, дълъг път минах.

Той протегна ръка за книжката си. Между пръстите му затрептя на вятъра синкава хартийка с образа на президента Линкълн.

— Свободен ли съм? — полувъпросително попита шофьорът.

Лейтенантът пъргаво, но с достойнство прибра банкнотата. Леко извитите му в презрителна полуусмивка устни показваха, че не би се обидил и от по-крупна сума.

— Свободен сте — върна той най-после книжката на шофьора.

„Това е, всеки полуидиот те изнудва“ — промърмори си шофьорът и запали двигателя.

Той извади мобилния си телефон.

— Сергей Николаевич, вече влизам в града. Вашите указания?

— Митя? — позна го шефът. — Ела при нашата сауна — с размекнат глас заповяда той.

„Ясно, разпуска — мислеше шофьорът, като караше по улиците на града. — Разбира се, пратил е своята я на Сейшелите, я на Бахамите или дявол знае къде. Защо да не разпусне…“

В сауната, както и се полагаше, беше горещо. Митя едва си поемаше дъх, седнал в стаята за отдих. Най-после шефът излезе от парилнята. Голото му тяло, покрито с рижи косми, беше прикрито само от една кърпа, увита край бедрата. След него изпърха дългоногата секретарка на Сергей Николаевич. Тя беше съвсем целомъдрено увита с чаршаф, който все пак откриваше безупречните й рамене.

Висницки тежко се пльосна на пейката, наля бира в две високи чаши и жадно надигна едната. Секретарката деликатно отпиваше от своята чаша. Очите на Митя жадно заблестяха.

— Е, потърпи, като се прибереш вкъщи, ще разпуснеш — утеши го домакинът. — Хайде, разправяй!

— Всичко е наред, Сергей Николаевич — като се стараеше да не гледа бирата и голите женски рамене, започна Митя. — Дотам стигнахме без произшествия. Натоварихме и до мястото карахме, без да спираме. Късмет! — подсмихна се той. — Затова пък на връщане, когато карах празен, пет пъти ме проверяваха.

— Накратко — прекъсна го Висницки.

— Бързо намерихме лодкаря. Риболовен надзор. Сам се натресе. Стоката е получена, има потвърждение. Опаковката е нормална — кашони от телевизори. Той, естествено, не усети нищо, тоя лодкар. Което всъщност няма значение вече.

— Добре, драги. — Висницки явно беше напълно удовлетворен от доклада. — Върви да си почиваш. Три дни отпуск. Заслужил си ги.

— Аха — радостно реагира Митя и пъргаво тръгна да излиза. — Благодаря, Сергей Николаевич — обърна се той вече на вратата.

— Бъди здрав, приятел — ласкаво отговори Висницки. Едва вратата след мъжа се затвори, и Сергей Николаевич прегърна безупречните рамене, като развиваше с другата си ръка чаршафа.

— Ама че се е омотал, дяволският — прошепна той в розовото ушенце.

Нина Вахтанговна полулежеше на шезлонга, изложила лице под ласкавите лъчи на изгряващото слънце.

До нея в също тъй отпусната поза блаженстваше Тамрико. Жените лениво зяпаха мургавия служител, който цепеше с едрия си торс неподвижната повърхност на басейна. В ръцете на мъжа имаше особени плавници, с които обираше падналите през нощта листа от дърветата край басейна. Щом срещнеше поглед с жените, служителят веднага с готовност се усмихваше, като оголваше белоснежните си зъби.

— Хубаво, а! — протегна силната си фигурка в черен бански костюм Тамрико.

— Радвам се, че можах да ти доставя тая радост, момичето ми — ласкаво отвърна Нино.

— Всичко се стопи някъде — Москва, Иля Николаевич, чичо Серго, Вано… Какво ли става там сега?

— Какво да става? Иля седи като плъх в кабинета си и чака кога ще се върнеш. Той вече не може да работи без теб, сам го каза. Серго печели пари. А Вано, надявам се, работи над препарата. С оня свой гений.

— Вярваш ли, че ще направят нещо? — вдигна глава Тамрико.

— Не знам, момичето ми. Но от опит глава не боли. Идеята е много примамлива. И, изглежда, той вярва в успеха. Ненапразно ни постави такива условия — да управлява банката! — Нино подсвирна.

— Разбира се, той е твой син, трябва да мислиш за него… — промълви момичето.

— Син…

Нино замлъкна. Е, да, син й е. Но син от нелюбим човек. И колкото и да се стараеше Нино, чувствата й към нейния син изобщо не можеха да се сравнят със страстната любов към дъщеря й… Но и нейният син, разбира се, имаше право на достойна съдба.

— Син — продължи тя. — И вече голям. Той трябва да е лично заинтересован от работата. Иначе ще го загубим като помощник. Така активно се включи, че успя да размърда баща си, който вечно се страхува от всичко. Мисля, че добре направихме, като му поверихме управлението. Реалните пари въпреки всичко засега са в наши ръце.

— Засега — все така без да откъсва поглед от водата, промълви Тамрико.

— От какво се опасяваш, скъпа? — ласкаво я докосна Нино. — Точно теб няма да оставя без средства. И себе си, знаеш го прекрасно. В моята лична сметка в една доста по-близка страна от тая Наири или Науру — все не мога да я запомня — има достатъчно пари, за да изживеем безпроблемно живота си. И ще има още повече. Смятам да открия казино. Това ще бъде мой личен бизнес. А всичко, което е мое, е и твое, скъпа. Така че хайде да си почиваме спокойно. Да се възползваме от тая рядка възможност. Нека засега мъжете да работят. А ние ще проконтролираме резултата — разсмя се Нино.

От сградата на хотела излезе Алгерис. Той държеше поднос с чаши сок, в които плаваха бучки лед.

— Ето го и нашия рицар! — усмихна му се Нино.

Игор беше напълно потънал в работата. Всички съставки на неизвестното вещество, които успя да определи на хроматографа, после бяха отделени от последната налична ампула и пак пуснати през хроматографа. Като цяло Игор беше успял да определи правилно състава. Но около двадесет процентна от компонентите останаха загадка. Въпреки това му заповядаха да започне синтеза на препарата. В апартаментчето докараха купища химикали, добре, че настъпилото лято беше разгонило жителите на блока по вилите и пристигащите коли с многобройни сандъци не привлякоха ничие внимание.

На кухненската печка стоеше почти същото съоръжение, видоизменено в съответствие с новите задачи. Монтираният върху печката статив здраво държеше в металните си лапи широка епруветка с две отверстия. Единият й край беше съединен към кръглата основа на същата онази колба с три гърла, в която Ветров все сипваше нещо. Той работеше по цели денонощия, като механично поглъщаше храната, приготвена от Наташка, и падаше в мъртвешки сън на дивана, без да обръща и най-малкото внимание на младото моминско тяло. Скачаше и пак се втурваше към своята колба. Глупавата Наташка самоотвержено играеше ролята на Мата Хари. Когато съвсем й писнеше, Вано пращаше някой от бодигардовете да я отмени и извеждаше младото създание да се поразвлече. В отговор на жалбите на момичето, на което това заточение съвсем беше опротивяло, Вано я обсипваше със страстни целувки, повишаваше заплатата й, обещаваше скорошен край на мъките. По неговите думи излизаше, че Наташка вече е заработила четири хиляди долара. Но тези пари тя трябваше да получи едва след изтичането на тримесечния договор, който Вано беше подписал с нея, спазвайки всички формалности. Като се има предвид, че Наташка беше пристигнала да завоюва столицата от град Иваново, може да се разбере наивността й. Или поне желание да се закрепи с всички средства в столицата. А и Вано се държеше толкова рицарски! Върна на Ашотик дълга на Наташка за временното жителство, което той й беше уредил. Наистина Ашотик веднага я отписа, но Вано обеща на момичето, че в най-скоро време ще й уреди постоянно жителство. И намекваше при това за тяхното общо светло бъдеще. Накратко, Наташка служеше вярно и от сърце.

Дните си минаваха един след друг. Вано идваше всеки ден и обсъждаха с Доцента резултатите. Вано отнасяше протоколите от опитите, които Доцента педантично водеше.

— Разбираш ли, кой знае защо всеки път получавам кристално вещество — нервничеше Ветров. — А нали изходният материал беше течност.

— Опитай още веднъж — отговаряше Вано.

„Докога ще опитва? — тъгуваше Наташка. — Докато мине целият ми живот?“

Изглежда, безкрайните опити дотегнаха на някой главен в тази работа, защото преди два дни (Наташка чу това ясно) Вано заповяда да се пречистят кристалите за изпитване. За днес. Доцента два дни въртя магии в кухнята, като съвсем измъчи бедната Наташка. Ту му приготви купища лед, ту веднага му донеси филтърна хартия. Да се продъни вдън земя дано, Доцента му неден! Обаче Наташка сама се увлече от процеса и очакваше неизвестните изпитания. Все пак някакво разнообразие беше.

Обаче тя не успя да види нищо. През деня дойде Вано с някаква горила. Вано, като й се усмихваше радостно, каза, че за безупречната си работа Наташка получава за награда карта за уикенд в някакъв санаториум.

— За почивните дни, Брошчице! Ще се попечеш на слънце, ще поплуваш, че съвсем те измъчихме, бедничката ми!

— С теб ли? — размечта се глупачката.

— Не — тъжно отговори Вано. — Бих се радвал, но не мога — работа. А с теб ще дойде Славик — кимна той към горилата. — Ще те пази и ще те развлича. Е, радваш ли се?

Не можеше да се каже, че компанията на Славик изкушава Наташка, но какво да се прави? Дори лошата почивка все пак е за предпочитане пред работата. При това тя наистина беше изморена безбожно. И мисълта за пясъчния плаж и топлото езеро примири Наташка с кратката раздяла.

Горилата галантно настани момичето в беемве, Ванечка й помаха с ръка и колата се скри зад завоя. Вано се върна при Игор.

Вечерта в апартамента-лаборатория дойдоха няколко души наведнъж. Две „мутри“ с бръснати глави вкараха в апартамента подплашен, треперещ човечец. Освен тях дойде солиден рижав господин малко над четиридесетте. Той се ръкува с Ветров, но не съобщи името си.

— Ама вие какво бе, момчета? — като трепереше и едва изговаряше думите, каза човечецът. — Мен ми трябва само една доза и толкоз.

Той страхливо се озърташе.

— Ще си получиш дозата, чичка! — говореше единият здравеняк, стиснал в желязна хватка човечеца.

Игор чу този разговор от кухнята, където го заведе рижият мъж, който подробно разпитваше за хода на експериментите.

— Какво му правят? — изплашено попита Игор, като кимна към хола.

— Нищо, нищо, не се отвличайте, колега. А как проведохте вторичната кристализация?

Игор подробно започна да обяснява.

В това време в хола ставаше следното: Вано отвори малко пакетче с кристално вещество, изсипа няколко кристалчета в малка мерна епруветка и добави изварена вода. Веществото се разтвори, като придаде на течността леко жълтеникав цвят. После младежът извади спринцовка за еднократна употреба и като помисли, всмука половин кубик от разтвора. Устата на човечеца беше превързана с кърпа и той се тресеше ситно в ръцете на „мутрата“. Втората горила нави ръкава на мръсната му риза и оголи кльощавата ръка на човечеца, цялата в сини кръвонасядания, после я пристегна над лакътя с гумен маркуч. Вано делово огледа ръката, намръщи се, най-после намери подходящо място на вената и забоде иглата. Разпуснаха гумения маркуч. Течността се вля в синята вена. Няколко секунди в стаята цареше абсолютна тишина. „Мутрата“ пусна човечеца от ръцете си. На прага на стаята стоеше Сергей Николаевич. Всички наблюдаваха внимателно човечеца. Той също седеше мирно и се вслушваше в себе си. След минута лицето му порозовя, очите му заблестяха. Той радостно огледа околните.

Сергей Николаевич с жест показа да развържат устата на опитното зайче. Човечецът веднага задърдори радостно:

— Е, благодаря ви, благодарско, ама че кеф!

— Какво чувствате? — попита Сергей Николаевич, като го гледаше внимателно.

— Каквото трябва, само че още по-хубаво — радостно се захили човечецът. — Ама че кеф! — все повтаряше той, като правеше с ръце някакви засукани фигури из въздуха. Явно му се искаше да се движи.

— Вие да не изпитвате препарата върху него? — изуми се надзъртащият иззад рамото на Висницки Ветров.

Сергей Николаевич, без да бърза, се извърна към учения.

— Да, а защо? Нали все на някого трябва де си изпита. Той с какво е по-лош от някой лабораторен плъх? Или, ако щете, с какво е по-добър?

Ветров потресено мълчеше, без да намери какво да отговори.

— Но вие не се вълнувайте, колега! Пациентът се чувства прекрасно. Вие просто го върнахте към живота. Вкарай му още един кубик — подхвърли той на сина си и пак избута Ветров в кухнята.

Този път човечецът с готовност протегна сам ръката си, като грухтеше и се облизваше.

И жълтеникавата течност пак потече във вената му.

Изведнъж обезсиленото му тяло беше сгърчено от жесток спазъм, човечецът се свлече от дивана и се заизвива по пода. Лицето му поморавя, на устните му изби пяна. Това кошмарно зрелище продължи няколко секунди. После лицето на нещастника рязко пребледня, тялото му се изви за последен път на дъга и рухна на пода. Човечецът застина, очите му с огромни зеници безсмислено се взираха в тавана.

— Аааа! — диво закрещя Игор, като видя тази кошмарна картина иззад гърба на Сергей Николаевич.

Той рязко се извърна, сграбчи Игор за ръкава и подхвърли на хората си:

— Оправете се с него!

„Мутрите“ се нахвърлиха върху Игор, събориха го на пода и запушиха устата му. Веднага му инжектираха силна доза хероин.

Наташка не се завърна от крайградската си екскурзия. Славик получи съответната заповед в първата вечер на Наташкиния отдих, същата онази вечер, когато в апартамента-лаборатория се разигра трагедията. Славик мълчаливо изслуша заповедта, после захвърли телефона на пясъчния бряг до краката си. Наташка в това време излизаше от езерото, много красива беше сред лъчите на залязващото слънце. Славик грижливо наметна момичето с пухкавата хавлия, отвори бутилка шампанско и под нейния весел смях напълни с пенливата течност пластмасова чашка. Наташка, като изтръскваше мократа си коса, взе чашката от ръцете на Славик и почака, докато той налее и за себе си.

— За какво пием? — весело попита момичето.

— За хубавия отдих — каза Славик.

Трябва да му се отдаде заслуженото. Славик се постара последните дни на Наташка да бъдат най-хубавите в живота й.

Това призна и самата тя пред спътника си, когато беемвето се връщаше към столицата.

— Как не ми се иска да се прибираме! — възкликна Наташка, като протегна ръка срещу топлата струя въздух, биеща през отвореното стъкло.

Славик погледна момичето и се извърна. Колата спря встрани от шосето на едно място, оградено от гъста широколистна гора. Като шепнеше нещо на Наташка и я прегръщаше през раменете, Славик придърпа момичето в гората. Обратно при колата излезе сам.

Безименният скитник, жертва на неуспешния експеримент, беше погребан в новоизкопан гроб на едно от градските гробища. По ирония на съдбата в същия гроб на следващия ден погребаха известен лекар нарколог.

Игор Ветров беше вкаран в наркотична зависимост. Първият неуспех не спря клана Висницки. Самият Сергей Николаевич, който отначало се отнасяше скептично към замисъла, усети вкуса на скорошната победа. И интуицията не го излъга. Могъщият интелект на Игор Ветров, зависещ вече в пълна степен от строго отпусканата му, сякаш по купон, доза хероин, се справи със задачата. След половин година технологията на новия „китайски белтък“ беше напълно разработена.

Изпитанията на препарата, проведени сред неоредяващата армия от столични бездомници, преминаха блестящо.

Дойде време да се организира лабораторията.

Бележки

[1] Пленник — военен жаргон. — Б.пр. ↑

[2] Петербург. — Б.пр. ↑

[3] Нико Пиросмани — грузински художник, наивист. — Б.пр. ↑

[4] Мартирос Сарян — най-известният арменски художник. — Б.пр. ↑

[5] Контролно-пропускателен пункт. — Б.пр. ↑

[6] Вид руска супа с месо. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Опасно за живота (3)

Метаданни

Данни

Опасно за живота

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частСемейният клан

Фридрих Незнански
Опасно за живота (3)

Втора част
Семейният клан