Жаклин Рединг
Втори шанс (6)

Глава 6

Флора прекара следващата седмица в подреждане, организиране, уточняване, пазаруване, украсяване, правене на списъци със задачи, срещи. Работата по къщата я бе погълнала напълно. В момента, в който приключеше с някоя задача, изникваха по две нови.

Често поглеждаше към календара, където задрасканите дати неусетно се увеличаваха, а денят на пристигането на първите гости неумолимо приближаваше. Понякога имаше чувството, че няма да успее да се справи сама.

Имаше нужда от помощ. От много помощ. И знаеше къде да я потърси.

Флора се шмугна в кафенето малко преди девет сутринта. По това време на деня вътре беше винаги пълно — рибарите се връщаха от сутрешното излизане в морето, а тези, които тръгваха просто за по една разходка, се отбиваха там, за да изпият по кафе. Това уютно местенце се бе превърнало и в нейна редовна спирка сутрин.

В Шотландия Флора ходеше от къщата си до замъка пеша. Никога не беше измервала разстоянието, но знаеше, че е около пет километра. Тръгваше веднага след като изпратеше децата за училище. Вървеше около час. Това беше нейното време, минутите, в които можеше необезпокоявана от никого да се отдаде на своите планове и размишления сред приятните звуци от природата около нея.

В Ипсуич пътят я водеше право към центъра на градчето и минаваше през сводест каменен мост над местната река и покрай прекрасна бяла църква с висока камбанария. Понякога се заговаряше с местните кучкари, излезли на разходка с домашните си любимци, срещаше разни физиономии, които й ставаха все по-познати, минаваше през пощата, за да изпрати кореспонденцията си, след което неизменно се спираше в кафенето, за да изпие чаша топъл чай. Въпреки че беше тук само малко повече от седмица, вече се бе запознала с доста от местните.

— Добро утро, мила — кимна й госпожа Евансън. Собственичката на малката книжарница също бе сред редовните посетители на кафенето на господин Капоне. Всяка сутрин тя си поръчваше за закуска неизменния кроасан с ягодово — лешников пълнеж, който трябваше да бъде затоплен на микровълновата точно двадесет секунди и нито миг повече. — Получих разни нови заглавия, заповядай, когато имаш време.

Флора й благодари и обеща да се отбие скоро.

— Buon giorno! — поздрави я на италиански и Мария, майката на Джули.

— Buon giorno, млада красавице! — провикна се закачливо и Сал, намигайки й дяволито.

Дори сержант Фарадей, който за малко да я вкара в ареста още в деня на пристигането й, й махна приятелски от своята маса. Флора поздрави всички, съблече си елечето и го окачи на закачалката зад входната врата. Хвърли поглед към масите. Двама рибари, разговаряйки на по чаша кафе, й кимнаха любезно. Мак, местният монтьор, който също беше там, й намигна свойски. Той с удоволствие си разменяше по някоя дума с нея, като винаги намираше как да я заговори. Един човек обаче, който иначе също редовно се отбиваше тук, липсваше вече цяла седмица.

Флора не бе виждала Гевин от вечерта, в която го помоли да напусне къщата й. Въпреки че по цял ден бе в движение, не го бе засичала нито в кафето, нито по централната улица, нито покрай брега, нито дори в магазина. Не че го търсеше умишлено, просто й беше странна липсата му. В момента тя бе толкова заета с къщата, че не й оставаше време дори да си помисли за Гевин и за онази вечер, когато телата им се бяха притиснали едно в друго, а той я докосваше и целуваше толкова нежно. Вечерта, в която тя почти бе изпаднала в транс от удоволствието да бъде в силните му ръце. Онези целувки, онези луди прегръдки… Все пак нещо се бе случило между тях. И колкото и да беше заета, в мислите на Флора понякога се прокрадваше въпросът дали бе приключило всичко. Дали няма да последва някакво развитие? В края на краищата той сякаш й бе казал всичко в онзи момент, когато разбра, че има три деца.

От друга страна, Флора си даваше сметка, че последните й думи го бяха наранили. Тя съзнаваше прекрасно, че приказките за авантюрата за една вечер бяха изречени в състояние на силен афект и раздразнение. Като оставеше настрана прекалено директните съвети на брат си, Флора много добре знаеше, че не е от онзи тип жени, които могат просто да правят секс с някой мъж единствено заради физическото удоволствие. Когато погледнеше децата си в очите, Флора искаше да не се срамува от нищо.

Истината беше, че от първия момент, в който тя видя Гевин Матсън още докато висеше на бръшляна (който все още не бе оправен, напомни си тя), имаше нещо в него, което накара дъха й да спре. Даже още преди този момент. Защото в действителност тя го забеляза за първи път в същото това кафе, в което беше и сега. Беше седнал на онази маса до прозореца и се взираше в нея, сякаш току-що бе излязла от някакъв красив сън. Да, имаше някаква химия — колкото внезапна, толкова и очевидна. Имаше нещо между тях, някакво естествено привличане, което се засилваше все повече и повече след всяка тяхна кратка среща. Той бе проникнал в мислите й. Бе я накарал да се замисли за връзка с мъж за пръв път, откакто съпругът й бе загинал.

Тя осъзнаваше съвсем ясно това привличане, тази химия. Или поне така си мислеше. И всичко вървеше прекрасно до момента, в който той научи за децата й.

— Добро утро, госпожице Маккалъм. Как сте днес? — попита я дружелюбно Джули, като носеше към масата й чаша горещ чай.

Флора взе лимоновото резенче и го изстиска в чашата.

— Здравей Джули. Претоварена със задачи, ако трябва да съм честна. Надявам се да успея да намеря някого, който да ми помогне с градината, както и с някои дребни работи вътре в къщата. Мислиш ли, че баща ти ще има нещо против, ако закача една обява на това табло? — И тя посочи с глава корковото табло, окачено до тезгяха.

— Хм, знаеш ли, по-добре… — Джули не довърши изречението си, вместо това се обърна към бара.

— Хей, хора! Госпожица Маккалъм има нужда от някого, който да й помогне с някои работи в къщата. По двора и градината също. Сещате ли се за някого?

Местните веднага се замислиха и започнаха да шушукат помежду си, а и самият Сал Капоне си беше истински подвижен справочник, тъй като познаваше буквално всички в градчето.

— Джими О’Конъл — отговори той, без дори да отмества поглед от кафе машината, на която точно в този момент приготвяше капучино.

— Мерси, татко.

Джули откъсна едно листче от кочана си за поръчки и написа там името и телефонния номер на въпросния човек.

— Готова си. Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Не, Джули, благодаря ти. Наистина си страхотна. Мисля да пийна чая набързо и да започвам със задачите.

— Знаеш ли, защо не пробваш маса номер 7 днес? Господин Матсън отдавна не е идвал, а именно от нея е най-хубавата гледка към морето. Чакай, аз ще ти помогна, ще ти пренеса чая там.

Джули взе чашата и тръгна. Флора седна, поколеба се за миг, след това не можа да устои на любопитството си и се обърна към младата сервитьорка:

— Надявам се, че всичко с господин Матсън е наред. Не съм го виждала от… доста време.

— О, да, наред е. Все още е тук, в града, ако питаш за това. От магазина чух, че си поръчва стоки направо за вкъщи, а чичо Тино от пицарията ми каза, че в последните дни им е станал редовен клиент. Но пак поръчвал по телефона. Явно доста е затънал в работа.

— Работа?

— Да, той пише песни, не знаеше ли?

— Не, наистина не знаех. — Флора си спомни как й бе казал, че разбира малко от музика; когато бе дошъл у тях и я бе заварил да пее — денят, в който тя го изгони. Но чак пък да пише песни? — Добър ли е?

— О, да. Печелил е дори Грами. Всъщност не точно пише песни. Композитор е, както той сам се изразява. — Джули изсумтя, явно не беше навътре в материята. — Нещо като Моцарт, разбираш ли? Той съчинява музиката, а неговият партньор господин Грейсън пише текстовете. Къщата, в която живее господин Матсън в момента, всъщност е вилата на господин Грейсън. Сигурно сте чувала нещо за тях двамата. Работили са с наистина големи изпълнители. Хубаво е, че най-накрая започва да се възстановява, след всичко, което се случи със сина му и изобщо…

Флора примигна.

— Със сина му ли каза?

— Да, не знаеше ли?

Джули остави подноса си за малко на масата, придърпа един стол и седна по-близо до Флора.

— Тук го писаха по всички вестници преди няколко години, но може би той не е толкова известен там, където живееш, и затова не е стигнало до теб. Помня, че само заглавията ми попаднаха пред очите тогава, все още не познавах господин Матсън. Та цялата работа е, че Гевин, исках да кажа господин Матсън, преди това е живял в Ню Йорк. Преживял е много тежък развод. Бившата му съпруга явно не е била цвете — по време на бракоразводното дело живяла с някакъв нов приятел, с когото се забъркала в проблеми с полицията. Най-вероятно наркотици. По това време двамата с господин Матсън имали син, бил е на около пет-шест годинки. Доколкото знам, съдът трябвало да разреши казуса с детето и господин Матсън бил почти убеден, че ще бъде присъдено на него заради онези проблеми, в които се била набъркала жена му. Два дни преди заседанието обаче тя му се обадила от летището. Казала, че взима детето със себе си и напуска страната. Можеш ли да си представиш!? Той започва да ги издирва, но повече от две години, до ден-днешен, без никакъв успех. Представяш ли си каква майка — да отвлече собственото си дете от баща му?

Флора само поклащаше глава, опитвайки се да осъзнае цялата история. Спомни си, че началникът на полицейския участък също бе подметнал нещо по този въпрос още на първия ден след пристигането й. Тогава Флора изобщо не бе обърнала внимание, нямаше никаква представа за какво ставаше дума. Спомни си обаче как забеляза, че Гевин в миг бе посърнал и цялото му изражение се беше променило. Сега вече всичко й се изясняваше. Не можеше да си представи мъчението да бъде разделена от детето си, от собственото си дете, по този начин. Ужасно, наистина ужасно…

— Джули! — Сал я викаше от бара. — За какво ти плащам аз на теб, да сипваш кафета и да си говориш по цял ден ли? Два пъти лате за маса четири!

— Да, да, идвам веднага.

Джули сви рамене, взе си таблата и бързо скочи от стола.

Господи, сега всичко й се изясни! Реакцията на Гевин, странното му поведение, когато разбра за децата й. Може би изобщо не е било странно. Може би е било някаква неволна негова защитна реакция, след като е научил нещо толкова неочаквано. Сигурно спомените са се върнали в главата му. И може разковничето да е било там, че той всъщност няма нищо против нито към децата, нито към жени с по три деца. Той просто също има син, който е бил отвлечен. Флора се опитваше да си представи през какво е минал Гевин. Как ли се е чувствал, чудейки се всеки ден къде е единственото му дете — дали е на безопасно място, дали е на топло, дали е нахранено, дали се грижат добре за него.

Дали е обичано…

Тази история наистина успя да я развълнува. Веднага след като излезе от кафенето, Флора извади мобилния си телефон и набра домашния номер на вдовицата Макнамара в Шотландия. Единственото, което искаше в момента, бе да чуе гласчето на малкия Сиймъс, който по това време трябваше да е там, докато двете по-големи деца бяха на училище. Успя да се свърже и след по-малко от минута тънкият гласец на Сиймъс вече звънтеше от другата страна. Тя преглътна сухо, слушайки детското му дишане, докато малкият си наместваше слушалката до устата, за да може да й прати целувка.

— Чао, мамо — изчурулика той накрая.

След това Флора благодари на госпожа Макнамара, увери се още веднъж, че всичко е наред, и приключи разговора.

Господи, как й липсваха само! Оставаха цели две седмици. Не знаеше как ще дочака да изтекат. И без това постоянно броеше часовете до пристигането на децата. Колко прекрасно бе само чувството да знае, че все пак скоро ще ги види. Чувство, което Гевин отдавна не познаваше.

Когато се върна в къщата, забеляза, че от пощенската кутия на вратата се подаваше голям плик. Седна на шарена сянка направо на стълбите пред верандата и трескаво го отвори. Бяха снимките на Либи и бебето. Малкият беше голям сладур, с тъмна коса и все още присвити очички. Либи изглеждаше уморена, но изключително доволна, а Греъм просто сияеше. Заедно със снимките бяха изпратени и няколко нарисувани с пастели картинки, дело на Ани и малкия Сиймъс. На една от тях Ани бе нарисувала дъга, самолет и три фигурки, които очевидно трябваше да бъдат тя, Сиймъс и Роби. Около самолета бяха нарисувани много сърца, наподобяващи пеперуди. Флора преглътна сълзите си, а после влезе в къщата и веднага залепи картинките с тиксо на вратата на хладилника.

Още следобед тя успя да се срещне с Джими О’Конъл — ирландец на около петдесет години, здрав като канара. Той огледа къщата и двора, записа си всички задачи, направи кратка сметка, каза за каква цена ще свърши работата и обеща да започне още на следващата сутрин, заемайки се първо с бръшляна. Увери я, че с помощта на тримата му синове всички задачи по къщата ще бъдат приключени преди пристигането на първите гости.

Докато се разхождаха по двора и го оглеждаха, Джими подхвърли интересна идея — старата постройка, която бе разположена по-долу към брега, също да бъде стегната и превърната в място за настаняване. Според него специфичното й разположение би привличало всякакви романтични натури, търсещи уединение. Гледката от мястото, където се намираше къщурката, бе наистина забележителна и вдъхновяваща. Флора се съгласи. Идеята си струваше и тя си записа нещо в тефтерчето. Малко по-късно отвори лаптопа си и изпрати кратък мейл на Либи и Греъм, за да разбере и тяхното мнение.

Мисълта, че вече можеше да разчита на опитните ръце на О’Конъл и тримата му синове, я караше да се чувства далеч по-спокойна. Всичко постепенно се нареждаше. Флора провери телефонния секретар, отговори на повикванията, които бе пропуснала, след което нанесе още една резервация в списъка. След това разопакова новите чаршафи, които бе получила по куриер, и ги зареди в пералнята, за да ги пусне за пране на следващата сутрин. Преди да усети, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта.

Минаваше осем. Флора се настани във всекидневната и се зачете в една от книжките, които си бе купила от госпожа Евансън. След малко чу, че мобилният й телефон звъни от съседната стая. Вдигна го и чу от другата страна гласа на Либи.

— Охо-о-о, как е щастливата мама?

Беше й трудно да приеме, че не е близо до най-добрата си приятелка в този така щастлив за нея момент, също както й бе мъчно и за децата.

— Ако трябва да съм честна с теб — доста изтощена. Фактът, че ти звъня по това време, със сигурност го доказва.

Флора направи бърза сметка — в Шотландия беше малко след два през нощта.

— Да, разбирам — отвърна тя, след това допълни: — Среднощните разговори всъщност са най-сладки в малките часове. Как се чувства бебчето?

Либи отговори с щастлива въздишка:

— Флора, той е страхотен! Храни се отлично. Е, не мога да кажа същото и за спането, но не се оплаквам. Не мога да си отлепя очите от него, мила! Той е просто невероятен! Дори когато съм толкова уморена, че нямам сили даже да говоря, просто си лежа и го гледам, наблюдавам малката му устичка как се криви от време на време, дългите му извити мигли, които се опират в горната част на бузите му. А когато с цялата си ръчичка успява да обхване едва единия ми пръст… толкова е сладък, направо ми се разтапя сърцето и не искам да го пускам…

— Разбира се, няма да го пускаш. — Флора знаеше прекрасно какво изпитва Либи в този момент. Беше чувство, което не може да се сравни с нищо друго на този свят. — А Греъм? Свиква ли с новата си роля?

— Греъм е страхотен, помага ми, с каквото може, дори сменя памперси.

— Значи имате снимки, за които вестниците ще се избият. Представяш ли си — бъдещият херцог на Грансбъро в мръсни пелени до ушите!

— О, те са просто ужасни! Журналистите имам предвид, не памперсите. Всички са толкова досадни и еднакви, нямам думи! Тези дни един репортер дори се бил маскирал като санитар, за да успее да проникне в болницата и да опита да направи снимки. Добре, че бил брат ти. Разпознал го и се обадил на двама свои колеги. После ги заблудил, че се очаква всеки момент да заминем за Лондон. И съответно всички се втурнали натам, представяш ли си? Чичото на Греъм дори поръчал доставка на памперси, за да ги заблуди допълнително. Сега поне ги няма тук… О-о-о, време е да се оригнем. Изчакай, ще оставя телефона за малко.

Флора изчака Либи да постави бебето на рамото си и се усмихна, когато чу тънкия бебешки гласец.

— Докъде бях стигнала? О, да. Стига толкова за репортерите. Искам да те помоля за нещо. Всъщност ние двамата с Греъм искаме да те помолим. Чудехме се дали ще се съгласиш да станеш кръстница на нашето бебе.

Флора примигна изненадано.

— Дали ще се съглася? За мен ще бъде чест! Но… не искахте ли да бъде някой от роднините на Греъм?

— Разговаряхме с него за това и решихме да изберем теб. И знай, че не сме имали никакви пререкания. Ти означаваш толкова много за нас, искаме да ни станеш още по-близка, да станеш част от живота ни! Значи — решено е! Запази последния уикенд на месец юни. Недей да приемаш никакви резервации за тогава. Нали още няма никой точно за този период?

Флора бързо провери резервациите. Погледна два пъти, за да е абсолютно сигурна.

— Не, засега този уикенд е чист. Имаме обаче цели три резервации за следващия уикенд, когато е Четвърти юли^[1].

— Страхотно! Ще ти запазим билет за Шотландия в края на месеца и после — обратно към Щатите. Ще имаш време да се подготвиш за следващия уикенд. А и децата няма да искат да пропуснат зарята на Четвърти юли. Изстрелват я точно от брега. Осветява цялото пристанище. Страхотно е наистина, струва си да се види. А по главната улица правят парад. После има различни игри и състезания. Ще предупредиш децата да си облекат и банските, защото по време на парада минава пожарната и пръска струи от маркучите в тълпата. Не директно, разбира се, насочват ги нагоре.

— Звучи наистина забавно. Мисля, че децата никога не са виждали пожарна кола в действие, освен по телевизията. Със сигурност ще им хареса.

Двете приятелки прекараха още петнайсетина минути в разговори. Поговориха и за нещата покрай къщата, и за идеите на Флора за наближаващия сезон.

— Миличка, малкият започна да оклюмва, затова ще трябва да приключваме разговора и да го слагам в кошарката. А смятам, че е време и аз да поспя. Мисля, че наистина се справяш фантастично с къщата. Но всъщност не съм изненадана изобщо. Не знам как ще ти се отблагодарим с Греъм. Просто не мога да си представя какво щяхме да правим без теб.

— Аз съм тази, която трябва да благодари — отвърна Флора. — Бяхте прави. Имах нужда от малко време за себе си, поне колкото да си припомня, че…

Думите сякаш заседнаха в гърлото й, защото в този момент тя пак се сети за децата и за живота си в Шотландия. Сети се и как постоянно се задъхваше в усилията си да успее да превъзмогне скръбта си по Сиймъс. През последната седмица тук и особено в спокойните вечерни часове Флора прекара много време, заставайки лице в лице с болката и мъката си. Мислеше си за Сиймъс, понякога малко си поплакваше за него, но се замисляше и за своето собствено бъдеще, както и за това на децата. Струваше й се, че бе прекарала последните три години в нещо като дълбок зимен сън. Сега се беше пробудила, а всеки следващ ден обещаваше нещо ново, нещо вълнуващо.

И най-вече — надежда.

— Флора? — Гласът на Либи я измъкна от мислите, в които бе потънала. — Всичко наред ли е? Случило ли се е нещо?

Флора затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Не, нищо. Всичко е наред. Хайде, и аз ще си лягам вече. Утре ще се чуем пак.

Тя прекъсна разговора и се отправи към леглото. Докато затваряше вратата и угасваше нощната лампа, се чудеше какво ли ще й донесе утрешния ден.

Надежда…

 

 

— Я да видим кой е решил най-накрая да напусне леговището си — подхвърли Джули, придържайки подноса в момента, в който Гевин влезе в кафенето.

— Здрасти, Джули — кимна той. — Извинявам се, но бях малко зает.

— Така и предполагах. И кога ще я чуем?

— Кое да чуем?

— Новата ви песен. С какво друго да се занимавате затворен в къщата по цял ден и оцелявайки само благодарение на пицата на чичо ми и неговите доставки по домовете? Не съм ли права?

Гевин се усмихна. В малкия град всичко се знаеше.

— Имам нужда от още малко време. Напредвам, но бавно. Нещата още не са точно така, както бих желал да бъдат. Започвам сериозно да си мисля, че съм загубил доста от уменията си, докато мързелувах през последните две години.

Джули му донесе кафето — черно и силно, каквото той го обичаше, а отстрани на чинийката добави едно сфолиателе^[2], майка й наистина ги правеше превъзходни.

— Заповядайте, май не сте яли много тези дни. А и не сте се бръснали. Май наистина е имало доста работа.

Гевин се почеса под долната устна, където наистина бе набола няколкодневна брада. Тази сутрин той бе установил, че в хладилника му няма абсолютно нищо, освен малко старо сирене и парче недоядена пица и реши, че е крайно време да се поразходи на чист въздух и да се зареди с продукти от магазина.

Утрото беше идеално за тази цел. Небето бе кристално ясно, слънцето се издигаше високо, а лъчите му се отразяваха в спокойната морска повърхност, хвърляйки по нея хиляди игриви отблясъци. Чайките се спускаха и обикаляха около рибарските лодки, които вече се връщаха със сутрешния си улов. По главната улица цареше оживление. Повечето хора бяха отворили прозорците на домовете си, за да пуснат вътре свежия летен въздух.

Гевин се бе вглъбил в спортната страница на вестника и отпиваше от второто си кафе, когато в кафенето влезе Флора. Той й хвърли бърз поглед, после отново се зачете във вестника. Дори го приближи към лицето си. По този начин искаше не да се скрие от нея, а просто да може да я наблюдава по-незабелязано.

Носеше спортни панталонки, черни на цвят и с бял кант по крачолите, както и бяла тениска, която определено й седеше добре. Даже много добре. Косата й бе завързана на опашка, която преминаваше през задния отвор на синя бейзболна шапка. Обута беше със сравнително нови маратонки „Найк“.

— Харесват ли ти обувките? — Гевин чу Джули да й задава този въпрос, докато й сервираше чая.

— Да. Знаеш ли, права беше. Много са удобни. Сякаш не стъпвам по земята — отговори тя, а после добави: — Мисля да си взема чая с мен днес. Събра се страшно много работа в къщата, а до отварянето има само седмица.

— Разбирам, няма проблем — отвърна Джули и се върна до тезгяха откъдето донесе една висока пластмасова чаша, в която пресипа чая.

Гевин я проследи с поглед как минава покрай прозореца. Бързо сгъна вестника си и уви закуската си в салфетка.

— Чао, Джули, ще се видим пак.

— Благодаря, господин Матсън — отговори тя. След това му намигна и добави: — Обикновено минава по моста отсреща и тръгва надолу към църквата.

Всички в кафенето се обърнаха да видят какво става, когато Гевин се втурна бързо през вратата.

Сал се засмя.

— Залагам десет долара, че ще я догони, преди да е стигнала до пощата.

Монтьорът Мак се съгласи и дори качи облога двойно.

Всички се струпаха край прозореца, за да наблюдават Гевин, който тичаше след Флора. Всъщност това не беше точно тичане. Явно се опитваше да изглежда така, сякаш прави сутрешния си крос, за да не разберат всички, че в действителност тича след Флора. Именно с тази цел той изхвърли вестника си в едно кошче за боклук, а после дори отдели няколко секунди, за да спре и да поздрави възрастната госпожа Уилкинс, която в този момент разхождаше малкото си кученце. Подтичвайки, Гевин премина по главната улица, успя дори да се огледа уж небрежно във витрината на книжарницата, след това пресече напряко към общината. Настигна Флора точно в момента, когато тя пускаше кореспонденцията в пощенската кутия, което предизвика бурни възгласи на одобрение и задоволство в кафенето.

— Флора!

Тя се обърна и го изгледа със зелените си очи от глава до пети.

— Здрасти, Гевин. Как си?

— Флора, слушай. Исках да поговорим. За онази вечер миналата седмица… Дължа ти обяснение за начина, по който реагирах.

— Не, нищо не ми дължиш.

— Дължа ти. Не искам да останеш с впечатлението, че държанието ми е свързано по някакъв начин с теб, още по-малко с децата ти. Не е така. Свързано е единствено с мен.

През последните няколко дни Гевин всъщност не правеше нищо.

По цял ден си мислеше за Флора, връщайки се отново и отново към онази вечер всеки път, когато сядаше пред пианото в безуспешен опит да продължи композицията си. Сега, няколко дена по-късно, той имаше толкова много неща, които искаше да й каже, и се молеше да бъде разбран правилно. Стоеше пред нея и се колебаеше, трудно му беше да подбере думите си.

— Мисля, че трябва да знаеш, че аз…

— Знам, Гевин. Знам за сина ти.

Всичко, което се бе приготвил да каже, сякаш заседна в гърлото му. Погледна я в очите. Огромното съчувствие, което видя в тях, го остави безмълвен. Тя явно наистина знаеше всичко.

— Съжалявам, наистина. Ако онази вечер знаех за това, никога не бих те назидавала по този начин. Тогава просто се заблудих, че си ме взел за онзи тип отчаяни самотни майки, които се оглеждат с четири очи да намерят мъж, който да замести бившия им. Аз не съм това, повярвай ми. Истината е, че в момента дори аз самата не знам какво искам. Опитвам се да го превъзмогна. Мога да кажа, че това е и част от причината да дойда тук, в Щатите. Но всичко все още е твърде ново и непознато за мен и изобщо не съм сигурна накъде съм се запътила. Знам само, че последните три години бяха най-трудните в живота ми и не желая да прекарам остатъка от него по същия начин.

— По кой начин?

— Изплашена. Дори ужасена до такава степен, че понякога единственото, което искам, е да се заключа в тоалетната и да не изляза оттам никога, никога…

Гевин видя, че очите й се напълниха със сълзи, но тя някак успя да ги сдържи. Докато Флора премигна няколко пъти, той умишлено отмести поглед от нея и се загледа в хората по улицата. Тогава забеляза, че бяха събрали доста публика, която все още ги наблюдаваше от кафенето.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да, разбира се.

Продължиха в мълчание заедно по тротоара. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Прекосиха бавно стария каменен мост. От другата му страна имаше малка пейка. До нея — леха с яркожълти теменужки, посадени там в памет на известен местен жител. Гевин посочи към пейката и двамата седнаха на нея, загледани в многобройните лодки на пристанището, докато лекият ветрец откъм морето полюшваше листата на дърветата наоколо.

— Как се казва? — наруши първа мълчанието Флора. Гевин погледна към нея, но тя продължаваше да се взира в хоризонта. — Синът ти — уточни тя. — Как му е името?

— Гейбриъл. Гейбриъл Уилям Матсън.

— На колко беше… — Тя бързо се поправи. — На колко е?

— В момента е на осем. Беше на шест, когато… майка му го взе със себе си. — Гласът му леко затрепери и Гевин се покашля, за да прикрие вълнението си.

— Моят най-голям е Роби, в момента е на единайсет. Но изглежда на повече — ако знаеш колко бързо му се иска да порасне, а дъщеря ми се казва Фиона, но всички й викаме Ани. Тя е на седем. Накрая е Сиймъс, най-малкият. Това лято ще навърши три.

— Каза ми, че си загубила съпруга си преди три години, Сиймъс…

— … никога е виждал баща си. Разбрах, че съм бременна няколко дни след като мъжът ми загина.

— Как се случи?

Всички в Касъл Рот познаваха Флора и Сиймъс. Когато трагедията се случи, вестта за смъртта на съпруга на Флора бързо обиколи цялото градче. Именно заради това на нея никога до момента не бе й се налагало да разказва на някого какво точно се беше случило. Даваше си сметка чак сега. Своят разказ в този момент тя почувства като някакъв вид катарзис.

— Сиймъс работеше на нефтена платформа в Северно море. Работата му беше такава, че често му се налагаше да отсъства от къщи плътно по четири седмици, понякога дори и по шест. След това обаче си беше цял месец у дома. Точно си бе тръгнал от вкъщи и поемаше към следващата си дълга смяна на платформата. Денят преди трагедията бяхме празнували рождения ден на Роби. Сиймъс загина в катастрофа. Хеликоптерът, който ги превозваше към платформата, падна в морето няколко минути след излитането си. Причините за злополуката така и не станаха ясни.

— Господи, Флора, толкова съжалявам!

Тя преглътна и само кимна леко с глава.

— След като разбрах новината, останах като вцепенена с дни. — Усмихна се тъжно. — Мисля, че по някакъв начин това вцепенение продължава дори до днес. Добре, че беше брат ми. Ангъс беше именно тук, в Щатите, когато се случи трагедията. Работеше в Ню Йорк. Когато разбра какво е станало, се върна незабавно, без никакви коментари. Пое грижата за всичко върху себе си, включително и за мен. Най-трудно беше, когато трябваше да го съобщим на децата. Роби го прие изключително тежко. Той имаше много силна връзка с баща си, Сиймъс му беше нещо като идол. Не знам дали изобщо някога ще може да прекара както трябва рождения си ден, защото през целия си живот ще го свързва със загубата на татко си. Малко след това разбрах, че съм бременна. Бях объркана. Бях почти сигурна, че ще направя спонтанен аборт заради стреса и постоянната депресия, в която се намирах. Съдбата обаче бе решила друго. Загубихме скъп човек, появи се нов. Не вярвах, че ще се случи почти до края, всъщност наистина не вярвах, докато малкият Сиймъс не се появи на бял свят и не забелязах трапчинката на лявата му буза, същата като на татко му. Това е невероятно, наистина невероятно.

Двамата поседяха известно време, без да обелят дума. След малко край тях мина цялата местна детска градина. Дечицата бяха строени две по две, хванати за ръчичка. Всички носеха на главите си шапки, направени от вестници, които да ги пазят от слънцето. С тях имаше две учителки — едната отпред, другата — в края на колоната. Водеха ги към центъра.

— Гейбриъл беше точно на тяхната възраст, когато… — Гевин преглътна. — Последния път, когато го видях, беше, когато ми махаше от прозореца на къщата ни. — Гевин поклати глава. — По-точно на къщата, в която живеехме тримата заедно, преди аз да я напусна. Точно го бях оставил на майка му след поредното ни свиждане. Бях го водил в зоологическата градина. Много обичаше да ходи там, особено при маймуните. Все още е пред очите ми с лице, залепено на прозореца, и очи, които ме проследяваха, докато си тръгвах. Над устата си имаше мустачки от шоколадов сладолед.

Флора погледна към Гевин. Усещаше, че не му е лесно да продължи. Бореше се с чувствата си.

— Той ще те помни винаги, да знаеш. Всички онези неща, които сте правили заедно, местата, където си го водил. Ани беше само на четири годинки, когато баща й си отиде, но още помни как той й носеше букетче цветя всеки път, когато се прибираше. Бели цветчета, за късмет… Всеки път, когато видим такива, дори и сега, тя се навежда, откъсва няколко, поглежда към небето и благодари на татко си.

Гевин пое дъх и го изпусна бавно.

— Нямаш представа колко много се надявам. Понякога ми остава само надеждата. Но наистина, ако трябва да съм честен, изобщо не съм сигурен, че някой ден ще го видя отново. Може би, когато порасне, самият той ще реши да ме потърси. Лошото е, че нямам никаква идея какви му ги е наговорила вече тя. Чувал съм много истории за родители, които говорят пред децата си за родителя, при когото не са останали, че не ги иска повече, или още по-лошо — че е умрял. Миранда вече веднъж постъпи жестоко. Все пак не вярвам, че някога би наранила Гейбриъл умишлено. Но винаги може да убеди сама себе си, че прави всичко за негово добро. Така може да направи каквото си поиска. За него. И за себе си.

— Нямаш представа къде го е отвела, нали?

— Въпросът по-скоро трябва да бъде къде не го е водила вече. Наех частен детектив, който буквално обиколи земното кълбо, гонейки следите им. Рим, Париж, Швейцария, Гърция, Сингапур. Всеки път, когато ги надушваше, тя духваше отново и бяха нужни месеци, за да й влезем пак в следите. Родителите й живеят в Лондон и знам, че са били в контакт с нея. Със сигурност й помагат финансово, а на нас отказват да ни съдействат. Те още навремето не желаеха тя да се омъжи за мен, защото това значеше да напусне Европа и да се премести да живее тук. Общо взето ръцете ми са вързани, освен ако тя не реши да се върне в Щатите. Отвличането на дете извън пределите на страната се превръща в един невероятен дипломатически и бюрократичен кошмар. Повечето правителства отказват съдействие, тъй като не искат да бъдат въвлечени като страна в подобен конфликт. Въпреки че предстоеше най-вероятно да спечеля делото за попечителство над детето, нещата се усложняват неимоверно, докато те двамата са зад граница. Когато я намерихме в Париж, френските официални власти дори я предупредиха, че идваме! Разминахме се за малко. Беше напуснала апартамента на пожар, половината й вещи бяха останали. Там намерих нещо, което взех със себе си.

Той бръкна в задния си джоб и извади оттам портфейла си. Отвори го и измъкна снимка на момче със светла коса и най-големите и изразителни очи, които Флора някога беше виждала. Държеше в ръцете си самолет играчка, но лицето му не излъчваше радост, не беше дори усмихнато. Детето изглеждаше объркано, съвсем объркано.

И как да не изглежда така? Едва ли имаше място на този свят, което Гейбриъл да може да нарече свой дом. Постоянно сменящи се държави, адреси и квартири — това беше неговият живот през последните две години. Та той дори нямаше как да има приятели при това положение.

Флора хвана Гевин за ръката и го стисна.

— Ще го намериш! Ще го върнеш обратно. Трябва да вярваш в това. Просто недей да се отказваш.

— Знам — кимна той. След това я погледна със същия объркан поглед, който имаше детето на снимката. — Това е единственото нещо, което ме крепи.