В началото никой не е особено притеснен от факта, че Бабаита не се появява на закуска. Известен е с това колко трудно се събужда, нещо, за което вече покойният му придружител често беше протестирал. Едва след като масата вече е разчистена и ние всички се насочваме към лекционната зала, един служител е пратен до стаята му, за да провери как е.

Новината за изчезването му предизвиква изненада, но не и скръб. На този етап вече се намираме в лекционната зала и слушаме как един от висшите служители говори монотонно за климатичните условия (вали силен дъжд и е ветровито) и как те биха могли да се отразят на лова утре вечер, когато друг по-младши служител влиза в помещението. Шепне нещо на по-висшестоящия от него, другият става от мястото си и излиза, като оставя младия в залата.

— Един от ловците е изчезнал — съобщава ни. Замълчава, несигурен как да продължи. — Екипи претърсват сградата в опит да го открият. Друг екип оглежда навън. Налице е възможност от изчезване в резултат на слънчева светлина. Но няма причина за тревога.

Не че някой се е разтревожил. Не се проливат излишни сълзи: това означава единствено по-малка конкуренция за останалите. Но също така няма и открито тържествуване — Бабаита никога не е бил кой знае какъв претендент. Ако бяха изчезнали Атлета или Коремни плочки, сега би царяло истинско празненство.

— Съжалявам да го кажа — продължава той, — но тъй като в момента всички са заети с издирването му, лекциите за ранната вечер са отменени. Свободни сте да правите каквото желаете. Не забравяйте, че приемът започва след три часа в зенита на луната, точно в полунощ. Ако позволите, ще предложа да използвате времето за разкрасителен сън. Сигурен съм, че искате да изглеждате неотразимо пред камерите и гостите.

Върлината приближава до мен на излизане от залата.

— Видя ли кои са отменените лекции? — Привежда се, за да прочете брошурата в ръката си. — „Как да превърнем флората и фауната на Пустошта в наше предимство“ и „Социологическите наклонности на хепърите в застрашаваща ги обстановка: как най-умелият да установи контакт печели“. Помниш ли, като ти казах, че всичко това са глупости, че лекциите, напътствията, дори самият лов са просто представление?

Кимам, като се старая да прикрия раздразнението си. Надявам се да успея да изляза, но той стои на пътя ми без ни най-малко намерение да ме освободи. Веднъж започне ли, Върлината не знае да спре. Ашли Джун ми отправя съчувствен поглед от коридора и се обляга на стената.

— Нужни ли са ти други доказателства? — пита Върлината. — Сами признават, че всичко това са щуротии, като отменят лекциите с такава лекота. Без дори да им мигне окото. Същинска шега. — Показва влажния си и лъскав език и облизва устни. — Да пуснат хепърите най-накрая. Просто да ни оставят да ги погнем.

— Какво мислиш, че му се е случило? — питам в опит да сменя темата.

— На онзи едрия ли? Той е глупак. Старае се да ме копира. Излязъл е навън в опит да демонстрира находчивост и умения по начина, по който го сторих аз. Но какъв идиот само. Вероятно е използвал слънцезащитния лосион, като наивно е смятал, че ще помогне. Убеден съм, че трябва да започнат да го издирват навън — или поне останките му, — някъде по пътя между сградата на института и купола.

— Може би — казвам уклончиво.

Мълча в очакване да си тръгне. Но той не го прави.

— Какво искат да облечеш? — питам. Върлината беше показал такова презрение към предстоящия прием, че евентуално всякакъв разговор, свързан с него, би го прогонил.

— За приема ли? — изсумтява. — Традиционен скучен смокинг, върху който липсва само надписът „Стар неудачник“. Ами ти? Нещо стилно и впечатляващо без съмнение.

— Защо говориш така?

— От вчера вечерта започнаха да пристигат на тълпи от медиите. Репортери, фотографи, журналисти. С всеки изминал час ловът се превръща все повече и повече в медийно събитие. Чух, че се надпреварват за интервютата след това — отбелязва раздразнено. — А на самия прием искат на преден план по-добре изглеждащите ловци. В това число и теб, хубавецо. Сигурно са ти избрали някой от онези стилни костюми.

— Не бих казал — отвръщам. Но той е прав. Изработеният от най-фина вълна костюм с подплата от чиста коприна и с името ми, избродирано от вътрешната страна, беше създал у мен усещането за кралски килим по време на пробата предишната вечер.

— Чувам разни неща за теб.

— И какви са те?

— Имаш си партньор. Ще си сътрудничите по време на лова. Силна двойка сте, ти и красавицата.

— Красавицата?

— Онази там — отговаря той и сочи към Ашли Джун, която продължава да ме чака в коридора. — Поне така се говори.

— Къде си чул всичко това?

— Имам си източници — промърморва. — И каква е стратегията ви? — Тонът му става по-хаплив. Сега разбирам, че целта му е била да говорим за това. — Да се откъснете бързо напред и да ни оставите зад гърба си? Или да стартирате с групата и да ни надбягате с постепенно, но методично увеличаване на скоростта?

— Ами, ние…

— Да разпръснете хепърите в две групи и да приложите принципа „разделяй и владей“? Или да ги държите заедно и да се възползвате от общата истерия?

— Не бих могъл да навлизам в подробности за това точно сега.

Мълчи, сякаш обмисля казаното от мен.

— Кажи — прошепва. — Има ли място за дърт чудак като мен? Имам предвид в отбора ви. Може да не разполагам с мускули, но имам мозък. Не казвам, че вие не сте умни, но аз притежавам находчивост, която се добива само с опит. Може би ще съм от полза.

— Предпочитаме да действаме в малка група. Всъщност само двамата.

— Какво казваха? Макар един да може да бъде надвит, а двама да са способни да се защитят, отбор от трима трудно може да бъде покосен.

— Виж, не знам.

Той се взира в мен и погледът му става студен.

— Разбирам. — Тръгва да си ходи, после спира, полуобърнат е към мен. — Знам разни неща за теб — заявява. — Не мисли, че онзи ден не забелязах излъчващата се от теб миризма на хепъри. Не си въобразявай, че не съм наясно с достъпа ти до хепърска плът. Какво в действителност се случва в тази библиотека през деня, когато си сам вътре? Що за достъп до хепърско месо ти се предоставя там? Да не си открил таен запас? Такъв вид информация може да ти навреди. — Започва да души освирепяло, а ноздрите му се сбръчкват. — Все още мога да го подуша.

Приближава един от служителите. Върлината го стрелва злобно и се отдалечава.

— Да? — обръщам се към служителя.

— Извинете ме. Исках да ви уведомя, че костюмът ви е готов и е доставен в стаята ви. Вечерната рокля на дамата ви за вечерта — служителят хвърля бърз поглед към Ашли Джун — също е доставена в стаята ви. Директорът одобри молбата й да се облече там.

— Добре.

— Още нещо. Докато вървите към залата за приема от библиотеката, всички присъстващи от медиите ще са се подредили покрай тухлената пътека и ще ви очакват.

— Това необходимо ли е наистина?

— Нареждане на директора. Щом разбра, че двамата ще се появите като двойка, реши вие да влезете първи.

— Разбирам.

— И още нещо.

— Да?

— Двамата с момичето не можете да прекарвате деня заедно в нечия стая.

— Как…

— Откъде знаем, е без значение. Но директорът се бои да не стане публично достояние. При всички медии наоколо иска да избегне дори бегъл намек за непристойност сред ловците.

— Сигурно…

— Погрижете се утре всеки да се събуди в собствената си стая.

— Чуйте, аз…

— Нареждане на директора — заявява и се отдалечава.

Наблюдавам как се приближава до Ашли Джун. След кратък и стегнат разговор си тръгва. Аз се насочвам към Ашли Джун.

По пътя отминавам Върлината, който сега разговаря с Атлета и Коремни плочки и им реди същите сладки приказки за съюзяване като на мен. Отчаян е. Отчаяно жадува за хепърска плът. Отчаяно се нуждае от помощ. Няма шансове да получи нито едно от двете. Няма да е зле да го държим под око. Не подлежи на описание на какво става способен някой, завладян от отчаяние. Никога не се знае с него.

С Ашли Джун сме в библиотеката и се преобличаме за приема. Тя е в сектора с периодичните издания, а аз съм до приемното гише. Смокингът ми, който открих да виси опакован в найлон от един рафт, ми приляга съвършено. Върви с притурки, без които спокойно можех да мина: копчетата за ръкавели са с инкрустирани диаманти, а върху останалите метални копчета е гравиран ликът на владетеля. Въпреки всичко това костюмът е впечатляващ и ми подхожда отлично.

От другия край на библиотеката не спира да се носи гласът на Ашли Джун, която ме предупреждава да не се промъквам и да не надничам, докато не е напълно готова. Отнема й доста време, много повече, отколкото ми се струва, че е нужно просто да свалиш кат дрехи и да се облечеш в идеална по мярка рокля.

Преди да е приключила, на вратата се почуква. Влиза свита от служителки. Всички носят малки куфарчета.

— Грим — обявяват кратко и аз ги насочвам към мястото, където е Ашли Джун. За моя изненада една от тях остава при мен.

— Ще поработя над лицето ви — съобщава.

— Няма да стане — противя се. Има прекалено голям риск да забележи пропуснат фоликул на косъм върху лицето или тялото ми или пък да е достатъчно близо, че да подуши миризмата, която излъчвам.

— Нареждане на директора. Сега седнете и наведете глава назад.

— Не. Това няма как да се случи, повярвайте ми.

— Ще бъде съвсем повърхностно. Едва ще се забелязва.

— Тогава не го правете. Как по-ясно да се изразя?

Тя ми хвърля гневен поглед.

— Ще отговаряте пред директора.

— Чудесно. Пратете ми го.

В притворените й очи се чете гняв. Хлопва капака на куфарчето с гримове и се присъединява към останалите в секцията за периодични издания. Няма никаква вероятност да докладва за инцидента пред директора. Отлично е наясно какво се случи с придружителите. Ще бъде наложено наказание, но не на ловците, които очевидно се ползват с имунитет.

Чувам как в задната част на библиотеката Ашли Джун също протестира срещу грима. Но с по-малък успех. Не я оставят на мира.

Втурвам се натам, готов още веднъж да изиграя картата си с имунитета на ловец. Скупчили са се плътно около нея и я тормозят с командите си да седне и да се облегне, да прибере косата си назад, да спре да криви лицето си. Единственото, което успявам да видя от Ашли Джун, са кокалчетата на ръцете й, които са стиснали така здраво страничните облегалки на коженото кресло, че са побелели.

— Махайте се. — Тонът ми е тих и овладян.

Те се обръщат, а по лицата им е изписано учудване и гняв.

— Решението не е нейно. Нито ваше.

— Махайте се.

— Ще отговаряте пред…

— Директора? Съжалявам, но това вече съм го чувал. А сега се махайте. Погледът ми попада върху най-дребната и най-младата сред тях, не по-възрастна е от мен и упорито стиска куфарчето си с гримове. Уплашена е и за миг изпитвам съжаление към нея. — Чуйте, не се тревожете. Оставете малко гримове и огледало. Сами ще се оправим. А сега си вървете.

Не се съпротивляват особено дълго след това.

— Бях на косъм — отбелязва Ашли Джун, след като вратата се затваря. Изведнъж на лицето й се изписва ужас. — Махай се!

— Какво?

— Махай се!

Обръщам се в очакване да зърна някоя от служителките все още да се спотайва наоколо.

— Не, ти! Затвори очи! Казах да ги затвориш! Сега се махай!

— Какво става?

— Още не бива да ме виждаш. Не и преди да съм напълно готова. Хайде, върви си!

Примигвам. Каква романтичка само е Ашли Джун. Очевидно дори мигове след смъртна опасност.

Един час по-късно тя е готова. Използвам това време да извадя единия ТОИ и да се запозная с него. Прост е за употреба: отдолу има предпазител, който е лесен за освобождаване, а отгоре има голям бутон, служещ за спусък. Не стрелям за тренировка. При само три изстрела във всяко оръжие не искам да пропилявам дори един.

Докато оглеждам ТОИ, мислите ми се насочват към хепърите. Бързо се опитвам да мисля за нещо друго, но в съзнанието ми не спират да се връщат образите им. Представям си как вървят през Пустошта с карта в ръка, а очите им шарят трескаво в опит да открият подслон, който не съществува. Смразяващо осъзнаване, а после чувство за неизбежност, когато зърват облаците прах в далечината, вдигани от носещите се към тях ловци. В следващия миг ги достигат ноктите и зъбите и ги потапя море от пламенно желание.

Ще ми се никога да не ги бях срещал, никога да не бях разговарял с тях; ако можеше, да си бяха останали за мен примитивни диваци, неспособни да говорят, без интелигентността или човешките качества, които мислех, че ни различават.

Появата на облечената и гримирана Ашли Джун бързо пропъжда тези мрачни мисли. Тя е — с една дума — сияйна. Не си бяха пестили труда с тоалета й. Роклята е от шифон, с прилепнала по тялото кройка и в цвят на кипяща лава. Украсата се състои от кристали и умело използвани пера. Но лицето е това, което буди истинско възхищение. Нежно и изящно, с безкомпромисно очертана фина ъгловата брадичка. И очите й. Тези прекрасни зелени очи са наистина омагьосващи.

— Бих искала — заговаря с известна стеснителност — роклята да беше една идея по-светла. С малко зелено тук-там, което да отива на очите ми и в по-светло червено, което да подчертава косата ми.

— Чудесна е. — Клатя глава с ясното съзнание, че мога да бъда и по-красноречив. — Изглеждаш невероятно. Наистина го мисля.

— Само така говориш — отвръща, но личи, че дори тя не го вярва.

— С мен е свършено. Нали го осъзнаваш? Цяла нощ на показ пред всички ще те гледам влюбено с ококорени очи, дланите ми ще се потят, сърцето ми ще препуска бясно. Ти си моята гибел, Ашли Джун. Наистина е така.

Тя ме поглежда особено и се смръщва, при което бръчка прорязва гладкото й чело.

— Извинявай — казвам. — Прекалих ли със сладникавото дрънкане?

— Не, не беше това. Допадна ми. Но коя е Ашли Джун?

Взирам се в нея.

— Ти.

В деня, когато двамата с баща ми изгорихме списанията и книгите, излязохме от дома си по обед, понесли със себе си тежки конопени чували. Аз бях още малко момче и плаках по целия път. Не с глас, от мен дори не се чуваше хлипане. Но от ъгълчетата на очите ми се стичаха вади от сълзи и макар пътят да беше дълъг, а денят горещ, тези сълзи така и не изсъхнаха.

Открихме просека сред дърветата. Раменете ни боляха от тежестта на торбите и бяхме доволни да ги снемем от плещите си. Баща ми поръча да събера малко дърва, тънки съчки и клони, нищо масивно. Когато се върнах, той беше коленичил, като че вдълбочен в молитва на покаяние. В ръката си държеше увеличително стъкло, което използваше, за да насочи слънчевите лъчи към купчината листа. Нареди ми да не мърдам и аз останах на мястото си напълно неподвижен. Без фанфари от листата се издигна струйка дим, която ставаше все по-плътна и по-тъмна. Изведнъж избухна пламък и погълна лакомо листата.

— Съчките — каза баща ми и протегна ръка към мен.

Огънят се разгаряше все по-силно. От време на време баща ми се навеждаше и духаше към него. Подсили го с два голи клона и се отдръпна назад. Огънят бушуваше с необузданост, която ме плашеше. Нареди ми да донеса книгите и дневниците и аз го послушах.

Останаха да лежат до него много дълго време. Той седеше, без да мърда, докато не осъзнах, че не успяваше да събере тази последна капка воля за финалния и безвъзвратен акт. Помоли ме да се приближа до него и аз го сторих, настанявайки се в уютната топлина на скута му. Държеше книжка за оцветяване, принадлежала на сестра ми. Знаех наизуст всяка картинка вътре, цвета на всяко коте, куче, къща или рокля. Пое дълбоко въздух и за миг помислих, че отново ще обясни защо горим книгите. Но вместо това цялата горна част на тялото му заподскача, като че се опитваше да сподави силно хълцане. Положих длан върху неговата широка ръка, мускулеста и жилеста под загрубялата кожа, и му казах, че всичко е наред. Казах, че разбирам защо горим книгите, че след като майка ми и сестра ми са изчезнали, не можем да пазим нищо тяхно в къщата, което би накарало неочаквани посетители да задават въпроси за тях. Обясних му, че е „прекалено опасно“, цитирайки думи, произнесени от него самия по-рано, които не бях разбрал и продължавах да не разбирам.

Мисля, че възнамеряваше двамата заедно да прегледаме за един последен път книгите. Но по някаква причина не го стори. Просто ги вземаше една по една и ги хвърляше в огъня. Още помня чувството, когато ми беше отнета книжката за оцветяване на сестра ми. Не оказах съпротива, но усещането, когато хартията се изплъзваше между пръстите ми и после полетя към пламъците, беше като от нещо безвъзвратно изгубено.

Тръгнахме си един час по-късно, когато от огъня вече не беше останало нищо (както и от книгите), освен гаснещи въглени и сива пепел. Също като пребледнелия ми баща, чийто вътрешен огън беше потушен. Точно преди да прекосим просеката, аз се върнах за конопените чували, които бяхме забравили да отнесем със себе си. Лежаха до купчинката пепел. Наведох се да ги вдигна, но нещо ме прихвана: духнах леко към жаравата по начина, по който бях видял да прави баща ми. Във въздуха се вдигна фина пепел и влезе в очите ми. Но точно преди да ги затворя, насълзени и смъдящи, зърнах миниатюрно проблясване насред тъмната пепел. Червено-оранжева искра на пробуждащ се отново въглен. Като частица от юнското слънце, озовала се сред море от сива пепел.

В една мрачна сива нощ няколко години по-късно в училищния двор зърнах същия червен отблясък. Косата на едно момиче, което не бях виждал преди, но не можех да откъсна очи от нея, имаше същия цвят. Когато се обърна, погледите ни се срещнаха през дължината на целия двор и през калейдоскопа на движещи се във всички посоки ученици аз си спомних онзи червен въглен, който блестеше насред сивата пепел като юнско слънце.

Обозначението й е Ашли Джун, казах сам на себе си.

Изправен в библиотеката под лъчите на нощната луна, това е споменът, който споделям с нея.

Пресата се е събрала в пълен състав, когато излизаме от библиотеката. От двете страни на тухлената пътека по цялото й протежение чак до основната сграда са се наредили журналисти. Живачни светкавици проблясват от всички посоки. Не че ни притесняват по някакъв начин. Един придружител ни повежда с вбесяващо бавно темпо, като спира на всеки няколко крачки, за да позираме за снимка или да отговорим на някой въпрос. Ашли Джун ме държи под ръка през цялото време, дланта й е обгърнала лакътя ми. Усещането е неописуемо. Ако бях сам, бих ненавиждал врявата и водопада от медийно внимание. Но с нея до себе си се чувствам комфортно и спокойно. И долавям, че същото важи и за нея. Леката тежест на дланта й върху ръката ми, случайните отърквания на бедрото й в моето, усещането да сме заедно, докато се движим по пътеката. Мисля, че причината да се чувстваме така спокойно пред медиите се дължи на отличното ни умение да проектираме образи и да заблуждаваме околните. Поза, звуково въздействие, имидж: всичко пасва идеално.

— Как премина обучението ви? Чувствате ли се готови за лова?

— Мина чудесно и нямаме търпение да го приложим на практика.

— Вярно ли е, че двамата сте екип?

— Не е тайна. Заедно сме.

— Кого от ловците приемате за най-голямо предизвикателство?

Въпросите продължават да валят.

Иначе краткото разстояние ни отнема близо час, журналистите и любопитните гости не свършват, когато се добираме до основната сграда. Продължават да прииждат на тълпи, официални лица и представители на медиите, с кабриолети във всякаква форма и размер. Конете са потни и уморени, когато ги повеждат към конюшните отзад.

Вътре присъстват дори повече репортери и гости. Подредени са зад кадифени въжета, но придружителят милостиво ни превежда без повече спирания.

— Към главната зала — заявява и хвърля бърз поглед към часовника си.

Не са пестили материали и умения за украсата на главната банкетна зала. От орнаментирания таван се спускат златни полилеи и хвърлят слаба живачна светлина върху всяка маса. Сребърни прибори с ониксови дръжки, порцеланови чинии, изработени през неоготическия период на владетеля, чаши за вино, инкрустирани с парченца диамант, върху бродирани ленени покривки в лилав цвят. Кошници с цветя са поставени в средата на всички маси, които са от династията Селах и са изработени от двуслоен малахит. Високите прозорци с декоративно надиплени кадифени завеси се издигат и ни заобикалят отвсякъде. Гостите са се скупчили пред онези, гледащи на изток, и се взират в купола. Той наподобява отрязано наполовина топче за игра. В далечния край на банкетната зала главното стълбище отвежда към втория етаж, идеално центрираният червен килим е ярък и плътен като подут език. В центъра на залата се намира дансингът, който блести под живачната светлина.

Ловците са разделени, за всеки е определена различна маса. Когато Ашли Джун отдръпва ръката си от моята, за да бъде отведена до масата си, чувствам раздялата като нещо трагично. При мен са настанени високопоставени представители на двореца, чиито половинки ме засипват с вбесяващи въпроси. Храната започва да приижда, облечените в смокинги сервитьори и сервитьорките в блузи с жабо балансират подноси с капещи парчета месо, докато се придвижват между масите. Всеки от нас получава голям лигавник, който се стеле над костюма или роклята от шията чак до коленете. Бързо бива покрит с капки кръв, докато се храним. След дни на безбройни чинии с меса, плувнали в кръв, едва успявам да понеса дори вида им. Едва докосвам намиращото се в моята чиния, като го обяснявам със свръхвъзбудата си заради предстоящия след една нощ лов.

Докато се сервират безбройните порции месо, продължавам да се взирам в Ашли Джун. Тя е в стихията си, пленявайки всички на своята маса с чара си. Дори по време на основното ястие, когато биват сервирани огромни порции месо, тя все още ги държи прехласнати. В това е силата й. Именно така е живяла през целия си, посветен на заблуди живот. Припомням си думите й: „Настъплението е най-добрата защита“.

След десерта — торти и суфлета, за които аз обявявам, че съм си възвърнал апетита — прозвучава поредица от речи, произнесени от високопоставени служебни лица. Аз прекарвам времето си, като се взирам в Ашли Джун, която е в полезрението ми. Деликатните й ръце се спускат грациозно от ръкавите на роклята й, отблясъците на сребърните прибори върху кожата й наподобяват отражението на лунна светлина в повърхността на река. Събира спускащата се по гърба й коса и с отработено движение я прехвърля върху рамото си, с което излага на показ извивката на шията си. Чудя се дали мисли за мен по същия начин, по който го правя аз: непрестанно, до степен на обсебеност, неконтролируемо.

Не съм единственият, който я наблюдава. През две маси от мен Върлината също се е втренчил в нея с ококорени очи. Отпива от виното си. После още веднъж, но не откъсва очи от нея и за миг.

Последен говори директорът. Напудрил е лицето си, тупирал е косата си и е лакирал ноктите си в кървавочервено.

— Уважаеми гости, надявам се, че по ваше мнение институтът — с неговата безупречна репутация — е задоволил високите ви очаквания тази вечер. Храната, украсата, великолепието на тази бална зала, надявам се всичко това е по вкуса на такива възвишени гости като вас, които в обикновена ситуация не биха благоволили да пропътуват такова дълго разстояние за забавление. Но случаят не е какъв да е, нали така? Утре вечер започва ловът на хепъри!

Вече погълналите по някое и друго питие гости почукват по чашите си и тропат по масите.

— Тази вечер честваме върховната власт на обичания ни владетел, под чието ръководство стана възможно организирането на лова. Да празнуваме! Без задръжки! Утре през деня ще имаме предостатъчно време да се наспим след тазвечерната невъздържаност.

Из цялата зала се разнася звукът от почесването на китки.

Директорът се олюлява леко. Осъзнавам, че е пил прекалено много.

— В случай, че на някого от вас се върти в главата идеята… хм… да го кажем така… неофициално да се присъедини към лова утре, върху моите рамене се стовари бремето да разсея тези ви надежди. Сградата ще бъде заключена един час преди здрач. Просто няма да ви е възможно да я напуснете, докато трае ловът.

С драматизъм разклаща виното в чашата си, взрян в живачната лампа.

— Известно време преди да бъде заключено, ловците ще бъдат отведени на неоповестено тайно място. В мига, щом падне здрач, толкова рано, колкото смеят да го сторят, те ще поемат из Пустошта по петите на хепърите. И така… — Гласът му се извисява все повече. — Най-вълнуващият, най-блестящият, най-уникалният, най-кървавият, най-жестокият някога лов на хепъри ще започне.

Банкетната зала се изпълва с изблик на съскане, пукане на кости и звън на чаши.

След речта, след като гостите са се поуспокоили, в единия край на дансинга се настанява струнен квартет. Бавно и непринудено започват да свирят барокова мелодия, аранжиментът е от миналия век. Постепенно дансингът се изпълва с двойки. По средата на първото изпълнение забелязвам, че Върлината става от стола си. Забил е поглед в Ашли Джун и докато върви към нея, показва езика си и облизва устни. Блъскам стола си назад и бързо се запътвам към нея, като изпреварвам Върлината. Тя седи с ръце в скута и с изправен гръб, главата й е вирната очаквателно.

Когато приближавам, тя отмята глава и ме наблюдава с крайчеца на окото си. Дали долових някакво подобие на усмивка да пробягва по устните й, зърнах ли за миг трапчинките й? Предлагам й лакътя си и тя го поема, като се изправя грациозно от стола си със съвсем леко подръпване на ръката ми. Тръгваме към дансинга и отминаваме Върлината, който стои сковано заради неловката ситуация.

Като по поръчка квартетът подхваща нова, по-нежна и романтична мелодия. Заобиколени сме от шепот и мърморене и после другите двойки се изтеглят към периферията, с което поставят мен и Ашли Джун, двойката ловци, в центъра на вниманието. Дансингът е наш. И изведнъж несъзнателно сме привлекли всички погледи. Няколко фотографи се наместват в удобни позиции, фотоапаратите са готови. Обръщам лице към Ашли Джун: в очите й проблясва паника. Никой от нас не желае такова внимание. Но е прекалено късно за това. Подравнявам рамене с нейните, толкова сме близо един до друг, че чувствам топлината, излъчваща се от тялото й. И въпреки всичко изщракването от взаимното ни напасване е почти доловимо. Някаква огромна сила ни привлича един към друг, като че сърцата ни са две могъщи страни на магнит.

Изравям от паметта си всичко, научено в училище, стискам ръце в юмруци и преплитам кокалчетата им с тези на нейните юмруци. Ненавиждах уроците по танци в училище, мразех близостта, боях се, че може да не съм обръснал светлите косъмчета по пръстите си достатъчно гладко. Но сега с Ашли Джун съм освободен от такива страхове. И също така съм свободен да чувствам: гладката й кожа, мускуса на тялото й, дъха й, галещ деликатно шията ми. Блестящите й зелени очи срещат моите. Ще ми се да можех да й шепна, но прекалено много погледи са устремени към нас и музиката е прекалено нежна. А и какво бих казал?

Така погълнат съм от мига, че почти забравям за необходимостта да танцуваме. Притискам кокалчетата си към нейните още по-силно, за да й покажа, че се каня да започна. Леко побутване в отговор и поставяме началото. За двама души, които никога не са танцували заедно, се справяме изненадващо умело. Телата ни се движат в плавен синхрон, разстоянието помежду ни е късо и постоянно. С изключение на няколко минимални отърквания, краката ни се движат в хармония и ритъм, стъпалата ни са на няколко сантиметра едно от друго, но никога по-близо. В училище часовете по танци за мен бяха всичко на всичко поредица движения, които да следвам, елементи, които да изпълня в нужния ред. Но с Ашли Джун всичко е непрекъснат поток, достатъчно е да се отдадеш и да станеш част от процеса. В края я оставям да направи завъртане в три такта, а тя вдига дългите си слаби ръце над главата си подобно на танцуващ дервиш. Постепенно забавя пируета си и косата й се разпилява съблазнително пред лицето, а зелените й очи като че ме пронизват. Чувам няколко въздишки, идващи от масите.

— Иха — произнасям с устни.

Започва следващата мелодия. С Ашли Джун се разделяме. Ред е на задължителните танци със съпругите на висшите служебни лица, които са прекалено незаинтересувани от танцуването или от жените си (или и от двете), че да си направят труда да станат от масите. Истинско изпитание е това безкрайно танцуване и повърхностно бърборене. И след няколко изпълнения върху челото ми започва да се образува тънък филм от пот. Нужна ми е почивка, но на опашката чакат прекалено много жени.

— Подушвате ли нещо? — пита жената насреща ми. Танцувам с нея вече повече от минута, но забелязвам как изглежда едва след като задава въпроса си.

— Не, всъщност не.

— Миризмата на хепъри е много силна. Не знам как всички вие успявате да се съсредоточите при този аромат. Толкова е разсейващо. Чувала съм, че се свиквало с течение на времето, но е така силна, като че някой от тях се намира точно пред мен.

— Понякога, когато вятърът идва от запад, дотук стига миризма от купола — отговарям.

— Тази вечер не ми се струва много ветровито — отбелязва тя и хвърля поглед към отворените прозорци.

Следващата жена е още по-пряма.

— Според мен — заявява — някъде в тази зала има хепъри. Мирисът е прекалено остър.

Обяснявам й за идващия от запад вятър.

— Не, не — настоява. — Толкова е силен, сякаш вие самият сте хепър.

Почесвам китката си. Тя отвръща със същото. За щастие.

След края на песента тя прави реверанс, а аз й се покланям. Следващата на опашката вече се е запътила към мен. Настъпва раздвижване и някой се намесва. Ашли Джун е. Докато я гледам в очите, разбирам, че е наясно какво се случва и се тревожи. Другата жена е разочарована и се кани да протестира, но осъзнава за кого става дума. Отстъпва назад. С Ашли започваме да танцуваме. Отново се чува щракането на фотоапарати.

Този път танцът не ни носи удоволствие. Прекалено сме загрижени за намиращите се около нас, прекалено ужасени от лъщящата пот, която може да се появи на лицето ми всеки миг, и от излъчваната от мен воня. След края на изпълнението казвам (достатъчно силно, че да чуят околните) на Ашли Джун, че трябва да използвам тоалетната. Не съм сигурен как би ми помогнало това, но не мога да понеса повече тези енергични движения. Трябва да се махна и да дам шанс на тялото си да се охлади. Тя отвръща, че ще ме чака.

Отпочивам и си върша работата в писоара, когато някой влиза. Застава пред писоара до мен, макар че всички други в редицата са свободни. Всъщност цялото помещение е празно.

— Колко ще изкараш? — пита.

— Моля?

— Въпросът е съвсем прост. Колко дълго ще изкараш? — Висок е, с внушителна фигура и широки рамене. На носа му се мъдрят префърцунени очила, които са в пълен дисонанс с плещестото му и мускулесто тяло. Смокингът не му е по мярка. С няколко размера по-малък е и се набира под мишниците му.

Решавам да го игнорирам и се съсредоточавам върху стикера мишена в писоара. Трябва да се целиш в него. Предполага се, че тогава разплискването ще е най-малко и оттичането е най-добро. На повечето места стикерът изобразява муха, пчела или футболна топка. В случая е снимка на купола.

— Дълго или кратко? — пита мъжът.

— Какво?

— Дълго или кратко ще издържиш?

— Вижте, все още не разбирам за какво говорите.

Мъжът души около себе си.

— Предвиждам кратко. Може би трийсет минути. В мига, когато вие, ловците, излезете от полезрение, другите ще ви видят сметката. На теб и на момичето.

Репортер. Вероятно папарак, който се е промъкнал с фалшив пропуск в желанието си да се порови отвътре. Те действат именно така: подмятат нещо вбесяващо, за да получат реакция, и после коментират реакцията. Най-добре е да бъдат игнорирани.

Затварям ципа си и се запътвам към автомата за хартиени салфетки до вратата.

Той също затваря ципа си и бързо ме следва, посяга към автомата за салфетки и блокира пътя ми навън. Автоматът изстрелва малко парче хартия върху дланите му.

— Всичко, което се опитвам да ти кажа, е да използвате ТОИ — заявява, докато мачка салфетката в ръце. — Използвайте ги рано и без да се колебаете. Ловците и особено онези студентчета ще се опитат да ви отстранят рано в играта. Бъдете много внимателни.

Докато говори, нито веднъж не поглежда към мен, а се е втренчил в автомата, като че е телесуфльор.

— Кой сте вие? — питам. И откъде знае за ТОИ?

— Ако искаш съвета ми — продължава той, — не мисли, че нещата са каквито изглеждат. Да вземем тази вечер например. Погледни този пищен банкет. Какво ви казаха? Че са решили да го устроят в последния момент? Обърни внимание на храната, виното, украсата, броя на гостите и ми кажи дали това е нещо организирано набързо. Помисли и за така наречената лотария — манипулирана е, доколкото това е възможно. Мислиш, че си тук по случайност ли? Нещата не са каквито изглеждат. — Полага длан върху бравата и се кани да си тръгне. В следващия миг се обръща към мен.

— И момичето. Онази красавица, с която танцуваше преди малко. Внимавай с нея. — Погледът му се насочва към мен за първи път. Очаквам да открия там суровост и тя е налице. Но също така проблясва искрица на доброжелателство, която не очаквам. — Трябва да внимаваш. Тя не е тази, за която я мислиш. Не й позволявай да те подвежда. — След тези свои думи той отваря вратата и изчезва.

Проклет ненормалник, казвам сам на себе си. Взимам хартиена салфетка и точно се каня да изтъркам подмишниците си, когато групичка от четирима или може би петима нахлува развеселено в помещението. Шумни са, доста нестабилни и определено пияни. Излизам навън. Бързо се озъртам за онзи папарак, но той не се вижда наоколо.

— Ела с мен. — От нищото до мен изниква Ашли Джун и шепне в ухото ми. — Приключихме със задължителната прилежност. Всички толкова са се натряскали, че няма да забележат отсъствието ни. Хайде — нарежда ми и аз изпълнявам.

Повежда ме през залата, а стройната й фигура се движи по средата на дансинга сред сумрачните танцуващи силуети. Извън банкетната зала коридорите са празни и музиката става все по-приглушена, колкото повече се отдалечаваме. Мисля, че се запътваме към нейната стая, но се качваме по стълбите, отминаваме третия етаж и продължаваме нагоре, докато вече няма стълбищни рамена, по които да продължим. На най-горната площадка тя бута някаква врата и се озоваваме под обсипаното със звезди небе.

— Качвала съм се тук няколко пъти. Никой никога не идва — обяснява ми полугласно. Пустошта лежи пред нас подобно на замръзнало море, неподвижно и гладко. Безбройните звезди над главите ни блестят меко и събуждат усещането за още по-голяма празнота.

Повежда ме към центъра на покрива, малките камъчета под краката ни се движат при всяка наша стъпка. Спира и се завърта с лице към мен.

Точно зад нея съм. Раменете ни се докосват, когато се обръща, но тя не се отдръпва. Толкова е близо, че чувствам дъха й върху устните си. Когато вдига поглед към мен, зървам отражението на звездите в очите й, които са навлажнени като че от вечерна роса.

— Родителите ти дадоха ли ти обозначение? — пита.

Кимам.

— Да. Но после един ден просто спряхме да го използваме.

— Помниш ли какво беше?

— Джийн.

Тя остава смълчана за кратко. Виждам как устните й произнасят името безмълвно като за проба.

— Ами ти? — питам.

— Не помня — отговаря тихо. — Но и бездруго не бива да се наричаме един друг с имената, дадени ни от семействата. Току-виж, неволно сме се нарекли така пред други. Това може да привлече ненужно…

— Внимание — довършвам вместо нея.

Потискаме усмивката, която се мъчи да се появи на устните и на двама ни, сякаш моите и нейните са двете половини на едно цяло, и започваме да чешем китките си.

— Баща ми не спираше да ми го повтаря. Не привличай ненужно внимание върху себе си. През цялото време. Предполагам, същото е било и с теб.

Тя кима, а по лицето й пробягва тъга. Заедно се заглеждаме към Пустошта и към намиращия се на разстояние купол. Чуваме някъде под нас как група празнуващи излизат навън, вероятно запътили се към купола, а пиянските им викове са завалени и неясни. Гласовете им заглъхват постепенно и накрая напълно се изгубват.

— Хей, нека ти покажа нещо — заговаря Ашли Джун. — Можеш ли да повториш това странно нещо? Първо трябва да седнем. — После поставя дясното си стъпало върху хлътнатината между пръстите и петата на другото и започва да движи крака си бързо, подобно на вибриране. — Когато се почувствам нетърпелива или нервна, все исках да мърдам така крака си. Родителите ми непрестанно ме предупреждаваха да не го правя, но и до днес ми се случва, когато съм сама. Веднъж като започнеш, кракът ти минава на автопилот. Виж, дори не мисля съзнателно за случващото се. Движи се от само себе си.

Опитвам. Не се получава.

— Мислиш прекалено много — отбелязва тя. — Просто се отпусни. Изхвърли го от съзнанието си. Прави бързи и кратки тласъци.

На четвъртия опит се получава. Кракът ми просто започва да подскача от само себе си.

— Иха! — изкрещявам изненадан.

Тя се усмихва така невъздържано, както не съм я виждал никога да прави, а от гърлото й се откъсва тихичък звук.

— Това се нарича смях — обяснявам й.

— Знам. Въпреки че родителите ми понякога го наричаха кикотене. Чувал ли си тази дума?

Поклащам глава.

— За нас беше само „смях“. И не го правехме често. Баща ми… Той все се тревожеше, че ще изгубя контрол върху себе си и ще се изпусна на публично място.

— Да, моят също.

— Напомняше ми всяка сутрин. Не прави това, не прави онова. Не се смей, не се усмихвай, не подсмърчай, не се мръщи.

— Но това ни е довело дотук. Имам предвид, че още сме живи.

— Предполагам, че си права. — Обръщам се към нея. — Баща ми споменаваше нещо наистина странно. Може би твоите родители също са ти го казвали. „Никога не забравяй кой си.“

— „Никога не забравяй кой си“? Не съм го чувала.

— Баща ми го казваше веднъж годишно. Винаги ми се е струвало странно. Забивам поглед в краката си.

— Те кога… Нали разбиращ?

— Родителите ми ли?

Тя кима нежно.

Взирам се в източните планини.

— Майка ми и сестра ми преди години. Не ги помня много ясно. Един ден просто изчезнаха. А баща ми преди седем години. Беше ухапан.

След това потъваме в мълчание, предлагаме един на друг утеха и разбиране. Носещата се от банкетната зала музика е приглушена и неясна, като че идва от километри разстояние. Насочваме погледи към купола, който се издига на мястото си спокоен и блестящ.

— Незнанието е благословия — прошепва тя. — Тази вечер спят в блажено неведение какво ги очаква утре. Краят на живота им. Горките.

— Има нещо, което трябва да знаеш — казвам аз след известно време.

— За какво?

— За хепърите.

— Какво е то?

Пауза.

— Когато взех вода от езерото, не просто влязох и излязох. Прекарах вътре известно време. Те говорят. Дори четат. Не са диваците, за които ги смятах. Нищо подобно.

— Говорят? И четат? — Тя се взира невярващо в купола. Вътре нищо не помръдва.

— Обичат да го правят. В колибите си имат книги. Цели рафтове с книги. И са артистични: умеят да рисуват.

Тя поклаща глава.

— Не разбирам. Мислех, че са отглеждани като селскостопански животни. Защо са ги опитомили и обучавали?

— Не, разбирам, че е трудно да се приеме, но дори не става въпрос, че са били опитомени и обучавани подобно на циркови животни. Нещо повече от това са. Те са… как да кажа… нормални. Разсъждават, съвсем смислени са, дори се шегуват. Също като нас с теб.

Лицето й се изкривява от гримаса. Мълчи и обмисля нещо.

— Значи си им казал за лова — заявява директно.

— Нямат представа за него — отвръщам. — Понякога незнанието наистина е благословия.

— Какво им каза за себе си?

— Че съм заместник на онзи учен. — Поколебавам се. — Би било прекалено… нетактично да обясня, че съм ловец на хепъри. Може би трябваше да ги предупредя по някакъв начин. Може би трябваше да ги уведомя за лова.

— Не, постъпил си правилно — възпротивява се тя. — С какво би им помогнало това? Пак би ги очаквала сигурна смърт.

Безчет мисли пробягват през главата ми в следващите няколко секунди. И после:

— Мислиш ли, че е редно да предприемем нещо?

Тя се обръща към мен.

— Много смешно.

— Не. Говоря сериозно. Вместо да вкараме в действие плана си, дали не е по-добре да им помогнем?

Очите й се разширяват съвсем леко и после се връщат в нормалното си състояние.

— Какво имаш предвид?

— Дали не е редно…

— Какво?

— Да направим нещо, за да им помогнем?

— Не ставай смешен.

— Не съм. Те са като нас. Ние сме като тях.

В очите й се появява силна изненада.

— Не, не са. Много различни са от нас. Не ме интересува, че умеят да четат. Продължават да бъдат прехвалени животни. — Тя стиска ръката ми по-силно. — Джийн, не искам да изглеждам коравосърдечна, но няма какво да сторим за тях. Ще умрат по време на лова, без значение дали ще ги използваме като наше предимство, или не.

— Бихме могли… Не знам… Бихме могли да им кажем да не напускат купола. Да им обясним, че писмото, в което ги уведомяват за неизправността на купола, е номер. — Прекарвам ръка през косата си, като дърпам силно. — Наистина е трудно, Ашли Джун.

Когато отново заговаря, тонът й е по-мек.

— Ако те умрат утре, какъвто е планът ни, тяхната смърт поне ще даде шанс за нормален живот на нас. Но ако не предприемем нищо, смъртта им не само ще е безцелна, но ще гарантира нашата гибел. Можем да придадем значимост на техния край и да си извоюваме шанса за истински живот, Джийн. — Очите й са широко отворени и умоляващи. — Нашият нов живот, Джийн. Заедно. Толкова ли е лошо да извлечем нещо добро от всичко това?

Не казвам нищо.

Очите й започват да се пълнят със сълзи, които вероятно за първи път в живота си тя не се опитва да спре. Започват да се стичат по страните й. Протягам се с намерението да ги попия с ръкава си, но тя сграбчва ръката ми и я полага върху лицето си, като притиска дланта ми точно на мястото, където се намира вадичката. Меката й кожа и влагата на сълзите й, гъделичкащи разперената ми длан. Сърцето ми е разтопено и нейните сълзи се смесват с него.

— Моля те — прошепва, а отчаянието в гласа й ме съсипва.

Раменете ни се докосват. Когато се обръщам, тя също се е обърнала, за да се озове с лице към мен. Толкова е близо, че успявам да зърна миниатюрна бенчица в ъгълчето на окото й. Потърквам я леко с върха на пръста си.

— Бенка е. Колкото и да търкаш, няма да я махнеш — прошепва.

— Не се опитвам да я махна. — Не знам какво точно правя. Единственото, което знам, е, че сърцето ми прелива и е на път да се пръсне, а аз не знам какво да предприема.

Тя повдига леко разголената си ръка. Очите й са широко разтворени, а погледът й е приканващ. Кожата под мишницата й е изложена на показ и тя чака. Хвърля поглед към лакътя ми, а после към мен.

Нежно, колкото ми е възможно, се протягам и снижавам ръката й.

— Моля те — произнасям едва чуто, по-тихо дори от шепот. — Не ме разбирай погрешно, но… никога… Това никога не е означавало нищо за мен.

Вместо в погледа й да проличи обида, там се чете облекчение и тя е завладяна от емоции. Сваля ръката си.

— С мен е същото. Винаги съм се преструвала, че се наслаждавам особено много. — Обръща глава в другата посока. — При случаите с приятеля ми или с теб онзи път в килера. Струваше ми се, че нещо с мен не е наред. — Тя въздиша и потръпва. — Разбира се, че има нещо не наред с мен. Не съм нормална. Хепър съм. — Последната дума прозвучава като декларация, като окончателно признаване на вина.

Без да съм наясно какво точно правя, хващам ръката й, като разтворената ми длан се намира върху опакото на нейната. Чувствам малките издатинки на костите и лекото напрежение в пръстите й. Отдръпвам ръката си, но тя я търси отново. Поставя дланта си върху моята и повърхността на нейната е изцяло прилепнала към повърхността на моята собствена. Взираме се в очите един на друг. Усещането, за разлика от всичко изпитвано от мен преди, е напълно завладяващо. Не посмявам дори да дишам. Тя затваря очи и отмята глава. Разтваря устни, изненадващо приканващи.

И после пръстите й се преплитат с моите. Преди никога не съм виждал такова нещо. Дори не съм наясно, че е възможно. Но меката кожа отстрани на пръстите й, които се отъркват в моите, е същата като тази на тила й, копринена и нежна, и кара цялото ми тяло да потръпва.

— Ашли Джун — прошепвам.

Тя не казва нищо, само продължава да държи главата си обърната към небето.

— Знам — пошушва най-накрая. — Знам.

Звездите блещукат. Главата на Ашли Джун е на рамото ми, ръката й лежи върху гърдите ми, като все още държи моята. Не сме се пуснали дори когато легнахме и задрямахме. Чувам дишането й и глухото отекване на ударите на сърцето й в гръдния ми кош. Очите ми се затварят. Отново заспивам.

Когато се събуждам, небето е изсветляло, а избледняващите звезди чезнат по сивия небосклон. Наближава изгревът. Ашли Джун вече не е до мен. Изправям се до седнало положение, а камъчетата под мен се разместват.

Няма я на покрива. Тръгвам към корниза озадачен.

Виждам я на разстояние. Крачи, дълбоко замислена.

Няколко минути по-късно вече съм на тухлената пътека и бързам към нея. Доказателства от нощната веселба се въргалят навсякъде: картонени чинийки, шишчета, чаши за вино, празни бутилки покриват алеята. Дори локвички повръщано. Докато я приближавам, тя ме усеща и се обръща в очакване да стигна до нея.

— Здравей — продумва с вяла усмивка и посяга към ръката ми.

— Надявам се никой да не ни види.

— Няма, всички са извън строя.

— Дано да е така. Какво правиш?

— Нещо ми тежеше. Трябваше да се разходя и да прочистя ума си. — Стиска ръката ми. — Радвам се, че дойде. Ела с мен — казва и тръгва към купола.

Вървим под изсветляващото небе ръка за ръка, дланите ни пасват идеално една в друга, ръцете ни се преплитат с изненадваща лекота, а нежната й кожа се долепя до моята. Телата ни се накланят едно към друго все повече, докато вървим към купола. Лесно е да се забрави какъв ден е. Ден, който ще завърши с лова, с жестокост и смърт.

Спираме пред Пъпната връв.

— Отвори — нарежда ми.

Вътре, в самия център на конвейерната лента, стои голям пощенски плик. Поглеждам към Ашли Джун и тя кима с широко отворени очи, а погледът й като че ме пронизва.

Изваждам го, като чувствам с пръстите си релефния надпис, състоящ се от главни букви.

СПЕШНО: ОТВОРЕТЕ НЕЗАБАВНО!

— Предположих, че вече ще е тук. Това е писмото, информиращо хепърите за предполагаемата неизправност на купола. Ще ги накара да го напуснат и да се втурнат към Пустошта. От защитени ще ги превърне в несъзнателни жертви. Ще направи лова възможен. Именно то ще убие хепърите.

Поглеждам към нея, а после обратно към писмото.

— Защо ми го показваш? — питам.

— Защото преди не бях честна спрямо теб, Джийн. — Опитвам се да я прекъсна, но тя клати глава. — Не, важно е, остави ме да довърша. Имам чувството, че те принудих да се съгласиш на нещо, за което по-късно ще съжаляваш.

— Това не е…

— Не, Джийн, чуй ме! Не искам да се чувстваш, че си бил подмамен в нещо. Искам да ти дам още една възможност. Да обмислиш нещата сериозно и сам да решиш какво да сториш.

— За какво говориш?

— Ако върнеш писмото обратно в Пъпната връв, значи ловът има бъдеще. Също и ние. Но съществува вариантът да не го сложиш обратно; да го унищожиш. Тогава хепърите ще живеят. Зависи от теб. Наистина зависи от теб. Искрена съм.

— Ако го унищожа, ловът ще бъде отложен. Може би с няколко дни, вероятно със седмица. Няма да издържа толкова дълго. Дотогава ще съм разкрит.

— Знам — отвръща.

— Защо го правиш?

— Защото така — отговаря с треперещ глас тя. — Виждам, че нещо подобно би те разяждало отвътре. Не бих могла да се примиря с мисълта, че аз съм ти го причинила. Но сега, виж, всичко е в твои ръце, буквално. Ти избираш.

Взирам се в плика в ръцете си, правоъгълен и плътен. Поклащам глава. Не мога да реша.

— Не постъпвай така — заговарям, но тя отклонява поглед. Хапе долната си устна, а очите й отново са влажни. Хвърлям поглед към купола и към колибите под него, вратите и прозорците още са затворени. Замислям се за хепърите вътре, как спят в леглата си, гърдите им се повдигат и спускат, очите им са затворени, кожата пулсира леко от циркулацията на кръвта.

Слънцето наднича иззад източните планини. Пустошта е озарена от розово-оранжево сияние, което облива купола; пречупените лъчи проникват вътре и карат намиращото се под него езеро да искри, отразявайки светлината. Изгревът е настъпил.

Ашли Джун не може да ме погледне. Погледът й се мести вляво и вдясно над раменете ми. Взирам се в нея в очакване най-накрая очите й да се спрат върху мен. Оранжевият изгрев кара кестенявата й коса да пламти. И най-после зелените й очи, които блестят като диаманти заради събралите се там сълзи, намират моите.

Очевидно толкова стига. Да ме преобърне, да ме завладее. Топлите отблясъци от лъчите на изгряващото слънце, най-красивото момиче, което някога съм виждал, възможността да делим съвместен живот, за какъвто дори не съм посмявал да мечтая.

— Добре — прошепвам. Отварям вратата и поставям писмото обратно в Пъпната връв. Хлопването на капака финализира решението ми.

Тръгваме си бързо след това, тъй като не искаме да бъдем забелязани от някой пробудил се рано хепър. Въпреки копнежа ни да сме заедно, решаваме, че е най-добре да се разделим и всеки да се прибере в своята стая. Нареждането на директора да спим разделени — или по-точно да не се събудим заедно — звучеше много настоятелно; и макар никой да не е буден, та да може да забележи, в този момент вероятно е най-добре да не привличаме негативното му внимание. Плюс всичко друго се налага да съберем мислите си за вечерта, когато започва ловът на хепъри, и ако подремнем за кратко — а това няма как да се случи, докато сме заедно, — само ще ни е от полза.

— Постъпваме правилно — казва ми насърчително тя, когато се озоваваме пред вратата на института.

— Знам — отвръщам и после казвам сам на себе си: — Знам.

— Не е нужно да ме изпращаш до стаята ми. Ще се оправя сама. Слънцето вече изгря и не е добре да отваряме и да затваряме врати повече, отколкото се налага.

— Добре.

— Ще се видим след няколко часа. Ще се присъединим към останалите участници за началото на лова. По това време хората вече ще са започнали да осъзнават, че заключването не е било успешно. Ще се втурнат масово навън от сградата. Ще намерим място, където да се скрием.

— Добре. — Намръщвам се.

— Какво има?

— Просто се чудя къде са останалите ловци. Досега служителите би трябвало да са ни уведомили къде да се съберем за началото на лова.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че ще ни кажат.

— Добре.

— О — додава, — ако дойдеш до стаята ми и ме няма, провери в Контролния център. Ще бъда там, за да освободя заключването. Също така искам да огледам мониторите и да намеря най-доброто скривалище за мига на големия наплив.

Прегръщаме се дълго и силно. Телата ни са уморени, но в сърцата ни бушува огън. Тя открехва леко вратата и се вмъква вътре. Вратата се затваря бързо и тихо.

Минути по-късно съм обратно в библиотеката. Вратата изщраква зад гърба ми. Тъмнината вътре е непрогледна и поглъща всичко; налага се да дам време на очите си да се настроят. Движа се бавно в сърцевината на сградата и е толкова тъмно, че няма разлика дали съм със затворени или отворени очи, докато не зървам далечна светла точка в главната секция. Причината е в дупката в капака. Все още не се вижда слънчев лъч; ще минат часове, преди слънцето да застане в нужната позиция встрани от сградата. Засега е просто бледа светла точка като взиращо се в мен око.

Замайването ме залива подобно на водопад. Примъквам се до близкото кресло. Не ми отнема дълго да заспя. Още докато се стоварвам върху възглавницата на креслото, а клепачите ми се спускат подобно на кадифена театрална завеса, вече съм погълнат от дрямка. И в последния миг, преди напълно да се предам на съня, неясна мисъл привлича вниманието ми подобно на забила се треска. Има нещо нередно. Нещо не е както трябва. Но вече е прекалено късно и аз съм дълбоко заспал.

Събуждам се, а сърцето ми препуска бясно. Дори без да отварям очи усещам нередността. Мускулите ми са напрегнати, а гърбът ми е скован. Бавно повдигам клепачи. За миг единственото, което успявам да зърна, е светлината в другия край на помещението, която струи от дупката в капака, съвсем слаба е, но се засилва с всяка изминала секунда. Докато наблюдавам, виждам как започва да се оформя лъчът, кос и неясен, но развиващ се също като пъпката на цвете.

Съдейки по интензивността и ъгъла, от заспиването ми са минали часове.

Усещането за нещо нередно продължава да изпълва въздуха, само че се е засилило още повече. Изправям се много бавно, сковаван от жажда и страх. Бледата светлина е накъсана и разсечена също като разделения на фрагменти диск на луната, когато го наблюдаваш през оголелите клони на зимната гора.

Насочвам се натам с протегнати напред ръце, като въпреки страха все още ме мъчи сънливост.

И тогава…

Дълги кичури коса се отъркват в лицето ми, противно интимна ласка. От устните ми се откъсва неволен кратък вик. Като да се натъкнеш на паяжина, но много по-лошо. Кичурите коса не се отдръпват при контакта, а се разстилат по горната част на лицето ми, покриват скулите ми и страните на носа ми, преплитат се с миглите ми, подобно на тънки пръсти, които опипват лицето ми, сякаш принадлежат на слепец, четящ по метода на Брайл.

Впрягам цялата си воля да не отметна рязко чуждата коса от лицето си. Снижавам се и поглеждам нагоре. Някой спи в стойката. Коремни плочки. Дългата й черна коса се спуска надолу като разнасящ зараза водопад, бялото лице се мержелее над нея като отблъскваща луна. Останалата част от тялото й е потънала в сенките и се създава илюзията за рееща се отсечена глава.

Затварям очи и броя секундите, като се моля да не се размърда. Ослушвам се. Не се чува нищо, освен кратко проскърцване в другия край на помещението. Отварям очи и виждам книгите по пода — стотици са, свалени небрежно от рафтовете и нахвърляни в основата им, подобно на купчини сняг след минаването на снегорин.

Атлета виси заспал от един рафт, а обувките му са вклинени в малкия отвор, за да го поддържат на място. Приспособил е библиотечния шкаф като спална стойка.

И не е само той. В помещението става все по-светло и малко по-нататък зървам Алени устни да виси от най-горната лавица. Тук е и Върлината. Боже, завързал е колана си за един въздухопровод и виси направо от тавана. Феерична рокля се е привързала към главния полилей и бавно описва окръжности, полилеят се е наклонил заради тежестта й. Всички ловци до един. Дошли са тук предишната нощ. Не съм сигурен защо.

През цялото това време съм спал в гнездо на стършели.

Опитвам се да не изпадам в паника, докато изучавам помещението. С всяка изминала секунда тъмнината отстъпва място на сивота, косата светлина се превръща във все по-ясен и дълъг лъч. Зървам купчината с чифтове обувки, опаковки слънцезащитен лосион, спринцовки с адреналин. Оборудване и принадлежности, нужни за лова.

Тук са за лова. За да се наспят през деня. Да бъдат на сигурно място извън института, когато заключването се задейства. Библиотеката е отправната точка.

Но разбира се. Как може да не съм го осъзнал досега?

Слънчевият лъч става все по-ясен и по-дълъг. Ужасяващо предчувствие за неизбежност започва да ме притиска отвсякъде като затягаща се около гърлото ми примка. И после, просто така, осъзнавам какво следва.

Първо, спящите ловци ще се чувстват леко опърлени, неприятно усещане, което ще се усилва, когато светлината започне да гори клепачите им. Вероятно вече е започнала да им действа, ще им се гади и по кожата си ще имат изгаряния. Ще се събудят и ще побягнат с пяна на устата. Ще се втурнат с писъци и съскане към другия край на библиотеката, възможно най-далече от светлината.

И ще останат там разтревожени от така опасния слънчев лъч. Ще се зачудят — и ще могат да го обсъждат помежду си с часове, преди да падне нощта — как пребивавалият тук млад ловец е успял да оцелее. Младият ловец, който никога не се е оплаквал от стаята си, не е споменавал за никакви проблеми със светлината и около него винаги се носи миризма на хепъри, като се замислиш.

Поклащам глава, за да се отърся от мрачните си разсъждения. Защото все още има време за действие. Просто трябва да запуша дупката. При това бързо. Внимателно отстъпвам встрани от висящото тяло на Коремни плочки и изминавам цялата дължина на помещението.

— О, ето те и теб.

Обръщам се. Директорът се взира в мен, увиснал с главата надолу по средата на пътеката между стелажите. — Търсихме те по-рано. Не успяхме да те открием. Нито пък онова прекрасно момиче. Трябваше да ви уведомим, че сборният пункт на ловците за началото на лова ще бъде библиотеката. Както и да е, явно все пак някой е успял да ти каже.

— Ние бяхме…

— Не, не е нужно да ми обясняваш. Радвам се, че успя да дойдеш преди изгрева. — Той се втренча в мен, после в пространството зад мен, озърта се наоколо. В погледа му се прокрадва объркване. — Да не си оставил вратата отворена. Ужасно светло е.

— Не, аз…

— Изглеждаш ми притеснен. Какво има?

— Не, не. Не съм притеснен. Просто съм развълнуван, това е всичко. Все пак наближава ловът. Започва след само няколко часа. Пет или шест? Не съм сигурен кое време е.

— По-скоро след четири часа. Чух, че се задава ужасна буря. Ще се стъмни по-рано от обикновено. — Поглежда ме. — Контролирай се. Бъди готов да реагираш.

— Опитвам се. Но е трудно да не се вълнуваш. Хората биха убили да са на мое място.

— Така ли?

— Да. Сигурен съм, че е така.

— Добре — отвръща с кимане той. — Точно от такъв начин на мислене имаш нужда. — Погледът му се стрелва вляво от мен. — Всички ТОИ са тук, отдолу. Реших, че ще е добре да ги държа далече от другите.

— Разбира се. — Дипломатическите куфарчета стоят на няколко метра. До тях е дневникът на учения.

— Не можех да заспя. Така че зачетох дневника, който открих на масата. — Поглежда ме право в очите. Обясни ми, има нещо, което не разбрах…

В този миг тишината е пронизана от нечий писък. Идва от Коремни плочки. Внезапно лъчът е усилил яркостта си и попада право върху висящата й ръка, пробивайки дупка в дланта й. Миризма на горяща плът, после изблик на крясъци с пълно гърло и вой, докато останалите също се събуждат. Очите на Коремни плочки се отварят рязко и в тях се чете болка. Обръщам се. Директорът все още виси от тавана и гледа право към мен. Поглежда встрани; вижда насочения директно към мен лъч и как аз стоя неподвижно пред него, напълно невъзмутимо. В погледа му се промъква нещо друго наред с изгарящата болка: подозрение, осъзнаване, обвинение.

Разкрит съм заради този слънчев лъч. При всички неща, които съм си представял, че биха довели до гибелта ми, никога не съм допускал, че ще бъде лъч светлина. Винаги съм мислил, че може да е кихане, прозявка или кашлица, които неизбежно ще ме изобличат. Нещо неподлежащо на контрола ми, предателство от страна на тялото ми.

Но не и това: не нещо така просто, така чисто, дори красиво. Интересното е, че именно красивите неща в живота те предават в крайна сметка.

Отстъпвам назад; блъскам стъпалата си в куфарчетата и се препъвам, при което ги плъзвам по пода. Поглеждам нагоре. Директорът е изчезнал. Още писъци, тежко тупване от приземяващи се тела, събаряне на мебели, драскане на нокти по дървения под. И после тишина.

Застивам в очакване на някакъв шум. И после го дочувам: дълъг и протяжен вой. От източното крило. Всички са избягали натам, надалече от лъча. После звукът от шепот, колективен и напрегнат, обвинителен. Единичен тънък писък, но този път не е изпълнен със страх, а с ненаситен апетит, примесен с неистово желание. Останалите бързо се присъединяват в хор. Паника стиска в хватка сърцето ми дори когато се затичвам. Прегрупират се; осъзнават истината. Трябва да действам.

Забързвам. Лъчът вече е достигнал, пълната си дължина и осветява срещуположната стена.

Нещо се движи към мен — толкова бързо, че не може да бъде проследено, — като скача върху мебелите и стелажите. Само петно е, после се хвърля от един рафт с шокираща скорост. Коремни плочки се носи във въздуха с ужасяваща бързина. Към мен.

Затварям очи. Мъртъв съм.

После се чува страховит писък, последван от цвъртящ звук и струйка дим. Слънчевият лъч. Натъкнала се е право на него и той е прогорил голяма дупка напряко на гърдите й. На пода е, от другата страна на лъча, ръцете й са притиснати към очите, устата й е изкривена, докато вие в агония, а горната й устна е покрила долната.

Тичам, като се препъвам по път. Една преобърната маса е препречила пътя ми, но дори докато падам, зървам с крайчеца на окото си неясните силуети на останалите, хукнали към мен с ръце, притиснати към очите. Скоростта им е направо неприлична. Скимтенето и съскането им се забиват в тъпанчетата ми, сякаш са остри като бръсначи нокти.

Падам на пода, а главата ми се удря в нещо твърдо и метално. Бликва кръв; ръмженето им прераства в безумна врява.

Скачат към мен в изненадващ синхрон, левите им ръце прикриват лицата им, а десните са насочени към мен с острите като бръсначи нокти напред. И също така в синхрон ръмженето им се превръща в крясък, когато се натъкват на лъча. Политат назад като един.

До ноздрите ми достига ужасяващо зловоние, предизвикано от гниеща плът и горяща кожа. Казвам си, че трябва да действам, но съм заслепен от стичащата се в дясното ми око кръв от раната на веждата. Обърсвам я с ръкав и докато го правя, виждам, че ловците се изправят, а движенията им са напълно хаотични заради неустоимото желание. Кръвта. Всепоглъщащият аромат на свежа кръв ги влудява. Отново ще ме нападнат. Вместо да се опитват да преминат през лъча, се изкатерват по стените и прекосяват помещението по тавана.

Това ме кара да се активирам, адреналинът нахлува с такава сила, че почти изгубвам ума си. Куфарче с ТОИ. В това съм ударил главата си. А под куфарчето е дневникът на онзи учен. Без да се замисля, го сграбчвам за канапа, усещането е като че държа тънката опашка на умрял плъх, пъхам го под ризата си. Дървената корица се впива болезнено в корема ми. После грабвам дипломатическото куфарче и се втурвам да бягам, а то се поклаща в ръката ми. Воят и ръмженето ме заобикалят отвсякъде, причинени са от болка и от неудържимо желание. Хуквам към вратите през тесния коридор, водещ във фоайето.

И тогава…

Един от тях — Атлета — скача точно пред мен подобно на откъснала се висулка от черен лед. Мигом го удрям с юмрук, което го сварва неподготвен. Протяга се към мен, докато го отминавам, тичайки, и блъска рамото ми (Поряза ли ме? Поряза ли ме?), при което ме завърта. Хвърля се отгоре ми, докато още съм във въздуха, аз размахвам ръце, но не изпускам куфарчето.

Куфарчето го достига и го удря през лицето, в същото време се отваря и намиращият се вътре ТОИ полита във въздуха. Пада на пода.

Съприкосновението временно зашеметява Атлета. Аз се хвърлям към ТОИ и го хващам в същия миг, в който той ме улавя за глезена и започва да ме дърпа към себе си толкова силно, че едва не измъква крака ми от тазовата става. Чувствам как ноктите му проникват през панталоните ми, пробиват кожата ми.

— Ха! — изкрещявам, почти без да осъзнавам, че освобождавам предпазителя.

Той ме тегли към себе си, повдига крака ми към лицето си, устата му се отваря, а зъбите се оголват.

Натискам спусъка и лъчът го уцелва в стъпалото.

Това е достатъчно да го накара да ме пусне. Временно се отдръпва назад, а после се мята към мен.

Този път го уцелвам между очите. Полита назад като ударен от чук.

Зад гърба му останалите тичат към мен.

Атлета крещи от болка, но скача обратно на крака. От челото му се стича гъста течност. ТОИ трябва да е настроен на максималната си мощност. Но няма време да бърникам настройките: в мига, когато го сторя, те вече ще са върху мен.

Алени устни крещи подобно на хиена и се носи към мен.

Използвам последния изстрел и я уцелвам в гърдите. Пада назад, като притиска гръдния си кош и вие от болка. Но в следващия момент отново е на крака, а лицето й е изкривено едновременно от страдание и безмерно желание.

— Кой иска още? — крясвам. — Кой иска още?

Заковават се по местата си, а от удължените им кучешки зъби текат водопади от слюнка. В очите им се чете неувереност, примесена с неистов глад. Въртят рязко глави напред-назад и скърцат със зъби.

— Кой иска още? — Перченето ми е без всякакво покритие. Вече изстрелях последния трети изстрел. Остава ми само да блъфирам.

— Ти? — крещя и насочвам ТОИ към Върлината, който се придвижва към мен сантиметър по сантиметър. — Ами ти? — продължавам да крещя и завъртам оръжието в другата посока към Феерична рокля. Отстъпвам назад към входната врата.

За всяка измината от мен крачка те напредват с по един метър. Кискането им става по-силно, по-нагло, индивидуалното желание започва да измества колективния страх. Атлета, който е най-отпред, прикляка ниско и се готви за скок. Няма да ме оставят да се отдалеча още много.

— Вие сте животните! Вие сте хепърите! — крясвам и се завъртам, като хвърлям безполезния ТОИ към тях.

Те крещят като един, членове на безумен хор.

Накрая онова, което ме спасява, е същото, което заплашваше да ме погуби: неутолимият им копнеж за моята кръв. В мига, когато Атлета скача към мен, е повален долу от останалите. Втурват се напред, но се препъват в него. Това ми дава две секунди преднина, а точно от толкова се нуждая.

Затичвам се към входната врата и от разстояние от пет метра — въпреки че чувствам как ръцете им се опитвам да ме сграбчат за гърба и ноктите им се отъркват в тила ми — се хвърлям към бравата. Усещането от хладния метал върху дланите ми е нещо, което няма да забравя никога. Инерцията ми натиска дръжката надолу, вратата се отваря рязко и полезрението ми е изпълнено от ослепителната белота. Смъденето в очите ми е блажена болка.

Преди изпълнените им с копнеж писъци сега преливат от болка и ужас. Чувам как предприемат скоростно оттегляне.

Но аз не съм приключил с тях. Дори не и наполовина. Отварям вратата отново — зървам лудото щуране в опит да избягат от светлината, подобно на уплашени плъхове — и я подпирам в тази позиция с дипломатическото куфарче. В библиотеката прониква достатъчно светлина, дори и в отдалечените крила, та да направи остатъка от деня за намиращите се вътре ловци безсънен и болезнен.

— Сладки сънища, животни! — изкрещявам и тръгвам да се отдалечавам.

Но в този момент чувам нечий дрезгав и треперещ от ярост глас да проехтява из фоайето подобно на надигаща се в гърлото горчива слюнка. Върлината.

— Мислиш, че ще ти се размине ли? — крещи от сумрака вътре. — Нима мислиш, че си ни победил, глупав хепър? За толкова умен ли се смяташ? Хей, ти, потящ се, смрадлив, пеещ хепър! Едва започваме! По-добре да бягаш! Чуваш ли ме? Защото падне ли здрач, ловът започва! И ние ще изскочим оттук, за да ви подгоним, да впием зъби във вас и да ви разкъсаме на парчета. Чуваш ли ме? Дошъл си тук за лова?! Е, ще го имаш! Разбра ли ме? Ще си получиш лова!

В главната сграда всички още спят. Стъпките ми отекват в тъмните празни коридори. Отминавам банкетната зала. Вътре е като обитавана от прилепи пещера. Множество хора висят заспали от главния полилей, а тъмните им поклащащи се силуети наподобяват гнусни валма заплетена коса. Встрани на няколко въздухопровода висят група репортери, а фотоапаратите все още са нанизани на вратовете им и почти докосват пода.

Ашли Джун не отговаря на почукването. Отварям вратата. Стаята й е празна.

В контролния център на горния етаж е, където ми беше казала, че ще бъде. Стои пред мониторите и върти глава.

— Здравей — изричам полугласно, когато влизам, защото не искам да я стресна.

Косите слънчеви лъчи проникват вътре и изпълват помещението с ярка светлина. Приближавам се до нея.

— Здравей. Не трябваше ли да си заспал? — Тя се обръща. — Мисля, че открих идеалното място да се скрием…

— Ашли Джун.

— Какво има? — Забелязва изражението на лицето ми.

Поклащам глава.

— Джийн, какво има?

— Съжалявам.

Тя се взира дълбоко в очите ми и ме изучава.

— Кажи ми какво става, Джийн.

— Нещо наистина ужасно.

Тя полага длан върху ръката ми.

— Какво се случи?

— С мен е свършено.

— Какво имаш предвид?

Обяснявам й. За ловците в библиотеката, за слънчевия лъч, за това как са разкрили кой съм. По лицето й пробягва тревога.

— Свършено е — повтарям. — По петите ми са. Веднъж щом залезе слънцето, ще ме подгонят.

Изправя се и прави няколко крачки. Ръцете й са отпуснати до тялото и тя навежда глава, дълбоко замислена.

— Имаме ТОИ. Можем да се върнем до библиотеката и да ги изтребим.

— Ашли…

— Не, чуй ме. Можем да се справим. Никой друг не знае за теб, освен ловците в библиотеката.

— Аш…

— Ако ги отстраним, никой друг няма да научи и тайната ти е спасена.

— Това е самоубийствена мисия…

— Имаме ТОИ.

— Остана само един. Другия го използвах. И е заровен някъде из хаоса в библиотеката. Не знам къде точно. Надвишават ни по брой, бързи са, силни са, имат зъби, нокти…

— Ще го открием и ще го настроим на максимум. Това го прави смъртоносен…

— Няма да го открием!

— Можем…

— Аш…

— Какво? — изкрещява тя и изведнъж гласът й е станал задавен. — Какво очакваш да кажа? Какъв друг избор имаме? — Започва да ридае неконтролируемо.

Протягам се и я придърпвам в прегръдките си. Тялото й е студено; тя трепери.

— Трябва да опитаме. Трябва да продължим да търсим изход — настоява.

— Свършено е. Дадохме най-доброто от себе си. Повече нищо не може да бъде сторено.

— Не! Отказвам да го приема! — Тя се отдръпва с плач. Стиска здраво дланите си в юмруци. После дишането й става равномерно, а тялото й достига пълен покой. Покоя на човек, намерил решение.

— Можем да заживеем в купола — казва кротко, все още загледана през прозорците с гръб към мен.

— Какво?

— В купола. Ще оцелеем, както са го правил останалите хепъри в продължение на години.

— Няма начин. Не мога да повярвам…

— Ще се получи. Куполът действа на автопилот. Издига се при здрачаване и се прибира по изгрев. Винаги ще ни защитава.

Взирам се в гърба й. Повече не мога да понеса да гледам гърба й. Приближавам до нея, хващам я за ръка и я завъртам.

Лицето й изневерява на спокойния глас и стойка. По страните й се стичат сълзи.

— Ашли…

— Това е единствената възможност за нас. — Гледа ме право в очите. — И ти го осъзнаваш, нали?

За нас. Думата отеква в ушите ми.

— Няма да ти позволя… В момента искат само мен — казвам й. — Можеш да продължиш напред с живота си.

— Мразя този начин на живот! Повече, отколкото ти го мразиш.

— Бива те. Виждал съм те, можеш да продължиш…

— Не! Ненавиждам го с всяка частица от съществото си. Не мога да се върна към него сама. Към преструвките, към потиснатите желания. — В очите й проблясва нещо, което в началото приемам за гняв. Но после тя продължава да говори. — Ти ми причини това, Джийн. И сега не мога да се върна, не и сама, не и без теб, Джийн. — Подсмърча. — Куполът. Това е единственият начин да сме заедно.

— Куполът е затвор. Извън него поне ще си свободна.

— Навън съм затворник в собствената си кожа. Потъпкваните желания, потисканите усмивки, престореното почесване на китката, фалшивите уголемени зъби — това са решетките на един много по-страшен затвор.

Мислите препускат в главата ми и се усукват в налудничави лупинги. Но нейните очи слагат спирачка на всичко, дават ми пристан. Отивам до нея, неспособен да сторя нищо друго, и обгръщам лицето й с ръце. Дланите ми са върху страните й, пръстите ми следват очертанията на челюстта, на скулите, докосват малката бенчица, която е влажна от сълзите.

— Добре — казвам и се усмихвам въпреки ситуацията ни. — Добре, нека постъпим така.

Тя също се усмихва и стиска здраво очите си. Оттам бликват още сълзи. Придърпва тялото ми към своето, прегръща ме невъздържано.

Отвън се разнася силен и пронизителен крясък. Споглеждаме се. Последван е от друг, изпълнен с болка и агония. Прозвучава още един смразяващ вик. Втурваме се към прозореца.

Някой тича от библиотеката към нас. Атлета. Държи над главата си слънцезащитния плащ. Но той не е предназначен да бъде използван насред деня и въздействието на слънцето е незабавно и опустошително. Атлета се спъва и пада, а после се изправя. Омекналите му като гъба крака го носят напред с изненадваща скорост. Когато приближава, успявам да видя, че кожата му, блестяща и едва ли не радиоактивно бяла, започва да се втечнява под яркото слънце, а от очните му ябълки се стича гной. Крещи отново и отново, макар гласните му струни да започват да се разпадат. Но дори слънцезащитният плащ да не е идеален, то поне е достатъчно добър: ще се добере до основната сграда. Където ще можеш да каже на всички останали за мен. Да ги уведоми, че съм прикрит хепър, промъкнал се в сградата.

Ашли Джун тълкува ситуацията с лишена от емоции прецизност.

— Май вече нямаме време до здрач. — Наблюдаваме невярващо как Атлета отваря входната врата и влетява вътре. Вече е вътре. Вътре е.

Поклащам глава в знак на несъгласие.

— Трябва да вървиш. Знаят само за мен. Не бива да допускаш да ни видят заедно. Това ще те въвлече и веднага ще бъдеш сметната за виновна поради контакта ти с мен.

— Оставам с теб, Джийн.

— Не. Ще изляза навън. Ще успея, ако съм достатъчно бърз. Ти излез, когато можеш. Ако не днес, то утре. Ще се срещнем в купола. Стига да не те заподозрат, всичко с теб ще бъде наред. Единствено аз съм целта им.

Ужасяващ вой разцепва коридора, пронизителен писък, който разтриса сградата. Трополене по стените. Далечен грохот. Още един писък, по-слаб, но изпълнен с повече страдание.

Внезапно тя замръзва на място: виждам, че осъзнатото я смайва. Скована е. От ужас.

— Какво има?

Ашли Джун ми обръща гръб. Когато заговаря, гласът й трепери. Не може да се насили да ме погледне.

— Джийн — произнася, — върви в задната част и огледай мониторите за наблюдение. Виж дали ще успееш да разбереш какво става.

— Ти какво ще правиш?

— Ще остана тук — заявява. В гласа й прозвучава странна нотка, а очите й блестят загадъчно.

Насочвам се към мониторите, защото аз самият съм изпълнен с любопитство какво се случва из института. Все още всички спят. Цари сива неподвижност. Но един монитор в ъгъла привлича погледа ми. Вижда се движение. Атлета се гърчи на пода във фоайето и размахва крака във въздуха. Устата му е широко отворена като за беззвучна прозявка. Но аз знам, че нито е прозявка, нито е беззвучна. Той надава писък, от който да те полазят тръпки. На монитора, показващ банкетната зала, висящите от полилея заспали хора започват да се размърдват. Полилеят се клати. На другите монитори закачените по вентилационните тръби в коридора хора отварят очи и се разсънват.

— Трябва да се махна веднага! — изкрещявам към Ашли Джун и се завъртам с гръб към мониторите, готов да хукна.

Но нея вече я няма.

Не знам как да тълкувам внезапното й изчезване. Послушала ме е, казвам си, но някак не мога да го повярвам. Случва се нещо друго.

Отварям вратата със замах и излизам от контролния център. Коридорът е празен.

— Ашли Джун! — изкрещявам с пълно гърло, без повече да ме е грижа дали другите ще ме чуят. Единственият отговор е прокънтяването на ехото от собствения ми глас.

Нямам нито секунда за губене. Затичвам се по коридора и после завивам по друг. След изпълнения с дневна светлина контролен център коридорът ми се струва тъмен като посред нощ. Ако успея да се добера до Атлета, който лежи във фоайето, преди всички други, мога да го разчистя, като го извлека навън. В буквален и преносен смисъл. Това ще го накара да млъкне и ще ми осигури време поне до здрачаване.

И внезапно разбирам накъде се е запътила Ашли Джун. Към фоайето, към Атлета. Знае, че никога не бих позволил да тръгне.

Изпълнен с гняв, примесен с необятна обич и нежност, аз се втурвам по втория коридор, после бутам вратата, водеща към стълбищната клетка. Застанал на върха, се взирам в потъналото в мрак пространство между рамената и чувам писъците, виковете и воя. Трамбоването на обувки, плющенето от боси крака, движещи се по стени и стълби. Отварят се и се затръшват врати. Целият този безразборен шум долита до мен от разстояние, рикоширайки в стени, подове и тавани.

Вече е прекалено късно.

Знаят. Вече всички знаят.

После няколко етажа по-надолу се отваря врата с такъв замах, че звучи като оръдеен изстрел. Маниакално трополене на крака по стъпалата, потракването на дълги нокти по металния парапет. Някой се качва нагоре. Към мен. До слуха ми долита колективно съскане, сякаш идващо от ято оси. После празното пространство между стълбищните рамена е огласено от единичен писък и в следващия миг те вече са ме надушили. Идват за мен.

Завъртам се на пета и побягвам. Обратно по пътя, по който дойдох, обратно в контролния център. Доближават ме бързо и яростно, а виковете им отекват в стените около мен. Само още два коридора, които да пробягам. Само два.

В края на първия коридор съм и тъкмо завивам, когато чувам, че вратата от стълбището се отваря със замах. По-бързо, по-бързо…

Топката на вратата към контролния център вече е в ръката ми. Завъртам я. Изплъзва се от хватката ми, дланта и пръстите ми са прекалено хлъзгави, за да успея да я задържа. Хващам я с две ръце и я стискам като менгеме. Вратата се отваря, тялото ми влетява през пролуката и я изритвам, за да я хлопна, още преди да съм влязъл напълно.

Миг по-късно следва оглушителен тътен от блъскането по другата страна на вратата. Състезание кой ще стигне първи до топката. Скачам и натискам бутона за заключване. Само след части от секундата топката се завърта в ръката ми от намиращия се от другата страна и блокира. Прозвучава ужасяващ вик, който разтриса вратата. Следва нов тътен. Блъскат по таблата с телата си.

Придвижвам се със залитане към задната част на контролния център. Вратата няма да издържи още дълго. Най-много още десетина удара. Ще я разбият и ще нахлуят като река от алабастрово бяла кожа, лъщящи зъби и изскочили от орбитите очи, блеснали от безумен копнеж. Слънчевата светлина няма да е достатъчна да ги отблъсне. С радост ще понесат изгарянията по кожата и временната слепота дори само за капка хепърска кръв.

Мониторите в дъното, които само допреди минути не показваха почти никакво движение, сега кипят от активност. На всеки екран се вижда как по коридорите се щурат облечени в халати и пижами хора с пламтящи от възбуда погледи. Всички знаят. Че съм горе в контролния център.

Бам! Блъскането по вратата е по-силно: повече тела, повече сила. Нокти дерат повърхността й, вой и крясъци. Пъхтене и безумно кикотене.

Взимам един метален стол и го хвърлям към прозореца. Отскача безрезултатно, подобно на топка за пинг-понг. Завъртам се и се озъртам за друг изход. Няма такъв.

Мониторите вече са замъглени от енергията на колективния пробуден звяр. Всички, с изключение на един: на третия ред вдясно. Нещо там привлича вниманието ми, но не случващото се, а фактът, че не се случва нищо. Една самотна фигура просто стои леко приведена и пише нещо.

Ашли Джун е. Изпълват ме облекчение и някакво странно чувство на гордост: измъкнала им се е. Ако се съди по висящите около нея тенджери и тигани, явно е в кухнята. После виждам как внезапно вдига глава, като че е чула нещо. Аз също го чувам. Смразяващ кръвта писък, който кара стените на цялата сграда да вибрират. Тя застива за кратко, а после отново опира писалката в листа и продължава да пише. Внезапно спира отново, поглежда нагоре и зяпва.

Осъзнала е нещо. Завърта леко глава.

Отново се навежда над листа, а ръката й пише с бясна скорост.

Из цялата сграда звучат силни викове и стонове.

Тя спира, по лицето й личи колебание. Поклаща глава, хвърля ядосано писалката и сгъва припряно листа хартия. Изтичва до една ниша в стената, отваря я и поставя вътре написаното. Може би фурната? После натиска един голям бутон. Той просветва и озарява лицето й. По страните й се стичат сълзи. Отмята глава назад, а по лицето й пробягва ужас. Чува го. Воя на копнеж, който се носи нагоре към мен.

Бам! Този удар е най-силният и прави хлътнатина във вратата. Горната панта е изкривена като счупена кост, която се готви да пробие кожата. Няма да издържи след още няколко подобни.

Ето как ще умра, решавам. Застанал с гръб към вратата, когато тя поддаде окончателно, с поглед, прикован в образа на Ашли Джун върху монитора. Нека това да е последното, видяно от мен. Нека смъртта ми е бърза, нека последната ми мисъл да бъде за Ашли Джун.

Забелязвам, че тя внезапно предприема нещо странно. Сграбчва един нож с дълго извито острие от стойката на стената. Поставя острието върху лявата си ръка и преди да разбера какво прави, натиска го.

Разтваря уста заради болката и надава вик.

Тогава ми става ясно. И изкрещявам:

— Ашли Джун!

На монитора тя хвърля ножа и се затичва.

Бам! Вратата се огъва навътре, но все още се държи. Едва-едва. Нужен е само още един удар.

После от другата страна прозвучава оглушително пронизителен писък и чувам драскането на нокти по пода, стените и тавана. Отдалечават се от вратата. Настъпва тишина. Всички са си тръгнали.

Поглеждам към мониторите и виждам как Ашли Джун се носи надолу по стълбите, а косата й се вее зад гърба й. Скача от едно рамо на друго; едва се е приземила и вече прескача на следващото. Движи се надолу, право към Въведението.

На другите монитори виждам как орди от хора слизат по стълбите в синхронизиран бяг.

За плътта и кръвта на девствена жена хепър.

Движат се като един, безмълвни и освирепели, светкавичната им скорост е смайваща. Гравитацията им дава още повече бързина, докато се носят надолу по стълбите. Изсипват се подобно на черен дъжд.

Ашли Джун бяга надолу, а по лицето й започва да се чете паника. Всеки път, когато кракът й докосне площадка, тя сграбчва парапета и бързо завърта тялото си, за да продължи към следващата площадка.

Черният дъжд продължава да се сипе, продължава да я доближава все повече.

Тя достига най-долния етаж. Лицето й е почервеняло, от нея се лее пот и образува тъмна окръжност около шията й. Кичури влажна коса са залепнали за лицето й. Дишането й е насечено; бърза към вратите, водещи във Въведението.

Те също достигат най-долния етаж, изливат се като зловещ черен водопад, движейки се по стените и пода. Точно зад нея са.

Тя се промъква през миниатюрната пролука между вратите, които като по чудо са отворени. Половин секунда по-късно поне десетина от тях са на абсолютно същото място. Това, че са в група, ги блокира и спира някой конкретен от тях да се вмъкне през вратите. Има време, може би още няколко секунди живот.

Прехвърлям се на друг монитор. Сега разбирам какво е планирала през цялото време. Насочва се към килията, където живееше старият хепър. На бегом отминава единия от пилоните и тъмните петна по земята, като се движи към капака на шахтата, който е повдигнат и отворен. Трима души — двама мъже и една жена — са успели да се вмъкнат; напълно голи са, дрехите им са разкъсани по време на преследването, хвърлят се към нея. Устите им са отворени гнусно широко и от тях се разнася вой, който, макар и беззвучен за мен през монитора, вероятно е абсолютно оглушителен за Ашли Джун. На метри напред тя се плъзва в отвора и докато пада, се вкопчва в резето и го дърпа надолу. То се спуска с тътен и вдига прахоляк. Тримата се хвърлят към капака, обикаляш го с напрегнати мускули, пръстите им опипват ръбовете, опитват се да го отворят.

С ужас забелязвам, че капакът започва да се повдига. Още не е успяла да задейства ключалките. Стоманената плоскост се повдига достатъчно, че да успеят да промъкнат пръстите си под нея…

… когато върху тях се сгромолясва огромно множество и ги поваля. Гъмжи от голи тела, лакти се ръгат за позиция, във въздуха хаотично се размахват ръце. Капакът пада обратно долу. И този път, макар десетина ръце да го сграбчват за ръба, той остава на мястото си. Ашли Джун е успяла да заключи.

Бягай! Изкрещява глас в главата ми. Моят собствен глас реве по мой адрес. Бягай! Но краката ми са като циментирани към пода, а очите ми са залепени за монитора. Трябва да се убедя, че тя е добре.

Добре е, настоява гласът ми. Заключила се е вътре, няма как да проникнат. Всеки го знае.

Или ще го знае, при това много скоро. Ще разберат, че няма как да се доберат до девствената жена хепър.

И съвсем скоро ще си спомнят нещо друго: девственият мъж хепър още е в контролния център. И този мъж, за разлика от жената, е съвсем достъпен.

Бягай, Джийн! И този път гласът не е моят собствен, а този на Ашли Джун. Бягай! Това е шансът ти да излезеш навън!

Именно по тази причина поряза дланта си. За това ги примами надолу. За да ми даде една малка вратичка да се измъкна навън.

Бягай, Джийн!

Побягвам.

За кратко коридорите са зловещо тихи. Дори в стълбищната клетка звучи само далечно жужене и слабо съскане. Трябва да сляза четири етажа надолу към тях, за да се добера до партера и после навън.

Полагам крак на първото стъпало… и като че неволно към задействал бутон. Мигом стълбищната клетка бива изпълнена с оглушително пищене, стонове на гняв, неудовлетворение, осъзнаване и копнеж. Последвано е от комбинация от всякакви други звуци: драскане на нокти, скърцане на зъби, съскане, влачене, отскачане от стъпалата и стените. Към мен.

Толкова скоро и те вече идват обратно към мен.

Приземявам се на следващата площадка — в тяхна посока, — а от контакта цялото ми тяло се разтриса. Ашли Джун го правеше да изглежда така лесно. Сграбчвам перилото с лявата си ръка и — имитирайки я — плъзвам тялото си около него и скачам на следващото рамо, все още тресящ се.

Идващият отдолу вой става все по-силен. Заради страха ми е, излъчва се от мен на талази и те го подушват. Мятам се към следващото рамо, остава само още едно, макар те да се движат към мен. Всичките ми органи вибрират от контакта. Приземявам се на крака и притискам корема си, превит от болка. Пред очите ми се явяват жълти, червени и черни петна.

Изправям се, като стискам зъби заради болката, и се понасям към последната площадка на приземния етаж. Хвърлям поглед през стълбищното огледало точно преди да се приземя: ръце с дълги нокти върху парапета, множество движещи се по стълбището тела, светещи в мрака очи. Черна мазна течност се изстрелва нагоре към мен.

Влетявам през вратата вляво, като нареждам на краката под мен да продължат да действат. Завой надясно, отново надясно, после наляво и оттам ще се озова във фоайето. Намирам се на двайсет секунди.

Те са на пет до десет секунди зад мен.

Докато мускулите на краката ми се изпълват с млечна киселина, аз продължавам да се стремя към изхода, пренебрегвайки математическата неминуемост на моята кончина. Именно тази фраза се заражда в обърканото ми съзнание: математическата неминуемост на моята кончина.

Завивам надясно с ясното съзнание, че ми остават още най-много две секунди живот.

Тичам по коридора, тялото ми е изгубило всякаква форма и е само размахваща ръце парцалена кукла, тласкана напред от страха.

Пет секунди по-късно, докато изминавам последния коридор към фоайето, все още съм жив. Почти примигвам от изненада.

Може би са отминали приземния етаж, помислили са, че все още съм в контролния център. В безопасност съм. Ще успея…

Оглушителен тътен. Влетели са през вратата към приземния етаж и вече препускат по коридорите към мен, бързи, освирепели, изпълнени с желание. Вече ги води паниката. Паниката, че може да ме изпуснат навън под слънцето. Тъмно море, настъпващ прилив от черна киселина.

Стъпалата ми потъват в дебелия турски килим във фоайето. Обръщам се наляво. Ето. Двойната входна врата, обрамчена от дневната светлина навън. Двайсет метра до свободата. Устремявам се напред, отдавна ме е напуснал и последният грам енергия, но някак успявам да развия скорост.

Обезумели гласове зад гърба ми, дращене на нокти по мраморния под, пързаляне и плъзгане.

На десет метра съм. Протягам ръце напред в опит да достигна бравата.

Нещо ме сграбчва за глезена.

Топло, влажно и лепкаво е. Но с достатъчна плътност и сила, че да ме задържи в хватката си, да ме събори на земята.

Строполявам се с грохот, а въздухът изскача от гръдния ми кош като от премазана гайда.

Атлета е, или поне меките и лепкави останки от него, но въпреки това той държи глезена ми и се примъква към мен. По заприличалото му на пица лице се стича жълта гной. Устата му, сега почти останала без зъби (виждам, че изпопадалите му зъби са пръснати по гърдите му и килима), се отваря, за да просъска, но вместо това оттам излиза неясна смесица от звуци.

Ритам го, но хватката му около глезена ми се затяга.

— Ха! — изкрещявам. — Ха! — Замахвам с другия си крак, като пропускам ръката му, но вместо това го уцелвам в лицето. Стъпалото ми потъва в лепкавата каша — за един миг, който е достатъчен да накара стомаха ми да се обърне, чувствам как очните му ябълките се притискат към петата ми, преди тя да достигне до костта. Или онова, което някога е било кост. Главата му не точно се пръсва, а по-скоро се отделя от шията му.

Няма време да го обмислям. Вече съм на крака с ръка върху бравата и се втурвам през вратата. Светлината е заслепяваща, но не спирам. Не и при тези стонове на гняв и освирепялост зад самия ми гръб. Тичам с примижали очи, едва виждам, а краката ми шляпат в пясъка под мен, като единственото ми намерение е да набера повече дистанция, повече разстояние между мен вратите; и не спирам дори когато вече знам, че съм достатъчно далече, а продължавам да трамбовам земята под себе си, крещейки:

— Ха! Ха! Ха!

Не съм сигурен дали причината е в гнева ми, в победата, поражението, любовта или страха. Просто продължавам да крещя още и още, докато вече не толкова крещя, а по-скоро ридая, не тичам, а лежа с лице в пясъка, превит на две заради изтощението, с ръце, загребващи и изпускащи пясъка, пясъкът е в ноздрите ми, устата ми, гърлото ми. Единствените звуци идват от насеченото ми дишане и дрезгавите ридания, сълзите ми се стичат в пясъка, а аз съм окъпан от прекрасната, болезнена и заслепяваща светлина на деня.

Изпразнен съм от енергия, мисли и емоции, когато се изправям и се запътвам към купола. Костите ми все още потракват от сътресението, което понесоха на стълбището. Оглеждам глезените си: няма отоци и по-важното, няма порязвания или драскотини по левия глезен, за който бях сграбчен. Тихо е, няма дори повей. Обхождам библиотеката отдалече; не се тревожа особено, че някой друг от ловците би се появил навън, особено след като са останали без слънцезащитния плащ, но не искам да рискувам. Струва ми се, че чувам отвътре да се разнася лигаво просъскване, но то заглъхва, колкото повече приближавам до купола.

В селото на хепърите е тихо.

— Хей! — Тишина. — Хей!

Влизам в една от колибите. Празна е, както очаквах. Втората колиба също е празна. Само летящи във въздуха прашинки, осветявани от проникващите вътре слънчеви лъчи.

И навсякъде, където отивам, е същото. Празно. Не се вижда нито един хепър. Нито сред зеленчуковите лехи, нито под ябълковите дървета или на тренировъчното им поле, нито в някоя от колибите.

Изчезнали са. Доколкото ми става ясно, тръгнали са на бегом. Закуските им стоят наполовина изядени в разхвърляното общо помещение, нахапани филии хляб, до половина пълни чаши с мляко. Оглеждам простиращите се пред мен равнини, търсейки движещи се точки или облак прах. Но хепърите не се виждат никъде.

Езерото ми предлага ласката, от която се нуждая: вода. И място, изпълнено със слънчева светлина и тишина. Напивам се до насита, а после лягам до него и провесвам дясната си ръка и десния си крак в хладната вода. След около четири часа стените на празния от някогашните си обитатели купол ще се вдигнат. Мястото им ще бъде заето от нов обитател — не, не обитател, а затворник. Поне за мен усещането ще е такова, сам сред тези стъклени стени. Също такъв затворник, каквато е Ашли Джун между стените на онази бърлога долу в тъмните недра на земята.

Колко време може да изкара там долу? Казаха, че старият хепър бил складирал достатъчно храна и вода, че да стигне за месец. Но колко ще отнеме да изгуби надежда, оставена сама в тази тъмница? Колко дълго, преди да изгуби разсъдъка си, подложена на непрестанното драскане и блъскане по вратата?

И защо го беше направила?

Знам, отговорът е очевиден, но не мога да го разбера.

Направи го за мен. Беше й ясно в мига, когато зърна покрития със слънцезащитен плащ мъж да влетява в сградата, че ще бъда мъртъв до минути. Постъпи по единствения възможен начин, който би ме спасил.

Плъзвам лявата си ръка по ситните камъчета, като оставям острите им ръбчета да бодат дланта ми. Хапя долната си устна, неспособен да се отърся от усещането, че ми убягва нещо изключително важно. Неподлежащо на изкореняване чувство, че се шляя, когато е редно да действам. Трябва да предприема нещо, но какво? Шляпвам ядосано по повърхността на езерото и оставям водата да се разплиска по тялото ми, по лицето.

Изправям се до седнало положение. Какво пропускам? Преглеждам мислено последните действия на Ашли Джун в обратен ред: скача в бърлогата, втурва се във Въведението, носи се надолу по стълбите, пише писмо в кухнята, хвърля го във фурната…

Разтърсва ме електричество.

Това не беше фурна.

Беше Пъпната връв.

Скачам на крака и се затичвам към нея. Дори от метри разстояние виждам, че зелената светлина над отвора мига ритмично. Там съм след секунди. Отварям вратичката.

Ето. В ъгъла лежи сгънато малко парче хартия.

Шумоли леко между пръстите ми, докато го разгъвам. Кратко, написано набързо или по-скоро трескаво писмо.

Джийн, ако четеш това значи си успял. Не ми се ядосвай. Нито на себе си. Това беше единственият начин.

Всичко с мен ще бъде наред. Ти ми даде нещо, което да помня; без значение колко тъмно и самотно е тук долу, винаги ще имам общите ни спомени. Онези няколко часа, когато ние…

Още има време. Върни обратно хепърите. Когато се приберете отново и всички се втурнат по петите им, използвай това като прикритие и ела за мен.

Знаеш къде съм. Ще те чакам.

Бързай… Конюшнята…

Никога не забравяй…

И с това писмото завършва очевидно по средата на изречението. Към края е бързала особено много, думите й едва се разчитат, липсва каквато и да било граматика, драскала е в пълна паника.

Чета писмото отново и отново, докато текстът му не се запечатва безвъзвратно в съзнанието ми, докато най-накрая там не прониква невъзможността на онова, за което ме моли.

Върни обратно хепърите. Тези думи звучат в главата ми, изречени с гласа на Ашли Джун, натрапчиво реално. Долавям тихата й забързана интонация. Но няма какво да сторя — би трябвало да го знае. Не мога да ги доведа обратно. Хепърите са изчезнали и аз нямам представа къде са. Не мога да бродя напосоки из Пустошта с надежда да се натъкна на тях. Би било равносилно на това да заровя ръката си в пясъка с безумната надежда да открия отдавна изгубена монета. И ако още съм навън, когато падне нощта, с мен е свършено. Ще ме надушат и ще ме погнат също както ще постъпят и с хепърите.

Отварям очи и оставям слънчевите лъчи да пронижат очните ми ябълки с надеждата яркостта им да изтрие думите й от ума ми. Отивам до тренировъчното поле в търсене на нещо, върху което да стоваря яда си, някое копие, което да счупя на две, или кинжал, който да метна към стената на кирпичената колиба. Но не мога да намеря нищо. Подритвам камъните по земята и запращам няколко в Пустошта далече, доколкото ми е възможно. През цялото време съм разяждан от усещането, че пропускам нещо, че не разчитам писмото правилно.

Върни обратно хепърите.

Пренебрегвам тези думи и взимам още няколко камъка. Ще отида до ябълковото дърво, за да видя дали…

Върни обратно хепърите.

— Как бих могъл да го сторя? — крещя без посока. — Дори не знам къде са!

Бързай… Конюшнята.

Смачквам листа с две ръце и го запращам възможно най-далече.

Бързай… Конюшнята. Гласът й звучи ясно в главата ми.

След няколко минути отивам, вдигам смачкания на топка лист хартия и слагам край на собственото си театралничене.

Сега хартията е по-намачкана от натрошено огледало, а изписаните върху нея думи и фрази наподобяват насекоми, оплетени в паяжина. Една голяма гънка минава от горе до долу, точно по средата между „бързай“ и „конюшнята“.

В главата ми изригва внезапно прозрение, разбирам.

Конюшнята е долепена до южното крило на института. Стоя пред подсилените с метал врати и слушам внимателно. Тихо е. Няма ръмжене, вой и съскане. Барабаня с пръсти по краката си, изпълнен с нерешителност. Протягам ръка към бравата и дърпам. Не помръдва. Здраво заключено е.

И после го чувам: цвиленето на кон. Странно, че идва отвън, някъде от другата страна. Заобикалям: намирам там спрян закрит кабриолет с все още впрегнат черен арабски кон. Вероятно принадлежи на закъснял гост, пристигнал, след като конярите вече са си тръгнали, и се е втурнал директно на празненството. Оставил е след себе си идеалния подарък.

Отлично ми е ясно, че не бива да стряскам коня, като го приближавам в гръб. Движа се по диагонал и стъпвам тежко по земята. Той мигом навирва глава и насочва муцуна към мен.

— Добро момче, кротко и спокойно — заговарям възможно най-гальовно.

Той пръхти развълнувано, а от устата му летят струйки слюнка. Големите му и влажни ноздри се разширяват още повече и едва ли не примигва от изненада. Сякаш пита: ама вярно ли е хепър?

Ето нещо добро. Кон, който умее да подушва хепъри — точно това търся.

Протягам ръка, за да я подуши. Той отърква косъмчетата на муцуната си в пръстите ми. Бодат, защото са късо подрязани. Почесвам го напред-назад по шията, не прекалено нежно, за да не го гъделичкам, а достатъчно енергично, че да го накарам да се чувства спокоен и сигурен. Конят е добре поддържан и високо навирената опашка, изящната извивка на шията и здравата мускулатура на хълбоците говорят, че е наистина породист. И твърде вероятно добре обучен.

В началото развълнуван, той бързо се успокоява. Когато чувствам, че вече е готов, откачам повода от стълба, където е завързан, и повеждам коня. Копитата му издават хрущене, докато крачи по чакъла, но мен не ме е грижа. Никой няма да се втурне по петите ми на дневна светлина.

— Добро момче, ти си добро момче, нали? — Той се обръща и ме поглежда с големите си интелигентни очи.

Кабриолетът също е в безупречно състояние. Всичко е добре смазано и колелата се въртят гладко и безшумно. Конят изпръхтява недоволно. Мислеше, че го водя към конюшнята, за да отдъхне.

— Още не, момчето ми. Днес имаме да попрепускаме още малко.

Отново изпръхтява в знак на протест. Но когато го погалвам по главата, се укротява. Тегля го след себе си и той ме следва без особена съпротива. Послушен кон. Извадих късмет.

Покатервам се в кабриолета, поставям дневника на учения до себе си и сграбчвам юздите. Конят вероятно се нуждае от хранене, преди да потеглим, но храната му се намира в заключения обор. Не мога да си позволя риска. Нито изгубеното време.

— Ха! — изкрещявам и изплющявам с юздите.

Конят не помръдва.

— Ха! Ха! — крясвам по-силно.

Стои неподвижно, напълно безучастен.

Не съм сигурен какво да предприема. Винаги съм яздил на седло, а не в кабриолет.

— Моля те! — казвам кротко. — Да вървим.

С леко изцвилване конят поема напред. С високо вдигната глава, самоуверен и горд.

Способен съм да се влюбя в този кон.

Спирам при купола и оставям коня да утоли жаждата си в езерото, а аз събирам дрехите — тези на хепърите — от колибите. Когато се връщам, конят все още пие с наполовина натопена във водата муцуна. Вдига глава и изпръхтява в знак на благодарност. Чувствам, че е в отзивчиво настроение, и поднасям дрехите до носа му. Той като че разбира; притиска ноздри към тениските и шортите и вдишва дълбоко, за да е сигурен в миризмата. Пауза; после отново изпръхтява, вдига се облак от вода и слюнка. Подобно на някой мъдрец се взира в хоризонта с големите си тъжни очи. Примигва веднъж, два пъти. А след това хуква напред, без повече подкани, като дори не ме изчаква да скоча обратно в кабриолета. Сграбчвам перилото и се изтласквам нагоре, за да се настаня на капрата.

Върни обратно хепърите.

Думите, написани от ръката на Ашли Джун, се явяват пред погледа ми. Опитвам се, иска ми се да й кажа, бързам колкото мога. Има толкова много неща, които ми се иска да можех да й кажа. Че съм жив. Че саможертвата й не е била напразна. Че съм получил писмото й. И че сега давам всичко от себе си, за да я спася. Искам да изпратя мислите си през простиращата се помежду ни територия право в главата й въпреки цимента, метала и заключените врати.

Бързай.

Не знам, ще ми се да й обясня. Не знам дали има време. Не знам дали изобщо ще открия хепърите, нито дали ще ги убедя да се върнат обратно. Не знам дали няма да прозрат намерението ми и да разберат, че се опитвам да ги изиграя. Да разгадаят, че целта ми е да ги използвам като примамка и да ги пратя обратно в гнездо на стършели, където ще се намират така изкусително близо, че никой — нито ловците, нито гостите, прислугата, конярите, охранителите, придружителите, кухненският персонал, шивачите, репортерите или операторите — няма да е способен да им устои. Това със сигурност няма да се случи, щом веднъж започне да се лее хепърска кръв и да се просмуква в земята, а ароматът й се понесе из въздуха. И мигът, когато не десетки, а стотици от недопуснатите и неупълномощените се присъединят към пира, е моментът, когато…

Дори тогава, Ашли Джун, не знам дали ще имам време да се промъкна и да те спася.

Бързай.

— Дий! — изкрещявам и изплющявам жестоко с юздите, повече, отколкото заслужава конят. — Дий! — И конят ускорява темпото си — земята сякаш лети под нас, — а мускулите на хълбоците му пулсират. Внезапното увеличаване на скоростта е наистина вълнуващо; позволява ми да се забравя; кара дъха ми да свисти, затруднява дишането ми. Докато институтът остава далече зад нас, превръщайки се в точка, а ние потъваме все по-дълбоко в непроучената Пустош, нещо в преживяването ме завладява. Може би е усещането на вятъра в косата ми, огряващото лицето ми слънце, бавното доближаване на източните планини, лъскавата черна козина на коня, веещата се така свободно зад него грива. Но има нещо повече от всичката тази красота. Това, което замайва главата ми, е противоречието: как в един момент на неописуем кошмар аз съм благословен с този неочакван разкош. На заобикалящото ме, на коня. Сълзите ми текат неконтролируемо. Не знам как да понеса цялото това противоречие.

— Ха! — крещя с пълно гърло. Вдиганият от коня прахоляк прави гласа ми груб и дрезгав. — Ха!

Върни обратно хепърите.

Идвам, Ашли Джун. Идвам.

Към следващата част или към съдържанието

Андрю Фукуда Ловът (7)

Метаданни

Данни

Ловът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Една нощ до Лова

Андрю Фукуда
Ловът (7)