Артуро Перес-Реверте
Хусарят (5)

4. Схватката

На хоризонта от изток се появи самотен конник и се отправи нагоре по хълма, където беше разположен щабът на полка. От брега на рекичката Фредерик видя очертания силует на мъжа, възседнал своя кон, и го проследи, докато стигна до върха.

— Това е вестовой на полковник Льотак — предположи Филипо, който се беше изправил, за да вижда по-добре. — Сигурно съвсем скоро вече ще сме на конете.

— Крайно време беше — измърмори Фредерик, а в очите му проблясваше пламък на надежда.

— Казвам ти — обяви тържествено Филипо и отново се излегна, докато си тананикаше арията „Обичам лучена супа“ от някаква нашумяла оперета, която военните оркестри също често изпълняваха.

Дьо Бурмон беше скръстил ръце на тила си и лежеше със затворени очи. На лицето му се изписа досада.

— За бога, Филипо, не ми додявайте с мелодийки от водевили. Вашата песенчица за лука е проява на доста лош вкус, на всичкото отгоре звучи ужасно.

Филипо погледна другаря си, видимо засегнат от думите му.

— Прощавайте, драги ми приятелю, но тази мелодия, която, изглежда, вие така ненавиждате, е една от най-веселите, които нашите оркестри изпълняват. А и прекрасно подхожда за тържественото маршируване.

Дьо Бурмон, изглежда, имаше известни съмнения относно казаното.

— Всъщност е доста просташка — заяви той с известно отвращение. — Явно Давид Бул^[1] е научил петстотинте си музиканти от Версайската музикална школа само да свирят на тромпет, но нямат абсолютно никакъв вкус по отношение подбора на музиката. „Обичам лучена супа“… Ха! Направо нелепо.

— Е, на мен ми харесва — опълчи се Филипо. — Може би предпочитате добрите стари роялистки маршове?

— Определено имат някакъв чар — отвърна Дьо Бурмон студено, отвори очи и се взря във Филипо, който след няколко секунди предпочете да отклони поглед. Фредерик реши да се намеси.

— Аз предпочитам старите републикански маршове — сподели той.

— Аз също — присъедини се Дьо Бурмон. — Поне не са се родили сред декорите и светлините на сцената и не са изпълнявани от наплескани с грим певачки и гротескни комични актьори.

— Да, ама пък на Императора не му харесват песните от времето на Републиката — настоя Филипо. — Казва, че са твърде опръскани с френска кръв, и предпочита войниците му да маршируват под звуците на такава жизнерадостна музика. А точно тази, която толкова дразни вашия слух, Бурмон, е една от любимите му мелодии.

— Знам. Но това, че Наполеон е истински военен гений, не значи, че талантът му се разпростира и в полето на музиката. Очевидно е, че в тази сфера определено има пропуски.

Филипо засука мустак раздразнено.

— Вижте, Бурмон, понякога ме вбесявате, знаете ли?

— Можете да потърсите задоволително решение на проблема, когато пожелаете — отвърна Дьо Бурмон с ледено спокойствие. — Аз съм на ваше разположение.

— Дявол да го вземе!

Фредерик реши, че отново е дошъл моментът да се намеси.

— Хайде, стига вече — намеси се в търсене на помирение. — Да си пазим силите за испанците.

Филипо, почервенял от гняв, понечи да добави нещо, но забеляза как Дьо Бурмон намига крадешком на Фредерик и прихна да се смее. Смехът му обаче бързо секна.

— Да му се не види, Бурмон, някой ден ще си разчистим сметките с вас на дуел. Явно ви доставя удоволствие да ме изкарвате извън кожата ми, драги.

— На дуел? С вас и кого още?

— По дяволите!

— Добре, стига вече — намеси се още веднъж Фредерик. — Има ли още коняк?

Дьо Бурмон му подаде бутилката си и тримата отпиха мълчаливо. Лейтенант Жерар и младши лейтенант Лафон се приближиха към групата.

— Видяхте ли вестоносеца? — попита Лафон. Той беше от Бордо, червенокос и недодялан, но добър ездач и доста умело си служеше със сабята.

— Да — отвърна Фредерик. — Мисля, че ще се местим.

— Изглежда, че главното сражение се измества към центъра на нашата линия — разсъждаваше Жерар, кривокрак ветеран с дълги плитки. — Там се води люта битка.

Обмениха различни предположения и накрая всички стигнаха до заключението, че всъщност никой нямаше ни най-малка представа какво става. Хусарите наоколо се бяха разпръснали по брега на рекичката. Някои си говореха на групички, а други стояха мълчаливо край конете си и съзерцаваха близките хълмове. Слънцето не можеше да разкъса напълно облачната мантия и небето отново се беше прихлупило, а над хоризонта бяха надвиснали застрашителни сенки.

Капитан Домбровски се спускаше бързо по склона на хълма. Офицерите се втурнаха към конете си, трепетно очакване завладя целия полк. Фредерик и Дьо Бурмон грабнаха наметалата си от земята и ги завързаха на седлата. Филипо се намокри до колене, докато стигне до своя кон.

Домбровски вече беше сред тях и тръбата изсвири „влизане в строя“. Хусарите се строиха, хванали конете си за юздите. Фредерик нахлупи шапката си и се изпъна, като придържаше прибраната в ножницата сабя с лявата си ръка. Мислеше си, че този път нещата бяха сериозни. Дьо Бурмон му кимна в знак на задоволство. И той беше на същото мнение.

Когато прозвуча сигналът за възсядане, сто и осемте души от полка изпълниха заповедта като един човек. Интересно беше как всички войници от полка, верни на характерния за леката кавалерия непокорен стил, когато са далеч от военните действия, ставаха така изпълнителни, когато предстоеше битка. Именно този колективен дух пред настъпващото сражение ги превръщаше в могъща, гъвкава и унищожителна военна машина.

— Офицерите при мен! — извика Домбровски и те веднага се отзоваха на заповедта.

— След малко ескадронът ще се раздели — започна капитанът, като ги следеше със студените си очи. — Първа рота ще ескортира един от батальоните на осми лек полк, докато той не заеме позиция за обстрел на селото от другата страна на хълмовете. Задачата на осми е да превземе селото и да изтласка враговете от него, но това не е наше задължение. Веднага щом пехотинците заемат позиция, ние се обръщаме и отстъпваме в порядък към онова дефиле там, където ще ни чака втора рота на коне и готова да влезе в боя, когато е необходимо… Вероятно ще видим конници от лявата ни страна в края на гората, но това не бива да ви безпокои, защото ще са от четвърти ескадрон на нашия полк. Те ще се впуснат в преследване на враговете, когато те бъдат прогонени от селото… Ясно ли е? Тръгвайте. В колони по отряди.

Фредерик зае своето място, този път точно в средата на бойното формирование, съставено от четири редици от по дванайсет души всяка. Потеглиха бавно и скоро вече препускаха сред пепелявосивите маслинови дръвчета. Лейтенант Монѝ се спусна от хълма, за да поеме ротата, която трябваше да се отправи към дефилето. Той ги пресрещна и поздрави Домбровски, който му отвърна с леко кимване. Преодоляха без затруднения един каменен зид и изкачиха малко възвишение, а вдясно от тях, на върха на хълма, сред група офицери се вееше полковото знаме с орела.

Пред тях не се чуваха изстрели, далечният грохот на оръдията и пукотът на пушките оставаха от дясната страна на пътя, който те следваха. Фредерик се замисли, че там се водеше люта битка, и се почувства разочарован, че яздят към тишината, и то не за да участват в сражението, а само за рутинен ескорт.

Най-сетне, щом превалиха и последните възвишения, пред очите на хусарите се разкри бойното поле. Простираше се между гората отляво и някакви далечни планини, които образуваха долина, широка пет-шест левги. Имаше две-три села, над които се бяха скупчили облаци, сякаш бе паднала мъгла. Носеше се грохот на артилерийски оръдия и много скоро Фредерик се досети, че това, което първоначално бе взел за облаци, беше гъстият дим от сражението.

По-близо, на около левга разстояние, като сини петънца се виждаха войниците от два френски полка, разделени на батальони, които стояха неподвижни на фронтовата линия, разпръснати из полетата. От време на време от редиците се издигаше пушек от залповете на пушките, увисваше във въздуха и после се разнасяше бавно на дълги ивици, които се носеха над долината. В далечината на фронта залповете от страна на испанците, подсилени от откъслечните артилерийски изстрели, също закриваха хоризонта с кълба дим, който се сливаше с оловносивата облачна пелерина. Сякаш прихлупеното небе и пушекът се съюзяваха, за да попречат на слънцето да се покаже.

По пладне хусарите установиха контакт с осми лек. Пехотинците, облечени в сините си униформи, с белите колани с амуниции, пресичащи гърдите им, размахаха шапките си на върха на мускетите, за да приветстват кавалерията, която щеше да ги ескортира до полесражението. На Фредерик му направи впечатление, че войниците бяха изключително млади, нещо обичайно за войската в Испания. Лицата им, пристегнати от медните ленти на шапките, бяха почти детски. Бяха преметнали на гръб леките си раници, щиковете бяха прибрани в калъфите. Имаха уморен вид. Двата батальона на полка поддържаха редиците си в строй, но войниците бяха насядали свободно по земята. Несъмнено бяха изтощени от току-що приключил дълъг и тежък преход, защото нямаха вид да са участвали в бой. Офицерите бяха на крак в центъра на всеки батальон, заедно с тръбачите и барабанчиците. Полковникът, който командваше полка, беше на коня си до знамето с орела.

Домбровски раздели ротата на отряди по фланговете на осми лек. На отряда на Фредерик беше отредено място начело на строя, леко изнесен напред. Тръбите изсвириха, а барабаните започнаха да бият бързо и отсечено. Мъжете се изправиха и потеглиха.

Фредерик яздеше на бавен ход, като беше отпуснал юздите на Ноаро. Беше опрял ръце на лъка на седлото и внимателно следеше пътя, по който се движеха. От време на време се обръщаше да погледне пешаците, които вървяха до него, влачеха крака по размекнатата земя и се препъваха в камъните и храсталаците. Те също го наблюдаваха и в очите на младите пехотинци се четеше завист, а понякога и зле прикрита неприязън. Фредерик се опита да се постави на мястото на тези войници, които кръстосваха Европа пеш, понякога потънали до глезените в кал, друг път под палещите лъчи на слънцето; пехотинци с протрити подметки, с прасци, заякнали от безкрайните изтощителни походи. За тях един хусарски офицер, който не си изтърква обувките от ходене, придвижва се на гърба на прекрасен кон и е облечен с елегантната униформа на престижен полк, безспорно представляваше дразнеща гледка, която още по-жестоко им напомняше тъжната действителност, че те са безформена и анонимна маса пушечно месо, насъсквана от вечно недоволните сержанти, зле облечена и недохранена. И те — пехотинците, хората от осми лек, трябваше да свършат най-важната задача, черната работа, за да могат после издокараните хусари кавалеристи да намушкат тук-там някого, да се впуснат да преследват врага, който други са подгонили, и по този начин да си присвоят най-сладката част от славата. Животът беше несправедлив, а във френската армия дори повече от обичайното.

Такива и други разсъждения се въртяха в главата на Фредерик, докато размишляваше за тези хора, които ескортираше — може би към смъртта, може би към осакатяване, може би към победата, макар че според него победата нямаше да върне мъртвите и обезобразените, които са я извоювали. Оставаше поне славата; но от високото положение, в което го поставяха конят, униформата и нашивките, Фредерик беше убеден, че неговата представа за слава се различава значително от тази на войниците, които вървяха пеш с мускет на рамо.

Слава. Тази дума изникваше отново и отново в съзнанието му и почти разцъфваше на устните му. Харесваше му звученето на тези пет букви. В тях имаше нещо епично, нещо възвишено.

Той знаеше, че от незапомнени времена мъжът се е сражавал със себеподобните си често пъти за чисто материални и конкретни неща: храна, жени, омраза, любов, богатство, власт… Или просто защото така му с било заповядано и, което е любопитно, страхът от наказание за неизпълнение на заповедта е надделявал над страха от смъртта, която войната можеше да крие. Често пъти се беше питал защо войниците, чиито възприятия за света бяха по-примитивни, а мотивацията им далеч не от духовно естество, не дезертираха в по-голямата си част или направо не отказваха да се явят на набор. За един селянин, чийто кръгозор се простираше не по-далеч от колибата и насъщния, с който изхранваше семейството си, отиването в една далечна земя, за да защитава интересите на не по-малко далечни монарси, би трябвало да представлява доста безсмислено и абсурдно начинание, в което не можеше да спечели нищо, но имаше какво да загуби, включително и най-ценното — живота си.

Случаят на Фредерик Глюнц от Страсбург беше различен. Когато реши да стане военен, той беше воден от благородни и възвишени подбуди. Във военната служба той търсеше изкристализирането на един по-висш стремеж, на едно светоусещане, което го изтръгваше от удобствата на буржоазния живот и го насочваше по пътя на героизма, благородството и върховната саможертва. Беше приел военното си кръщение, както се приема религия; беше прегърнал сабята си, както се прегръща кръст. И ако свещениците и пасторите се стремяха да се докоснат до небето, той копнееше за славата: възхищението на другарите си, уважението на висшестоящите и своето собствено самолюбие, родено от красивото и алтруистично усещане, че е така сладко и така прекрасно да живееш, за да се бориш, страдаш и дори да загинеш в името на една идея. Идеята. Именно това отличаваше човека, който се издигаше над материалното, от всички останали, които в по-голямата си част бяха пленници на осезаемото и непосредственото.

Искаше му се родителите му и Клер Цимерман да можеха да го видят сега, когато яздеше изправен на седлото, начело на своя отряд, и ескортираше войниците по пътя към сражението, в което скоро щеше да вземе участие и самият той. Скоро щеше да приключи дългото очакване и оръжията щяха да влязат в употреба. Искаше любимите му хора да могат да станат свидетели на спокойствието и смелостта му, на начина, по който прекосяваше бойното поле, на невъзмутимото му изражение, докато следеше пътя, подготвен за появата на вражески кавалеристи или пехотинци и бдящ над тези млади новобранци, охранявани от отряда под негово командване.

От близката борова гора проехтяха няколко изстрела. Един хусар от отряда изстена хрипливо и се свлече от седлото. Фредерик се стресна и дръпна рязко Ноаро за юздите, конят подскочи, изправи се на задните си крака и едва не хвърли господаря си. Зашеметен, Фредерик видя как редиците на пехотинците от дясната му страна се разбъркаха и всички започнаха да крещят в един глас.

— Бунтовници! Бунтовници!

Чуха се още изстрели, този път произведени от неговата част. Едва тогава Фредерик погледна към боровата гора, където се разнасяше пушекът от вражеския залп.

Умът му сякаш беше бяло поле. Около него хусарите от отряда пришпорваха конете си ту вляво, ту вдясно, за да затруднят вражеските стрелци. Всички го гледаха, сякаш изходът от ситуацията беше в негови ръце. Докато се опитваше да разбере какво точно се очакваше от него, той се обърна смутено към Домбровски, който яздеше доста по-назад и му правеше енергични знаци в посока към горичката.

После всичко стана като насън. Кръвта изведнъж нахлу в главата му и започна бясно да пулсира в слепоочията му. Той пришпори Ноаро към боровата гора, без да се обърне да види дали хусарите от отряда го следват. Докато препускаше бясно към дърветата, успя да прехвърли юздите в лявата си ръка, извади сабята от ножницата и я размаха над главата си, а някъде дълбоко от гърдите му се изтръгна боен вик. Пред очите му сякаш се бе спуснала червена завеса, която помрачаваше разсъдъка му. Инстинктивно се приведе към шията на коня, сякаш очакваше всеки момент да бъде поразен в гърдите и повален от коня. Може би щеше да е по-добре. Някъде в дъното на съзнанието му, където все още имаше капчица разсъдък, една мисъл не му даваше спокойствие и го надъхваше още повече — срамът, че се е оставил да бъде изненадан. Изпита необуздан гняв, сякаш честта му бе засегната, и с цялата си душа копнееше на пътя му да попадне човешко същество, което да унищожи безмилостно.

Вече беше почти сред боровете. Ноаро прескочи някакъв повален дънер, а клоните със зелените иглички удряха конника в лицето. Заслепен от гняв и със сърце, биещо до полуда, Фредерик различи сенки, сновящи между дърветата. Заби отново шпори в хълбоците на Ноаро и се впусна с крясък по петите им. Застигна бързо един от бегълците. Успя да различи тъмната куртка, мускета в ръцете, обезумялото от ужас лице и очите, изпълнени със страх пред смъртта, която връхлиташе на гърба на разпенен от препускане кон, на върха на протегнатата ръка, готова да порази, на острието на сабята, която се спускаше като светкавица в смъртоносния си блясък.

Фредерик препусна, без да спира. Усети как сабята му се забива в нещо твърдо и жилаво и тялото на бунтовника се удари първо в десния му крак, а после в задницата на коня. По-нататък между дърветата тичаше още един мъж. Докато Фредерик пришпорваше Ноаро, беглецът се хвърли презглава надолу по склона и изчезна от погледа му. Фредерик избегна както можа клоните, които профучаваха светкавично край главата му, и накара коня да се спусне на задните си крака по склона подир врага. Когато стигна долу, се огледа, но не видя никого.

Дръпна юздите, докато се опитваше да разбере къде се е дянал бунтовникът, и в това време мъжът изскочи от храстите и стреля с пистолета си почти от упор. Фредерик, който щом видя оръжието, изправи инстинктивно коня на задните му крака, усети, че куршумът мина на косъм от главата му. За миг всичко потъна в барутен дим. Той вдигна слепешком сабята и връхлетя с коня си върху нападателя, който отскочи назад и се втурна да бяга. Още не беше направил и няколко крачки, когато измежду боровете изскочи друг хусар с коня си и профуча край бунтовника, като отсече главата му само с един удар. Обезглавеното тяло, от което шуртеше кръв, направи още няколко крачки, преди да се удари в дънера на едно дърво, с протегнати напред ръце, сякаш се опитваше да се предпази от удара. После нереалната картина пред Фредерик сякаш се оцвети в червено. Пред очите му обезглавеното тяло се свлече на земята, покрита с килим от зелени иглички.

Хусарят беше млад, с черни плитки и дълги мустаци. Той почисти острието на оръжието си в задницата на коня си. Фредерик потърси с очи главата на бунтовника, но не можа да я открие. Беше паднала сред храстите.

 

 

Фредерик се чувстваше изтощен, сякаш цял ескадрон кирасири беше препускал върху главата му. Хусарите се викаха един другиго сред дърветата и се опитваха да се съберат, докато обсъждаха оживено подробностите от схватката. Четирима от бунтовниците бяха застигнати и убити. Хусарите бяха безмилостни, още повече, когато ставаше въпрос за бунтовници. Испанците знаеха това и не се и опитваха да се предадат; всички бяха убити, докато бягаха или пък се отбраняваха. Един от французите — хусарят с дългите бакенбарди, който по-рано беше придружил Фредерик при разузнаването в селото, яздеше бавно, придържан от друга двама. Беше се вкопчил в гривата на коня си, превит от болка, а лицето му изглеждаше сгърчено и мъртвешки бледо. Беше прободен в корема.

Когато излизаше от боровата горичка, Фредерик продължаваше да се чувства зашеметен. Когато един хусар го поздрави за удара, с който бе покосил първия испанец — „Прекрасен удар със сабята, младши лейтенант… Направо го разполовихте“ — той го погледна, без дори да осъзнава за какво говори. Мислеше само какво да каже на Домбровски, когато той се изправи срещу него със студените си като лед очи и го попита как е могъл да се остави да бъде изненадан, но толкова глупав начин и да пренебрегне задачата си да се грижи за сигурността на частта. Фактът, че нападателите впоследствие бяха догонени и убити, не променяше обстоятелството, че бяха попаднали в засада.

Когато се присъединиха към останалите войници, Фредерик забеляза, че пехотинците го наобиколиха и го приветстваха, и си даде сметка, че все още държеше голата сабя в ръка и че тя, десният му ботуш и задницата на Ноаро бяха изцапани с кръвта на бунтовника. Препусна към Домбровски, за да го уведоми за случилото се, а наместо упреци капитанът го дари с едва доловима усмивка. Фредерик се стъписа — Домбровски му се беше усмихнал! До този момент не си беше дал сметка, че беше убил първия си враг по време на първата си битка. И тогава се изчерви от гордост.

 

 

В крайна сметка дори не бяха страшни. Броеници, талисмани, безбройните светци, които изпълваха църквите, слепият фанатизъм и омразата към иноземните еретици — всичко това се превръщаше в локва кръв след удара на добре наточената сабя. Така страховитите бунтовници, които бяха изкормили Жунияк и бяха причина в Испания нито един французин да не се осмелява да навлезе сам в непозната местност, само за миг се превръщаха в едно изкривено от уплаха лице, глава, която отхвръква от тялото, пот и страх, насечено дишане в последния бяг от смъртта, която ги преследваше по петите.

Защо продължаваха да се бият? Борбата на испанците беше напълно безнадеждна и абсурдна. Фредерик не можеше да разбере защо са се вдигнали на оръжие, за да защитават един монарх, за когото не знаеха нищо, дори лицето му не бяха виждали, един безволев и малодушен страхливец, натрапил се на Императора и достигнал до такава низост, че да се откаже от правата си над престола, и чисто раболепие пред властелина на Европа го правеше недостоен за предаността на народа, който дори вече не беше негов. Сега Испания имаше френски крал — Жозеф Бонапарт, предишен крал на Неапол, на когото самият принц Фердинанд, заточен във Валансѐ^[2], беше написал писмо да го поздрави и да му се закълне в подчинение. Всички знаеха това, включително и самите испанци, но те пренебрегваха това обстоятелство.

Фредерик си спомни за един разговор отпреди няколко седмици, когато на път към Аранхуес в качеството си на офицер, който ще се присъедини към полка, беше разквартируван в резиденцията на един испански благородник — дон Алваро де Вигал. Заедно с горкия Жунияк той прекара един следобед и една нощ в огромното старинно имение, чиято градина се простираше към река Тахо. Господин Де Вигал беше от хората, които в Испания наричаха франкофили и които не се радваха на обичта на своите сънародници, тъй като не се страхуваха да изразяват на висок глас либералните си идеи и не криеха възхищението си от процеса на обновление, който идеите на френските интелектуалци бяха отключили в Европа. Беше възрастен испански благородник, посещавал Франция неведнъж на младини, и споменаваше с гордост, че известно време бе поддържал кореспонденция с Дидро. Беше изключително ерудиран, забавен и интелигентен събеседник, а белите му коси и уморените от дългия жизнен път очи говореха, че е добър познавач на човешката природа. Беше вдовец, нямаше деца и единственото, което желаеше, бе да прекара последните си години в мир и спокойствие сред хилядите книги от библиотеката му и сред дърветата и фонтаните в градината, за която той самият полагаше много грижи.

Дон Алваро де Вигал посрещна двамата млади хусари с нескрит интерес, тъй като присъствието на двама офицери, идващи от една чужда страна, която той обожаваше, безспорно щеше да разчупи монотонната самота на ежедневието му. Разговорът протече на френски език, който домакинът владееше свободно. Вечеряха на светлината на сребърните свещници, а после се преместиха в малкия салон, където един грохнал прислужник — единственият слуга в къщата, им поднесе коняк и пури.

Жунияк, който по природа беше доста меланхоличен — Фредерик после се замисли, че може би е предвкусвал скорошната си трагична кончина — мълча през цялата вечер. Така разговорът се водеше основно между Фредерик и испанеца, и по-точно главно от домакина, който, изглежда, изпитваше особено удоволствие от оживелите в паметта му спомени. Познаваше Страсбург и с младия елзасец обмениха множество впечатления.

Тъй като двамата гости бяха военни, а и се намираха в Испания, беше неизбежно разговорът да се насочи и към темата за войната. Дон Алваро се поинтересува от намеренията на Наполеон лично да ръководи бойните действия и изрази възхищението си към военния и политически гений на Императора. Въпреки че самият той принадлежеше към старата аристокрация, въобще не се срамуваше да признае, че европейските кралски династии, включително и испанската, се намираха в упадък, и то такъв, че само влиянието на новите идеи, на които Франция беше родоначалник, можеше да вдъхне нов живот на изгнилия ствол на нациите. Въпреки това беше жалко, че Наполеон все още не си беше дал сметка, че не можеше да мери Испания със същия аршин, както другите европейски страни.

В този момент Фредерик прекъсна стареца, за да изрази своето несъгласие. Той заговори за новата Европа без граници, за разпространението на една обща култура, ориентирана към прогреса, за новите идеи, за човека, комуто трябваше да се възвърне достойнството. Според него Испания беше мрачна и затворена в себе си и своите суеверия страна, страна — пленник на своето минало. Единствено новите идеи и присъединяването й към една модерна европейска политическа система можеха да я изведат от затвора, в който я бяха поставили Инквизицията, свещениците и неспособните монарси.

Дон Алваро изслуша внимателно дългото и въодушевено изложение на младия Фредерик, като на устните му се изписа лека усмивка, а в уморените му очи прозираше мъдра ирония. Когато хусарят завърши убедителната си реч, насърчавана от одобрителните кимвания на не особено разговорливия Жунияк, той се облегна назад в канапето, със зачервени от разпалената си реч бузи. Тогава старецът се наведе към него и го потупа сърдечно по коляното.

— Слушайте сега, уважаеми — заговори със спокоен тон, като се затрудняваше при произнасянето на „р“, но демонстрираше иначе отличния си френски. — Не поставям под съмнение факта, че Наполеон Бонапарт е единствената съвременна личност, способна да промени Европа, макар да трябва да призная, че в последно време аз лично имам известни резерви. От сърце приветствах провъзгласяването му за консул, но имперските стремежи, които го увлякоха, извикват у мен определено недоверие… В крайна сметка това не е важно. Бих искал по-скоро да се спра на неговия безспорен политически гений, на който се възхищавам, и именно за това ми е болно, че до този момент въпросите в Испания се ръководят толкова неумело…

— Неумело?

— Позволете ми да продължа, импулсивни младежо. Казах неумело, да, и го отдавам на непознаването, което от своя страна е обяснимо, на реалностите в тази страна. Испанците са стара и горда нация, вярна на своите митове, независимо дали те са приемливи, или не. Бонапарт е свикнал до такава степен да поставя на колене всички народи, че не може да осъзнае, и тук се крие неговата грешна преценка, че на юг от Пиренеите един народ е твърдо решен да отхвърли неговата воля. И, обърнете внимание, не защото идеите, които я движат, са добри или лоши, а защото се стреми да ги наложи, без въобще да зачита мнението на тези, на които е отредено да ги приемат…

Испания не е една хомогенна съвкупност, господа. От векове тук съжителстват кралства, които преди са били независими и които и до ден-днешен ревностно пазят извоюваните автономни привилегии и отколешни права. В тях живеят хора, които както историята, така и земята, на която живеят, са калили, превърнали са ги в съвкупност от сурови, войнствени и непреклонни личности, формирали своята същност в многовековни вътрешни войни и в осемте века на борба срещу исляма. Освен това от далечни времена насам твърдата и неотстъпчива религия на тези хора ги е закърмила с непоклатим фанатизъм.

В този момент дон Алваро де Вигал замълча, сякаш му секна дъхът. На бледите му старчески устни се изписа тъжна усмивка. С ръката си, по която прозираха сините вени, той посочи стените на салона, украсени с предмети, свързани с миналото на рода му. В жеста му се долавяше по-скоро доброта и меланхолия, отколкото упрек.

— Всичко е тук — тонът му издаваше примирение и умора, сякаш говореше за нещо, срещу което се е борил през целия си живот и е бил разгромяван неведнъж. — Стари ръждясали оръжия, сурови и строги лица, чиито притежатели от векове не са сред живите… Виждате ли тези портрети? Няма много цветове в тях; времето не е сторило нищо друго, освен да потъмни леко първоначалния контраст… Сенки и малко светлина, вероятно само необходимата, за да се видят тези строги и горди черти, тези надменни лица, край които понякога проблясва и дръжката на някоя сабя, цветната шарка на някой накит — златна верижка, често пъти и фино кръстче или бледото петно на високата надиплена яка… Няма усмивки по тези сурови лица, приятели мои. Дори и дрехите им са черни и се сливат със заобикалящата ги тъмнина, защото са несъществени, не допринасят нищо специфично към характера на тези мъже, които позират, за да обрисува художникът с цветовете на своята палитра не само външния им вид, а и душите им. Всички те са били велики мъже, често пъти са се проявявали като добросъвестни католици, макар разгулни и безнравствени в други случаи. Тези хора, които не скланяли глава дори пред кралете си, коленичели пред светото причастие, пред зле обръснатото лице и грубите ръце и на най-мизерния селски свещеник. Някои от тях загинали, сражавайки се в името божие и за своите монарси във войните в Европа, Новия свят, Северна Африка, биейки се срещу протестанти, защитници на англиканската църква и бербери^[3]… Били смели войни, достойни благородници и верни васали. И всички, освен онези, загинали трагично далеч от родината, имали свещеник до смъртното си ложе, когато предавали богу дух. Като дядо ми. Като баща ми… По ирония на съдбата аз, като последен представител на един вече изчезващ род, без повече наследници, ще имам до себе си само своя стар, верен прислужник. И то ако добрият Лукас не ми изиграе лоша шега и не умре преди мен.

Старецът отново замълча, потънал в меланхолично съзерцание на портретите. После се обърна към двамата хусари и леко им се усмихна.

— Ако някой ден вашият император ми окаже честта да се подслони в моя дом, както направихте вие, с удоволствие ще му покажа тази галерия с портретите на моите прадеди. Тогава може би ще разбере някои неща за тази земя.

Погледът на Жунияк, който беше видимо отегчен, блуждаеше разсеяно из стаята. Но Фредерик изглеждаше заинтригуван. Той се наведе към възрастния благородник.

— Странно ми е да ви слушам да говорите така — обясни любезно. — Вие сте испанец, дон Алваро, а въпреки това изповядвате религията на Новите идеи. Преди малко бяхте така любезен да ни покажете библиотеката си… Какво пречи на хора като вас да бъдат водачи на останалите ви сънародници? Исторически доказан факт е, че образованите малцинства, елитът, разполагат с достатъчна сила, за да поведат цели народи, да отворят очите и да позволят на светлината на слънцето, светлината на разума да изведе човека от сенките на заблуждението, в което живее, да му покаже, че за него няма граници, че хората трябва да се развиват и вървят напред заедно и солидарно.

Възрастният аристократ го погледна тъжно.

— Вижте какво, скъпи младежо. Преди време, когато Испания властваше над света, нейният император^[4] имаше същата мечта като Бонапарт: една обединена Европа. Роден в чужбина, във Фландрия, той се превърна в истински испанец, дори реши да прекара последните години от живота си, след като абдикира, в един тукашен манастир, едно място, наречено Юсте. Този човек, вероятно най-великият и могъщ владетел на своето време, трябваше да се бори както навън, срещу съперничеството на Франция и лютеранството, което считаше за опора на зараждащия се стремеж към независимост в Европа, така и вътре, срещу гордостта и привилегиите на самите испанци. Не сполучи в този си първи опит и синът му Филип^[5], тъжен, мрачен и фанатичен човек, изолира Испания от бащиния си блян. Свещеници и Инквизиция — това вече го знаете. Пиренеите се превърнаха не само във физическа, но и в духовна преграда.

В последно време, благодарение на разпространението на новите идеи, Испания започна да изплува от блатото, в което беше затънала. Ние, които защитаваме необходимостта от прогрес, видяхме в революцията, която детронира Бурбоните от френския престол, знак, че нещата най-сетне ще започнат да се променят. Нарастващата политическа тежест на Бонапарт в Европа и произтичащото от зова все по-голямо влияние на Франция върху съседните страни даваха определени надежди… Въпреки всичко, и тъкмо в това се състои проблемът, непознаването на тази земя и неумелите действия на наложените от Бонапарт администратори тук провалиха обещаващото начало… Испанците не са, ние не сме хора, които се оставят да бъдат спасени насила. Харесва ни сами да си помагаме, малко по малко, без това да означава пълно отхвърляне на старите принципи, в които, за добро или зло, сме вярвали векове наред. Ако ли не, предпочитаме да сме осъдени за вечни времена. И щиковете никога няма да наложат нито една идея тук.

Споменаването на щиковете сякаш извади Жунияк от неговото самовглъбение. Изкашля се, преди да вземе думата с доволния вид на човек, най-сетне открил тема на разговор, която му допада.

— Но сега вече има нов крал — каза напълно убедено. — Жозеф Бонапарт беше признат за такъв от Кралския двор в Мадрид. А ако испанската войска предпочита да не се подчинява, ние сме тук именно за да го утвърдим на престола.

Дон Алваро погледна Жунияк изпитателно, наблюдавайки изражението му на ограничен човек и поклати глава в знак на несъгласие.

— Не се самоизмамвайте. Той беше признат от някои безскрупулни царедворци и от някои наивници, които все още виждат в съюза с Франция пътя към националното възраждане. Но всички тези хора са твърде далече от народа и не виждат какво се случва под носовете им. Огледайте се около себе си. Испания е като събудил се вулкан, навсякъде, във всеки град, общинските съвети призовават към въстание. А вие, френските войници, не оставихте друг изход, освен войната и, вярвайте ми, тя ще бъде безпощадна.

— Война, която ние ще спечелим, господине — прекъсна го Жунияк с неуместно според Фредерик презрение в гласа. — Не се съмнявайте.

Дон Алваро се усмихна любезно.

— Съмнявам се. Мисля, че няма да спечелите, господа; и това ви го казва един възрастен човек, който се възхищава на Франция, който вече няма сили да защити своите думи на бойното поле, но който, ако трябваше да избира, щеше да извади стария си ръждясал меч и щеше да се бие редом до тези фанатични и необразовани селяни; да се бие дори срещу идеите, които разпалено е защитавал през целия си живот. Толкова ли е трудно да разберете? О, да, страхувам се, че наистина е трудно, и доказателство за това е, че дори самият Наполеон с цялата си гениалност не е успял да разбере. На втори май в Мадрид вие отворихте пропаст между двата народа; пропаст, пълна с кръв, в която потънаха надеждите на много хора като мен. Разказаха ми, че когато Бонапарт получил доклада на Мюра за онези ужасни събития, го е коментирал така: „Ха, сега ще кротнат…“. И тъкмо там е грешката, мои млади приятели. Не, те няма да кротнат — никога. Вие, французите, изготвихте прекрасна Конституция за Испания, която доскоро би била идеалното въплъщение на отколешните въжделения на много хора като мен. Но също така разграбихте Кордоба, изнасилвате испанските жени, разстрелвате свещеници… Потъпквате с вашите действия и с вашето присъствие най-скъпото на този необразован, вироглав, но също така сърдечен и топъл народ. Сега остава само войната, а тя се води в името на този полумалоумен глупак Фердинанд, защото по една или друга причина той се превърна в символ на съпротивата. Това е истинска трагедия.

— Но вие сте интелигентен човек, дон Алваро — настоя Фредерик. — Има много други хора като вас в Испания. Толкова ли е трудно да накарате вашите сънародници да прозрат действителността?

Де Вигал поклати побелялата си глава.

— За хората от моя народ действителността е това, което е непосредствено около тях. Мизерията, гладът, несправедливостите, религията не оставят място за идеите. А действителността се свежда до това, че една чужда войска тъпче земята, на която са издигнати църквите ни, в която почиват прадедите ни, редом с хиляди врагове. Който се опита да обясни на испанците, че има нещо по-важно от това, се превръща в предател.

— Но вие, дон Алваро, сте патриот и никой не може да го отрече.

Испанецът погледна Фредерик втренчено и на лицето му се изписа огорчение.

— Въпреки това го отричат. Аз съм франкофил, не знаете ли? Това се счита за най-голяма обида сега. Може би дори някой ден ще дойдат у дома и ще ме изхвърлят насила, както вече сториха с някои мои добри стари приятели.

Фредерик изглеждаше искрено потресен.

— Никога няма да посмеят — запротестира той.

— Напротив, приятелю мой. Омразата е могъща движеща сила. А в тази страна може да има много неясни и объркани неща, но две са прозрачни като бистра вода: ние, испанците, можем да умираме и да мразим както никой друг. Бъдете сигурен, че някой ден моите съотечественици ще дойдат за мен. Любопитното е, че след като анализирах в дълбочина проблема, не съм способен да ги виня за това.

— Но това е ужасно! — възмути се Фредерик.

Дон Алваро го погледна с непресторено учудване.

— Ужасно ли? Че защо да е ужасно? Грешите, младежо. Няма нищо такова. Това е Испания. За да го разбереш, трябва да си се родил тук.

 

 

Осми лек полк вече беше на по-малко от половин левга разстояние от селото, което представляваше крайната им цел. Фредерик яздеше бавно начело на синята колона, нащрек и за най-малкия признак за вражеско присъствие. Чувстваше се по-спокоен след схватката в горичката. От време на време поглеждаше десния си ботуш, изцапан с кръвта на бунтовника, когото беше убил. В тъмната засъхнала кръв нямаше нищо, което би могъл да свърже с дон Алваро де Вигал; усещането приличаше по-скоро на това да заколиш диво животно.

Продължаваха да настъпват напред, прекосявайки полето, докато новобранците се задъхваха от уморителния поход. Селото беше все по-близо, изглеждаше бедно и сиво, с бели къщички тук-там. От близката скалиста местност проехтяха няколко изстрела, които изсвистяха съвсем близо, почти ги докоснаха и потънаха в мократа земя. Мишел дьо Бурмон изпревари Фредерик, като препускаше в галоп начело на своя отряд, за да разгърне стрелците пред формированието. Младият хусар видя своя приятел да се отдалечава, докато пехотинците увеличаваха темпото. Офицерите от осми полк, със саби в ръка, окуражаваха своите хора, докато те не ускориха крачка, с вдигнати мускети, в очакване, със зачервени от усилието лица.

Последен слънчев лъч проблесна на хоризонта, преди да се скрие напълно зад все по-гъстата облачна пелена. От скалистата местност и селото се чуха нови изстрели. Малко по-назад отляво, в края на горичката, се виждаха конници от четвърти ескадрон, които заемаха позиции, за да се впуснат в преследване на прогонените от селото врагове.

Единият от батальоните на осми полк се спря и мъжете се облегнаха на оръжията да си починат, а другият продължи настъплението си. Испанците засилиха обстрела и измежду редиците паднаха няколко пехотинци. Дьо Бурмон и хусарите под негово командване отстъпиха, без да нарушават строя, към левия фланг, докато стрелците пехотинци на свой ред се разгръщаха в авангард и продължаваха да обсипват с куршуми вражеските позиции.

Фредерик следеше маневрите на ротите от ескадрона, без да изпуска от поглед скалистата местност и селото. Новобранците заемаха местата си изключително бързо йод непрестанните заповеди на офицерите, които се суетяха из целия строй. Врагът беше вече съвсем близо; пехотинците спряха и фигурите им се очертаха на фона на хоризонта: стъпили здраво на земята, която от месеци никой не обработваше, с опрени на земята приклади на мускетите. Фредерик дръпна Ноаро за юздите и се обърна, отстъпвайки назад със своя отряд. Мина на около 10–12 вари^[6] от рота пехотинци, чиито капитан ровеше земята между ботушите си с върха на сабята си и отговори разсеяно на пожеланието за успех от страна на хусарите. Войниците гледаха напред с угрижен и сериозен вид, а блестящите щикове докосваха едва-едва козирките на шака̀та им. Тръбата изсвири, барабанът заби бързо и отсечено. Офицерът със сабята сякаш излезе от унеса си, обърна се към своите подчинени и изкрещя някаква заповед. Войниците облизаха устни, поеха дълбоко въздух, вдигнаха мускетите и тръгнаха.

Фредерик се спря за момент, изправи се на стремената и погледна назад. Батальонът настъпваше невъзмутимо към селото, откъдето се чу кратък залп. Сините редици се раздвижиха за секунди, после отново се подравниха и продължиха да скъсяват разстоянието до селото; след това се спряха и стреляха на свой ред. Между тях и селото се спусна димна пелена от барут. Когато барабанът смени ритъма си на биене и пехотинците отново продължиха да се движат напред, полето зад тях остана осеяно със сини униформи, проснати на земята. После пушекът покри всичко наоколо, пукотът на пушките огласи хоризонта, а от тъмната мъгла се понесе мощният вик на мъжете, които се хвърляха в атака.