Фридрих Незнански
Отписаният (22)

21.

— Какво означава координатор? — попитах Фрязин. — Разбра ли?

— Секретар по общите въпроси — отвърна пресипнало моят помощник.

— Лежи, лежи, не ставай — спрях го аз, защото разговаряхме у тях. След посещението си в братската република той лежеше с температура. Майка му го наливаше с чай с малина, че и мен покрай него. Правех му само компания, предпочитах чаша коняк.

— Намерили са куршума — продължи да докладва Володя, като се изправи с усилие на лакът. — Но искат петстотин долара като залог, че ни го дават временно за провеждане на експеримента.

— Ти обясни ли им, че за тях е по-важно, отколкото за нас?

— Да. Не искат да чуят. Казвам им: имаме вече два такива куршума. Може вашият да даде отговора на загадката. Трябва да ги сравним, тогава ще разберем с какво оръжие е стреляно.

— Лежи — въздъхнах аз.

Откъде да им намеря тези петстотин долара? Е, има конфискувани. По правило се предават на държавата. Можем да вземем временно в заем, стига да има гаранция, че украинската страна ще ни ги върне.

Още веднъж погледнах фоторобота. Май съм виждал някъде това лице.

— Володя, виждал съм го някъде. Не ти ли напомня някого?

— Не. — Той поклати със съжаление глава. — Да не е някой артист?

— При всички случаи от Холивуд. Мъжествено, привлекателно лице. А какво казаха Дмитро и Микола?

— Когато се появи това изображение, извикаха в един глас: Той е, той е!

— Да си ходя — изправих се аз. — А ти не ставай, не бива. Ще ми трябваш, но здрав. Постарай се да оздравееш по-бързо.

На прага се огледах. Володя и майка му гледаха след мен. Сигурно Володя е наредил на майка си: у дома ще дойде известният следовател Турецки, да не се изложиш. И тя се бе постарала. Мила, интелигентна майка. Московско семейство. А аз дойдох при сътрудника си като изпратен от профкомитета. Нося само една кесия с портокали. Макар той да има повече нужда от лимони. Сигурно няма пари дори за аспирин.

— Заплатите ще се забавят — казах нерешително. — Но дойде премията за миналия месец. Щях да забравя… Ето твоята част. Като дойдеш, ще се подпишеш във ведомостта.

Пъхнах в ръката на майката няколко банкноти, дори не ги преброих и засрамен изтичах навън.

Браво на него. Поне знаем къде има още един куршум. Все пак тия дръвници с дълги мустаци ще ни отстъпят куршума срещу залог. Мислят, че ние, москалите, сме милиардери. Ако Володя вземаше подкупи, можеше веднага да откупи този дяволски куршум. А като е такъв честен — има да чака. Неизвестно какво…

В управлението Лара още на прага ми съобщи, че пак ме е търсил Бичков от хотел „Мир“, дето го разпитва Коля Могилинец. Гласът му бил нетърпелив.

— Пак ще позвъни — рекох аз и седнах в креслото си.

— Остави един номер. — Тя разкърши дивните си рамене, знаеше как ме разпалва това движение. Много повече, отколкото ако наклони към носа ми отвора върху гърдите си, забравих как се казваше… А, деколтето!

Позвъних без желание. Какво интересно може да ми съобщи?

Бичков отговори веднага. Да, телефонът винаги му е подръка…

— Портиерът оздравя, онзи, дето питахте за здравето му.

— Кой…, ах, да! И какво?

По-добре да бяха се разменили. Портиерът да бе боледувал по-дълго, а Володя да беше здрав. Грязнов най-сетне беше заминал за Барнаул с неговите луди глави, ако не беше Костя Меркулов, аз никога нямаше да мога да го изпратя. Щеше още да ми се мотае и да ми задава гадните си въпроси. Изпратих Могилинец да разпитва свидетелите, да изяснява всичко за убийците. От всички, които бяха съгласни да ме търпят, остана само Лара.

— Нали искахте да си поговорите? — учуди се искрено Бичков. — Нали помните, попитахте кой може да е видял излизащите от хотела?

Минали са толкова дни. Нима още помни?

— А той на колко години е? — попитах аз.

— За това бъдете спокоен. Има професионална наблюдателност и памет.

Ами да, бивш служител от КГБ. От тия, дето не мога да понасям. Но се налага да разговарям с него. Ако Грязнов или Могилинец бяха наблизо, щях да изпратя тях.

Портиерът от хотел „Мир“ Коростильов пристигна при мен в следствения отдел привечер. Беше снажен, стегнат и доста охранен.

Плавният преход от храната в Държавна сигурност към ресторантските порции се е отразил благоприятно на фигурата му. Само склеротичните синкавочервени жилки по бузите му подсказваха за известни пороци, които по правило се проявяват на определена възраст.

Ръката му трепна чисто рефлективно, за да ми отдаде чест, но аз поех инициативата и му подадох ръката си и той трябваше да я стисне. Не мога да понасям да ми козируват.

— Седнете — поканих бившия майор (или по-висок чин). — Казаха ми, че сте дежурили вечерта, когато стана убийство на територията на правителственото здание, известно като Белия дом. Правилно ли съм разбрал?

— Съвсем правилно. — Той присви очи и приглади бездруго зализаните отделни мазни косми, като се озърна за огледало. Ами да, при тях всичко е в огледала, винаги може да си оправи прическата, да коригира имиджа си, както се казва.

— Видяхте ли този човек онази вечер? — попитах аз и подадох фоторобота.

Той го повъртя оттук-оттам и сви рамене.

— Или нещо подобно. Това е фоторобот.

— Знам — отвърна той. — Н-не, не мога да кажа нищо определено. Симпатична личност, но не се отличава с нищо особено. Поне да имаше някое белегче. Или плешиво местенце.

— Или бенка на плешивото — не се стърпях аз. С какво си губя времето?

Дори да е видял, какво може да помни?

— Доста време е минало оттогава — продължих аз. — Не може всичко да се помни. Но все пак след убийството не сте ли запомнили нещо необикновено, да кажем в поведението на някой от гостите на хотела?

— Вдигна се шум. — Той сви рамене. — Всички хукнаха да гледат какво се е случило… И аз се отвлякох. — Той въздъхна смутено и ме погледна страхливо, сякаш очакваше да му се скарам, че е изгубил бдителността си.

— И все пак — започнах да губя търпение, — поне нещо необикновено? Според мен навремето също сте се занимавали с подобни неща, с каквото аз сега.

— Има нещо такова — рече той многозначително и въздъхна, сякаш се готвеше да се отдаде гласно на спомени.

— Та на мое място кое щеше да ви заинтересува? Добре, на ваше място. Какво щяхте да забележите?

Аз потърках пръсти, палец и показалец, сякаш броя пари или търся думите.

— А! Идва Светка Зазорина — оживи се той, — свалила един японец. Сигурно се бяха уговорили предварително. И го замъкна със себе си. За цялата нощ. Взема им по петстотин долара — рече той и понижи глас. — Отдавна не я бях виждал. И хоп — точно тогава се появи. Той е богат, японецът де. Върна се призори. Уморен, но доволен.

— Така… — опитах се да си събера мислите. „Тук има нещо. Бяхме предположили нещо подобно.“ — Може ли някой да ги е вид ял, как мислите?

— Какво толкова — той сви рамене, — срещнаха се във фоайето. Тя се хвърли на врата му. Всички, които бяха там, забелязаха. Тя е един път! Красавица, ще ти падне шапката. Петстотин долара за час. Или за нощ, вече не си спомням. И винаги е любезна с мен. Винаги ми дава петдесет бакшиш. Не е стисната като другите.

— Какво петдесет, копейки ли? — сбърчих чело.

Разбира се, че се правех на интересен. Но много се надявах, че става дума за петдесет хиляди рубли.

— Петдесет долара! — побърза той да ме разочарова. — Двеста и петдесет хиляди наши пари.

И гордо се облегна на седалката с искрящ поглед. Я виж ти! Вие тук си седите, протривате си панталоните, а не събирате мангизи за нови. Постарах се да преодолея нездравото чувство на завист. Можеше да попречи на по-нататъшния ни разговор. В моя кабинет никому не е позволено да чувства превъзходството си. Нито морално, още по-малко — материално.

— Заради това, че сте я пуснали да влезе в хотела, така ли? — уточних аз, за да го сложа на мястото му.

Той въздъхна и скръсти ръце на корема си. Разбира се, че не е редно. Но нали трябва да се живее… Впрочем прекалено много мисля вместо него. Не играем шах. Ако пък играем, аз съм с белите и карам по свои правила.

— И тъй, те заминаха — обобщих аз, — японецът се върна чак на сутринта.

— Ами да, още бях на смяна — потвърди той.

— И това е всичко? Всичко необикновено през онази вечер? Не сте ли видели след изстрела поне мъжа, който е излязъл бавно с куфара си, без да бърза, запалил цигара, и едва след това е позвънил за такси… Наоколо всички тичат, суетят се… А на него не му дреме. Мъж с палто, един такъв висок, виден, какво ще кажете?

Просто го умолявах. Хайде, потвърди, пън такъв, за да има какво да предложа на Слава Грязнов, когато кацне от Барнаул.

— Не — отговори той съкрушено, някак съчувствено. — Не мога да си спомня.

— Ами да, помниш само тези, които дават петдесетачки за бакшиш. А ако излезе обикновен човек и запуши, но дава само пет хиляди бакшиш, дори няма да погледнеш към него — отвърнах злобно.

Той въздъхна виновно. Което е вярно, вярно е. По дяволите. Писна ми от него. Не са минали пет минути, а вече ми омръзна. Има такива заподозрени или свидетели. Поговориш с тях пет минути — и вече ти се иска да ги праснеш с нещо по главата.

Той почувства нещо такова, от което голата му глава се покри с пот, а като взе да става от креслото, запъшка.

— Стойте — махнах с ръка и пак минах на „вие“. — Този японец не беше ли случайно в стая на петия етаж?

— Което не знам — не знам. — Той разпери ръце.

— Но може ли да се разбере? Поне името. И на коя дата е дошъл.

— Ще искате наказание за половите връзки?

— Много ли японци имахте тогава? — попитах аз. — През ония дни?

— Цели делегации! Но този май беше сам. И е много богат! Рядко идват такива богати.

— Но щом е толкова богат, тогава е наел апартамент? — попитах аз.

— Сигурно. Само че най-добре попитайте в администрацията. Там ще ви кажат най-сигурно.

— Вашата администрация… — махнах пренебрежително с ръка. — Не знае това, което знаете вие. Може ли да ме запознаете с тази Света Зазорина?

В очите му проблесна мъжко разбиране на проблема. Погледна ме някак оценяващо. Ставам ли, или не ставам. Май не…

Наистина. Ставам само да й изпратя призовка да се яви тук. И да я разпитам: какъв е бил онзи японец, в коя стая е бил?

Все пак моето предположение, че убиецът е стрелял от някоя стая, не е било напразно. Можел е да види как чуждестранният гост заминава с момичето, как оставя ключа на дежурната администраторка, при желание е можел да запомни стаята му… После остава само да отвори с шперц вратата на стаята и да се разположи вътре. Никой няма да забележи, в този момент всички са гледали „Санта Барбара“.

Това предполагах и нямах търпение да разкажа на Грязнов. Нищо чудно да ми се присмее. (Хем се отнасяше тогава спокойно към основната ми версия. Не като после, когато започна да чувства правотата ми.)

— Мога да поговоря. — Той внимателно ме погледна. — Мога да уредя нещата по най-добрия начин. Винаги се е отнасяла към мен… Вече съм й казвал: защо твоите са все чужденци? Чичо Ваня, намери ми, казва, някой мъж. И на мен ми писна от чужденци.

— Разбрахме се! — казах аз, когато приключих със съставянето на протокола. — Все пак сме колеги в някои области, ако се не лъжа. Трябва да си помагаме. Нека се обади.

На лицето му се появи нещо като облекчение. Само това му липсва, да търси шантонерка за другаря началник. Може да потрябва.

— Как искате — за една нощ или временно? — попита той вече на вратата.

— Ще се споразумеем — уверих го аз. После разбрах, че въпросът му съвсем не е случаен. Още не беше загрял, че не възнамерявам да заплащам услугите на проститутката. И си тръгна с някакво недоумение, като пухтеше озадачено.

Останалата част от деня прекарах в някакво приповдигнато и разсеяно състояние. Не ми се случва всеки ден да се срещам с проститутка. Валутните не съм ги поверявал на никого. Смятах се за специалист по техните пропаднали души. Присмиваха ми се, Дара се ядосваше, когато се затварях с тях на четири очи за разпит, а аз обяснявах всичко със спецификата на жанра.

Когато в края на деня телефонът звънна, разбрах, че това е тя. Същата, с която ме е сватосал бившият майор от държавна сигурност Коростильов.

Имаше приятен глас.

— Ах, да идвам във вашия кабинет… По-добре да си поръчаме някъде маса. „Ъп енд даун“, отгоре и отдолу, там поне може да се поседи и да се поговори. Нали искате да поговорим? Или нещо друго?

— Това нощен клуб ли е? — попитах разочаровано. — Харесва ми идеята за среща в неформална обстановка, но е прекалено…

— Не можете да си го позволите? — промърмори тя. — А знаете ли колко струва моето време?

— За мен ще е безплатно, когато ви изпратя призовка да се явите в кабинета ми. Така че избирайте.

— Я не ме плашете с призовки — рече тя. — Само те ми липсваха! Не можете да платите за дамата, добре. Правя го само от желание да помогна на правосъдието. Между другото, някога учех в юридическия. Това е основната причина да ви позвъня и да не съм треснала още слушалката. И после, чичо Ваня каза, че сте в разцвета на силите си. — Тя се изкиска. — Любопитна съм да ви видя. Още не съм имала следовател.

— Тогава какво предлагате? — попитах аз.

— Ами не знам… Днес в кино „Русия“ има конкурс за „Мис Русия“. Чували ли сте? Наистина, там билетите са по сто долара… Ще можете ли?

— Не знам — въздъхнах аз и си представих тънкия си портфейл. — Честно казано, не съм се канил…

— Добре. И не се обаждайте на жена си и не лъжете нищо — посъветва ме тя. — Не мога да търпя, когато мъжете лъжат. За вас входът е безплатен. Ще ви вкарам, там ги познавам. А след два часа ви освобождавам. Става ли? Впрочем с кола ли сте? Или да ви закарам? — Тя пак се подхилна.

— Значи пред кино „Русия“ в седем — рекох сухо…

Срещнахме се около седем вечерта на „Пушкински“. Тя ми извика от черен мерцедес, спрян до кино „Русия“. Честно казано, не съм мислил, че имаме такива красавици.

Всичките ми представи за женска красота станаха на пух и прах, когато я видях да слиза от огромната кола в блестящ черен шлифер, върху него танцуваха и се отразяваха светлините на рекламите и уличните лампи. Беше с тъмни очила, те само подчертаваха нежния овал на лицето, свежестта на устните и снежнобелите зъби. Нито следа от пошлост или притворство.

Гладко сресана коса, съвсем мъничко козметика. Без капка фамилиарност в обноските. Усмихна се мило и ми помаха с ръка като на стар познат. Не знам как ме е открила веднага в навалицата застинали в изумление мъже, включително и тези, които се подаваха от колите, след като бяха заседнали тук в голямото движение.

— Вие ли сте Александър Борисович Турецки? — попита тя, като се смущаваше малко. — Правилно? Не съм сгрешила, нали?

Гледах я като последния идиот. Не можех нито да потвърдя, нито да опровергая въпросите й. И това ми било проститутка? Прекалено очарователна за подобен род девици. И много непосредствена. А докато идвах, се чудех: дали да й купя цветя или не? Все пак това е делова среща… Може да не разбере правилно.

И затова купих набързо първите попаднали ми астри от една бабка, а може да бяха и хризантеми.

— Благодаря. — Тя се усмихна, искрено зарадвана, и лицето й се скри в букета. (За нея ли ми разказваше портиерът?) После погледна часовника си. — Закъсняваме малко, да вървим — каза тя и отвори вратата на мерцедеса си.

— А нима… — Аз се озърнах към киното. — Не сме ли пристигнали?

Тя не разбра веднага, а сетне прихна.

— Горкичкият. — Хвана ме под ръка и ме поведе към колата. — Нали не пречи, че ви наричам така? Сигурно във вашата младост сте идвали тук на първите кинофестивали и това е било върхът на цивилизацията. Правилно ли се изразих? Май отдавна не сте ходили никъде. Разбирам, нямате време… Работа, семейство. Такива мероприятия стават в хотел „Русия“, там има концертна зала…

— Знам, ходил съм — казах обидено и тя пак се разсмя.

— Защо стоим? Сядайте най-сетне. Ей сега ще ви закарам. Само не се страхувайте. Не допускам никакво дискредитиране на моите познати.

Май не обръщаше внимание на насъбралите се младоци. Съществувам само аз, единствен и неповторим, свалил я за тази вечер.

Това бе един от малкото моменти в биографията ми, когато престанах да се чувствам старши следовател по особено важни дела. Бях нещо като възторжен младок, който не сваля очи от блестящата във всички отношения богиня на куртизанките, курвите, гейшите и одалиските.

Когато в „Русия“ тя съблече шлифера си — разбира се, с моята суетлива помощ, — още веднъж се възхитих на вкуса й във всичко, най-вече в дрехите. Нищо екстравагантно и излишно.

Всички гледаха към нея. Май неосведомените я възприемаха като една от участничките в конкурса, реална претендентка за първото място. Какво ще избираме? Ето я нашата мис красота! Можем да си ходим…

Тя пак не забелязваше никого. Не й пукаше как я оценяват. Изхитряваше се да гледа от високо дори по-високите от нея.

Все повече се учудвах и очаровах. Дори забравих за какво съм дошъл. Отначало дори ми се струваше невъзможно да попитам тази тургеневска госпожица с кого е спала онази нощ. Струваше ми се вулгарно и кощунствено.

Забелязах в хола още няколко красавици на това равнище като Светлана и дори ми се стори, че си размениха някакви знаци. Красавиците се стараеха да бъдат далеч една от друга. Сякаш се бяха споразумели да не затъмняват себеподобните си.

И в залата всички оглеждаха Светлана. Не забелязах особен възторг в очите на членовете на журито. Само досада. Ето, пак е дошла. Край, конкурсът отива на кино. Понеже в залата всички виждат коя е първата красавица на Русия. И сега всички ще гледат само нея. В това число и кандидатките.

Така разбрах погледите и шушуканията им. А какво да направим? Да я помолим да се смили над бедните участнички, тези ученички, които печелят с младостта си там, където не могат да спечелят нито с обаянието, нито с грацията си?

Светлана също го разбра. Хвана ме под ръка.

— Напразно дойдохме тук — каза тя тихо. — Искахте да поговорите с мен? Хайде да излезем, ще постоим в кафе-ресторанта. Там ще поговорим.

И ние излязохме, съпроводени от възхитени и завистливи погледи. Какво да се прави. Завиждах сам на себе си.

В кафе-ресторанта имаше малко хора, но аз забелязах, че когато излязохме, след нас излязоха от залата и някои зрители. Главно изпечени брюнети със златни зъби и копчета, които от време на време изваждаха златни табакери. Сякаш бяха забравили спътничките си…

Вече физически усещах острата миризма на мъжкия мерак, запълващ пространството.

Моята спътничка както преди нищо и никого не забелязваше и негодуващите погледи на присъстващите постепенно се преместиха върху мен. Кой е този тип с омачкано сако и връзка на чиновник? Пък и сакото му не е от червена коприна, и връзката му не е от „Карден“…

Изобщо кой го е пуснал тук?

Когато Светлана извади цигара, веднага скочиха от различни страни мъже със златни запалки, което я накара учудено да се огледа, сякаш виждаше тези кавалери за първи път, после сви рамене и запали от кибритената клечка, която й поднесох.

Това разстрои малко бойните навици на поклонниците. Вече ме гледаха с очите на гробарите, които търсят последното жилище за клиента. Изгасиха запалките си и се махнаха, без да си дадат труда да вдигнат съборените масички и столчета, преобърнати току-що от общия порив, докато се надпреварваха кой ще е пръв. Сега бързаха да си изясняват отношенията, щяха да се заемат с това след коктейла…

Защото може да не остане нищо…

Светлана така ми обясни поведението им, когато бяхме вече в колата й. Тя се усмихваше, като гледаше смутения ми вид. Избърсах потта от челото си и въздъхнах. Да бъдеш с такава дама на публично място — не е за хора със слаби нерви.

— Ще отидем у нас — рече тя просто, сякаш ставаше дума да се отбием в хлебарницата. — Но за да няма въпроси. Тази кола също ми е подарък от Като. За когото питахте.

Замълчах. Оперативна работа, няма що. Или си в засада по входовете, вмирисани на пикоч, или в леглото с благоуханна красавица… Специфика! Ще се оправдая с нея. Както винаги, жена ми ще ме разбере. Макар че няма да повярва.

Светлана живееше в далечен район. Според адресната й регистрация живее в „хрушчовка“, в апартамент от времето на Хрушчов.

После дойде нощта с източни аромати, свещи и тиха музика. С желанието да се оплачеш на тази нимфа от несполучилия си живот.

Макар до ден-днешен да не съм подозирал това.

Не може да се предаде с думи. Само ще оскърбя паметта на душата.

Сутринта тя ми донесе кафето в леглото и попита най-после какво искам от нея.

Искаше ми се да кажа: каквото исках — получих, но овреме спрях. Сигурно съм имал много глупав вид, защото тя прихна и поля одеялото с кафе.

— Чичо Ваня каза, че май сте се интересували от Като. От този, който ми подари колата. Японският бизнесмен.

Не можех да разбера за какво ми говори. Ах, да, убийството до хотел „Мир“. И сега тя задава въпроси, а не аз на нея.

— Да — признах аз. — Интересувах се. Само че защо да говорим за това сега?

— Отдавна го познавам — започна тя сериозно. — Винаги се срещаме, когато идва в Москва. Той не може да извърши нищо лошо. Можете да ми вярвате. Той е много порядъчен човек. Отдавна ми предложи ръката и сърцето си и още чака да му отговоря. Мнозина ми предлагат, да не помислите, макар да знаят с какво се занимавам… Но аз искам да се омъжа само за руско момче, за да остана в Русия. Но засега не са ми предлагали наши момчета. Отблъсква ги занаятът ми.

— Не сме ли вече на „ти“?

— Както искате. — Тя сви прекрасните си рамене.

Досега съм мислел, че само Лара може да има толкова съблазнителни рамене. Лара, жена ми… Всичко потъна в някаква неясна далечина. Защо ми е да знам за някакъв японец? Защо ми е този килър, дето убива без всякаква система, когото си иска. Да си убива, щом му харесва. Ето къде е животът и смисълът на съществуването. (Мигар това всеки миг ще свърши?)

— Слушате ли ме? — попита тя. — Мисля, че сте някъде далеч. Тъгувате за жена си?

— Попитах само защо не ми говорите на „ти“? — въздъхнах и се облегнах на възглавницата. (Никъде няма да ходя. Правете с мен каквото искате. Можете направо тук да ме убиете!)

— Ами… вие сте на възраст. Ако бяхте мой връстник…

Това малко ме отрезви. Стар пън. През нощта смятах, че съм на висота като блестящ любовник. Сега ме спуснаха на земята. А скоро ще ми дадат сметката. Като в живота.

Седнах и започнах да се обличам. Тя ме гледаше внимателно с леко издута долна устничка.

— Обидихте ли се?

— Не, какво говорите, всичко бе прекрасно. Колко ви дължа?

— Нищо. Може да не повярвате, беше ми много хубаво. Шепнехте ми на ухото такива думи… Другите също ми говорят разни работи. Но дори да знаят добре руски, пак не могат да го кажат така… Разбирате ли?

— Ами — въздъхнах облекчено. — Значи и нещо съм разказвал?

— Не се безпокойте, нищо не сте разказвали. — Тя се засмя. — Дори да бяхте, ще си остане между нас. Просто много ми харесахте. Не в сексуален план, в това отношение има още много да се работи с вас.

Аз зяпнах от такава перспектива.

— Бяхте много нежен и грижовен… А това се среща днес рядко. Но ако нещо не ви е харесало…

Честна дума, не кокетничеше. Изобщо е искрен човек. Такива няма нужда да ги уязвяваш. Сами ще ти разкажат всичко.

— А пък аз се страхувах, че ще ме разпитвате как съм стигнала до този живот. А вие сте тактичен човек, просто удивително. Другите смятат, че трябва да ме посъжаляват, разбирате ли? А това е по-лошо… Ето и сега не се решавате да ме питате за японеца. Деликатност, интелигентност — толкова ги ценя в един мъж.

Стана от креслото и отиде до една изящна масичка, като всичко в спалнята й, и извади една визитна картичка. После ми я подаде.

Това бяха данните на японеца. Макар още да не е факт, че е стреляно от неговата стая. Просто аз щях да стрелям оттам. На мястото на убиеца. А той като по-умен от мен, може би е постъпил по друг начин. Всичко е възможно, нали така?

Сякаш продължавах задочния ни спор с Грязнов, който сега се намираше в Барнаул. А оттам няма ни вест, ни кост.

Изглежда, също спори по телепатичен начин с мен. Във всеки случай така е по-евтино, отколкото по междуградския телефон.

— Искам да се разделим доволни един от друг. — Тя погледна часовника. — Да ви бъде толкова хубаво, както и на мен.

Погледнах я крадешком. Май не се шегува. Страхувах се да се огледам в огледалото срещу мен, за да не видя прошарените си косми на гърдите и плешивините, които като стрелите върху картата на Генералния щаб се стремят да се съединят някъде в района на темето ми.

— И какво ви липсва, за да бъдете напълно щастлив? — Тя се усмихна, изглежда, почувства страховете и съмненията ми. — Само че честно. Като пред поп.

— Ти май бързаш за някъде? — попитах аз.

— Да — каза тя със съжаление. — Трябва да се срещна с едно момиче. Съученички сме. Наскоро се разведе. Мъжът й беше военен. Такова интересно момче, а тя се разведе. И се събра с не знам кого си. А каква двойка бяха. Всички й завиждахме. Мъжът й безследно изчезнал в Чечня, представяте ли си? Като научил всичко, и изчезнал…

— Случва се — казах аз. — За пълното щастие не ми стигат петстотин долара. За да изкупя един куршум. Без него съм като без ръце. Попаднал е при лоши хора и те искат точно толкова. Дълго е за разказване.

Тя ме изслуша сериозно. После стана и извади от чантичката си точно толкова долара.

— Нямах предвид това! — притиснах ръце към косматите си гърди. — Не ме разбра правилно!

— Вземи — каза тя настоятелно. — Иначе ще се обидя.

— Но това е смешно! — възкликнах аз. — Аз трябваше да ви платя, а не вие на мен.

Тя ме погледна оскърбено.

— Не вземате пари от жени с моята професия? — попита тя. — И затова минахте на „вие“?

— Нищо подобно! — Вдигнах двете си ръце и се предадох. — Трудно ми е да бъда на „ти“ с хора, които ми говорят на „вие“.

— Вземи! — Тя ми подаде пет портрета на Бенджамин Франклин. — Иначе ще се обидя.