Фридрих Незнански
Кралят на казиното (3)

3.

Телефонният разговор с Андрей Василиев бе предшестван от друг разговор на Лариса Ивановна Стрелникова — с редактора от издателство „Прогрес“ Анатолий Павлов. Именно като редактор се представи Анатолий на Лариса, когато се запознаха преди повече от седем години. Той беше красив мъж, с приятни обноски, владееше до съвършенство английски език, говореше безупречно френски и немски. И за Лариса, израснала сред офицери от КГБ, не представляваше никаква трудност да разконспирира новия си познат. Тутакси директно го попита какви пагони носи, дори отгатна чина му — капитан от държавна сигурност, след което му зададе естествения въпрос: какво иска от нея. В отговор Анатолий се разсмя, призна, че правилно се е ориентирала, но засега е рано да говорят какво иска от нея. Мина време. Капитан Павлов стана полковник от ФСБ, служител от секретното управление „К“, а Лариса направи шеметна политическа кариера. Двамата отдавна бяха разкрили картите си един пред друг, нямаха какво да крият, но пред хората — по приеми и по срещи на депутатите от Държавната дума — лидерката на общоруското женско движение „Прогресивни жени“ винаги представяше Анатолий Павлов като редактор от издателство „Прогрес“.

Разговорът протече във вилата на баща й, стара гредоредна къща, която Лариса много обичаше. Тя често идваше тук да навести майка си, която от ден на ден все повече отпадаше. Людмила Василиевна категорично отказваше да живее в московския апартамент — искала, повтаряше тя, да умре сред ябълките, които посадил и отгледал покойният й съпруг.

— Я виж — извади една снимка Анатолий, — познаваш ли този човек?

— Та това е Андрюша Василиев! Господи… Същински джентълмен! Смокинг, папийонка, карти в ръцете… Къде е това, в някое казино?

— Позна.

— Андрей в казино?! Картоиграч ли е?

— Гениален.

— Какво ли не се случва на тоя свят — усмихна се Лариса. — Да, той е. Гениален играч… Впрочем от него можеше да се очаква нещо необичайно.

— Имаше ли някакви основания за подобни очаквания?

— Той беше отличен математик. Решаваше всякакви задачи за нула време. А взе, че се повлече след нас в юридическия факултет. След мен и Валерка.

— Валерка, предполагам, не е бил причината…

— Каквото било — било, стара история — тъжно се усмихна Лариса. — Но защо ме питаш, какво ти трябва?

— Лично аз не ща нищо, но за работата трябват много неща.

— Говори де.

— Налага се напълно да възстановиш предишните си отношения с него.

— Какво ще рече — напълно?

— Именно това ще рече.

— Когато бях на седемнайсет години, веднъж преспах с него…

— И навярно си му била първата жена?

— Да, той беше още хлапак.

— Мъжете никога не забравят първата жена в живота си и дори по свой начин винаги я обичат.

— Напоследък често взе да те избива на философия. Дали пък не остаряваш, Толя?

— Всички сме смъртни.

— Ето пак — намръщи се Лариса. — Минавай конкретно на въпроса, кажи какво искаш.

— А ти не се ли досещаш?

— Ами щом той е гениален картоиграч, значи те интересуват парите на казината…

— Не само. Цялата индустрия за развлечения. Когато отидеш по върховете на властта…

— Недей — прекъсна го Лариса. — Когато отида, тогава ще говорим.

— Добре — съгласи се Павлов и извади още няколко снимки. — Робърт Уест вършее из руските казина вече от година и нещо…

— Кой е пък тоя Робърт Уест?

— Това е псевдонимът, под който се подвизава из комарджийските кръгове твоят хлапак Андрюша Василиев.

— Фима Фишкин, Попов-Городецки… — разглеждайки фотографиите, проговори Лариса. — И къде са снимани?

— В „Савой“. Празнуват рождения ден на Уест.

— Значи той е богат?

— Според непълните ни сведения в джобовете на Уест са отишли към два милиона долара.

— Или в джобовете на Алик и Фима.

— И за слепеца е ясно, че Уест работи под крилцето на Городецки. С какъв процент — не знам. Макар и да е известно, че притежава вече вила край Клязминското водохранилище, апартамент в Москва, две коли, а има и охрана. Всичко това струва пари, маса пари.

— Твърде интересно! Можеш ли да ми обясниш в какво се състои гениалността на Андрей?

— Единствено той би могъл да ти обясни. Аз мога да ти кажа само онова, за което свидетелстват фактите.

— И за какво свидетелстват?

— Първо, твоят бивш…

— Престани, Анатолий — сухо го прекъсна Лариса.

— Робърт Уест стана, не бих го нарекъл богат, но — човек със средства. Така да се каже, от „новите руски баровци“. Второ, масите по казината се изпразват. И се изпразват планомерно и акуратно, без това да бие на очи. Тук се усеща почеркът на Алик. И трето…

Павлов запали „Кент“, дълбоко дръпна и замълча.

— И трето, какво? — наруши мълчанието Лариса.

— Също е факт, но факт, който хвърля светлина върху гениалността на Уест… Да пийнем по нещо, а?

— Налей — кимна Лариса към бутилката с коняк.

Павлов изпи на един дъх чашката си и помириса коричка хляб, за да изпита по-голямо удоволствие от аромата на напитката.

— Ето защо си в Русия, а не, да речем, в Рио де Жанейро — присмехулно отбеляза Лариса.

— Да бе, да, ти ще вземеш да разправяш и че руските агенти си вдигат ципа, след като излязат от клозета… И така, за третото. Преди година и половина в жилището си бе обесен един комарджия, някой си Илич. Възрастен, побелял мъж с клинообразна брадичка, износено сако, ако го срещнеш — милостиня ще му пуснеш, стига, разбира се, да ти подложи шепа. С този случай се занимаваше криминалната милиция, но и нашите момчета се позавъртяха. Илич имаше висящо дело за валута. А и за скъпоценни камъни се споменаваше в досието му. Беше изкусен картоиграч, от суперкласа…

— Валутата я няма, камъните не сте открили, още по-малко пък убийците. Така ли?

— А ти чувала ли си да е било разкривано някога поне едно убийство, свързано с много пари? Та и това така… Но по-важното е друго. Намери се тетрадка, в която Илич е записвал свои мисли. Рядко, но ги е записвал. И например аз прочетох следното… — Павлов извади от джоба си малък бележник.

„Днес срещнах велик човек. Скоро светът на хазарта ще стане свидетел на грандиозен феномен. Той не е нито мошеник, нито картоиграч, той е математик. Но дълго ли ще оцелее този човек?“

Павлов запали нова цигара и погледна въпросително Лариса.

— Трябва да спасяваме Андрей значи — каза тя.

— Когато се получиха сигналите за удивителната, почти без загуби игра на Робърт Уест, аз се сетих за тетрадката на Илич. Моите момчета се лепнаха за Уест, пообиколиха с него из Москва и другите градове да наблюдават играта му, дори един ден самите те седнаха да играят с него и бяха оскубани като пилета. А ти знаеш, че нашите са много печени в картите. Когато ги попитах как той успява да печели така, всички в един глас заявиха, че това не е човек, а някакъв компютър. Или извънземен… Какво ще кажеш, а?

— С Андрей не сме се виждали цели десет години. Спомням си, че беше малко слабохарактерен, но при ситуации, когато бе засегната честта му или честта на неговите приятели, винаги реагираше праволинейно и твърдо. Беше добър човек. Какъв е станал сега — не знам, не мога да кажа.

— Струва ми се, Лев Толстой беше казал, че характерът на човека се оформя до седемгодишната му възраст. Не смятам, че Андрей прави изключение.

— Не знам, не знам — повтори Лариса. — Но съм сигурна, че е в опасност.

— Ако имаш предвид тези господа — посочи снимките Павлов, — можеш да бъдеш напълно спокойна.

— Городецки никога няма да изпусне от ръцете си такава дойна крава.

— Алберт Георгиевич ще пусне Уест да си върви по живо, по здраво, и то веднага щом го посъветваме за това.

— Мисля, че си доста самонадеян…

— Защо, нима някога съм се лъгал?

— Случвало се е.

— Господин Городецки е притиснат от две страни. В Екатеринбург вече получи предупреждение от нашите хора, а в Москва — от Ваня Монголеца.

— Ваня е пристигнал в Москва?

— Ваня си стои в Хонконг, но пристигнаха Антон Маевски й Михаил Сергеев-Майкъл. От Бахамските острови. И веднага започнаха да действат. Завладяха вече едно казино до Рижката гара. Или поне хората на Попа го напуснаха.

— Значи Монголеца се е решил? Очевидно е дошло време… — попита или уточни Лариса.

— Наближава моментът. Скоро Фима и Алик ще тръгнат с кисели физиономии.

— Ами ако Попа очисти Андрей?

— За какво? Задето му сложи в джоба един милион? Пък и Алберт Георгиевич не е Ваня Монголеца. Той е човек без криминално минало. Бизнесмен, и то голям мошеник, но не и убиец. Не обича да се лее кръв.

— Пък и е религиозен. Маса пари пръсна по реставрацията на най-различни храмове — насмешливо се усмихна Лариса.

— Ето на, виждаш ли, религиозен е. Това дори не ми беше известно. Но ти си права, че Андрей е в опасност. И тази опасност идва от хората на Монголеца, знаеш, че Ваня действа по свои собствени закони. Алик ще освободи Уест, бъди сигурна, но Ваня тутакси ще го лапне. А защо да не го прикоткаме ние? Подобни гении не се срещат под път и над път.

— Сега вече разбирам всичко.

— И по-конкретно?

— Дойната крава трябва да пълни с мляко твоя бидон…

— Нашия бидон — бързо я поправи Павлов.

— И за тая цел аз трябва да се пъхна в леглото на хазартния гений?

— „Краля на казината“ — отново я прекъсна Анатолий. — Така наричат сега твоя приятел от детство.

— Чудесно. Значи в „кралските покои“. Не си ли твърде категоричен, Павлов?

— Нима съм казал, че непременно трябва да легнеш в леглото му?

— Не е трудно да се досети човек. Ние сме възрастни хора.

— Всеки е свободен да го разбира според собственото си опорочено съзнание.

Лариса с нескрито удивление го погледна и неочаквано се разсмя високо и заразително.

— Просто си невъзможен! — поклати тя глава. — Какъв е номерът му?

— Момент.

Павлов преписа от бележника си двата телефонни номера на Андрей и подаде листчето на Лариса.

— Ще се обадя по-късно.

— Но най-добре още днес.

— Да предположим, че се срещнем. За какво трябва да разговаряме?

— Виждала ли си някога как зашеметяват рибата? — след като се позамисли, попита Анатолий.

— Не.

— Представи си река или езеро под тъмен прозрачен лед…

— Тъмен или прозрачен?

— Водата е тъмна, а ледът — прозрачен. И през него, като през слънчеви очила се виждат силуетите на плаващите риби. Рибарите избират най-едрите и започват да удрят по леда с дървен чук. Пробива се дупка. Зашеметената риба инстинктивно изплува на повърхността, а те подхващат някое четири-петкилограмово парче със сака и го мятат на брега. Там рибата бързо идва на себе си, започва да се мята на сухото, но край. И после отива в чорбата.

— Страшничка история…

— Ама ти обичаш рибена чорба, нали, особено от някой тлъст шаран! Мисля, че трябва да разговаряш с Уест откровено.

— Съвсем откровено?

— Хората идват на власт по различни пътища. Интриги, пари, подкупи, рушвети — всяко средство е добро, щом като крайната цел е ясна и благородна. Твоят път, Лариса Ивановна…

— Да не споменаваме за моя път — рязко го прекъсна Лариса.

— Ти попита и аз ти отговорих — промърмори Анатолий, погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам.

При колата, когато Анатолий запали и се готвеше да хлопне вратата, Лариса каза:

— Подсказа ми добра идея. Благодаря ти.

— До утре.

Тя му помаха с ръка и се отправи към къщата. „Страхотна жена!“ — помисли си Павлов, гледайки в огледалото стройната й красива фигура.

След като се обади на Андрей, Лариса отиде в стаята на майка си.

— Мамо, помниш ли Андрюша Василиев?

— Как да не го помня! — възкликна Людмила Василиевна. — Беше чудесно момче. И способно, и мило. Но май се е пропил, а?

— Не съм чувала такова нещо.

— Един ден при мен идваха майка му и баща му. Оплакваха се.

— Кога е било това?

— Преди година и половина, две.

— Доста време — усмихна се дъщерята. — Хората се променят, мамо. Сега е богат и знаменит.

— И с какво се занимава?

— С бизнес — позабави отговора си Лариса.

— Не мога да ви разбера вас, младите — въздъхна майката.

— След два часа Андрей ще ни дойде на гости.

— Така ли? Тогава да стана и да приготвя масата…

— Лежи си. Сама ще се оправя — успокои я Лариса и тръгна към вратата.

— Нека да се отбие при мене! Искам да го видя! — подвикна след нея Людмила Василиевна.

— Непременно ще се отбие!

Лариса влезе в спалнята, седна пред тоалетката и се взря в лицето си. Докосна леките бръчици около очите си, оголи равните си бели зъби и прекара пръст по тях, поразроши пухкавата си гъста коса.

— Добре. Дори доста добре — промълви тя. — Само очите ти, моето момиче, са тъжни…

„Какви ги говореше полковник Павлов за интригите, парите и рушветите — сети се тя, — за благородната цел и трънливия път? Не, не го нарече трънлив. Твоят път… Та всъщност какъв беше твоят жизнен път, уважаема Лариса Ивановна, госпожо депутат от Държавната дума, лидер на женското движение? А в най-скоро време — и вицепремиер?“ Беше сигурна в това — хора като Павлов не си хвърлят думите на вятъра. А после какво?

— Ах, как се върти светът! Замайва главата… — затананика тя известна песничка, стана и отиде да сервира масата…

 

 

В деня, когато се дипломира, Лариса влезе в кабинета на баща си.

— Защитих с отличие — каза тя. — Както обещах.

Генералът внимателно прочете дипломата и вдигна очи към дъщеря си.

— Моите поздравления.

— И само толкова?

— А-а, жигулата! — сети се генералът. — Ще я имаш. Заслужи си я. Майко, ела тук!

Дотича Людмила Василиевна, заахка, поразплака се, после бързо донесе шампанско, торта, кутия бонбони. На масата между родителите пламна спор къде да уредят дъщеря си на работа. Бащата предлагаше да я пратят в Париж — беше разговарял с посланика и по принцип въпросът беше решен положително. Майката пък настояваше да си остане в Москва, тя също не беше седяла със скръстени ръце — бе помолила за ходатайство съпругата на маршал Подгорбунски и той се беше отнесъл с разбиране към молбата на жена си.

— Мамо, татко, не се карайте — прекъсна спора им дъщерята. — Имахме разпределение и аз вече се съгласих да ме разпределят.

— Къде?! — в един глас извикаха родителите.

— В Московския градски съвет на профсъюзите. Като юрисконсулт на отдел. Със заплата деветдесет рубли. Тая нощ не ме чакайте. Чао!

След седмица Лариса седеше в тясна стаичка с две бюра и приемаше посетители. На пръв поглед делата, с които трябваше да се занимава, бяха дребни, незначителни, но Лариса знаеше — така бе възпитана, — че незначителни дела няма, щом като зад тях стоят човешки съдби. Скоро сред профсъюзните дейци тръгна слух, че на Ленински проспект работи млада и симпатична юристка, изключително умно и способно момиче. По-късно тя бе преместена в по-просторен кабинет и се занимаваше с не особено големи, но вече не и дребни дела. И така Лариса можеше да върви нагоре по стъпалата на служебната йерархия, но се случи нещо, което прекъсна кариерата й.

Един ден тя доведе вкъщи мършав едроглав младеж и обяви:

— Това е Пьотър Иванович. Академик. Съпругът ми.

— Чий съпруг? — с основание реши, че не е дочул таткото генерал.

— Моят съпруг. И вдругиден отлитаме за Лондон.

— Ох, лошо ми е — хвана се за главата майката, но таткото не можеше така лесно да бъде изваден от равновесие.

— А не искаш ли да те наплескам? — хвана се той за генералския каиш.

Но тогава напред се изпъчи Пьотър Иванович.

— Моля, моля, аз наистина съм академик. Ето ви документ. Аз оглавявам цял отдел в Дубна. Ето ви и още един документ — свидетелството за гражданския ни брак. Лариса е моя съпруга и аз няма да позволя… — И така нататък и тем подобни.

После набързо отпразнуваха тържествения, най-тържествения миг в живота и младоженците отлетяха за Англия. На работа. Останаха там ни много, ни малко — три години. Но често си идваха в Москва — ту в отпуска, ту в командировка. Там, в Лондон, на един от академичните приеми Лариса се запозна с Анатолий Павлов и както вече знаем, веднага го разконспирира. Павлов стана чест гост в дома на академика, винаги идваше с букет цветя, бутилка скъпо вино и нови вицове — учтив, изискан и красив, което, естествено, събуди справедлива ревност у съпруга академик.

— Сваляч — сновейки из апартамента, мърмореше Пьотър Иванович. — Цветенца, винце, шегички… Няма да го допусна!

— „Глупак! — мислеше си Лариса. — Какъв глупак само!

За разлика от мъжа си тя отдавна бе разбрала, че Павлов се интересува от нея само дотолкова, доколкото може да преспи с една красива жена, и че основен обект на внимание за капитана от държавна сигурност представлява не друг, а именно Пьотър Иванович, в чиято глава се роят сложни идеи и формули, за които английското или всяко друго разузнаване би платило луди пари.

А междувременно в Русия ставаха събития, разтърсили целия свят. Проехтя август деветдесет и първа. Всички глобални промени в една страна водят след себе си промяна и в човешките съдби — за добро или лошо, това вече е друг въпрос. Така стана и при Лариса. Баща й беше принуден да си подаде оставката, съпругът й спешно бе отзован в Москва, а тя самата не толкова се отчая, колкото се замисли какво да прави по-нататък. И се замисли сериозно. Именно тогава отново се появи Анатолий Павлов.

— Аз съм в клуба на писателите — обади й се той. — Ела тук, ще те чакам.

Седяха на маса за двама. Имаше испанско бяло вино, пресни плодове и букет цветя.

— Горе главата, моето момиче — усмихнато я окуражи Павлов. — Всичко ще бъде окей!

— Засега не виждам причини за радост.

— Искаш ли да станеш депутат?

— Защо не?

— Ще станеш.

И Павлов най-подробно й обясни къде и при кого да подаде заявление, че гражданката Стрелникова Л. И. има желание да се кандидатира за депутат в Държавната дума, предложи й да реши в кой от пет възможни избирателни окръга ще се кандидатира, включително един в Москва, обеща, че ще й бъде осигурена подписка с необходимия брой гласове, за да бъде приета нейната кандидатура, и че за предизборната кампания по радиото, телевизията и вестниците тя няма да плаща от джоба си. Накрая й каза, че пак ще работи в Централния съвет на профсъюзите, но на друга длъжност.

— И каква? — поинтересува се Лариса.

— Завеждаща социалния отдел. С двойно по-висока заплата.

Лариса сякаш не чу последните думи и продължи бавно да отпива вино от високия бокал.

— Е, съгласна ли си?

— Много проточи вербовката, драги ми полковник.

— Ти вече знаеш? — след продължително мълчание замислено попита Павлов.

— Вероятно си забравил, че съм дъщеря на генерал от КГБ, макар и той да е в оставка. Висок старт, моите поздравления.

— Закъснях ли?

— Няма значение. Вади хартийката да я подпиша.

— С това ще поизчакаме.

— Правилно, и така може — сви рамене Лариса. — Заплатата си е заплата, но мен ме интересува характерът на самата работа.

— Разбира се, завеждащият отдел е важна фигура и ще трябва да се занимаваш със социалните въпроси на столичните профсъюзи. Но не само това. В нашите върхове решиха, че в сравнение с всички други твоята кандидатура е най-подходяща за лидер на общоруското женско движение.

— Ти си вече по върховете, Павлов?

— Недей така, Лариса — строго каза той. — Гласува ти се доверие, възлагат се надежди и си длъжна да ги оправдаеш.

— Извинявай.

— Виж колко много движения, партии и какви ли не сбирщини се пръкнаха в Русия! И всички искат нещо, настояват, стремят се да постигнат своето!

— Искат да докопат коматчето, но предпочитат да е с масло и черен хайвер. Както казваше старата ми бавачка баба Груша, царство й небесно, не ме учи как да живея. По-добре ми кажи, Толя, с какви пари ще създадем това женско движение, и то общоруско?

— Пари ще има.

За първи път Лариса го нарече с умалително име и това не убягна от вниманието му.

— Държавата няма да даде и копейка — продължи Лариса, — а ще трябва да се покриват маса разходи, щом като движението е общоруско… Чакай, не ме прекъсвай. Знам какво искаш да кажеш.

— Любопитен съм…

— Ако държавата няма пари или дори да ги има, не е съгласна да финансира поредното някакво си движение, то изниква въпросът, кой би имал изгодата да направи това? Ще имат интерес разните му там бизнесмени, търговски банки, съвместни фирми, с една дума — всички новобогаташи. И защо? Защото движението може да стане параван, зад който да си въртят сделките необезпокоявано. Но сделките им, както ти е добре известно, намирисват или по-скоро вонят на грабеж…

— Вече пресилваш нещата, Ларочка — възрази Павлов.

— Ларочка? — учудено вдигна вежди Лариса.

— Но ти ме нарече Толя.

— Така ли? Не си спомням.

— Пресилваш — повтори Павлов. — Страната се обърна или по-точно я обърнаха на сто и осемдесет градуса. Напред към капитализма! Даваш частна собственост, земя на помешчиците, възможност на всекиго да забогатее!

— Никога не съм виждала черно на бяло такива закони.

— Законите може изобщо да не са черно на бяло, но действителността е такава.

— Държавата не може да съществува без закони.

— Значи ще се появят и закони.

— Не се доизказах — върна се на мисълта си Лариса. — Ти каза, че ще има пари, нали така?

— Вече ги има.

— И източниците им са онези, за които говорих?

— Да — решително потвърди Павлов.

— Е, сега вече разговорът става по-сериозен — удовлетворено въздъхна Лариса. — Няма нужда да ти обяснявам, че който плаща, той поръчва музиката. И рано или късно ще ни бъде представена сметката. Но ние трябва, длъжни сме да предотвратим всякакви претенции.

— И как?

— Като създадем собствени търговски структури, своя банка, като се сдобием с недвижими имоти и земя както в Москва, така и в други области. И моля те, откажи се от мерака да говориш за чисти пари. Работа ще ни свършат мръсните пари.

— Много си откровена с мен…

— Значи му е дошло времето.

— И каква е крайната ти цел?

— Богатство, власт, свобода на духа.

— Очевидно съм те подценявал — след кратко мълчание промълви Павлов. — Ти си не само умна, но и опасна жена.

— И себе си подценяваш.

— Не те разбирам добре.

— Харесва ти ролята на руски Джеймс Бонд, но не можеш да я играеш. Русия не е Западът. Тук важат други житейски закони.

— И това ли е казвала старата ти бавачка, дето не искала да я учат как да живее? — широко се усмихна Павлов.

— Не се обиждай. Знаеш ли, може би цял живот съм чакала подобен разговор.

— И за мен е много интересен.

— Виждаш ли, помежду ни вече се появиха допирни точки… Познай коя от прочутите жени е мой кумир?

— Сега просто не знам какво да отговоря… Коя? Може би Терешкова?

— Пфу! — изпръхтя Лариса. — Мата Хари. Тя е била необикновена жена, изключително красива, независима и умна. Работила е за три разузнавания едновременно и нито веднъж не се е издънила.

— Забравяш, че не е живяла дълго — напомни Павлов.

— Нима това е важно… А ние колко ще живеем? В Русия е такава бъркотия, че всичко може да се случи.

— Да пийнем тогава още една бутилка — предложи Анатолий.

— Ами добре, а после, то се знае, ще идем у вас — въздъхна Лариса. — Утрото е по-мъдро от вечерта…

Тая нощ тя не се прибра вкъщи, а на сутринта започна да си събира багажа. Пьотър Иванович обикаляше из стаята и размахвайки ръце, говореше нещо, отначало със заплашителен тон, после се умърлуши, разплака се, падна на колене.

— Чао, Птибурдуков — спокойно, дори ласкаво се сбогува Лариса. — Аз си отивам. Завинаги.

— Какъв Птибурдуков?! — въпреки унизителното си положение се учуди академикът.

— Чети Илф и Петров — иронично го посъветва тя, отправяйки се към вратата.

От прозореца Пьотър Иванович видя как високият, елегантно облечен мъж взе куфара от ръцете на жена му, отвори й вратата, после седна на волана и колата потегли.

Още от самото начало всичко около създаването на движението «Прогресивни жени» започна да се урежда бързо и лесно. Намериха се пари, както обеща Павлов, създадоха филиали в големите градове, издействаха си парцели земя в близкото Подмосковие, закупиха недвижими имоти в столицата, сред които сгради, определени за събаряне или реставрация, набраха щат. На едно от събранията за лидер на движението единодушно беше избрана Лариса Ивановна Стрелникова и в Държавната дума тя влезе вече като изявен политик.

Първия си рушвет от сто хиляди долара Лариса получи след един разговор с Анатолий Павлов. Той настоятелно я посъветва да предостави на съвместната руско-американска строителна фирма «Феникс» малък парцел в района на «Садовое колцо», който по документи се водеше за собственост на женското движение. В плановете си «Прогресивни жени» предвиждаше да реставрира стари сгради за жилища на московчани, както и да ги дава под наем за административни помещения, но тонът на Павлов бе толкова категоричен, че Лариса нищо не можа да възрази. Изобщо Анатолий чувствително се бе променил и макар че продължаваше да се държи все така приветливо и деликатно, винаги получаваше от Лариса онова, което искаше. Например под шапката на движението работеха вече няколко търговски банки, които разширяваха сферата на своето влияние и изместваха на втори план търговските структури на самото движение, а те все пак бяха създадени по настояване на лидерката и криво-ляво покриваха разходите.

Лариса вече съжаляваше, че в клуба на писателите бе споделила плановете си, но по-късно разбра, че не това е причината. Зад гърба на полковник Павлов стоеше могъща сила, чиито глобални амбиции далеч надминаваха амбициите на депутатката от Държавната дума. И Лариса се примири. С какъвто се събереш, такъв ставаш — реши тя.

Получаването на рушвета стана делнично, просто и дори скучно. В кабинета на Лариса влезе закръглен набит мъж, представи й се за заместник генералния директор на фирмата Ефим Аронович Фишкин и й подаде документа за прехвърляне на собствеността. Лариса подписа. Фишкин най-учтиво се сбогува и си отиде, като забрави на бюрото й тънко «дипломатическо куфарче», в което имаше пари, френски парфюм и златен пръстен с диамант в изящна кутийка. След визитата на Фишкин управлението изцяло мина в ръцете на Павлов. Двамата с Лариса отдавна имаха любовна връзка и вече бяха почнали да си дотягат. Един ден Павлов директно й каза:

— Ларочка, защо не ме смениш с някой друг мъж?

— Нима ще се намери на света мъж като тебе? — опита да се пошегува тя, но той не прие шегата.

— Трябва, скъпа, трябва. Например Ясински, Егоров, Борисов… Не са ли достойни за вниманието ти? Мъже на място, можеш да избираш, когото пожелаеш!

— Да, известни личности. И всички, сякаш по поръчка, са все лидери на демократически партии.

— Така е, в момента ни интересуват именно лидерите на демократическите партии. Демокрацията е нещо хубаво, но най-добре е да бъде в определени норми. Не би било зле да се сближиш със заместниците на тези лидери. Обикновено вождовете използват техните идеи.

— И какво, да спя с всички тях?

— В това отношение си много далеч от Мата Хари… Какво ти е, Ларочка?! Ти плачеш?!

Лариса не плачеше, тя ридаеше. Павлов видимо се обърка.

— Но аз се пошегувах, скъпа! Пошегувах се! Ама наистина, защо са тия сълзи?!

Риданията спряха така внезапно, както и започнаха.

— Ще имаш информация — проговори младата жена. — Майната й на тая информация, дяволите да я вземат!… Обещавам ти. И без да се налага да минавам през леглото на когото и да било.

— Но ти обичаш ли ме, Лара?“ — най-после схвана Анатолий.

— Не — сухо отговори тя.

След няколко дни Лариса погреба баща си. Внезапно бе починал от инфаркт. Майка й отиде да живее във вилата, а Лариса се премести в апартамента на родителите си.

Любовната връзка между Павлов и Лариса започна да: линее и накрая съвсем прекъсна. Останаха само деловите отношения и това, колкото и странно да звучи, повлия положително върху дейността на организацията. И в търговските структури се вляха огромни инвестиции, движението най-после си създаде собствена банка, чрез която получи дялово участие и акции в няколко големи предприятия. Но и пришълците разгърнаха широка дейност. Сега вече Лариса нямаше никаква представа какво се върши под шапката на движението „Прогресивни жени“, но беше сигурна, че се въртят големи далавери. След година Павлов й съобщи, че на името на госпожа Стрелникова е внесен в една швейцарска банка първият милион долари…

 

 

Андрей Василиев пристигна с такси, плати на шофьора и тръгна към градинската врата на вилата, която така добре помнеше от дете. Напипа бутона на звънеца — същия, с нащърбеното ръбче — и го натисна. Ключалката изщрака, вратата се отвори.

Лариса стоеше на площадката пред къщата. Беше в бяла рокля, с яркочервена роза на гърдите и с бели обувки. Очите й блестяха, изглеждаше удивително млада и Андрей си спомни, че именно така бе облечена на абитуриентския им бал.

— Много си възмъжал, Андрюша — усмихнато го посрещна тя.

— В смисъл че съм остарял?

— Не. Възмъжал. Имаш вид на истински джентълмен.

Лариса лекичко се притисна до него с високата си твърда гръд и го целуна по бузата.

— Помниш ли? — врътна се тя на токчетата си.

— Да, беше със същата рокля на абитуриентската вечер.

— Точно така. Исках да ти направя впечатление. За да си ме спомниш точно такава, каквато бях по-рано.

— Но ти си все същата, изобщо не си се променила.

— Ела да идем при мама, искаше да те види.

В стаята на Людмила Василиевна се задържаха малко и след като изслушаха сълзливите спомени, оплакванията от най-различни болежки и възхищението от цветущия вид на Андрей, отидоха в трапезарията и седнаха до красиво подредената маса.

— Какво пиеш?

— Водка.

— Чудесно. Аз обичам вино, но с тебе ще пия водка.

— Но защо? — възрази Андрей. — Ако е само заради мен, не си заслужава.

„Охо — възкликна мислено Лариса, — не само че си възмъжал, но и си добил характер. Какво пък, ще приемем твоя тон.“

— Смяташ, че не си достоен за моята компания?

— Нищо подобно не смятам — спокойно, дори равнодушно я увери Андрей.

— В такъв случай да пием водка на равни начала — усмихна се Лариса, но усмивката й излезе малко пресилена. — За срещата!

— С удоволствие!

След няколко чашки разговорът потръгна. Спомниха си разни смешни случки от студентския живот, за някои приятели от училище и университета, за Валерка Саргачов…

— Как е, къде е той?

— Беше в Афганистан, сега е в Чечня. Подполковник, командир на бойна част.

— Боже! Защо така прекъснахме връзката помежду си? Да пием за Валерка. Дано се върне жив и здрав. Женен ли е?

— Разведе се.

— Има ли деца?

— Една дъщеря.

— И жена му, естествено, се е омъжила повторно?

— Да. За Пашка Рижов, полиглота. Помниш ли го Пашка?

— Помня всичките си ухажори.

— Много момчета те ухажваха — сериозно каза Андрей.

— Включително и ти.

— Аз никога не съм те ухажвал като другите, аз те обичах.

— А сега?

— Да пием за Валера — след кратко мълчание предложи Андрей и на един дъх изпи водката си.

— Пушиш ли?

— Пуша. А ти?

— Гледам да се въздържам, но не се получава.

Запалиха и известно време пушиха мълчаливо, като се поглеждаха един-друг.

„Какво каза Павлов за рибата — мислеше Лариса. — Биеш с дървен чук по леда, грабваш я със сака и я мяташ на брега? Време е да действам.“

— Наливай! — весело възкликна тя. — Искам да вдигна тост!

Андрей напълни чашите и спокойно попита:

— За „краля на казината“?

Лариса трепна от изненада и разплиска водка върху белоснежната покривка, но бързо се овладя.

— Да, за „краля на казината“ — потвърди тя.

— С удоволствие…

— Яж, за да не те хване алкохолът.

— Мен не ме хваща, особено пък в присъствието на жена.

— Виждам пред себе си вече зрял мъж, а не по-раншния хлапак.

— Правилно. — Андрей поразклати чашата в тънките си нервни пръсти, гледайки как се полюшва недопитата водка, после вдигна очи към Лариса. — Измъчва те въпросът как отгатнах, нали?

— И не, и да.

— Хубав отговор. „Не“, защото не всичко знаеш за мен, макар и, струва ми се, знаеш доста. А „да“… Е, защото те гризе любопитство! Питай, ще ти отговоря.

— Не беше трудно да отгатнеш. Та аз не съм ти се обаждала цели десет години. Значи не съм имала нужда от тебе. Това първо. Телефонирах ти във вилата на номер, който не е обявен и никой не го знае…

— При твоето положение…

— Никой — повтори младата жена — освен хората, за които не е тайна. Това второ. И трето, ти водиш живот, свързан с много рискове, станал си предпазлив, пресмяташ най-различните възможности. С една дума, третата причина е твоят математически ум.

— Точно така. C’est la vie — разсмя се Андрей.

— Но за любопитството не си прав. Аз изобщо не съм любопитна.

— Да пием за тебе, Лариса!

— Изчакай малко. Сега се връщам.

Тя влезе в спалнята, разтвори гардероба, избра си един строг сив костюм, преоблече се и се върна в трапезарията.

— Сега виждаш пред себе си депутата от Държавната дума, лидера на едно от най-големите движения в Русия — госпожа Стрелникова! — весело обяви Лариса. — Вече можем да пием.

— За вас, госпожо Стрелникова! — стана и галантно се поклони Андрей.

Известно време продължиха в същия шеговит тон, подмятайки си остроумия, а после Лариса рязко смени темата.

— С охрана ли си?

— Едва се откачих. Оставих колата пред една позната сграда, влязох във входа, минах отзад през двора, хванах такси и дим да ме няма!

— И колата — дим да я няма!

— Ами, тя отдавна вече е прибрана в гаража.

— Ясно. Алберт Георгиевич е строг шеф, здраво държи юздите на своите хора.

Андрей запали цигара, мълчаливо си наля водка, отпи, после дълго гледа Лариса в очите и накрая попита:

— Всички ли в Думата са такива?

— Какви?

— Като тебе.

— А аз каква съм?

— Не зная.

— За всичките не мога да кажа нищо. Нали чу, не съм любопитна. А за себе си… Дай една цигара! Благодаря. А за себе си ще ти разкажа. Слушай и не ме прекъсвай. — Лариса дълбоко дръпна няколко пъти подред, после смачка цигарата в пепелника. — Хората идват на власт по различни пътища — подхвана тя и леко се усмихна при мисълта, че използва думите на Павлов. — Да, по различни — повтори и замълча.

Андрей тутакси долови напрежението, което се излъчваше от цялата й фигура, от втренчените, сякаш загледани навътре в душата й очи, видя дълбоката бръчка на челото и неочаквано изпита остра жалост към тази жена, пробуди се старата му любов към нея — та нали тя беше първата жена в живота му. И почти осезателно си спомни онази нощ, когато безсилно плачеше заради своята непохватност, а тя нежно го утешаваше и галеше, търпеливо чакайки да се успокои. И всичко се оправи, беше удивително, прекрасно, призори двамата лежаха изтощени от ласки, а той се чувстваше вече мъж…

— Лариса — подкани я Андрей.

— Ах, тая водка! — почти извика тя, като ядно тръсна глава.

— Започни от мен — предложи той. — Така ще ти е по-лесно.

— Добре. Ти си в опасност, Андрей Андреевич. Днес трябва да вземеш решение, от което ще зависи по-нататъшният ти живот. Малко знам за тебе, но е достатъчно, за да си направя такъв извод.

— И откъде идва заплахата?

— Кой е най-опасен в този свят?

— Хората.

— Именно от тях идва заплахата. Започва голяма борба, в която ти си наградата за победителя. Кой не би желал да си има дойна крава, даваща не мляко, а твърде ценни зелени хартийки?

— ФСБ?

— Защо реши така? — попита Лариса. — И кой ти е казал подобна глупост?! Городецки?!

Тя изказа това предположение спонтанно, но по очите на Андрей, в които за секунда се мярна смущение, разбра, че е познала. Но и Андрей си даде сметка, че е допуснал грешка, и бързо се окопити.

— Ами аз имам очи, глава, интуиция. Нали затова съм „крал“ — подсмихна се той.

— Е, да предположим, че интуицията изобщо не е решаваща в твоята работа — бавно продължи Лариса. — Но виж, главата… Твоят метод на игра се базира на точни математически изчисления. И е почти съвършен, без засечки. Дори един мой познат те нарече извънземен.

— Гледал е моята игра? — заинтригува се Андрей.

— За това не ми е казвал, пък и аз не съм го питала.

— Жалко. Да не е седял с мен на една маса?

Неочаквано Лариса си помисли дали да не му покаже снимката на Павлов, и бездруго рано или късно двамата ще се запознаят и ако Андрей се сети, че го е виждал някъде, това ще бъде само от полза, дори може да й съобщи нещо за скрития живот на полковника.

— Възможно е — ставайки, каза тя и отвори чекмеджето на малкото бюро до прозореца. — А, ето.

— Не познавам този човек — върна снимката Андрей, след като я разгледа. — И въобще нашият разговор ми прилича на някаква странна игра на котка и мишка. Вече ти казах: питай каквото пожелаеш, ще ти отговоря.

— От толкова време не сме се виждали. И двамата сме се променили много.

— Тогава ще позволиш ли аз да ти задам един въпрос?

— Аз също ще ти отговоря. И ще ти отговоря честно.

— Защо твоят познат ме е нарекъл извънземен?

— Познавал ли си един комарджия по прякор Илич? — след като се позамисли малко, попита Лариса.

— Не, никога.

— Опитай да си спомниш. С побеляла коса, къса клинообразна брадичка, износено сако…

— А-а — проточи Андрей. — Това е човекът, който промени целия ми живот. Той откри моите способности, предрече ми главозамайващ успех. Разправят, че се е обесил.

— Обесили са го.

— И на мен ми минаваше тази мисъл — не се учуди Андрей.

— Той е бил не само известен комарджия, но и писател — усмихна се Лариса.

— Какъв е псевдонимът му?

— Писател в кавички. Водил си е нещо като дневник, в който е записвал свои мисли, случки от живота си, впечатления за свои познати. Има нещичко записано и за тебе.

— И какво е то?

— Дословно не помня, но по смисъл е същото, което ти е казал. Да, той те е нарекъл велик човек. Не си нито комарджия, нито измамник. Добре запомних последния ред от записаното, но се двоумя дали да ти го казвам.

— Казвай.

— „Но дълго ли ще оцелее този човек?“ — след продължително мълчание цитира Лариса. — И, естествено, аз не можех да не ти се обадя.

— Благодаря — каза Андрей. — Макар и да съм лош юрист, много неща съм забравил, но все пак помня, че с убийствата се занимава криминалната милиция.

— И прокуратурата.

— И прокуратурата — повтори Андрей. — Следователно ти имаш добри връзки с московската криминална милиция и прокуратурата?

— Да, може и така да се каже.

— Втори и последен въпрос. Защо една видна политичка и депутатка в Държавната дума, която се занимава с коренно различни проблеми, е свързана с криминалната милиция, ФСБ и бизнеса на Алик Попа?

Лариса взе цигара, повъртя я между пръстите си, после я сложи обратно в кутията и прокара длани по лицето си.

— Опитвах се да ти го кажа, но нищо не излезе. Ще започна отново.

— Да, Лариса. И бъди откровена. За някои неща направих връзка, но по-добре да чуя всичко от самата тебе.

— Рано е още да знаеш всичко, Андрюша — позасмя се тя. — Но ще се постарая да ти кажа много… Какво наблюдаваме сега в Русия?

— Батак.

— Точно така. Няма да повтарям истините, с които са пълни всички вестници, че старата система отмря, а нова не е създадена и затова батакът, както ти го нарече, е неизбежен. Донякъде човек би могъл да се примири с това положение, ако този батак не беше пълен! И това стана, защото държавата загуби власт над хората и обществото. А знаеш, че според природния закон всяка празнина се запълва. „Минавайте на самоуправление, вземайте власт толкова, колкото пожелаете!“ — обяви президентът. И взеха. Но кой? Отначало голямо парче откъснаха държавните органи. Нормално явление. Откъснаха, и какво по-нататък? Да работят по старата система? Невъзможно. Започна капитализация на страната, а те не са способни да я осъществят. Намериха се други хора. Ловки, безскрупулни, безпощадни. Новобогаташите, така наречените „нови руснаци“, и бившите престъпници, легализираните бандитски босове. Първите се стремят към свръхпечалби, вторите също бързат да получат местенце под капиталистическото слънце, изгряло над Русия. И едните, и другите се смятат за спасители на страната. Но за спасители се смятат и хората, работещи в държавните органи и президентските структури, обаче техните възможности са крайно ограничени. Няма пари. И ето че се появява най-страшната, могъща и очевидно непобедима сила — чиновничеството. Щом като държавата ти дава мизерна заплата, а има хора, които щедро ще ти платят за нужния подпис или че за нещо ще си затвориш очите, ще продадеш някой скапан завод, но заедно с парцела земя, защо да не им направиш услуга? Чиновникът също иска да яде. Започнаха да се дават рушвети, шири се корупция, няма нещо, което да не се купува и продава…

— Всичко това е много интересно и познато — обади се Андрей, като разбра, че Лариса няма да продължи, — но аз бих искал да чуя нещо друго.

— Ще чуеш — успокои го тя и дълбоко дръпна от цигарата си. — Ще ми налееш ли?

— Вино?

— Не, с водка започнахме, не искам да ги смесвам… Яж де! Не ти ли харесва? А аз толкова се постарах!

— Всичко е много вкусно.

— И какво да прави новоизлюпеният лидер? Откъде да вземе пари? Разходите са огромни, а са му отпуснали жалки копейки. Благодаря на умните хора, подсказаха ми. И намерих.

— От Алберт Георгиевич?

— И от него също.

— И срещу какво?

— Срещу какво, питаш? — тихо и някак зловещо повтори Лариса. — Бих ти казала, но засега ще се въздържа… Впрочем нашата организация разполага с много неща, които може да се продадат. И то за добри пари. Мога например и теб да уредя със самостоятелна къща в центъра на столицата.

— Имам си всичко. — Андрей замълча, колебаейки се дали да зададе въпроса, който го вълнуваше, но накрая се реши: — Може би ще те оскърбя, Лариса, но все пак искам да те попитам…

— Не се безпокой, питай каквото искаш!

— Вземала ли си рушвети?

— А ти как мислиш? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Аз нищо не мисля, а питам.

— Вземала съм.

— И много ли?

— Зависи… В прекия смисъл на думата, мисля, че не са много. Що се отнася до другите доходи, те са неизмеримо по-високи.

— Ясно.

— Какво ти е ясно, Андрюша, мое мило момче? — тъжно възкликна младата жена. — А нима ти не отделяш за господин Городецки своеобразен рушвет?

— Това е друго. Аз не съм на държавна служба, не служа на народа.

— Навсякъде е едно и също, Андрюша. Едно и също.

— Господин Попов-Городецки настоятелно ме помоли да разговаряме, след като ме потърсят по телефона и ми направят предложение, а при тоя разговор… Сама разбираш.

— Ами разговаряйте. Защо да не поприказваш с такъв умен човек, а заместник-председателят на търговска банка „Диана“ съвсем не е глупак! Дори заплата не получава там!

— Защо? — изненада се Андрей.

— Защото не е глупак. Превежда парите в сметката на Патриаршията. Той е много набожен.

— И все пак какво да кажа на Алик?

— Разговорът ви може и да не се състои.

— Не разбирам…

— Ако имаш желание — моля, ако ли не — ще минете и без тоя разговор.

— Значи има много по-могъщи хора от Алик и неговата мафия? — Андрей помълча, но отговор не последва и той продължи: — И тези хора искат да работя за тях.

— Каза го точно. Донемайкъде точно.

— И що за хора са това?

— Не бъди наивник, Андрей. Щом като преговаряш с мене, значи аз съм свързана с тях. А на мен, предполагам, вярваш?

— Ще отговоря със собствените ти думи: „Не съм ти се обаждала цели десет години.“

— Станал си твърде предпазлив — намръщи се Лариса. — Известно ли ти е откъде получава основните си доходи господин Городецки?

— Когато човек кисне по казината, понякога научава съвсем удивителни неща.

— Може ли по-конкретно?

— Наркотици.

— Точно така. Господата Городецки и Фишкин получават основните си доходи от тайното пласиране на наркотици в техните заведения: казина, цяла мрежа от нощни клубове, дискотеки, модерни кафенета и ресторанти, хотели. Но наркотиците трябва да се доставят, да се прекарат през границата и през страната… Говори ли ти нещо името на Ваня Иванов, по прякор Монголеца?

— Бегло съм чувал за него. Споменават го шепнешком и с голямо уважение.

— Има защо. Ваня оглавява много мафиотски структури, всепризнат бос е, държи в ръцете си наркобизнеса, проституцията и търговията. Кой знае защо, напоследък престанаха да му харесват господата Городецки и Фишкин. И със сигурност ще ги смаже. Одеве попита откъде идва заплахата за теб. От Ваня Монголеца. Слухът за „краля на казината“ е стигнал до ушите му. И ако в момента той си беше в Русия, ти отдавна щеше да работиш за него. Впрочем в Москва ще се намерят хора, които ще изпълнят всяка негова заповед… Мисли, Андрей Андреевич.

— Няма какво да му мисля, има само един изход. Ще работя за теб, но по-добре с тебе.

— Именно така ще бъде. С мене.

— Само една сила е в състояние да противостои на империята на Монголеца, и тя е Федералната служба за безопасност.

— И този път го каза точно!

— А във ФСБ работят различни хора — спомни си Андрей думите на Городецки.

— Да, различни са — съгласи се Лариса. — Но онези, с които ще работиш, имат чисти биографии и благородна цел. ФСБ не е заплаха за тебе, а спасение. И забрави всички глупости, които ти е надрънкал Алик Попа.

— Интересна работа имаш — усмихна се леко Андрей.

— И твоята е не по-малко интересна. Разбрах накъде биеш. Малцина влизат в голямата политика без помощта на големи пари. Аз не съм от тях. Моят път, както се казва, е сложен и лъкатушен. И такива като мен са болшинство. Ти не виждаш ли какви хора седят в Държавната дума?… Милионери, мултимилионери, дори милиардер! А зад всяко голямо богатство се крие престъпление… Кой го е казал?

— Балзак.

— Всичко знаеш.

— Добре би било да чуя нещо за благородната цел на ФСБ — сериозно каза Андрей, но в тона му прозвучаха иронични нотки.

— Недей така, Андрей. Къде отиват парите, получавани от Городецки? За личното му обогатяване. Къде ще отидат средствата, които, да речем, ще спечелиш ти? Например за създаването на Дисниленд паркове в Москва, Петербург, Нижни Новгород и другите големи градове. Нима това е лошо?

— Дори много лошо. Радост за децата, а кой ще обира каймака от млякото им?

— Много си умен! — разсмя се Лариса. — С теб човек не може да скучае. Каймака, казваш? Ти, аз, той — посочи тя снимката на Павлов — под шапката на движението „Прогресивни жени“.

— Дисниленд паркове — замислено произнесе Андрей. — Това са милиони и милиони долари… В Русия не могат да се намерят.

— Кой ти е казал, че ще работиш в Русия? Стига ти толкова, наработи се тук. Отсега нататък на твое разположение са всички световни казина. Ще заминеш с него — Лариса отново посочи снимката на Павлов — или с мен.

— По-добре с тебе! — бързо каза Андрей.

— За всичко ли се споразумяхме?

— Аз плащах на господин Городецки четиридесет процента от печалбата.

— Ти можеш изобщо нищо да не плащаш, но парите трябва да работят, да са в обращение, а не да стоят вързани в чорап. Печалбата от тях, а тя няма да е малка, ще се дели поравно — с тон, изключващ всякакви възражения отговори Лариса.

— С Городецки трябва да се срещна. Той беше честен с мене.

— Ти си решаваш.

— Време е да тръгвам — погледна часовника си Андрей и се изправи.

— Остани тук да спиш. Приготвена ти е стаята, в която навремето неведнъж си нощувал. И хайде да пийнем по една последна чашка за началото на нашето сътрудничество. А ако съм те засегнала с нещо — извинявай.

— Всичко е наред. С какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Чаакай малко! Как така?! Та това е моята любима поговорка! — удивено проточи Лариса.

— Да, твоята. Чух я от тебе преди много-много време. Сега си я спомних.

— Благодаря, Андрей. Ти разбра всичко както трябва. Да пием на брудершафт?

Тя дойде при него, когато той вече лежеше съблечен в леглото. Матово светеше нощната лампа. През прозрачните пердета на прозорците се лееше лунна светлина. Беше тихо. Лариса се съблече, отиде пред огледалото, пооправи косата си и известно време остана така, вдигнала ръце зад главата си, с гръб към Андрей — женствена и стройна като статуетка, — а после се обърна, отметна завивката и легна до него.

— Лара — прошепна той.

Тя не отговори. Андрей се наведе над нея и нежно започна да я целува по очите, устните, галейки едрите й стегнати гърди, ръцете му се спускаха все по-надолу и по-надолу, можеше вече да я обладае, но чакаше от нея ответната реакция. Лариса задиша често и се притисна до него с цялото си тяло.

— Но защо, Андрюша, хайде?… — хрипкаво прошепна тя. И тутакси сладостно застена. Отдавна не се беше отдавала на мъж с такова желание, трепереща от страст. Впиваше устни в устните на Андрей и постоянно повтаряше: — Още, още…

— Ларочка… Мила… Обичам те! Обичам те… — бърбореше той.

Нямаше нищо грубо, животинско в тяхната близост и може би в тези мигове двамата истински се обичаха. Още много пъти буди Андрей своята първа жена в живота. И макар че Лариса не се противеше, но и не отговаряше на ласките му така буйно, както в началото.

На сутринта тя се събуди по-рано от него и дълго се взира в лицето му. Стори й се скръбно и величествено. Опитваше се да потърси в себе си нежност към този човек, на когото с такава страст се бе отдавала, но не успя. Беше я завладяла обичайната й студена пресметливост. „С теб, миличък, трябва да съм по-предпазлива“ — бързо и окончателно реши тя, тихо стана и излезе.

Андрей спа още дълго и непробудно. Стана чак в ранния следобед. И това беше напълно обяснимо, нали обикновено работеше нощем, а денем си отспиваше. Андрей отвори очи и не можа веднага да осъзнае къде се намира, а когато се опомни, блажено се усмихна. После стана и се разходи из спалнята. На масичката в александрийски стил бе изправена с обратната страна визитна картичка, на която бяха написани три думи: „Чакам те. Лариса.“

Телохранителите на Андрей го посрещнаха както винаги: с усмивки и подчертана сервилност.

Когато се качи в стаята си, той включи телефонния секретар. Чу се гласът на Алберт Георгиевич.

— Добър ден. Не съм забравил за нашия разговор, но ти съобщавам, че си свободен. Ако пък имаш желание, можеш да ме посетиш. Бъди здрав.

Почти без да се замисли, Андрей импулсивно набра номера на банката.

— Ще дойда, Алик.

— В осем, у дома. — И слушалката изщрака.

До осем оставаха повече от три часа и Андрей прецени, че ще има достатъчно време да се понапари в сауната, да поплува в басейна и същевременно да обмисли по-нататъшните си действия. И именно това направи.

Въпросите, възникнали от разговора с Лариса, след дълго и щателно обмисляне се формулираха само в един, но най-важен: що за човек е всъщност Лариса Ивановна Стрелникова? Вземала рушвети? Но кой ли сега е неподкупен? Пък и взема, както сама каза, нищожни суми. Откъде тогава идват неизмеримо по-високите й доходи? „Не те ли е срам да надничаш в чуждия джоб, Андрей Андреевич?“ — сепна се той. Не, не е така. Наистина, откъде? Недвижими имоти, земя, къщи… Да, това са пари. „Във ФСБ работят различни хора…“ Все пак умен човек си, Алик Попе! Дисниленд паркове! Ха-ха-ха! Такава била работата! Хората с чисти биографии няма да строят паркове за развлечения. Ще осигуряват хляб на хората, ще им строят жилища или поне ще превеждат пари в домовете за сираци. Да, отново си прав, господин Попов-Городецки, а ти, Андрюша, попадна в ръцете не на онези, които служат на идеята, а на други те — дето си тъпчат джобовете.

„Но нима ти си по-добър от тях? — запита се той. — Същата стока. Нали те преследваше и още те преследва мисълта за огромното богатство, за собствен остров в океана и белоснежни лимузини и яхти? Всъщност по-добре е да създаваш Дисниленд паркове, отколкото да пълниш с милиони джобовете на Попа, Фишкин и Монголеца. Защото това значи да оставиш страната си в ръцете на разбойници в луксозни костюми.“

Но като си каза това, Андрей тутакси усети фалша на своята патетичност и се намръщи. С какъвто се събереш, такъв ставаш… А защо всъщност да е така? Да, там, в западните казина, той ще спечели много, твърде много пари, ще покаже на задграничните хитреци какво представлява руският ум, ще се върне в Русия, ще открие свой бизнес, ще развие широка благотворителна дейност като Сава Морозов, като Рябушински, може да създаде своя Третяковска галерия и тя ще се нарича Василиевска, ще изкупи всички откраднати и продадени картини на великите руски художници, ще…

„Я се спри“ — гневно си каза Андрей. В съзнанието му изплува споменът за предишната нощ, гореща, изпълнена с аромата на скъпия парфюм на Лариса, сети се за своята неудържима страст и сега не само блажено, но и доволно се усмихна. „Да става каквото ще“ — реши той.

 

 

Те седяха в кабинета, където навремето се срещнаха за първи път, и мълчаливо пушеха. Андрей разказа, че му се обадил непознат мъж, който го е помолил да се срещнат без излишни свидетели, и затова се е наложило да се скрие от охраната си. Разговаряли са под едно дърво при „Ермитажа“.

— И цяла нощ ли стояхте под дървото? — ухили се Алик, помълча и добави: — Можеш да не ми отговаряш. Каквото и да кажеш, ще бъде излишно.

— Скоро ще си имаш неприятности, Алик.

— Вече ги имам. Ако знаеш нещо друго, освен за Монголеца, кажи го.

— Нищо не мога да добавя. Освен да те посъветвам нещо.

— Посъветвай ме.

— Може би си заслужава да потърсиш закрила при ФСБ?

— Мерси! — язвително благодари Городецки.

Настъпи мълчание.

— Отърва ли се от компютъра? — внезапно попита Алберт Георгиевич.

— Не. Забравих! — призна Андрей.

— Щом като не се вслушваш в разумните съвети, няма защо да говорим за идиотските ти хрумвания.

— Ще го изхвърля. Давам ти дума.

— За какво ми е сега твоята „честна пионерска“? — хищно пооголи в усмивка блестящите си изкуствени зъби Попа. — Иди да се сбогуваш с момчетата.

— Снемаш ми охраната?

— Те са четирима.

— Не се безпокой. Няма да ги пренебрегна. — Андрей стана. — Много съм ти благодарен, Алик…

— Алберт Георгиевич.

— Изказвам ви, господин Городецки, най-искрените си благодарности. Говоря най-сериозно.

Алик дълго го гледа в очите, поусмихна се скъпернически и леко го притисна до гърдите си:

— На добър час, „кралю“!

До БМВ-то, с което пристигна Андрей, стоеше Гришуня. Когато го видя да идва, отвори вратата. Андрей му отброи двайсет банкноти по сто долара.

— Достатъчно ли са?

— Напълно.

— За четиримата — уточни Андрей.

— Естествено.

— Ти ми беше добър другар, Гриша. Благодаря ти.

— Няма защо.

Андрей седна зад волана и включи двигателя. Гришуня провря глава в купето и намигна:

— Не бой се, „кралю“, хич да не ти пука. Земята е кръгла. Пак ще се срещнем.

— Няма защо да се боя, Гришуня.

— Нали това казвам — ухили се добродушно момъкът. — Ти си мъж на място. Не бой се.

Андрей му помаха с ръка и потегли. Когато влезе в Москва, спря при първия телефонен автомат и набра нужния номер. Отсреща вдигнаха почти на секундата.

— Снеха ми охраната — каза Андрей.

— Не се безпокой — отговори Лариса и в слушалката зазвучаха монотонните сигнали за „свободно“.

След три седмици всички средства за масова информация съобщиха, че Лариса Ивановна Стрелникова е включена в руското правителство и назначена за вицепремиер по социалните въпроси.