Том Кланси, Даян Дуейн
Едно е най-самотното число (6)

6

У дома Мадж не мигна цяла нощ. Не че не искаше да заспи, просто не можеше. Дочака пукването на зората — не в Гърция, а в Александрия, щат Вирджиния, и щом часовникът удари един по-приличен час, преди да тръгне за училище, тя влезе в работната си виртуална стая и даде команда за връзка с Мрежата. Миг по-късно тя беше вече в кабинета на Джеймс Уинтърс. Първите лъчи на утрото се процеждаха през щорите на прозорците и чертаеха по купищата документи на бюрото светли и тъмни ивици. Уинтърс вдигна поглед от книжата и чашата кафе, която явно му беше първата за тази сутрин, ако се съди по леко замаяния му поглед.

— На какво дължа това удоволствие? — попита той.

Тя му разказа какво се беше случило. Докато говореше, Уинтърс само кимна един-два пъти, докато Мадж се разхождаше из стаята и разказваше всичко поред. Когато стигна до изолационизма, устата й пресъхна и се наложи да спре.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Уинтърс.

— Да, благодаря, чаша чай, ако може — отвърна му тя. — Но, господин Уинтърс, той направо превъртя. Съвсем откачи. Говореше несвързано, не можеше да координира движенията си. Излязохме от симулацията и се обадихме у дома му. Никой не отговори. Тогава един от групата ни повика бърза помощ. После разбрахме, че хората от медицинския екип разбили вратата и го намерили изпаднал в безсъзнание… Оттогава не сме чули нищо за него.

— Нямате ли връзка с родителите му?

Мадж поклати глава.

— Снощи се опитахме да се свържем с тях. Нямаше ги.

Уинтърс отмести погледа си за момент, загледан встрани в някакви данни, видими само за него, примигна няколко пъти, очевидно избирайки някакви опции от менюто, когато необходимата му информация се появи.

— Търстон? — попита той. — 14–302 Оушън Паркуей, Бруклин?

— Точно така.

— Той е в Корнелския медицински център в Манхатън — каза Уинтърс. — Според краткия бюлетин в публичния сайт до днес сутринта е бил в интензивното отделение, но са го преместили в нормално отделение. Ще бъде под наблюдение и тази нощ… Очевидно приложеното лечение е помогнало.

— Какво му е?

— Тук не пише. Информацията е поверителна. Изчакай една секунда.

След кратка пауза Уинтърс се обърна към покрития с венециански щори прозорец и каза на празното пространство пред себе си:

— Здравей, Магда. Обажда се Джеймс Уинтърс от Мрежата. Да, как си? Отдавна не сме се виждали. Виж какво. Магда, трябва ми една диагноза с поверителност клас 2, защото пациентът е непълнолетен и е докаран в болницата без придружител. Да, Търстон, Алън. Точно така. Да, предварително проучване. Искам да отхвърля някои възможности.

Той замълча за момент, след това каза:

— Благодаря ти, Магда.

Уинтърс отново се обърна към Мадж и се изправи. Отиде до вратата на кабинета си и я отвори. Отвън бе оставен поднос с чаша чай.

— Естествено, информацията е поверителна. Диагнозата е незаразен вторичен менингит след систематична инфекция.

— От кой вид?

— Неспецифичен.

— Не съм толкова сигурна, че е неспецифичен… — каза Мадж мрачно. — Но съм сигурна, че Роди му направи нещо.

Уинтърс се облегна на стола си.

— Как го направи?

— Не знам — отговори му Мадж. — Но съм сигурна. — Замълча, след това добави: — Обаче нямам доказателства.

Уинтърс въздъхна и скръсти ръце.

— Нашето общество отдавна прегърна идеята за непогрешимостта на конкретните доказателства, науката и логиката и така изневери на естествената недоверчивост, инстинкта, интуицията, предчувствието. — Принизи ги… И то дотам, че ни е срам да признаем, че ги имаме. Дори когато ни вършат работа. — Той се намръщи. — Научният метод се превърна в мания. Наистина полезен е… но това не е единственият начин на действие. Господ знае какви методи ще използваме след двеста години — Уинтърс въздъхна. — Впрочем не подценявай предчувствията си. Но все пак има нещо, което не разбирам. Как можеш виртуално да причиниш на някого инфекция? Това е невъзможно.

— И все пак — отвърна Мадж — аз го видях да прави други неща, които също са невъзможни. Или по-скоро възможни само с цената на купища пари и усилията на стотици хора. А той как ги прави?

Уинтърс кимна.

— Добър въпрос — каза той. — Знаеш ли какво… Виждала ли си напоследък Марк Гридли?

— Не, не го виждам толкова често, освен на срещите в Мрежата.

— Да, знам, че не го срещаш често, но той също бе на откриването онази вечер. Не бях сигурен дали сте се срещнали. Ако смяташ, че става въпрос за нещо, свързано най-вече с виртуалните структури — не че не оценявам таланта ти, теб също много те бива в тази област, но…

— Уверявам ви, че това не ме обижда — прекъсна го Мадж. — Онова, което Роди прави в своята виртуална симулация, е направо непонятно за мен. Ако смятате, че Марк може да предложи някакво приемливо обяснение, с удоволствие ще поговоря с него. Не че харесвам толкова Алън, но все пак той е от нашата група. И след това, което видях онази вечер, не мисля, че искам то да се случи на някой друг.

— Имаш право, разбира се. Много добре те разбирам. Да кажа ли на Марк да ти се обади?

— Кажете му.

— Ами ако грешиш?

Мадж остави чашата с чая си.

— Значи греша — отвърна тя. — Но не е ли по-добре да направим проучване, за да сме сигурни, че е така, отколкото да приемем, че това е „невъзможно“… а после да се окаже, че сме сбъркали?

Уинтърс се усмихна леко.

— След като отхвърлиш невъзможното — каза той, — онова, което остава, трябва да е истината. Имаш право. Но отхвърлянето на невъзможното е най-трудната работа.

Той взе чашата си с кафето, отпи една глътка, изкриви лице и я остави настрана.

 

 

Когато го изписаха, Алън се чувстваше много по-добре, поне физически. Но само след няколко дни у дома му се прииска да беше останал в болницата поне малко по-дълго.

Първо, родителите му бяха убедени, че е получил този пристъп, защото взима наркотици. Обясненията на докторите и сестрите изобщо не можаха да променят мнението им… вероятно защото никой от тях не бе в състояние да обясни къде се е заразил с болестотворните организми, довели до внезапния и остър пристъп на менингит и свързаната с него временна деменция. Твърденията им, че изследванията изключват напълно възможността да е взимал наркотици, само засилиха убеждението на баща му (който най-после беше разбрал какви са оценките на Алън в училище от една случайна среща с училищния съветник), че Алън просто е намерил някакъв начин да скрие този факт дори от специалистите.

В резултат животът му у дома се превърна в малък ад. Баща му не му говореше, освен с едносрични думи. Издръжката му бе спряна. Майка му беше „дълбоко наранена“, което се изразяваше най-вече чрез въздишки и упреци: „Как можа, Алън“, и започваше да му лази по нервите, особено като се има предвид, че той нищо не беше направил. Е, наистина беше скрил лошите си оценки, но нямаше как да ги накара да разберат причината. Поне не за момента…

Защото животът му в Мрежата вече бе свършил.

„Не мога да се върна, мислеше си той. Не знам защо постъпих така. Полудях. Превъртях пред очите на всички.

Ще умра от срам, ако отново се срещна с някой от тях“.

Минаха още два дни преди да му дойде наум, че Роди много би искал да постъпи с него именно така. Но нямаше начин да го направи. Подобни мисли си бяха чиста параноя. Не, ако иска да се справи някак си със създалото се положение, Алън трябваше да забрави безпочвените си подозрения и да не си разваля отношенията с Роди.

Е, в момента Роди едва ли щеше да има време да му изпрати поне едно виртуално съобщение. Досега изобщо не се беше обаждал. За негово учудване обаче имаше купища поща от групата. Двама от тях, които живееха наблизо, бяха идвали до апартамента да го видят. Той тогава не си беше у дома и разбра, че са идвали, от лаконичните думи на майка си. Тя дори не ги беше поканила вътре. Смяташе, че му влияят лошо… и че вероятно те са виновни за „проблема му с наркотиците“.

Седнал на стола, той зарови лице в дланите си, благодарен, че никой не го вижда. „Проблем с наркотиците“. Да не е толкова глупав. Не че в училище той и другите ученици не бяха изложени на тази опасност. Но той предпочиташе да бъде господар на ума си. Това беше най-лошото. Беше загубил контрол върху собствения си ум. И то пред хората.

Ами ако се случи отново?

Няма да се случи. Той няма да го позволи. Никога.

Изсмя се, но не му беше никак весело. Тогава не бе могъл да го спре, когато усети, че с него става нещо. Това чувство, че говори, без да мисли, че не може да контролира движенията си, че се държи като идиот, докато в същото време нормалното му „аз“ чука по обвивката на мозъка му и крещи: „Недей така, какво правиш, спри се!“…

Това му напомни за един отдавнашен инцидент, когато конят, който яздеше, внезапно се бе впуснал в галоп и на него не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчи в гривата му, за да се задържи на гърба му, докато конят спре. Това ужасно чувство, че си безпомощен. Че нищо не можеш да направиш. „Забивай пети, вкопчи се по-здраво, викай, крещи — но каква полза? Така или иначе ще полудееш.

По-скоро ще умре, но няма да позволи това отново да се случи“.

Тази мисъл го порази както с това, че му мина през ум, така и със силата на своята убедителност.

„Дали бих го направил? Наистина ли бих могъл да посегна на живота си?“

Отново почувства своята безпомощност. Страхът…

Не смееше да даде отговор на този въпрос. Страхуваше се твърде много от отговора.

От няколко дни Алън ходеше на училище и залягаше над уроците, защото това го разсейваше и бе за предпочитане пред алтернативата да чувства как ужасът, объркването и срамът бушуват в подсъзнанието му. Някои от момчетата, с които се шляеше, забелязаха, че е станал тих и мълчалив и започнаха да го подкачат, че сигурно е влюбен. Можеше да ги набие, но това нямаше да оправи нещата.

Когато се прибра у дома в четвъртък вечерта, той за пръв път след болестта си събра смелост да се свърже с Мрежата, за да провери пощата си. Малко го беше страх, защото не знаеше какво ще намери. Имаше още съобщения от Групата на седемте, две от тях беше му изпратила Мадж. Той не ги отвори.

Накрая намери това, което търсеше. Съобщение от Роди.

Протегна ръка и докосна иконката.

— Отвори се — изкомандва Алън.

Роди седеше в мрака, все още облечен в смокинг. „Сигурно не го е свалял от онзи ден вечерта“, каза си Алън и се усмихна въпреки гаденето в стомаха, което усети при спомена за въпросната вечер. Напълно в стила на Роди, Роди, който така обичаше да го хвалят.

— Съжалявам, че не ми остана време да ти го изпратя по-рано, но първо трябваше да прегледам купища съобщения. Тази вечер беше страхотна. Особено за теб.

„Тази вечер?“ Алън докосна леко потъмнялата иконка на съобщението, за да провери датата. Наистина беше изпратено вечерта след откриването, няколко часа след края на събитието.

— Продължавай — даде командата си Алън.

Роди отново заговори.

— Сигурно вече си разбрал. Да приемем, че вече си възвърнал съзнанието си.

„Да приемем…“

— Очевидно онова, което ти се случи, не е случайно. Ако все още не си наясно, мисля, че е крайно време да разбереш, че хората, които не внимават, когато карат другите да вършат това-онова вместо тях, в крайна сметка си понасят последствията, когато нещата се объркат. Освен това онези, които смятат, че могат безнаказано да си играят с мозъците на хората, ги чака неприятна изненада. Предупреждавам те за пръв и последен път. Има различни начини за въздействие върху мозъка… мисля, че вече си го разбрал. Моят съвет е да не споделяш нищо за съобщението ми с другите. Във виртуалния свят човек може да се появи, където си поиска и по всяко време без предупреждение…

Роди изчезна или поне изглеждаше така. Лампата над стола на Алън светна и в мрака остана само смехът на Роди. Накрая и той замря…

Съобщението се изтри от само себе си.

Алън седеше, първо смразен от страх — от това най-много го беше срам — после обзет от надигащ се гняв.

„Този мръсен кучи син.

Той ми е погодил този номер.

Той ми е погодил този номер!!

А аз дори не знам как!…“

Именно това беше причината за страха му. „Какво е направил? Как го е направил?“ Почти толкова неприятна беше и мисълта, че Роди — който винаги е бил по-зле от него и е имал нужда от помощта на Алън — изведнъж го надмина и прикова върху себе си вниманието на всички. И не само това, ами отгоре на всичко Роди го беше направил на глупак — даже още по-лошо, накарал го беше да се държи като луд — пред половината цивилизован свят и всички хора, на чието мнение държеше — хората, за които се надяваше, че ще му осигурят работа.

Така или иначе с тези мечти беше свършено. Лишен бе и от шанса да докаже някога на баща си, че може да си намери добра работа с виртуалните си умения. Алън знаеше, че при всяко интервю за работа хората срещу него ще си мислят: „Аха, това е момчето, което превъртя на откриването на Къщата на забавленията. Положително ще ни създава проблеми. Не е за нас…“

Отмъщение. Така Роди си отмъщаваше за саботажа на виртуалния проект на Мадж, който бе извършил по внушение на Алън, както и за отношението на групата към него след това. Отмъщаваше си на Алън вместо на онези, които наистина го заслужаваха — групата. Те бяха там и го зяпаха, вместо да изпитат на собствения си гръб гнева на Роди.

„Но как бе успял да го направи?“

Как можеш във виртуалния свят да „бръкнеш“ в нечий мозък и да накараш човека да откачи?

Алън отново бе обхванат от страх. „Той каза, че може да го направи пак. Той каза…“

На Алън някак си не му се вярваше. Би могло да бъде и блъф. По този начин Роди иска да го накара да се страхува, да не смее да предприеме каквото и да било.

„Ами ако не е блъф?“

Алън преглътна. После конвулсивно преглътна още веднъж.

„Не мога да оставя нещата така.

Отмъщение“.

Той смръщи вежди. „Иска да си отмъсти? Има начин да се справя с него“.

Познавам някои влиятелни хора. Щом Роди си позволява да се ебава с човешкия ум във виртуалния свят, има една група хора, които ще бъдат доволни, ако някой им съобщи за това. Ще го пипнат и хубаво ще го подредят. Ще го тикнат в затвора, ще заключат вратата и никога няма да излезе оттам.

„Те ще имат грижата за него.

Мрежата…“

Алън протегна ръка към тефтерчето си с адреси в тъмнината и започна да го прелиства, за да намери кода за връзка с Рейчъл Халоран.

 

 

Същия следобед Роди Лофисър пътуваше на задната седалка в една лимузина. Имаше уговорена среща. Направо не беше за вярване. Не помнеше откога не бе имал пари да се вози с такси, да не говорим за разходка с такава лимузина… за която дори не му се налагаше да плаща. „Ще ви изпратим кола“, казаха хората от другия край, след като го помолиха да им окаже честта да се срещне лично с тях. Да им окаже честта!

Роди непрекъснато преглъщаше и скришом бършеше длани в панталона си, а устата му така беше пресъхнала, че едва успя да размени обичайните любезности с шофьора. Просто не смееше да повярва. Не би могъл да понесе победоносното изражение на лицето на майка си, ако цялата работа се окажеше измама.

Дори тази сутрин на лицето й беше изписан скептицизъм въпреки събитията от последните два дни. Когато четеше съобщенията в медиите сутринта преди откриването на Къщата на забавленията, майка му не престана да го засипва с унищожителни забележки. Тя смяташе, че е накарал някои от „изчанчените си виртуални приятели“ да й правят номера, и го наруга няколко пъти.

След откриването и на следващата сутрин, докато Роди беше още в леглото и се опитваше да си почине, комуникационното устройство не престана да звъни. Майка му отказа да използва видеото — никога не го включваше преди обед, споменаваше нещо за „неприкосновеността на личния живот“, макар че според Роди истинската причина беше, че по това време тя още не беше гримирана както трябва — и когато се обадиха от „Ню Йорк Таймс“, тя кресна в слушалката: „Не ми трябва никакъв абонамент, разкарайте се!“

Наложи се репортерът да се обади три пъти, докато й обясни, че няма намерение да й продава никакъв абонамент, а желае да интервюира сина й. Тя и тогава не му повярва. Но когато той се появи на прага на дома им с журналистическата си карта от „Ню Йорк Таймс“ в ръка и с един фотограф, в държанието й веднага настъпи промяна. Скоро след това дойдоха от Си Ен Ен и тя ги посрещна почти без грим, играеше ролята на любезна домакиня и им говореше за своя „скъп син Роди“.

Роди се усмихваше и с нищо не показа какво мисли за престорената й любезност (която веднага се изпари, след като екипът на Си Ен Ен си тръгна). На този етап рекламата беше полезна и той възнамеряваше да направи всичко възможно, за да бъде тя добра. Първо, имаше вероятност скоро да дойдат от училището, за да питат защо пак отсъства. Той смяташе да сключи набързо някакъв договор, който да му осигури достатъчно пари за частно обучение, докато навърши пълнолетие. Така никога повече нямаше да му се налага да ходи в държавно училище с разни тъпаци и да ги слуша как се подиграват с дрехите и вида му…

… ако всичко стане така, както го беше планирал.

Той отново избърса ръце в панталоните си и си помисли, че проблемът с дрехите му поне беше разрешен за момента. Само за един ден той спечели достатъчно от хонорарите, които журналистите, търсещи информация за Къщата на забавленията още преди откриването й, му бяха платили, така че можа да отдели една сума за черни дни. А вчера, след като се обадиха от „Ентастикс“, той излезе и за пръв път си позволи да си купи някои от елегантните дрехи, които винаги бе искал да има — нещо, от което щеше да има нужда, за да върти своя бизнес с представителите на деловите кръгове.

Днес той приличаше на енергичен, преуспяващ млад бизнесмен. Нямаше ги протритите, купени от магазин за втора употреба дрехи, които майка му можеше да си позволи с жалката си заплата. За човек като него, който дълго е бил „смотан и темерутлив“, това беше безкрайно приятно. Поне за известно време ще може да пътува със самолет и да се храни в ресторант. Разбира се, това нямаше да трае дълго. Знаеше, че потокът пари, потекъл в началото, щеше да спре, затова внимаваше какво харчи.

Избърса отново длани в панталоните си, обхванат от леко безпокойство. Лимузината се спускаше в частния гараж под една сграда в голям, първокласен технологичен парк близо до Фолс Чърч, чието строителство бе погълнало огромни средства. Нагоре се виждаха многобройни сгради от стомана и стъкло — основните комплекси на „Ентастикс“ на Източното крайбрежие. Роди не беше и мечтал, че някога ще види това място отвътре. Той преглътна отново. Малко преди да спре окончателно, моторът на лимузината засвистя по-силно, защото стените на гаража отразяваха навътре звуковите вълни.

Чу се едно „тинк“ и вратата на колата се отвори, преди да беше успял да си поеме дъх. Една поразително красива млада жена му се усмихна и попита:

— Господин Лофисър? Името ми е Стела Хансен. Директорите ви очакват…

Тя го поведе към един стъклен навес близо до лимузината, като се усмихваше и приказваше през цялото време. Влязоха в един асансьор, с който се изкачиха до надстройката върху покрива на високата сграда. Когато вратата отново се отвори, пред погледа на Роди се разкри огромно помещение, може би двайсет акра, осеяно с мини офиси, компютърни инсталации, виртуални кресла и кабини, кътчета за включване във виртуалната реалност. Към асансьора бързо вървяха — наистина бързо — двамата директори на „Ентастикс“.

Повечето хора веднага ги разпознаваха, защото рекламните клипове ги бяха направили популярни: Джос беше висок и слаб, с пооредяла на темето коса, млад човек със суховата, малко странна усмивка и подвижни очи; и Ерин, по-нисък и пълен, с повече коса от Джос, но млад като него, с широка усмивка, която подобно на усмивката на колегата му беше дяволита, появяваше се внезапно и с лекота. Бяха нещо като Лаурел и Харди на модерните компютърни виртуални игри, юноши милионери, превърнали се в образец за подражание, в идоли за поколението на Роди. Започнали бяха бизнеса си в стаята на по-малката сестра на Джос, за да стигнат дотук (поне засега).

Роди им подаде ръка, доволен, че е успял да я избърше още веднъж, преди да излезе от асансьора. Чудеше се какво да им каже.

Оказа се, че това няма значение.

— Страхотна зала за игри. Колегата ми два дни място не може да си намери от нетърпение. Само да го беше видял как падна в диамантената пещера, а после не можа да се измъкне — каза Ерин.

— Хайде, ела да видиш върху какво работим — подкани го Джос.

Поведоха го през просторното помещение и продължиха да говорят бързо един през друг. В началото Роди беше като замаян от компанията и онова, което виждаше около себе си. Все пак успяваше да отговаря на въпросите им и благовъзпитано ахкаше и охкаше, когато му сочеха някоя от новите си разработки, например усъвършенстваната версия на „Черната кабина“.

Всъщност изобщо не му се налагаше да се преструва. Докато го развеждаха из сектора за развойна дейност на „Ентастикс“, Роди непрекъснато изпитваше примесената с възхищение разяждаща завист, която всеки изобретател изпитва, когато вижда осъществена от другиго идея, за която знае, че сам би могъл да се досети, но е пропуснал шанса си да бъде пръв.

Постепенно започна да осъзнава, че Ерин и Джос не любезничат с него само за да сложат ръка на технологията за игралната му зала и използваните от него техники, а искрено го приемат като един от тях. Роди беше безкрайно учуден. Той непрекъснато ги поглеждаше крадешком, за да хване някой прикрит поглед или лукаво изражение на лицата им, от което би станало ясно, че го будалкат, че всичко е въпрос на тактически ход. Но нямаше такова нещо. Джос и Ерин бяха съвсем искрени. Питаха го за мнението му, и то като че ли наистина имаше значение за тях. Проявиха сериозен интерес към реакциите му, когато му показаха оборудването си и някои от техните игрални зали — в един момент Роди се обърна точно навреме, за да види, че Джос чака да чуе мнението му със затаен дъх.

Това беше от огромно значение за него. Роди постепенно набра смелост, започна да говори, без да чака да му задават въпроси и без да се притеснява, че го мислят за загубеняк. Установи, че може да се усмихва и дори да се смее, без смехът му да звучи изкуствено и страхливо. Към края на този следобед Роди вече се шегуваше, уверен, че Джос и Ерин ще се смеят на шегите му, и не се хилеше притеснено на техните шеги, а се забавляваше от сърце. Освен това им предложи някои идеи за подобряване на някои от сценариите, които му показаха — проява на смелост, на която не би бил способен само три часа преди това. Но за тези три часа всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Мечтата се бе превърнала в реалност. Това беше неговият свят, именно тук беше мястото му. Той най-после си бе у дома.

Джос и Ерин имаха предварително поет ангажимент за вечеря, за което съжаляваха безкрайно. Биха искали да продължат разговора, но… налагаше се да почакат. Най-после с нежелание отведоха Роди в гаража, където до частната лимузина, която го чакаше, бяха паркирани служебните им коли. Те разтърсиха ръката му на сбогуване (сега тя беше суха, без да я бърше в панталоните си) и се качиха в колите си чак след като той потегли.

Роди седеше в колата и разглеждаше визитните картички, които му бяха дали Ерин и Джос. Беше получил и частните им адреси за електронна поща… както и още нещо: чувството, че наистина е успял, че наистина струва нещо. Каквото и да става, това, във всеки случай, не беше сън. Лимузината имаше виртуален канал, но на идване беше твърде притеснен, за да го използва. Сега, по пътя за вкъщи, той го включи, за да прегледа пощата си. Изпратили му бяха цял куп покани за срещи. Предишния ден това би го уплашило. Днес обаче той бе провел петчасова среща с Джос и Ерин и сега вече нямаше от какво да се страхува.

Всъщност, ако се съди по резултатите от днешния ден, Роди сигурно скоро щеше да подпише договор с някоя от големите компании, които вече душеха около Къщата за забавления и търсеха начин да го привлекат и да използват таланта му. На тези срещи той щеше да даде да се разбере, че може да бъде привлечен, при условие че след цифрата в договора има достатъчно нули. Тогава ще има много работа… и няма да му остава време да се занимава с разни работи от предишния си живот. Включително с онези жалки нещастници от Групата на седемте. Роди нямаше вече да има нужда от някои тайни характеристики, които бе вградил в Къщата на забавленията. На тяхно място щеше да структурира нови виртуални компоненти.

Да, всичко се подреждаше добре. Но онова, което имаше още по-голямо значение за него — толкова голямо, че не смееше да го каже на глас, — бе, че сега той е важната фигура. Сега никой не го гледаше с тайната мисъл, че е безполезен, че е мързелив, че от него нищо няма да излезе. Никой не му казваше нещата, които непрекъснато му натякваха у дома. Ще покаже визитките на майка си и тя най-после ще трябва да признае, че е успял. И най-после в дома му щеше да настъпи тишина… отвсякъде другаде щяха да се чуват само аплодисменти.

 

 

Късно на следващия ден в една къща на морския бряг на Джърси се разнесе мелодичен звън. Къщата беше голяма и прохладна, обзаведена с прости и чисти мебели от платно и камъшит. Прозорците бяха отворени и морският бриз бе издухал тънките бели завеси на всекидневната навътре. Къщата като че ли чакаше фотографите от списание „Аркитекчъръл Дайджест“: беше прекалено чиста и подредена, като че ли никой не живееше вътре.

Мелодичният звук се разнесе отново. В стаята влезе една жена и постави на масата чашата с бяло вино, която държеше в ръка. Носеше семпла, свободно падаща лятна рокля в цвят екрю, която вероятно е била модерна някъде в края на двадесети век, когато са се носили подобен вид тънки като паяжина кенари. Иначе в жената нямаше нищо необикновено. Беше хубава, по-скоро напомняше класическата хубост на античните статуи, отколкото моделите, които се появяват по списанията в днешно време. Надолу по гърба й се стичаше поток от гъста черна коса, завързана небрежно на опашка. Опашката се преметна през рамото й, когато жената се наведе към компютъра в предната стая, за да види кой звъни.

— Виж ти — каза тя тихичко. След това се извърна и задейства виртуалното устройство чрез „черната кутия“, поставена в края на канапето от плетена ракита.

Всекидневната се изпълни със сребриста мъгла.

— Интериор 3 — подаде команда жената.

Мъглата се разнесе, разкривайки разделен на сепарета и кабини служебен офис, чиято мебелировка бе издържана в сива гама. Навсякъде имаше компютри, тук-там се виждаха хора с включени виртуални устройства. През празното пространство протичаха потоци от данни. В гледката, която се виждаше през прозореца, внимателният наблюдател би разпознал пейзажа на Куонтико^[1] със синята лента на реката Потомак, която се вижда отвъд дърветата в далечината.

Сега жената бе облечена в много по-строг тоалет — тъмносини панталони и сако, обикновена бяла памучна риза и шалче в пастелни тонове. Към джобчето на сакото й беше прикрепена холографна служебна карта.

— Мрежата — каза тя. — Халоран.

След миг пред очите й се появи Алън Търстон, един от младите й сътрудници.

— Алън — възкликна тя, като се опитваше да придаде изненадано изражение на лицето си. — Благодаря ти, че се обаждаш. Получих вчерашното ти съобщение, но нямах време да го прегледам подробно, току-що сядам на бюрото си. Как си? Отдавна не сме се чували.

— Бил съм и по-добре — отвърна Алън. Нещо в тона му я накара да застане нащрек, макар че не искаше да покаже явно своя интерес, не и пред хлапето.

— Защо? Какво се е случило?

— Скоро ме изписаха от болницата.

— Нищо сериозно, надявам се. — Тя погледна нагоре и протегна ръка да вземе една тънка папка, която й бе подадена от някой „извън кадър“.

— Менингит.

— Господи, как се зарази? Сега как си?

— Вече съм добре, Рейчъл. Заразих се в Мрежата.

Естествено, тя се взря в него скептично.

— От някой, с когото си се срещнал в Мрежата, така ли?

— Да, но не по начина, по който си мислиш — отвърна Търстон. На лицето му, обикновено спокойно и ведро, сега беше изписан гняв. — Имам предвид, че някой ми предаде заразата именно по Мрежата — и то нарочно.

— Невъзможно — заяви тя. — Поне… би трябвало да е невъзможно.

— Е — каза Търстон, — явно някой е забравил да каже точно на този тип, че това е невъзможно. Защото той е изнамерил начин да го прави.

Мина почти цял час, докато Алън й разкаже историята си, с множество странни отклонения, чиято цел очевидно беше да изяснят доста сложната и нездрава връзка на Алън с някой си Роди Лофисър. Рейчъл го остави да говори почти без да го прекъсва, най-вече защото наскоро бе чула да споменават Роди Лофисър. Името му се свързваше с грандиозното откриване на една виртуална зала за игри — всъщност твърде голяма, за да се използва термина „зала“ — и много хора бяха силно впечатлени от технологията, или по-скоро новаторския и изобретателен начин, по който съвременната технология беше използвана за конструирането на тази Къща на забавленията.

Рейчъл слушаше търпеливо и с известен интерес този разказ за черна несправедливост и отмъщение, като поклащаше глава там, където беше необходимо. Обикновено тя не би губила времето си за такова нещо — тези млади наивници до един бяха отчайващо егоцентрични, готови да дрънкат цял ден, докато търпението ти съвсем се изчерпа, ако ги оставиш. Но този случай беше различен. Тук ставаше въпрос за менингит.

— Бих искала да видя талоните от болницата — каза тя след малко. — Доколкото разбирам, изпратили са копия, които да се приложат към личния ти картон и документацията, която обикновено се представя на застрахователната компания.

— Да, разбира се, изпратиха ги на баща ми. Не че толкова го интересува — отговори Алън.

— Защо да не го интересува?

— Не вярва, че е било менингит. Убеден е, че взимам наркотици или нещо подобно.

Рейчъл разтвори широко очи. Знаеше, че отношенията на Алън с баща му далеч не са идеални, но това сведение беше определено интересно — вероятно по-късно би могло да се използва за нещо.

— Доколкото те познавам, мисля, че той малко прекалява — отбеляза тя. — Алън, бих искала да видя тези документи. Изпрати ми ги, ако ти е възможно.

— Няма проблем.

— Защото, ако наистина той е успял да те зарази чрез Мрежата… — Тя поклати глава. — Това би било страшно опасно. И трябва да се прекрати незабавно. Боже мой, само като си помисля за последиците…

— Така е — каза Алън и очите му заблестяха. — На Роди сигурно няма да му се размине.

— Има шанс, ако ни сътрудничи, но…

Алън поклати глава. По лицето му личеше, че е доволен.

— Няма начин. Той в никакъв случай няма да се съгласи да ви съдейства. В момента е на върха на успеха. — Той леко понижи глас. Освен това няма никакви доказателства. В посланието, което ми изпрати, той не казва нищо конкретно, освен това беше кодирано в самоизтриващ се формат.

Рейчъл нетърпеливо разтърси глава.

— Хайде, Алън. Не се познаваме от вчера. Ти си умно момче, прекалено си умен, за да ме лъжеш и да измислиш всичко това, само за да натопиш някой. Особено като се има предвид, че залагаш на карта бъдещата си кариера.

Тя му пусна своята „усмивка №2“, с една идея по-сърдечна от обикновено.

В отговор на лицето му също се появи усмивка, само че съвсем слаба.

— И така — продължи Рейчъл, — ако можем да докажем това, което ми разказа, Роди ще трябва да отговаря за своите простъпки. Естествено, ще ми е нужно време да проуча нещата. Изпрати ми документите, ако обичаш, и остави случая на мен.

— Имаш ги. Ще ти ги изпратя по пощата още тази сутрин.

— Ако наистина се окаже, че той наистина може да заразява хората по виртуален път и ти си човекът, който го е хванал, ще ти бъдем много задължени.

— Просто не искам и друг да пострада… това е всичко.

— Разбира се, Алън. Постъпи правилно, като се обърна към мен. Остави на мен. Ще ти се обадя, когато имам нещо конкретно. Благодаря ти.

— Добре. И аз ти благодаря, Рейчъл.

Алън изчезна.

Тя се изправи, въздъхна и даде на компютъра команда за затваряне на активната сесия.

Виртуалният офис изчезна и на негово място отново се появи къщата на брега на морето. Жената беше пак в лятната си рокля, а чашата с вино стоеше на ниската масичка до канапето.

Рейчъл Халоран — това, разбира се, не беше истинското й име — се настани в големия удобен стол до масичката, взе чашата си в ръка и потъна в размисъл.

„Просто не искам и друг да пострада“. Тя се изсмя на глас.

„Глупости. Лъжата му е съвсем прозрачна. Той мрази това момче и в червата и умира да го тикне зад решетките“.

Тя повдигна вежди и отпи от чашата си. „Не че го обвинявам. Ако някой ми беше направил такъв номер, сигурно щях да му усуча червата около някое дърво“.

Ако номерът беше истински. И ако…

Рейчъл се замисли как ще бъде най-добре да действа оттук нататък. Не й се искаше да загуби Алън като помощник, но ако се наложи, ще трябва да го жертва. Работодателите й щяха много да се ядосат, ако някой разкрие с какво се занимават оперативните им работници, особено като се има предвид колко много време и нерви им бе струвало създаването на организацията и особено изработката на служебни карти на Мрежата и адресите за електронна поща, в които бяха вложени купища пари и технически умения и без които структурата им изобщо не би могла да заработи. Ако до истинската Мрежа, която и без това им създаваше достатъчно трудности с бдителността си, стигне и най-малкият намек за дейността им, цялата им организация за разузнаване и експлоатация щеше да се разпадне, което за агента най-близо до източника на изтеклата информация означаваше почти сигурна смърт.

Но, от друга страна, оперативният работник, осигурил за организацията такова мощно оръжие, би спечелил много. Ако може да се използва многократно и действа безотказно…

Предаване на виртуална зараза.

За тайните разузнавателни организации по целия свят, както и за явните, виртуалното или „дистанционно“ заразяване с болестотворни организми — възможността да заразиш някого от разстояние, без да оставиш никаква следа — бе като Светия граал. Като начало това би могло да бъде, която и да е болест. Дори предаването на обикновена настинка по Мрежата би било сензация и авторът на това изобретение би спечелил милиони — и то само от хората, които продават лекарства против простуда. Докато преносителят на заразата бъде открит и спрян, фармацевтичните компании вече ще са си възвърнали инвестициите стократно.

Все пак мечтата на всяка нелегална организация са сериозните болести. Терористите биха платили колкото им поискат, за да могат да заразяват със смъртоносни болести враговете си от разстояние, особено тайно: виртуалният еквивалент на пластичните бомби, изпращани с писмо по пощата. Воюващите страни с готовност щяха да се възползват от шанса да избият противниците си без бой, като запазят скъпоструващите си оръжия непокътнати. Имаше стотици, хиляди възможности в това отношение.

Проблемът беше как да се прекоси бариерата, разделяща ума от тялото. Нямаше начин да бъде преодоляна. Виртуалният свят се намираше зад стена, през която не можеше да проникне и никой нямаше дори и идея как това би могло да стане. Имаше нужда само от един лек намек — само една малка дупчица в стената — и тогава човешкият ум и човешкото тяло вече нямаше да бъдат в безопасност и нямаше да се различават от явленията във виртуалната действителност.

Трябва да се признае, че дори сред най-опортюнистично настроените шпионски групи имаше хора, които се противопоставяха на всякакви изследвания и разработки в тази област. Техният аргумент беше, че ако се разруши бариерата между материалната реалност, поне що се отнася до човешкото тяло, и нематериалните реалности, като например Мрежата, това вероятно ще унищожи самата цивилизация — ще настъпи поголовното „сливане“, при което никой няма да бъде в състояние да различи истинските материални реалности, разигравани чрез дипломацията и битките по цялата планета, от конструираните изкуствено реалности, които поради самия факт, че са конструирани, имат далеч по-малка стойност. Заличете разликата между реалния и виртуалния живот — изтъкваха в аргументите си тези хора — и скоро те ще бъдат с изравнена стойност — положение, което много скоро ще се окаже неудържимо за крале, президенти и суперсили. Някои твърдят, че премахването на бариерата ще доведе до последната война на земята, в която чисто материалните сили ще се опитат да наложат превъзходството си над виртуалните. Но в тази война няма да има победители, а може би няма да има и оцелели.

За Рейчъл тези тревоги бяха непонятни. Тя смяташе, че човечеството ще намери начин да оцелее, независимо от всичко… или поне някои негови представители биха могли да оцелеят… победителите, с други думи. Тя беше на свободна практика, работеше за няколко организации и те всички искаха да бъдат сред победителите във всички конфликти и във всяка област. Такава област бяха оръжията. А виртуалното предаване на зараза беше нещо повече от оръжие.

Само ако можеше да се потвърди съществуването на такава възможност… и да се сложи ръка на технологията. Щом се изпробва и заработи, Рейчъл би могла да премести дома си на Каймановите острови и да се оттегли. Но първо ще трябва доста да поработи. Ще трябва отново да се превъплъти в служителка на Мрежата — идеално прикритие за работата, която вършеше — да поразузнае тук-там и след това да се срещне с Роди, този дегенерирал млад гений, и здравата да го изплаши.

„Виртуална синя пъпка, помисли си тя. Виртуална холера. Виртуален бяс“.

Каква идея…

Рейчъл поседя в удобния си стол още няколко минути, после се изправи и отиде в стаята отзад, за да направи едно малко проучване и да се обади на някои места.