Синтия Идън
Обвързани с грях (7)

Глава 7

Беше взел кръвта й. Еуфорията изпълни тялото на Пейдж. Страхуваше се, че няма да успее да накара Дрейк да вземе кръвта й.

Но той го направи. Нейният вълк дори не се поколеба.

Сега ще бъде в безопасност.

Обгърна го с ръце и го прегърна силно. Отново бяха стигнали върха и удоволствието все още изпълваше тялото й.

Тогава прозвуча сигнала на алармата, пронизителен, плътен звук, който дойде от дясната страна на стаята. Пейдж се напрегна в ръцете не Дрейк, защото знаеше какво означава това.

Те идват.

Гейб и неговите вампири бяха успели да ги проследят в снега.

Не успяхте да ни намерите достатъчно бързо, задник.

Дрейк се отдръпна от нея, стана и закрачи, гол, към мониторите. Тя го последва, но отдели време и нахлузи дрехите си възможно най-бързо.

Не видя никого на мониторите, все още.

— Датчик за движение — каза той, без да отделя поглед от екрана. — Може да е нещо…

Но присвиването в стомаха й говореше, че не нещо е задействало тази аларма.

След това видя движението на сянка. Не, не беше сянка.

Вълк. Бял вълк бягаше към хижата. Пейдж се напрегна.

— Ние… предполага ли се, че трябва да имаме компания? — Не видя никого друг, само този вълк.

— Майкъл.

Докато го наблюдаваше, вълкът започна да се трансформира. Когато бялата козина започна да изчезва, гледката почти приличаше на сняг, който се топеше, за да открие отдолу плътта на мъжа. После той се изправи и впери поглед в камерата. В тях. В този момент, възприел човешката си форма, тя разпозна върколака.

Ръката на Пейдж докосна гърлото й. Леките драскотини отдавна бяха минали, но тя никога не забравяше тези, които й бяха причинили болка, независимо колко малка беше раната.

Не и преди да получи възмездие за нараняванията си.

Старата Пейдж, момичето, което бе някога, никога не би помислило за отмъщение и наказание.

Вампирът знаеше, че трябва да има сурово правосъдие в паранормалния свят. Само силните оцеляваха.

Тя щеше да оцелее. Както и Дрейк. Тя щеше да се погрижи за това.

— Защо е тук? — учуди се Дрейк. — Трябваше да е на езерото, да преследва вампирите. Трябваше…

— Не е сам. — Защото видя другите сенки. Онези, които приближаваха зад мъжа.

Майкъл би трябвало да чуе вампирите. Да ги помирише.

Но той продължаваше да върви към хижата, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят.

— Майкъл знае ли кода за алармата? — Сърцето биеше бясно в гърдите й.

Майкъл приближи хижата. Друга камера увеличи лицето му, когато застана пред входната врата. Само за миг Пейдж забеляза усмивката, която изкриви устните на Майкъл.

Мътните да го вземат!

— Той ги е довел тук! — прошепна тя, когато ледения възел на увереността сви стомаха й. Майкъл щеше да вкара вампирите вътре. Право при нея и Дрейк. Щяха да бъдат лесна мишена за вампирите.

Тяхното безопасно скривалище току-що бе станало затвор.

Двама. Бяха двама срещу… колко вампири?

Сенките са насочиха към хижата. Една. Две. Три. Четири…

Пет?

— Той няма да влезе — каза Дрейк, като набра поредица от кодове на клавиатурата. — Не разполага с правилния код за достъп. Промених го преди няколко дни, а след като те нарани, не му го дадох.

Пейдж въздъхна тежко.

— Никога не съм му имал доверие в действителност — промърмори Дрейк, като посегна към радиостанцията. Свърза се почти незабавно с имението. — Вълк предател издаде тайната хижа — каза, наблягайки на всяка дума. — Изпрати подкрепление…

Майкъл вече не се усмихваше. Той риташе вратата. Удряше. Изглежда беше осъзнал, че не знае правилният код, за да влезе вътре.

— Това е стомана, копеле — каза с твърд глас Дрейк. — Усилена, шибана стомана, и не, не съм ти казал за тази малка подробност.

Защото Дрейк знаеше, че Майкъл може да се обърне срещу него?

От радиостанцията се разнесе глас:

— Веднага идва, алфа. Два екипа. Има ли…

Вампирите обградиха Майкъл. Те го хванаха и помъкнаха далеч от хижата. Майкъл не се съпротивляваше. Вълкът тръгна с тях доброволно.

Но Пейдж можеше да види, че вече не се усмихва.

Гърдите й започнаха да горят. Знаеше какво ще се случи след това. Майкъл можеше да си мисли, че работи с вампирите. Можеше да си мисли, че…

— Майкъл е довел вампирите — заяви категорично Дрейк по радиостанцията, — а те…

Убиват го.

Или съвсем скоро щяха да го направят. Точно тогава те го натиснаха долу. И забиха в него острите си като бръснач зъби.

Пиеха от него.

И внимаваха охранителните камери да видят всичко.

— Шибана работа! — изръмжа Дрейк и захвърли радиостанцията. После се завъртя и тръгна към стълбите.

Пейдж го сграбчи за рамото.

— Не можеш да отидеш там. — Един поглед към мониторите й показа, че сега Майкъл се бореше. Крещеше.

Вампирите продължаваха да пият.

Само че вече не бяха четири вампира.

Шест.

Дъхът й замря, когато видя Гейб. Той не пиеше от върколака. Гейб просто стоеше и се взираше в хижата.

Чакаше.

Беше чакал тази атака в продължение на години.

Тайни. Още не беше казала на Дрейк всичко. Нямаше достатъчно време. И все още не беше дошло.

— Аз съм алфа — изръмжа той, докато погледът му я пронизваше. — Майкъл е един от моите, предател или не.

Хм, съмняваше ли се? Този човек беше предател. Без никакво съмнение.

— Няма да им позволя да го изцедят докрай! — Гласът на Дрейк се извиси над алармата. — Не и докато гледам!

Не, Дрейк не би го направил. Той просто нямаше да стои настрана и да гледа, докато друг вълк страда. Това не беше мъжът, когото тя помнеше.

Знаеше това… и това бе една от причините, поради която беше наясно, че трябва да се сближи отново с него.

Беше взел от кръвта й, но приливът на сила от тази кръв нямаше да дойде мигновено. Беше научила от вампирите във Флорида — вампирите, които не бяха болни изроди — че когато вампир е предложил кръв на върколак, резултатите могат да бъдат поразителни.

Вълкът можеше да стане по-силен.

Искаше Дрейк толкова силен, колкото би могъл да бъде.

Но този прилив изискваше малко време. Вампирската кръв трябваше да премине през цялото му тяло.

Ще му осигуря времето, от което се нуждае.

— Съжалявам — прошепна тя, защото щеше да му е крайно неприятно от онова, което се канеше да направи.

Но понякога вампирът трябваше да направи това, което бе необходимо да се направи.

Тъй като той не очакваше атаката, Пейдж имаше предимство. Сграбчи Дрейк и го блъсна назад към стената. Стената трябваше да бъде подсилена със стомана. Цялото място беше укрепено.

Това ще боли. Но тя трябваше да го направи, за да го спаси.

— Пейдж, какво, по дяволите…

Тя го целуна. Дълбока, всепоглъщаща целувка, изпълнена с цялата страст и копнеж, които изпитваше към него. Той знаеше ли, че все още го обича? Че винаги го е обичала? Никога не е имала друг в сърцето си. Там нямаше място за никого другиго. Дори и с всичките години и километри разстояние между тях, Дрейк беше единственият, когото тя искаше.

Той потрепери срещу нея.

— Пейдж. — Страст. Необходимост. Ярост. Всичко това беше в гласа му. И той се канеше да опита да се откъсне от нея. Тя го знаеше.

Но не можеше да го разреши.

Съжалявам. Този път думите прозвучаха само в съзнанието й. Отново впи устни в неговите. Пак го целуна. Знаеше точно какво да направи. Да му нанесе травма, която би го изкарала извън строя — за малко — но да му позволи да се върне още по-силен, когато кръвта й започнеше да се изпомпва изцяло във вените му.

По бузата й се стече сълза. Ръцете му бяха около нея. Държеше я здраво. И изобщо не очакваше да го атакува.

Пейдж откъсна устни от неговите. В същия миг се пресегна, хвана го за главата и я блъсна в стената. Тъпият звук от удара предизвика гадене в стомаха й.

Нейният вълк се отпусна със стон.

Тя се вгледа в него, осъзнавайки, че сърцето й е изпълнено с болка.

— Съжалявам — каза повторно. Трябваше да действа бързо. Знаеше, че той — не, тя го познаваше много добре — ще се възстанови след три-четири минути.

Щеше да я последва.

Щеше да тръгне след Майкъл.

Но Дрейк няма да умре. Защото тя нямаше да го позволи.

Пейдж бързо се отдалечи. Набра кодовете, които бе запаметила. Беше наблюдавала внимателно Дрейк, за всеки случай…

Стоманата се плъзна назад. Капакът се отвори. Тя се втурна през отвора, но отдели няколко ценни секунди, за да го затвори след себе си.

Погледът й обиколи хижата. След което се втурна наляво, после надясно и направи всичко възможно, за да прикрие капака и да защити своя вълк.

След това се наведе и ръката й се плъзна вътре в ботуша. О, това скъпоценно оръжие! Без кола, би се чувствала гола. Никога не напускаше дома си — нито пък вълчото имение — без него. Прикрепено със специални каишки, оръжието я чакаше.

Време е да умреш.

Излезе от хижата и се втурна направо към най-лошия си кошмар.

Вампирите се хранеха. Майкъл крещеше. А Гейб… Гейб разтвори ръце към нея, сякаш приветстваше изгубена любовница.

— Липсваше ми — каза той с глас, нежен, като коприна.

Сърцето на Пейдж препускаше диво, когато се втурна в отворените му обятия.

* * *

Когато Дрейк си отвори очите, изпълни го ярост. Какво. По. Дяволите…

Скочи на крака. Погледът му се насочи към мониторите и той видя Пейдж, Пейдж, която се спускаше в отворените ръце на вампир.

Мътните да го вземат, не!

Бързо скочи по стълбите и набра кода, за да отвори капака. Стоманата се плъзна назад и той блъсна дървената повърхност.

Само че… дървото не се помръдна.

Отново бутна. Силно. Дървената повърхност се повдигна, после с трясък се върна обратно на мястото си.

Дрейк присви очи. Пейдж бе сложила нещо върху капака. Беше го затворила вътре.

Звярът в него не обичаше да бъде затворен в клетка.

С рев, Дрейк заби рамене в дървената повърхност. Бутна. Надигна.

Дървото се счупи. Продължавайки да бута парчетата, Дрейк скочи — леглото, тя бе сложила леглото върху капака — после се втурна към входната врата.

Чуваше ръмженето и виковете и те като че ли изгаряха ушите му. Образът на Пейдж, бягаща право в ръцете на вампира, се бе запечатал в съзнанието му. Защо? Защо?

Втурна се навън. Видя кръвта по земята. Майкъл. Все още жив. Едва мърдаше.

Пейдж — тя беше…

— Здравей, алфа! — Подигравателният глас дойде от лявата му страна.

Ноктите на Дрейк бяха излезли целите навън, готови да раздерат този кучи син.

— Изгубил ли си нещо? — попита вампирът, когато Дрейк се обърна към него.

Вампирът беше висок. Рус. И кървеше. Той държеше Пейдж в прегръдките си. Прегръдката, обаче, не беше на любовник. Едната ръка на вампира беше увита около гърлото й, докато другата му ръка държеше дървен кол точно над сърцето й.

— Защото, изглежда, съм го намерил. — Вампирът се усмихна, зъбите му блеснаха.

Дрейк видя, че другите вампири се приближават към него. Трябваше ли да бъде уплашен? Паникьосан?

Той просто беше ядосан.

— Пусни я!

Вампирът — сигурно бе онзи, за когото му бе казала Пейдж, онзи, когото наричаше Гейб — поклати глава и се засмя.

— Ако е това, което искаш… тя вече изпълни свята цел.

Тогава Дрейк погледна Пейдж в лицето. Видя как очите й се разтварят широко от ужас, а след това Гейб я завъртя така, че тя застана с лице към вампира.

— Сега си свободна — каза й той, гласът му беше мек, почти нежен, — защото това иска твоят вълк.

Пейдж започна да се бори с него, да дращи, да удря — Дрейк осъзна твърде късно, точно какво прави този задник.

Сега си свободна.

Той я убиваше.

Дрейк изрева и се хвърли напред, забравяйки другите вампири, отчаяно се опитваше да достигне Пейдж, да й помогне и…

Изстрели.

Куршуми. Забиваха се в плътта му. Горяха. Разкъсваха мускулите и костите.

Кръвта му се стичаше по земята. Краката му отказаха. Искаше да стигне до Пейдж, но не можеше.

Падна.

Снегът стана червен под него.

Ноктите му отново излязоха, докато се опитваше да извади куршумите. Толкова много. В гърдите. Гърба. Успя да вдигне глава. Можеше да види Пейдж. Все още се бореше с Гейб. Колът беше покрит с кръв.

И все още бе жива.

Тя погледна назад към Дрейк и изкрещя името му.

Беше й обещал да я защитава. Тя го беше помолила само за едно нещо.

Искам да му откъснеш главата и да си дяволски сигурен, че той никога няма да се надигне отново.

Сега този вампир се смееше. Тя кървеше.

А аз умирам.

Не, не, нямаше да умре. Нямаше да се предаде така лесно.

Дрейк извика звяра в себе си. Събуди се. Изправи се на крака. Едва запази равновесие. Извади среброто от рамото си и едва усети изгарянето.

Събуди се!

Звярът мразеше сребро.

Но вълкът обичаше жената, която крещеше за него.

Един вампир дойде при него с пистолет в ръката си. Глупак! Дойде твърде близко. Дрейк грабна пистолета. Застреля вампира в гърдите. Замахна с ноктите си.

Този път падна вампирът.

Дрейк извади още един куршум от плътта си. Димът от изгорените му пръсти се вдигна във въздуха.

Дойде друг вампир.

Един замах с ноктите и кръвта на вампира потече.

— Спрете го! — изрева яростно Гейб.

Тогава всички вампири го заобиколиха. Въпреки че Дрейк имаше още три сребърни куршума в себе си, той не се поколеба, когато го нападнаха. Изрева и преряза през гърдите най-близкия вампир. Още един падна. Чао, задник!

Другите два вампира просто се обърнаха и побягнаха.

Дрейк грабна едно оръжие, което бе захвърлено настрана, и насочи вниманието си към този, който имаше значение. Вампирът, който щеше да загуби проклетата си глава.

— Как? — изпищя Гейб, докато се взираше в Дрейк с ярост, кипяща в тъмния му поглед. — Ти не можеш — не си достатъчно силен…

Смехът на Пейдж прекъсна думите му.

— Той е достатъчно силен… ако има вампирска кръв в него.

Дрейк все още можеше да я вкуси на езика си.

Маркирай ме.

Вълкът бе избрал своята половинка. Маркира я. Вкуси кръвта й.

— Кучко! — Гейб разтърси Пейдж толкова силно, че главата й се отметна назад.

Проси си смъртта. Дрейк стреля с пистолета. Той само изщрака. Нямаше повече куршуми. Това беше добре. Дрейк искаше да изцапа ръцете си с кръв.

— Ти си направила това с него! — извика Гейб. Този тип дори не забелязваше как Дрейк се приближава към него. Колът бе паднал от ръката му — Ти си го направила…

— По-силен — прошепна Пейдж, докато от устните й капеше кръв. — Направих го достатъчно силен, за да те убие… само в случай че аз не мога.

Думите й накараха Дрейк да се напрегне. Добре, той щеше да убие вампира заради нея. Обещанието си е обещание. Дрейк хвана Пейдж и я дръпна от Гейб. Вълкът в Дрейк ръмжеше, ноктите му бяха излезли в цялата си дължина, и той беше готов да унищожава.

Колът изхрущя и се счупи под краката му, а той счупи врата на Гейб само с едно завъртане на китката си.

Но вампирът само се засмя — и костите му, почти мигновено, се върнаха обратно на мястото си.

— Старай се повече — промърмори Гейб. Нямаше страх на лицето на вампира, нито в очите му. — Хайде да видим какво можеш да направиш, алфа. Нека видим можеш ли да се биеш толкова добре, колкото баща ти.

Баща му? Какво е направил неговият…

Гейб отново започна да се смее. Смехът му беше по-леден от нощта, която ги заобикаляше.

— Ти си помисли, че си се справил с всички вампири от онази атака, така ли? Помисли отново, алфа. Помисли си отново. — Гейб оголи зъби. — Тези вампири нападнаха, защото аз дадох заповедта. Само че те трябваше да убият и жалкия ти задник онази нощ.

Но той не си беше у дома, когато семейството му бе толкова брутално нападнато. Беше излязъл и наблюдаваше Пейдж, докато тя работеше в малката закусвалня. Той ходеше в тази закусвалня отново и отново, нетърпелив да я зърне. Същата вечер, най-накрая, я беше поканил на среща. Беше толкова развълнуван, когато се върна у дома. Тя беше казала да! После намери кръвта и телата, които го чакаха.

— Джеремая ме пусна да вляза — каза Гейб, когато заобиколи Дрейк. — Знаеше, че ти ще бъдеш следващия алфа, а той не беше готов да се откаже от глутницата. Той ми позволи да ги убия всичките… и да изпия всичката им кръв. Тъй като вашата кръв е по-силна от човешката. Далеч по-силна.

Джеремая беше позволил на този задник да се храни от собствената му глутница? Защо?

— Вашият проклет алфа беше пристрастен… така, както тя иска ти да бъдеш… към кръвта на вампирите.

Можеше да усети вкуса й… Вълкът в него изрева, отчаяно искаше да се освободи и да атакува.

Дрейк си пое дълбоко дъх. Пейдж беше на земята. Неподвижна като счупена, красива кукла.

— Не кръвта е това, към което съм пристрастен — каза Дрейк на Гейб, с ръмжащ глас. Звярът излизаше. Вампирът беше мъртъв. — А към нея.

Той се хвърли върху вампира, въпреки че промяната изгаряше цялото му тяло. Вампирът щеше да нанесе няколко удара, докато той се трансформираше, не можеше да избегне това, защото Дрейк беше слаб в моментите, когато беше заключен между човека и животното.

Но трябваше да се промени. Промяната щеше да изтласка останалото сребро от тялото му, а вълкът щеше да бъде по-силен от човека.

Вълкът ще вземе главата на вампира.

Гейб се усмихваше, докато се нахвърляше върху Дрейк. Зъбите на вампира бяха излезли и…

— Помисли си отново, дяволите да те вземат — извика Пейдж, в отговор на думите на вампира. След това се чу стрелба. Един път. Два пъти.

Беше взела едно от другите захвърлени оръжия. Но, за разлика от оръжието, което Дрейк бе избрал, в този пистолет все още имаше патрони. Тя напълни гърдите на Гейб със сребърни куршуми. Той се олюля, крещейки, облян в кръв.

Не беше счупена кукла, вече не.

Време е да умреш, Гейб.

В съзнанието си Дрейк можеше да види прекършеното тяло на майка си. Бледото лице на баща си.

Промяната свърши. Вълкът изръмжа и нападна вампира. Паднаха в плетеница от крайници и нокти. Вампирът хапеше, разкъсваше вълчето тяло и удряше с увеличената си сила.

Гейб бе твърде привикнал да събаря хора. Бе твърде свикнал да ги измъчва.

Вълците не бяха толкова лесни за убиване.

— У-убих алфата… — рече дрезгаво Гейб, докато се биеха. — Ще убия също и теб. — Кръв се стичаше по брадичката му. — Вампирите поемат това…

Зъбите на Дрейк се затвориха около гърлото на чистокръвния.

Пейдж стоеше точно зад него. Той можеше да помирише сладкия й аромат, да чуе хрипливото й дишане.

Това беше. Тя щеше да бъде свободна. Родителите му можеха да почиват в мир.

Но Гейб продължаваше да се смее.

— Моя… — изръмжа Гейб, плюейки кръв. — Тя… винаги ще бъде… моя. Вампирите… спечелиха. Вземаме… Аляска.

Не, нямаше да спечели.

Когато зъбите на вълка потънаха дълбоко, вампирът не проговори отново.

Беше умрял.