Айн Ранд
Изворът (47)

VIII

Роурк знаеше, че не бива да показва колко е шокиран от вида на Питър Кийтинг, но беше твърде късно. С лека усмивка Кийтинг отчаяно призна падението си.

— Наистина ли си две години по-млад от мен, Хауърд? — беше първият въпрос на Кийтинг, загледан в лицето на мъжа, когото не беше виждал шест години.

— Не знам, Питър, така ми се струва. Аз съм на тридесет и седем.

— А аз на тридесет и девет…

Приближи се пипнешком до стола пред бюрото на Роурк, заслепен от светлината, която се лееше от трите стъклени стени в кабинета. Загледа се в небето и в града. Височината не се усещаше, сградите сякаш бяха под краката му. Градът изглеждаше като умален модел на прочути здания, необичайно близки и миниатюрни. Имаше чувството, че може да се наведе и ги вземе в ръка. Автомобилите бяха пълзящи черни щрихи, преминаващи забавено по отсечки, дълги колкото пръст. Камъкът и хоросанът на града се сливаха в материя, която поглъща светлината и я излъчва обратно, разливайки я по редиците от вертикални равнини, нашарени с точиците на прозорците. Равнините отразяваха светлината, оцветявайки я в розово, златно и пурпурно, а между тях трептяха синьо-сиви ивици, които създаваха форми, ъгли и разстояния. Светлината избликваше от сградите към небето и замъгляваше яркосиния му летен цвят, превръщайки го в бледа водна шир над пламтящ огън. Господи, каза си Кийтинг, кои са хората, създали всичко това? Сетне си спомни, че е един от тях.

Пред погледа му се мярна силуетът на Роурк, прав и издължен на фона на двете стъклени стени зад бюрото. Роурк седна срещу него.

Кийтинг си мислеше, че хората, загубили се в пустинята или претърпели корабокрушение, се изправят пред смълчаната вечност на небето и трябва да говорят само истината. Сега и той трябваше да каже истината, защото беше изправен пред най-великолепния град на земята.

— Хауърд, ти ми позволи да дойда тук. Това ли е страшното наказание, което се нарича да подложиш и другата си буза?

Не знаеше как звучи гласът му. Не знаеше, че е изпълнен с достойнство.

Роурк го изгледа мълчаливо. Тази промяна беше по-важна от отеклото лице.

— Не знам, Питър. Не, ако това означава истинска прошка. Ако съм наранен, никога не бих простил. Но може би наистина е наказание, ако се отнася за онова, което правя. Мисля, че човек не може да нарани друг човек, не може да го нарани дълбоко. Не може нито да го нарани, нито да му помогне. Нямам какво да ти прощавам.

— Щеше да е по-добре, ако имаш какво да ми простиш. Нямаше да е толкова жестоко.

— Сигурно е така.

— Не си се променил, Хауърд.

— Така е.

— Ако това е наказанието, което трябва да изтърпя, искам да знаеш, че го приемам и разбирам. Някога си мислех, че лесно се справям с всичко.

— Променил си се, Питър.

— Знам.

— Съжалявам, ако го приемаш като наказание.

— Знам, че съжаляваш. Вярвам ти. Но всичко е наред. Скоро всичко ще свърши. Най-тежкото беше преди две вечери.

— Когато реши да дойдеш тук ли?

— Да.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Защо дойде?

Кийтинг седеше изправен и спокоен, почти уверен. Беше съвсем различно от онази вечер преди три дни, когато срещу него беше мъжът с халата. Заговори бавно и без съжаление:

— Хауърд, аз съм паразит. Цял живот съм бил паразит. Ти правеше най-добрите ми проекти в Стантън. Ти проектира първата къща, която построих. Ти проектира „Космо-Слотник Билдинг“. Паразитирах върху теб и върху всички като теб, живели преди ние да се родим. Хората, проектирали Партенона, готическите катедрали, първите небостъргачи. Ако не бяха те, аз нямаше да знам как се слага камък върху камък. През целия си живот не съм измислил нищо, не съм допринесъл дори и с нова брава към онова, което хората са създали преди мен. Заимствах от чуждото, без да дам нищо в замяна. Нямах какво да дам. Това не е театър, Хауърд и аз съм напълно наясно какво говоря. Дойдох тук, за да те помоля отново да ме спасиш. Ако искаш да ме изхвърлиш, изхвърли ме веднага.

Роурк бавно поклати глава и махна с ръка, давайки му мълчаливо знак да продължи.

— Сигурно знаеш, че с мен е свършено като архитект. Е, не съвсем свършено, но почти. Други могат да карат така още няколко години, но не и аз, заради онова, което бях. Или за което минавах. Няма прошка за човек, който пропада. Трябва да се опитам да съм такъв, за какъвто ме мислят. Мога да го направя само така, както съм правил всичко друго в живота си. Трябва ми престиж, който не заслужавам, работа, която не мога да свърша, за да защитя име, което не съм извоювал правото да нося. Даден ми е последен шанс. Знам, че това е последен шанс за мен. Знам, че работата не е по силите ми. Не искам да правя опит да ти донеса някакво недоразумение, което да оправяш. Искам да направиш проекта и да ми разрешиш да го подпиша с моето име.

— За какъв проект става дума?

— „Кортланд Хоумс“.

— Жилищният проект ли?

— Да. Чу ли за него?

— Знам много неща за него.

— Интересуваш ли се от жилищни проекти, Хауърд?

— Кой ти го предложи? При какви условия?

Кийтинг обясни подробно и безстрастно, разказа разговора с Тухи като резюме на стенограма от съдебен процес, която е чел отдавна. Извади документите от куфарчето си, сложи ги на бюрото и продължи да говори, докато Роурк ги разглеждаше. Роурк го прекъсна само веднъж.

— Почакай малко, Питър. Замълчи.

Изчака доста време. Роурк разлистваше документите, без да ги гледа. Накрая каза:

— Давай нататък. — Кийтинг продължи послушно, без да задава въпроси.

— Няма причина да го правиш от мое име — каза той в заключение. — Ако решиш проблема, можеш да отидеш при тях и да им го предложиш от свое име.

Роурк се усмихна.

— Мислиш ли, че мога да прескоча Тухи?

— Не. Не, не мисля.

— Защо смяташ, че проявявам интерес към проектиране на жилища?

— Има ли архитект, който да не проявява такъв интерес?

— Наистина се интересувам. Но не така, както си мислиш.

Изправи се рязко, нетърпеливо и напрегнато. Кийтинг за първи път си позволи да реагира: изненада се, че Роурк потиска някакъв порив.

— Нека да помисля, Питър. Остави ми тези неща. Ела вкъщи утре вечер. Тогава ще ти дам отговор.

— Ти не… не ми отказваш?

— Още не.

— Възможно ли е… след всичко, което се случи…?

— По дяволите случилото се.

— Ще обмислиш ли…

— Сега не мога да кажа нищо, Питър. Трябва да помисля. Но не разчитай. Не е изключено да ти поискам нещо невъзможно.

— Готов съм на всичко, което поискаш, Хауърд. Каквото и да е.

— Ще говорим утре.

— Хауърд, аз… как да се опитам да ти благодаря, дори само за…

— Недей да ми благодариш. Ако приема, ще е със собствена цел. За да спечеля колкото теб. Може би и повече. Но запомни, че работя само при тези условия.

 

 

Кийтинг отиде в жилището на Роурк следващата вечер. Не беше сигурен дали е чакал нетърпеливо. Усещането, че мозъкът му е ударен, избледняваше. Способен беше да действа, но не и да преценява.

Застана насред стаята на Роурк и бавно се огледа. Благодарен беше на Роурк за всичко, което бе премълчал. Сам заговори за премълчаното, задавайки въпроса:

— Това е „Енрайт Хауз“, нали?

— Да.

— Нали ти я построи?

Роурк кимна и каза:

— Сядай, Питър. — Беше съвсем наясно.

Кийтинг носеше чантата за документи. Беше натъпкана и тежка. Остави я внимателно на пода, опряна на един стол. След това разтвори ръце, задържа ги разтворени и попита:

— Е?

— Питър, можеш ли за миг да си представиш, че си сам на света?

— Представям си го от три дни.

— Не, имам предвид нещо друго. В състояние ли си да забравиш онова, което са те учили да повтаряш, и да започнеш да мислиш, да мислиш усилено, със собствения си мозък? Има неща, които искам да разбереш. Това е първото ми условие. Сега ще ти кажа какво искам. Ако мислиш по този въпрос като повечето хора, ще кажеш, че няма значение. Но ако реагираш така, няма да се заема с проекта. Ще се съглася само ако вникнеш докрай колко е важно.

— Ще опитам, Хауърд. Бях… казах ти всичко съвсем честно вчера.

— Да. Ако не беше така, още вчера щях да ти откажа. Струва ми се, че си в състояние да разбереш и да поемеш своята част.

— Съгласен ли си да направиш проекта?

— Може би. Ако ми направиш добро предложение.

— Хауърд… готов съм на всичко, което поискаш. Каквото и да е. Бих си продал душата…

— Точно това искам да разбереш. Да си продадеш душата е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?

— Да… Мисля, че да.

— Така ли? Давай нататък. Искам да ми кажеш защо да се съглася да проектирам „Кортланд“. Искам да ми направиш предложение.

— Ще ти дам всичките пари, които ми платят. Нямам нужда от тях. Мога да ти платя и двойно повече. Ще удвоя хонорара.

— Можеш да измислиш нещо по-добро, Питър. С пари ли се опитваш да ме изкушиш?

— Ще ми спасиш живота.

— Сещаш ли се поне за една причина, поради която да имам желание да ти спасявам живота?

— Не.

— Тогава?

— Това е голям обществен проект, Хауърд. Хуманно начинание. Помисли за бедните, които живеят в предградията. Ако им осигуриш приличен стандарт за техните доходи, ще си удовлетворен, че си извършил благородно дело.

— Питър, вчера беше по-честен.

Питър заби поглед в пода и каза глухо:

— Ще ти достави удоволствие да направиш проекта.

— Да, Питър. Заговори на моя език.

— Какво искаш?

— Слушай ме внимателно. Години наред се занимавам с проблема за строежа на жилища с ниски наеми. Никога не съм мислил за бедните в предградията. Мислил съм за възможностите на нашия модерен свят. За новите материали, средствата, шансовете, които ни се предлагат и от които можем да се възползваме. Заобиколени сме с толкова много творения на човешкия гений. С такива великолепни възможности. Да строим евтино, просто, умно. Имал съм много време да се уча. Нямах кой знае колко работа след Храма на Стодард. Не очаквах резултати. Работех, защото щом видя някой материал, не мога да не се замисля какво се прави с него. И щом се замисля, трябва да го направя. Да намеря отговора, да реша проблема. Години наред се занимавах с това. Обикнах тази работа. Работех, защото исках да реша проблема. Ти искаш да знаеш как се строи жилище с месечен наем петнадесет долара, нали? Аз ще ти покажа как да го построиш за наем от десет долара.

Кийтинг неволно се наклони напред.

— Но първо искам да размислиш и да ми кажеш какво ме е накарало да посветя години наред на тази работа. Пари ли? Или слава? Може би благотворителност? Или алтруизъм?

Кийтинг поклати бавно глава.

— Добре. Започваш да разбираш. Затова каквото и да правим, нека не говорим за бедните хора в предградията. Те нямат нищо общо, макар че не бих завидял на човека, който се наеме да го обяснява на глупците. Аз не се интересувам от клиентите си, а само от архитектурните им изисквания. Смятам ги за част от темата и задачата на проекта, за мен те са като строителен материал, също като тухлите и стоманата. Тухлите и стоманата за мен не са мотив. Нито клиентите. И двете са само средства за работата ми. Питър, за да си способен да направиш нещо за хората, трябва да си способен да работиш. Но за да работиш, трябва да обичаш работата си, а не второстепенните й последствия. Работата, не хората. Собствената ти дейност, а не някакъв евентуален обект на благотворителността ти. Ще се радвам, ако нуждаещи се хора заживеят по-добре в къща, проектирана от мен. Но това не е мотив за работата ми, не е и причина, която ме подтиква да работя. Нито е награда за труда ми.

Приближи се до един прозорец и се загледа в светлините на града, чиито отражения трептяха в тъмната река.

— Ти каза вчера, че всеки архитект се интересува от жилищни проекти. Но за мен самата идея е отблъскваща. Смятам за достойно начинание да се осигури прилично жилище на човек, който печели петнадесет долара на седмица. Но не за сметка на други хора. Не като се повишават данъците и всички други наеми, за да бъде заставен онзи, който печели четиридесет на седмица, да живее в миша дупка. Точно това се случва в Ню Йорк. Никой не може да си позволи модерно жилище… освен много богатите и най-бедните. Виждал ли си къщите от кафяв пясъчник, в които са принудени да живеят семействата, разчитащи на средна заплата? Принудени са да живеят така… защото не са достатъчно некадърни. Печелят по четиридесет долара на седмица и нямат достъп до държавните жилищни проекти. Но именно те са хората, които осигуряват парите за проклетите проекти. Те плащат данъците. А данъците вдигат техните наеми. И те трябва да се преместят от преустроена тухлена къща в непреустроена, а след това в комунално жилище. Нямам никакво желание да налагам наказание на човек, само защото той изкарва петнадесет долара на седмица. Но изобщо не разбирам защо да бъде наказван човек, който изкарва четиридесет — и то в полза на по-некадърния от него. Със сигурност има много теории и цели томове по въпроса. Само виж резултатите. И все пак всички архитекти са привърженици на държавните жилища. Познаваш ли архитект, който да не е привърженик на плановото строителство на градовете? Искам да попитам някой от тях защо е толкова сигурен, че ще бъде утвърден точно неговият план. Ако бъде утвърден, с какво право го налага на другите? А ако не бъде, какво става с труда му? Сигурно ще отговори, че не иска нито едно от двете неща. Че иска съвет, консултации, сътрудничество и взаимна помощ. И резултатът ще е „Походът на вековете“. Питър, всеки един от вас, които членувахте в комитета, е работил сам по-добре, отколкото осмината колективно. Помисли някой път защо.

— Струва ми се, че знам… Но „Кортланд“…

— Да, „Кортланд“. Казах ти всички неща, в които не вярвам, за да разбереш какво искам и защо имам право да го поискам. Не вярвам в държавните жилищни проекти. Не искам и да чуя за благородните им цели. Не смятам, че са благородни. Но и това е без значение. Това не ми е първа грижа. Не ме интересува нито кой живее в къщата, нито кой поръчва строежа. Интересува ме единствено самата къща. Ако трябва да се строи, хубаво е да се строи както трябва.

— Ти… искаш ли да направиш проекта?

— През годините, когато работех по този проблем, изобщо не съм се надявал, че резултатите ще бъдат приложени. Наложих си да не се надявам. Знаех, че няма да имам шанса да покажа какво може да се направи в голям мащаб. Твоите държавни жилищни проекти, освен всичко друго толкова оскъпиха строителството, че частните собственици не могат да си позволят такива проекти, не могат да си позволят каквото и да било евтино строителство. Аз никога няма да получа работа от държавата. Това ти е ясно. Сам каза, че не мога да прескоча Тухи, а той не е единственият. Никога не съм получавал работа от група, борд, съвет или комитет, обществен или частен, с изключение на случаите, когато определен човек се е борил за мен, като Кент Лансинг. За това си има причина, но сега няма да говорим за нея. Искам само да знаеш, че съм наясно защо имам нужда от теб и че сделката ще е честна.

— Ти имаш нужда от мен ли?

— Питър, харесвам този вид работа. Иска ми се да бъдат построени такива жилища, да са реални, действащи, изпълнени с живот. Но всяко нещо, изпълнено с живот, е цялостно. Знаеш ли какво означава това? Цяло, чисто, завършено, неделимо. Знаеш ли какво представлява принципът на целостта? Мисъл. Мисълта, създала това нещо и всяка част от него. Мисълта, която никой не може да промени или да накърни. Искам да направя проекта за „Кортланд“. Искам да бъде построен точно така, както го проектирам.

— Хауърд… аз няма да кажа, че няма значение.

— Наясно ли си?

— Да.

— Обичам да получавам пари за труда си. Но този път мога да мина и без тях. Обичам хората да знаят, че сам си върша работата. Мога да мина и без това. Обичам, когато обитателите на сградите ми са доволни от моята работа. Но това не е толкова важно. Единственото, което има значение, моята цел, моята награда, моят принцип, моят мотив е самата работа. Да е свършена така, както мисля, че трябва да бъде свършена. Питър, това е единственото нещо на света, което ти можеш да ми предложиш. Предложи ми го и ще имаш всичко, което съм способен да дам. Работата да бъде свършена така, както аз мисля, че трябва да бъде свършена. Това е лична, себична, егоистична мотивация. Аз действам само по този начин. Такъв съм.

— Да, Хауърд. Разбирам. Напълно.

— Ето какво ти предлагам: ще направя проекта за „Кортланд“. Ти ще го подпишеш с твоето име. Целият хонорар ще е за теб. Но ще гарантираш, че ще бъде построен точно по моя проект.

Кийтинг го погледна право в очите. Погледът му беше ясен и спокоен. Изтекоха няколко секунди.

— Добре, Хауърд. Изчаках, за да ти покажа, че съм наясно точно какво искаш и какво ти обещавам.

— Нали знаеш, че няма да е лесно?

— Зная, че ще бъде ужасно трудно.

— Да, така е. Проектът е толкова голям. И преди всичко е държавен. Ще се замесят толкова много хора, всеки от тях ще разполага с някаква власт и ще иска да я упражни по някакъв начин. Ще водиш трудна битка. Ще ти е нужна смелостта на моите убеждения.

— Ще се опитам да бъда на висота, Хауърд.

— Не ще успееш, ако не си наясно, че ти давам доверие, по-свято и по-благородно, ако думата ти харесва, от която и да било алтруистична цел. Ако не си наясно, че това не е услуга, че го правя не заради теб или за бъдещите наематели, а за себе си и че ти ще го получиш само при тези условия.

— Добре, Хауърд.

— Ще трябва сам да се справиш с изпълнението. Ще трябва да сключиш железен договор с твоите възложители и после да водиш битка с всеки бюрократ, който ще се появява всеки пет минути през следващата година или повече. Единствената ми гаранция ще е твоята дума. Готов ли си да ми я дадеш?

— Давам ти думата си.

Роурк извади от джоба си два листа, напечатани на пишеща машина и му ги подаде.

— Подпиши се.

— Какво е това?

— Договор между нас двамата за условията на нашето споразумение. По един екземпляр за всеки. Вероятно няма да има никаква правна сила. Ще го съхранявам като заплаха за теб. Няма да мога да те съдя. Но ще мога да го разглася. Ако искаш да спечелиш престиж, няма да допуснеш да се разбере. Ако смелостта ти изневери, помни, че отстъпиш ли, губиш всичко. Но ако удържиш на думата си, аз ти давам своята и съм го написал тук, че няма да покажа на никого този договор. Кортланд ще е твой. В деня, в който бъде завършен, ще ти пратя този лист и ти ще го изгориш, ако желаеш.

— Добре, Хауърд.

Кийтинг се подписа и подаде писалката на Роурк, който се подписа на свой ред.

Кийтинг не откъсваше очи от него. Изрече бавно, сякаш се опитваше да изрази ясно някаква своя смътна мисъл:

— Всеки би казал, че си глупак… Всеки би казал, че аз получавам всичко…

— Ще получиш всичко, което обществото е в състояние да ти даде. Целият хонорар ще е за теб. Цялата слава, всички почести ще са за теб. Благодарността на обитателите също ще е за теб. А аз… аз ще взема онова, което човек не може да получи от никой друг, освен от самия себе си. Аз ще съм създателят на „Кортланд“.

— Ти ще получиш повече от мен, Хауърд.

— Питър! — Гласът беше тържествуващ. — Наясно ли си?

— Да…

Роурк се облегна на една маса и тихо се засмя. Кийтинг не бе чувал по-щастлив смях.

— Ще стане, Питър. Ще се получи. Всичко ще е както трябва. Ти направи нещо чудесно — не ми каза, че ми благодариш, защото това би развалило всичко.

Кийтинг кимна мълчаливо.

— Сега си отдъхни, Питър. Искаш ли едно питие? Няма да обсъждаме никакви подробности тази вечер. Поседи малко, за да свикнеш с мен. Престани да се страхуваш от мен. Забрави всичко, което каза вчера. Нека остане в миналото. Започваме отначало. Вече сме партньори. Ти трябва да свършиш своята част от работата. Тя е равностойна. Между другото за мен точно това е сътрудничеството. Ти ще се заемеш с хората, а аз — с проекта. Всеки от нас ще свърши работата, която умее най-добре, по най-честния начин.

Приближи се до Кийтинг и протегна ръка.

Без да помръдне, без да вдигне глава, Кийтинг пое подадената ръка и пръстите му се сключиха за миг около нея.

Роурк му поднесе питие. Кийтинг изпи три големи глътки и заразглежда стаята. Стискаше чашата с пръсти, ръката му изглеждаше стабилна, но ледът подрънкваше в течността без видимо движение.

Погледът му бавно изучаваше стаята и тялото на Роурк. Не го прави умишлено, не иска да ме засегне, не е нарочно, той дори не го съзнава, казваше си Кийтинг. Цялото му тяло излъчва посланието, че се радва на живота. В този миг осъзна, че никога не бе допускал възможността живо същество да изпитва радост от живота.

— Ти си… толкова млад, Хауърд… Толкова си млад… Някога те упреквах, че си твърде стар и сериозен… Помниш ли, че работеше за мен при Франкън?

— Забрави тези неща, Питър. Разбираме се добре и без спомени.

— Спомням си, защото си добър с мен. Не се мръщи. Изслушай ме. Трябва да ти разкажа нещо. Знам, че не искаш да говорим за това. За бога, и аз не исках ти да заговориш за него! Онази нощ реших, че трябва да се оградя със защитна стена, за да ме пази от всичко, което би могъл да ми хвърлиш в лицето. Но ти не го стори. Ако си сменим местата, ако това беше моят дом, имаш ли представа какво щях да направя или да кажа? Ти не си достатъчно суетен.

— О, не е така. Твърде суетен съм. Ако държиш на тази дума. Не правя сравнения. Никога не мисля за себе си, сравнявайки се с някой друг. Никога не се смятам за част от нещо. Аз съм изключително егоцентричен.

— Да. Такъв си. Но егоцентриците не са добри, за разлика от теб. Ти си най-себичният и най-добрият човек, когото познавам. А това е необяснимо.

— Може би тези понятия са безсмислени. Може би те означават онова, което хората са научени да мислят, че означават. Но нека да оставим настрана тези неща. Ако искаш да си говорим, нека поговорим какво ще правим. — Наведе се и погледна през отворения прозорец. — Жилищният квартал ще е там долу. Онази тъмна ивица, тя е теренът за „Кортланд“. Когато е готов, ще го виждам от моя прозорец. Ще бъде част от града. Питър, казвал ли съм ти колко обичам този град?

Кийтинг погълна останалото питие.

— Смятам да си тръгвам, Хауърд. Не съм във форма тази вечер.

— Ще ти се обадя след няколко дни. По-добре да се срещаме тук. Не идвай в офиса ми. Не е хубаво да те виждат там — някой може да се досети. Между другото, по-късно, когато направя скиците, ще трябва да ги пречертаеш със собствените си ръце. Някои хора могат да разпознаят стила ми.

— Да… Добре…

Кийтинг стана и погледна неуверено чантата си за миг, после я вдигна. Измърмори няколко неясни думи за довиждане, взе си шапката, отиде до вратата, след това спря и погледна надолу към чантата.

— Хауърд… Искам да ти покажа нещо.

Върна се обратно и сложи чантата на масата.

— Не съм ги показвал на никого. — Пръстите му несръчно опипваха закопчалките. — Нито на майка ми, нито на Елсуърт Тухи… Исках да ми кажеш дали има някаква…

Подаде на Роурк шест свои платна.

Роурк ги разгледа едно след друго. Гледа ги по-дълго от необходимото. Когато се почувства достатъчно уверен, за да вдигне очи, поклати глава, отвръщайки мълчаливо на думата, която Кийтинг не бе изрекъл.

— Твърде късно е, Питър — каза тихо.

Кийтинг кимна.

— Мисля… че зная.

След като Кийтинг си тръгна, Роурк се облегна на вратата, затваряйки очи. Повдигаше му се от жалост.

Никога не бе изпитвал такова нещо, дори когато Хенри Камерън рухна в краката му, дори когато Стивън Малъри хлипаше на леглото пред него. Тези мигове бяха чисти. Но сега изпитваше жалост към този човек, лишен от достойнство и надежда, към неговата обреченост, към чувството му за безвъзвратност. Изпитваше срам, срам от самия себе си, че трябваше да произнесе присъда над някого, че трябва да познае емоция, в която няма и сянка от уважение.

Изпитвам жалост към него, помисли той и вдигна учудено глава. Каза си, че светът, в който това уродливо усещане се нарича добродетел, е твърде несправедлив.