Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Herzenstimmen, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ян-Филип Зендкер
Заглавие: Гласовете на сърцето
Преводач: Емилия Драганова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Немска
Художник: Мариана Кръстева Станкова
ISBN: 9789542612490
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265
История
- — Добавяне
3.
Бюфетът за закуска беше богат. В този ранен час бяхме единствените гости в трапезарията и повече от дузина келнери и готвачи следяха всяко наше движение. Ю Ба огледа най-подробно всевъзможните сортове сирене и колбаси, наведе се над различни конфитюри и хлебчета, поинтересува се какъв вкус имат кроасаните, зърнените закуски и видовете мюсли и накрая си поръча бирманска супа с макарони.
Моят омлет със сирене не ми се услади. Може би защото нямах апетит. Беше ми лошо, усещах неприятна тежест в стомаха, не спах добре, раменете ми бяха схванати. Сцените в болницата не ми излизаха от главата. Лицето на лекаря, когато сложих двеста долара на бюрото.
— Вярно ли е, че досега не си подкупвал никого? — попитах брат си.
Той отпи от чая и кимна.
— Мислех си, че тукашните власти са корумпирани.
— Такива са. Но аз нямах деца, на които да купя по-високи оценки в училище. Не притежавам магазин, за който ми трябват разрешителни. Никога не съм се разболявал сериозно. През целия си живот не съм имал вземане-даване с полицията. Нямам нужда от нищо, за което се налага да платя на властите.
— Освен международен паспорт.
— Освен международен паспорт — потвърди Ю Ба с изражение, което не знаех как да изтълкувам.
Келнерът донесе вдигащата пара супа с макарони, брат ми засърба с наслада, имах чувството, че е малко по-добре.
— Вкусно ли ти е?
Той кимна.
— А на теб?
— Не съм гладна.
— Защо?
Вдигнах рамене.
— Прекалено много се притесняваш.
— Няма ли за какво — отвърнах с измъчена усмивка.
— Не съм смъртно болен, повярвай ми.
— Откъде си толкова сигурен?
— Усещам го.
— Интуиция?
— Интуиция!
Видя усмивката ми.
— Каква хубавица си само.
— О, Ю Ба, престани — отговорих уморено. — Не го приемаш сериозно. Страхувам се за теб.
— Защо?
Не ми беше ясно дали задава въпроса насериозно, или само се прави на наивен.
— Защото има вероятност да си много болен.
Брат ми изгреба остатъка от супата си, преди да отговори.
— Да, има такава вероятност. Както и за теб.
— Аз нямам кръгло огнище на белия дроб.
— Тази сутрин се събуди с главоболие. Причината може да е тумор в главата ти, за който още не знаеш.
— Това са болки от схващане, познати ми са.
— Би могло и…
— Може и по пътя за гарата да ме прегази кола — прекъснах го. — Не е там работата.
— А къде?
— Че имаш остри симптоми. Че ти… че трябва да направим нещо…
— Ще чакаме. Лекарят ти обясни. Засега не можем да направим нищо друго.
— Не вярвам. Не мога да си го представя.
— По-малко ли щеше да се страхуваш, ако можехме да направим нещо?
— Не зная. Във всеки случай нямаше да се чувствам толкова безпомощна. Да изчакаме и да видим какво ще се случи: това е непоносимо. Винаги може да се направи нещо.
— Кой съм, че да ти възразявам — отвърна той с дяволита усмивка. В ироничната нотка се долавяше дълбока нежност.
Идвахме от твърде различни светове, за да сме на едно мнение по въпроса.
— Гласът обаждал ли се е? — попита той.
Поклатих глава.
— Не. Не коментира дори разказа на Маунг Тун.
— Странно. Мислех, че жената ще каже нещо най-късно при новината, че синът й е жив. Може би й стига да знае, че е оцелял, а?
— Или също като нас чака с нетърпение да види дали ще намерим Тар Тар.
В Хсипау седнахме в чайна край гарата. Брат ми поръча бирмански чай и завърза разговор с келнера, в който на бърза ръка се намесиха гостите от съседните маси. След няколко минути се обърна доволен към мен.
— Всички го познават. Живее с дузина деца и юноши в стар манастир, който дълго време е пустеел. Намира се на няколко километра оттук в посока Намшоу. Трябва да държим главната улица и при някаква бяла пагода да свием надясно. Келнерът ще ни закара дотам с мотопеда си.
Половин час по-късно тримата едва-едва се настанихме на „Хонда дрийм II“: аз седях най-отзад, чантата беше затисната между мен и Ю Ба. Келнерът даде газ, първите метри по улицата измина в умопомрачителен зигзаг, докато най-накрая овладя мотопеда. При бялата пагода малко след града свихме по мек полски път. От вълнение така се въртях на седалката, че шофьорът се затрудняваше да й държи посоката. Дали оставаше още малко и щяхме да се срещнем с Тар Тар? Как ли изглеждаше той? Щеше ли изобщо да се съгласи да говори с нас? Наистина ли бе оцелял от ада в джунглата? Какви следи бе оставило у него това време? Решението на Ну Ну? Ранната смърт на баща му? Що за човек щеше да застане срещу нас? Каква бе съдбата на Ко Бо Бо?
Изкатерихме хълм и още отдалече видяхме манастира! Голяма постройка от тъмно дърво, издигната на колове, ламаринен покрив и многобройни кулички, по чиито фронтони висяха камбанки и знаменца. Беше обградена от гора, защитена от високи бамбукови дървета, които надвишаваха с метри дори върховете на куличките.
Младият келнер спря и посочи натам, сякаш това бе последният момент, в който все още можехме да се върнем. Ю Ба се прокашля и му даде знак, след което се спуснахме по хълма.
Броени минути по-късно влязохме в песъчлив двор, приветствани от две лаещи кучета и десетки кудкудякащи кокошки, които разтревожено търчаха нагоре-надолу. Слязохме, шофьорът обърна мотопеда, ние благодарихме, а опита ми да платя за пътуването Ю Ба осуети още в зародиш.
— Той се радва, че е имал възможност да ни направи услуга.
Любопитно се огледахме наоколо. Дворът беше осеян с цветни лехи и храсти, разцъфнали в най-прекрасните багри. Видях рози, жълти и червени хибискуси, олеандри, лилави бугенвилии, гладиоли и амарилиси.
Самият манастир не беше в добро състояние. Доста от коловете бяха изгнили, на много места имаше счупени греди, кафява ръжда прояждаше покрива от вълнообразна ламарина, едното крило на постройката беше полусрутено. Широко стълбище с криви перила водеше нагоре към входа. В задната част на двора на сушилник от бамбук висяха червено-кафяви монашески одежди. Ю Ба извика нещо, но никой не отговори. Кокошките и кучетата се бяха успокоили, чувахме само ясния звън на камбанките по фронтоните.
На горната стълбищна площадка се появиха момче и момиче, облечени в червени послушнически дрехи. Загледаха ни с любопитство. Малко след това зад тях изникна монах. Сложи ръка на раменете им, прошепна нещо, те се засмяха. Монахът слезе бавно по стълбите и се запъти към нас с твърда и същевременно леко пружинираща походка. Усетих как сърцето заблъска в гърдите ми. Дали беше Тар Тар, за когото знаех толкова много и въпреки това крайно недостатъчно. Беше още по-висок и едър, отколкото си го представях. Главата му беше бръсната, зъбите — бели като жасминовите цветчета от вчера, главата — съразмерна, устните — плътни, от монашеската му дреха се показваха мускулести ръце. Веднага разпознах родилното петно под брадичката. Белегът на мишницата. Липсващия пръст на дясната ръка. Мъжът поздрави любезно Ю Ба на бирмански, после се обърна към мен. Протегна ми ръка, погледна ме право в очите и каза на английски с акцент, който ми беше познат от моя италианска приятелка:
— Welcome to my monastery, signora. How are you[1]?