Силвия Кристъл
Довереникът (13)

13

Когато отворих очи, изпитах усещането, че ме е блъснал бързият влак. Главата ми тежеше, виеше ми се свят, ушите ми бучаха, не бях в състояние да помръдна и малкия си пръст. Лежах върху продънено походно легло, край мен се въргаляха купища чаршафи, а наоколо сновеше истинската Елионор. В черно поло и джинси. Имаше угрижен вид.

— Докога ще ми създаваш неприятности, Макс?

Тая баба чува ли се какви ги дрънка? Аз съм й създавал неприятности!

Елионор държеше в ръка огромна порцеланова чаша, от която се издигаше внушително количество пара.

— Изпий това! — нареди тя.

— Отрова ли е? — попитах примирено. Исках поне веднъж да е искрена с мен.

Елионор не отговори. Нямаше какво толкова да се церемоня. Гаврътнах горчилката. Бабата остана доволна.

— На коя земя си ме довлякла? — Надигнах се на лакти и огледах помещението.

— На долната.

Като че ли казваше истината. Бяхме в сумрачно подземно царство, което много приличаше на пералня. Всъщност, нямаше съмнение. Беше ме навряла сред миризмата на мръсно бельо и изпаренията на чисти чаршафи. А бях броил двеста долара отгоре за тиха спретната каютка, в която да се ширя сам. Не че тук беше тясно. Просто не беше кой знае колко уютно. Пък и Елионор се мотаеше наоколо. А присъствието й винаги беше сигнал за приближаваща опасност.

— Колко е часът?

— Два.

— През деня или през нощта?

— Много бързаш, Макс!

— За никъде не бързам. Просто съм любопитен дали е ден или нощ.

— Нощ е.

Този факт ми подейства ободрително. При всички случаи е по-добре да лежа в пералното отделение нощем, вместо да се свирам като къртица през някой хубав слънчев ден.

— Как се чувстваш? — Елионор напълни отново чашата. Горещата течност попари гърлото ми.

— Бил съм и по-добре.

— Изкара ми акъла…

— Не знаех, че съм толкова страшен.

Винаги съм се смятал за безобиден. Нито жиля, нито хапя. Дори не ръмжа, когато ми лазят по нервите. Но сега май щях да започна да си показвам зъбите, защото съзрях нещо, от което кръвта отново нахлу в главата ми.

Под мръсен чаршаф издайнически надничаше къдрава черна перука. Тази изкуствена коса извика в съзнанието ми низ от неприятни спомени. За малко да се простя с живота, когато същата тази перука отвори дума за крадените бижута. И то в момент, когато най-малко очаквах. Преди това въпросната перука флиртува на бара с тридесет години по-млад от нея котарак с лъскав загладен косъм. Заради тази несресана коса цял ден обикалях кораба. Исках да открия притежателката й. Защото се тревожех. Бях готов да вдигна две хиляди души на крак. Да преровим морското дъно. А бабата се скрила под купчина къдрици! Решила да се прави на неузнаваема. И си устроила маскарад за моя сметка.

— На карнавал ли беше тръгнала?

— Не можеш да отречеш, че представлението си го биваше. Преследвачите бяха в шах. Някой бе скрил царицата. Напред-назад сновяха единствено дребни пешки…

Царицата се забавлявала. Наблюдавала как наивниците протягат ръка и остават с пръст в устата. Защото нея изобщо я нямаше на бойното поле. Плюла си на петите. Дегизирала се. Направила се на Троянски кон. Проникнала във вражеския лагер и спокойно се разхождала сред уморените войници.

Ще ми платиш за този спектакъл, скъпа! Само почакай да си стъпя на краката!

— Докога ще ме държиш тук?

— Изобщо не те задържам.

Говори така, защото знае, че не съм в състояние да направя и крачка, без да се сгромолясам на пода. Или да ми налетят момчетата от каменоделската бригада. Дали не е време да поговорим за тях?

— Кой е оня с голямата четвъртита глава, който обикаля наоколо като бясно псе?

— Диксън Търнър. Преди години душеше за мърша по етажите на властта. Но се издъни и го изритаха. Сега тича след беззащитни старици като мен.

Моля те, Елионор, не забравяй с кого разговаряш! Зная наизуст всичките ти прегрешения. Е, не съвсем всичките, но поне онези, които беше така любезна да споделиш с мен.

— Как се добра до тези подробности от биографията му?

— Имам си източници. Информацията от онези служби изтича по-лесно, отколкото от бюрата за телефонни услуги.

— Този Диксън пропусна да ми покаже картата си. Това ме наведе на мисълта, че може би човекът е най-обикновен наемен убиец. Изпратен от синчетата на твоя Бъртън.

— Не ти е показал карта, защото не притежава такава. След като му духнаха под опашката, отвори детективска агенция. Колкото до младите Бъртън, не биха пипали така грубо. Освен това, могат само да гадаят какво точно знам за тъмните сделчици на татко Робърт…

По всичко личи, че е решила да ме държи на легло поне още два дни. След като ми сервира така елегантно малките си забранени тайни.

— Ти… какво знаеш за игрите на почтения сър Робърт?

— Всичко, Макс. Как иначе ще държиш някого в ноктите си, ако не знаеш всичко за него? И най-вече онова, което самият той не би желал останалите да узнаят.

Още една от мъдростите на Елионор. Дали да не си ги записвам? Може някога да ми потрябват.

— Неандерталеца сам ли е на кораба?

— С още двама. Ще ги разпознаеш от километри. Кучета, които от години стоят гладни. Започват да освирепяват. Змията Дорис ги насъсква. Виж, синовете се оказаха разумни младежи. С тях всичко мина мирно и тихо…

— Младите Бъртън знаят ли какво точно си изкопчила от баща им?

— Досещат се. Не са глупави. Освен това им изчуруликах някои факти. Години, сделчици, партньори… Тогава се съгласиха да ми броят парите.

— За онзи половин милион ли става въпрос?

Елионор кимна.

— Тези пари не са ли на Робърт?

— Негови са, на кого друг? — сопна се тя.

— Но не ти ги остави той, така ли?

Елионор нацупи устни.

— Бяхме говорили, но нямахме време да го уредим…

— Искаш да кажеш, че онези добри момчета са изфалшифицирали завещанието, за да купят мълчанието ти?

— Говориш като адвокат, а това не ми харесва! Искам да кажа, че скъпата им мамичка е в пълно неведение как точно стоят нещата. Дори не подозира, че синчетата ми дадоха парите. Опъваха се, разбира се, но нямаше накъде да мърдат. Сега онази кобра се пръска от яд, че съпругът я е лишил от половин милион, за да го дари на друга. В знак на дългогодишна обич. А не, за да й запушат устата. Младите Бъртън предпочетоха да не тревожат мамчето. Затова спестиха на онази пепелянка истината, че в един миг империята на татко Робърт може да рухне. И всички да се окажат на улицата. Прецениха, че маминка по-лесно ще понесе мисълта за любовницата, отколкото заплахата от съдебно разследване.

Това, което успях да схвана, изкристализира в простата истина, че моята приятелка мисис Резловска е не само изпечена крадла, но и хладнокръвна изнудвачка. Влязла под кожата на богат гешефтар, поровила се в тъмните ъгълчета на бизнеса му и след като научила достатъчно, притиснала любимия до стената. Поискала да й напълни сметката. Това не изглеждало толкова неприемливо. Но Елионор мечтаела за невъзможното. Достопочтеният Робърт да зареже семейството си и да я направи законната мисис Бъртън. Онзи се е съпротивлявал със зъби и нокти. Тогава се е отървала от него. След това е декларирала претенциите си пред наследниците. Половин милион. В замяна получават мълчание до гроб.

Дори да са знаели, че татко им гази в мътни води, синовете на онзи Бъртън не са и подозирали, че баща им е толкова лекомислен. Да вади мръсното бельо на показ! Но Елионор не ламтеше само за пари. Копнееше за шумно обществено признание. С години бе изпълнявала виртуозно ролята на всеотдайна любима. Това превъплъщение беше върхът в кариерата й. За другите й успешни представяния знаехме само аз, Оноре и неколцина ограбени наследници.

— Докога ще играем на криеница с детектива? — Надигнах се в продъненото легло и потърсих с поглед вратата.

— Докато в гоненицата има тръпка.

Ако става въпрос за ледените тръпки, които нощем пълзят по гърба ми, те се лекуват с успокоителни. Не ми се искаше да посягам към хапчетата. Не го направих, когато Киара ме напусна. Сега заради една амбициозна баба ли да кривна от правия път!

Елионор разбърка блудкава смес във висока стъклена кана. Изля течността в чаша и ми подаде стъклото.

— Когато си отида от този свят, Нат ще ти обясни какво точно трябва да направиш.

Какво говориш, скъпа? Как така ще си ходиш! Я се погледни! Та ти пращиш от здраве! Освен това, още хващаш окото. Спомни си за Джулиано! Как само ти се радваше! Не искаше да те изпусне за нищо на света.

Чакай! Нат ли? От самото начало подозирах, че зад гърба на бабата се крие още някой.

— Кой е Нат?

— Адвокатът ми.

— Той… какво знае?

— Всичко.

Така си мислиш. За мен знае ли? Не знае. Имах на разположение два дни да я убедя, че не е много разумно Нат да е в течение на всичките ни лишени от здрав разум пиянски нощни разговори.

— Нат е много мил млад човек. Грижи се за мене като роден син.

Нат чакаше парче от баницата. Какво ли късметче му е отредила милата Елионор?

— Когато умра, Нат ще получи къщата и остатъка от парите в банката.

Тази жена упорито си беше навила на пръста да умира. Нат може и да е очарован от подобно намерение, но мен замисълът не ме устройва. Налагаше се да я крепя сред живите, за да не се налага капитан Нат да раздава заповеди. Ами ако обърка командите? И ме прати направо при ония, с които сега си играем на стражари и апаши?

Елионор вторачи в мен строгия си поглед. Мълчанието ми не й харесваше.

— Към Нат храня безрезервно доверие. Съветвам те да не се съмняваш в лоялността му. Нито в чувствата му към мен.

Освен, че обираше къщи посред бял ден и изнудваше всеки срещнат, Елионор притежаваше и друго ценно качество. Умееше да чете мисли.

— Засрами се, Макс! — изрече заканително тя. — Нат ми е като роден син.

Щом Нат е маминото синче, аз навярно съм доведеното дете. Затова се опитват да ми натресат черната работа.

Елионор ме изгледа под вежди.

— Говори ли с жена си? — попита строго тя.

Не съм. Но си побъбрих със сладура Франк. Това май няма защо да й го казвам. Тя предупреди ли ме, че ще се прави на неузнаваема? Не. Защо тогава да съм откровен с нея?

— С жена ти имате ли деца?

Най-после ме настъпи по мазола. И няма да помръдне, докато не започна да вия от болка и да моля за милост.

— Макс, да не си оглушал?

Ами! Само се правя на такъв. Все се надявам този разговор да ми се размине.

— Не мислиш ли, че няма да е лошо да ме оставиш да поспя? Днес имах тежък ден…

Опитвах се да се отскубна от ноктите й, но Елионор беше неумолима.

— Утрешният ще е още по-труден.

А, не! Нямах намерение да участвам в още едно славно представление. И изобщо, какъв е този пътуващ театър! Но щом й доставя удоволствие да сменя перуки, нямам нищо против. Само че този път не смятам да съм сред зрителите. Нито имам желание да излизам на сцената.

— Нещата са пределно ясни, Макс. След като си отида от тази земя, Нат ще ти даде ключа от сейфа. За нищо на света не трябва да продаваш бижутата. Ще те спипат веднага. Поднасяй ги на съпругата си на всеки хубав празник. Накарай я да повярва, че диамантите са дар от твоя далечна леля. Жена ти също не бива да се разделя с тях. Скъпоценностите трябва да останат в семейството! И най-важното: Постарай се да й направиш едно дете!

Как да й обясня, че може и да съм свършил вече тази работа? Или друг я е свършил вместо мене. Това все някога ще стане ясно.

— А сега наистина не е зле да поспиш.

Това вече беше жест на благородство от нейна страна. Въпреки всичките си недостатъци, Елионор притежаваше и някои неоценими качества. Проявяваше ти в момент, когато човек най-малко очаква.

— Тук ли смяташ да прекараш нощта? — попитах равнодушно.

— Ще се измъкна след теб. Не се притеснявай за мене!

Точно това щях да направя. Изобщо нямаше да се притеснявам. Нито тази нощ, нито утре, нито вдругиден. Щях да се излежавам край басейна, да пия ледена бира и нямаше да ми пука дали бабата е още на кораба или са я изхвърлили в морето с камък около шията.

Изправих се бавно. Залитнах и потърсих опора в стената. Елионор не помръдна. На вратата се сетих нещо, което ме занимаваше през целия ден.

— Случайно да си зърнала някъде добрия Били?

— Преди два часа изгуби три стотачки в казиното. Пристрастен играч е, но за съжаление доста слаб.

Е, на всеки се случва да изгуби по нещо. Някой пари, друг жена… Според житейската философия на Елионор обаче, на този свят губят само слабите…