Иван Русланов
Непростимият грях

Воден единствено от светлината, идваща от телефона ми, аз потъвах все по-дълбоко в подземието на Народния театър. Признавам си. Бях шокиран. Дори не подозирах, че под една от любимите ми сгради в София може да се крие нещо подобно. Огромно стълбище, което ту се спускаше право напред, ту се извиваше в спирала. Надявах се, че батерията на телефона ми няма да свърши, преди да съм стигнал до… някъде. Дотук води любопитството. Исках да се скрия. От всички останали. Или поне от един от тях. Онзи, пред когото се бях предал. Новият директор на театъра, който реши, че постановката, в която участвах, можеше да продължи и без мен. Аз, Емилиян Тодоров, както бях известен на театралната сцена, трябваше да си търся друга работа. В Народния вече не ме обичаха, а бях дал всичко от себе си, за да остана. Защото тук беше моят дом. Но и новият директор имаше своите причини да съсипе живота ми. С него имахме дълга предистория. Преди години, когато все още завършвах академията, двамата участвахме в постановка, за която аз спечелих Икар, а той… той беше забравен. И сега трябваше да ми припомни всичко. И да приключи окончателно с мен. Защото знаеше, че блясъкът на наградите вече няма значение. Той беше шефът.

Продължавах да се спускам все по-надолу. Как открих това непознато дъно ли?

След като се срещнах с присъдата си, аз слязох в мазето на театъра. Исках да се простя със своя истински дом, докосвайки се дори до най-незначителните му ъгли. Облегнах се на една от стените. Затворих очи и си пожелах да остана завинаги тук, на мястото, където бях откривал щастието толкова много пъти. И стената просто се отвори. Сякаш ме чу. Като в някой тъп филм, в който „Избраният“ попадаше в красивия свят на мечтите. Но вместо красотата на някоя фентъзи реалност, аз попаднах насред плесенясали стени, недокосвани от човешка ръка, може би от самото построяване на сградата. Когато пристъпих в непознатия проход, каменните врати зад мен се затвориха. Бях в капан.

След поредния завой се озовах пред дълги решетки на входна врата. Между тях, като умиращи лъчи, се процеждаше светлина. Когато стигнах до портата, тя бавно се вдигна. Нямаше къде да ида. Озовах се в просторна зала, която гледаше към висока сцена. Каква беше изненадата ми, когато забелязах фигурите, движещи се по нея. От двете ми страни чувах тежко дишане. Обърнах се, за да видя как решетките се спускат и пътят ми назад бе невъзможен.

Погледнах настрани. Дъхът ми спря, когато съзрях огромните черни същества, чиито гърди се вдигаха и отпускаха като гигантски балони. Дракони? Или някакви други странни същества? Те стояха неподвижно, като горди пазители. След първоначалния шок, реших все пак да продължа напред. На по-долното ниво, някога пълно със седалките за публиката, сега единствено пластовете прах покриваха пода. За това свидетелстваха и стъпките, оставяни от мен, докато бързах към оживената сцена. Тя бе огрята от сфери светлина, летящи около сцената.

— Тръгни си, дяволе, никой не те желае тук!

Някакъв старец с бяла роба крещеше по млад мъж, гледащ виновно в земята.

— Ти си изрод, ловци от цял свят ще идват в нашето село, когато разберат за теб. Ще искат да окачат главата ти при останалите си трофеи. И какво ще направиш тогава?

— Не ме сочи с пръст, Старейшино! Та нима не ви спасих от глутницата мои братя, които щяха да нападнат селото. Или от крадците, целящи единствено да ограбват и изнасилват…

— Защитаваш ни сега, но ще можеш ли да се контролираш и когато хората разберат кой си и се обърнат срещу теб, защото си различен?

Младият мъж яростно изви глава назад и козина покри превърналото се в гигантска маса тяло. Върколакът изрева срещу стареца, който отстъпи назад. Изведнъж няколко души обградиха големия вълк.

— Ти си различен — каза една жена с остър нос, дълги уши и зеленикава кожа.

— Ти можеш да ни разкъсаш само с един замах на лапата си — продължи човек, облечен в рицарски доспехи.

— Без да искаш в яростта си можеш да убиеш и най-любимите си хора.

— Не можеш да останеш.

Обвиненията продължаваха. Сипеха се като огнени стрели върху звяра. Той падна на колене и отново се преобрази в обикновен млад мъж.

— Ще си ида. Цял живот съм служил на хората. И сега отново ще го направя…

Сферите угаснаха за секунда. Когато отново осветиха сцената, десетина души се бяха подредили в центъра й. Смееха се. Младият върколак, зеленикавата жена, старецът с бялата роба. Всички те се хванаха за ръце. И се поклониха. Като в края на някоя постановка.

— Извинете…

Опитах се да ги заговоря. Махах им с ръце. Качих се на сцената. Никой от тях не ме забелязваше. Подминаха ме сякаш не съществувах. Подредиха се за още един подобен епизод. И докато редяха изразителни и тежки думи, аз се чудех къде ли бях попаднал.

— Виждам, че си изкарваш добре.

Най-после някой ме бе забелязал. Обърнах се. Зад мен стоеше мъж с черен фрак и стилно бомбе.

— Надявам се, че малкият ни театър ти е харесал. По цял ден така се забавляваме.

— Но какво е това място? — истерично запитах аз.

Човекът в черно се изсмя и ме потупа по рамото.

— Не се притеснявай, приятелю. Тук, както виждаш, никой няма да ти стори зло. Защото изобщо не те забелязва. Тези странни на вид същества, са решили да си построят свой собствен свят. И да си живеят в него. Не е ли очарователно?

— Чакай сега. Искаш да кажеш, че тези хора играят нещо като театър?

— Играят? Те живеят в него. Животът им е постановка, само така могат да се спасят от реалността. Пък и казваш хора. Истината е, че това не са точно хора. Виждаш ли тази зеленикавата, дето в момента играе продавачка? Да, тя е вещица. Онзи, с бялата роба, дето играеше старейшината на селото, пък е магьосник. Имаме си и рицар, лесно го разпозна, мисля си. Върколакът го разпозна още в началото. Драконите посрещат гостите, както забеляза. Въобще, ние сме една весела театрална дружинка. Имаме си и още гледачки в бъдещето, не шарлатанки, разбира се, и…

Острите нокти на страха се забиха дълбоко в съзнанието ми. Въпреки че изглеждаха безопасни, не знаех какво да очаквам от тези същества.

— Но, моля ви, бих искал да си вървя. Не искам да притеснявам… творческия процес.

Непознатият ми се ухили широко, показвайки белите си здрави зъби.

— Страх те е. Та ти си обикновен човек, има защо да те е страх. Но първо запомни, че тези същества няма да ти сторят нищо. Няма да има проблеми и да те освободим, но първо трябва да разбереш нещо за самия себе си. Да опознаеш същността си, така да се каже. Трябва да отговориш на един въпрос.

— Какъв? — потрепери гласът ми.

— Трябва да откриеш най-големия си грях. — След тези думи тялото на непознатия започна да се превръща в чезнеща пелена мрак.

— Но чакайте! Вие кой сте?

— Не е важно кой съм аз. А кой всъщност си самият ти.

* * *

Не бях сигурен дали е минал само ден или цяла седмица. Наблюдавах нестандартните актьори — как се смеят, плачат и живеят в своя измислен спектакъл. В един определен момент трябваше да се замисля и как се сдобиват с храна. Открих истината, когато след време разбрах, че драконите могат да стават невидими, а часове след това чували с храна от поредния обран магазин бяха оставени до гигантските им лапи. Разходих се из цялото подземие. Оказа се, че зад сцената имаше стотици пригодени стаи със стари легла, където съществата се скриваха след края на всеки театрален ден. За мен свободно легло, разбира се, нямаше. Заспивах от време на време в някой ъгъл, будейки се с писъци. Сънувах, че върколакът ме разкъсва или как вещицата ме превръща в прах. Но кошмарите ми постепенно спряха.

Един ден вещицата играеше моноспектакъл. Всички останали магични същества се бяха подредили пред сцената. Магьосникът, с едно замахване на ръката си, запали сферите светлина и ги издигна над всички ни.

Иззад кулисите се подаде зеленото лице на вещицата. Тя стъпваше леко, като че замечтана в красив танц, а след всяка нейна стъпка от дървените греди на пода поникваха бели цветя. Цветовете се разпространиха из цялата сцена. Обградиха талантливата актриса, която падна на колене в средата на сцената и се загледа в нещо лъскаво. Започна да се смее, разказвайки за едно семейство, което търсело смисъла на живота. Разказваше, загледана в лъскавата повърхност на малка локва. Това го узнах, когато се качих, за пореден път незабелязано, на сцената и внимавайки да не настъпя някое цвете, се доближих до рамото й. Загледах се в повърхността на водата и там видях красива жена с бяла рокля и малко, може би около петгодишно дете, което бе уловила за ръка. Смееха се и играеха насред тучна поляна. На врата на жената просветваше красив смарагд. Картината се смени и момченцето изведнъж бе легнало болно. Жената не знаеше как да го спаси. Бе отчаяна. Докторът, стоящ до леглото, поклати отрицателно глава и излезе от стаята. Тогава тя взе смарагда и го счупи. Кожата на, допреди малко, красивата жена стана зелена, ушите й се заостриха, а носът й се изви и стана гърбав. Но детето оцеля. Последната картина във водата беше моментът, в който жената погали бузата на спящото момченце, след което бе проводена до изхода на града от видимо изплашени от външния й вид селяни.

— Смисълът на живота не трябва да се търси — със сълзи на очи завършваше разказа си вещицата. — Той е в онези малки моменти с любимите хора, които не можем да оценим навреме, но за които сме готови да се пожертваме, когато най-близките ни вече не са до нас…

Малката локва изчезна. Цветята повехнаха и се превърнаха в прах. Старите дъски на пода заскърцаха като недоволни старици, събудени от нечия вихрена младост.

* * *

Изгледах много от постановките на тази свръхестествена трупа. Някои забавни, други драматични. Всички тези същества бяха свикнали с мисълта, че винаги трябва да бъдат с нова роля. И бързо преминаваха от един образ в друг. Рицарят веднъж бе кървав убиец, друг път — обикновен мъж под чехъл. Ролята, с която ще го запомня обаче, бе друга. Онзи момент, в който трябваше да играе самия себе си, остана в съзнанието ми като златна обшивка.

Той трябваше да спаси принцесата от зъл магьосник. В ролите — зелената вещица и, о, колко оригинално, магьосникът, който този път беше облякъл синя роба, а островърхата му шапка сякаш протягаше хищен нокът към тавана. Двамата се спуснаха в неравна и, както във всеки театър, добре изиграна битка. Магът хвърляше искри към война, който ги разсичаше с меча си, изработен от стомана, противодействаща на магията. Войнът почти бе убил злия маг, когато принцесата изтича и застана между двамата. Призна, че е влюбена в злодея, който я бе отвлякъл.

— Трябва да го обичам. Та той е толкова самотен, толкова озлобен… Под целия този пласт от лошотия се крие душата на едно невинно и подхвърляно от хората сираче. Трябва да го обичам, само така ще успея да спася и него, и себе си от злата магия обсебила душата му.

С това обяснение принцесата прогони своя спасител и остана там, прегърнала магьосника и простила злодеянията му.

А войнът склони глава. За секунда ми се стори, че една сълза като подиграваща се издайница се бе стекла по бузата му. Той замахна към лицето си и изтри и последната следа от слабост.

* * *

Чрез постановките опознах всеки един от тези персонажи, които си мислех, че мога да видя само в страниците на някой фентъзи роман. Но те бяха тук, пред очите ми. А аз, единственият свидетел на техните бленувани светове.

— Забравихме се…

Както и първия път, човекът с цилиндъра се появи изневиделица. По това време гледах постановка, посветена на едно крадливо джудже, което заедно с неговата осиновена сестра — в ролята: зелената вещица — грабеха от богатите, за да даряват на бедните хора в квартала си. Да, нещо като Робин Худ, но с малко по-ниски и по-… зелени герои.

— Мислех, че повече няма да те видя. Но се радвам, че дойде. Бях забравил какво е да говориш — усмихнах се аз.

— Да, съквартирантите ти не са особено разговорливи. Хубаво е, че си го осъзнал.

Тих смях се отрони от устните му.

— Е, надявам се, че вече имаш отговор на въпроса ми.

Най-непростимият грях. Бях го забравил. Потръпнах и се обърнах със стреснат поглед към мъжа в черно.

— Или може би искаш да си изгниеш сред тези откъснати от истинския живот свръхестествени същества.

— Не, но…

— Тогава ми кажи. Слушам отговора ти.

Джуджето открадна една ябълка. Спъна се и падна, а плодът се изтъркаля далеч от ръката му. Продавачът изскочи с пушка иззад щанда си.

— Ти ли ме крадеш, нищожество??!

С бързи стъпки стигна до падналото джудже и насочи оръжието към малкия човек.

— Целият съм в слух.

Преди да стреля, пред подготвената за убийство цев изскочи зелената вещица с вик. Готова да се пожертва, за да спаси своя най-близък човек.

— Добротата!

Писъкът ми срина стените от невнимание. Всички приказни герои се извъртяха и впериха очи в мен. Дори и актьорите, които изпълняваха главните роли.

— Да, аз бях добър. Това беше моят най-голям грях.

Поех си въздух. Трябваше да призная истината първо пред самия себе си.

— Аз не бях уволнен. Сам напуснах, защото разбрах, че ако не го направя, новият директор ще бъде още по-устремен към унищожаването на постановката. Щеше да стъпче толкова много часове на репетиции, работа по текста и да пречупи толкова много мечти. Да накара невинни хора да страдат заради някаква си награда, която бях взел преди години. Не можех да го позволя.

Гордо изправих глава, макар гласът ми да трепереше.

— Отказах се от кариерата си в Народния, за да защитя нещо, което обичам. Не можех да лицемернича. Аз нямам второ лице. Нямаше как да се моля на човек, който ме мрази, защото някога съм постигнал нещо повече от него. Сам се наказах, заради най-големия си грях. Добротата.

Изправени, съществата стояха срещу мен като каменни статуи. Гледаха право в треперещото ми от ледения допир на спомена тяло.

— Ти сам видя — обади се човекът с бомбето, — че всеки един от актьорите в този подземен театър е направил същото като теб. Но не е намерил разбиране дори в човешкия свят. Затова са се скрили тук, живеещи единствено със спомените си.

Железните решетки пред изхода се повдигнаха. Скърцането им ми звучеше като химн на свободата.

— Свободен си.

Човекът с черния фрак ми посочи отворения портал, към който бавно тръгнах. Загледах се към стълбището, което щеше да ме отведе в мазето на театъра. И направих стъпка напред. Но спрях. Обърнах се назад и погледнах всички онези фигури, които мълчаливо наблюдаваха моята пътека към света на хората. И тогава се замислих. Дали не можех и аз да се превърна в един от тях? Болката да бъде моя маска, която да свалям след представлението и да заменям с жизнерадостна усмивка. Можех го. Или трябваше да страдам заради добротата си, борещ се за своята звезда, сред хора, готови да ме разкъсат. Решението стоеше пред очите ми. Ами ти? Ти какво ще избереш?