Дъглас Кенеди
Изкушение (9)

Втора глава

Благодарение на някои тъмни страни във възможностите на съвременните комуникации Трейси се оказва в състояние да сканира рубриката на Тео Макол и да ми я изпрати в рамките на няколко минути. Сали се надвесва над мен, когато сядам да чета. Но не отпуска окуражаваща длан върху моето рамо, нито промълвява една дума на съпричастност. През времето от края на разговора ми с Брад до пристигането на материала не отронва ни звук. Нищо. Само ме наблюдава с израз на изумление… същия, който съзрях върху лицето на Луси вечерта, когато й казах, че обичам друга. Изумление, което съпътства неочакваното предателство.

Но аз не съм искал да предавам никого. Дори себе си.

Сядам пред компютъра. Влизам в мрежата. Посланието на Трейси ме очаква. Отварям го. Там се мъдри с дебел шрифт въпросната статия. Поразен съм не само от нейния размер, но и от заглавието:

МРЪСОТИЯ ОТ КУХНЯТА — Тео Макол

НАИСТИНА ЛИ „НЕВОЛНИЯТ ПЛАГИАТ“ Е ДО ТАКАВА СТЕПЕН НЕВОЛЕН?

Нови доказателства сочат, че създателят на „Да те продам“ Дейвид Армитидж притежава вродена склонност към заемане на пасажи.

Както всички знаем, Холивуд представлява индустрия, която си затваря очите пред всяка корупция или смъртен грях, сътворен от вътрешен човек, стига той да разполага с връзки и да носи достатъчно голяма печалба. Докато обикновените смъртни като вас и мен ще се видят останали завинаги лишени от физическата възможност да си потърсят работа, пипнат ли ги в притежаване на опиати от клас A^[1], или ако ги уличат в непозволени връзки с прокурорски девици, то развлекателната индустрия сплотява редици зад гърба на своите хора всеки път, когато някой незначителен и досаден проблем от подобен характер засенчи временно светлия им небосклон. И докато повечето уважаващи себе си вестници, списания или центрове за висше образование биха уволнили начаса (и непоколебимо осъдили) всеки автор или учен, който консумира състава на престъплението плагиатство, в Холивуд са готови да сторят какво ли не, за да опазят репутацията на един литературен джебчия. Особено когато този мошеник на дребно се окаже автор на сценария за най-успешното телевизионно шоу през последните години.

Преди две седмици тази рубрика ви осведоми за факта, че Дейвид Армитидж — много талантлив, удостоен с наградата „Еми“, създател на „Да те продам“ — е допуснал няколко реда от диалог в класическата пиеса „Първа страница“ да попаднат в един от неговите сценарии. Вместо просто да признае грешката си и да продължи нататък, господин Армитидж и кохортата му от ФРТ обявяват обща мобилизация, изравят някакъв добронамерен драскач от „Варайъти“, който да ги защити (той е впрочем същият, който миналата година се бе впуснал в романтично преживяване с пиар шефката на посочената телевизия, взел краткосрочен отпуск от институцията на собствения си брак). И преди да успее човек да произнесе фразата „конфликт на интереси“, мнозина холивудски драскачи се съюзяват, за да запеят „осанна“ за господин Армитидж и „разпни го“ за журналиста, който се осмелява да посочи пренасянето на четири реплики от един сценарий в друг.

Разбира се, най-войнствено настроен в хора на писателските гласове е този на Папа Хемингуей от Санта Барбара, Джъстин Уонамейкър — безпардонния радикален сценарист от шейсетте и седемдесетте години, който днес, в заника на своите дни, е паднал до положението да пише доходоносни, макар и предназначени за всеядна публика, екшън сценарии за Джери Брукхаймър. Сътворената от него епопея не само предлага страстна защита на господин Армитидж, но и дава сигнал за унищожителна атака срещу споменатия журналист — кампанията е подета след това от „Лос Анджелис Таймс“, който се опитва да пробута евтиното фройдистко внушение, че видите ли, понеже въпросният журналист има зад гърба си кратък и несполучлив опит като телевизионен автор, сега се мъчи да си върне на първия попаднал пред погледа му успял негов съперник.

Но, ако трябва да цитираме сержант Джо Фрайди от първата наистина лишена от подигравка към хората от неговата черга полицейска поредица „Драгнът“, тази рубрика борави „единствено с факти, мадам“. И безспорният факт е, че в продължение на двете седмици, откак плагиатството на господин Армитидж бе за първи път разобличено, неговата неуместна реакция принуди „Мръсотия от кухнята“ да възложи на неколцина специалисти по-детайлно проучване на цялостното творчество, с което господин Армитидж е ощастливил човечеството, просто за да се убедим, че цитираната вече кражба не е единствена по рода си.

И какво да видим! Ето резултатите от труда на нашите изследователи:

1. В третия епизод от миналогодишната поредица на „Да те продам“ Бърт, фустогонецът счетоводител, разказва за своята бивша съпруга, която се връща в Лос Анджелис, след като го е изтръскала, както се полага, в Бракоразводния съд. „Знаеш ли каква трябва да бъде истинската дефиниция на капитализма? — пита той своя колега Чък. — Процес, при който калифорнийската девойка се превръща в калифорнийска жена.“

Абсолютно същата реплика може да се срещне в пиесата на Нобеловия лауреат Кристофър Хамптън, озаглавена „Холивудски приказки“, в която австрийският драматург Одон фон Хорват отбелязва, че „капитализмът е процес, при който американските момичета се превръщат в американски жени“.

2. В първи епизод от новата поредица Таня, тъпоумна хотелска администраторка, информира Джо, че няма да спи повече с него, понеже си намерила нов приятел, който прилича като две капки вода на Рики Мартин. След известно време Джо вижда въпросния нов приятел и казва на Таня: „Рики Мартин? Виж ми окото! Та тоя прилича на Рики Сутеньора!“.

Рики Сутеньора, както се оказва, е името на персонаж от роман на Елмър Ленард.

3. В същия епизод основателят на компанията, Джеръм, има особено неприятно спречкване с второразреден актьор, който снима реклама за негов клиент. След това Джеръм казва на Бърт: „Ако пак правим реклама някой ден — никакви актьори…“.

В класическия филм на Мел Брукс „Продуцентите“ Зеро Мостъл се обръща към Джийн Уайлдър с думите: „Следващия път, когато поставяме пиеса — никакви актьори“.

Но има и още примери за литературното джебчийство на господин Армитидж. Нашите изследователи хвърлиха по някой поглед към по-ранното му творчество — пиеси, които не стигат по-далеч от сценичен прочит в незначителни театри — и откриха прелюбопитни нещица:

1. Създадената от Армитидж през 1995 година пиеса „Рифс“ показва любовен триъгълник между бивша джаз пианистка — понастоящем омъжена за лекар домакиня — която се влюбва страстно в най-добрия приятел на съпруга си, джаз саксофонист. Двамата започват да изпълняват дуети и успоредно с укрепване на вътрешния синхрон в музиката им, се засилва взаимната страст. Най-накрая, когато един път съпругът отсъства за уикенда, двамата консумират своята любов… обаче новопроизведеният рогоносец ги сварва в крачка. Съпругата се намесва в сбиването между двамата мъже, за да бъде неволно прободена в сърцето от измамената половинка.

Колкото и да е невероятно, интригата на тази пиеса е почти точно копие на Толстоевата новела „Кройцерова соната“, при която една отегчена домакиня — пианистка, се влюбва в най-близкия приятел на мъжа си, а той случайно се оказва цигулар. Докато двамата свирят „Кройцерова соната“ на Бетовен, помежду им пламва искра. Но когато най-накрая успяват да се усамотят при едно отсъствие на съпруга, той се завръща неочаквано и, обзет от ревност, убива неволно любимата жена.

2. В новия сценарий на Армитидж, „Проникване с взлом“ (понастоящем в процес на предварителна обработка при „Уорнър Брадърс“, след договор за милион и половина, както ни осведомява вътрешен източник) главният герой започва с глас зад кадър: „Когато за първи път обрах магазин на «Картие», валеше дъжд“.

С какво удивление откриваме, че една класическа пиеса на Джон Чивър започва така: „Когато за първи път обрах магазин на «Тифани», валеше дъжд“.

Както проличава, господин Армитидж не е просто „инцидентен плагиатор“, както с такава страст се мъчат да ни убедят самият той и неговите поддръжници. И макар той най-вероятно ще възрази, че става дума само за заета реплика тук, заета фабула там, фактът е един: плагиатството си е плагиатство… и никаква земна сила не може да промени неизбежния извод: този човек е затънал до шия.

Докато стигна до края, съм вече толкова ядосан, че ми иде да забия юмрук в дисплея на компютъра.

— Можеш ли да повярваш на тази глупост? — питам аз Сали, като се извръщам към нея. Но тя вече седи върху дивана, обгърнала тяло с ръце (несъмнен отрицателен израз в езика на тялото) и видът й е крайно смутен. Не ще да ме погледне, когато проговаря.

— Да, Дейвид, мога да повярвам. Защото ето го, написано черно на бяло — ти си хроничен плагиатор.

— Стига, Сали — в какво ме обвинява този гъз? Реплика тук, реплика там…

— Ами фабулата на твоята пиеса? Заета изцяло от Толстой…

— Само че той пропуска едно важно обстоятелство — в програмното представяне аз отбелязвам заемката от Толстой.

— Какво програмно представяне — пиесата не е стигнала до премиера изобщо.

— Да, но ако бе стигнала, щях съвършено ясно да подчертая своя дълг към Толстой…

— Това го казваш сега.

— Така стоят нещата. Наистина ли допускаш, че съм способен да направя нещо до такава степен идиотско, та да крада от Толстой?

— Не знам вече какво да допускам.

— Добре, ще ти кажа едно нещо — това лайненце Макол дава мило и драго да съсипе кариерата ми. По такъв начин си връща за нелицеприятния портрет на пропаднал писател, който му изрисува „Лос Анджелис Таймс“.

— Не става дума за това, Дейвид. Въпросът е друг: той отново те спипа. И този път няма да ти се размине.

Телефонът звъни. Вдигам мигом слушалката.

Брад.

— Прочете ли?

— Разбира се — и мисля, че той се захваща за един-два незначителни примера, за да…

Брад ме прекъсва.

— Дейвид, трябва да поговорим.

— Разбира се. Можем да се справим с това. Също както…

— Трябва да поговорим още тази вечер.

Поглеждам си часовника. 21:07.

— Тази вечер? Не е ли малко късничко?

— Изправени сме пред кризисно положение и трябва да реагираме незабавно.

Отдъхвам си мъничко. Иска да обсъдим стратегията. Все още е на моя страна.

— Напълно съм съгласен с теб. Къде да се срещнем?

— Тук, в офиса. В десет, ако ти е удобно. Трейси е тук още отсега. Боб Робинсън е на път.

— Ще дойда колкото е възможно по-скоро. Бих желал да доведа и Алисън.

— Няма проблем.

— Добре, ще се видим в десет — казвам аз и затварям. Сетне се обръщам към Сали: — Брад е с мен.

— Сериозно?

— Каза, че трябва да реагираме светкавично и че иска да отида още сега в офиса.

Тя пак не ме поглежда.

— Ами отивай.

Приближавам се до нея и правя опит да я прегърна. Но тя ме отблъсва.

— Сали, скъпа — обаждам се аз, — всичко ще бъде наред.

— Не, няма да бъде — отвръща тя и излиза.

Оставам като замръзнал на мястото си, а ми се иска да я последвам, да я убедя в своята невинност. Но инстинктът ми подсказва да се омитам. И аз грабвам сакото, мобифона и ключовете за колата и изчезвам.

По пътя към ФРТ звъня на Алисън. Но се обажда телефонният секретар с известие за когото представлява интерес, че до четвъртък ще бъде в Ню Йорк. Поглеждам отново часовника си. На Източния бряг отдавна минава полунощ, което е и причина да слушам записания глас. Оставям следното лаконично съобщение: „Алисън, Дейвид се обажда. Спешно е. Звънни на мобилния веднага, щом чуеш това“.

Сетне натискам газта до пода и се устремявам към офиса, докато репетирам наум аргументите, които ще изложа срещу гадната кампания на Макол, да не говорим за скандала, който ще вдигна на „Уорнър Брадърс“ с искане да издирят шпионина, предал сценария ми на оня изрод.

Но когато пристигам във ФРТ, Брад и Боб изглеждат крайно сериозни, а очите на Трейси са зачервени, което обикновено се свързва с плач.

— Толкова съжалявам заради всичко това — започвам аз. — Но вижте сега, този луд наема сума ти народ да прегледа под лупа всяка дума във всички мои писания. И какво откриват? Пет реплики, които могат да се отнесат към творчеството на други автори. Това е цялата работа. А по повод идиотското му обвинение във връзка с новелата на Толстой…

Боб Робинсън ме прекъсва.

— Дейвид, всички те чуваме много добре. И, честно казано, когато прочетох тая работа за първи път, си рекох: голяма работа — тук реплика, там друга. Що се отнася до оная стара пиеса, тури му го на Толстой. Не се съмнявам, че дори полуидиот ще проумее намерението ти да дадеш нова интерпретация на неговия сюжет…

— Благодаря ти, Боб — казвам аз, а цялото ми същество се изпълва с облекчение, като под щедра струя на душ.

— Не съм свършил, Дейвид.

— Извинявай.

— Както вече отбелязах, не смятам подетата от Макол кампания срещу теб нито за почтена, нито за справедлива. Но си остава проблемът за доверието, пред който се виждаме изправени сега. И харесва ли ти, или не, когато един път тази рубрика излезе на улицата в петък, ти се превръщаш в белязана стока…

— Ама, Боб…

— Остави ме да довърша — възкликва той.

— Извинявай…

— Така виждаме ние положението. Един случай на неволно плагиатство може да бъде обяснен. Но четири допълнителни?

— Четири проклети реплики — това е всичко.

— Четири проклети реплики, които Макол пуска под печат, след като е посочил други четири от „Първа страница“…

— Нима не разбираш, че този гъз се мъчи да прилича на висш съдник, като се залавя за дреболии, които превръща в Содом и Гомор?

— Така е — намесва се най-накрая в разговора и Брад. — Той е гъз. Унищожител на свестни личности. Решил е да те изпепели. И си мисля, че твоите писания му дават точно толкова (макар и малко) основание, колкото му трябва, за да ти лепне клеймото на плагиатор, без на самия него да може нещо да се направи.

В този момент се обажда Боб.

— Казано още по-конкретно, мога да те уверя, че тази негова предълга статия ще бъде раздухана от всяка по-сериозна система за масово осведомяване. Това не само ще те направи да изглеждаш като паднал бог, но и ще съсипе самото шоу.

— Това са глупости, Боб…

— Да не си посмял да ме учиш кое е глупост и кое не — отвръща той и гневът му вече личи. — Имаш ли поне бегла представа за щетите, които нанася цялата тази история? И говоря не само на теб и за твоето шоу, а също така и на Трейси. Благодарение на усилията на оня лайнар Макол, нейната репутация също става на пух и прах. До такава степен, че се виждаме принудени да приемем нейната оставка…

— Подаваш оставка? — поглеждам я с невярващи очи.

— Нямам друг избор — отвръща тя тихо. — След като е разкрита отколешната ми „прелюбодейна“ връзка с Крег Кларк…

— Но ти нищо лошо не си сторила, Трейси — казвам аз.

— Може и така да е, обаче остава впечатлението, че съм накарала свой бивш любовник да напише съчувствена статия в твоя полза.

— Но нали той те потърси!

— Това няма значение — общото впечатление е друго.

— Какво мисли самият Крег по този въпрос?

— Той си има собствени проблеми. Току-що и него са уволнили от „Варайъти“.

— Теб не са те уволнявали — намесва се грубо Боб.

— Не са. Само ми връчиха бутилката уиски и пистолет с един патрон с препоръка да постъпя така, както изисква честта.

Има вид сякаш ще заплаче отново. Брад я стисва за ръката в опит да прояви съчувствие, но тя го отблъсква.

— Не ми е нужно ничие съжаление — казва Трейси. — Постъпих глупаво и сега си плащам.

— Всичко това ме ужасява — обаждам се аз.

— Би трябвало — отбелязва Трейси.

— Нямам думи да ти кажа колко много съжалявам. Но, както вече подчертах, нямах никакво намерение…

— Ясно, ясно — обажда се Боб. — Но и ти трябва да влезеш в нашето изключително сложно положение в дадения момент. Ако не те освободим…

Макар да я очаквах, новината ме блъсва като с юмрук в лицето.

— Уволняваш ли ме? — питам аз с приглушен глас.

— Да. С най-дълбоко съжаление, бих казал, но…

— Това не е честно.

— Може и да не е — обажда се Брад, — но сме длъжни да се съобразяваме със собствения си имидж.

— Имам договор с вас…

Боб шумоли с някакви книжа и вади лист хартия.

— Имаш, вярно е. И съм убеден, че Алисън ще ти обясни: в него съществува клауза, която го обезсилва, ако си дал невярна представа за творбата си в какъвто и да било смисъл. В тази клауза плагиатството се вписва абсолютно точно…

— Това, което вършите, е неправилно — заявявам аз.

— Това, което правим, е крайно неприятно, но е абсолютно необходимо — отвръща Боб. — За доброто на сериала ти трябва да си отидеш.

— Ами ако с Алисън ви призовем в съда?

— Прави каквото намериш за уместно, Дейвид. Но корпоративните ни джобове са далеч по-дълбоки от твоите. И няма да спечелиш.

— Ще видим — казвам аз, като ставам прав.

— Да не мислиш, че ни е много забавно? — обажда се Брад. — Да не мислиш, че в тази стая има някой, на когото всичко това доставя удоволствие? Известно ми е, че ти си създателят на това шоу… и можеш да ми вярваш, ще си останеш такъв, ще получиш и парченце от баницата. Но истината е такава — в продукцията участват още седемдесет души и аз не мога да поставя техните работни места под въпрос, като се боря за запазване на твоето. Позицията ти понастоящем е незащитима. Не с димящ пистолет в ръка са те пипнали, Дейвид — този път е базука…

— Благодаря, господин Лоялност…

Продължително мълчание. Ръката на Брад стиска здраво химикалка. Поема си дълбоко въздух и казва:

— Дейвид, ще припиша тази забележка на високото емоционално напрежение, под което се намираме всички в настоящия момент, тъй като съм бил лоялен към теб до невъзможност. И преди да си се нахвърлил отново върху някого от нас, спомни си едно: това е провал твое собствено производство.

Понечвам да кажа нещо емоционално и на висок глас, нещо неуместно, но просто излитам от кабинета, излитам от сградата, срутвам се в колата и потеглям.

Карам часове наред, нося се по магистралите без план и посока.

Летя по Десета, по Триста и трийсета, по Дванайсета и Осемдесет и пета. Маршрутът ми е шедьовър на географската алогичност — Манхатън бийч до Ван Нийс, Вентура, през Санта Моника до Нюпорт бийч…

И ето че най-накрая мобифонът ми започва да звъни. Когато го вдигам от стойката, поглеждам неволно контролното табло, за да видя, че часът е три и десет. Носил съм се без цел повече от пет часа.

— Дейвид, какво става? — Това е Алисън, наполовина заспала, наполовина разтревожена.

— Изчакай така — трябва да спра.

Изкарвам колата върху аварийното платно и гася двигателя.

— Ти си навън. Караш ли?

— Май така излиза.

— Посред нощите?

— Да.

— Току-що ставам и виждам съобщението ти. Къде се намираш в момента?

— Нямам представа…

— Какво значи „нямам представа“? По коя магистрала караш?

— Де да знам.

— Тревожиш ме, Дейвид. Какво е станало?

И сега се разридавам… когато целият ужас на случилото се най-после прониква изцяло до моето съзнание и аз проумявам неговата безвъзвратност. Сигурно плача в течение на цяла минута. Когато най-после се овладявам, Алисън промълвява:

— Дейвид, боже мили, моля те, кажи… какво са ти направили?

Разказвам й всичко — от новото обвинение в плагиатство, отправено от Макол, през враждебната реакция на Сали до мига, в който Брад и Боб ме уволняват.

— Мамицата му мръснишка — обажда се Алисън, след като най-накрая млъквам, — нещата са напълно излезли от контрол.

— Имам усещането, че съм престъпил някакъв праг, за да полетя с главата надолу от върха на небостъргач.

— Добре, добре, да я караме поред — знаеш ли къде се намираш в дадения момент?

— Някъде из града.

— Сигурен ли си, че караш из Лос Анджелис?

— Да, в това съм сигурен.

— Мислиш ли, че е безопасно да шофираш?

— Предполагам.

— Добре, ето какво искам да направиш: прибери се у вас. Без глупости, бих добавила. Щом си в Лос Анджелис, трябва да бъдеш там до час. А прибереш ли се, веднага ми прати по имейла рубриката на Макол. Аз ще съм на път за летището, понеже имам билет за девет часа — прибирам се. Ще мога да се запозная с материала, докато чакам полета. Ако всичко е наред, ще кацна по обед тамошно време, така че можем да се срещнем към два в офиса. Междувременно искам от теб едно нещо… и то е да се наспиш. Имаш ли нещо у вас, което да те нокаутира?

— Трябва да има малко тиленол.

— Вземи три.

— Само не ми казвай как всичко ще ми се види много по-ведро, като се събудя, защото няма да стане така.

— Знам, но поне ще си отпочинал.

Прибирам се за четирийсет минути. Изпращам имейл на Алисън. Докато се занимавам с компютъра, вратата на спалнята се отваря и оттам се показва Сали. Облякла е само горнището на пижамата. Първата ми мисъл е: боже, колко е хубава. Втората: дали не я виждам за последен път в толкова интимна обстановка?

— Здравата ме притесни — казва тя.

Аз не преставам да се блещя в екрана.

— Дали не би си направи труда да обясниш къде се губиш цели седем часа?

— Най-напред в офиса, а след това карах.

— Къде кара?

— Просто карах.

— Можеше да ми се обадиш. Трябваше да се обадиш.

— Извинявай.

— Какво стана?

— Карах половината нощ. Знаеш какво е станало.

— Изхвърлиха ли те?

— Да, изхвърлиха ме.

— Ясно — казва тя с безизразен тон.

— Трейси Уайс също го отнесе.

— Заради интервюто, което осигури на бившето си гадже?

— Това е нейното престъпление.

— Лоша работа.

— Благодаря ти за толкова трезвата оценка на очевидното.

— Какво очакваш да чуеш, Дейвид?

— Очаквам да дойдеш при мен, да ме прегърнеш и да кажеш, че ме обичаш.

Продължително мълчание. Най-накрая проговаря:

— Връщам се в леглото.

— Ти смяташ, че са прави да ме уволнят, така ли?

— Мисля, че имат основание.

— Сериозно — заради няколко неволно заети реплики?

— Казаха ли нещо за компенсации?

— Това е от компетенцията на Алисън, а тя е понастоящем в Ню Йорк.

— Но знае?

— Говорихме.

— И?

— Настоява да се наспя.

— Това е доста добра идея.

— Ти смяташ, че не съм прав, нали?

— Късно е, Дейвид…

— Отговори, ако обичаш.

— Не може ли утре?

— Не. Сега.

— Добре тогава. Мисля, че се провали. Крайно разочарована съм. Сега доволен ли си?

Ставам и минавам покрай нея към спалнята. Събличам се. Откривам хапчетата в банята. Глътвам четири. Лягам си. Нагласям будилника за един часа. Изключвам телефона. Завивам се презглава. След минута ме няма.

Сетне звънва будилникът. На възглавницата до моята лежи бележка.

Летя за Сиатъл довечера. Няма да ме има два дни.

Сали

Примижавам срещу будилника. Един часа. Сядам в леглото с усилие. Вземам бележката на Сали и я прочитам отново. Такива се оставят обикновено на прислужницата. Внезапно се усещам много самотен, много уплашен, обзет от непреодолимо желание да видя дъщеря си. Вдигам телефона. Не се чуват обичайните сигнали за получени съобщения и пропуснати обаждания. Въпреки това включвам гласовата поща. Автоматичният глас ми съобщава нещо, което вече знам: „Нямате съобщения“.

Това положително е някакво недоразумение. Няма начин някой от приятелите и колегите да не ме е потърсил, за да изрази солидарност, след като е прочел колонката на Макол.

Нали преди две седмици всички се изредиха да го правят. Но сега, изправен пред новото обвинение, оставам самичък. Никой не ще да ме знае.

Вдигам отново телефона. Звъня на Луси в Саусалито. Макар да знам, че Кейтлин е на училище. Телефонният секретар говори с нейния глас и аз искам да го чуя.

Само че след две позвънявания слушалката вдига Луси.

— А, здрасти… — казвам аз.

— Какво ти става, та звъниш по това време? Нали знаеш, че Кейтлин е на училище.

— Исках само да й оставя съобщение, да й кажа, че ми липсва.

— Да не те е споходила неочаквана носталгия по бившето семейство сега, когато с кариерата ти е свършено?

— Откъде знаеш?

— Не си ли чел вестник днес?

— Сега ставам.

— На твое място щях моментално да си легна пак. Защото са те изтипосали на видно място върху третата страница на „Сан Франциско Кроникъл“, а също и в „Лос Анджелис Таймс“. Бива си те, Дейвид — да крадеш от хората.

— Не съм крал…

— Да бе — само си лъгал. Както лъга мен.

— Кажи на Кейтлин, че ще й се обадя по-късно.

И затварям.

Отивам в кухнята. Там, върху барплота, лежи сутрешният брой на „Лос Анджелис Таймс“. Сали услужливо го е отгърнала на трета страница, където най-вдясно горе с дебели букви пише:

СЪЗДАТЕЛЯТ НА „ДА ТЕ ПРОДАМ“ Е ОТНОВО ОБВИНЕН В ПЛАГИАТСТВО

Отдолу следва кратък (петстотин думи) материал, който резюмира унищожителната атака на Макол, явно спретнат на бърза ръка снощи (когато пилотните броеве на „Холивудски театрал“ са били раздадени на останалите издания). След като изброява всички обвинения, отправени срещу мен от Макол, вестникът съобщава, че потърсеният за коментар продуцент на „Да те продам“ казал следното: „Тази новина е трагедия както за Дейвид Армитидж, така и за цялото семейство на «Да те продам».“ Следвало официално изявление на ФРТ.

Правилна стратегия, Брад. Най-напред сълзлив отзив по повод сполетялата ме беда, а след това — съобщение за уволняването ми.

Бързам към компютъра. Влизам в Мрежата. Избирам уебсайта на „Сан Франциско Кроникъл“. Техният материал също представлява надве-натри скалъпено резюме от кореспондента им в Лос Анджелис — същото изброяване на обвиненията, същият цитат от Брад. Онова, което ме ядосва особено много, е присъствието на десетина имейла в електронната ми поща. До един от разни журналисти с искания за интервю или поне коментар по повод материала на Макол.

Вдигам телефона и се обаждам в офиса си. Да се отбележи — бившия офис. Дженифър, бившата ми секретарка, отговаря.

— Наредиха да опразня кабинета ви — съобщава тя. — Предполагам, ще искате всичко да ви се изпрати у дома?

— Дженифър, можеше поне едно здрасти да кажеш.

— Здрасти. Та в жилището ви ли да пратя нещата?

— Да.

— Добре. Очаквайте всичко да пристигне утре преди обяд. А какво да правя с евентуалните обаждания за вас?

— Има ли такива?

— Петнайсет до момента. „Лос Анджелис Таймс“, „Холивуд Рипортър“, „Ню Йорк Таймс“, „Сиатъл Таймс“, „Сан Франциско Кроникъл“, „Сан Хосе Мъркюри“, „Бостън Глоуб“…

— Ясно.

— Да ви пратя ли списъка и телефоните?

— Не.

— Значи, ако някой от пресата ви потърси занапред…

— Казваш, че съм се покрил.

— Щом така искате…

— Дженифър, защо се държиш като дърво?

— А като какво да се държа? Оттеглянето ви означава за мен едноседмично предупреждение…

— О, господи…

— Без баналности, моля.

— Не знам какво друго да кажа, освен че съжалявам. Всичко това е и за мен пълна изненада…

— Как да е изненада, след като сте откраднали тия неща?

— Никога не съм искал…

— Да ви пипнат ли? Много благодаря за това, че и мен оплетохте в мрежата си.

И трясва слушалката.

Затварям. Обронвам глава в ръце. Колкото и непоносима да е мисълта за собствената ми несрета, гадно е да си мисля, че несъзнателно съм причинил огромна беда на двама напълно непричастни. Гадна е мисълта за петнайсетте журналисти, които са хукнали по петите ми. Защото сега за тях съм истинска плячка — провалила се с гръм и трясък телевизионна звезда. Или поне те ме виждат така. Моята теза надделя миналата седмица. Сега обаче, при наличието на тия нови банални доказателства (банални, ама доказателства), вълната ще се обърне, посоката ще се промени. Ще стана пример за талантлив човек, паднал жертва на саморазрушителни сили, създател на най-успялата телевизионна поредица на десетилетието, който все пак не удържа на порива да свие едно-друго от именити автори. Следват купища празни приказки за мен, като поредна жертва на лъскавия холивудски култ към кухия успех, дрън-дрън-дрън.

Изводът от цялата тази буря в чаша вода ще бъде един: аз съм останал завинаги без работа писател.

Поглеждам часовника си. Един и четиринайсет. Звъня в офиса на Алисън. Отговаря ми секретарката Сузи. Преди да попитам за агентката си, чувам:

— Искам да ви кажа едно нещо: мисля, че всичко, което ви се стоварва върху главата, е абсолютно нечестно.

Преглъщам внезапно напрели сълзи.

— Благодаря — успявам да промълвя.

— Как се чувствате?

— Не особено добре.

— Ще наминете ли?

— Да, ей сега.

— Добре, тя ви очаква.

— Мога ли да поговоря с нея?

— На телефона е… с ФРТ.

— Ще се видим до половин час тогава.

Когато прекрачвам прага на нейния офис, виждам Алисън зад бюрото, втренчила поглед в прозореца с изтощен, умърлушен вид. Чула влизането ми, тя се завърта заедно със стола, измъква се иззад бюрото и като поставя ръце на раменете ми, просто ме задържа няколко мига. След това отива към една кантонерка и я отваря.

— Какво ще кажеш за глътка уиски?

— Толкова ли са зле нещата?

Тя не отговаря. Връща се край бюрото с бутилка „J & B“ и две чаши в ръце. Налива щедро и в двете. Запалва цигара, смуква здравата и гаврътва половината от съдържанието на чашата. Следвам нейния пример.

— Така — обажда се тя. — Никога не съм те заблуждавала като твой агент и нямам намерение тепърва да започвам. В момента положението е такова, че по-лошо няма накъде.

Обръщам чашата до дъно. Тя мигом я пълни пак.

— Когато прочетох материала на Макол още на летището, първата ми реакция бе: как е възможно Брад и Боб да се отнесат сериозно към него… особено предвид очевидната незначителност на отправените обвинения? Та те са направо смехотворни. Живеем във времена, когато човек може да забогатее, ако получава по петаче за всяка авторска заемка. А пък онова за Толстой си е направо да умреш от смях. И оня го знае много добре. Работата с Чивър обаче…

— Мога да ти кажа само това: става дума за директен „заем“, който (това ми е пределно ясно) никога няма да стигне до екран. В ръцете му е попаднала просто една чернова — и толкоз.

— Това го знаем ние двамата. Проблемът е друг: прибавено към историята с „Първа страница“ от миналата седмица… ти си достатъчно интелигентен, за да се сетиш сам…

— С вина или не — загазил съм до гуша.

— С две думи — точно така е.

— Вече си говорила с ФРТ и няма никакъв начин да бъдат убедени…

— Абсолютно никакъв. От тяхна гледна точка ти си изпята песен. Но това не е всичко. Щом кацнах днес, започнах състезание по надвикване с един от техните адвокати. Изглежда са намислили да те лишат от всякакъв достъп до делвата с мед.

Все по-лошо става.

— Ама нали има една клауза…

— Да, има — отвръща Алисън, като придърпва към себе си някаква папка. — Има я като стой, та гледай. Член 43 от споразумението ти с ФРТ, ако искаме да сме съвсем точни, а неговата същност се свежда до това, че ако си направил нещо свързано с шоуто, което е незаконно или осъдително от правна гледна точка, по-нататъшното ти участие в разпределянето на приходите от него се прекратява.

— И те се опитват да кажат, че съм извършил нещо незаконно?

— Те се опитват да прекратят по-нататъшните ти постъпления под формата на авторски хонорар с аргумента, че плагиатството представлява престъпен акт…

— Но това са чисти глупости.

— Напълно, обаче възнамеряват да защитават именно такава позиция.

— А ще могат ли?

— Последния половин час посветих на разговор с моя юрист именно на тази тема. Той ще прегледа много внимателно целия договор довечера. Но вътрешното му чувство подсказва, че… да, могат да спечелят подобен иск.

— Значи няма компенсации?

— Още по-лошо… информираха ме, че ще предявят иск за възстановяване на получените от теб хонорари за трите серии, чиито сценарии съдържат заемки.

— Какво искат тия хора? Да ме довършат ли?

— Именно. Защото — нека погледнем фактите в очите — става дума за много пари. Ако ти отрежат авторските хонорари, спестяват по триста и петдесет хиляди на сезон. И ако, от друга страна, шоуто изкара, както се очаква, още няколко сезона… сам си направи сметката. За всеки от въпросните три епизода ще ти искат по сто и петдесет хиляди. Събери всичко…

— Сигурно има начин да им се опълчим по тези пунктове…

— Адвокатът ми подчертава, че те се хващат за клаузата, съгласно която гарантираш, че предлаганата творба е изцяло твое дело. Но, както аз виждам нещата, може би ще успеем да договорим компромисен вариант.

— Което означава, че ще трябва да им върна пари?

— Ако се стигне дотам, да. Надявам се — и това е само надежда — че когато нещата се поуталожат през следващите няколко дни, ще забравят за трите епизода, стига да получат уверение, че няма да имаш по-нататъшни претенции за авторски хонорар.

— И ти ще ги оставиш да постигнат това?

— Дейвид, кога съм „оставяла“ което и да било посрано студио или телевизия да гепи нещо от мой клиент? Но сега сме изпаднали в беда. От чисто правна гледна точка се приема, че ти си нарушил договора. И щом моят триста седемдесет и пет долара на час човек — който познава и най-малката пролука в местното и федералното законодателство — ми казва, че си попаднал в капан, значи трябва да направим всичко, което е възможно, за да ограничим мащабите на неизбежната катастрофа.

— Но аз ще потърся второ и дори може би трето юридическо становище, преди да говоря отново с типовете от ФРТ… да оставим сега настрана мазните им колеги от „Уорнър Брадърс“.

— Може ли още едно уиски?

— Мисля, че това не е лоша идея, предвид обстоятелството, че имам и други неприятни новини.

Наливам си двойна доза.

— Карай нататък.

— Преди малко ми се обади някакъв юридически лешояд от „Уорнър Брадърс“. Пускат „Проникване с взлом“ в пета глуха…

— Тоест няма да има среща с Нейджъл?

— Боя се, че не. Но става още по-лошо. Искат си целия аванс обратно.

— Това е лудост. Как е възможно подобно нещо?

— Залавят се за онази реплика от Джон Чивър, която си заел…

— Я стига. Аз просто експериментирах. Та това е само първи вариант.

— Виж какво, няма защо да убеждаваш точно мен в правотата на позицията си. Проблемът се състои в това, че също като тия от ФРТ, и те искат да ти го наврат въз основа на клаузата, според която предлаганата творба е изцяло твое дело. На второ място идва аргументът за „сътрудничество“ между теб и неупълномощен автор, макар никой от тия гъзове да не знае кой е Джон Чивър.

— Е, поне парите от Флек ще стигнат за покриване на тия загуби.

Тя пали нова цигара, макар тази в пепелника да е наполовина цяла.

— И негов адвокат ми се обажда днес.

— Стига вече…

— „Въпреки искреното си съжаление, господин Флек не е в състояние да продължи преговорите поради настоящите събития около професионалната репутация на господин Армитидж.“ Цитирам точно.

Вторачвам поглед в пода. И казвам:

— Значи няма как да върна двеста и петдесетте хиляди на „Уорнър“.

— Похарчи ли ги вече?

— Да, повечето.

— Нима си без петак?

— Може да съм тъп, но не съвсем. Имам инвестирани около половин милион чрез моя брокер. Проблемът е в това, че половината от тях дължа на данъчното. И ако ФРТ и „Уорнър“ си поискат всички тези пари, тогава наистина оставам без пукнат грош.

— Нека не казваме хоп, преди да сме скочили. Ще им играя курвенската на тия копелета. Ще ги принудя да ограничат апетитите си. Междувременно говори с брокера и счетоводителя си относно възможностите за постигане на максимални приходи…

— Защото няма повече хляб за мен из тия места, така ли?

— Много трудно би си намерил работа.

— Ами ако облаците никога не се разнесат? Ако клеймото остане завинаги, тогава какво?

— Честно ли?

— Абсолютно.

— Де да знам и аз. Но пак казвам: дай да видим какво ще стане през идните няколко седмици. И най-важното: трябва да направиш изявление, в което защитаваш своята позиция, но изразяваш и съжаление по повод случилото се. Свързах се с Мери Морз, пиар специалистка — моя позната. Ще бъде тук до десетина минути, за да съставите заедно тази декларация и да я разпратите на заинтересованите страни, та поне те да са наясно с твоето становище. Ако нещата не се оправят за няколко дни, ще трябва да търсим съчувстващ журналист, който да изложи твоята теза.

— Е, онзи от „Варайъти“ не става за целта, след като и той го отнесе. Както и бедната Трейси…

— Не е твоя вината за това.

— Не е, но ако не бях оплескал нещата до такава степен…

— Те са професионалисти и двамата — много добре знаят, че ако някогашната им връзка излезе наяве…

— Тя искаше само да ме защити.

— Така е, но нали това й е работата. Не можеш да изпитваш угризения и заради техните проблеми. Стигат ти твоите.

— Сякаш не знам.

До следващата сутрин знае и целият останал свят. Обвиненията на Макол стават достояние на най-широката публика. Както и декларацията на ФРТ, която дава да се разбере (с прискърбие, разбира се), че съм махнат от сериала. Всички главни национални издания отразяват събитието в разделите за литература и изкуства, а „Лос Анджелис Таймс“ — на първа страница. За да станат нещата още по-лоши, „Нешънъл Пипълс Рейдио“ включва темата в най-гледаното си вечерно предаване, а същото правят и по-голямата част от сутрешните радиопрограми. Вярно, всички те включват цитати от моето изявление, в което поднасям извинения на ФРТ и останалите засегнати страни, като отново подчертавам дълбокото си убеждение в това, че не мога да бъда обвиняван за плагиатство единствено въз основа на няколко незначителни реплики. „Най-долното нещо, в което може да бъде уличен един писател, е кражбата — пиша аз. — И заявявам най-категорично: не се виждам като крадец.“

Същата вечер коментаторът на HBO Бил Меър отбелязва в своя монолог:

„Голямата новина в Холивуд днес е, че създателят на «Да те продам», Дейвид Армитидж, прибягва до прословутата линия на защита, възприета навремето от президента Никсън, «аз не съм измамник», след като ФРТ го изхвърли заради плагиатство. Запитан дали всичко излязло изпод перото му е изцяло негово творение, той отговаря: «Не съм спал с оная жена…».“

Меър предизвиква голям смях с тази реплика. Гледам шоуто самичък в мезонета. Сали се намира в Сиатъл с неизвестни координати, тъй като не си е направила труда да ми остави името на хотела, нито пък се е обаждала, откак е заминала. Знам, че обикновено отсяда в „Четири сезона“, когато се намира в Сиатъл, но ме е страх да не си помисли, че съм отчаян и в остра нужда от присъствието й, ако взема аз да й позвъня. Единствената ми надежда в момента е, когато първоначалният масиран медиен натиск поотслабне, тя да си спомни причините, накарали ни да се влюбим един в друг и да…

Да какво? Да изприпка назад, да ми каже как ще остане заедно с мен завинаги, независимо от всичко? Като Луси? Тя заставаше до мен… с ръмжене понякога, но винаги непоклатима, въпреки всичко. През годините, в които се занимаваше с продажби по каталог, докато аз тънех в нищото, а тя се отказа от собствената си кариера на актриса, за да може да плаща наема. А как й се отплатих аз за това постоянство? Като извърших очакваното в подобни случаи на преодолени трудности и завоюван лесен живот предателство. Нищо чудно, че ме презира толкова много. Нищо чудно, че сега съм до такава степен уплашен. Защото най-сетне признавам пред себе си онова, което ми стана ясно няколко месеца след като заживях със Сали: нейната любов има за предпоставка успеха, новия ми статут в развлекателната общност и, от друга страна, начина, по който всичко това укрепва собственото й положение в богаташкия рай на име Холивуд. Всеки има своя звезден час — каза тя, когато ми дадоха „Еми“. — Този е нашият.

Вече не, малката.

Възможно ли е всичко онова, което успях да постигна в рамките на последните забързани години, да се изпари и да остана пак без пукната пара?

Стига бе, хора, та аз съм Дейвид Армитидж! Иска ми се да се изкатеря на най-близкия покрив и да закрещя с пълен глас. Но когато си се качил на който и да било покрив, единственият възможен път напред е надолу. В Холивуд (както и в живота) всеки талант е ефимерен, подлежащ на изчерпване. Този закон важи дори за ония на самия връх. Няма наоколо нито един уникален. Всички играем една и съща игра. А тя протича съобразно с основно правило: твоето време трае толкова, колкото изтрае, ако — и това е главното — изобщо настъпи.

А аз все още не мога да повярвам, че моето е вече отминало. Не може Сали да се окаже чак такава сметкаджийка, че да ме изостави тъкмо сега. Също както вярвам в това, се надявам да има някакъв начин да убедя Брад, Боб и Джейк Декър от „Уорнър“, както и всяка една продуцентска компания в тоя проклет град, че заслужавам тяхното доверие.

Стига бе, хора, та аз съм Дейвид Армитидж! Направих куп пари за всички ви!

Но колкото повече се мъча да внеса оптимистичен елемент в положението, толкова по-ясно се оформя една мисъл: кой каквото сам си направи, никой не може да му го направи.

И си отварям бутилка превъзходно уиски и започвам да го гледам как изчезва. Когато и петият пръст преминава от бутилката в моя стомах, настъпва абсолютно идиотска интерлюдия, в рамките на която изпадам в ретроспективно вдъхновение. Решавам да излея душата си пред Сали, да сложа всичко върху прословутата маса, с надеждата и тя на свой ред да откликне мило на този отчаян сърдечен зов. Завличам се до компютъра и пиша следното:

Любима,

Обичам те. Нуждая се от теб. Отчаяно се нуждая. Ужасно е това, което се случва, нечестно е. Моля, моля, умолявам те, не ме изоставяй. Отчаян съм. Обади ми се, заклевам те. Ела си у дома. Нека преминем заедно през това изпитание. Защото можем. Защото сме най-хубавото един за друг. Защото си жената, с която мечтая да изкарам до края на дните си, от която искам деца, която ще продължавам да обичам след много години, когато ни нападне старческата немощ. Винаги можеш да разчиташ на мен. Моля, моля, умолявам те, нека мога да разчитам на теб сега.

Без да прочета творението втори път, маркирам бутона „изпращане“ и гаврътвам още два пръста уиски. Сетне се завличам в спалнята и се срутвам в леглото.

А после е утро и телефонът звъни. В течение на ония мъгляви секунди, преди да вдигна слушалката, през ума ми протича изречение. Даже не точно изречение, а фраза: когато ни нападне старческата немощ.

А след това и остатъкът от съдържанието на оня нелеп имейл изпъква в съзнанието ми в цялото си зловещо, просяшко величие. И си казвам: ти, приятелю, си идиот.

Вдигам слушалката на звънящия телефон.

— Дейвид Армитидж — обажда се противно буден глас.

— Опасявам се, че съм аз.

— Фред Бенет от „Лос Анджелис Таймс“.

— Кое време е, по дяволите?

— Около седем и половина.

— Не желая да разговарям.

— Господин Армитидж, само за момент, ако обичате.

— Откъде се сдобихте с домашния ми номер?

— Това не е сред най-трудните неща на света.

— Вече направих изявление.

— А чухте ли за искането, отправено към управата на Съюза на сценаристите снощи?

— Какво искане?

— Да бъдете осъден публично заради плагиатство, да ви изключат от съюза и да ви се забрани работа в бранша за поне пет години… макар някои членове на комисията да настояват за до живот.

Оставям слушалката върху вилката й, после се навеждам, за да изтръгна кабела на телефона от стената. Той мигом зазвънява в съседна стая, но аз не му обръщам внимание. Завивам се презглава с едничкото желание този ден да се провали в ада дано.

Но сънят се оказва непостижим мираж в дадения момент и се замъквам към банята, за да глътна три адвила, с надеждата да умилостивя малко неумолимия екскаватор, който дълбае безспир вътрешността на черепа ми. След това отивам в дневната и се вторачвам в компютъра. В пощата има дванайсет имейла, от които единайсет представляват журналистически анонси. Не ги поглеждам. Дванайсетият е оня, който очаквам с ужас… от Сали:

Дейвид,

Положението, в което се намираш понастоящем, е отвратително. Отвратителен е също и фактът, че цялата ти кариера е съсипана в резултат от последните разкрития. Но всичко това е плод на твои собствени действия. Поради известни единствено на теб причини, решаваш да се съсипеш напълно. Това е нещо, което не съм в състояние да проумея. То ме кара да си задам въпроса дали наистина те познавам… въпрос, поставен с още по-голяма острота от твоя смущаващ имейл. Разбирам отчаянието ти след всичко случило се. Но не мога да си представя нещо по-малко привлекателно от човек, който проси любов — особено ако самият този човек е унищожил доверието, което е предпоставка за всяка любов. Макар да оценявам факта, че си поставен в условия на колосално напрежение, това все още не е оправдание за подобно душевно разголване. Да не говорим за когато ни нападне старческата немощ.

Всичко това ме прави още по-объркана, изнервена и тъжна. Мисля, че още няколко дни на раздяла ще допринесат в положителен смисъл за изясняване на нашите отношения. Реших да прекарам уикенда във Ванкувър. Ще се върна в понеделник. Тогава ще можем да поговорим. Нека се споразумеем междувременно да не се търсим, за да не се усложняват нещата допълнително. Надявам се да потърсиш известно професионално съдействие. Ако твоят имейл означава изобщо нещо, то е, че се нуждаеш от незабавна помощ.

Сали

От това по-хубаво — здраве.

Телефонът звъни отново. Не му обръщам внимание. В какофонията се включва и мобифонът. Пресягам се за него и поглеждам дисплея. Алисън. Отговарям начаса.

— Гласът ти звучи ужасно — констатира тя. — От снощи ли пиеш?

— Ти си необикновено прозорлива жена.

— Отдавна ли си станал?

— Откак ме събуди журналистчето от „Лос Анджелис Таймс“, за да ме осведоми относно плановете да ме закопаят пожизнено.

— Какво?

— Така каза — извънредно заседание на Политбюро снощи.

— Съвсем наникъде тръгнаха нещата, мама му стара, а има и по-лошо.

— Зарадвай ме.

— Тео Макол ще бъде интервюиран по национален телевизионен канал.

— И предмет на интервюто е моя милост?

— Така изглежда.

— Боже мили, тоя човек няма умора.

— Като всеки журналист от жълтия сектор, той не познава скрупули. За него си просто средство. При това изключително ползотворно средство, което му позволява да се превърне в национална журналистическа знаменитост, да се покаже пред десетки милиони зрители.

— Няма да миряса, докато не ме види на кладата.

— Опасявам се, че е точно така. Поради което ти звъня толкова рано, за да те предупредя за предстоящата му телевизионна изява. Мисля, че не е зле да го гледаш, в случай че изтърси нещо прекалено диво или клеветническо, което ни дава възможност да му го забием квадратен в мъничкия задник след това.

Всъщност около Тео Макол няма нищо „мъничко“. Той е в началото на четирийсетте, британец, прекосил Атлантика преди десетина години, чиито заоблени гласни се вплитат в носовия изговор от Южна Калифорния. Освен това е дебел. Лицето му напомня смрадлива пита швейцарско сирене, оставено прекалено дълго на слънце. Но той си дава сметка за тези недостатъци и ги компенсира посредством изискано облекло — тъмносив костюм на дискретни райета, бяла риза с широка яка, елегантна вратовръзка на точици. Допускам, че с оглед ограничените финансови възможности на неговото издание, този ще да му е единственият кат дрехи. Но трябва да призная с болка на сърцето, че му завиждам заради начина, по който върви на професионалния пазар — англо-американски денди с лек привкус на холивудско невъзпитание. Няма спор — издокарал се е много внимателно за това интервю, в което съзира начин да се издигне до клюкарските висоти, които от край време жадува да обитава.

Само че Ан Флетчър, журналистката от Ню Йорк, която ще го интервюира, май не е особено склонна да влезе в предлаганата от него рамка: „консервативен англичанин пред разкрепостена американска медия“.

— Тео Макол, мнозина в Холивуд ви приемат като журналиста, срещу когото е най-опасно да се изправи човек.

Едва доловима издайническа усмивка на задоволство се появява върху устните му.

— Поласкан съм — съобщава Тео с най-сочния си глас.

— Други обаче не ви смятат за някой по-различен от любител на скандали, готов, без да му мигна окото, да съсипе кариера, брак и дори цял човешки живот.

Той побледнява малко, но се окопитва светкавично.

— Обяснимо е някои хора да мислят именно така. Но причина за това е фактът, че те се пазят един другиго… дори когато става дума за сериозни прегрешения.

— И вие сте убеден, че плагиатството, което стана причина Дейвид Армитидж да бъде изхвърлен от ФРТ, е именно сериозно прегрешение?

— Несъмнено — този човек краде от творчеството на друг автор.

— Но в какво се състои самата кражба? Виц от една пиеса, две-три реплики от друга. Наистина ли сте убеден, че този човек заслужава да се раздели с професионалната си кариера заради подобни дреболии?

— Вижте какво, Ан, преди всичко не аз съм му определял наказанието във ФРТ. Но що се отнася до въпроса дали приемам плагиатството за сериозно нарушение, ще кажа така: кражбата си е кражба…

— Онова, за което попитах, господин Макол, е дали подобно незначително нарушение, каквото е заемането на чужди вицове…

— Но той открадва и цял сюжет на Толстой…

— Господин Армитидж обяснява, че става дума за не стигнала до сцена преднамерена интерпретация на Толстоев сюжет…

— Разбира се, че това ще каже сега. Но аз разполагам тук с копие от оригиналния му текст…

Той изважда прашасалата чернова на „Рифс“. Камерата приближава първата страница в едър план.

— Както се вижда тук — казва Макол, — на титулната страница пише „Рифс“, пиеса от Дейвид Армитидж… но никъде не виждаме „написана по «Кройцерова соната» от Толстой“, макар целият сюжет да е взет именно оттам. Сега възниква още по-важен въпрос: защо един човек с таланта и способностите на Дейвид Армитидж изпитва необходимост да краде от други поначало? Това е въпросът, чийто отговор желае да чуе всяко живо същество в Холивуд: как е могъл да се прояви до такава степен безотговорен и непочтен. Широко известно е например, че в мига, когато „Да те продам“ се превърна в хит, той напусна семейството и детето си, за да се залюби с високопоставена шефка в телевизията. Тази му склонност към измама за съжаление най-накрая му струва цялата кариера…

Натискам бутона за изключване и запращам дистанционното в стената. След това грабвам сакото и хуквам към вратата. Скачам в колата, моторът изревава и аз отпрашвам. Половин час ми отива, докато се добера до телевизионното студио. Разчитам изродът да се помайва известно време в тур за овации из сградата, както и да остане, докато му махнат грима. Сметките ми излизат абсолютно точни, защото, когато пристигам, той тъкмо излиза на улицата и се насочва към очакващата го наета лимузина.

Сега внимавайте: аз спирам ревящата кола пред самата й врата, като скачам върху спирачките с такава сила, че те изпищяват, а Макол се стресва не на шега. След миг съм вън от колата и се нахвърлям върху него с крясъци:

— Тлъста путко английска…

Макол ме поглежда с широко отворени очи, а върху месестото лице се изписва страх. Има вид на човек, на когото му се ще да побегне, но е до такава степен парализиран от ужас, че не може да помръдне. Което ми дава възможност да се добера до лайнарина за броени секунди, да го сграбча за елегантните ревери, да го разтърся здравата, като в същото време бълвам нечленоразделни псувни, успоредно с репликите: „Живота ми искаш да съсипеш… крадец ще ме наричаш… жена ми и детето ми ще плюеш… ей сега ще ти направя всичките пръсти на парчета, грозен изрод такъв…“.

В хода на цялата веселба се случват две неща, нито едно от които не е в моя полза. Първо, някакъв местен фоторепортер на свободна практика — дебнал във фоайето на телевизията — мигом дотърчава, дочул моите крясъци, за да направи бърза серия от кадри с мен, задърпал реверите на Макол и крещящ любезности в лицето му. Като второ, пристига як, мускулест мъжага от охраната на телевизията, който се намесва мигом в мелето с викове „ей-ей, стига толкова!“, преди да ме отскубне от Макол с професионална хватка от свободната борба.

— Нападна ли ви този човек? — виква мъжагата към Макол.

— Опита се — отвръща оня, като отстъпва заднишком.

— Искате ли да извикам ченгетата?

Макол ме поглежда с израз на задоволство и презрение, а на устните му се появява усмивка от типа „падна ли ми в ръчичките, копеленце нещастно“.

— Той бездруго е до ушите в неприятности — казва Макол, — просто го изхвърлете от паркинга.

Сетне се обръща към фотографа, заговаря го, пита за името му, иска визитна картичка, повтаря като навит: „Ама наистина ли успяхте да заснемете всичко?“.

Междувременно пазачът ме изтласква с желязна ръка към колата.

— Това порше ваше ли е?

Кимвам.

— Хубава кола. А сега, сър, ще ви направя еднократно предложение: качвате се в колата — и дим да ви няма. Забравяме цялата работа, но ако се появите отново…

— Няма.

— Мъжка дума?

— Мъжка дума.

— Добре, сър — казва той и бавно ме освобождава от хватката. — Да видим дали ще удържите на дадената дума и ще си тръгнете по живо по здраво.

Отварям вратата, пъхвам се зад кормилото и паля двигателя. В този миг пазачът чука по стъклото. Смъквам го.

— Още нещо, сър — казва той. — Може би няма да сбъркате, ако се преоблечете, решите ли да отидете някъде другаде днес.

Чак тогава забелязвам, че съм по пижама.