Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (38)

3.

Бюфетът за закуска беше богат. В този ранен час бяхме единствените гости в трапезарията и повече от дузина келнери и готвачи следяха всяко наше движение. Ю Ба огледа най-подробно всевъзможните сортове сирене и колбаси, наведе се над различни конфитюри и хлебчета, поинтересува се какъв вкус имат кроасаните, зърнените закуски и видовете мюсли и накрая си поръча бирманска супа с макарони.

Моят омлет със сирене не ми се услади. Може би защото нямах апетит. Беше ми лошо, усещах неприятна тежест в стомаха, не спах добре, раменете ми бяха схванати. Сцените в болницата не ми излизаха от главата. Лицето на лекаря, когато сложих двеста долара на бюрото.

— Вярно ли е, че досега не си подкупвал никого? — попитах брат си.

Той отпи от чая и кимна.

— Мислех си, че тукашните власти са корумпирани.

— Такива са. Но аз нямах деца, на които да купя по-високи оценки в училище. Не притежавам магазин, за който ми трябват разрешителни. Никога не съм се разболявал сериозно. През целия си живот не съм имал вземане-даване с полицията. Нямам нужда от нищо, за което се налага да платя на властите.

— Освен международен паспорт.

— Освен международен паспорт — потвърди Ю Ба с изражение, което не знаех как да изтълкувам.

Келнерът донесе вдигащата пара супа с макарони, брат ми засърба с наслада, имах чувството, че е малко по-добре.

— Вкусно ли ти е?

Той кимна.

— А на теб?

— Не съм гладна.

— Защо?

Вдигнах рамене.

— Прекалено много се притесняваш.

— Няма ли за какво — отвърнах с измъчена усмивка.

— Не съм смъртно болен, повярвай ми.

— Откъде си толкова сигурен?

— Усещам го.

— Интуиция?

— Интуиция!

Видя усмивката ми.

— Каква хубавица си само.

— О, Ю Ба, престани — отговорих уморено. — Не го приемаш сериозно. Страхувам се за теб.

— Защо?

Не ми беше ясно дали задава въпроса насериозно, или само се прави на наивен.

— Защото има вероятност да си много болен.

Брат ми изгреба остатъка от супата си, преди да отговори.

— Да, има такава вероятност. Както и за теб.

— Аз нямам кръгло огнище на белия дроб.

— Тази сутрин се събуди с главоболие. Причината може да е тумор в главата ти, за който още не знаеш.

— Това са болки от схващане, познати ми са.

— Би могло и…

— Може и по пътя за гарата да ме прегази кола — прекъснах го. — Не е там работата.

— А къде?

— Че имаш остри симптоми. Че ти… че трябва да направим нещо…

— Ще чакаме. Лекарят ти обясни. Засега не можем да направим нищо друго.

— Не вярвам. Не мога да си го представя.

— По-малко ли щеше да се страхуваш, ако можехме да направим нещо?

— Не зная. Във всеки случай нямаше да се чувствам толкова безпомощна. Да изчакаме и да видим какво ще се случи: това е непоносимо. Винаги може да се направи нещо.

— Кой съм, че да ти възразявам — отвърна той с дяволита усмивка. В ироничната нотка се долавяше дълбока нежност.

Идвахме от твърде различни светове, за да сме на едно мнение по въпроса.

— Гласът обаждал ли се е? — попита той.

Поклатих глава.

— Не. Не коментира дори разказа на Маунг Тун.

— Странно. Мислех, че жената ще каже нещо най-късно при новината, че синът й е жив. Може би й стига да знае, че е оцелял, а?

— Или също като нас чака с нетърпение да види дали ще намерим Тар Тар.

В Хсипау седнахме в чайна край гарата. Брат ми поръча бирмански чай и завърза разговор с келнера, в който на бърза ръка се намесиха гостите от съседните маси. След няколко минути се обърна доволен към мен.

— Всички го познават. Живее с дузина деца и юноши в стар манастир, който дълго време е пустеел. Намира се на няколко километра оттук в посока Намшоу. Трябва да държим главната улица и при някаква бяла пагода да свием надясно. Келнерът ще ни закара дотам с мотопеда си.

Половин час по-късно тримата едва-едва се настанихме на „Хонда дрийм II“: аз седях най-отзад, чантата беше затисната между мен и Ю Ба. Келнерът даде газ, първите метри по улицата измина в умопомрачителен зигзаг, докато най-накрая овладя мотопеда. При бялата пагода малко след града свихме по мек полски път. От вълнение така се въртях на седалката, че шофьорът се затрудняваше да й държи посоката. Дали оставаше още малко и щяхме да се срещнем с Тар Тар? Как ли изглеждаше той? Щеше ли изобщо да се съгласи да говори с нас? Наистина ли бе оцелял от ада в джунглата? Какви следи бе оставило у него това време? Решението на Ну Ну? Ранната смърт на баща му? Що за човек щеше да застане срещу нас? Каква бе съдбата на Ко Бо Бо?

Изкатерихме хълм и още отдалече видяхме манастира! Голяма постройка от тъмно дърво, издигната на колове, ламаринен покрив и многобройни кулички, по чиито фронтони висяха камбанки и знаменца. Беше обградена от гора, защитена от високи бамбукови дървета, които надвишаваха с метри дори върховете на куличките.

Младият келнер спря и посочи натам, сякаш това бе последният момент, в който все още можехме да се върнем. Ю Ба се прокашля и му даде знак, след което се спуснахме по хълма.

Броени минути по-късно влязохме в песъчлив двор, приветствани от две лаещи кучета и десетки кудкудякащи кокошки, които разтревожено търчаха нагоре-надолу. Слязохме, шофьорът обърна мотопеда, ние благодарихме, а опита ми да платя за пътуването Ю Ба осуети още в зародиш.

— Той се радва, че е имал възможност да ни направи услуга.

Любопитно се огледахме наоколо. Дворът беше осеян с цветни лехи и храсти, разцъфнали в най-прекрасните багри. Видях рози, жълти и червени хибискуси, олеандри, лилави бугенвилии, гладиоли и амарилиси.

Самият манастир не беше в добро състояние. Доста от коловете бяха изгнили, на много места имаше счупени греди, кафява ръжда прояждаше покрива от вълнообразна ламарина, едното крило на постройката беше полусрутено. Широко стълбище с криви перила водеше нагоре към входа. В задната част на двора на сушилник от бамбук висяха червено-кафяви монашески одежди. Ю Ба извика нещо, но никой не отговори. Кокошките и кучетата се бяха успокоили, чувахме само ясния звън на камбанките по фронтоните.

На горната стълбищна площадка се появиха момче и момиче, облечени в червени послушнически дрехи. Загледаха ни с любопитство. Малко след това зад тях изникна монах. Сложи ръка на раменете им, прошепна нещо, те се засмяха. Монахът слезе бавно по стълбите и се запъти към нас с твърда и същевременно леко пружинираща походка. Усетих как сърцето заблъска в гърдите ми. Дали беше Тар Тар, за когото знаех толкова много и въпреки това крайно недостатъчно. Беше още по-висок и едър, отколкото си го представях. Главата му беше бръсната, зъбите — бели като жасминовите цветчета от вчера, главата — съразмерна, устните — плътни, от монашеската му дреха се показваха мускулести ръце. Веднага разпознах родилното петно под брадичката. Белегът на мишницата. Липсващия пръст на дясната ръка. Мъжът поздрави любезно Ю Ба на бирмански, после се обърна към мен. Протегна ми ръка, погледна ме право в очите и каза на английски с акцент, който ми беше познат от моя италианска приятелка:

— Welcome to my monastery, signora. How are you^[1]?