Пол Кристофър
Мечът на тамплиерите (29)

28.

Потеглиха на юг с големия мерцедес, следвайки безкрайната лазурносиня извивка на Бискайския залив. Сърцата им трепваха всеки път, когато ги задминеше някой от сините патрулни автомобили субару с надпис Gendarmerie Nationale, но пристигнаха абсолютно необезпокоявани в Страната на баските и скалистите брегове на Пиренеите и също така безпроблемно прекосиха границата при Андайе. Единственият видим знак, че са преминали от една държава в друга, бе промяната в указателните табели на магистралата от синьо на черно върху бяло.

Отдавна бяха отминали дните, когато на границата имаше ограда с бодлива тел и грубияните на Франко мушкаха багажа с дулата на автоматите си. Мястото им бе заето от сините табели със златните звездички на Европейския съюз и надпис „добре дошли“, както и от туристическо информационно бюро, чиито служители говореха няколко езика.

Прекосиха прочутата винарска област Навара, поеха на запад през равнините на Кастилия и накрая стигнаха до Саламанка и старите бойни полета, за които Холидей само бе чел в увлекателните романи на Бърнард Корнуел за приключенията на майор Шарп по време на Наполеоновите войни. Пресякоха португалската граница още по-незабележимо и продължиха на юг към старата столица Коимбра, където поеха по магистралата за Лисабон. Цялото пътешествие им отне два дни, през което време не откриха никакви признаци, че са следени било от полицията, било от някой друг.

В Лисабон си купиха билети за полета на азорската авиокомпания САТА и излетяха от летище Портела на следващия ден. Предния следобед Холидей си бе купил от рецепцията на хотела пътеводител за Азорските острови и го четеше всяка свободна минута.

— Нали разбираш, че всичко това може да се окаже напразно. Все едно гоним вятъра — каза Пеги. Самолетът им — „Еърбъс 310“ — бе набрал височина и навлизаше в небето над Атлантическия океан, оставяйки Европа зад гърба им. — Дядо също може да е преследвал призраци от миналото. — Тя сви рамене. — Може би Дюрок е права и търсенето ни наистина е приключило в Ла Рошел.

— Не мисля. Хенри Грейнджър никога през живота си не е гонил вятъра — възрази Холидей. — Не беше в характера му. Той беше историк, събираше факти, проверяваше източници, правеше проучвания, развиваше хипотези, излагаше теории.

— С други думи, вършел е всичко както трябва.

— Точно така.

— Но в това няма смисъл — продължи да спори Пеги. — Той е крил меча в продължение на десетилетия. Сетне изведнъж се свързва с Кар-Харис и хуква към Англия.

— А после и към Германия — добави Холидей.

— Предполагам, че това означава Келерман. Какво го е накарало да го направи след толкова години?

— Възможно е не той да е проявил интерес — каза Холидей, — а някой друг да е проявил интерес към него.

— Като например Броудбент?

— Адвокатът? — Холидей сви рамене. — Мисля, че Броудбент се появява на сцената доста късно и не е нещо повече от обикновен наемник. Смятам, че хората на Келерман го използват. Историята за баща му и за меча е съшита с бели конци. Той просто се опитваше да измъкне от нас информация.

— Значи смяташ, че зад всичко това стои Келерман?

— Или е той, или са онези от Содалитиум Пианум, или както там Дюрок нарече главорезите на Ватикана.

— Вярваш ли й? — попита скептично Пеги. — Може да не ни е взела на сериозно, може да сме й заприличали на онези откачалки, които ходят с алуминиеви каски на главите, за да се защитят от космическите лъчения, с които ни облъчват извънземните, а?

Стюардесата мина покрай тях с количка, отрупана със сандвичи със сирене, увити във фолио, и кутийки фанта портокал. Холидей и Пеги си взеха и от едното, и от другото. Сиренето имаше вкус на стара стелка. Да, нищо общо с кухнята в „Ла Турел“, малкото парижко кафене.

— Знаеш ли, че фантата е била изобретена в нацистка Германия от един немски химик, доктор Шетелиг, като алтернатива на кока-колата, чиито доставки били затруднени поради ембаргото, наложено от Щатите на Германия? — каза Холидей. — Произвеждали са я от захарин, отпадъци от пресите за ябълков сайдер и странични продукти при производството на сирене.

— И какво общо има това? — попита Пеги и огледа намръщено кутийката с добре познатата напитка в ръцете си.

— Това показва, че понякога истината може да изглежда по-необикновена от измислицата — обясни той. — Борджиите са съществували и някои от тях наистина са били убийци, каквито ги описа доктор Дюрок.

— Добре, а тайните общества, Док? Стига де!

— Защо не? — отвърна Холидей. — Тайното общество не е нищо повече от една мрежа, кръг от хора. Мафията е такава мрежа, семейство Буш също, както и студентското братство „Черепи и кости“ в Йейл. Постави ги в съответния контекст и непременно ще получиш отличен материал, който би одобрила дори Опра.

— Мъртвите свещеници по улиците на Йерусалим са сред нещата, които никога няма да попаднат в списъка й с четива, препоръчани за лятото — изсумтя Пеги.

— Въпросът е там, че организации като Содалитиум Пианум и Ла Сапиниер наистина съществуват. Свещеникът бе изпратен, за да ни убие, в това не може да има никакво съмнение. Той беше убиец. Дори португалците имат тайни общества. Тяхната Карбонария — военизирана групировка, съставена от масони — е отговорна за убийството на крал Карлос I в началото на XX век.

— Не започвай пак с лекциите по история, Док — предупреди го Пеги.

— Извинявай — каза той, отпи от фантата, замисли се за нацистите и обелките от ябълки и остави кутийката на таблата пред себе си.

— Да отидеш до Азорските острови само заради някакво име, което си видял изписано на борда на случайно минаваща яхта, това ми се струва прекалено — каза Пеги, зареяла поглед през прозореца към пухкавите бели облачета, които се носеха в небето.

— Тук има нещо повече от обикновена логическа връзка — отвърна Холидей. — Опитвам се да разсъждавам като вуйчо Хенри, да напасна хипотезата към фактите, а не обратното. Когато разполагаш с достатъчно факти, преминаваш от хипотеза към теория, а единственият начин да докажеш теорията е да…

— Да намериш съкровището, което Роже дьо Флор е изнесъл от замъка Пелерин — довърши Пеги.

— А това е причината да отидем на Азорските острови — каза Холидей.

— Разполагаш ли с достатъчно факти, за да докажеш хипотезата? — попита Пеги.

— Разполагам с доста улики.

— Ами изложи ги тогава — усмихна се Пеги.

— Представи си, че си пират. Къде ще скриеш твоето съкровище?

— На пустинен остров.

— Но не и в пещерата на прочут отшелник или в оживено пристанище като Ла Рошел?

— Защо да не го оставя в замъка Пелерин? — попита Пеги.

— Защото нямаш представа след колко време и той, и Йерусалим ще паднат под ятагана на сарацините. Пиратите крият съкровищата си, за да ги предпазят от любопитни очи и крадливи пръсти.

— Ами ако се окаже, че всичко е измислица? — възрази Пеги. — Че цялата тази история за съкровището на тамплиерите е мит?

— Копали са Храмовия хълм в продължение на цели девет години, което означава, че са търсили нещо. Повечето истории твърдят, че става въпрос за Кивота на завета, но кой знае?

— Хората непрекъснато търсят съкровища. Едно време копаех в двора на дядо да търся индиански артефакти. Не открих дори връх от стрела.

— Съкровището на тамплиерите е едно, богатството на тамплиерите — съвсем друго. Те са били неимоверно богати, това е установен факт. Освен това, малко преди орденът им да бъде разпуснат, те са обърнали в ликвидност всичките си активи. Това също е факт. Тези пари са отишли някъде.

— И смяташ, че са скрити на Азорите?

— Връзва се. Първо, те са най-близките необитаеми острови до Ла Рошел. Вярно е, че някои от тях са изобразени още през 1375 г. в Atlas Catalan, или Каталунския атлас, но заселването им започва сто и дори повече години след това. Според пътеводителя, който чета, Корву, най-малкият остров в архипелага, бил открит едва в средата на XV век. Дори в момента на него живеят по-малко от триста души.

— Добре — каза Пеги. — Приемам аргумента за пустинния остров.

— Какво? Ще си играем на „Сделка или не“, така ли? — засмя се Холидей.

— Нещо подобно — каза Пеги. — Искам още доказателства.

— Келерман — отвърна Холидей.

— Каква е връзката между Келерман и Азорските острови?

— Кораб на име „Швабенланд“. По заповед на Химлер е бил предоставен на „Аненербе“ за нуждите на организацията по време на експедициите й в търсене на следи от арийско присъствие в Южна Америка и най-вече на Антарктида. Корабът използвал за своя база Азорските острови и преди войната, и през нея, когато се предполага, че Португалия е била неутрална. Възможно е някой от хората на борда на „Швабенланд“ да е чул нещо за тамплиерско съкровище, скрито на Азорските острови, и от това да се е родил цял мит.

— Не ми се струва много вероятно, но, да, възможно е — каза тя. — Ами ватиканските главорези на Дюрок?

— Може би разчистват стари сметки? — предположи Холидей.

— Едва ли. Не можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Вероятно е свързано с опазването на някаква тайна. Напоследък имиджът на Ватикана бе опетнен от доста скандали и при положение че на папския трон седи немец, църквата би пострадала сериозно, ако някой реши да се разрови в старите истории, свързани с нацистка Германия.

— Това ли е всичко?

— Горе-долу. С изключение на най-важното.

— И кое е то?

— Вуйчо Хенри.

— Какво по-точно?

— Захванеше ли се с нещо, винаги го довеждаше докрай и това е принцип, който следваше през целия си живот — подчерта Холидей. — Всичко, което сме направили до момента, е било предначертано от неговите действия. Неслучайно е скрил меча на мястото, на което го открихме. Искал е да го намерим. Планирал го е. Знаел е, че ще тръгнем по следите му, независимо къде ще ни отведе. — Холидей вдигна ръка и започна да изброява на пръсти: — Англия, Германия, Италия, Йерусалим, Франция, а сега и Азорските острови. Последната брънка във веригата.

— Продължавам да не разбирам защо е чакал повече от половин век, преди да започне това проучване — каза Пеги. — Ако е знаел това през цялото време, не смяташ ли, че щеше да открие съкровището много отдавна?

— Смятам — съгласи се Холидей. — И аз не мога да си отговоря на този въпрос.

След два часа кацнаха на летище „Пунта Делгада“ на остров Сан Мигел. Столицата на острова Пунта Делгада беше малък град — нямаше и петдесет хиляди жители — с безброй черкви и красиви сгради от XVII и XVIII в., които отразяваха богатото минало на архипелага, използван като отправна точка от всеки, който се отправял към Новия свят с надеждата да забогатее. Сега обаче Пунта Делгада бе предимно туристическа атракция.

Настанаха се в „Хотел ду Колежиу“ в центъра на града, хапнаха пикантна рибена супа, за да неутрализират въздействието на сандвича със сирене и фантата, после легнаха да спят и се събудиха чак за закуска на следващата сутрин. Времето бе чудесно: безоблачно небе, ярко слънце, приятен ветрец, полъхващ откъм залива.

— Какъв е планът? — попита Пеги, преди да се нахвърли върху второто си канелено руло. — Да вземем лопати и да започнем да копаем по плажовете?

— В пещерите — каза Холидей и отпи от своето chavena quente, много силно черно кафе. — Те са единственото подходящо място.

— Тук има ли пещери?

— Колкото искаш. Всичките острови са с вулканичен произход и са прорязани от лавови тръби.

— И как ще разберем къде точно да копаем?

— С помощта на логиката — отвърна Холидей. — Повечето пещери тук са добре известни, дори прочути, а на архипелага има дружество на спелеолозите, така поне твърди моят пътеводител.

— Следователно?

— Следователно ще търсим пещери, които никой не е изследвал, а това означава да отидем на Корву, най-малкия и най-отдалечения остров от всички. — Холидей се усмихна. — Да не пропускаме и обстоятелството, че някога Корву е бил известен като Pequento Rocha, Малката скала.

— И как ще стигнем до тази твоя малка скала?

— Можем да вземем самолет, но лично аз предпочитам да я видя откъм морето такава, каквато я е видял и Роже дьо Флор. Затова ще потърсим лодка.