Серия
Сага за Дренай (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Легенда

Преводач: Александра Павлова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 25.05.2011

Редактор: Даниела Кръстанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-431-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8520


Пролог

Дренайският пратеник чакаше нетърпеливо пред огромните врати на тронната зала, обграден от двама надирски пазачи, които се взираха напред, вперили скосените си очи в бронзовия орел, нарисуван върху тъмната дървесина.

Той облиза изпръхналите си устни със сухия си език и намести пурпурната пелерина над кокалестите си рамене. Беше толкова уверен в заседателната зала в Дренан, на шестстотин мили южно оттук, когато Абалайн го помоли да се заеме с тази деликатна мисия: пътуване до далечния Гулготир, за да ратифицира договорите, сключени с Улрик, Владетеля на надирските племена. В миналото Бартел му беше помогнал да изготвят договорите и два пъти беше присъствал на преговорите в Западна Вагрия и на юг, в Машрапур. Всички разбираха ползата от търговията и необходимостта да избягват толкова скъпи начинания като войната. Улрик едва ли правеше изключение. Вярно, че беше ограбил нациите от северната равнина, но пък те бяха тормозили народа му през вековете със своите данъци и набези; бяха посели семената на собственото си унищожение.

Не и дренайците. Те винаги се бяха отнасяли към надирите тактично и любезно. Самият Абалайн два пъти беше посещавал Улрик в неговия северен град от шатри — и го бяха посрещнали като крал.

Ала Бартел беше ужасѐн от разрухата в Гулготир. Не беше учуден, че огромните порти са били разбити, но много от бранителите бяха осакатени след това. Площадът пред главната кула се славеше с малка могила от човешки ръце. Бартел потръпна и откъсна мислите си от спомена. Бяха го накарали да чака три дни, но бяха любезни — дори сърдечни.

Той отново намести пелерината си, осъзнавайки, че слабата му, ъгловата фигура не подхожда на облеклото на пратеник. Изваждайки ленена кърпа от пояса си, той избърса потта от плешивата си глава. Жена му постоянно го предупреждаваше, че главата му свети ослепително, когато е неспокоен. Той би предпочел да му спестят тази забележка. Хвърли един поглед към пазача отдясно, потискайки треперенето си. Мъжът беше по-нисък от него и носеше шлем с шипове, обточен с козя кожа. Имаше лакиран дървен нагръдник и държеше назъбено копие. Лицето му беше мрачно и свирепо, а очите — тъмни и скосени. Ако на Бартел някога му потрябваше човек, който да отреже нечия ръка… Той погледна надясно — и му се дощя да не беше го правил, защото другият пазач го гледаше. Почувства се като заек под връхлитащ ястреб и бързо отмести очи към бронзовия орел на вратата.

За щастие чакането приключи и вратите се отвориха.

Поемайки си дълбоко въздух, Бартел влезе вътре.

Стаята беше дълга, а двайсет мраморни колони подпираха украсения със стенописи таван. На всяка от тях имаше горяща факла, която хвърляше мрачни игриви сенки към стените, а до всяка колона стоеше по един надирски пазач с копие. Вперил очи право напред, Бартел извървя петдесетте крачки до трона върху мраморния подиум. В него седеше Улрик, военачалник на Севера.

Той не беше снажен, но излъчваше власт и когато Бартел застана в центъра на стаята, беше поразен от явната сила на този мъж. Имаше високите скули и тъмната коса на надирите, но скосените му очи бяха виолетови и изумителни. Лицето му беше смугло, а брадата с форма на тризъбец му придаваше демоничен вид, опровергаван от топлата му усмивка.

Ала Бартел беше най-впечатлен от това, че надирският владетел носеше бяла дренайска роба, бродирана със семейния герб на Абалайн: златист кон, издигнал се над сребърна корона.

Пратеникът направи дълбок поклон.

— Милорд, нося ви поздрави от лорд Абалайн, избран за водач на свободния дренайски народ.

Улрик кимна в отговор и му махна с ръка да продължи.

— Моят господар Абалайн ви поздравява с великолепната победа срещу бунтовниците от Гулготир и се надява, че след като ужасите на войната вече са зад гърба ви, ще можете да обмислите новите договори и търговски споразумения, които е обсъдил с вас по време на така приятния си престой миналата пролет. Тук имам писмо от лорд Абалайн, както и договорите и споразуменията — Бартел пристъпи напред, подавайки три свитъка.

Улрик ги пое и внимателно ги постави на пода до трона.

— Благодаря, Бартел — каза. — Кажи ми, наистина ли дренайците се страхуват, че моята армия ще нападне Дрос Делнох?

— Шегувате ли се, милорд?

— Ни най-малко — изрече невинно Улрик с дълбок, плътен глас. — Търговците казват, че в Дренан много се говори за това.

— Само празни приказки — каза Бартел. — Самият аз участвах в съставянето на споразуменията и ако мога да бъда полезен с по-сложните пасажи, за мен ще е удоволствие да ви помогна.

— Не, сигурен съм, че всичко е наред — каза Улрик. — Но разбирате, че моят шаман Носта Кан трябва да огледа поличбите. Зная, че това е примитивен обичай, но съм сигурен, че разбирате?

— Така е. Тези неща са въпрос на традиция.

Улрик плесна два пъти с ръце и от сенките вляво се появи съсухрен старец в мръсна туника от козя кожа. Под мършавата си дясна ръка носеше бяло пиле, а в лявата му ръка имаше широка плитка дървена купа. Когато наближи, Улрик стана, протегна ръце и улови пилето за врата и краката. Бавно го вдигна над главата си — а после, докато очите на Бартел се ококориха ужасено, спусна птицата и прехапа врата й, откъсвайки главата от тялото. Крилете й пляскаха бясно, а кръвта бликаше и пръскаше, напоявайки бялата роба. Улрик държеше потръпващия труп над купата и гледаше как последните капки кръв обагрят дървото. Носта Кан изчака, докато последната капка се изцеди от плътта, а после поднесе купата към устните си. Погледна Улрик и поклати глава.

Военачалникът захвърли птицата и бавно свали бялата роба. Под нея имаше черен нагръдник и затъкнат меч. Той вдигна бойния шлем от черна стомана до трона, обточен с козина на сребриста лисица, и го постави на главата си. Избърса окървавената си уста в дренайската роба и небрежно я хвърли към Бартел.

Пратеникът погледна окървавената дреха в краката си.

— Боя се, че поличбите не са благоприятни — каза Улрик.