Агата Кристи
Трупът в библиотеката (6)

I

Нито нощният портиер, нито барманът успяха да помогнат с нещо. Нощният портиер си спомни, че е звънял в стаята на мис Кийн точно след полунощ, но никой не се обадил. Той не бе забелязал Бартлет да влиза или излиза от хотела. Вечерта била приятна и много господа и дами непрекъснато влизали и излизали. А освен това имало странични врати, водещи навън от преддверието, плюс главната врата. Той бе доста сигурен, че мис Кийн не бе напуснала хотела през главната врата. Предполагаше, че ако е слязла от стаята си на първия етаж, тя е използвала една от страничните врати, от които се излиза на терасата. Много лесно било да излезе през тази врата незабелязано. Заключвала се чак след края на танците, около два часа след полунощ.

Барманът си спомни, че мистър Бартлет е бил в бара предишната вечер, но не можа да каже точно кога. Вероятно някъде към средата на вечерта. Стоял с гръб към стената и изглеждал тъжен. Колко дълго е бил в бара, също не можа да каже. Имало много посетители, които не са гости на хотела. Забелязал мистър Бартлет, но по никакъв начин не можел да определи точния час.

II

Когато излязоха от бара, към тях се приближи момченце на около девет години. То веднага заговори оживено:

— Вие ли сте детективите? Аз съм Питър Кармоди. Моят дядо, мистър Джеферсън, се обади в полицията за Руби. Вие от Скотланд Ярд ли сте?! Нали нямате нищо против, че ви заговорих?

Полковник Мелчет бе готов да отговори едносрично, но се намеси главният инспектор Харпър. Гласът му прозвуча добродушно и сърдечно.

— Всичко е наред, синко. Напълно естествено е да те интересува, нали?

— И още как! Вие четете ли детективски романи? Аз много ги обичам. Чета ги всичките и имам автографи от Дороти Сейърс, Агата Кристи, и Диксън Кар, и Х. С. Бейли. Вестниците ще пишат ли за това убийство?

— Положително ще пишат — въздъхна главният инспектор Харпър.

— Знаете ли какво? Другата седмица тръгвам на училище и на всички ще разкажа, че съм я познавал, и то много добре.

— Ти какво мислеше за нея?

— Ами… не ми беше много симпатична. Според мен беше малко глупава. Мама и чичо Марк също не я харесваха. Само дядо. Между другото, той иска да ви види. Едуардс ви търсел.

Главен инспектор Харпър прошепна окуражително:

— Значи майка ти и чичо Марк не са харесвали много Руби Кийн. А знаеш ли защо?

— О, не знам. Тя винаги се натрапваше. Освен това на тях не им харесваше, че дядо й отделя толкова внимание. Предполагам — каза Питър жизнерадостно, — че те са доволни от смъртта й.

Главен инспектор Харпър го погледна замислено, после попита:

— А ти чу ли ги, м-м-м… да го казват?

— Е, не точно това. Чичо Марк каза: „Е, това все пак някакъв изход“, а мама каза: „Да, но толкова ужасен“ и тогава чичо Марк отговори, че няма смисъл да бъдат лицемерни.

Мъжете се спогледаха. В този момент към тях приближи почтен, добре избръснат мъж, облечен в елегантен тъмносин костюм.

— Извинете, господа. Аз служа на мистър Джеферсън. Той вече е буден и чака с нетърпение да се срещне с вас.

Отново всички се качиха в апартамента на Конуей Джеферсън. В дневната Аделайд Джеферсън разговаряше с висок, неспокоен мъж, който сновеше непрекъснато из стаята. Той рязко се обърна, за да посрещне новодошлите.

— О, да. Радвам се, че сте тук. Моят тъст питаше за вас. Вече е буден. Моля ви, не го карайте да се вълнува много. Здравето му не е блестящо. Честно казано, цяло чудо е, че този шок не бе фатален за него.

Харпър каза:

— Нямах представа, че здравето му е толкова лошо.

— И той самият не го знае. Докторът предупреди Ади, че не бива да се вълнува много. Намекна, че краят може да настъпи всеки момент, нали, Ади?

Мисис Джеферсън кимна утвърдително.

— Невероятно е, че така добре се държи.

Мелчет каза сухо:

— Убийството не е много спокойна тема. Ще бъдем колкото се може по-внимателни.

Докато говореше, той преценяваше Марк Гаскел. Не му се стори много симпатичен. Дръзко, безскрупулно, ястребово лице. Един от мъжете, които обикновено постигат това, което искат и които жените обожават.

„Но не и човек, на когото можеш да имаш доверие“ — помисли си полковникът.

Безскрупулен — ето най-точната дума.

Човек, който не би се спрял пред нищо…

III

Конуей Джеферсън седеше в количката си до прозореца на голямата спалня с гледка към морето.

Още с влизането си човек можеше да почувства силата и магнетизма на този човек. Като че нараняванията, които го бяха превърнали в инвалид, бяха концентрирали неговата виталност в един много по-тесен и интензивен фокус.

Имаше благородна глава с червена, леко посребрена коса. Лицето му бе с едри черти, силно, загоряло от слънцето, очите му бяха изненадващо сини. Нямаше и следа от болнавост или слабост. Това бе човек, който никога не би се оплакал от съдбата си, който я бе приел и победил.

— Радвам се, че идвате — приветства ги той, като набързо ги прецени един след друг с поглед. После каза на Мелчет: — Вие сте главният комисар на Редфърдшир? Така. А вие сте главен инспектор Харпър? Седнете. Има цигари на масата до вас.

Те му благодариха и седнаха. Мелчет каза:

— Доколкото разбирам, мистър Джеферсън, вие сте се интересували от мъртвото момиче?

Бегла нерадостна усмивка премина през набразденото му лице.

— Да. Сигурно всички са ви го казали. Е, не е тайна. Какво ви казаха членовете на моето семейство?

Докато питаше, той бързо поглеждаше ту към единия, ту към другия. Отговори му Мелчет.

— Мисис Джеферсън не спомена нищо повече от това, че бъбривостта на момичето ви е забавлявала, и че е била ваше протеже. С мистър Гаскел разменихме само няколко думи.

Конуей Джеферсън се усмихна.

— Ади е дискретно същество. Бог да я благослови. Марк вероятно щеше да бъде по-словоохотлив. Мисля, Мелчет, че ще бъде най-добре, ако ви запозная по-подробно с някои факти. Важно е, за да разберете позицията ми. И за да започна, ще трябва да се върна към голямата трагедия в живота ми. Преди осем години загубих съпруга, син и дъщеря в самолетна катастрофа. Оттогава се чувствам като човек, загубил половината от себе си — не говоря за физическото си състояние! Аз бях привързан към семейството си. Снаха ми и зет ми са много добри към мен. Те правят всичко, което могат, за да заместят моите деца. Но разбрах — и то особено напоследък, че в края на краищата те имат свой собствен живот… Затова трябва да разберете, че аз всъщност съм един самотен човек! Обичам младите хора. Радвам им се. От време на време си мислех да осиновя някое момиче или момче. През изминалия месец се сприятелих с детето, което бе убито. Тя бе напълно естествена, изключително наивна. Бърбореше за своя живот, за преживяванията си — в пантомимата, с пътуващите трупи, като дете с баща си и майка си в евтини жилища. Толкова различен живот от този, който аз познавам! Никога не се оплакваше, не смяташе, че животът й е бил суров. Едно естествено, непретенциозно, работливо дете, неразглезено и очарователно. Не беше изискана дама, но, слава Богу, в никакъв случай вулгарна, нито пък — каква ужасна дума — „псевдо-дама“. Руби все повече ми харесваше. Аз реших, господа, да я осиновя. Тя щеше да стане по закон моя дъщеря. Това, надявам се, ще обясни моята загриженост и всичко, което предприех, когато научих за необяснимото й изчезване.

Настъпи пауза. После главният инспектор Харпър с глас, лишен от всякаква емоция, за да не прозвучи въпросът му оскърбително, попита:

— Може ли да ми кажете какво мислят снаха ви и зет ви по този въпрос?

Отговорът на Джеферсън дойде бързо.

— Какво може да мислят? Предполагам, че това много не им се хареса. Този тип случаи пораждат предразсъдъци. Но те се държаха много добре, да, много добре. Разбирате ли, те са финансово независими. Когато синът ми Франк се ожени, му прехвърлих половината от богатството си. Вярвам в това — не карай децата си да чакат, докато умреш. На тях им трябват пари, докато са млади, не когато остареят. По същия начин, когато дъщеря ми Розамунд настояваше да се ожени за беден младеж, й прехвърлих доста голяма сума пари. Тези пари останаха за него след смъртта й. Така че това опростява нещата от финансова гледна точка.

— Разбирам, мистър Джеферсън — в тона на Харпър имаше известна резервираност и Конуей Джеферсън реагира незабавно.

— Но не сте съгласен, така ли?

— Не е моя работа да се меся, сър, но зная от собствен опит, че семействата невинаги постъпват разумно.

— Смея да кажа, че сте прав, господин главен инспектор, но не забравяйте, че мистър Гаскел и мисис Джеферсън не са, строго казано, мое семейство. Те не са ми кръвни роднини.

— Да, това, разбира се, има значение — призна Харпър.

За миг в очите на Джеферсън блеснаха дяволити пламъчета.

— Което не означава, че те не ме вземат за стар глупак! Това е нормалната реакция на повечето нормални хора. Но аз не мисля, че се бях превърнал в глупак. Познавам човешкия характер. С образование и шлифовка Руби Кийн спокойно би могла да заеме мястото си в обществото.

Мелчет каза:

— Боя се да не ви се сторим нахални и прекалено любопитни, но е важно да установим всички факти. Вие сте предложили да осигурите момичето финансово, но не бяхте предприели нищо, така ли?

— Досещам се накъде биете — дали някой би спечелил от смъртта на момичето? Но това е невъзможно. Необходимите формалности за законно осиновяване бяха започнати, но налице нямаше нищо окончателно.

— Тогава, ако нещо се случи с вас…?

Той не довърши изречението, оставяйки го да озвучи като въпрос. Джеферсън отговори бързо:

— Вероятността да ми се случи нещо е твърде малка! Вярно, че съм недъгав, но съм здрав. Наистина докторите обичат да се правят на загрижени и ме съветват да не прекалявам с нищо. Но аз съм здрав като кон! И все пак, познавам превратностите на живота — Боже мой, изпитал съм ги на собствения си гръб. И най-силния може да го сполети внезапна смърт, особено в тези дни, когато по пътищата стават толкова много катастрофи. Затова съм се подготвил. Преди десет дни направих ново завещание.

— Да? — главен инспектор Харпър се приведе напред.

— Оставих на Руби Кийн сумата от петдесет хиляди лири, които тя ще може да получи, щом навърши двадесет и пет години.

Главен инспектор Харпър широко разтвори очи. Същото направи и Мелчет. Тонът на Харпър бе изпълнен с респект:

— Това е много голяма сума пари, мистър Джеферсън.

— Да, в този момент е така.

— И я завещахте на момиче, което познавате едва от няколко седмици?

В сините очи просветна гняв.

— Колко пъти трябва да повтарям едно и също нещо? Нямам кръвни роднини — нито племенници или племеннички, нито далечни братовчеди, никого. Можех да завещая парите си за благотворителни цели. Предпочетох да ги оставя на конкретна личност. — Той се засмя: — Пепеляшка за една нощ се превърна в принцеса. Вълшебник-кръстник вместо фея-кръстница. Защо не? Това са мои пари, аз съм ги спечелил.

Полковник Мелчет попита:

— На кого още оставяте по нещо?

— Малка рента за Едуардс, моя камериер, и останалото на Марк и Ади по равно.

— Извинете, останалото голяма сума ли е?

— Вероятно не. Трудно е да се каже точно. В днешно време капиталовложенията зависят силно от конюнктурата на пазара. Сумата, след като се платят всички данъци, такси и други разходи, би била някъде около пет-десет хиляди лири.

— Разбирам.

— Не мислете, че се отнасям с тях зле. Както вече казах, разделих богатството си, още щом децата ми се ожениха. За себе си оставих малка сума. Обаче след… след трагедията почувствах необходимост да се заема с нещо. Хвърлих се в бизнеса. В къщата ми в Лондон инсталираха директна телефонна връзка с кантората ми. Работех неуморно — това ме караше да не мисля и ми помогна да разбера, че моето осакатяване не ме е победило. Залових се за работа — гласът му стана по-тих, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на тези, кого го слушаха — и по някаква ирония на съдбата преуспях! И най-рискованите ми спекулации се увенчаваха с успех. Печелех дори на комар. Всичко, до което се докосвах, се превръщаше в злато. Предполагам, че това е компенсация на съдбата.

Отново дълбоките бръчки на страдание набраздиха лицето му.

После, когато се овладя, той им се усмихна.

— Вижте, парите, които завещах на Руби, бяха тези пари и можех да правя с тях каквото поискам.

Полковник Мелчет бързо вметна:

— Несъмнено, сър. Дори за миг не поставяме под въпрос това ваше право.

— Добре. А сега ми позволете аз да задам няколко въпроса. Искам да науча повече за този ужасен случай. Засега знам само, че я намерили удушена в някаква къща на четиридесетина километра оттук.

— Точно така. В Госингтън Хол.

Джеферсън се намръщи.

— Госингтън? Но това е…

— Домът на полковник Бантри.

— Бантри. Артър Бантри? Но аз го познавам! Него и жена му. Преди няколко години се запознахме в чужбина. Не знаех, че живеят наблизо. О, Боже, но това е…

Той не довърши изречението. Главен инспектор Харпър деликатно вметна:

— Миналия вторник полковник Бантри е вечерял в хотела. Не го ли видяхте тогава?

— Вторник? Вторник? Не, върнахме се късно. Ходихме до Хардън Хед и вечеряхме по пътя на връщане.

Мелчет попита:

— Руби Кийн никога ли не е споменавала за семейство Бантри?

— Никога. Не вярвам да ги е познавала. Дори съм сигурен. Тя познаваше само хора от театралните среди.

Той направи пауза, а след това внезапно попита:

— А Бантри какво казва?

— Просто не можа да си го обясни. Снощи е бил на среща на консерваторите. Тялото бе открито тази сутрин. Казва, че никога не е виждал момичето през живота си.

Джеферсън кимна.

— Наистина изглежда невероятно.

Главен инспектор Харпър прочисти гърлото си.

— Имате ли представа, сър, кой може да го е извършил?

— Боже, как бих желал да знам! — вените на челото на Джеферсън изпъкнаха. — Това е небивало, човек просто не може да си го представи. Ако не се беше случило, щях да твърдя, че е невъзможно да се случи.

— Нямаше ли тя някакъв приятел от миналото, някой, който се е въртял наоколо, да я е заплашвал?

— Сигурен съм, че не. Тя щеше да ми каже, ако е имало нещо такова. Никога не е имала истински „приятел“. Тя самата ми го каза.

Главен инспектор Харпър си помисли: „Е, да, тя може и така да ти е казала. Но така ли е било?“.

Джеферсън продължи:

— Джози най-добре ще знае дали някой се е въртял около Руби. Тя не може ли да помогне?

— Казва, че нищо не знае.

Джеферсън се намръщи.

— Не мога да се отърва от чувството, че може би това е работа на някой маниак — бруталността на постъпката — влизане с взлом в къщата — цялата работа е толкова несвързана и безсмислена. Има такива хора — на външен вид напълно нормални — които подмамват момичета, а понякога и деца, и ги убиват. Престъпления от сексуален характер.

Харпър му отговори:

— Да, има такива случаи, но нямаме сведения за човек от този тип в нашия район.

Джеферсън продължи:

— Мислих за всичките мъже, които съм виждал с Руби. Гости на хотела, хора отвън, мъжете, с които танцуваше. Всички ми се струват напълно безвредни — нищо необичайно. Тя нямаше специален приятел.

Лицето на главен инспектор Харпър остана безизразно, ала в погледа му, невидим за Конуей Джеферсън, блещукаше недоверчиво пламъче. Той си мислеше, че бе много възможно Руби Кийн да си има някакъв „специален“ приятел без Джеферсън да знае, но не каза нищо повече.

Главният комисар го погледна въпросително се изправи.

— Благодаря, мистър Джеферсън. За момента това ни е достатъчно.

Джеферсън помоли:

— Нали ще ме държите в течение на следствието?

— Да, разбира се, ще държа връзка с вас.

Двамата мъже излязоха.

Конуей Джеферсън се облегна назад в стола си. Притвори клепачи, които скриха острата синева на очите му. Изведнъж умората превзе лицето му. После, след минута-две клепачите му се раздвижиха. Той извика:

— Едуардс!

Камериерът му веднага се появи от съседната врата. Едуардс познаваше господаря си както никой друг. Другите познаваха силата му, той познаваше слабостите му. Той бе виждал Конуей Джеферсън изморен, обезкуражен, отегчен от живота, за миг само победен от неувереност и самота.

— Да, сър?

— Свържи се със сър Хенри Клидъринг. Намира се в „Мелбърн Абъс“. Помоли го от мое име да дойде тук още днес, вместо утре. Кажи му, че е спешно.