Юстайн Гордер
Светът на Софи (16) (Роман за историята на философията)

Ренесансът

… о, божествен род в обвивка човешка…

Към един и половина, останала без дъх, Софи пристигна пред градинската порта и видя, че Юрун я чака до жълтата къща.

— Нямаше те повече от единайсет часа — извика тя.

Софи поклати глава.

— Нямаше ме повече от хиляда години.

— Но къде изчезна?

— Имах среща с един средновековен монах. Забавен тип.

— Ти не си добре! Майка ти звъня преди половин час.

— Какво й обясни?

— Че си отишла до будката.

— А тя?

— Каза да се обадиш, когато се върнеш. С моите родители обаче не беше тъй лесно. Към десет и половина ни донесоха какао и хлебчета. А едното легло беше празно.

— Ти какво каза?

— Ужасно неудобно се получи. Заявих, че сме се скарали и ти си се прибрала вкъщи.

— Тогава по най-бързия начин трябва да се сдобрим. А родителите ти няколко дни не бива да говорят с майка ми. Мислиш ли, че ще успеем?

Юрун сви рамене. В следващия момент в градината се появи баща й, тикайки градинска количка. Беше с работен комбинезон. Очевидно още не си беше уредил сметките с шумата от миналата есен.

— Е, отново ли цари мир и любов? — попита той. — Във всеки случай сега пред прозореца на избата няма нито лист.

— Колко хубаво! — отговори Софи. — Тогава какво ни пречи да излочим какаото там, а не в леглото?

Бащата се засмя насила, а Юрун се сепна. В дома на семейството на финансовия съветник Ингебиргтсен и съпруга държаха да се изразяват изискано.

— Съжалявам, Юрун. Исках само и аз да дам своя дял в историята.

— Ще ми разкажеш ли нещичко?

— Ако ме изпратиш до нас. Тази история не е за ушите на финансови съветници и попрезрели кукли Барби.

— Колко си гадна! Нима е по-добре да крепиш един полуразпаднал се брак, който прокужда единия от съпрузите по моретата?

— Със сигурност не. Само че тази нощ почти не съм спала и освен това започвам да се питам дали случайно Хилде не ни наблюдава отнякъде.

Двете приятелки бавно се запътиха към Кльовервейен.

— Искаш да кажеш, че тя е ясновидка?

— Може би… А може би не.

Юрун очевидно не беше във възторг от цялата тази тайнственост.

— Това обаче не обяснява защо баща й изпраща идиотски картички в една изоставена горска хижа.

— Признавам, точно тук е слабото място.

— Няма ли да ми разкажеш къде си била?

И Софи разказа всичко. Описа своя тайнствен курс по философия. В замяна на това накара Юрун да обещае тържествено, че между тях двете всичко ще продължи така, както досега.

Дълго крачиха една до друга, без да продумат.

— Това не ми харесва — каза Юрун, когато наближиха. Тя спря пред портата на Софи и понечи да поеме обратно.

— Никой не го иска от теб. Но философията е важна. Стреми се да изясни кои сме ние, откъде сме дошли. Да не би да учим нещо за тези неща в училище?

— И без това никой не може да ти отговори на тези въпроси.

— Но ние дори не се научаваме да ги задаваме!

 

 

Софи влезе в кухнята и видя, че обядът вече е сервиран на масата. Тъй като не беше се обадила от Юрун, коментар нямаше.

След като се нахрани, й се доспа. Призна, че почти не е мигнала. Но това не беше необичайно, когато оставаше да спи у приятелки.

Преди да си легне Софи застана пред голямото месингово огледало, което бе окачила на стената. Отначало видя само собственото си изморено и бледо лице. Но после иззад него сякаш изплуваха неясните черти на някакъв друг образ.

Веднъж, после още веднъж… Софи дълбоко си пое дъх. Не биваше да си въобразява. Виждаше ясно своето бледо лице, обрамчено от черни коси, негодни за никаква друга прическа, освен „висящи право надолу“. Но под или зад лика й призрачно прозираше друг.

Внезапно непознатата бодро смигна с двете очи. Сякаш искаше да даде знак, че наистина съществува от другата страна на огледалото. Всичко трая само няколко секунди. После изчезна.

Софи седна на леглото. Беше абсолютно сигурна, че в огледалото е разпознала лицето на Хилде. Беше го зърнала за няколко мига на снимката от ученическата й карта в Майорската хижа. Трябваше да е същото момиче, което сега й се бе явило в огледалото.

Странно: тайнствените неща й се случваха винаги, когато бе уморена до смърт. А после се чудеше дали не си е въобразявала.

Софи метна дрехите си на стола и се мушна под одеялото. Веднага се унесе. И сънува необичайно реалистичен и ясен сън.

Сънува, че се намира в просторна градина, спускаща се в слаб наклон към червен навес за лодки. На кея край навеса стоеше русо момиче, загледано в езерото. Софи се приближи и седна до него. Но непознатата сякаш не забеляза присъствието й. „Казвам се Софи!“ Непознатата нито я чуваше, нито я виждаше. „Ти сигурно си глуха и сляпа“ — продължи Софи. И непознатата действително остана глуха за нейните думи. Внезапно Софи чу глас, който викаше: „Хилденце!“. Момичето скочи от кея и се втурна към къщата. Значи не беше глухо и сляпо! Иззад къщата към нея се запъти мъж на средна възраст. Носеше униформа и синя барета. Непознатата се хвърли на шията му и той я завъртя два пъти във въздуха. Тогава Софи откри на ръба на кея, където бе седяло момичето, верижка с малко златно кръстче. Вдигна го и го стисна в дланта си. После се събуди.

Погледна часовника. Беше спала два часа. Изправи се в леглото и се замисли за странния сън. Беше почти осезаем и ясен като действително преживяване. Софи бе сигурна, че къщата и кеят, които бе видяла насън, съществуваха и наяве. Нима не напомняха пейзажа край Майорската хижа? Сигурно бе поне, че момичето от съня й беше Хилде Мьолер Кнаг, а мъжът — нейният баща, който се връщаше от Ливан. Насън бегло приличаше на Алберто Кнокс…

Софи стана да оправи леглото си и откри под възглавницата верижка със златно кръстче. На обратната му страна бяха гравирани три букви — ХМК. Софи, естествено, не за първи път намираше съкровище насън, но никога досега то не бе оставало и наяве.

— Ама че работа! — извика тя високо на самата себе си.

Беше толкова ядосана, че отвори вратата на гардероба и безцеремонно запрати хубавата верижка при копринената кърпа, белия три четвърти чорап и пощенските картички от Ливан.

В неделя сутринта майка й я събуди за пищна закуска с топли хлебчета, портокалов сок, яйца и италианска салата. Обикновено в почивни дни майка й рядко ставаше първа. Но когато се случеше, бе въпрос на чест да приготви солидна неделна закуска, преди да събуди Софи.

На масата тя съобщи:

— В градината има чуждо куче. Цял предобед обикаля стария храсталак. Имаш ли понятие откъде се е взело?

— Да, разбира се — възкликна Софи и в същия миг прехапа устни.

— Идвало ли е и друг път?

Софи вече се бе изправила и застана до прозореца на гостната. Точно така — Хермес се бе разположил пред тайния вход към пещерата.

Какво да каже сега? Не можеше да измисли свестен отговор, а ето че и майка й застана до нея.

— Значи е идвало и друг път, така ли?

— Вероятно е заровило кокал наоколо и иска да си прибере съкровището. Кучетата също имат памет…

— Да, може би. Ти най-много разбираш от психология на животните.

Софи усилено размишляваше.

— Ще го заведа у дома — каза тя най-сетне.

— Нима знаеш къде живее?

Софи сви рамене.

— Сигурно адресът му е написан върху нашийника.

Две минути по-късно Софи тичаше през градината. Щом я забеляза, Хермес се втурна към нея, лудо замаха с опашка и заподскача.

— Добро куче, Хермес! — успокои го тя.

Знаеше, че майка й я наблюдава от прозореца. Дано само кучето да не се вмъкне в пещерата! То обаче изтича по чакълената пътека пред къщата, прекоси предния двор и се отправи към градинската порта.

След като Софи я затвори след себе си, Хермес продължи да тича на два метра пред нея. Последва дълга разходка из улиците на квартала. Не бяха единствените пешеходци. Разхождаха се цели семейства и Софи усети лек пристъп на завист.

От време на време Хермес се подушваше с друго куче или завираше носа си в канавката, но щом Софи му заповядаше „Тук!“, незабавно тръгваше редом с нея.

Скоро загърбиха старото кварталче с малките градински парцели, просторното игрище и детската площадка. Навлязоха в по-оживен район. Широка павирана улица с трамвайни релси водеше към града.

Когато стигнаха в центъра, Хермес поведе Софи през пазарния площад по Църковната улица. Прекосиха стария град с огромните му жилищни „казарми“ от началото на века. Наближаваше един и половина.

Озоваха се в другия край на града. Софи рядко идваше тук. Докато беше малка, бе посещавала някаква леля, която живееше някъде из района.

Скоро стъпиха на малък площад, обграден от стари къщи с апартаменти под наем. Колкото и старо да бе всичко тук, площадът се наричаше „Нюторге“ — Нов площад. Стар бе и самият град, основан някъде през Средновековието.

Хермес се отправи към входа на дом номер 14, спря и зачака. Софи усети, че стомахът й се свива.

Край стълбището имаше редица от зелени пощенски кутии. Софи забеляза, че върху една от кутиите на горния ред е залепнала картичка. Пощенски печат известяваше, че получателката е неизвестна. А тя бе: „Хилде Мьолер Кнаг, Нюторге 14…“. Печатът на картичката бе с дата 15.6. Дотогава имаше още две седмици, но очевидно това не бе направило впечатление на раздавача.

Софи отлепи картичката от пощенската кутия и прочете:

Мила Хилде! В този миг Софи влиза в дома на учителя по философия. Тя скоро ще навърши петнайсет, докато твоят рожден ден може би е бил вчера. Или е днес, Хилденце? Ако е днес, надявам се, че не е прекалено късно. Часовниците ни невинаги вървят еднакво. Едно поколение остарява, докато друго израства. Междувременно историята продължава своя ход. Замисляла ли си се някога, че европейската история може да бъде сравнена с човешки живот? Античността е детството на Европа. После идва дългото Средновековие — това са ученическите години на Европа. А сетне настъпва Ренесансът. Дългите години на учение са завършили, младата Европа жадува най-сетне да се потопи в живота. Можем да определим Ренесанса и като петнадесетия рожден ден на Европа. Средата на юни, дете мое, е „божествено е да си тук! О, колко прекрасен е животът!“…

П. П. Съжалявам, че си загубила златното си кръстче. Трябва повече да внимаваш за нещата си.

Сърдечни поздрави от татко, който ще си дойде много скоро

В това време Хермес вече бе изкачил стълбите. Софи грабна пощенската картичка и го последва. За да не изостане, се затича, а кучето лудо махаше с опашка. Отминаха първия, втория, третия и четвъртия етаж. Оттук нагоре водеше само тясна стълбичка. Да не би да отиваха на покрива? Но Хермес продължаваше. Спря пред тясна врата и задраска с лапи по нея.

Скоро Софи дочу как отвътре приближават стъпки. После вратата се отвори и пред нея застана Алберто Кнокс. Беше сменил дрехите, но отново бе предрешен. Носеше бели три четвърти чорапи, широк и къс червен панталон и жълта дреха с дебели подплънки на раменете. Софи си помисли, че прилича на жокер от колода карти. Ако не се лъжеше, това бе типично ренесансова премяна.

— Клоун такъв! — възкликна Софи, отмести го и влезе в жилището. Още не бе дошла на себе си от шока заради картичката, която намери на стълбището.

— Спокойно, дете мое! — рече Алберто и затвори вратата след нея.

— Ето я и пощата — каза Софи и му подаде картичката, сякаш вината бе негова.

Алберто остана прав, прочете картичката поклати глава.

— Този става все по-нахален. Казвам ти, той ни използва в нещо като забавление за рождения ден на дъщеря си.

Сетне накъса картичката на множество парченца и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— В картичката пишеше, че Хилде е изгубила златното си кръстче — рече Софи.

— Прочетох го.

— Точно това кръстче открих днес в леглото си. Обясняваш ли си как е попаднало там?

Алберто я изгледа тържествено.

— Може и да ти се струва впечатляващо, но това е само евтин трик, който не му струва никакво усилие. По-добре да се съсредоточим върху едрия заек, който изтеглят от черния цилиндър на вселената.

Влязоха в гостната — Софи никога не бе виждала толкова странна гостна.

Алберто живееше в просторна мансарда със скосен таван. В средата бе избита капандура, през която струеше ярката небесна светлина. В стаята имаше и друг прозорец с изглед към града. Погледът на Софи се плъзна над покривите на многобройните стари жилищни сгради.

Най-удивителна обаче бе подредбата на гостната. Стаята бе претрупана с мебели и предмети от най-различни епохи. Канапето вероятно беше от тридесетте години, старото писалище — от началото на века, а един от столовете трябва да бе на няколко века. Но де да бяха само мебелите! Рафтовете и етажерките бяха безредно отрупани с порцеланови фигурки, стари часовници и кани, хаванчета и колби, кинжали и кукли, пачи пера и стойки за книги, октанти и секстанти, компаси и барометри. Цяла стена бе закрита с книги, ала не от обикновените, дето могат да се купят в книжарница. Книжната сбирка приличаше на музейна експозиция за книгопечатането през вековете. По стените висяха графики и акварели, някои бяха от последните десетилетия, други — много стари. Имаше и няколко старинни карти. На едната от тях Согнефьорд бе разположен в Трьонделаг, а фиордът Трондхайм бе изместен далеч на север.

Софи поспря безмълвна. После се обърна и не помръдна от мястото си, докато не разгледа стаята до най-дребните подробности.

— Доста боклуци си натрупал — заключи тя.

— Хайде, хайде! Само си помисли колко века от историята са запазени в тази стая. Не бих ги нарекъл боклук.

— Да нямаш антикварен магазин или нещо подобно?

Алберто направи гримаса на мъченик.

— Не на всички хора е дадено да се носят просто ей тъй по течението на историята, Софи. Някои трябва да спират и да събират наносите, които остават край бреговете на реката.

— Колко странно се изразяваш!

— Такава е истината, дете мое. Ние не живеем само в своето собствено време. Ние носим със себе си и своята история. Не забравяй, че всичко, което виждаш наоколо, някога е било чисто ново. Тази малка дървена кукла от шестнайсети век навярно е била направена за петия рожден ден на някое момиченце. Може би от неговия дядо… По-късно момичето станало девойка, Софи. А още по-късно пораснало и се омъжило. Може би е родило дъщеря, която е наследила куклата. После и тя остаряла и един ден вече я нямало. Може и да е живяла дълго, но вече я нямало. И никога не ще се върне. Всъщност тя само се е отбила на този свят. Но куклата й — ето я там, на рафта.

— Описваш всичко тъй печално и тържествено.

— Та животът е печален и тържествен! Някой ни пуска в един прекрасен свят, ние се срещаме, представяме се един на друг и известно време вървим заедно. После се разделяме и изчезваме също така внезапно и необяснимо, както сме се появили.

— Позволяваш ли да те попитам нещо?

— Вече не играем на криеница.

— Защо се нанесе в Майорската хижа?

— За да не бъдем далеч един от друг, докато още разговаряхме с писма. Знаех, че старата колиба е празна.

— И ти просто се нанесе?

— Просто се нанесох.

— Тогава вероятно можеш и да обясниш откъде Хилдиният баща е знаел, че живееш там?

— Ако не се лъжа, той знае почти всичко.

— Въпреки това не разбирам как е накарал раздавача да доставя поща вдън гората?

Алберто се усмихна хитро.

— За Хилдиния баща това е дреболия. Евтин фокус-мокус, мизерна комедия. По всяка вероятност ние с теб сме най-строго наблюдаваните личности в света.

Софи усети, че се вбесява.

— Само да го пипна, ще му издера очите!

Алберто тръгна към канапето и седна. Софи последва примера му и се отпусна в едно дълбоко кресло.

— Философията може да ни доближи до бащата на Хилде — продължи Алберто. — Днес ще ти разкажа за Ренесанса.

— Давай.

— Само няколко години след смъртта на Тома Аквински в единната досега християнска култура настъпили разногласия. Философията и науката постепенно се освобождавали от влиянието на църковната теология, а това довело до по-свободно отношение на религията към разума. Все повече мислители подчертавали, че не можем да постигнем бог с разума си, защото той при всяко положение е необхватен за нашето мислене. За човека, казвали те, е важно не да разбира християнската мистерия, а да се подчинява на Божията воля.

— Разбирам.

— Отношенията между религията и науката са се разкрепостили и това породило нов научен метод и ново религиозно съкровение. По този начин са били положени основите за два важни прелома през петнайсети и шестнайсети век, а именно за Ренесанса и Реформацията.

— Нека ги разгледаме един по един.

— Ренесансът е всеобхватен период на културен разцвет, започнал към края на четиринайсети век. Той се зародил в северна Италия и бързо се разпространил на север.

— Не каза ли, че ренесанс означава възраждане?

— Точно така, а онова, което е трябвало да бъде възродено, е било изкуството и културата на античността. Затова и говорим за ренесансов хуманизъм: защото отново човекът бил в центъра на вниманието, след като завършило дългото Средновековие, което представяло живота само в божествена светлина. Лозунгът бил „Да се върнем към изворите!“, а най-важният извор — античния хуманизъм. Да се изравят стари скулптури и антични ръкописи се превърнало едва ли не в своеобразен народен спорт. Станало модерно да се изучава гръцки език. И не на последно място възраждането на гръцкия хуманизъм имало педагогическа цел: изучаването на хуманитарните предмети родило „класическото образование“, призвано да издигне човека до по-високо стъпало на съществуване. „Конете се раждат — казвали, — за разлика от тях хората не се раждат, а се образоват.“

— Значи трябва да ни възпитават да бъдем хора?

— Да, така са мислели по онова време. Но преди да разгледаме по-отблизо идеите на ренесансовия хуманизъм, ще поговорим за политическия и културния фон за възникването на Ренесанса.

Алберто се изправи и закръстосва из стаята. Изведнъж спря и посочи старинен инструмент на един от рафтовете.

— Какво е това? — запита той.

— Прилича на стар компас.

— Правилно.

После посочи старинна пушка, окачена на стената над канапето.

— А това?

— Много стара пушка.

— Е, добре, а това?

— Старинна книга.

— По-точно, инкунабула.

— Инкунабула?

— Думата всъщност означава люлка, начало. Така наричат книгите, отпечатани, когато книгопечатането още било в пелени — тоест преди 1500 година.

— Наистина ли е толкова стара?

— Наистина. Именно трите открития, които виждаш пред теб — компасът, барутът и книгопечатането, — са важни предпоставки за новата епоха, която наричаме Ренесанс.

— Трябва да ми обясниш по-подробно.

— Компасът улеснявал навигацията. С други думи, бил важна предпоставка за великите откривателски пътешествия. Което, между другото, се отнася и за барута. Новите оръжия дарили европейците с превъзходство над американските и азиатските култури. В Европа барутът добил голямо значение, а благодарение на книгопечатането били разпространени новаторските идеи на ренесансовия хуманизъм. Не на последно място то допринесло църквата да загуби монопола си като разпространителка на знания. Постепенно, сякаш от конвейер, са се появили нови инструменти и нови помощни средства. Един от важните инструменти например е далекогледът. Той създал напълно нови условия за астрономията.

— А накрая дошли ракетите и луноходите?

— Избързваш. Да, по времето на Ренесанса действително започнал процес, който щял да изпрати хората на Луната. Но и да ги доведе до Хирошима и Чернобил. Преди това обаче настъпили редица промени в икономическата и културната сфера. Една от важните предпоставки бил преходът от натурално към финансово стопанство. Към края на Средновековието съществували градове с процъфтяващи занаяти и усърдни търговци, с финансово стопанство и банково дело. По този начин се създала буржоазия, която с цената на своя труд, спечелила известна независимост от естествените условия на живот. Жизненонеобходими неща вече можели да се купуват с пари. Това развитие насърчавало усърдието, въображението и съзидателността на отделния човек. Към индивида се поставяли съвършено нови изисквания.

— Това напомня за създаването на древногръцките градове две хиляди години по-рано.

— Може и да е тъй. Разказах ти как гръцките философи са се освободили от митологичните представи, властвали при земеделския начин на живот. По същия начин гражданите от ренесансовата епоха започнали да се освобождават от властта на феодалите и църковното господство. Същевременно, поради по-близкия контакт с арабите в Испания и с византийската култура на Изток, била преоткрита гръцката култура.

— Трите речни ръкава от античността се обединили в една широка река.

— Ти си внимателна ученичка, Софи! Мисля, че казаното ще ти е достатъчно като фон за възникването на Ренесанса. Сега ще ти разкажа за новото мислене.

— Давай! Но трябва да се прибера за вечеря.

Преди да заговори, Алберто отново седна на канапето.

— Ренесансът създал нов възглед за човека. Ренесансовите хуманисти развили напълно нова вяра в човека и неговата ценност в рязко противоречие със Средновековието, когато едностранчиво се изтъквала греховната човешка природа. Сега на човека се гледало като на нещо безкрайно велико и скъпоценно. Една от централните фигури при Ренесанса бил Марсилио Фичино. Той възкликнал: „Познай себе си, о, божествен род в обвивка човешка!“. Джовани Пико дела Мирандола пък написал похвално слово „За достойнството на човека“ — което би било невъзможно през Средновековието. Тогава виждали всяко начало в Бога, а ренесансовите хуманисти започнали да виждат началото в самия човек.

— Но точно така е станало и с древногръцките философи!

— Затова и говорим за възраждане на античния хуманизъм. Ренесансовият хуманизъм обаче бил далеч по-силно подвластен на индивидуализма. Ние не сме само хора, учел той, ние сме уникални индивиди.

Тази мисъл довела до почти безмерна почит към гения. В идеал се превърнал ренесансовият човек — това е човек, който се интересува и се занимава с всички области на живота, на изкуството и науката. Новият възглед за човека породил интерес и към анатомията на човешкото тяло. Както и в античността, започнали да разрязват мъртъвци, за да научат как е устроено тялото. От това се интересували и медицината, и изкуството, където се завърнали изображенията на голи тела. След хиляда години свян, така да се каже. Човекът отново се осмелил, дръзнал да бъде самият себе си. Вече не се срамувал от нищо.

— Звучи опияняващо — рече Софи и се надвеси над масичката, която я разделяше от учителя й по философия.

— Без съмнение. Новият възглед за човека породил нов възглед за живота. Човекът вече не съществувал само за да служи на бога. Бог, казвали, е създал човека и заради самия човек. Затова човекът може да се радва на живота тук и сега. А ако може да се развива свободно, той притежава безгранични възможности. Целта му е да прекрачи отвъд всички граници. И тук има разлика с античния хуманизъм. Нали античните хуманисти настоявали, че човек се нуждае от душевно спокойствие, умереност и въздържаност.

— Да не би ренесансовите хуманисти да са изгубили мярката?

— Поне не проявявали особена умереност. Те смятали, че светът едва ли не се е събудил за нов живот. Така се породило съзнанието за епоха. За вековете, които разделяли античността от собственото им време, въвели понятието Средновековие. Във всички области настъпил невиждан разцвет: в изкуството и архитектурата, литературата и музиката, философията и науката. Ще посоча конкретен пример. Говорихме за античния Рим, който носел гордото име „град на градовете“. През Средновековието градът западнал и през 1417 година някогашният милионен град наброявал едва седемнайсет хиляди жители.

— Колкото Лилесанд.

— Ренесансовият хуманизъм си поставил културнополитическата цел да възстанови Рим. Над гроба на апостол Петър издигнали голямата катедрала „Свети Петър“. А катедралата „Свети Петър“ изобщо не внушава умереност или въздържание. Няколко велики ренесансови дейци се заели с най-огромния строителен проект в света. Работите започнали през 1506 и продължили точно сто и двадесет години, а едва петдесет години по-късно бил завършен и величественият площад „Свети Петър“.

— Сигурно е доста внушителна църква.

— Дълга е повече от двеста метра, висока е сто и тридесет. Но достатъчно говорихме за дързостта на ренесансовия човек. Много е важно, че Ренесансът създал нов възглед за природата. Схващането, че човек се чувства добре, съществувайки в мирозданието, че не гледа на земния живот само като на подготовка за небесния, създало съвсем ново отношение към физическия свят. Вече смятали природата за нещо положително. Мнозина вярвали, че бог се крие в своето творение. Нали богът е безкраен — би трябвало и да е вездесъщ. Този възглед се нарича пантеизъм. Средновековните философи не преставали да напомнят за непреодолимата пропаст между Бог и неговото творение. Сега обаче окачествявали природата като божествена, дори като божие проявление. Но църквата невинаги приемала с благоволение новото мислене. Драматично доказателство е съдбата на Джордано Бруно. Той твърдял, че богът присъства в природата и че вселената е безкрайна. Затова го наказали строго.

— Как?

— Бил изгорен на клада на Площада на цветята в Рим през 1600 година…

— Отвратително! И глупаво. Това ли наричаш хуманизъм?

— Не, не това. Хуманистът бил Бруно, не палачите му. В епохата на Ренесанса процъфтявало и нещо, което наричаме антихуманизъм. Имам предвид авторитарната държавна и църковната власт. По онова време се водели и процеси срещу вещици, имало клади, магии и суеверие, кървави религиозни войни и не на последно място — бруталното завладяване на Америка. Никоя епоха обаче не е само добра или само лоша. Доброто и злото пронизват като червена нишка цялата история на човечеството. И често се преплитат. Същото се отнася и за следващата ни тема. Ще ти разкажа как Ренесансът развил нов научен подход.

— Тогава ли са построени първите фабрики?

— Не веднага. Но новият научен подход станал основа за цялото техническо развитие, започнало през Ренесанса. Това означава нов подход към същността на историята. Техническите плодове на новия метод узрели постепенно.

— Какъв е бил този нов метод?

— Целта му била преди всичко да се научим да изучаваме природата със собствените си сетива. Още в началото на четиринайсети век все повече гласове предупреждавали да не се вярва сляпо в старите авторитети. За такива авторитети били смятани, както църковните постулати, така и Аристотеловата натурфилософия. Подложили на съмнение и убеждението, че всеки проблем може да се реши само с размисъл. Такова прекомерно доверие във възможностите на разума господствало през цялото Средновековие. Сега вече се твърдяло, че изучаването на природата трябва да се основава върху наблюдение, опит и експеримент. Този подход наричаме емпиричен.

— Какво означава?

— Означава да извличаме знанията си от собствения си опит, а не от прашасали свитъци или нечии бълнувания. През античността също са практикували емпирическа наука. Аристотел например извършил много важни наблюдения на природата. Но системните експерименти били нещо съвършено ново.

— Обаче хората не са разполагали с днешните технически апарати.

— Естествено, нямали нито изчислителни машини, нито електронни везни. Но имали математиката, имали и обикновени везни. Разбрали колко е важно да изразяваш научните си наблюдения на точен математически език. Трябва да измерваме онова, което може да се измери, а онова, което не може — да направим измеримо, казвал Галилео Галилей, един от най-големите учени през седемнайсети век. Казвал още, че книгата на природата е написана на езика на математиката.

— Значи многобройните изследвания и измервания разчистили пътя към нови открития?

— Първият етап бил възникването на нов научен подход. Той създал условия за техническата революция, а техническият пробив пък създал основа за всички открития, направени досега. Затова казваме, че хората започнали да се откъсват от природните условия. Човекът вече не бил само част от природата — природата се превърнала в нещо, което човекът можел да опознава и да експлоатира. „Знанието е сила“ — казал английският философ Франсис Бейкън и така изтъкнал практическата полза от знанието, а това било нещо ново. И така хората се намесили в природата, завладели я.

— Това обаче не било само положително?

— Не, и ето че отново опираме до добрата и злата нишка, които се преплитат във всичко, свързано с делата човешки. Като резултат от техническия прелом, започнал през Ренесанса, се появили предачните машини и безработицата, медикаментите и новите болести, по-ефективното селско стопанство и опустошаването на природата, новите практични помощни средства, като перални машини и хладилници, но и замърсяването на околната среда и планините с отпадъци. Днес съзнаваме колко силно е застрашена нашата околна среда, затова мнозина смятат, че техническият прелом е опасно отклонение от условията на живот, дадени ни от природата. Според тях ние сами сме дали ход на процес, който от един момент нататък не можем да контролираме. По-големите оптимисти вярват, че все още живеем в детската възраст на техниката. Действително техническата цивилизация изживява своите детски болести, смятат те, ала накрая хората ще се научат да владеят природата, без да я застрашават.

— Ти как мислиш?

— Може би и двете мнения до известна степен са основателни. В някои области хората не бива да се намесват повече в природата, в други можем спокойно да го правим. Във всеки случай е сигурно, че няма път назад към Средновековието. От Ренесанса насам човекът вече не е само част от сътворението. Той сам се намесва в природата и й въздейства според собствените си представи. Ето това ни разкрива колко удивително същество е човекът.

— Вече кацнахме на Луната. Кой средновековен човек би повярвал, че е възможно?

— Никой, можеш да се обзаложиш. И ето че стигаме до новата представа за света. През цялото Средновековие хората ходели под небето и вдигали взор към Слънцето, Луната, звездите и планетите. Ала никой не се съмнявал, че Земята е център на вселената. Никакви наблюдения не поставяли под съмнение възгледа, че Земята стои на едно място, а „небесните тела“ кръжат около нея. Тази представа наричаме геоцентричен светоглед. А християнската догма, че Бог царува над всички небесни тела, го подкрепяла.

— Бих искала да е толкова просто!

— Но през 1453 година се появило съчинение, озаглавено „Шест книги за орбитите на небесните тела“. Написал го полският астроном Коперник, починал в деня, в който излязла книгата му. Коперник твърдял, че не Слънцето се върти около Земята, а Земята около Слънцето. Направил този извод въз основа на извършените дотогава наблюдения над небесните тела. Вярата, че Слънцето се върти около Земята, обяснявал той, се дължи единствено на факта, че Земята се върти около собствената си ос. Коперник посочвал, че всички наблюдения на небесните тела могат да се разгадаят много по-лесно, ако приемем, че Земята и другите планети се движат около Слънцето в концентрични орбити. Този възглед наричаме хелиоцентричен светоглед, което означава, че всичко се върти около Слънцето.

— И този светоглед е верният?

— Не съвсем. Най-важната теза на Коперник — че Земята се върти около Слънцето — разбира се, е правилна. Но той смятал Слънцето за център на вселената. Днес знаем, че Слънцето е само една от безбройните звезди и че всички звезди около нас образуват само една от многото милиарди галактики. Коперник освен това вярвал, че Земята и другите планети се движат около Слънцето по орбити с форма на окръжност.

— Не е ли вярно?

— Не, за кръговите движения Коперник нямал никакво доказателство, освен древната представа, че небесните тела са обли като топки и описват окръжности просто защото са „небесни“. Още по времето на Платон кълбото и кръгът се смятали за съвършените геометрични фигури. Но в началото на седемнайсети век немският астроном Йоханес Кеплер представил резултатите от пространните си наблюдения, които доказвали, че планетите се движат около Слънцето по елиптични или овални орбити. Кеплер доказал също, че най-бързо се движат планетите, които са най-близо до Слънцето. Накрая доказал и че колкото повече се отдалечава от Слънцето една планета, толкова по-бавно се движи. Най-напред Кеплер изяснил недвусмислено, че Земята е планета като всички останали. Освен това подчертал, че навсякъде във вселената важат едни и същи физически закони.

— Как е могъл да бъде толкова сигурен?

— Сигурен бил, защото изследвал движенията на планетите със собствените си очи и разум, вместо сляпо да вярва на античните предания. Горе-долу по едно и също време с Кеплер живял италианският учен Галилео Галилей. И той наблюдавал небесните тела през далекоглед. Разучил кратерите на Луната и установил, че подобно на Земята и там има планини и долини. Освен това Галилей открил, че планетата Юпитер има четири луни. Следователно Земята не била единствената планета с луна. Но и това е най-важното, Галилей открил така наречения закон за инерцията.

— Какво гласи?

— „Всяко тяло остава в състояние на покой или на равномерно движение по права линия, докато действащи отвън сили не го принудят да промени това състояние.“ Само че не го е формулирал така. Това е сторил по-късно Исак Нютон.

— Нямам нищо против.

— От античността насам един от най-важните аргументи срещу възгледа, че светът се върти около собствената си ос, бил следният: в такъв случай Земята би трябвало да се върти толкова бързо, че камък, подхвърлен отвесно нагоре, би паднал обратно на много метри разстояние от мястото, където е подхвърлен.

— А защо не е така?

— Представи си, че седиш във влак и изпуснеш ябълка — тя няма да падне на разстояние от теб само защото влакът се движи. Ябълката пада точно пред теб. И това се обяснява със закона на Галилей. Ябълката запазва същата скорост, която е имала, преди да си я изпуснала.

— Мисля, че разбирам.

— По времето на Галилей обаче нямало влакове. Но ако търкаляш по пода кълбо и внезапно го пуснеш…

— … кълбото ще продължи да се търкаля…

— … защото скоростта му се запазва и след като си го пуснала.

— Но ако стаята е достатъчно дълга, накрая кълбото ще спре.

— Защото други сили намаляват скоростта му. Първо го спира подът, особено ако е грапав и неизлъскан дървен под. Земното притегляне също рано или късно ще спре кълбото. Почакай, нека ти покажа нещо.

Алберто Кнокс се изправи и се приближи до старинното писалище. Извади нещо от едно чекмедже и го сложи на масичката. Беше обикновена дървена плоскост — от едната страна дебела няколко милиметра, а от другата бе тънка като хартия. До дървената плоскост, която почти покриваше масичката, Алберто постави едно стъклено топче.

— Това тук се нарича наклонена равнина — каза той. — Какво според теб ще се случи, ако пусна топчето от мястото, където е най-дебела?

Софи въздъхна.

— Обзалагам се на десет крони, че ще се търкулне по масата и ще падне на земята.

— Да видим.

Алберто пусна топчето и стана точно както бе предсказала Софи. То се търкулна на масата, продължи по плота, тихо тупна на пода и накрая спря до прага.

— Впечатляващо — призна Софи.

— Нали? Галилей правел такива експерименти, разбираш ли?

— Наистина ли е бил толкова шантав?

— По-спокойно. Искал да изследва всичко със собствените си сетива, а ние сме още в началото. Първо ми обясни защо топчето се търкаля по наклонената плоскост.

— Търкаля се, защото е тежко.

— Е, добре. А какво всъщност е тежестта, дете мое?

— Сега наистина задаваш тъпи въпроси.

— Не наричай така въпросите, само защото не можеш да отговориш. Защо топчето се изтърколи на пода?

— Заради земното притегляне.

— Правилно. Или както казваме — заради гравитацията. Следователно тежестта е свързана със земното притегляне. Тази сила е задвижила топчето.

Алберто вече бе вдигнал топчето от пода. Надвеси се с него над наклонената плоскост.

— Сега ще се опитам да търкулна топчето напряко по кривата равнина. Гледай внимателно как ще се движи.

Той се наведе и се опита да търкулне топчето през наклонената плоскост, на то незабавно зави и отново пое по наклона.

— Какво стана? — попита Алберто.

— Търкулна се накриво, защото плоскостта е наклонена.

— Сега ще го боядисам с флумастер… и после можем да помислим какво си искала да кажеш с „накриво“.

Алберто взе флумастер и оцвети топчето в черно. После отново го търкулна. Софи ясно различи траекторията на топчето по наклонената плоскост, защото то остави черна следа.

— Как би описала движението на топчето? — попита Алберто.

— Като дъга… прилича на част от окръжност.

— Право в десетката!

Алберто я погледна и вдигна вежди.

— Макар че не е точно окръжност. Тази фигура се нарича парабола.

— Както кажеш.

— Но защо топчето се движи така?

Софи размисли внимателно. Накрая каза:

— Тъй като плоскостта има наклон, земното притегляне привлича топчето към пода.

— Така е. И това ако не е сензация! Каня на тавана си някакво случайно момиченце и още след първия опит то стига до изводите на Галилей.

Той плесна с ръце и за миг Софи се побоя, да не би да е полудял. Алберто продължи:

— Видя какво се случи, когато две сили въздействат едновременно на един предмет. Галилей открил, че същото се отнася например и за оръдейно гюле. Изстрелват го във въздуха и то лети, но накрая пада на земята. И описва траектория, която точно отговаря на описаната от нашето топче върху кривата плоскост. По времето на Галилей това било истинско ново откритие. Аристотел вярвал, че хвърлен във въздуха камък описва лека дъга и после пада право към земята. Това не е вярно. Но хората узнали, че Аристотел се е заблуждавал, едва когато проверили на практика.

— От мен да мине. Но наистина ли е толкова важно?

— И още как! Това е от космическо значение, дете мое — едно от най-важните научни открития на човечеството в цялата история.

— Знам, че веднага ще ми обясниш защо.

— Идва ред на английския физик Исак Нютон, живял от 1642 до 1727 година. Нему дължим окончателното описание на Слънчевата система и на движението на планетите. Но той не само описал как планетите се движат около Слънцето, а и обяснил и точно защо го правят. Успял, между другото, позовавайки се на Галилей и неговия закон за инерцията, който сам формулирал в окончателния му вид.

— Нима планетите са стъклени топчета върху наклонена плоскост?

— Горе-долу да. Но потърпи още миг, Софи.

— Май че нямам друг избор.

— Още Кеплер твърдял, че трябва да съществува сила, която създава силата на привличане между планетите. Слънцето например би трябвало да е източник на сила, която задържа планетите в техните орбити. Подобна сила би обяснила и защо в близост до Слънцето планетите се движат по-бързо, отколкото далеч от него. Кеплер освен това смятал, че приливът и отливът — тоест издигането и спадането на морската повърхност — зависят от сила, присъща на Луната.

— И това е вярно.

— Да, вярно е. Но Галилей го отричал. Подигравал се с Кеплер и неговата, както я наричал, налудничава идея, че „Луната владее водата“. Галилей отхвърлял предположението, че подобни сили могат да действат на далечни разстояния и следователно между планетите.

— Лъгал се е.

— Да, по този въпрос се е лъгал. И това е твърде странно, защото иначе задълбочено изследвал земното притегляне и падането на телата. Освен това изяснил как няколко сили управляват движенията на едно тяло.

— Но ти спомена Нютон?

— Да, после се явил Нютон. Той формулирал така наречения закон за всеобщата гравитация. Този закон гласи, че всяко тяло привлича друго тяло със сила, която се увеличава в зависимост от големината на телата, и намалява, ако разстоянието между тях се увеличава.

— Мисля, че разбирам. Между два слона например съществува по-силно привличане, отколкото между две мишки. Освен това привличането между два слона в зоологическата градина е по-силно, отколкото между един индийски слон в Индия и един африкански слон в Африка.

— Значи си разбрала всичко. Сега обаче идва ред на най-важното. Нютон подчертава, че тази сила на привличане — или гравитация — е универсална. Това означава, че тя е общовалидна дори в Космоса и сред небесните тела. Разказват, че стигнал до това прозрение, докато седял под едно ябълково дърво. Видял как една ябълка пада на земята и се запитал дали същата сила не привлича Луната към Земята и дали това не е причината, че тя обикаля около Земята за вечни времена.

— Хитро. Но не чак толкова.

— Защо не, Софи?

— Ако Земята привлича Луната със същата сила, която кара ябълката да пада, то Луната би паднала на Земята, вместо да обикаля като котка около горещата каша.

— Лека-полека стигаме до Нютоновия закон за движението на планетите. В това, което казваш за земното притегляне и Луната, си наполовина права, но и наполовина грешиш. Защо Луната не пада на Земята, Софи? Земното притегляне наистина й въздейства с огромна мощ. Само си помисли какви исполински сили са необходими, за да вдигнат с един-два метра равнището на морето при прилив.

— Не, не разбирам.

— Спомни си за наклонената равнина на Галилей. Какво се случи, когато търкулнах топчето по наклонената плоскост?

— Нима върху Луната действат две различни сили?

— Точно така. При възникването на Слънчевата система Луната била изхвърлена с огромна сила от орбитата си — следователно надалеч от Земята. Тази сила ще действа вечно, защото Луната се движи без противодействие в безвъздушно пространство…

— Но същевременно силата на земното притегляне я дърпа обратно към Земята?

— Точно така. Двете сили са постоянни и действат едновременно. Затова Луната ще продължи да обикаля около Земята.

— Наистина ли е толкова просто?

— Толкова е просто, и именно тази „простота“ била най-важното за Нютон. Той доказал също така, че някои физически закони, например законът за инерцията, действат навсякъде във вселената. Дори при описването на движението на планетите приложил само два природни закона, за които говори и Галилей: закона за инерцията и закона, че тяло, върху което действат две сили, се движи по елипсовидна траектория — както показаха Галилеевото топче по наклонената плоскост.

— С тяхна помощ Нютон изяснил защо всички планети обикалят около Слънцето.

— Правилно. Всички планети се движат около Слънцето по елиптични орбити и при това съчетават две различни движения: първо, движението по права линия, което са придобили при възникването на Слънчевата система, и второ, движението спрямо Слънцето — породено от гравитацията.

— Доста умно.

— Имаш основание за тази оценка. Нютон доказал, че тези закони са валидни за движението на телата навсякъде във вселената. Така премахнал старите средновековни представи, че на небето важат закони, различни от действащите на Земята. Хелиоцентричната представа за света била потвърдена и окончателно обоснована.

Алберто се изправи и върна наклонената плоскост в шкафа. Наведе се и вдигна стъкленото топче, но го постави на масата между себе си и Софи. Тя си помисли, че е невероятно колко много неща се научават с една крива дъска и едно стъклено топче. Докато оглеждаше малката зелена сфера, все още почернена от флумастера, се замисли за земното кълбо и попита:

— Значи хората е трябвало да се примирят, че обитават една случайна планета в огромния космос?

— Да, новата представа за света в много отношения била тежко бреме. Да не говорим за ситуацията, когато Дарвин доказал, че човекът произхожда от животно. И в двата случая човекът изгубил част от привилегированото си място в мирозданието. И в двата случая църквата енергично се възпротивила.

— Разбирам защо. Та къде остава Бог? Докато Земята била в центъра, а Бог и всички небесни тела — един етаж по-високо, нещата са били някак по-прости.

— Но това все още не е най-голямото предизвикателство. Сигурно допускаш, че след като доказал, че едни и същи физически закони действат навсякъде във вселената, Нютон изгубил вярата си във всемогъществото на Бога. Не, Нютоновата вяра не се пропукала. Той гледал на природните закони като на доказателство за съществуването на великия всемогъщ Бог. По-зле стоял въпросът с автопортрета на човека.

— Какво искаш да кажеш?

— От Ренесанса насам човекът трябвало да свиква с мисълта, че живее на случайна планета в огромния Космос. Никак не съм сигурен, че вече сме привикнали съвсем към тази мисъл. Но още през Ренесанса някои твърдели, че човекът вече е в центъра на вниманието повече от когато и да било.

— Не разбирам.

— Представи си — доскоро Земята била център на света. Но когато астрономите заявили, че във вселената няма абсолютен център, възникнали толкова центрове, колкото са хората.

— Разбирам.

— Ренесансът донесъл и нова представа за бога. След като философията и науката се отделили от теологията, постепенно се оформило и ново християнско благочестие. После започнал Ренесансът с новата му представа за човека. Това оказало влияние и върху практикуването на религията. Личната връзка между отделния човек и бога станала по-важна от отношението към църквата като към институция.

— Личната вечерна молитва например?

— Да, и тя. Литургията на латински и ритуалните молитви например били гръбнакът на богослужението в средновековната католическа църква. Само свещениците и монасите можели да четат Библията, защото тя била на латински. Но през Ренесанса Библията била преведена от арамейски и гръцки на езиците на народите. Това било от огромно значение за така наречената Реформация…

— Мартин Лутер…

— Да, Лутер е важен, ала той не бил единственият реформатор. Имало и църковни реформатори, които при все това оставали вътре в римокатолическата църква. Един от тях бил Еразъм Ротердамски.

— Нали Лутер скъсал с католическата църква, защото не искал да плаща, за да му опрощават греховете?

— И заради това, но всъщност ставало дума за нещо много по-важно. Според Лутер не е необходимо човек да получи божието опрощение чрез църквата или нейните свещеници. Той съвсем не смятал, че прошката зависи от плащането на църковните индулгенции. Но тъй или иначе католическата църква забранила търговията с индулгенции в средата на шестнайсети век.

— Бог сигурно много се е зарадвал.

— Лутер изобщо се дистанцирал от много религиозни обичаи и постулати, които църквата развила през Средновековието. Искал да се върнем назад към ранното християнство от Новия завет. „Само свещеното писание!“ — казвал той, защото се стремял да се върне към „изворите“ на християнството, така както ренесансовите хуманисти искали да се върнат към античните извори на изкуството и културата. Той превел Библията на немски и така създал основата за писмения литературен немски език. Искал всеки човек да чете Библията и така да се каже — да бъде свой личен пастор.

— Свой личен пастор? Това не е ли прекалено?

— Лутер твърдял, че свещениците нямат особено добро отношение към Бога. От практически съображения лютеранските енории също назначавали пастори — те отслужвали богослуженията и се грижели за всекидневните църковни дела. Но според Лутер човек се домогва до Божието опрощение и спасение от греховете не чрез църковните ритуали. Човек получава опрощение съвършено безплатно, само с вярата си, казвал той. Стигнал до това прозрение, като четял Библията.

— Значи Лутер бил типичен ренесансов човек?

— Да и не. Типична ренесансова черта била значението, което придавал на отделния човек и личната му връзка с бога. На 35-годишна възраст научил гръцки и се заел с изтощителната задача да преведе Библията на немски. Типично за Ренесанса било, че говоримите езици заместили латинския. Но Лутер не бил хуманист като Фичино или Леонардо да Винчи. Някои хуманисти, например Еразъм Ротердамски, го критикували заради, по тяхно мнение, прекалено отрицателното му схващане за човека. Защото Лутер подчертавал, че заради грехопадението си човек е тотално унищожен. Само божията милост можела да „оправдае“ човека, казвал той. Защото отплатата за греха е смъртта.

— Това наистина звучи тъжно, да.

Алберто Кнокс се изправи. Той взе от масата черно-зеленото топче и го пъхна в горния си джоб.

— Вече минава четири! — възкликна Софи.

— А следващата голяма епоха в историята на човечеството е Барокът. Но него ще запазим за друг ден, мила Хилде.

— Какво каза?

Софи подскочи.

— Ти каза мила Хилде.

— Непростима грешка на езика.

— Човек никога не греши безпричинно.

— Може би си права. Хилдиният баща вече ни слага и думите в устата. Мисля, че се възползва от положението, когато сме уморени. Тогава ни е по-трудно да се защитим.

— Ти каза, че не си Хилдиният баща. Потвърждаваш ли, че е истина?

Алберто кимна.

— Но нима аз съм Хилде?

— Уморен съм, Софи. Трябва да ме разбереш. Седим тук повече от два часа и аз през цялото време говорих. Не трябва ли да се прибираш вкъщи за вечеря?

Софи бе почти сигурна, че Алберто иска да я изпъди. Докато се отправяше към изхода, усилено размишляваше защо беше сбъркал. Алберто я последва.

Под малката закачалка, на която висяха множество странни облекла, прилични на театрални костюми, лежеше Хермес и спеше. Алберто кимна към кучето и рече:

— Той ще дойде да те вземе.

— Благодаря за днешния урок — каза Софи.

Тя подскочи и прегърна Алберто.

— Ти си най-усърдният и най-милият учител по философия, когото някога съм имала.

После отвори външната врата.

Преди вратата да хлопне, Алберто рече:

— Скоро ще се видим, Хилде.

И с тези думи остави Софи сама със себе си.

Алберто пак бе сбъркал, негодникът. На Софи й се дощя да почука отново, но нещо я накара да се откаже.

На улицата си спомни, че не носи пари. Ах, да му се не види! Майка й сигурно ще побеснее и много ще се страхува, ако Софи не се прибере до шест.

Ала само след няколко метра изведнъж забеляза на тротоара една десетачка. Билетът с прекачване струваше точно десет крони.

Софи се запъти към спирката и изчака следващия автобус до Пазарния площад. Оттам се качи на друг, който стигаше почти до дома й.

Едва на Пазарния площад помисли, че е извадила голям късмет като намери десетачката точно когато така отчаяно се нуждаеше от пари.

Не беше възможно да я е оставил Хилдиният баща. Макар че той несъмнено бе майстор в изкуството да подхвърля разни предмети на най-абсурдните местенца.

Как обаче успяваше, щом като беше в Ливан?

И защо Алберто беше объркал името й? Не само веднъж, а два пъти.

Софи усети хладни тръпки да полазват гърба й.