Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (1)

(Как една красива жена влезе в живота на принца)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sie will nur Ihr Geld, Durchlaucht, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)
Сканиране
Papi (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски, Светлана Стратирадева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 978-954-398-316-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1358


„Тази вечер ще излизам“ — каза принц Корнелиус. Икономката му, графиня Леополдин фон Кутнер не можеше да повярва на чутото и го погледна смаяна. Корнелиус никога не излизаше, а това, че тази вечер имаше среща с жена, беше направо невероятна. Принцът, обаче изглеждаше в отлично настроение и се върна вкъщи чак на другата сутрин.

Графинята трябваше да забрави за чувствата, които самата тя изпитваше към своя работодател. Наложи си да го направи за доброто и на двама им. Когато обаче разбра в кого се е влюбил той, тя реши да вземе нещата в свои ръце. Корнелиус се беше оставил да бъде оплетен в мрежите на Ивет Мортенсен — жената, която беше станала причина за развода на Леополдин.

— Какво?

Графиня Леополдин фон Кутнер не успя да каже нищо повече. Тя буквално загуби дар слово и невярващо се вторачи в посетителя си.

Той също беше видимо притеснен и извади от джоба си бяла кърпа, с която забърса рукналата от челото му пот. Господинът беше облечен в тъмносив официален костюм, който очевидно беше крайно неподходящо облекло за този горещ летен ден.

— Съжалявам много — смутено каза той. — Аз съм само адвокат на съпруга ви.

Той разхлаби вратовръзката си с няколко милиметра и отново забърса потта от челото си. В този момент адвокатът истински завиждаше на графиня Леополдин за тънката й ефирна памучна рокля.

Графинята не беше очаквала посещение и носеше удобни домашни дрехи. Те влязоха в елегантната приемна на голямата къща, в която беше много по-хладно, отколкото на терасата. Графинята го погледна ядосано и му обърна гръб. Той беше свикнал с тази гледка, не му беше за пръв път през всичките тези години.

Графиня Леополдин не беше класически красива като моделите от списанията за скъпи тоалети, но все пак беше много привлекателна жена. Тя беше слаба и елегантна, но, за съжаление на мъжа си, твърде висока. Черната й коса блестеше на слънцето с меден оттенък. Графинята се обърна към адвоката, пред който отново се разкри гледката на красивото й лице, сивите й очи и безукорно оформените й вежди. Леополдин имаше малка брадичка, а носът й беше малко по-дълъг, отколкото на повечето мъже би им се искало. Това придаваше на лицето й издължен вид.

Графиня Леополдин прехапа добре оформените си устни. Адвокатът забеляза това и имаше чувството, че всеки момент от тях щеше да потече кръв. Графинята беше по-ядосана от всякога.

— След десет години брачен живот това е всичко, което мъжът ми има да ми каже, така ли? — почти извика тя и седна в едно от старинните кожени кресла, кръстосвайки дългите си елегантни крака, обути в домашни пантофи.

Адвокатът вдигна безпомощно ръце.

— Аз само ви предавам думите му — каза той.

— Знам, доктор Шрайнер, Просто съм отвратена от това колко безхарактерен е съпругът ми. Истинско безгръбначно. След като е решил да се разделим, да беше дошъл да ми го каже лично, а не чрез посредник! Що за отношение?!

Адвокатът въздъхна.

— За съжаление това не е всичко.

Графиня Леополдин, която всички познаваха като Лео, повдигна вежди.

— Не е ли?

Доктор Шрайнер поклати глава.

— Наистина не искам да го правя, но ще се наложи да ви напомня за предбрачния ви договор.

Тя го погледна ужасена.

— Той настоява за това, така ли?

Адвокатът кимна.

— За съжаление, да. Не можах да го разубедя, а юридически той е в пълното си право.

— Типично в негов стил — каза Лео и погледна към камината, над която в скъпа сребърна рамка имаше портрет на добре изглеждащ тъмнокос мъж. Това беше съпругът й — човекът, когото тя някога беше обичала.

— В предбрачния договор, който сте подписали, всичко е написано много ясно — чу го да казва тя. — При раздяла всеки от съпрузите получава това, което е имал преди брака.

— В моя случай това не е никак много — въздъхна Лео. — Когато се оженихме, аз бях бедна студентка.

— За съжаление по време на брака няма придобито имущество или пари, които да делите — отвърна адвокатът.

— Прав сте. Ние живеем от наследството на неговия род.

— Ако ми позволите да отбележа, вие лично управлявахте семейните финанси отлично.

Лео се засмя.

— И така да е било, това мое задължение е отменено, смятано от днес. Оставям мъжът ми да се оправя с финансите, както намери за добре. Познавайки го обаче и знаейки какъв начин на живот води, не го очакват никак добри дни. Едуард никога не е можел да се оправя с пари, знае само да ги харчи.

— Жалко за него тогава — каза адвокатът и се изправи.

— Така е — каза Лео и го придружи до изхода през хладното преддверие.

— А, има и още нещо — каза адвокатът, преди да слезе по стълбите и да влезе в лимузината си, която беше оставил с работещ климатик. — Граф Едуард ви моли да напуснете къщата колкото се може по-скоро. Съпругът ви иска да се нанесе тук с новата си приятелка. Той каза, че можете да вземете със себе си само това, което сте донесли преди брака, както и личните си вещи.

Лео погледна към адвоката, който беше малко по-нисък от нея, с гордо вдигната глава.

— Аз нямам намерение да крада от мъжа си, доктор Шрайнер!

— Отлично знам това — отвърна той и й подаде ръка за сбогом. — Радвам се, че ви видях, графиньо. Работата с вас ще ми липсва — въздъхна той. — Ако мога да си позволя да ви дам съвет — наемете си адвокат.

Лео се засмя.

— Нямам намерение да падам на нивото му — каза тя. — Всичко хубаво, доктор Шрайнер.

Адвокатът бързо се качи в колата си, а Лео влезе обратно в къщата. Чак сега тя осъзна колко унижена се чувстваше от отношението на мъжа си спрямо нея.

Едуард беше женкар и бохем. Тя много добре знаеше това. В първите години от брака им се беше опитала да го промени, но постепенно осъзна, че не може и просто се отказа. Прие го такъв, какъвто е. Тя многократно го беше хващала в изневери и той винаги й се кълнеше в любов, обещавайки, че това е за последно. До следващия път. С всяка изневяра и лъжа, любовта на Лео към съпруга й охладняваше все повече и повече. В момента тя не изпитваше нищо към него — нито любов, нито някаква симпатия, нито дори омраза. Нищо, абсолютно нищичко.

През последните няколко години Лео се беше превърнала в нещо като администраторка на семейните дела и финанси. Отделно от това двамата живееха почти разделени — всеки своя живот. Едуард всяка вечер беше на различно парти и почти всяка седмица — с нова жена. През това време съпругата му се беше отдръпнала от всичко и всички и живееше уединена в имението Кутнер. Къщата и земята около нея бяха придобити от предците на мъжа й, които му бяха оставили завидно богатство. Разбира се, то не беше несметно, но умелото управление на Лео им позволяваше да живеят добре, без да се лишават от нищо.

Лео излезе на горещата тераса и погледна към парка. Тя беше живяла тук с удоволствие и се беше грижила имението да е винаги добре поддържано. Графинята въздъхна.

Беше й ясно, че животът й от тук нататък нямаше да е никак лесен. Тя нямаше нито дом, нито доходи. В името на любовта си към Едуард Лео се беше отказала от всичко в живота си — дори от образованието си, което така и не завърши. Тя беше мечтала да стане учителка. Едуард я беше уверил, че ставайки негова жена, тя няма да се грижи за пари или работа никога повече.

Лео не се притесняваше от това, че щеше да се наложи да работи, за да се издържа. Животът й с Едуард беше свързан с това да не прави нищо, а това никак не й харесваше. Поради тази причина се беше заела с поддръжката на имението и управлението на семейните финанси.

Лео добре знаеше причината Едуард окончателно да охладнее към нея и да поиска развод. Той беше загубил ума си по красавица на име Ивет Мортенсен, с която и в момента беше на Лазурния бряг, наслаждавайки се на компанията й и харчейки парите, които баща му и дядо му бяха завещали. Тази хитра и пресметлива блондинка му беше завъртяла главата и той беше готов да направи всичко за нея. Само ако можеше Едуард да се запознае с предишните й мъже — богати господа на средна възраст — също като него, които можеха да напишат оди за това как Ивет ги беше омаяла и впоследствие заменила за някой по-млад и по-богат.

За Лео беше повече от ясно, че Ивет Мортенсен правеше същото и с Едуард. Щеше да се забавлява с него, докато парите му привършат и после щеше да поиска да „останат приятели“.

Това обаче вече не беше проблем за графинята. Тя се беше уморила от всичките изневери на Едуард. Време беше да вземе живота си в свои ръце.