Андреа Камилери
Формата на водата (11) (Комисарят Монталбано се съмнява)

11

Ангелът, защото в този момент Монталбано не знаеше как да го определи, беше около двайсетгодишен младеж, висок, рус, с бронзов загар, съвършено тяло и юношеско излъчване. На прага един закачлив слънчев лъч се беше погрижил да го облее със светлина, която подчертаваше аполоновите черти на лицето му.

— Лельо, може ли да вляза?

— Влизай, Джорджо, влизай.

Докато младежът вървеше към дивана като безплътен, сякаш краката му не докосваха пода, а се плъзгаха над него, и се движеше, криволичейки, почти спираловидно, докосвайки предметите, които се изпречваха пред ръцете му — но всъщност той не толкова ги допираше с пръсти, колкото леко ги погалваше — Монталбано срещна погледа на госпожата, с който тя му даваше знак да прибере в джоба си фотографията, която държи в ръцете си. Подчини се, а вдовицата също чевръсто прибра останалите снимки в жълтия плик, който остави до себе си на дивана. Когато младежът се приближи, комисарят забеляза, че очите му бяха сини, но зачервени и подути от плач, с големи тъмни кръгове около тях.

— Как се чувстваш, лельо? — попита с почти напевен глас и елегантно коленичи пред жената, полагайки глава в скута й.

От паметта на Монталбано изскочи някаква картина, твърде ярка, сякаш огряна от светлината на прожектор, която веднъж беше видял, но не си спомняше къде, изобразяваща портрет на някаква английска дама с хрътка, застинала в абсолютно същата поза, в която беше застанал и младежът.

— Това е Джорджо — каза госпожата. — Джорджо Дзикари, син на сестра ми Елиза, която е омъжена за Ернесто Дзикари, специалист по наказателно право, може би вие го познавате.

Докато съпругата на Лупарело говореше, галеше косите на момчето. Джорджо с нищо не показа, че е разбрал думите й; очевидно обзет от опустошителната си скръб, той дори не се беше обърнал към комисаря. Впрочем госпожата се беше погрижила да каже на племенника си кой е Монталбано и какво прави в къщата.

— Успя ли да поспиш тази нощ?

Целият отговор на Джорджо се състоеше само в поклащане на глава.

— Тогава направи следното. Видя ли, че оттатък е доктор Капуано? Отиди при него и го помоли да ти изпише някакво силно сънотворно, след това бягай в леглото.

Без да продума, Джорджо плавно се изправи и тръгна по пода със своите особени спираловидни движения, след което изчезна зад вратата.

— Моля да го извините — каза госпожата. — Джорджо без съмнение е човекът, който най-много страда и продължава да страда от загубата на моя съпруг. Вижте, аз исках синът ми да учи и да намери своето място в живота, като е независим от баща си и е далече от Сицилия. За мотивите вие и сам вероятно ще се досетите. Впоследствие мъжът ми прехвърли обичта си от Стефано върху племенника ни и на нея беше отвърнато по начин, превърнал се в един момент в идолопоклонничество. Той направо дойде да живее с нас, за голямо съжаление на сестра ми и нейния съпруг, които се почувстваха изоставени. — Изправи се и Монталбано направи същото. — Комисарю, казах ви всичко, което считах, че трябва да ви съобщя. Знам, че съм в сигурни и честни ръце. Ако прецените за уместно, може да ме потърсите в който и да е час от денонощието. Не се опитвайте да ме щадите, аз съм, както се казва, силна жена. При всички случаи действайте според съвестта си.

— Госпожо, имам един въпрос към вас, който ме мъчи от известно време. Защо не сте си направили труда да съобщите, че съпругът ви не се е прибрал… Ще го формулирам по друг начин: за вас не беше ли обезпокоителен фактът, че съпругът ви не се е върнал онази нощ? Случвало ли му се и друг път?

— Да, случвало му се е. Но, вижте, в неделя вечерта той ми се обади.

— Откъде?

— Не мога да знам. Каза ми, че ще закъснее много, защото има много важно събрание, и е възможно дори да бъде принуден да прекара нощта навън.

Подаде му ръка, а комисарят, без да знае защо, я пое, като я стисна между своите и я целуна.

* * *

Едва беше излязъл по същия начин, както и на идване — от задния вход на вилата, и зърна Джорджо, който седеше на една недалечна каменна скамейка, превит на две, разтърсван от конвулсивни тръпки.

Монталбано се приближи обезпокоен до него и видя как ръцете на младежа се отвориха и от тях изпопадаха жълтият плик и снимките, които се разпиляха по земята. Явно, докато се умилкваше около леля си, ги е видял и обзет от котешко любопитство, ги е взел.

— Зле ли ви е?

— Защо така, о, боже, защо така!

Джорджо говореше със задавен глас, очите му бяха изцъклени и дори не забеляза присъствието на комисаря. Само миг и веднага след това тялото му се вдърви, като се отметна назад върху пейката без облегалка. Монталбано коленичи до него и се опита по някакъв начин да обездвижи това обхванато от спазми тяло. От двете страни на устните на младежа започна да избива бяла пяна.

Стефано Лупарело се показа на вратата на вилата, огледа се наоколо и като видя сцената, се втурна натам.

— Тръгнах след вас, за да ви кажа довиждане. Какво става тук?

— Мисля, че е епилептичен припадък.

Помъчиха се да направят така, че в кулминацията на кризата Джорджо да не си прехапе езика и да не удря главата си с всичка сила. След това младежът се поуспокои, тресеше се, но вече не така неудържимо.

— Ще ми помогнете ли да го внесем вътре? — попита инженерът.

Онази същата камериерка, която отвори на комисаря, се отзова още при първото повикване на инженера.

— Не бих искал мама да го види в това състояние.

— Дайте го при мен — каза момичето.

С усилие преминаха по един различен от онзи коридор, по който преди малко беше минал комисарят. Той държеше Джорджо под мишниците, а Стефано го беше хванал за краката. Достигнаха крилото на къщата, което беше предназначено за прислугата, и камериерката отвори една врата. Задъхани, положиха Джорджо в леглото, който изглеждаше потънал в дълбок сън.

— Помогнете ми да го съблека — каза Стефано.

Едва когато младежът остана по боксерки и потник, Монталбано забеляза, че от основата на шията чак до под брадичката кожата му беше много по-бяла, почти прозрачна и в силен контраст с кожата на лицето и гърдите му, хванала тен от слънцето.

— Знаете ли защо тук не се е изпекъл? — попита той инженера.

— Не знам — каза Стефано, — върнах се в Монтелуза в понеделник следобед след дълги месеци отсъствие.

— Аз обаче знам — намеси се камериерката. — Младият господин беше пострадал при катастрофа с колата. Носеше медицинска яка, която махна преди по-малко от седмица.

— Когато дойде на себе си и започне да разбира — каза Монталбано на Стефано, — му кажете утре сутринта към десет да мине през канцеларията ми във Вигата.

Върна се при скамейката, събра от земята плика и снимките, които инженерът не беше забелязал, и ги сложи в джоба си.

* * *

Капо Масария се намираше на стотина метра от завоя Санфилипо, но комисарят не успя да зърне къщичката, която трябваше да се извисява точно на върха, поне според това, което му беше казала госпожа Лупарело. Пак запали мотора и продължи много бавно. Точно когато вече се намираше на възвишението, забеляза между ниските гъсти дървета един черен път, който се отделяше от междуградското шосе. Навлезе в него и не след дълго видя малка уличка, преградена с врата, която беше единственият отвор върху дългия неизмазан зид, който напълно заграждаше участъка от върха, надвисващ над морето. Ключовете паснаха. Монталбано остави колата си пред вратата и тръгна по градинската пътека, направена от вулканични каменни блокчета, забити в земята. Накрая слезе по едни тесни стълби от същия материал, които водеха към нещо като площадка, където се намираше вратата на къщата, невидима от нивото на земята, защото беше вдълбана в скалата на принципа на орловото гнездо или като някои леговища в планината.

Монталбано се озова в просторен хол с изглед към морето; не, стаята направо беше надвиснала над морето и той изпита усещането, че се намира върху палубата на кораб, което се подсилваше и от прозореца, разположен върху цялата стена. Цареше съвършен ред. В единия ъгъл се виждаха маса за хранене с четири стола, диван и два фотьойла, които обаче бяха обърнати към панорамното стъкло, пълен с чаши, чинии, бутилки с вина и ликьори бюфет от деветнайсети век, телевизор и видео. На ниска масичка бяха подредени в редица видеокасети с порно и други жанрове. От хола се отваряха три врати, като първата водеше към много чиста кухничка, чиито висящи шкафчета бяха претъпкани с храна, за разлика от хладилника, който беше полупразен, с изключение на няколкото бутилки шампанско и водка в него. Банята беше доста просторна и миришеше на почистващи препарати. На етажерката под огледалото бяха наредени електрическа самобръсначка, дезодоранти и флаконче с одеколон. Спалнята, чийто широк прозорец също гледаше към морето, беше обзаведена с двойно легло, покрито с изпран чаршаф, две нощни шкафчета (върху едното имаше телефон) и трикрилен гардероб. На стената над ложето висеше картина на Емилио Греко, изобразяваща чувствена актова сцена. Монталбано отвори чекмеджето на нощното шкафче с телефона — със сигурност това беше страната, която обичайно инженерът заемаше. В него намери три презерватива, химикалка и бележник с бели листа. Зареденият пистолет най-отзад, в дъното му, калибър 6,65, го стресна. Чекмеджето на другото нощно шкафче беше празно. Отвори лявото крило на гардероба, в което висяха два мъжки костюма. В надстройката — риза, три чифта гащи, носни кърпички и един потник. Провери гащетата; госпожата имаше право, етикетът им беше от вътрешната страна и отзад. В долното чекмедже стояха чифт мокасини и правоъгълно килимче за стъпване при ставане от леглото. Цялото централно крило беше покрито с огледало, в което се отразяваше спалнята. В това отделение на гардероба имаше три рафта. На най-високия и този по средата безразборно бяха разхвърляни шапки, италиански и чуждестранни списания, обединени под общия знаменател на порнографията, вибратор, чаршафи и калъфки за смяна. Върху най-долния рафт имаше три дамски перуки — едната кестенява, другата руса, а третата червена, — сложени върху съответните за целта стойки. Може би те бяха част от еротичните аксесоари на инженера. Най-голямата изненада го очакваше, когато отвори дясното крило. В него имаше две много елегантни дамски рокли, провесени на закачалки, плюс два чифта дънки и няколко блузки. В едното от чекмеджетата се натъкна на мънички пликчета, но никакъв сутиен. Другото беше празно. И докато се навеждаше, за да провери по-добре това чекмедже, Монталбано разбра какво беше онова нещо, което толкова го изненада: не толкова гледката на дамските дрехи, колкото парфюмът, на който те ухаеха. Същият, който той бегло долови, едва отворил дамската чанта в старата фабрика. Нямаше какво друго да види и само от педантичност клекна, за да надзърне под мебелите. Някаква вратовръзка се беше оплела около единия крак на леглото. Вдигна я, защото си спомни, че инженерът беше намерен с отворена яка на ризата. Извади от джоба си снимките и се убеди, че като цвят тя би си подхождала идеално с дрехите, които Лупарело е носел в момента на смъртта си.

* * *

В полицейския участък свари Джермана и Галуцо развълнувани.

— Къде е сержантът?

— Фацио е с другите колеги на бензиностанцията, тази в посока Маринела, защото е имало престрелка.

— Веднага отивам натам. Изпратили ли са нещо за мен?

— Да, един пакет от името на господин Якомуци.

Отвори го и видя бижуто, след това го пакетира отново.

— Джермана, ти идваш с мен, тръгваме към бензиностанцията. Ще ме оставиш там, а ти ще продължиш към Монтелуза с моята кола. По пътя ще ти кажа какво трябва да направиш.

Влезе в кабинета си и се обади на адвокат Рицо, за да му каже, че бижуто е на път, като добави, че той трябва да предаде на полицая, който му го донесе, и чека за десетте милиона.

Докато пътуваха към мястото на престрелката, комисарят обясни на Джермана, че не трябва да оставя пакета на Рицо, преди да е прибрал в джоба си чека, а същия този чек трябва да го занесе, давайки му междувременно адреса, на Саро Монтаперто, като го посъветва да го осребри веднага щом банката отвори в осем часа на другата сутрин.

Не знаеше защо и това безкрайно го дразнеше, но чувстваше, че историята с Лупарело бързо се приближаваше към своя край.

— След това да се върна ли да ви взема от бензиностанцията?

— Не, отивай в участъка. Аз ще си дойда със служебната кола.

* * *

Полицейската кола и един частен автомобил бяха препречили входовете на бензиностанцията. Със слизането си, докато Джермана продължаваше по пътя за Монтелуза, комисарят усети острата миризма на бензин.

— Внимавайте къде стъпвате! — извика му Фацио.

Беше се образувало цяло блато от изтеклия бензин и Монталбано почувства, че от изпаренията започна да му се гади и леко да се замайва. На бензиностанцията беше спряла някаква кола с номер от Палермо и счупено предно стъкло.

— Има един ранен, този, който е бил на волана — каза сержантът. — Линейката го откара.

— Тежко ли е състоянието му?

— Не, дреболия. Но доста се е уплашил.

— Какво точно се е случило?

— Ако искате, вие самият поговорете с бензинджията…

На въпросите на комисаря мъжът отговори с глас в толкова висок регистър, че подейства на Монталбано като скърцането на нокът по стъкло. Събитията се бяха развили приблизително така: спряла някаква кола, единственият човек в нея поискал бензинджията да му напълни резервоара догоре, оня сложил човката на помпата в дупката на резервоара и я оставил да работи, нагласена да пълни автоматично, без да се налага той да й натиска ръчката, защото междувременно пристигнала и друга кола, чийто водач го помолил да му налее за трийсет хиляди лири и да му провери маслото. Докато бензинджията обслужвал втория клиент, от някакво моторно превозно средство на шосето бил изстрелян един автоматичен откос, след това то увеличило скоростта си и изчезнало в движението. Мъжът, който бил в първия автомобил, потеглил веднага да го преследва, а помпата се изхлузила и продължила да разлива бензина по земята. Водачът на втората кола крещял като луд, защото бил ранен в едната ръка, която само леко била одраскана от куршума. След първоначалната паника и давайки си сметка, че опасността е отминала, бензинджията се притекъл на помощ на пострадалия, като междувременно бензинът продължавал да се излива от помпата по земята.

— Видя ли лицето на човека от първата кола, който се е впуснал в преследването?

— Не, господине.

— Сигурен ли си?

— Да, толкова, колкото е истински Бог за мен.

В това време бяха дошли и пожарникарите, повикани от Фацио.

— Да направим така — каза Монталбано на сержанта, — веднага щом хората от пожарната приключат, вземи бензинджията, на когото изобщо му нямам вяра, и го доведи в полицейския участък. Притисни го по време на разпита, защото той знае много добре кой е мъжът, когото са искали да застрелят.

— И аз така мисля.

— На какво да се обзаложим, че е от бандата на Куфаро? Струва ми се, че този месец е ред на някого от тях.

— Ех, искате да извадите парите от джоба ми! — каза, смеейки се, сержантът. — Ясно е, че вие ще спечелите облога.

— Довиждане.

— Къде отивате? Да ви закарам ли със служебната кола?

— Отивам си вкъщи, за да се преоблека. Оттук пеша съм за около двайсетина минути. Малко чист въздух ще ми дойде добре — каза комисарят и тръгна, защото не му се искаше да се представи пред Ингрид Шострьом облечен като конте.