М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (27)

Двайсет и пет

Париж, Франция

Сряда, 25 май, 15:45 ч.

Жаки и Грифин се върнаха в работилницата, за да й покаже снимките и превода на текста от съда. Там ги чакаше инспектор Марше.

— Обадиха ми се от полицейско управление в Долината на Лоара — осведоми ги без излишни любезности.

— И? — попита Жаки. Не съзнаваше как с тази единствена дума показва цялото напрежение, натрупало се в нея, докато Грифин не постави нежно ръка на лакътя й.

— Открили са портфейла на брат ви и една от обувките му на брега на реката — уведоми я инспекторът с равен, безизразен глас, все едно съобщаваше прогнозата за времето.

Жаки се свлече на най-близкото място за сядане, което съзря — стола пред парфюмеристкия орган.

— Какво точно означава това?

— Нищо конкретно. Някой може да ги е откраднал и да ги е хвърлил в реката.

— Да му открадне обувките?

Жаки се опита да спре паниката, надигаща се в нея, като няколко пъти си пое дълбоко въздух. Говореха за изчезването на единствения й брат, но вниманието й изведнъж се отклони, когато осъзна, че отново усеща мистериозния аромат, предизвикал виденията й. Ароматът се разнасяше около органа. Лекото замайване, което усети и преди, се завърна.

— Защо ще му крадат обувките?

— Още не знаем какво се е случило. Затова претърсваме околността — обясни инспекторът.

Жаки гледаше стъклените шишенца, които блещукаха под лъчите на следобедното слънце. Не се виждаше и никакъв прах. Роби поддържаше изрядна чистота.

— Сигурни ли сте, че портфейлът и обувките са негови?

— Съжалявам, но наистина са негови.

Някои от етикетите на шишенцата бяха ръчно надписани от дядо й. Други от баща й. Сигурно и Роби е надписал някои. Все пак е работил тук през последните три месеца. Със сигурност е купувал нови синтетични есенции. Не успя да забележи нито един етикет, надписан с почерка на брат й. На мястото, където го бяха видели за последно, нямаше и следа от съществуването му.

— Мислите, че се е удавил ли? — Пак си пое дълбоко дъх. Въздухът отново ставаше задушлив. — Не е възможно. Брат ми плува отлично.

Грифин се приближи зад нея и постави ръце върху раменете й. За миг на Жаки й се стори, че той е единственото, което й пречи да полети и да изчезне сред ароматния облак.

— В тази част реката е известна със силните си течения. Надявам се да е някъде наблизо, може би само леко ранен. Ако е там, ще го намерим. Екипите ни претърсват от мястото, на което са намерили вещите му чак до мястото, където Лоара се влива в морето.

Жаки потри очи. Едно лято баба им ги заведе на гости на братовчедите в шато в Долината на Лоара край Нант. Въпреки красивата природа и виещата се река, Жаки бе необичайно неспокойна. Чувстваше се зле физически. През първата си нощ там сънува ужасни кошмари. Роби я събуди със силно разтърсване. „Само сън е, само сън“ — успокои я. През онази нощ той остана при нея да си говорят до изгрев-слънце, за да я разсее. На закуска убеди баба си, че трябва да си тръгнат по-рано от предвиденото. „Това място и Жаки нещо не се погаждат“ — беше й обяснил.

— Къде в долината? — попита Жаки. — Къде точно са намерили вещите му?

— В Нант.

Жаки разбра думите на Марше, но се почувства страшно объркана. Нант? Какво странно съвпадение.

Нуждаеше се от свеж въздух. Стана и тръгна към вратата, но преди да стигне до нея, уханието започна да я опива.

Последното, което си спомняше, беше гласът на Грифин в далечината:

— Жаки…