Андреа Камилери
Крадецът на закуски (15) (Комисарят Монталбано се вбесява)

15

Ливия седеше на пейката на верандата напълно неподвижна и, изглежда, наблюдаваше морето. Не плачеше, но подутите й и зачервени очи говореха, че беше изплакала всичките си сълзи. Комисарят седна до нея, взе ръката й и я стисна. На Монталбано обаче му се стори, че хваща нещо мъртво, и веднага усети студенината. Пусна я и запали цигара. Искаше Ливия да участва възможно най-малко в цялата тази история, но тя се обърна към него с прям въпрос, над който явно беше разсъждавала.

— Искат да му направят нещо лошо ли?

— Точно лошо — не вярвам. Но да направят така, че да изчезне за известно време, това — да.

— И как?

— Откъде да знам, може би като го вкарат в някое сиропиталище под фалшиво име.

— Защо?

— Защото се е запознал с хора, които не е трябвало да познава.

Взирайки се все така втренчено в морето, Ливия се замисли над последните думи на Монталбано.

— Не разбирам — каза тя.

— Какво?

— Ако тези хора, които Франсоа е видял, са тунизийци, може би нелегални, вие като полиция не бихте ли могли…

— Не са само тунизийци.

Ливия бавно, сякаш го правеше с усилие, се обърна и го погледна.

— Не?

— Не. И няма да ти кажа нито дума повече.

— Искам го.

— Кого?

— Франсоа. Искам го.

— Ама, Ливия…

— Мълчи! Искам го. Никой не може да ми го вземе така, а ти още по-малко от другите. Знаеш ли, през тези часове мислих много… Салво, на колко години си?

Попитан неочаквано, комисарят за момент прояви несигурност.

— Струва ми се, че съм на четирийсет и четири.

— Четирийсет и четири и десет месеца. След два месеца ще навършиш четирийсет и пет. Аз съм на трийсет и три навършени. Даваш ли си сметка?

— Не. За какво?

— Шест години, откакто сме заедно. Понякога си говорим да се оженим, но след това изоставяме темата. И двамата с общо, но мълчаливо съгласие не вземаме решение. Добре сме си и така, а нашата леност, нашият егоизъм винаги вземат връх.

— Леност? Егоизъм? Ама що за думи употребяваш? Имаме обективни трудности, които…

— … Можеш да си ги завреш отзад — завърши брутално Ливия.

Монталбано замълча смутено. Само веднъж или два пъти за шест години беше чувал Ливия да става вулгарна и винаги беше в тревожни и крайно напрегнати ситуации.

— Извини ме — каза тихо Ливия. — Но понякога не понасям така добре прикритото ти лицемерие. Цинизмът ти е по-истински.

Монталбано продължи мълчаливо да получава и да понася ударите й.

— Не ме разсейвай от това, което искам да ти кажа. Ти си ловък, такъв ти е занаятът. Ще ти задам само един въпрос: кога мислиш, че ще можем да се оженим? Отговори ми ясно.

— Ако зависеше само от мен…

Ливия скочи на крака.

— Стига! Отивам да си лягам, взех две сънотворни, за да спя, самолетът ми излита от Палермо на обяд. Преди това обаче слагам край на разговора ни. Ако изобщо някога се оженим, ще го направим, когато ти си на петдесет години, а аз на трийсет и осем. Твърде стари, за да имаме деца, ще си кажем. Без изобщо да забележим, че някой, Бог или който го замества, вече ни е изпратил детето в подходящия момент.

* * *

Един час преди полунощ се увери, че Ливия спи дълбоко, изключи телефона, събра всички монети, които успя да намери, загаси лампите и излезе. С колата стигна до телефонната кабина на паркинга пред бара в Маринела.

— Николо? Монталбано съм. Две неща. Утре сутринта към обяд изпрати някого с оператор в близост до моето полицейско управление. Ще има новини.

— Благодаря. А другото?

— Другото — имате ли някаква миникамера, съвсем малка, която да не се забелязва и да не вдига шум? Колкото е по-миниатюрна, толкова по-добре.

— Искаш да оставиш на потомците си документ за твоите геройства в леглото ли?

— Ти знаеш ли да използваш тази камера?

— Разбира се.

— Тогава ми я донеси.

— Кога?

— Веднага щом приключиш с информационната емисия в полунощ. Не звъни, когато дойдеш, защото Ливия спи.

* * *

— С господин префекта на Трапани ли говоря? Извинете ме за късния час. Аз съм Корадо Меникели от „Кориере дела сера“. Обаждам се от Милано. Получихме сведение за факт с изключителна важност, но преди да го публикуваме, тъй като пряко ви засяга, бихме искали потвърждение лично от вас.

— Изключителна важност?! Кажете.

— Вярно ли е, или не, че ви е оказан натиск за тунизийски журналист, който да бъде подпомогнат по време на престоя си в Мадзара? Във ваш интерес е, преди да ми отговорите, да помислите.

— Не е нужно да мисля за нищо! — избухна префектът. — За какво говорите?

— Не си ли спомняте? Твърде странно е, тъй като историята се е случила преди не повече от двайсетина дни.

— Историята, за която говорите, никога не се е случвала! Не съм получавал никакъв натиск! Не знам нищо за тунизийски журналисти!

— Господин префект, ние обаче имаме доказателства, че…

— Вие не може да имате доказателства за факт, който не съществува! Дайте ми веднага директора!

Монталбано затвори. Префектът на Трапани беше искрен, но неговият шеф на кабинета — не.

* * *

— Валенте? Монталбано съм. Престорих се на журналист от „Кориере дела сера“ и говорих с префекта на Трапани. Нищо не знае. Играта я е задвижил нашият приятел, комендатор Спадача.

— Откъде се обаждаш?

— Спокойно. Обаждам ти се от телефонна кабина. Сега ще ти кажа какво трябва да направим, разбира се, ако ти си съгласен.

За да му го каже, изхарчи всичките си монети, с изключение на една.

— Мими? Монталбано съм. Спеше ли?

— Не. Танцувах. Що за тъпи въпроси!

— Разсърден ли си ми?

— Ех, да, господине! След ролята, която ме накара да изиграя!

— Аз? Каква роля?

— Да ме изпратиш да взема момченцето. Ливия ме гледаше с омраза, не можех да го откъсна от ръцете й. Буца ми се сви тук, в стомаха.

— Къде отведе Франсоа?

— В Калапиано, при сестра ми.

— Мястото сигурно ли е?

— Много сигурно. Тя и съпругът й имат огромна къща на пет километра от селото, уединено земеделско имение. Сестра ми има две деца, едното на същата възраст като Франсоа, там ще се чувства много добре. Загубих два часа и половина, за да отида, и два часа и половина, за да се върна.

— Уморен ли си?

— Много съм уморен. Утре няма да идвам в полицейското управление.

— Съгласен съм, не идвай на работа, но най-късно към девет часа трябва да си вкъщи, в Маринела.

— Да правя какво?

— Вземи Ливия и я закарай в Палермо на летището.

— Разбира се.

— Как така ти мина умората бе, Мими?

* * *

Ливия спеше неспокойно, като от време на време простенваше. Монталбано затвори вратата на спалнята, седна във фотьойла, пусна телевизора, но намали звука почти до минимум. По „Телевигата“ зетят на Галуцо съобщаваше, че се е получило комюнике от Министерството на външните работи на Тунис във връзка с някои неверни новини за злощастния инцидент с тунизийския моряк, убит на италианския моторен риболовен кораб, който бил навлязъл в териториалните им води. Комюникето опровергаваше чудноватата мълва, според която морякът в действителност не бил моряк, а доста известният журналист Бен Дхахаб. Очевидно се касаеше за съвпадение на имена, а що се отнася до журналиста Бен Дхахаб, той е жив и продължава да си върши работата. Само в столицата Тунис, продължаваше комюникето, има поне двайсетина души с име Бен Дхахаб. Монталбано спря телевизора. Следователно водите се бяха раздвижили и вече се беше намерил някой, който започваше да вдига ръце в знак на оправдание, да пуска димни завеси и да хвърля прах в очите на другите.

* * *

Чу мотора на кола, която приближаваше, а после спря на празното място пред входната врата. Комисарят се затича да отвори. Беше Николо.

— Дойдох колкото е възможно по-бързо — каза, влизайки.

— Благодаря ти.

— Ливия спи ли? — попита журналистът, оглеждайки се наоколо.

— Да. Утре си тръгва за Генуа.

— Много съжалявам, че не мога да си взема довиждане с нея.

— Николо, донесе ли ми миникамерата?

Журналистът извади от джоба си някаква джаджа, голяма колкото четири пакета цигари, подредени два по два.

— Ето я, дръж. Аз отивам да спя.

— А, не. Трябва да я скриеш на място, на което няма да бъде забелязана.

— И как да го направя, след като оттатък е Ливия?

— Николо, вкопчил си се в идеята, че искам да се заснема как правя любов, но камерата трябва да сложиш в тази стая, в която сме сега.

— Кажи ми какво искаш да запише.

— Разговор между мен и един човек, седнал точно където си ти.

Николо Дзито се огледа и се усмихна.

— Тази библиотека, пълна с книги, изглежда, нарочно е сложена там.

Взе един стол, постави го до етажерката и се покачи на него. Размести няколко книги, нагласи камерата, слезе, седна на мястото, на което беше преди малко, и погледна нагоре.

— Оттук не се вижда — каза удовлетворено. — Ела да провериш и ти.

Комисарят провери.

— Струва ми се наред.

— Остани там — каза Николо.

Покачи се на стола, засуети се за кратко и пак слезе от него.

— Какво прави сега? — попита Монталбано.

— Заснема те.

— Наистина ли? Не вдига дори и най-малкия шум.

— Казах ти, че е цяло чудо.

Николо си направи труда пак да се покачи и да слезе от стола. Този път държеше камерата в ръката си и започна я показва на Монталбано.

— Гледай, Салво, прави се така: като натиснеш това копче, лентата се превърта. Сега вдигни камерата на нивото на очите си и натисни другото копче. Опитай.

Монталбано изпълни и видя себе си мъничък, седнал, и чу някакъв глас като на микроб. Собствения си, с който питаше: „Какво прави сега?“, а след това и този на Николо, който отговаряше: „Заснема те“.

— Прекрасно — каза комисарят. — Има обаче проблем. Само така ли може да се гледа записът?

— Ама не! — отговори му Николо, изваждайки от джоба си нормална касета, която вътре беше направена по различен начин. — Гледай какво правя аз. Изваждам касетката от видеокамерата, която, както виждаш, е миниатюрна като тази на телефонния секретар, и я вкарвам в тази касета, която е направена с такава цел и става за твоето видео.

— Слушай, но за да я пусна да записва, какво трябва да направя?

— Да натиснеш другото копче.

Като видя лицето на комисаря — повече объркано, отколкото убедено, Николо се изпълни със съмнение.

— Ще можеш ли да я използваш?

— Хайде пък ти! — отвърна обидено Монталбано.

— Ами тогава защо правиш такива физиономии?

— Защото няма да мога да се покача на стола пред някого, когото трябва да запиша, би се изпълнил с подозрения.

— Виж дали стигаш до нея, като се изправиш на пръсти, за да можеш да я пуснеш.

Стигаше я.

— Тогава е просто. Остави някаква книга на масата, след това непринудено я постави на мястото й и междувременно натисни копчето на видеокамерата.

* * *

Скъпа Ливия,

За съжаление, не мога да изчакам събуждането ти, трябва да отида в Монтелуза при началника на полицията. До Палермо ще те придружи Мими, с когото сме се разбрали. Опитай се, колкото ти е възможно, да си ведра и спокойна. Ще ти се обадя тази вечер. Целувам те.

Салво

Който и да е търговски пътник, дори от най-долна класа, със сигурност щеше да се изрази по-добре от него и щеше да има по-любвеобилно въображение. Написа отново бележката, но странно — тя пак се получи като първата. Не можеше нищо повече да направи, защото не беше вярно, че трябва да се види с началника си, а само искаше да се измъкне от сцената на сбогуването. Написаното беше за заблуда, следователно лъжа, но той никога не успяваше да изрича лъжи пред хората, които уважаваше. С дребните измами обаче знаеше как да действа. Как не, разбира се!

* * *

В полицейското управление завари Фацио да го чака разтревожен.

— Комисарю, от половин час се опитвам да ви се обадя вкъщи, но май сте си изключили телефона.

— Какъв е този напор?

— Обади се някакъв, който случайно открил труп на старица. Във Виласета, на улица „Гарибалди“. В същата къща, където причакахме момченцето. Затова ви търсех.

Монталбано се почувства все едно го разтърси електрически ток.

— Торторела и Галуцо вече заминаха. Галуцо се обади току-що, каза да ви предам, че е същата старица, която е придружил до дома ви.

Айша.

Ударът, който Монталбано си нанесе в лицето, не беше толкова силен, че да му изкърти зъбите, но устната му се разкървави.

— Ама какво ви прихваща, комисарю? — попита го изумено Фацио.

Разбира се, Айша също се явяваше свидетел, както и Франсоа, но той беше изострил вниманието си само към момченцето. Лайнар, ето какво беше той. Фацио му подаде салфетка.

— Избършете се.

* * *

Айша изглеждаше като превит вързоп в основата на стълбището към стаята, обитавана някога от Карима.

— Изглежда, е паднала и си е счупила врата — каза доктор Паскуано, който беше повикан от Торторела. — Ще мога да кажа повече едва след аутопсията. А за да накараш да полети старица като тази, е достатъчно само леко побутване.

— А Галуцо къде е? — Монталбано се обърна към Торторела.

— Отиде в Монтелуза да говори с тунизийката, у която мъртвата е била на гости. Трябва да я разпита какво е накарало старицата да се върне тук, дали някой не й се е обаждал.

Докато линейката потегляше, комисарят влезе в къщата на Айша, повдигна камъка близо до огнището, взе спестовната книжка на приносител, издуха прахта от нея и я сложи в джоба си.

* * *

— Комисарю! — Беше Галуцо. Каза, че никой не се е обаждал на Айша. Била се е вторачила в идеята, че трябва да се върне в дома си. Събудила се в ранни зори, взела автобуса и не могла да избегне срещата си със смъртта.

* * *

Като се върна във Вигата, преди да отиде в полицейското управление, мина през кантората на нотариуса Козентино, който му беше симпатичен.

— Кажете, комисарю.

Монталбано извади спестовната книжка и я подаде на нотариуса. Той я отвори, погледна я и след това попита:

— Какъв е проблемът?

Монталбано се забърка в много сложно обяснение, защото искаше някак половинчато да съобщи истината на нотариуса.

— Струва ми се, че разбрах — обобщи нотариусът Козентино, — тези пари принадлежат на госпожа, която предполагате, че е мъртва, следователно неин наследник е непълнолетният й син.

— Правилно.

— Бихте искали тези пари да бъдат сложени под запрещение по някакъв начин и детето да може да ги притежава едва след като навърши пълнолетие.

— Точно така.

— Извинете ме, но защо не задържите спестовната книжка у вас, а когато дойде моментът, вие самият да му я дадете?

— И кой може да каже дали след петнайсет години все още ще съм жив?

— Така е — каза нотариусът. След това продължи: — Нека да направим така, сега си вземете книжката, аз ще проуча казуса и ще се видим след седмица. Може би ще е добре да ги сложите на срочен влог, за да носят лихви тези пари.

— Направете го вие — каза Монталбано, ставайки.

— Вземете си книжката.

— Задръжте я. Възможно е да я загубя.

— Почакайте да ви дам разписка.

— Ама моля ви се!

— Още едно нещо само…

— Кажете, господин нотариус.

— Вижте, необходимо е сигурно потвърждение за смъртта на майката.

От полицейското управление се обади вкъщи. Ливия се приготвяше да тръгва. Сбогува се доста студено с него, поне така му се стори. Не знаеше какво да й каже:

— Мими дойде ли?

— Разбира се. Чака ме в колата.

— Приятен път! Ще ти се обадя довечера.

Трябваше да действа и да не се оставя да бъде повлиян от мъката на Ливия.

— Фацио!

— Заповядайте.

— Отивай в църквата на погребението на Лапекора, което трябва вече да е започнало. Вземи и Гало. На гробището, докато изказват съболезнования на вдовицата, се доближи до нея и й кажи с възможно най-мрачното си изражение: „Госпожо, трябва да ни последвате в полицейското управление“. Ако започне да прави сцени и я обземат капризи, не изпитвай никакви скрупули, качвай я в колата насила. А, още нещо, на гробищата със сигурност ще бъде и синът на Лапекора. В случай че се опита да защити майка си, сложете му белезници.

* * *

МИНИСТЕРСТВО НА ТРАНСПОРТА — ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАЖДАНСКА РЕГИСТРАЦИЯ НА МПС“

ЗА НУЖДИТЕ НА ТВЪРДЕ ВАЖНО РАЗСЛЕДВАНЕ ОТНАСЯЩО СЕ ДО УБИЙСТВОТО НА ДВЕ ТУНИЗИЙКИ ИМЕНА КАРИМА И АЙША МИ Е АБСОЛЮТНО НЕОБХОДИМО ДА НАУЧА ИМЕТО И АДРЕСА СОБСТВЕНИК МПС РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР АМ 237 GW СТОП МОЛЯ ЗА ЛЮБЕЗЕН ОТГОВОР ЕКСПЕДИТИВНОСТ СТОП ДОЛУПОДПИСАНИЯТ САЛВО МОНТАЛБАНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ВИГАТА ПРОВИНЦИЯ МОНТЕЛУЗА

В „Гражданска регистрация на МПС“, преди да предадат факса според получените разпореждания на отговорното лице, щяха да му се изсмеят зад гърба, смятайки го за наивник или тъпак заради начина, по който беше оформил молбата си. Отговорното лице обаче, след като разбереше сценария, тоест предизвикателството, скрито в съобщението му, щеше да бъде принудено да направи контраход. Точно както искаше Монталбано.