Какудзо Окакура
Книга за чая (2)

II. Школите на чая

Чаят е произведение на изкуството и му е потребна майсторска ръка, за да изяви най-благородните си качества. На наше разположение са добър и лош чай, така както има добри и лоши картини — последните преобладават. Няма една-единствена рецепта за приготвяне на идеален чай, както няма и правила за създаване на картина, излязла като че ли от четката на Тициан или Сессон^[1]. Всеки начин за приготовление на листата си има свои неповторими черти, свои специални отношения с водата и топлината, свой собствен метод за разказване на истории. Истински прекрасното трябва винаги да присъствува в него. Колко много страдаме наистина от постоянната липса на обществено признание за този прост и основополагащ закон на живота. Ан Дзилай, поет от епохата Сун, с тъга отбелязва, че има три неща в света, които будят съжаление: разглезването на прекрасни младежи чрез погрешно възпитание, упадъкът на изящните изкуства посредством просташко възхваляване и пълното похабяване на фин чай от неумело боравене с него.

Подобно на Изкуството, Чаят има свои периоди и школи. Неговата еволюция може да бъде разделена приблизително натри периода: Варен чай, Разбиван чай и Запарван чай. Ние, съвременните хора, сме сред последователите на последната школа. Различните методи за оценяване на напитката са показателни за духа на епохата, в която те преобладават. Тъй като животът е изразяване, нашите неосъзнавани действия постоянно издават най-съкровените ни мисли. Конфуции казва, че „човек не може да скрие себе си“. Може би ние се разкриваме твърде много в дребните неща, защото прекалено малко е величавото в нас, та да имаме какво да крием. Дребните случки от всекидневния монотонен живот проясняват в също толкова голяма степен националните идеали, колкото и най-високите полети на философията или поезията. Точно както различията в предпочитаните сортове грозде и начините за приготовление на вино от тях бележат особеностите на различните периоди и народи в Европа, така идеалите за чая характеризират различните настроения на източната култура. Пресованият на питки или блокчета чай, който е варен, прахообразният чай, който е разбиван, и чаят на листа, който е запарван, бележат отличителните емоционални импулси на династиите Тан, Сун и Мин в Китай. Ако имахме склонност да заемаме от терминологията на изкуствознанието, с която много се злоупотребява, ние можем да обозначим тези школи на Чая съответно като Класическа, Романтическа и Натуралистическа.

Чайният храст, който произхожда от Южен Китай, е познат от най-ранни времена на китайската ботаника и медицина. В класическите книги той се споменава под различни имена — Тˇо, Шъ, Чˇуан, Чиа и Мин^[2] — и е високо ценен, заради способността му да избавя от умората, да услажда душата, да усилва волята и да възстановява зрението. Той е предписван не само за вътрешна употреба, но често прилаган и външно под формата на паста за облекчаване на ревматични болки. Даоистите твърдят, че чаят е важна съставка от еликсира на безсмъртието. Широка употреба има той и при будистите за прогонване на дрямката по време на дългите часове медитация.

През IV и V в. чаят става любима напитка на жителите от долината на река Яндзъ. Именно по това време е изкован съвременният йероглиф „Ча“, което очевидно е изопачено произнасяне на класическото „Т“. Поетите от времената на Южните династии са ни завещали няколко фрагмента от тяхната пламенна възхвала на „пяната на течния нефрит“. Обичайна награда, която императорите връчват на високопоставените си служители за отлична служба, са листа чай с изключително качество. Все още методът за пиене на чай през този период е примитивен до крайност. Листата се пропарват, счукват се в хаван, правят се пресовани питки или калъпчета и се варят заедно с ориз, джинджифил, сол, портокалова кора, подправки, мляко, а понякога и с кромид лук! Този обичай се е запазил и до днес сред тибетците и различни монголски племена, които правят любопитен сироп от всички тези съставки. Използването на лимонови резенчета от руснаците, които се научили да пият чай в китайските кервансараи, бележи възраждането на древния метод.

Необходим бил геният на династията Тан, за да се освободи чаят от своето грубо състояние и да се достигне до крайната му идеализация. В средата на VIII в. се появява първият апостол на чая — Лу Ю. Той е роден в една епоха, в която будизмът, даоизмът и конфуцианството търсят взаимен синтез. Пантеистичният символизъм на времето се стреми да отрази Универсалното в Особеното. Поетът Лу Ю вижда в чайната служба същата хармония и ред, които властват над всички неща. В знаменитата си книга Чадзин (Библия на Чая) той формулира Кодекса на Чая. Оттогава е почитан като божество-покровител на китайските търговци на чай.

Чадзин се състои от три тома и десет глави. В първата глава Лу Ю разглежда природата на чайния храст, във втората — оръдията на труда, с които се прибират листата, в третата — подборът на листата. Според него листата от най-доброто качество трябва да се ощавят като кожените ботуши на татарски конник, да се къдрят като гушата на могъщ вол, да се „огъват като мъгла, надигаща се над някой пролом, да проблясват като езеро, докоснато от зефир, както и да бъдат влажни и меки като фина пръст, наскоро умита от дъжда“.

Четвъртата глава е посветена на изброяването и описанието на двадесет и четирите части на комплекта принадлежности за чай, като се започне с триногия мангал и се завърши с бамбуков шкаф за всички съдове и прибори. Тук забелязваме пристрастието на Лу Ю към даоисткия символизъм. В това отношение е интересно да се отбележи и влиянието на чая върху китайската керамика. Китайският порцелан, както е добре известно, води началото си от опит да се възпроизведе изящната отсянка на нефрита, като по времето на династията Тан на юг се появява синята глазура, а на север — бялата. Най-подходящият цвят за чаена чаша според Лу Ю е синият, тъй като придава допълнителна зеленикавост на напитката, докато белият цвят я прави да изглежда розовееща и безвкусна. Така е било, защото той е използвал чай на пресовани питки или блокчета. По-късно, когато чайните майстори от династията Сун се пристрастяват към прахообразния чай, те предпочитат тежки чаши в синьо-черен и тъмнокафяв цвят. По време на династията Мин хората се наслаждават на вече запарвания чай в леки чашки от Бял порцелан.

В пета глава Лу Ю описва метода за приготвяне на чай. Той отстранява всички съставки, с изключение на солта. Спира се също на многократно обсъждания въпрос за избора на вода и градуса на кипенето й. Според него най-добра е водата от планински ручеи, провиращ се сред камъните, следвана от речната (но взета по-далеч от селището) и кладенчовата вода (за предпочитане са кладенци, от които постоянно се черпи вода). Различават се три стадия на кипването: първото кипене е, когато малки мехурчета като окото на риба плуват по повърхността; второто кипене е, когато мехурчетата са като кристални мъниста, струпали се в извор; третото кипене е, когато в чайника бурно заклокочи. Чаят на пресовани питки се загрява пред огъня, докато не стане мек като бебешка ръка и се настъргва на прах между парчета фина хартия. Солта се слага при първото кипене, чаят — при второто. При третото кипене се долива пълен черпак студена вода, за да се укроти чаят и да се възстанови „младостта на водата“. След това напитката се налива в чаши и се пие. О, нектар!

Прозрачните листенца надвиснат като люспести облаци в ясно небе или плават като водни лилии върху изумрудени потоци. Именно за такава напитка пише танският поет Лу Дун: „Първата чаша овлажнява устните и гърлото ми, втората чаша разпръсва самотата ми, третата чаша претърсва празните ми черва, но намира там само пет хиляди тома със странни йероглифи. Четвъртата чаша предизвиква леко изпотяване — всички житейски грехове се изпаряват през порите ми на петата чаша аз съм пречистен, шестата ме зове в селенията на безсмъртните. Седмата чаша — ах, но повече не мога! Чувствам само диханието на прохладния вятър, който се надига в моите ръкави. Къде е Хорасан^[3]? Нека яхна този ароматен бриз и се понеса натам.“

Останалите глави на Чадзин са посветени на вулгарността на обикновените методи за пиене на чай, исторически преглед на знаменити любители на чая, прочулите чайни плантации на Китай, възможните вариации при сервирането на чая и илюстрации на съдовете за чай (за съжаление загубени).

Появата на Чадзин ще да е предизвикала огромна сензация на времето си. Лу Ю се ползвал с благосклонността на император Тайдзун (763–779) и славата му привлича мнозина последователи. Казват, че някои ценители били в състояние да различат чая, приготвен от Лу Ю, от този на учениците му.

Един мандарин обезсмъртил името си с това, че не могъл да оцени чая на този велик майстор.

По време на династията Сун разбиваният чай излиза на мода и формира втората школа на Чая. Листата са стривани в каменна мелничка на фин прах, който бил изсипван в гореща вода и разбиван в нея с помощта на фина бъркалка от разцепен бамбук. Новият процес води до някои промени в чайния инвентар на Лу Ю, както и в избора на листа. Солта била премахната завинаги. Ентусиазмът на хората във времената на династията Сун по отношение на чая не познава граници. Епикурейци се състезават помежду си в откриването на нови варианти и редовно били устройвани турнири, за да се реши кой е най-добрият. Император Хуейдзун (1101–1124), който бил в твърде голяма степен човек на изкуството, за да бъде добър император, щедро пилеел съкровищата си, за да се сдобива с редки сортове чай. Сам той написва трактат за двадесетте вида чай, сред които оценява „белият чай“ като най-редкият и най-качественият.

Чайните идеали на хората от времената на династията Сун се различават от тези в епохата на династията Тан, тъй както се отличава и техният светоглед. Те се стремят да превърнат в действителност онова, което техните предшественици се опитват да символизират. За неоконфуцианците космическият закон не отразява света на явленията, а самият феноменален свят е космическият закон. Епохите са само мигове — нирвана е постижима във всеки един момент. Даоистката концепция, че безсмъртието се крие във вечната промяна, пронизва целия им начин на мислене. Интересувал ги процесът, а не делата. Жизненоважно е завършването, а не завършекът. Така човек се оказва лице в лице с природата. Новият смисъл прераства в изкуство на живота. Чаят вече започва да излиза от сферата на поетично прекарване на времето и да се превръща в един от методите за самореализация. Уан Ючън^[4] възхвалява чая като „изпълващ душата му с недвусмислен зов, а нежната горчивина на чая му напомня за вкуса, който остава от един добър съвет“. Су Дунпо^[5] пише за силата на безукорната чистота в чая, която не се поддава на порока като един истински добродетелен мъж. Сред будистите Южната дзен-школа, която включва в себе си толкова много от даоистките учения, установява правилата на един разработен във всички подробности ритуал на чая. Монасите се събират пред статуята на Бодхидхарма и пият чай от една-единствена чаша при спазване на всички сложни формалности, характерни за едно свещенодействие. Именно от този дзен-ритуал в крайна сметка през XV в. се развива японската чайна церемония.

За съжаление, внезапното нахлуване на монголските племена през XIII в., което довежда до опустошаването и покоряването на Китай под варварското управление на императорите Юан, унищожава плодовете на сунската култура. Местната династия Мин, която в средата на XV в. се опитва да възроди националното своеобразие, била постоянно разкъсвана от вътрешни междуособици и през XVII в.

Китай отново пада под чуждата власт на манджурите. Битът и нравите се променят така, че не остава и следа от предишните времена. Прахообразният чай е напълно забравен. Виждаме как коментатор от епохата Мин не може да си припомни формата на бъркалката, спомената в една от класическите сунски книги. Чаят сега се приготвя чрез запарване на листата с гореща вода в купа или чаша. Причината западният свят да няма представа за по-старите методи за приготовление на напитката се обяснява с факта, че Европа се запознава с чая едва в края на династията Мин.

До ден-днешен китайският чай се смята за възхитителна напитка, но не и идеал. Продължителните неволи на неговата страна са го лишили от увлечението му към осмисляне на живота. Той е станал модерен, т.е. стар и лишен от илюзии. Изгубил е възвишената си вяра в илюзиите, която дава вечната младост и жизненост на поетите и древните. Той е еклектик и вежливо приема традициите на вселената. Играе си с Природата, но не благоволява да я покори или да я обожестви. Неговите листа често благоухаят чудесно на цветя, но няма я вече в неговата чаша романтиката на церемониите от епохите Тан и Сун.

Япония, която следва по петите китайската цивилизация, познава и трите стадия на чая. Още в 729 г. четем как император Шому^[6] угостил с чай стотина монаси в двореца си в Нара. Листенцата вероятно са били внесени от нашите посланици при двора на танските императори и приготвени по модния тогава начин.

През 801 г. монахът Сайчо^[7] донася няколко семена и ги посява в Хиейдзан. През следващите векове се споменава за множество чайни градини, както и за това, че аристократите и духовенството се наслаждават на напитката. Сунският чай достига до нас през 1191 г. със завръщането на Ейсай Дзенджи^[8], които бил отишъл там, за да изучава Южната дзен-школа. Новите семена, които той донася, са успешно засети на три места, от които едно — районът Уджи, близо до Киото, още пази славата си на производител на най-добрия чай в света. Южният дзен се разпространява с удивителна бързина, а с него и чайният ритуал и идеал на династията Сун. През XV в. под покровителството на шогуна Йошимаса от рода Ашикага чайната церемония е напълно оформена и се превръща в независима и светска процедура. Оттогава чаизмът твърдо се е установил в Япония. Използването на запарения чай в късен Китай е относително скорошна практика сред нас — става известна едва от средата на XVII в. Тя измества прахообразния чай в сферата на обикновената консумация, макар че последният продължава все още да удържа позицията си на чай над чайовете.

Именно в японската чайна церемония ние виждаме кулминацията на идеалите на чая. Успешната съпротива срещу нахлуването на монголите през 1281 г. ни дава възможност да продължим сунското движение, така катастрофално прекъснато в самия Китай от набезите на чергарите. У нас чаят става нещо повече от една идеализация на формата на пиене — превръща се в религия на изкуството на живота. Напитката става само предлог за преклонение пред чистотата и изтънчеността, свещена функция, в която домакинът и гостът се обединяват, за да възсъздадат в този случай върховната красота на земното. Чайната къщица е била оазис в печалната пустош на съществуването, където изморени пътешественици могат да се срещнат, за да отпият от общия извор на разбирането и скъпенето на изкуството. Церемонията била импровизирана драма, чийто сюжет се строи около чая, цветята и картините. Нито един цвят не нарушава атмосферата на помещението, нито звук не разстройва ритъма на нещата, нито един жест не се натрапва на хармонията, нито една дума не разбива единството на обстановката, всички движения са изпълнявани просто и естествено — такива са целите на чайната церемония. И странното е, че често пъти се и постигат. Една изтънчена философия стои зад всичко това. Чаизмът е даоизъм под друг облик.