Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (4)

4

Като удар на мълния лицето на Джена Карас го запрати обратно в света на сенките, който беше напуснал. Тя беше жива! Трябваше да продължи да я търси, трябваше да я намери. Той тичаше слепешката през тълпите, като разделяше спиращите го ръце и изблъскваше протестиращите рамена. Първо към единия изход, после към втория, третия, четвъртия. Спираше, за да попита няколкото полицаи, на които се натъкна, ровейки в съзнанието си за думите из объркания си италиански речник. Крещеше описанието й, завършвайки всяка изопачена фраза с Aiuto^[1], но всички свиваха рамене и го изпращаха с неодобрителни погледи.

Продължаваше да тича. Стълбище… врата… асансьор. Хвърли 2000 лири на една жена, запътила се за дамската тоалетна, после други 5000 на един от носачите. Умолително разпитваше трима от кондукторите, тръгнали с пътни чанти, което означаваше, че се прибират у дома.

Нищо. Нямаше я никъде.

Хейвлок се надвеси, обгърнал едно кошче за боклук; по лицето и врата му се стичаше пот; ръцете му бяха одрани и кървящи. За миг си помисли, че ще повърне в отпадъците; беше изпаднал в истерия. Трябваше да се съвземе, да възвърне контрола над себе си. И единственият начин да го стори бе да продължи да се движи все по-бавно и по-бавно, без да спира, да даде възможност на лудо биещото сърце да се успокои, да открие ъгълче в съзнанието си, с което да помисли. Сети се, че си имаше куфар; вероятността още да е на мястото си беше нищожна, но да го потърси би означавано да прави нещо. Пое обратно през тълпите, тялото го болеше, възприятията му бяха притъпени от жестикулиращите хора, сякаш се намираше в тъмен тунел, чиито сенки се извиваха във вихрушка наоколо. Нямаше представа колко време е изминало, докато мине под арката и тръгне надолу по рампата към обезлюдения перон. Влакът беше потеглил и екипите чистачи бяха превзели вагоните на неподвижния влак, дошъл от север — влакът, с който беше пристигнала Джена Карас.

Изведнъж видя куфара си: смачкан, но все още цял, със скъсани ремъци, но учудващо цял. Беше напъхан в тясното пространство между края на перона и мръсната стена на третия вагон. Той коленичи и със сила издърпа заклещения куфар, изтегляйки най-напред едната му страна, а после другата, пренебрегвайки неодобрителния звук на протриваща се кожа. Неочаквано куфарът се освободи, той загуби равновесие и падна на цимента, без да изпуска полускъсаната му дръжка. Приближи се мъж в работни дрехи, който буташе пред себе си широка четка. Майкъл с труд се изправи на крака, осъзнавайки, че чистачът се е спрял, четката му е неподвижна, а в погледа му личеше ирония, примесена с отвращение. Мислеше го за пиян.

Дръжката се откъсна и куфарът провисна, като се задържа само на едната халка. Хейвлок рязко го дръпна и притисна към себе си, а после тръгна надолу по перона към рампата, осъзнавайки, че се движи като в транс.

По-късно, без да може да каже след колко време и през кой изход е излязъл, той се озова на улицата, прегърнал куфара, и тръгна нестабилно покрай осветените витрини. Съзнаваше, че хората се заглеждат в разкъсаните му дрехи и смачкания куфар, чието съдържание почти се изсипваше. Вихрушката в съзнанието му бе започнала да се уталожва, студеният въздух отвяваше мъглите. Трябваше да си върне разума, концентрирайки се на дребни неща: как ще си измие лицето, ще се преоблече, ще запали цигара и ще подмени куфара.

F. MARTINELLI Valigeria^[2]. Неоновите букви пламтяха в червено над широката витрина, отрупана с аксесоари за пътуване. Беше един от магазините в близост до гара Остия, предназначени за богати чужденци и италианци, желаещи да задоволят прищевките си. Стоката беше скъпа имитация на обикновени предмети, превърнати в луксозни чрез обилните посребрени и месингови елементи по тях.

Хейвлок поспря за миг, като дишаше дълбоко и се държеше за куфара, сякаш той по някакъв начин щеше да го пренесе оттук на друго място, сякаш беше дъска в разгневено море, без която ще потъне. Влезе в магазина; за щастие беше в края на работното време и нямаше никакви купувачи.

Управителят се появи откъм средната каса и сепнато спря, готов да се върне. Хейвлок бързо заговори на едва разбираем италиански:

— Попаднах сред подивяла тълпа на перона. Опасявам се, че паднах. Трябва да купя някои неща… доста неща, всъщност. Очакват ме в „Хаслер“ всеки момент.

При споменаването на най-претенциозния хотел в Рим управителят изведнъж се преизпълни със съчувствие, дори братско разбиране.

— Animali!^[3] — възкликна той с жест, с който призоваваше своя бог.

— Какво кошмарно изживяване, сеньор! Почакайте, нека ви помогна…

— Ще имам нужда от нещо за багажа. Меко, от много добра кожа, ако имате такова.

— Naturalmente^[4]!

— Разбирам, че искам много, но бих ли могъл да се измия някъде? Не мога да си представя да се срещна с графинята в такъв вид.

— Оттук, сеньор! Хиляди извинения! Говоря от името на цял Рим! Ето, минете оттук…

Докато се миеше и преобличаше в малката стаичка в задната част на магазина, Майкъл започна да съсредоточава мислите си — така както нахлуваха в главата му — за кратките му посещения с Джена Карас в Рим. Те бяха две. При първото бяха минали през града за една-единствена нощ, но второто беше по-дълго и съвсем официално — три или четири дни, ако си спомняше правилно. Трябваше да получат заповед от Вашингтон, след като бяха преминали като югославска съпружеска двойка през балканските страни, за да съберат информация за неочакваните мерки по укрепване на граничната охрана. Имаше един мъж, офицер от военното разузнаване, който трудно можеше да бъде забравен; той беше каналът за връзка на Хейвлок с Държавния департамент. Това, което правеше човека незабравим, беше и неговото прикритие: това бе единственият чернокож първи аташе в посолството.

Първата им среща не бе лишена от известна доза хумор. Майкъл и Джена трябваше да се срещнат с аташето в един усамотен ресторант, западно от Палатин. Чакаха в бара за правостоящи, предпочитайки свръзката да избере масата, и просто не забелязаха черния военен, който си поръча мартини вдясно от тях. След малко мъжът се усмихна и каза:

— Аз съм просто един Растус в catasta di legna^[5], господарю Хейвлок. Мислите ли, че можем вече да седнем?

Името му беше Лорънс Браун. Подполковник Лорънс Б. Браун; средният инициал беше за истинското му име — Бейлър.

— И нека Бог ми е на помощ — каза им подполковникът по време на питиетата след обеда — приятелчетата от G-2^[6] сметнаха, че използването на „Браун“ за прикритие носи повече „конкретни асоциации“, както те обичат да се изразяват. Можете ли да си представите, това имало отношение към „пси-възприемането“? По дяволите, мисля, че все пак е по-добре от аташе на име „Черньо“.

Бейлър беше човек, с когото би могъл да поговори… ако Бейлър се съгласи да разговаря с него. Но къде? Това не можеше да стане в близост до посолството; американското правителство трябваше да обясни няколко ужасни неща на един пенсионирал се негов агент.

Свързването с централата на посолството отне няколко минути на телефона на управителя, който междувременно се опитваше да подреди вещите на Майкъл в безбожно скъпия му нов куфар. Сеньор аташе Браун в момента е на прием на първия етаж.

— Предайте му, че е спешно — настоя Майкъл. — Името ми е… Бейлър.

Лорънс Бейлър беше толкова неприветлив, че едва не отказа среща на Хейвлок. Всичко, което един пенсиониран разузнавач има да каже, най-добре е да бъде казано в посолството. По ред причини.

— Да предположим, ще кажа, че току-що съм се върнал в играта. Може и да не получавам заплатата си от тебе или от който и да е друг, но практически съм отново налице. И те съветвам да не се издънваш, подполковник.

— Има едно кафе на „Виа Панкрацио“, нарича се „Ла Руота дел Павоне“. Знаеш ли го?

— Ще го намеря.

— Четиридесет и пет минути.

— Ще чакам там.

* * *

Хейвлок наблюдаваше от една масичка в най-тъмния ъгъл на кафенето как военният си поръчва кана с вино на бара и тръгва през полумрака в залата. Махагоново тъмното лице на Бейлър беше изопнато и строго; той явно не се чувстваше комфортно и когато приближи масата, не предложи ръка. Седна срещу Майкъл, изпусна въздуха от гърдите си бавно и се опита мрачно да се усмихне.

— Радвам се да те видя — каза той не твърде убедително.

— Благодаря.

— Но ако нямаш нещо за казване, което бихме желали да чуем, ме поставяш в доста неудобно положение, приятелю. Надявам се, осъзнаваш това.

— Имам нещо, което ще ти пръсне главата — каза Хейвлок с глас, който несъзнателно се беше снишил до шепот. Усети, че отново започва да трепери, и хвана китката на едната си ръка, за да се овладее. — Моята поне не издържа.

Подполковникът изучаващо огледа Майкъл и свали поглед към ръцете му.

— Ти си напрегнат, това поне мога да видя. За какво става дума?

— Тя е жива. Аз я видях!

Бейлър сякаш онемя. Очите му шареха по лицето на Майкъл, забелязвайки драскотините. Беше очевидно, че е направил връзката.

— Да не говориш за Коста Брава? — попита той накрая.

— Дяволски добре знаеш, че говоря за това — избухна Майкъл. — Неочакваното ми излизане от системата и обстоятелствата, при които стана това, са разпратени с „мълния“ до всички централи и постове, които имаме. „Внимавайте с провалилия се талант, казва Вашингтон. Той може да направи всичко, да каже всичко, защото има сметки за уреждане.“

— Случвало се е и преди.

— Не с мене. Не мисля да уреждам каквито и да е било сметки, защото тази игра не ме интересува. Аз съм рационално същество. Видях онова, което съм видял. И тя ме видя! Тя ме позна! Тя хукна да бяга!

— Емоционалният стрес често води до истерия — каза тихо военният. — В това състояние един човек може да види много неща, които просто ги няма. А ти си бил потресен.

— Минало свършено време. Аз бях вън. Приех фактите и причините…

— Остави това, приятелю — настояваше Бейлър — не можеш да захвърлиш като стара дреха шестнайсет години в системата.

— Направих го.

— Ти си идвал тук в Рим с нея. Спомените са изплували изопачени. Както казах, случвало се е.

— Нищо не е изплувало, още по-малко изопачено. Аз я видях…

— Ти дори ми се обади — прекъсна го Бейлър остро. — Тримата прекарахме заедно една-две вечери. Посмяхме се, пийнахме. Ето и асоциацията; резултат — твоето позвъняване.

— Нямаше никой друг. Легендата ми бе разкрита от ония на площад „Дзержински“; ти си единственият ми контакт тук, в Рим! Сега мога да вляза в посолството, тогава не можех.

— Тогава да вървим — каза военният бързо.

— Невъзможно е! И освен това става дума за нещо друго. За тебе. Ти ми предаде заповедите от Вашингтон преди седем месеца, сега ти ще изпратиш екстрено съобщение до същите хора там. Кажи им това, което ти казах, онова, което видях. Нямаш избор.

— Имам обаче свое мнение. Ще предам онова, което един бивш талант ми е казал в състояние на крайна възбуда.

— Добре! Чудесно! Тогава да опитаме друго. Преди пет дни едва не убих един човек, когото познаваме от архивите за площад „Дзержински“, защото ми каза, че Коста Брава не е била съветска акция. Че тя не е част от КГБ и още по-малко от ВКР. Не го убих, защото реших, че опипва почвата слепешком, че ми казва истината такава, каквато той я знае. Клопката беше твърде прозрачна, миризмата прекалено отвратителна.

— Предполагам, че е било проява на милосърдие, като имам предвид досието ти.

— О, той прояви нежните си чувства. Разбираш ли, той можеше да се справи с мене, да ме изведе от там. Щях да се събудя в Севастопол, на път за площад „Дзержински“, дори без да разбера, че вече не съм в Атина.

— Бил е толкова добър? С такива връзки?

— Толкова. Макар да не го демонстрираше. Но не го направи. Не ме вписа в списъка на излитащите от Дарданелите. Не ме искаше.

— А защо не?

— Защото беше убеден, че клопката съм аз. Иронично, нали? Не ме настаниха в стаята на „Лубянка“. Отказаха ми. И вместо всичко това той ми предаде своето съобщение за Вашингтон: „Дзержински“ не иска да ме докосне — Хейвлок направи пауза. — И ето сега другото.

Подполковникът присви очи замислено, въртейки с две ръце чашата върху масата.

— Нямам твоя опит, но да речем, че наистина си видял онова, което казваш.

— Така е. Приеми това.

— Не правя концесии, просто да речем, че е възможно. Въпреки това може да е примамка. Разглеждат те под лупа, знаят плановете ти, разбрали са маршрута ти. Изравят от компютрите си жена, сходна на външност и с малко козметична хирургия постигат ефект, съвсем задоволителен за виждане отблизо. „Внимавайте с провалилия се талант.“ Човек никога не знае какво ще си помисли той, ако има „сметки за уреждане“. Особено ако му е дадено достатъчно време да се поизмъчи, да се самонавие.

— Онова, което видях, беше в очите й! Но ако не приемаш дори и това, аз имам още нещо, което обезсмисля всякакъв план, и при това такова, че може да се провери във всяка подробност. Преди два часа още не знаех, че ще попадна на тази гара, десет минути преди да я видя, не знаех, че ще бъда на онзи перон и никой друг не би могъл да го предположи. Пристигнах тук вчера, наех стая в един пансион на „Дуе Мачели“ и предплатих престоя си за една седмица. В осем и половина тази вечер мярнах реклама на една витрина и реших да отида във Венеция. Не съм говорил с никого. — Майкъл бръкна в джоба си, извади билета за влака стрела и го постави пред Лорънс Бейлър. — Влакът трябваше да отпътува по разписание в девет тридесет и пет. Времето на закупуване на билета е отпечатано върху него. Прочети го.

— Двайсет и един, двайсет и седем — прочете военният. — Осем минути преди потеглянето на влака.

— Всичко може лесно да се провери. Сега ме погледни в очите и ми кажи, че лъжа. И докато премисляш, ми обясни как е възможно целият този театър да се подготви за толкова време и да се съчетае с факта, че тя дойде с пристигащия влак.

— Не мога! Ако тя…

— Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.

Бейлър отново замълча, гледайки втренчено Хейвлок. След малко проговори:

— Не се безпокой. Ще изпратя предупреждението. — Поспря за малко и допълни: — Заедно с мнението ми в подкрепа. Каквото и да си видял, не лъжеш. Къде мога да те намеря?

— Съжалявам. Аз ще те потърся.

— Те ще искат да разговарят с тебе. Вероятно по спешност.

— Ще поддържам контакт с тебе.

— Защо са тези глупости?

— Имат връзка с нещо, което Ростов ми каза в Атина.

— Ростов? Пьотър Ростов? — очите на подполковника се разшириха. — Трудно може да се стигне по-високо от него на „Дзержински“.

— Има и по-високо.

— Той е напълно достатъчен. И какво ти каза той?

— Че обонянието ни не успява да се приспособи. Вместо това развивала се някаква своеобразна чувствителност… към вариантите в миризмата на прогнило. Като при животните.

— Очаквах нещо не толкова абстрактно — каза Бейлър, раздразнен.

— Наистина ли? В моето положение ми се струва адски конкретно. Клопката в Коста Брава беше разработена във Вашингтон, а разобличаващите факти бяха събрани от аналитици на най-вътрешния кръг в един от онези стерилно бели офиси на последния етаж в Държавния департамент.

— Но доколкото знам, контролът е бил поверен на тебе — прекъсна го Бейлър.

— Последната фаза. По мое настояване.

— Тогава ти…

— Аз действах на базата на това, което ми беше предоставено. И сега искам да знам защо ми е било дадено. Защо видях това, което видях тази вечер?

— Ако си го видял…

— Тя е жива. Искам да знам защо! Как!

— Аз все пак не разбирам.

— Коста Брава е била предназначена за мене. Някой е искал да ме извади от системата. Не мъртъв, просто вън. Удобно отстранен от онези изкушения, на които са подложени хора като мене.

— Сметки за уреждане? — попита подполковникът. — Синдромът Ейджи^[7]? Комплексът Снеп? Не знаех, че и ти си заразен.

— О, аз също имах своите шокове, своите въпроси. Някой е искал тези въпроси да бъдат погребани и тя се е включила на тази фаза. Защо?

— Две предположения, с които не съм склонен да се съгласявам, са факти. И ако ти си възнамерявал да разкриеш някои от шоковете не в посока на националния интерес, мисля — говоря крайно хипотетично, разбира се — че има други начини… те да бъдат погребани.

— Моето елиминиране?

— Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна. — Подполковникът млъкна, но след малко продължи: — От друга страна, защо не?

— По същата причина, поради която други хора не са се сблъсквали с фатални инциденти, които платени патолози са готови да квалифицират както пожелаят. Самозащитата е нещо вътрешно присъщо в нашата работа, брат ми. Това е един друг синдром, казва се Нюрнберг. Онези шокове, вместо да бъдат погребани, могат и да изплуват. Сещаш се, запечатани пликове, оставени в разпореждане на анонимни адвокати, за да бъдат отворени при съмнителни обстоятелства и така нататък.

— Боже, това го казваш ти? Стигнал си толкова далече?

— Странно е, но никога не съм стигал дотам. Не сериозно. Просто се ядосах. Останалото са предположения.

— Що за свят е този, в който живеете вие, хора?

— В същия като вас… само че по-отдавна и по-надълбоко. И това е причината, поради която няма да ти кажа къде можеш да ме намериш. Носът ми долавя неприятна миризма от Потомак — Хейвлок се наклони напред и гласът му отново шепнешком просъска: — Познавам това момиче. Постъпила е по този начин, защото нещо й е било направено, някой я е заплашвал с нещо. Нещо непристойно. Искам да знам какво е то и защо.

— Допускайки… — започна Бейлър бавно — допускайки, че си прав — какво те кара да мислиш, че те ще ти кажат?

— Всичко се разви толкова неочаквано — започна Майкъл, облягайки се вдървено, докато гласът му се носеше като в болезнен сън. — Беше вторник и ние бяхме в Барселона. Беше минала цяла седмица и нещо се готвеше в сектора, толкова ни каза Вашингтон. Тогава от Мадрид дойде новина: секретна поща, класифицирана с четири нули, бе изпратена по въздух с нарочен куриер. Съдържанието й можеше да се отвори само в посолството и бе предназначено само за прочитане. От мене. Тъй като в Мадрид няма секция на „Консулски операции“^[8], никой не притежаваше допуск да предаде информацията и аз излетях в сряда сутринта за там, подписах се за проклетия стоманен контейнер и го отворих в стая, охранявана от трима морски пехотинци. Всичко беше вътре, всичко, което тя бе извършила, цялата информация, която беше предала — информация, която можеше да получи само чрез мене. И клопката беше вътре: разрешение да поема контрол над операцията, ако имам желание. Аз имах такова желание. Те са знаели, че това е единственият начин да бъда убеден. В петъка бях обратно в Барселона и до неделя всичко беше приключило… и аз бях убеден. Пет дни само и стените рухнаха върху мене. Без тромпети — само светлина на фенерчета, писъци и грозни звуци на фона на прибоя. Пет дни… толкова неочаквано, толкова бързо — едно кресчендо. Но това бе единственият начин, по който можех да постъпя.

— Не ми отговори на въпроса — намеси се тихо Бейлър. — Ако си прав, какво те кара да мислиш, че ще ти кажат?

Хейвлок се вгледа втренчено във военния.

— Защото ги е страх. Ключовата дума е „защо“. Въпросите, шоковете, кой е зад всичко това?

— За какво говориш?

— До решението да бъда отстранен не се е стигнало постепенно, подполковник. Някой е дал начален тласък на нещата. Не е в стила им да изхвърлят един човек от системата по начина, по който беше сторено с мене, заради натрупани различия. Талантът е скъпо нещо; доказаният талант на оперативен работник е много трудно да бъде заместен. Обикновено се намират компромисни варианти, предлагат се обяснения, стига се до споразумение. Всичко това се опитва, преди да се даде възможност на таланта да се оттегли. Но никой не го опита с мене.

— Не можеш ли малко по-конкретно? — запита офицерът, отново леко раздразнен.

— Бих искал да мога. Става дума за нещо, което знам или те мислят, че знам. Нещо, което мога да оставя някъде написано. И това е бомба със закъснител.

— А така ли е? — попита Бейлър студено, професионално. — Разполагаш ли с подобна информация?

— Ще разбера това — отвърна Хейвлок, рязко бутна стола си назад и се приготви да тръгва. — Ти им кажи това. И нея ще намеря, кажи им това също. Няма да е лесно, защото тя вече не е с тях. Тя се е махнала, скрила се е. Видях го в очите й. Но аз ще я намеря.

— Може би… — каза колебливо Бейлър — може би, ако всичко, което казваш, бъде доказано, те ще проявят желание да помогнат.

— Най-добре за тях ще е да го направят — отговори Майкъл, стана и погледна към своята свръзка. — Ще ми е необходима всичката помощ, която мога да си осигуря. А междувременно искам цялата тази загадка да ми се обясни — до последната подробност. Защото, ако това не стане, ще започна да изваждам на бял свят разни кирливи ризи. Кога и от къде ще прибягна към това, никой от вас няма да узнае, но думите ми ще се чуват ясно и високо. И някъде сред тях може да се окаже и онази бомба.

— Не прави глупости!

— Не ме разбирай погрешно, аз не го искам. Но онова, което се случи с нея, с мене… с нас… просто не е справедливо, подполковник. И затова отново съм в играта. Този път соло. Ще държим контакт.

Хейвлок се обърна и бързо излезе от кафето на „Виа Панкрацио“.

* * *

По пътя към гарата той стигна до „Виа Галвани“, където беше оставил новия си куфар в автоматична касета. Неочаквано осъзна иронията на ситуацията. Именно един куфар в автоматична касета на едно летище в Барселона бе осъдил Джена Карас. Един разкаял се член на „Баадер-Майнхоф“ — срещу обещанието, без да се вдига шум, да бъде отменена задочната му смъртна присъда — ги беше отвел при куфара. Немският терорист беше разказал в Мадрид, че фройлайн Карас съхранява секретни, редовно актуализирани оперативни бележки така, че да са й под ръка. Това беше практика на ВКР, продиктувана от странните взаимоотношения, които този посветил се на насилието таен клон на съветското разузнаване имаше с останалата част на КГБ. Определени оперативни работници, участващи в дългосрочни, дълбоко засекретени операции, имаха достъп до собствените си архиви в случай че началниците им в Москва по някаква причина бъдат недостъпни. Мерките за самозащита понякога приемат странни форми, така че никой не се усъмни във факта.

Никой. Нито той самият.

Някой осъществява контакт с нея и й дава ключ, като съобщава и местонахождението. Стая някъде или касета, дори банка. Материалът се намира вътре, включително новите задачи в процес на разработване.

Някакъв мъж я беше спрял един следобед два дена преди Майкъл да отпътува за Мадрид. В едно кафе на „Пасео Исабел“. Пияница. Той се бе ръкувал с нея, а после й бе целунал ръка. Четири дни по-късно Майкъл намери ключ в портмонето на Джена. Два дни по-късно, в неделя, тя беше мъртва.

Имаше ключ, но от какво? Той беше видял верифицирани в Ленгли фотокопия на всеки предмет, намерен в онзи куфар. Но чий беше куфарът? Ако не беше неин, то какво търсеха отпечатъците, които беше установено, че са нейни, в куфара? И ако отпечатъците бяха нейни, то как се е съгласила тя на това?

Какво й бяха сторили? Какво бяха направили на русата жена в Коста Брава, която крещеше на чешки и чийто гръб, шия и глава бяха пронизани от куршуми? Как можеха да дърпат така конците на хората и да ги взривяват с лекотата, с която взривяват манекени във филмите на ужаса? Жената беше убита, в живота си той беше виждал достатъчно смърт, за да сгреши. Това не беше ребус, както елегантният Граве би могъл да се изрази.

И въпреки това имаше ребус. Те всички бяха марионетки на конци. Но кой бе издигнал сцената и за кого играеха?

Той тръгна още по-бързо по „Виа Галвани“; пред него се виждаше „Виа дела Мамората“. Намираше се на няколко преки от масивната каменна сграда на гарата и скоро щеше да започне оттам. Най-малкото, имаше замисъл и следващият половин час щеше да покаже колко ползотворен е той.

Мина покрай ярко осветен павилион за вестници, на който таблоидите се съревноваваха с лъскавите списания. Белоснежни зъби и несъразмерни бюстове се бореха за внимание с обезобразени тела и откровени сцени на насилие и размирици. И тогава той зърна известното лице, което гледаше от страниците на международното издание на списание „Тайм“. Ясните очи зад роговите рамки на очилата излъчваха висок интелект, малко студени на пръв поглед, но колкото по-дълго ги гледаше човек, толкова повече се стопляха, погледът им се смекчаваше, може би поради едно разбиране, на което малко хора на земята са способни. И ето го и него самия — високи скули, прав нос, пълни устни, които произнасяха толкова необикновени неща.

„Човек на всички времена, на всички народи“. Това беше надписът под снимката. Без име и титла — от тях нямаше нужда. Светът познаваше американския държавен секретар, неговия аргументиран, но настойчив глас и го разбираше. Това беше един мъж, който се издигаше над граници, езици и национални лудости. Имаше такива, които вярваха — и Майкъл беше един от тях — че или светът ще се вслуша в Ентъни Матиас, или ще поеме за ада в гъбата на експлозията.

Ентъни Матиас. Приятел, наставник, втори баща. И по отношение на Коста Брава той също се беше оказал просто още една кукла. „Но кой си беше позволил това“?

Хейвлок остави няколко банкноти на сергията, взе списанието и ясно си спомни написаната на ръка бележка, която Антон бе настоял стратезите от Вашингтон да сложат в досието с класификация четири нули, пратено по въздух в Мадрид. От няколкото кратки разговора в Джорджтаун Матиас бе усетил дълбоката привързаност на Майкъл към прикрепената през последните осем месеца към него жена. Може би най-накрая Майкъл бе вече готов да помисли за оставка и да потърси омиротворението, което му е липсвало през всичките тези години. Държавникът се беше пошегувал меко със ситуацията, в която един чех сънародник, прехвърлил четиридесетте и занимаващ се с това, с което Майкъл се занимаваше, беше съсредоточил живота си върху една жена, пращайки по дяволите и славянската традиция, и съвременните ценности.

Но нямаше и следа от лекия тон в бележката до Майкъл:

Скъпи ми сине,

Приложеното в тази поща ми причинява същата болка, както и на тебе. Ти, който си изстрадал толкова много в началото, след като си се посветил толкова самоотвержено и всеотдайно на новата си родина през следващите години, отново трябва да понесеш болка. Разпоредих и получих пълна верификация на уликите. Ако искаш да се оттеглиш от сцената, имаш правото, разбира се, да го направиш. Не се чувствай обвързан заради препоръките ми в миналото. Една нация не може да иска всичко, а ти си дал толкова много с чест. Днес може би гневът, за който сме говорили по-рано, яростта, която те тласна в този ужасен живот, са се уталожили и това ще ти помогне да се върнеш към другия свят, който има нужда от твоята глава. Моля се да е така.

Твой

Антон М.

Хейвлок се насили да не мисли за бележката, която само усложняваше неразбираемите факти. Верификация: позитивна. Той отвори списанието на статията за Матиас. Тя не съдържаше нищо ново и само преповтаряше последните му успехи в областта на преговорите по разоръжаването. Материалът завършваше с коментара, че държавният секретар в момента е в заслужена ваканция на неизвестно място. Майкъл се усмихна: той знаеше това място. Едно бунгало в долината Шенандоа. Много е възможно още преди да е изтекла нощта той да използва дузина телефонни кодове, за да се свърже с това бунгало. Но не преди да разбере какво се бе случило. Защото Антон Матиас също беше лично засегнат от тази история.

Тълпата под гигантския купол на Остия бе оредяла; последните влакове, тръгващи от Рим, или бяха тръгнали, или предстоеше да потеглят. Хейвлок освободи куфара си от касетата и се огледа, търсейки надписа, който трябваше да бъде някъде тук. Всичко това можеше и да е загуба на време, но той не мислеше, че е така; това поне беше мястото, откъдето да започне. Беше казал на военния аташе в кафето на „Виа Панкрацио“: „Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.“ Майкъл съобрази, че някой, който се крие, няма да започне разговор с един кондуктор просто от общителност; твърде много са грижите на един такъв човек в подобен момент. Освен това във всеки град има много места, където човек може да се скрие, където плащането в наличност ще накара всеки да държи устата си затворена, а регистрите на хотелите рядко отразяват истинската самоличност. Джена Карас може би знаеше имената на кварталите, дори на улиците, но тя не познаваше самия Рим. Един стачкуващ град може да подтикне човек, който се крие, да зададе въпрос, да попита за посоката някого, който знае отговора.

* * *

На стената една стрелка сочеше към администрацията.

Трийсет и пет минути по-късно, след като успя да убеди нощния диспечер, че е от общ финансов интерес да се намери кондукторът, той имаше адреса на мъжа, отговарящ за трети, четвърти и пети вагон на влака, пристигнал в осем и половина тази вечер. И понеже жп мрежата беше държавна собственост, на кадровия картон беше прикрепена снимка на човека. Беше същият, когото бе видял да говори с Джена Карас. В списъка на уменията му влизаше владеене на английски.

Той се изкачи по изтърканите каменни стъпала на жилищния блок до петия етаж, откри името „Масколо“ на вратата и почука. Червеноликият кондуктор бе обут в свободни панталони, крепящи се на тиранти, и долна фланелка. В дъха му се долавяше мирисът на евтино вино, а погледът му беше разфокусиран. Хейвлок извади банкнота от 10 000 лири от джоба си.

— Но кой може да запомни един пасажер между хиляди? — запротестира мъжът, седнал срещу Майкъл край масата в кухнята.

— Сигурен съм, че ти можеш — каза Хейвлок, показвайки нова банкнота. — Помисли. Тя сигурно е била една от последните, с които си говорил във влака. Стройна, средно висока, с широкопола шапка, а ти стоеше в коридора на вагона.

— Si Naturalmente! Una bella ragazza!^[9] Спомням си! — възкликна кондукторът, взе парите, отпи от виното, оригна се и продължи: — Тя ме попита дали знам как да направи връзка за Чивитавекия.

— Чивитавекия? Това е град на север от тук, нали?

— Да. Пристанище.

— И ти каза ли й?

— Много малко влакове има между Рим и Чивитавекия, сеньор, и то не в този час на деня. Това място е, в най-добрия случай, спирка за товарни влакове, а не за пътнически.

— Какво й каза?

— Просто това. Тя ми се стори добре облечена и й предложих да наеме такси за твърда цена. Ако успее да намери. Рим е истинска лудница!

Хейвлок кимна с благодарност, остави още една банкнота на масата и се упъти към вратата. Погледна часовника си: беше един и двайсет след полунощ. Чивитавекия! Някакво пристанище. Корабите, които отплават в деня, обикновено тръгват рано сутрин. Призори.

Имаше около три часа, за да стигне до Чивитавекия, да стигне до пристанището, да намери кея, да открие един кораб… и нерегистриран пасажер.