Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (24)

3

Още докато бях в Тексас (края на 1960 г.), събитието, за което най-много се говореше и спореше по вестниците, беше записването на две негърчета в едно нюорлеанско училище. В защита на тия двама тъмнокожи малчугани беше законът с цялото си величие — правото на закона да се налага, везните и мечът, а против тях — триста години страх, бяс и ужасът при мисълта за промяна в днешния непостоянен свят. Всеки ден по вестниците гледах снимки, по телевизията прожектираха прегледи. На журналистите изглежда много бе допаднала групичката едри жени на средна възраст, които, кой знае въз основа на какво странно значение на думата „майка“, се събираха всеки ден и ругаеха с кресливи гласове двете негърчета. Те се бяха специализирали в този занаят тъй добре, че станаха известни под името „цариците на крясъка“ и всеки ден събираха около себе си тълпа, която да им ръкопляска след края на представлението.

Тази необикновена драма ми се струваше невероятна, затова реших на всяка цена да я видя с очите си. Тя излъчваше онази притегателна сила, която ни привлича към телетата с по пет крака и човешките изроди с две глави по панаирите, онази извратеност на нормалното, за която винаги даваме пари да я видим, вероятно за да се уверим, че в самите нас всичко е наред — и краката, и главите. На представлението в Ню Орлеанз почувствувах цялата веселост на невероятно ненормалното и в същото време — ужаса, че това ненормално наистина съществува.

Тогава зимата, която ме преследваше от деня на тръгването, изведнъж налетя със свиреп северен ураган, донесе студ и мразовита лапавица и покри пътищата с черен лед. Взех Чарли от добрия чичо доктор. Изглеждаше подмладен наполовина, имаше чудесно настроение и за да ми го докаже, се разтича, заподскача, затъркаля се, смееше се и от време на време надаваше радостни възклицания. Радвах се и аз, че пак сме заедно. Той седна изправен на седалката до мен и се взря напред в неподвижния път, после се сгуши да спи, свря глава в скута ми и подложи глупавите си уши за милувка. Този пес може да спи и при най-усърдно гъделичкане.

Беше крайно време да преустановим безцелното лутане; „Росинант“ стъпи с колелата си на пътя и потегли. Движението се затрудняваше от поледицата, но ние продължавахме да се носим неуморно, без дори да поглеждаме към Тексас, който се разстилаше наоколо. А Тексас беше до болезненост безкраен — Суитуотър, Болингър, Остин. Минахме край Хюстън. На едно място спряхме за бензин, кафе и няколко резенчета кейк. На всяка бензостанция Чарли също получаваше своята порция ядене и разходка. Нощта не ни спря, но когато очите ме заболяха и взеха да горят от продължителното взиране, а раменете ми се превърнаха в скали, издялани от изтощение, кривнах в едно разширение на пътя за обръщане и пропълзях като молец в леглото. Пътят продължи да се извива пред затворените ми клепачи. Не можах да спя повече от два часа, станах и отново потеглих в хапещо студената нощ — все по-нататък и по-нататък. Водата край пътя беше замръзнала, а хората ходеха с дебели пуловери, вързали ушите си с шалове.

Друг път, когато съм бивал в Бомонт, плувах в пот и мечтаех за лед и вентилация. Сега Бомонт с блясъка на неоновите си реклами беше замразен. Прекосих града през нощта или по-скоро в онзи мрак, който настъпи веднага след пладне. Човекът с изцапани в синьо ръце, който наля бензин в резервоара, надникна в кабината, съгледа Чарли и извика:

— Я, това било куче! Пък аз помислих, че возите черен! — После самодоволно се засмя.

От сега нататък това щеше да се повтаря неведнъж. Подобно възклицание чух най-малко двайсетина пъти — „Помислих, че возите черен!“ Беше необикновена шега и винаги ме изненадваше. И забележете, никога не казваха „негър“, а винаги „черен“! Тук тази дума изглежда беше ужасно важна, бе сякаш парола, без която някаква постройка щеше да се сгромоляса.

Озовахме се в Лузиана. Някъде встрани от пътя, в тъмното, се гушеше Лейк Чарлз, фаровете ми обливаха леда в светлина, скрежът проблясваше като диаманти и хората, онези хора, които вечно са в движение, увити в топли дрехи да се пазят от студа, тътреха крака по пътя. Довлякох се и аз през Лафайет и Моргън Сити и в ранното утро се озовах в Хоума, едно от най-приятните места в света, доколкото си спомнях. Тук живееше моят стар приятел доктор Сент-Мартин, един мил и начетен човек от френски произход, който бе израждал децата и лекувал стомасите на цялата френска колония от околността. Убеден съм, той познаваше лузианските французи по-добре от всеки друг. Припомних си и други негови дарби — правеше най-хубавия и най-фин вермут в света по рецепта, от която до магията имаше само една крачка. Единственото, което знаех от тази рецепта, беше, че необходимият лед се приготовляваше от дестилирана вода; той сам си дестилираше водата за по-сигурно. На неговата трапеза бях опитвал кълка от черна патица, два вермута, бургундско вино, измъкнато от бутилката тъй, както се измъква бебе от утроба. Бяхме насядали в засенчената му стая, а завесите, спуснати от сутринта, още пазеха прохладата на нощния въздух. Спомних си вдигнатата чаша със свещената кръв на гроздето и силните артистични пръсти на доктора, които галеха столчето й, стори ми се, че виждам мекото помрачняло сребро на приборите и дори чух тихия тост, изречен на напевния акадски език, който на времето е бил френски, а сега си беше само акадски. Тоя спомен изпълни замръзналото предно стъкло и ако движението по шосето не беше замряло, щях да се превърна в опасен автомобилист. В бледожълтото мразовито утро на Хоума разбрах, че ако спра, за да изкажа почитанията си на доктора, моята воля и решимост щяха да отидат по дяволите, нямаше да издържат на опияняващото му вино и сигурно щяхме да се разприказваме за големите проблеми, за които не стига ни една, ни две вечери. Ето защо само махнах с ръка по посока на приятеля и продължих към Ню Орлеанз — исках да настигна и да видя „викачите“.

Съзнавах, че тук не е много подходящо човек да се движи с кола, още повече с кола като „Росинант“, която има нюйоркски номер. Предишния ден един журналист бил набит, счупили му фотоапарата. Защото дори убедените гласоподаватели не биха искали историята да отбележи и запази техните подвизи.

И тъй още в покрайнините на града се добрах до един паркинг. До прозореца ми се приближи надзирателят.

— Ех, ти, човече, човече, пък аз си мислех, че возиш някоя черна муцуна. То било куче. Гледам едно грамадно черно лице и си викам — туй ще е някой дърт чернокож.

— Като е окъпан, лицето му е синкаво — студено отвърнах аз.

— Виждал съм и синкави черни, без да са къпани. От Ню Йорк, а?

Стори ми се, че в гласа му се промъква ледена като утрото нотка.

— Минавам оттук — казах аз. — Искам да оставя колата за час-два. Ще може ли да викнете такси?

— Да ти кажа ли, обзалагам се, че си дошъл да видиш „викачите“.

— Точно тъй.

— Дано не си от ония журналисти, дето всичко объркват.

— Просто искам да видя.

— Ех, човече, човече! Ще видиш нещо голямо. Не са ли „викачите“ нещо голямо? Ти, човече, нищо не знаеш — да ги видиш, като почнат!

След като му показах фургона, след като пийнахме уиски и му дадох един долар, пазачът ми позволи да заключа Чарли в „Росинант“.

— Внимавайте да не отваряте вратата, докато ме няма — предупредих го аз. — Чарли се отнася към работата си много сериозно. Може и ръката ви да откъсне. — Това, разбира се, беше безсрамна лъжа, но човекът рече:

— Добре, сър. Да не ми е изпила гарга ума, та да закачам чуждите кучета.

Шофьорът на таксито, болнав и прежълтял, се тресеше от студ.

— Ще ви закарам до една-две преки по-насам. Страх ме е да не ми обърнат колата.

— Че толкоз ли са страшни?

— Не че са страшни, но може и да станат.

— Кога почват?

— Не е ли студено — той погледна часовника си, — излизат още в зори. Сега е без четвърт. Да вървим, ако се уплашат от студа, нищо няма да изпуснете.

Бях се маскирал с едно старо синьо сако и английската морска фуражка, като предполагах, че както в ресторантите никой не заглежда келнерите, тъй и в един пристанищен град никой няма да обърне внимание на моряк. В естествената си среда той е безличен и положително не може да бъде заподозрян в нищо друго, освен в намерението да се напие; най-много да го бутнат в затвора за сбиване. Такова е поне общоразпространеното схващане за моряците. Изпитвал съм го. Най-много някой любезен авторитетен глас да ти рече: „Я се върни на кораба, моряче! Нямаш никакво желание да отплуват без тебе, нали?“ Пет минути по-късно човекът, на когото е бил този глас, няма да те познае. Лъвът и еднорогият кон на кокардата ме правеха още по-неизвестен. Но онези, които решат да прилагат тази теория, трябва да внимават: тя е валидна само край пристанищата.

— Откъде сте? — попита шофьорът с пълно безразличие.

— От Ливърпул.

— Ливърпул? Значи не може нищо да ви се случи. Мръсотиите ги погаждат ония долни евреи от Ню Йорк^[1].

— Евреи ли? Какви мръсотии? — Изведнъж установих, че произношението ми няма нищо общо с ливърпулското.

— Дяволска работа, мистър. Ама и ние не им се оставяме. Всеки си гледа спокойствието. Мен ако питате, обичам черните. Но ония евреи от Ню Йорк току се домъкнат и ги подстрекават. Да си стоят в Ню Йорк, че да си нямаме грижи! Ще вземем да ги изгоним.

— Тоест ще ги линчувате, тъй ли?

— Тъй ами!

Слязох от таксито и продължих пеша.

— Много не се приближавайте, мистър! — извика той подире ми. — Само гледайте, не си пъхайте носа!

— Благодаря — казах аз и потиснах думата „от сърце“, която беше на езика ми.

На път за училището попаднах в порой от бели — до един вървяха в същата посока. Движеха се съсредоточено, сякаш отиваха да гледат пожар, който бушува от дълго време. Удряха си ръцете в бедрата или ги пъхаха под палтата си. Под шапките мнозина бяха омотали шалове върху ушите си.

На улицата, точно пред училището, полицията беше поставила дървени прегради да спира тълпата. Полицаите се разхождаха напред-назад и не обръщаха внимание на закачките, които им се подхвърляха. Тротоарът пред училището беше празен. По бордюра стояха маршали^[2] в цивилно облекло. Отличаваха ги само лентите на ръкавите. Пушките им издуваха палтата, а очите неспокойно шареха по лицата на тълпата. Стори ми се, че ме изгледаха, но като разбраха, че не съм редовен моряк, сигурно ме обявиха за неважен.

Разбрах къде се намират „викачите“, защото хората се блъскаха напред, да са по-наблизо до тях. Имаха си определено място до барикадата точно срещу входа на училището. Именно на това място полицаите бяха най-нагъсто, тъпчеха с крака и удряха ръце в непривичните ръкавици.

Изведнъж вълната диво ме понесе, някакъв глас изкрещя: „Ето я! Иде! Пуснете я да мине!… Мръднете се, де, пуснете я! Къде си била, а? Ще закъснееш за училище! Къде си била, Нели?“

Името й не беше Нели. Забравих как се казваше. Тя се шмугна през гъстата тълпа съвсем близо до мен и аз видях палтото от изкуствена агнешка кожа и златните обеци. Не беше висока, ала имаше закръглена снага и едри гърди. Дадох й около петдесет години. Беше обилно наплескана с пудра, а от това бръчката на двойната й брада изглеждаше просто черна.

Усмихваше се кръвожадно и се блъскаше сред разлюляната тълпа, вдигнала високо юмрук, в който стискаше някакви изрезки. Беше лявата й ръка и затова потърсих с очи венчален пръстен. Нямаше. Промъкнах се зад нея, та да използвам тласъка на движението и да се приближа, но ме избутаха встрани с предупреждението: „Хей, морския! Всеки иска да чуе!“

Нели бе посрещната с възторжени викове. Не мога да кажа колко бяха „викачите“. Определена граница между тях и обикновените зрители нямаше. Видях само, че група хора раздават изрезки от вестници, четат ги на глас и пищят от удоволствие.

Тълпата, както и всяка публика, когато часовникът мине определения час, почна да става нетърпелива. Мъжете край мен вече поглеждаха часовниците си. Погледнах моя — беше девет без три минути.

Представлението започна навреме. Чу се рев на сирени. Пристигнаха моторизирани полицаи. След това пред училището спряха две грамадни черни лимузини с едри мъжаги, наложили светли филцови шапки. Множеството затаи дъх. От всяка кола слязоха по четирима здравеняци и измъкнаха някъде от автомобилите най-малкото негърче, което бях виждал — с колосана бяла якичка, с нови бели обувки на мъничките крачета. Лицето и крачетата на момиченцето изглеждаха съвсем черни сред тази белота.

Мъжагите оставиха момиченцето на бордюра и откъм преградата се понесе гръм от подигравателни подвиквания. Момиченцето не поглеждаше към ревящата тълпа, но бялото на очите му наподобяваше погледа на подплашена сърна. Мъжете я обърнаха като кукла и необикновената процесия се отправи по широкия тротоар към училището. Сега детето изглеждаше още по-нищожно в сравнение с великаните край него. То подскочи на един крак. Стори ми се, разбрах какво означава това. В целия си живот то не е правило и десет крачки, без да подскочи, но сега, още след първото подскачане върху него легна някакво бреме и то продължи съсредоточено и неохотно да движи малките си закръглени крачка между своите пазители. После бавно се изкачиха по стъпалата и влязоха в училищната сграда.

По вестниците бяха писали, че подигравките и подмятанията били жестоки, а в някои случаи и цинични. Такива бяха, но това явно не беше голямото представление. Тълпата чакаше белия баща, който бе дръзнал да води бялото си дете в същото училище. И наистина, той се зададе по заградения тротоар — висок, облечен в светлосиво мъж, който държеше за ръка изплашеното си дете. Фигурата му бе напрегната като силна, навита докрай пружина. Сериозен и мрачен, той гледаше надолу, в краката си. Също като опитен ездач, който пришпорва побеснял кон, този мъж се страхуваше, ала успяваше да задържи страха си и стискаше челюсти, от което изпъкваха всички мускули по лицето му.

Прокънтя дрезгав, но остър глас. Ревнаха отново, но не в хор. Редуваха се, викаха един по един, а после пригласяше цялата сган — викаха, крещяха и свиркаха в знак на одобрение. Ето, това беше техният идеал, за това бяха дошли, да видят и чуят.

В никой вестник не се цитираха думите, които изричат тия жени. Казваше се, че били неприлични, за някои се казваше, че били мръсни. По телевизията в звукозаписа правеха изкуствени смущения или върху първоначалния запис монтираха общия шум на събралите се. Но сега чух тези думи — бяха долни, гадни, идиотски. В своя дълъг и неохраняван живот и по-рано бях чувал словесните извержения на хората-зверове. Защо в такъв случай тези крясъци ме изпълниха с разтърсващо болезнена мъка?

Написани на книга, думите са мръсни; те бяха грижливо подбрани именно за да бъдат мръсни. Но освен мръсотията имаше и нещо още по-лошо — ужасяващата оргия на вещици. И дума не можеше да става за някакъв спонтанен вик на гняв или безумен бяс.

Може би тъкмо това ме отврати — те не следваха никакъв принцип, добър или лош, никаква определена посока. Тези загрубели и охранени жени с малки шапки и изрезки в ръка жадуваха за мъничко внимание. Искаха да събудят възхищение. Глуповато и невинно се хилеха на триумфа си, когато им ръкопляскаха. Те проявяваха малоумната жестокост на себелюбиви деца и това като че правеше безчувственото им зверство още по-отчаяно. Това не бяха майки, не бяха никакви жени, а обезумели актьори, които играят пред една безумна публика.

Тълпата зад преградата ревеше и ги насърчаваше, тупаха се един-друг по раменете от радост. Неспокойни, полицаите само следяха да не се разкъса бариерата. Стискаха устни, но някои се усмихваха, бързайки да прикрият усмивката си. Маршалите отвъд улицата стояха неподвижни. Човекът със сивите дрехи за миг забърза, но волята му се наложи над краката и той продължи бавно по училищната алея.

Тълпата стихна, дошъл бе редът на следващата викачка. Гласът й приличаше на биков рев, дълбок и плътен, като на цирков собственик. Има ли смисъл да записвам и нейните слова? И те бяха като останалите, различаваха се само по ритъма и тона. Всеки, който е имал нещо общо с театъра, би разбрал, че тия речи не са спонтанни, а репетирани, учени наизуст. Все едно че бях на представление. Наблюдавах напрегнатите лица на заслушаната сбирщина — лица на публика. Аплодисментите й бяха в чест на изпълнителя.

Тялото ми се сви от непреодолимо отвращение, но не исках да отстъпя, това състояние не биваше да ме заслепява — нали дойдох чак дотук да видя и да чуя? Изведнъж схванах, че нещо не е в ред, че има нещо извратено и нечовешко. Познавах Ню Орлеанз, едно време тук имах приятели — разумни и мили хора, по традиция любезни и внимателни. Спомних си Лайл Саксън^[3], един грамаден мъж с тих смях. Спомних си колко дни сме прекарали тук заедно с Рорк Брадфърд, който взе от Лузиана нейните багри и звуци и сътвори „господа бога и Зелените пасбища, в които той ни води“^[4]. Потърсих в тълпата такива лица. Нито едно. Този рев ми беше известен — чувал съм го на боксови мачове, когато всички жадуват кръв, чувал съм го на бой с бикове, когато бикът пробожда матадора с рогата си и всички изпадат в екстаз, когато похотливо зяпат автомобилните катастрофи, когато търпеливо се нареждат на опашка само за да видят болката и агонията на другия. Но къде бяха онези, които биха се гордеели, че са като човека в сивите дрехи, онези, чиито ръце, без много да мислят, биха се протегнали към дребното и подплашено черно момиченце?

Не зная къде са. Може би те, както и аз, изпитват чувството на безпомощност. Но по тяхна вина светът ще получи лъжливо впечатление за Ню Орлеанз. Не се съмнявам, че тълпата след това се е втурнала по домовете си да се види на телевизията, но това, което те виждат, го вижда и целият свят. А Ню Орлеанз, който познавах от по-рано, мълчеше и не казваше ни дума в своя защита.