Нелсън Демил
Черният манастир (15)

14.

— Здравей, Хенри.

Хенри Меркадо не се обърна към разнеслия се зад него глас, но хвърли поглед към огледалото на бара.

Франк Пърсел зае празното столче до по-възрастния си колега и си поръча „Джак Даниълс“ с лед.

— Добре изглеждаш.

— Случайна ли е тази среща?

— Чух, че си в Рим.

Меркадо не отговори.

— Може ли да те почерпя нещо?

— Тъкмо си тръгвах.

Барманът напълни чашата на Пърсел и той я вдигна.

— Cent’anni^[1].

Хенри поиска сметката си.

Франк разклати уискито си.

— Оставих ти писмо в адисабебския „Хилтън“.

— От затвора ме закараха направо на летището.

— Вивиан също ти остави писмо.

Меркадо не отговори.

Донесоха сметката му и той остави на плота банкнота от двайсет хиляди лири — три питиета по цените в „Харис Бар“, пресметна Пърсел.

Беше четири следобед и тихото елегантно заведение още пустееше. Тук-там имаше небрежна, но изискана коледна украса.

Както винаги Виа Венето гъмжеше от коли и пешеходци. Дори може би малко повече от обикновено, каза си Франк, заради коледния сезон. Ниското небе сивееше и беше влажно, затова той носеше шлифер, но забеляза, че Меркадо е само по спортно сако от туид, което малко му висеше. Всъщност Хенри не изглеждаше добре и между шията и яката му имаше доста голямо разстояние. И двамата бяха изгубили етиопския си загар и кожата на Меркадо сивееше като зимното небе.

По-възрастният журналист се смъкна от столчето.

— Живея в „Екселсиор“ и обикновено кисна в техния бар.

— Знам.

— В такъв случай знаеш и къде да не се засичаш с мен.

Пърсел кимна.

— Весела Коледа, Хенри.

Меркадо понечи да си тръгне, но после се обърна към него.

— Добре де, ще те попитам. Как е тя?

— По-скоро би трябвало да ме попиташ къде е.

— Е, къде е?

— Не знам. В края на октомври ме остави в Кайро. Каза, че имала работа в Женева и щяла да се върне след две седмици. Коя дата сме днес?

Хенри помълча малко.

— Откога си тук?

— От два дни. Дай да те черпя едно. Дойдох в Рим да се видя с тебе.

— Защо?

Пърсел слезе от столчето и го хвана за ръката.

— Ще ти отнема само десет минути. Имам добра новина за полковник Ган.

Меркадо се поколеба, но го остави да го отведе при една маса до прозореца.

— Още по едно, моля! — извика Франк на бармана.

Седнаха един срещу друг и Хенри си погледна часовника.

— Имам среща в пет.

— Добре. Е, току-що получих вест от Уилис в бюрото на Асошиейтед Прес в Адис Абеба. Познаваш ли го? Та според него Ган го пуснали от затвора под гаранция и щял да се прибере в Лондон за Коледа.

Меркадо кимна.

— Радвам се да го чуя.

— И аз. Само в страна като Етиопия може да те осъдят на смърт, а след това да те освободят и да ти позволят да си заминеш.

— Сигурен съм, че британското правителство е платило скъпо за своя странстващ рицар.

— Да. Парите са всичко, а на революционното правителство му трябват пари, затова е продало Ган. И всички са доволни. Лошата новина е, че след празниците полковникът трябва да се върне в Адис Абеба за обжалването, иначе ще изгуби гаранцията. — Франк се усмихна. — Съмнявам се, че ще го направи.

Меркадо също се усмихна.

— Ако го направи, определено заслужава да го разстрелят. За тези хора е важно да се отсрамят. Преди да ме изритат от страната, ме осъдиха на пет години за връзките ми с контрареволюционери.

— Само на пет? Кога би трябвало да се върнеш?

— Не е много ясно. Ами ти?

— Аз прекарах в пандиза само една седмица.

— И после една седмица под домашен арест в „Хилтън“.

— Точно така.

— И на двамата ви се размина леко.

— Да. Тебе те спипаха да спиш с Ган — напомни той на Меркадо. — Ние с Вивиан не бяхме направили нищо нередно.

— Е, сигурен съм, че в „Хилтън“ сте направили.

Пърсел смени темата.

— Хайде да отидем в Лондон при Ган.

Хенри не отстъпваше.

— Не съм направил нищо нередно и лежах цял месец в най-гадния затвор, който съм виждал, докато вие с Вивиан…

— Толкова дълго?! Е, с тебе сме били и на по-кофти места.

— Къде отиде, след като напусна Адис Абеба?

— В Кайро.

— Сам ли?

— Не. Решението да отидем там не беше наше… нито да заминем заедно. — Което отчасти беше лъжа. — Кайро явно е бунище за хора, изхвърлени от Етиопия. А тебе къде те пратиха?

— В Кайро.

— Ще ми се да знаех, че си бил там.

— Имах само два часа престой до първия полет за Лондон. А ти защо остана? — попита го Меркадо.

— Имах нужда от работа, затова се свързах с бюрото на Асошиейтед Прес и тамошният шеф Гибсън търсеше журналист на свободна практика. Той очаква нова война с Израел, пък мене много ме бива като военен кореспондент — прибави Пърсел.

Хенри не отговори, нито го попита защо Вивиан е останала в Кайро. Всъщност тя беше казала на Франк, че винаги е мечтала да снима пирамидите и всичко останало, а и искала да е негова фотографка, ако наистина избухне нова война. И освен това бяха влюбени един в друг.

Келнерът донесе напитките и Пърсел видя, че Меркадо още пие джин и швепс. Франк вдигна чашата си. Хенри се поколеба, после отговори на тоста.

— За свободата — каза Пърсел.

— И за живота.

Чукнаха се, след това се отпуснаха назад и се загледаха в преминаващия край тях Рим.

В италианската столица, беше забелязал Франк, нямаше толкова пищна коледна украса, колкото, да речем, в Лондон и Ню Йорк. Искаше му се да прекара Рождество в един от тези два града, при това с Вивиан, но желанието му едва ли щеше да се сбъдне. Коледата в Кайро нямаше да е празнична.

Мислите му се върнаха към Адис Абеба. Сега онези две седмици му се струваха недействителни. След пристигането ги откараха с различни коли, все още оковани, в мрачния централен затвор и ги заключиха в отделни килии, за да не могат да контактуват един с друг. Някакъв прокурор, който поназнайваше английски и го разпитваше всеки ден, му съобщи, че всичките му приятели признали престъпленията си, каквито и да бяха те, и го инкриминирали.

Във вътрешния двор на затвора бяха издигнати бесилки и ежедневно екзекутираха по един-двама души.

— На тебе дадоха ли ти стая с изглед към бесилките? — попита той по-възрастния си колега.

— Да. Надявах се да те видя там.

Двамата се усмихнаха.

Пърсел запали цигара и разклати чашата си.

След една седмица в затвора без вана или душ, с развалена храна и воняща вода, дойде една мила госпожа от американското посолство и го придружи, все още бос и по шама, до очакващата ги кола, която ги откара в „Хилтън“, само на няколко преки оттам.

Госпожата — казваше се Ан — го инструктира да не напуска стаята си, която хотелът му пазел и за която трябвало да плати. Не му предложи вана, но го посъветва да повика лекар в стаята си, за да го прегледа. В отговор на въпросите му за Вивиан, Ган и Хенри Меркадо го осведоми:

— Госпожица Смит е тук. Другите още са в затвора.

Ан понечи да го придружи вътре, но Франк отказа. Дипломатката му връчи паспорта и му пожела успех.

Той влезе в хотела бос и по шама.

— Добре сте се завърнали, господин Пърсел — поздрави го служителят на рецепцията и му подаде ключа.

Бяха претърсвали стаята му и повечето му вещи липсваха, включително бележниците му, ала това беше най-малкият му проблем.

Изчака цял ден преди да се обади на Вивиан. Срещнаха се на по чаша в нейната стая, защото се намираха под домашен арест, а и във всеки случай и двамата нямаха желание да се натъкнат на колегите си в бара или на тайната полиция във фоайето.

Стаята на Вивиан също беше претърсвана и бяха взели всичките й филми, което я вбесяваше, но и тя съзнаваше, че истинският им проблем е да напуснат Етиопия.

— Както ти казах, между нас няма да се случи нищо повече — напомни му фотографката, когато Пърсел изпи уискито си.

— Разбирам.

По-късно в леглото тя прошепна:

— Когато освободят Хенри…

— Разбирам.

— Съжалявам.

— И аз.

Само че не освободиха Хенри. След една седмица Франк и Вивиан официално бяха експулсирани от страната и ги качиха на самолет на „Иджипт Еър“ за Кайро.

— С Вивиан всеки ден питахме в британското посолство за тебе и Ган — каза Пърсел на колегата си. — Уверяваха ни, че двамата сте добре и че работят по вашето освобождаване. Тревожехме се за вас — прибави накрая.

— И не сте искали да се появя неочаквано.

Което беше вярно, но Франк се върна на предишната тема.

— Бях сигурен, че ще застрелят или обесят Ган.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Така е. — Пърсел погледна през прозореца към римската стена, която опасваше града, и установи, че древните тухли са същите като на построения от италианците затвор в Адис Абеба. Посочи този факт на Меркадо и заключи: — Италианците са отлични строители.

Хенри мълчеше.

— Онази минерална баня беше много внушителна.

— Стига с тази престорена носталгия, Франк.

— Хенри… мислил ли си да се върнеш там?

Меркадо не отговори веднага.

— Честно казано, да. Само че явно е прекалено рисковано.

— Е, кажи ми, ако решиш да се върнеш.

Сервитьорът се приближи и Пърсел му поръча още по едно, после попита:

— Слуша ли днешните новини за Етиопия?

— Не.

— Някой си генерал Банти взел властта във военния съвет и обявил ново правителство. В Дерга са пак същата пасмина главорези, обаче ръководителите са нови хора и си мисля, че сега ще можем да се върнем, ако новите не са толкова побъркани, колкото предишните.

— Не ми говори за побъркани.

— Просто ми хрумна. Горещата точка е Близкият изток — каза Франк. — Суецкият канал още е затворен и Садат приказва неща от рода на „близкоизточна бомба със закъснител“. Бесен е на всички руски евреи, които емигрират в Израел. Наистина се очертава нова война.

— Ако избухне, отразявай я от Кайро.

— Добре. Пропуските за фронта не вършат никаква работа — усмихна се Пърсел. — Чух, че работиш за „Л’Осерваторе Романо“.

— Да. Пиша им разни материали на английски за настъпващата юбилейна година. Главно прессъобщения.

— Омръзнало ли ти е?

— Рим ми харесва.

— Кайро е отврат. Работиш ли по нещо друго?

— Нашето етиопско приключение ли имаш предвид?

— Тъкмо него имам предвид.

— Не. Обаче мислех, че ще видя нещо твое по този въпрос.

— Изчаквам — отвърна Франк. — Първо исках да разговарям с тебе.

— Не ти трябва моето разрешение или съдействие.

— Надявах се да направим нещо заедно.

— Нямам такова желание.

— Сериозно?

Меркадо се замисли.

— Ако напишеш… добре де, ако напишем нещо за това, не само Гетачу, но и цял куп други копелета и идиоти ще се юрнат в джунглата да търсят черния манастир.

Пърсел кимна. И той смяташе така.

— Гетачу може вече да го е открил.

— Може. Но ако го беше открил, според мен щяхме да чуем, че е обявен за продан безценен религиозен предмет.

— Много такива неща се продават скришом — напомни му Франк.

— Вярно е. А това нещо трябва да попадне във Ватикана. Възможно е и монасите да са го пренесли другаде.

— Е, бихме могли да идем да проверим.

— Нямам такова желание.

— Добре. Съобщи ли във Ватикана за смъртта на отец Армано?

— Не.

— Защо?

— Ъъъ… Няма защо да бързам. Ще стигна и до това.

— Кабинетът ти е в самия Ватикан, Хенри.

— Ще стигна и до това.

— Хубаво. Може би трябва да отидем в Берини и да потърсим роднините му.

— Защо?

— Защото ни помоли да го направим. Помоли ни също да разкажем историята му на някого във Ватикана. Можеш да я разкажеш и на твоите хора в „Л’Осерваторе Романо“.

— Добре, ще го направя.

— Не ми е много ясно защо протакаш, Хенри.

— А ти защо протакаш?

— Вече ти обясних. Първо исках да разговарям с тебе. Нали сключихме нещо като договор — напомни му Пърсел.

— Какво смята Вивиан? — попита Меркадо.

— Какво да смята. Иска да се върнем и да намерим Светия Граал.

— Пълна лудост.

— Съжалявам, че си изгубил ентусиазма си, Хенри.

— Аз пък съжалявам, че ти си се ентусиазирал.

— Мислих по въпроса.

— Опитай се да не мислиш повече.

— Това е страхотен материал, Хенри.

— Така изглеждаше навремето.

Франк го погледна.

— Поразровил ли си се във Ватиканския архив? Например в обедната почивка?

— Да… за да задоволя любопитството си за някои неща.

— Откри ли нещо?

— Ще ти извадя пропуск. Можеш да се поровиш сам.

— Сигурно ще имам проблем с езика.

— Можеш да наемеш преводачи.

— След няколко дни трябва да се върна в Кайро.

— Прости ми любопитството, Франк, обаче не разбирам защо не отидеш в Женева.

Пърсел поръча по още едно и Меркадо не възрази.

Известно време двамата помълчаха, после Франк каза:

— Получих писмо от Женева… тя пише, че се чувствала ужасно, задето те зарязала в Адис Абеба, и че имала угризения за случилото се.

— Напълно основателно.

— Да. Аз също имам угризения.

Хенри се втренчи в чашата си.

— Преживях го, Франк. Сега изпитвам само гняв. Двамата постъпихте лошо.

— Знаем го.

— И аз постъпих лошо… онзи момент в шатрата на Гетачу… когато той ме попита…

— Простено ти е.

Меркадо го погледна.

— Благодаря.

— Вивиан не го е споменавала нито веднъж.

— Сигурен съм, че е мислила за това.

— Просто трябва да продължим нататък. — Пърсел се усмихна. — Avanti.

— Време е да тръгвам.

— Имам новини и за княз Иясу. Екзекутирали го в Адис Абеба.

— Постъпили са милосърдно.

— Така е. Чете ли за масовите екзекуции в края на ноември?

— Не следя събитията в Етиопия.

— А би трябвало.

— Какво се е случило? — попита го Меркадо.

— Ами, разстреляли поредната група хора на стария режим. Бившият премиер Маконен, някой си генерал Аман, бивш шеф на генералния щаб или нещо подобно, друг бивш премиер на име Волде и внука на императора вицеадмирал Искендер Деста.

Хенри кимна.

— Революцията се храни с кръв.

— Вярно е. Разстреляли са още петдесет и шестима души, сред които княз Иясу.

— Съобщи ми, когато разстрелят Гетачу и Андом.

— Ще следя новините.

Меркадо се изправи и неуверено тръгна към тоалетната.

Пърсел запали нова цигара и се загледа в жителите на Рим. Стъмваше се и кафенетата по Виа Венето започваха да се пълнят.

Барът и масите в „Харис“ бяха заети главно от американски туристи, които искаха да изпият по едно с призрака на Ърнест Хемингуей или да вкусят от la dolce vita.

Франк не очакваше да открие Хенри Меркадо в такова заведение, но барманът в „Екселсиор“ му каза, че може да го намери тук, и ето че наистина се оказа в „Харис“ — пиеше с туристите. Хенри обаче беше предвоенен човек, помисли си Пърсел, и сигурно бе започнал да идва в този бар по времето, когато това е било нормално и тук са висели журналисти и американски писатели. Меркадо сякаш не забелязваше, че светът се променя, и Франк си представи самия себе си на неговата възраст, ако я доживееше — как отсяда в неправилни хотели, храни се в неправилни ресторанти и се напива в неправилни барове с неправилни хора.

Донякъде разбираше чувствата на Вивиан към Хенри Меркадо в Етиопия. Ала не разбираше защо остава емоционално привързана към възрастния кореспондент в негово отсъствие. Или защо не се опитва да го открие. Хрумна му обаче, че тя иска той да намери Хенри Меркадо. Всъщност писмото й съдържаше такъв намек. Искала тримата да се върнат в Етиопия и да потърсят черния манастир и Светия Граал. Е, това в много отношения намирисваше на пътуване към ада. И все пак… писмото го накара да се замисли. И сигурно затова беше започнал да разпитва за Хенри Меркадо.

Другият журналист се върна, но не седна.

— Трябва да тръгвам. Хайде да си поделим сметката.

Пърсел също се изправи.

— Утре вечер ще черпиш ти.

— Струва ми се, че си казахме каквото имахме да си кажем.

— Отседнал съм във „Форум“. В шест часа в бара на покрива. — Протегна ръка. Меркадо се поколеба, после я стисна. — Съжалявам за случилото се — рече Франк.

— Ако искаш прошка, в Рим има деветстотин черкви.

— Нека просто се радваме, че сме живи. Оцеляхме в лагерите, оцеляхме и в Етиопия. Ще оцелеем и от коктейлите. До утре вечер.

Хенри се обърна и излезе в студената вечер.

Пърсел го проследи с поглед, докато се скри в навалицата, след това седна и допи уискито си. Както и Вивиан, той разбираше, че още не са приключили съвсем един с друг. Разбираше го и Хенри.