Елинор Портър
Полиана (21)

Двадесет и първа глава
Отговорът на въпроса

Небето беше надвиснало — задаваше се дъждовна буря. Полиана се връщаше от срещата с Джон Пенделтън и бързаше надолу по хълма. На половината път до дома срещна Нанси, която носеше чадър. Облаците обаче се разсеяха и бурята като че ли отмина.

— Тръгнаха на север — загледа се Нанси в тъмните облаци. — Бях сигурна, че дъждът ще се размине, но госпожица Поли ме изпрати да те пресрещна. Тревожеше се за теб!

— Така ли? — промърмори Поли и на свой ред огледа небето.

Нанси повиши тон:

— Май не чу какво ти казах. Казах, че леля ти се тревожи за теб!

— О! — В този миг Полиана се сети за разговора, който й предстоеше с леля Поли. — Съжалявам, не съм искала да я притеснявам.

— Радвам се. Наистина се радвам!

— Радваш се, че съм разтревожила леля?! — зяпна Полиана. — Нанси, играта не се играе така! Как може да се радваш за такива неща!

— В случая няма никаква игра. Ти не разбираш какво означава това — леля Поли да се тревожи за теб!

— Означава да се тревожи, което е ужасно. Друго какво може да означава?

Нанси отметна глава.

— Ще ти обясня. Това означава, че започва да проявява сърдечност и човечност и че не само върши дълга си!

— Но леля Поли винаги върши дълга си — отвърна Полиана. — Тя е жена на дълга. — Без да осъзнава, Полиана повтори думите на Джон Пенделтън.

Нанси се засмя.

— Така е. Винаги е била жена на дълга. Но откакто ти дойде, тя е и нещо повече.

Полиана се замисли.

— Всъщност, Нанси, каня се да те питам нещо… Мислиш ли, че на леля Поли й е приятно да живея при нея? И би ли имала нещо против… да живея другаде?

Нанси погледна замисленото лице на Полиана. Отдавна очакваше този смущаващ въпрос. Не знаеше как да отговори, чудеше се какво да каже, та хем да е истина, хем да не засегне с нещо Полиана. Но сега, сега предположенията й се бяха затвърдили от това, че госпожица Поли я изпрати да пресрещне Полиана с чадъра, и Нанси едва ли не се зарадва на въпроса, тъй като можеше с чиста съвест да успокои зажаднялото за обич детско сърчице.

— Дали й е приятно да живееш при нея? И дали би имала нещо против да живееш другаде? — възмути се Нанси. — Ти наистина не чуваш какво ти казвам. Та нали тя ме изпрати с този чадър, уплашена от облачето на небето? Та нали тя ме накара да ти преместя нещата в хубавата стая, защото ти искаше да бъдеш там! А когато пристигна, тя дори не искаше…

Нанси се закашля и навреме прекъсна изречението.

— А аз нямам никакъв пръст във всичко това — тутакси продължи тя. — Много малки неща показват колко си я променила и разчувствала — котето, кучето, начинът, по който разговаря с мен. Много неща! Няма съмнение, че ужасно ще й липсваш, ако не си при нея! — разпалено заяви Нанси, надявайки се да изличи впечатлението от недовършеното изречение. И въпреки всичко се изненада от щастливото изражение на Полиана.

— О, Нанси! Толкова се радвам, радвам, радвам! Не мога да изразя радостта си, че леля Поли ме иска!

„Вече никога не бих си тръгнала, мислеше си Полиана, докато се качваше към стаята си. Всъщност винаги съм искала да живея с леля Поли, но не знаех доколко тя… иска да живее с мен.“

Никак нямаше да й е лесно да каже за решението си на господин Пенделтън. Обичаше го и много го съжаляваше, защото и той самият много се съжаляваше. Беше й тъжно за неговия самотен и нещастен живот, а и за това, че Джон Пенделтън бе живял по този начин заради майка й. Представи си голямата сива къща, когато господарят й оздравееше, тихи стаи, неразчистени и неразтребени… Сърцето я заболя за неговата самота. Как искаше да има някъде някой, който… Полиана скочи, защото изведнъж й хрумна нещо много радостно.

Щом й се отдаде възможност, тя веднага отиде у господин Джон Пенделтън. Седна до него в здрачната библиотека. Той бе отпуснал тънките си дълги ръце на облегалката на стола, а вярното кученце лежеше в краката му.

— Е, Полиана, ще играеш ли с мен играта „Радвам се“ до края на моя живот? — тихо попита мъжът.

— О, да, измислих най-радостното нещо, което би могъл да правиш, и…

— А ти ще дойдеш ли при мен? — Устните на Джон Пенделтън леко се присвиха.

— Н-не, но…

— Не ми казвай „не“! — развълнувано я прекъсна той.

— Няма как, господин Пенделтън. Нали леля Поли…

— Не ти разреши да дойдеш при мен ли?

— Н-не съм я питала — смотолеви момиченцето.

— Полиана!

Тя извърна очи. Не можеше да издържи на обидения и натъжен поглед на своя приятел.

— Дори не си я попитала!

— Не можах. А и разбрах всичко, без да я питам. Леля Поли иска да живея при нея, пък и аз искам да живея при нея — намери смелост да признае тя. — Не знаеш колко е добра с мен! Пък и тя започва вече да се радва на някои неща… На много неща. А по-рано не се радваше. Ти сам го каза. О, господин Пенделтън, не мога да я оставя… сега!

Последва дълго мълчание. Само пукането на съчките в камината нарушаваше тишината. Най-сетне мъжът заговори:

— Разбрах. Значи не можеш да я оставиш сега. Но аз няма да те моля… повече.

Последната дума бе произнесена толкова тихо, че бе почти недоловима, но Полиана я чу.

— Не си чул най-важното — напомни му с усмивка Полиана. — Не знаеш кое е най-радостното нещо за теб!

— Не, не, благодаря…

— Ти сам го каза. Каза, че само ръката и сърцето на жена или присъствието на дете могат да направят от къщата дом. Осигурила съм ти дете — не аз, а едно друго дете.

— Друго дете не искам — негодуващо заяви Джон Пенделтън.

— Трябва да те запозная с него и ще видиш, че ще го искаш. Ти си толкова мил и добър. Забрави ли за стъклените призми, за златната монетка и за всички пари, които си спестявал за бедните…

— Полиана! — прекъсна я ядосано мъжът. — Хайде стига с тези празни приказки! Опитвах се да ти го кажа толкова пъти. Никога не съм давал пари на бедните! Нито един цент през целия ми живот!

Той вдигна брадичка и се приготви да посрещне онова, което очакваше — огромното разочарование в очите на Полиана. Ала какво беше учудването му, когато в очите й видя само бликаща радост.

— О, о! — плесна тя с ръце. — Толкова се радвам! — И веднага добави поруменяла: — Това не значи, че се радвам за бедните, но пък се радвам, че ти поне не искаш индийчета, защото другите се грижат само за тях. Значи ще вземеш Джими Бийн! Знам, че ще го вземеш.

— За кого говориш?

— За Джими Бийн. Ето той ще бъде „детето на дома“. Не знаеш колко ще се зарадва! Миналата седмица му казах, че дори Женското дружество не го иска и той много се натъжи. Но сега ще бъде толкова радостен!

— Да, но аз няма да бъда — решително заяви Джон Пенделтън. — И стига с тия врели-некипели!

— Искаш да кажеш, че не го искаш ли?

— Точно така.

— Но той ще бъде чудесно дете за твоя дом! — Тя почти се разплака. — С Джими никога повече няма да бъдеш самотен.

— Съмнявам се. Предпочитам да бъда самотен.

В този миг Полиана се сети за нещо, което Нанси й бе казала преди няколко седмици. Тя вирна брадичка и рече:

— Да не би да смяташ, че ще ти е по-добре да живееш с тайната си, с онзи гаден скелет вместо с това мило момченце!

— Какъв скелет?!

— Нанси ми каза, че си го държиш в килера.

— Гледай ти! — Мъжът изведнъж прихна. Не спираше да се смее, докато Полиана не се разплака — толкова се беше смутила. Джон Пенделтън се изправи в стола си и я погледна сериозно.

— Полиана, ти всъщност си права. Дори не предполагаш колко си права! Знам, че е по-добре да взема това малко момченце, вместо да пазя тайните си. Но не съм склонен да променям живота си. Някои хора предпочитат да пазят тайните си. Но въпреки всичко съм готов да чуя какво ще ми разкажеш за това момченце.

Двамата се посмяха и това разведри настроението. Или може би трогателният и вълнуващ начин, по който Полиана разказа историята на Джими Бийн, размекна още повече едно вече разнежено сърце. Във всеки случай момиченцето си тръгна с покана за двамата — господин Пенделтън ги покани в голямата къща следващия съботен следобед.

— Много се радвам и съм убедена, че ще го харесаш — каза тя на сбогуване. — Толкова искам Джими да си има дом и близки, които да го обичат!