Инджи Арал
Лилаво (5)

14:30

Гюлджан седеше на дивана с ръце в скута, без да забелязва секундите, минутите, часовете; три, четири, пет, пак шест, пак седем. Събота, неделя, вторник, а после сряда ли идва? А след неделя? Не, може ли все да е сряда? Нали пазарът беше вчера? Е, значи е вторник.

Струваше й се, че това не са нейните мисли. Не можеше да издържа повече, съвсем се бе отпуснала. Не задаваше въпроси. Всичките „защо“, „за какво“ се бяха изчерпали. Вече нищо нямаше значение. Причините нямаха причини. Толкова много въпроси си бе задавала, че се умори от тях. Сълзите й бяха пресъхнали. Съзнаваше, че сполетелите я напоследък неща са резултат от грешки, започнали много по-отдавна, отколкото е предполагала. Лошите събития, които я връхлетяха, когато възрастта й започна да се изписва с двуцифрени числа, направляваха живота й. Може би светофарите върху житейския й път не работеха.

Пътната врата се отвори и затвори. Беше той, мъжът й.

„Преди да влезеш в хола, избърши обувките си на изтривалката пред вратата. После ги вдигни и ги прибери в шкафа. Сега си измий ръцете!“ Ще ги измие. „Не пръскай с водата, току-що изчистих банята. Недей да протягаш келявата си глава през вратата, не ме гледай! Иди в кухнята. Върху котлона има някои неща, наяж се!“

Знаеше, че той знае, че трябва да прави всичко това. Нямаше нужда да му се казва. Всъщност не се и интересуваше. „Няма ли манджа с месо?“ Все същият въпрос, не се научи да не пита, макар да знаеше, че отговорът е: „Няма, месо няма, години наред се тъпка, вече и сърцето ти е месоядно.“ Да пукне дано! Сега пъха лъжицата в тенджерата, пълни я със сготвения лапад с ориз. Отваря чекмеджето, взема вилицата и го затваря с трясък. Пълни чашата с вода от чешмата, пие. Оставя празната чаша на плота. „Измий, прибери!“ Дотегнало му е, но не казва. Поглежда към шкафа, не се е наял с тревата. Ще напълни стомаха си и със свареното снощи пиле. Бездруго след малко ще се запилее в стаята си на горния етаж, стъпвайки на пръсти бавно и тихо, без да шуми и цапа. В онази негова кучешка колиба. Дремейки пред телевизора, ще прекара целия следобед и цялата вечер. Мързеливец. Мръсник!

Гюлджан прекарваше цялото си време вкъщи, в стаята си, на балкона или в хола, а понякога в кухнята или в спалнята. Изпразваше чекмеджетата и наново ги нареждаше, поливаше цветята, чистеше зеленчуците, плетеше и пушеше. От време на време отиваше до бакалина на долната улица, за да купи цигари, пиене или кисело мляко. Вече не се срамуваше, че излиза навън неглиже. Предпочиташе да си стои вкъщи, вярваше, че домът й ще я държи далеч от лошотиите. Всъщност в нищо не вярваше. Защото лошотията можеше да дойде и от много далеч. Криеше се между тези четири стени, за да не е видима раната й.

След като измина цяла година от смъртта на сина й, не можеше да очаква утеха от другите. Бяха дошли и й бяха поднесли съболезнованията си. Защо да съм жива? Нека не съм, синът ми, моят син почина! Въобще не споменаваха думата „смърт“. Мъртвият бе мъртъв, погребението свърши, останаха живите. Кой ли щеше да си направи труда да сподели нейната болка? „Разбираме те“, казваха близките й, колкото да се намират на приказка. „Болката по дете не се забравя, но и оплакването има край. Стига вече, виж, имаш още едно дете, имаш си и внуче“. Думи, които не й носеха облекчение. Хората излизаха от къщата на мъртвеца мълчаливо, с наведени глави. И още преди да завият зад ъгъла, започваха да говорят и да се смеят.

Миналото, детството, бракът й бяха изпразнени от смисъл. Сега живееше в ада на невъзможността да забрави. Слънцето изгрява, издига се, залязва, но времето минава, без да я докосва. Седи си ей така, несъзнателно чопли нещо или месеци наред плете недовършена бебешка жилетка — две наопаки, едно налице, обърни, вземи червено. И пълни чашите с алкохол, надявайки се, че сърцето й внезапно ще спре.

Мъжът й се разхождаше в горната стая. Чуваше се как влачи стол върху дървеното дюшеме. В продължение на два месеца след погребението оттам се чуваха плачът и стенанията му. После млъкна, състари се и рухна, прие неизбежността и се примири. Значи е умеел да обича, почувствал е мъка по любимото си дете. Добре де, къде е криел обичта си в продължение на толкова време? Не е ли това чувство за вина? Е, това е по-разбираемо. От колко време този човек не подхваща никаква работа, пенсионира се от живота. Единствената му работа е през лятото да ходи в градината и да полива мандарините. Да седи на верандата и да прелиства спортните страници на вестниците или да разглежда снимките на красавиците по бикини. Какво бленува, за какво мечтае? Не ходи и в кафенето, няма приятели, с които да размени две думи, не му стига умът, за да изиграе две партии белот.

Следобедното слънце докосваше прозорците и листата. Петуниите. Циганско розово, лудо червено, лилаво! Трябваше да пие кафето си на балкона. И да се надява, че нейният Синан внезапно ще се появи оттам, откъм зеления плет. Да вдигне глава към балкона и да се усмихне.

Никой не може да забрави. В забравата няма копнеж. Човек вижда един след друг старите си спомени като на филмова лента. Вижда много по-ясно всичко, което е забелязвал, но в бързината не е оценил. Човек, който обича, не копнее за любовта си, докато не я загуби. Когато копнееш, опознаваш по-добре обичта си. Започваш да виждаш, сякаш никога не си виждал ръката на сина си да гали някое куче, начина, по който реже хляб, пие вода, държи в ръка ранено птиче, на което се опитва да помогне да хвръкне, завръщането от първото любене с жена, пеенето, боядисването на една стена. Тогава в сърцето си усещаш копнеж като по неродено или за някой, който е трябвало да се роди. Като неосъществена мечта. Като обещана радост, като продължителна смърт. Копнежът е очакване. За него няма лек, нищо не може да се направи. Човек може единствено да претръпне.

В онези дни, когато още бе самоуверен млад мъж и не се знаеше къде и какво точно прави, той проваляше всяка работа, с която се заловеше, говореше развълнувано, преувеличаваше разказваното, ръсеше лъжи, с които разсмиваше, понякога се връщаше пиян вкъщи; оставяше мръсните си чорапи в стаите, държеше се предизвикателно с майка си, за да не показва обичта си, вървеше по пътя на бащата безделник, сякаш той му бе човек за пример. Привечер в сърцето на Гюлджан се загнездваше притеснение. Започваше да усеща необяснимо изтръпване на мозъка. Още преди той да отвори вратата, я налягаше една тежест, някаква самота. С вкиснато лице и укорителен поглед мъжът й чакаше да му приготви масата, с ракиена чаша пред него и парче изсъхнало сирене.

„Махни тази физиономия и сипи едно и на мен“ — казваше тя. Той не се противеше, понеже си намираше другар за пиене. Докато кълцаше лука, Гюлджан отпиваше една глътка, след като нарежеше доматите — още една. Като добавеше олио и оцет — още. После сядаха на масата. Дивак срещу дивак. Свиня срещу свиня! От време на време си продумваха по някоя и друга дума, пушейки цигара след цигара. Нито усмивка, нито една нежна дума. Леденостудени разговори. Войнствени, смразяващи думи. „Дай още една чаша“, казваше Гюлджан. „Стига й толкова на женската част“, скастряше я мъжът й. „Хайде, налей, ти казах, не се офлянквай!“ Ракия, която помътняваше и губеше цвета си, когато й се добавеше вода. И мисли, които също помътняваха и се променяха като нея. Завладяваше я чувство за спокойствие, безграничност и безстрашие. И после, после, без да го чака и да го моли, сама си доливаше и сякаш отпиваше от свободата, всяка вечер… Чувстваше се добре и след този час незнайно как, само един поглед или дума можеха да отприщят гнева й. Тогава се нахвърляше върху него.

Беше по-висока от мъжа си, едра и силна, една вечер се бе ядосала и го бе блъснала от парапета на балкона на втория етаж. Беше полетял надолу, но мръсникът имаше девет души, като котка. Върна се, разтривайки пукнатото си коляно и рамото, хълцайки през сълзи и сополи и се затвори в стаята си. Петнадесет дни ходи с гипс и така си отиде мъжествеността му. „От този ли сополанко съм яла бой години наред?“, изненада се Гюлджан. Впоследствие майсторски бе отклонявала всичките му опити да се перчи и бе взела юздите в свои ръце. „Знай, че мога да те убия — каза му една вечер. — Бих те убила, без да ми мигне окото, и пак няма да се чувствам отмъстена!“ Всъщност за Гюлджан той отдавна бе мъртъв.

Отиде в кухнята и си приготви голяма чаша кафе.

Обикновено ставаше по обяд. Спеше, докато изтрезнее. Все още можеше да става. Набързо, с треперещи ръце, готвеше нещо. После си сипваше водка с лимон, понякога само водка или газирана вода, каквото имаше под ръка. Прибавяше лист от джоджен или босилек. И вишна за цвят, ако имаше. Не се страхуваше, че някой може да дойде, защото не беше ясно, че в чашата има водка. Макар че пиенето не я приспиваше и не я хранеше, й помагаше да се държи на крака. Да намали кървенето в душата си.

Една вечер миналата седмица Илхан и Армаган бяха дошли да я видят. Казаха й, че трябва да спре пиенето. „Ще те заведа в Истанбул и ще те настаня в болница“, бе казал Илхан. Гюлджан се ядоса. „Не съм болна. Не съм алкохоличка. Дори не се напивам. Пия съзнателно, за да мога да стоя на крака… И аз ли да се самоубия като мама и Бертан? Това ли искате? Оставете ме на мира!“

Когато нямаше нищо за пиене, не помнеше нищо от станалото. Тогава се явяваха други видения, звуци и мисли, които отклоняваха сетивата й. Мозъкът й бръмчеше като кошер, мускулите й бяха напрегнати до болка. Когато изтрезнееше от унеса, пред погледа й оживяваха хитрини, капани, шаблони, с една дума, започваше разплитането на голямата бъркотия.

На мястото на градините, където бе преминало детството й, бяха построили блокове. Предприемачът даде на Гюлджан двадесет апартамента и тази къща. Илхан и Армаган продадоха земите си веднага след смъртта на баща им. А тези на Бертан ги присвои свекърът на Гюлджан. Преди три години така си бяха заминали и принадлежащите на Гюлджан. Сега, когато бяха в нужда, продаваха по един апартамент и изяждаха парите. Приходите от наемите едва стигаха да покриват разходите на двете семейства — тяхното и другото, на малкия им син, на снахата и внука. Напоследък една част от наемателите даже не успяваха да си плащат наема навреме. Някои бяха уволнени, други бяха затворили дюкяните си. Имаше и такива, които не бяха плащали по три месеца, по шест месеца. „Какво да направя, освен да чакам, несгодите на хората са очевидни. Във врата ли да им дишам, за да си взема парите? Имам ли сили да се занимавам?“

Малкият й син Орхан продаде три от апартаментите и пропиля парите, като ги вложи във ферма за кокошки. Започна с голямо желание и надежди и преди да измине година, болест покоси всички кокошки. Какво друго можеше да очаква, при положение че не познаваше работата и не положи необходимите грижи.

Някога баща й бе забогатял от плодородието на тези земи. Не можеше да се наситиш на вкуса на доматите, цвеклото, салатите, зелените чушки, които се отглеждаха по тези места. Четиримата бяха израснали под сливите, медените смокини, наровете и мандарините. Бяха се опиянявали от слънцето, от земните изпарения с дъх на пръст, миризмата на тор, от аромата на пролетните листа, бяха гледали небето между клоните, отрупани със сладки жълти плодове. Сега онези апартаменти като кутийки бяха като паметници на сполетелия ги разгром. Тя бе тази, която до последно отказваше да продаде своя дял от оранжерията. Сега това място, което се поливаше с минерална вода, бе много скъпо. Но другите бяха одобрили първото предложение на онзи дъртак Дьортгьоз, чиито синове се разхождаха с мерцедеси. Събориха старата минерална баня, на нейно място направиха спа център с плувен басейн. Всичко, което притежаваха, бе загубено на безценица.

 

 

Чу, че телефонът звъни. Изтръпна. За нея всеки звън вещаеше нещастие. Почака да звънне още няколко пъти. Млъкна. „Сигурно онзи, Атила, съпругът, вдигна отгоре.“ След малко той се провикна.

— Гюлджан! Обади се, Илхан те търси.

Стана и излезе от хола, вдигна слушалката на телефона, който бе поставен върху тоалетка с огледало.

„Моля, бате Илхан… Не, не мога да дойда. Недей да идваш, няма смисъл. Аз вече не ставам за такива неща.“

Затвори телефона.

— Какво искаше? — провикна се Атила откъм стълбите.

— Теб какво те засяга? Като че ли не чу! Шибано животно такова, затвори си устата — извика Гюлджан.

— Да няма човек за жена пияница като теб — промърмори Атила. Влезе в стаята си и тръшна вратата.

Защо Илхан толкова много настояваше? Не знаеше ли, че тя не излиза навън? Не разбираше ли, че сърцето й няма да може да понесе хора, които се развличат и веселят? Нима стоеше толкова високо, че не виждаше какво става долу? „Какво ще правя в неговия хотел? Какво ще облека? Една фланелка и стар панталон, който виси на стопения ми задник ли? Каквото и да облека, ще изглежда или натруфено, или прекалено всекидневно. Ще се напия, може би няма да си сдържа езика зад зъбите. И най-вече семейството на онази хитра жена. Как й беше името? Ренгигюл? Както и да е, защо да ходя на рождения ден на сина й? Сякаш да родиш извънбрачно дете, е голям героизъм, та го афишират пред цялата рода…“

Безспорно, брат й желаеше тя да се чувства добре, да бъде щастлива. А защо да не иска? Имаше много пари. Беше купил жената, която искаше. А когато се разведеше с Реван, нямаше да има човек, който да е по-добре от него. Ами Армаган? И той нямаше причина да не се чувства добре. Не отдаваше значение на парите и нямаше явна причина за притеснения, мъка или страдания. Но много бърбореше. И понеже се занимаваше с политика и не можеше да остане безразличен към случващото се, бе винаги разочарован и напрегнат.

Макар да се стараеше да не го показва, Гюлджан обичаше Армаган малко повече от Илхан. Преди години, след смъртта на майка им — бяха на единадесет-дванадесет години, все за него мислеше, дали се грижи за себе си, стигат ли му парите в пансиона. Когато се върнеше за ваканцията, вкъщи настъпваше празник. По онова време Армаган денем и нощем четеше книги. На нея й се струваше, че непорочността в красивите му сини очи обещава разбиране и обич, каквито тя не бе виждала. Но обичта й в известна степен приличаше на съжаление. Той бе толкова самотен, невинен и с добро сърце, че тя изпитваше желание да го гледа, закриля, прегръща и забавлява като собствено дете, а не като брат. След като завърши университета, спечели стипендия и отиде във Франция за една година. Оттам й пишеше писма. Гюлджан дълго време ги пазеше, но при една караница с Атила той ги хвърли в печката и те изгоряха.

Армаган бе единственият човек в живота й, с когото можеше да говори като с приятел. Гюлджан му разказваше грижите си, търсеше съветите му. Той смяташе сестра си за умна и се измъчваше, че тя не можа да учи. Когато отиваше в Истанбул, Гюлджан оставаше у тях, а дойдеше ли в градчето, Армаган се отбиваше първо у нея. По цели нощи разговаряха за миналото, за бъдещето, за семейството. Армаган й бе разказал, че левите идеи не означават предателство към родината, както им внушаваха. Една вечер й беше казал, че Аллах не съществува. Тя се изплаши, че ще бъде прокълнат, че на главата му ще се струпат разни беди. Тогава естествено бе много млада.

След като Армаган се ожени, близостта им отслабна. Въпреки това много вечери пак бяха пили заедно и обсъждаха Илхан, Атила, дори Фиген. Понякога Фиген и брат й спореха по незначителни теми, за неща, които бяха обичайни, но те без причина ги превръщаха в проблем. Всъщност Гюлджан се възхищаваше на тяхната любов. Нищо, че разнищваха всяка дума, поглед и действие. Споровете им бяха за деликатни неща.

Както Илхан, така и Фиген не приличаха на Армаган. Обичаха да критикуват хората и да дават съвети, вместо да се опитат да ги разберат. „Е, стига, разведи се с този мъж най-сетне, махни го от живота си, отърви се от него!“, казваше например Фиген на Гюлджан, но без да й посочва какво би могла да прави след това. А Илхан бе по-упорит от Армаган, по-решителен и умееше да спотайва чувствата си. Такива като него повече успяваха в живота.

Стана и си приготви още една водка. Когато се връщаше в хола, погледът й за миг се спря върху огледалото. Напоследък се стараеше да не поглежда към огледалата.

Беше проявила голямо търпение, за да стигне до истините, на които животът я научи без никаква милост и съчувствие към нея. Но когато търпението стане прекалено продължително, то приютява в себе си непоносими разкаяния, отразява се на погледа, чертите и поведението. Гюлджан се страхуваше да се погледне, защото огледалата бяха пълни с неизказаните й вопли…

В такива случаи лягаше на леглото и си мислеше: „Трябва да се самоубия, да се самоубия, да се самоубия“. През нея преминаваха хора, лица, диалози. Откъси от живота й и безброй подробности. Разпилени от вятъра семена, цветни прашинки, пробили почвата връхчета на житни стръкове, рекички, които разяждаха камъните, узряло грозде, глухи, слепи и неми хора, усмивки, деца, които отиваха на училище. Тогава се разколебаваше и казваше: „Не мога да се самоубия. Не мога, не, не мога“.

Смърт… Да говориш преди или след нея, не означаваше нищо друго, освен опит да изтриеш всичко онова, на което те е научил животът. „Ето, говоря си сама. Мълчаливо, а понякога на глас си говоря. Говоря с мъртвите, а не със себе си. На това ме научиха онези, които загубих един след друг. Мама, татко, Бертан, Синан. Говоря с езика на смъртта. Никой не може да разбира другия на този език. Никой не може да разкаже за себе си, нито открито да сподели онова, което е чул и видял.“

Взе скритата под дивана снимка. Орхан и снаха й Есра бяха прибрали всички снимки на Синан и ги криеха от нея. Успяла бе да спаси само тази. Сватбената снимка на Синан. В тъмносин сватбен костюм, препасан с широк тъмночервен пояс. С папийонка. Очите му блестят, пълни с желание. Уверена стойка. Жена му е малко кльощава, ниска, но чаровна. Сватбената й рокля е накичена с пари, хванала е под ръка мъжа си.

Сватбата е в хотела на Илхан. „Илса хотел“. Подарък от вуйчото. Сред венци, бляскави прибори, украшения и кошници с цветя. Всички са щастливи, усмихнати, изпълнени с надежда. Синан не можа да се устрои тук. След като криво-ляво завърши гимназия, в продължение на три години кандидатства в университета, но не влезе. Отвориха малък бутик, но той не работеше там, седеше главно Гюлджан. Фалираха. След това момчето постъпи на работа в хотела на Илхан. Пак не се получи. Не знаеше чужд език, не умееше да работи. Тъй като бе назначен с връзки, се притесняваше от безцелното шляене наоколо и се чувстваше донякъде унижен — „Няма да слугувам!“. Не заради това, че ще бъде момче за бира, кафе или диско, а защото не знаеше какво може да върши. Гюлджан се досещаше, че за да върви с вдигната глава, човек трябва да принадлежи на определена среда. Да е част от нещо. Да може да каже: „Ето това съм аз, аз съм от тук.“ Не трябва да се чувства пренебрегнат, отритнат, откъснат, във вакуум. Защото ще си тръгне. По своя си път, сам.

Баща му сменя колата си и му я дава. Шофьорлъкът е в кръвта на Атила, знае само това. Единственото нещо, с което може да се похвали. При това е селяндур, който в младостта си се е наливал като бъчва, смъркал е хашиш и без никакво притеснение е сядал зад волана, натискайки газта докрай. Не след дълго Синан катастрофира. Ударил човек в пияно състояние. Колите станали на хармоника, но жертви нямало. Полиция, разследване, намерили у него и хашиш. Арест, разпити. Крушата пада ли по-далеч от дървото?

После Синан и жена му решиха да заминат за Франция. Осем месеца по-късно и Гюлджан замина. За да види със собствените си очи къде живеят, да разбере как са. Синчето й е отслабнало. Пред снахата си придава важност. Действията му са прикрити и предизвикателни. Погледът му е мътен. Облечен е с яке и каубойски ботуши. Защо се смее по този начин, какво смешно има тук? Живеят в общинско жилище — малък апартамент в периферията на Париж. Купили си някои мебели и го обзавели. Стигат им и са хубави. Момичето работи по цял ден. При това печели добре. Синан от време на време си намира някаква работа, но все нещо временно и нелегално, все за кратко. „Моята заплата ни стига — казва снахата, — не е проблем, но ме бие и моето семейство много се тревожи.“ По цял ден е на улицата, в турските кафенета. Не говори езика, притеснява се, живее ден за ден. Ако уважаваше поне малко жена си и се държеше добре с нея, работата щеше да се нареди, но и това не искаше да прави. Пилее дните си. Гюлджан се утешаваше, че ще свикне, ще се оправи.

През лятото на следващата година дойдоха на почивка в Гюзелсу. Снахата беше бременна в шестия месец. Синът й напълно се беше съсухрил. Сивееше. С черни сенки под очите. Усмивката разполовяваше лицето му като рана от нож. Далеч от света, сомнамбул, сляп, разсеян. Тогава Гюлджан разбра, че взема наркотици! След като си заминаха, тя се затвори в една тъмна стая. Цяла седмица не излезе. Обмисляше как да се самоубие.

Роди им се момиченце, но почина на четиридесетия ден. Синан на няколко пъти опитваше да се лекува. Така измина още една година.

 

 

В топлия априлски ден, когато докараха покойния Синан, пак валеше дъжд като в деня на раждането му.

Между сълзите, които замъгляваха погледа й, Гюлджан забеляза върху килима слънчевото петно. Светлината бе твърде силна, причиняваше й болка. Изправяйки се, дръпна рязко и поривисто дебелите завеси. На полутъмната, червеникава светлина изведнъж всичко й се видя страшно, коварно, грозно и безсмислено. По тавана помръдваха сенки. Пред погледа й за последен път се мярна лицето на сина й.

Гюлджан вече не изпитваше бурните чувства от първите дни след погребението. Не помнеше как се е закотвила в тази къща, твърде голяма за двама души, как в последвалите месеци ужасът, недоверието, непокорството незнайно защо бавно се превръщаха в мълчание. Вероятно е преживяла онези дни като осъден в килия. После се укроти, заровила мъката в себе си.

 

 

„Да изляза от тази къща… но как?“ Какво ще загуби, ако отиде с Илхан в хотела и за няколко часа забрави всичко? Обхвана я усещане за невъзможност.

„Не мога да го направя. Няма да издържа!“

Спомни си младостта си. По времето на първите си девически стъпки, Гюлджан мечтаеше за възвишен живот, като онзи, който виждаше по филмите и списанията. Нямаше амбицията да учи и да стане жена с професия, защото още от самото начало й бяха прекършили тази мечта. Тя жадуваше за други неща — заможен мъж, с когото да изживее любов и да се омъжи за него, живот в богаташки къщи, луксозни коли, пътешествия със самолети, скъпи хотели, закуска в леглото, забавления до полуда в мюзикхоловете, пазаруване до насита в големите магазини. Мечтаеше си да пие вино в кристални чаши, в които се отразява светлината на свещите, да се люби с мъже, които й нашепват „обичам те“, докато нежно обгръщат раменете й с кожена наметка. Но от онези разноцветни светове — дори от най-обикновения — не я споходи дори мъничко щастие, душевно спокойствие и радост. Това положение бе последица от глупавите й постъпки, от нейната чистосърдечност и прекалена предпазливост. Тя не се пазеше, а направо се криеше.

Беше отгледана без познания за живота, без волята да създаде за себе си друг свят. На дванадесет години бе затворена вкъщи, в кухнята, в студения семеен затвор, счетоха, че за нейното бъдеще е достатъчно да бъде хубава, находчива, девствена и покорна градска девойка. Смъртта на майка й я тласна към друг вид самота. Фактът, че е дъщеря на самоубийца, я изолира от средата й. Не можа да си намери други приятелки, освен няколко бедни и неуравновесени съседски момичета. „Сякаш бе прокълната онази къща“, помисли си. Майка й и двамата й братя избягаха, а останалите така и не можаха да се отърват от проклятието.

Гюлджан не знаеше какво е заболяването на майка й. През последните дни тя имаше вид на човек, у когото някои неща вече са мъртви. Гласът й бе станал писклив и нетърпелив. Понякога плачеше, а след това ставаше и се гледаше в огледалото. Може би беше в депресия, но не си личеше ясно, защото поначало говореше малко. Един ден, когато беше много малка, Гюлджан я попита откъде идват децата, как се правят. „Когато се влюбиш в някой мъж, ще имаш дете“, бе казала. Когато беше десетгодишна, чувстваше, че обичта на майка й към децата и специално към нея бе хем гореща, хем мъчителна. Това бе безкористна и безрезервна, но тъжна любов. Тъжна, защото майка им изглеждаше неспокойна, като човек, неспособен да разпредели поравно обичта си между тях, на когото не му достигат сили и непрекъснато полага уморителни усилия. „Ние, децата, които остави след себе си, много я обичахме и я изпратихме с наранени души“, си помисли. После брулещите ветрове на времето изпепелиха мъката ни. Но въпреки това вътре в нас останаха дълбоки празнини.

 

 

Преди да умре, дойде в стаята, в която спеше Гюлджан — никога нямаше да забрави тази вечер. Лежеше в леглото, още не беше заспала. Когато вратата се отвори и майка й влезе вътре, в първия миг не можа да я познае. В полутъмната стая лицето й изглеждаше страшно бяло и сурово. Сурово лице, каквото Гюлджан не бе виждала дотогава. Приближи се до леглото и много дълго гледа към Гюлджан. Погледът й беше студен и чужд. Облякла бе доста странна дреха. Лилава, дълга до земята рокля от лъскаво кадифе, обсипана с пайети, с един-единствен ръкав, каквито обличаха в евтините нощни клубове или в пътуващите театри. Тъй като бе тясна, отстрани бе разпорена от горе до долу. В тази раздърпана и измачкана материя изглеждаше като статуя.

— Майче, откъде намери тази дреха? — бе попитала Гюлджан, изправяйки се паникьосана в леглото.

— Мълчи, да не разбере баща ти. Да не си посмяла да му кажеш.

— Татко още ли го няма?

— Много е горещо, духа силен вятър. Главата ме боли. Ще изляза на въздух, но не мога да си намеря обувките. Не си ли ги виждала?

— Студено е, мамо — уплаши се Гюлджан. — Не бива да излизаш навън по това време. Хайде, иди си в стаята. Да ти дам ли аспирин?

— Има мишки в стаята ми. Не се безпокой, няма да се отдалечавам. — Лицето й се бе променило, като че ли за момент бе омекнало.

— Ела да си легнеш при мен — покани я Гюлджан, отмятайки завивката си, но майка й се изплаши и избяга в стаята си. Гюлджан плака пред заключената й врата и дълго я моли да й отвори. После, когато в полунощ баща й се върна пиян и уморен, без да споменава за дрехата, тя му разказа, че майка й изглеждала зле.

— Отвори вратата, луда жено — псувайки, думкаше с юмруци по вратата баща й. Отвътре се чуваше плачът на майка й.

— Иди си легни — беше казал на Гюлджан. — До сутринта ще се оправи.

След това се бе свил на дивана във всекидневната и бе заспал. Гюлджан прекара цялата нощ в кошмари, сутринта стана рано и първо изтича към стаята на майка си, но видя, че вратата е отворена и стаята е празна.

Гюлджан не разказа на братята си за лилавата рокля на майка им, както и за това, че баща й още същия ден я изгори в печката. Стъписа се от чувството, че лицето й сега е досущ като на майка й, което в онази вечер й напомняше за статуя. Точно като нея се бе обрекла на безпокойство, но и на постоянната тъга, която търпеливо изплита безнадеждността. Запълвайки дните си в една къща, обградена от врати и прозорци, препълнена с безброй вещи.

Не успя да разкрие тайните в миналото на майка си. Според разказа на леля й, баща им я довел от Измир, облечена в късо бяло палто, с непокрита глава, обувки с висок ток, малък куфар в ръката и с Илхан в корема. Идването й предизвикало вълнение и клюки на малката уличка на изселниците. Домашните, баба й и вуйчо й Сейфеттин се изненадали и се натъжили, но Ибрахим така смело и непреклонно защитил жена си, че бързо се усмирили. По онова време леля й току-що се била омъжила, след няколко месеца Сейфеттин също се задомил, отишъл да живее в друга къща и прибрал майка си при себе си. От всичко това се разбираше, че семейството на мъжа й не е одобрявало майка й. Една наложена им снаха, чието потекло не знаели и която така и не признали. В разказа й не се съдържаше нищо повече от онова, което знаеха за сирачеството й.

 

 

След кончината на майка й баща й не се промени много. През първите дни бе шокиран, но за няколко месеца се взе в ръце. В последвалите години с изумление, примесено с тревога, наблюдаваше уменията на Гюлджан да върти къщата. Отнасяше се към нея сдържано, с разбиране и внимание, като че ли искаше да се сприятелят. Демонстрираше й обичта си, изслушваше я, задаваше й въпроси и дори леко я глезеше. Поведението му бе като на човек, чиито двама големи синове са принадлежали на майката и с нейната смърт са напуснали и него самия, а децата, които бяха останали в къщата, са сякаш само негови. Вследствие на това проявяваше голяма слабост и към Бертан. Гюлджан си спомняше с умиление за този период на баща й. Като че ли дълго време е бил с наложена му самоличност и най-сетне е постигнал свободата си. „Дали пък болестта на мама не го е подлудявала“, си мислеше понякога. Не, не, майка й с нейното красиво лице, фина кожа и очи, отправени към смъртта, лесно се приспособяваше към всичко. Винаги в очакване, нито укоряваща, нито тъжна, но инертна; нехаресваща подаръци и малко страшна. Едва няколко години след собствената си женитба, Гюлджан успя да разбере какво я беше убило. „Кой мъж би могъл да си представи безкрайните способности на жените, когато се наложи да си отмъстят на мъжете, с които са обвързани от страст?“

Когато спомените й я връщаха към младежките й години, Гюлджан осъзнаваше, че безвъзвратно е изгубила някои неща, които дори да не бяха във възможностите й, можеше да спечели, ако бе проявила достатъчно плам и настойчивост. Например свободата. Но безрезервно, без да се съмнява, беше приела решението на баща си, макар че в процеса на опознаване на женствеността си бе събрала достатъчно знания и опит. Вярваше, че един ден ще се омъжи и тогава ще бъде свободна, очакваше деня на свободата си, люшкана между примирението и надеждата.

— Изучи синовете си, а мен защо не ме изучи? — веднъж все пак попита баща си, докато той бе в добро настроение.

— Ако ще се притесняваш за нещо, не бива — беше отговорил баща й.

Говореше така неопределено, не търпеше да му се задават два въпроса един след друг. Какво го тревожеше? Може би се страхуваше, че тя ще се повлече по някого и навличайки си беля на главата, ще опетни честта на семейството. Щеше да е по-добре да си седи вкъщи и да е на сигурно място, за да не се случи нещо подобно. Нито да полагаш усилия, нито да дадеш някаква възможност. Просто да чакаш.

Какво друго можеше да направи млада жена в това положение, освен да си гласи косата и да се влюби в шофьора, който я заглеждаше от стоянката за таксита срещу тяхната къща. Била дете! Девойка като фазан със златни пера, наскоро започнала седемнадесетата си година. Слага крак връз крак като актрисите, точно като тях поставя ръцете си на фотьойла, какво й липсва? Даже си мисли: „По-хубава съм от тях“. Нищо друго хубаво не е видяла и научила в живота.

Онзи мъж — Атила — се беше влачил по жени и момичета, въртял какви ли не номера, ех, уж бил момче от добро семейство, наближавал тридесетте и за да се усмири и завърти някоя работа, му купили един буик — това бе първото такси в града. А е и красив — мустачки а ла Кларк Гейбъл, коси погледи, навити ръкави на ризата, предизвикателна походка върху обувки със скосен ток, намества се на кормилото, дава газ и излита като стрела. „Ще се освободя“, диктува умът й, но погрешната посока на ума само съблазнява сърцето. Младо, пълно с надежди сърце. И после, въпреки всички страхове, а може би именно заради това, я побеждава онази тревожна топлина, която се усилва, докато минава покрай мъжете на улицата, неоспоримостта на влечението към даден мъж, от което ти настръхва кожата.

 

 

Във фотьойла, в който седеше, Гюлджан почувства, че бедрата й горят, че се изпотява. Видя изсъхналите си ръце, които здраво стискаха чашата с водка. Бяха станали като лапи, защото постоянно бяха в състояние на самозащита. Да, но въпреки това не й помогнаха да се защити, нито да вземе в ръце щастието, което заслужаваше.

 

 

В момент, когато нито веднъж не си бяха говорили насаме и нямаха друга близост, освен разнасяните от Бертан писма от по няколко реда, в градчето се разнесе клюката, че с Атила се „любят“. Атила няколко пъти взима Бертан в колата и го вози из града, и той остана възхитен от него.

— Какви са тези приказки, дето се носят за теб и онова псе Атила? — попита една сутрин баща й, преди да тръгне за работа.

Гюлджан замълча, не знаеше какво да отговори.

— Той е нещастник, абсолютен хулиган. Превърнала си и брат си в сутеньор. Ще ти откъсна врата, момиче! Какво става в тази къща, безбожници!

— Нищо не знам.

— Кой ги пуска тези приказки? Стегни се, защото ще те убия.

— Аз нищо лошо не съм направила, татко!

— Вуйчо му идва, щял да те поиска. Уж сте се били разбрали. Какво е това, бе, кажи?

— Не знам.

— Всички знаят, само ти не знаеш, така ли? Че кой ги измисля тези глупости, били сте се любили и какво ли още не! Наоколо гъмжи от тези приказки, само ти не знаеш. Край, повече не искам да чувам подобни неща!

Чакаха в продължение на година. Гюлджан още по-безотказно копнееше за Атила. А Атила бе подивял. Блъснал колата, опитал се да запали къщата, изпаднал в алкохолна кома и влязъл в болница. Изпращаше бележници на Гюлджан, в които й пишеше, че когато се оженят, ще се укроти и ще престане да пие. Но мъж, който е на път да изгуби ума си от любовна мъка, не е в състояние да го направи. Когато тя стане негова, ще се откъсне от лошата среда.

Точно в онези дни започнаха да се проявяват първите признаци на болестта на баща й. Незнайно дали защото бе обречен, но Гюлджан виждаше, че не гори от желание да се лекува. Първо го оперираха, извадиха му киста от белия дроб. После за известно време го лекуваха в Измир, казаха му, че за да се излекува, е нужно още време, и го изпратиха у дома. Остави цигарите, но от работата не се отказа. Малко говореше, от време на време излизаше навън да играе на карти с приятели и да изпие едно питие. На въпросите отговаряше бавно и замислено, сякаш му трябваше време, за да открие нужните думи. Но нямаше вид на човек, който се страхува или се противи на случилото се.

Една вечер, докато си почиваше в градината, той я повика и седна срещу нея.

— Много ли искаш да се омъжиш за този човек?

— Ако разрешиш.

— Ама ти си още дете, а той е много по-стар от теб! Завъртя ти главата това лайно!

— Разликата ни е само десет години, не е много. Ако разрешиш…

— Че какво има в него, бе? Как ще те гледа? Какво ще работи, такси ли ще кара?

— Има малко земя. Ти знаеш, татко. Както му кажеш, така ще постъпи. Ще му падна в краката, казва…

— Какво падане в краката, бе! Ако му падне, той ще ме накълца, говедото с говедо.

 

 

След като шивачката й направи булчинската рокля, Гюлджан сама я украси. Наши перли върху деколтето и украси воала с панделки. Тази украса бе като бляскавата картина на копнежа й по Атила, на очакването да принадлежиш на някого. Приготвиха чеиза. Обзаведоха къщата. Семейството на Атила реши, че ще живеят на освободения от наемателите горен етаж на двуетажната им къща.

Направиха венчавката и сватбата в салона на общината два дни след като Гюлджан бе започнала деветнадесетата си година. Илхан и Армаган, въпреки че бяха в изпитна сесия, дойдоха от Истанбул. Гюлджан настоя да дойдат. Но и двамата считаха, че с тази женитба се прибързва, че е твърде рано, и не изглеждаха доволни. Бяха казали „рано“ като на шега, за да не я обидят, но недоверчивите им и неодобрителни погледи ясно показваха, че Атила е погрешен избор. Гюлджан много пъти бе слушала, че братята ревнуват и в началото не одобряват мъжа, за когото се омъжва сестра им. Но имаше и обратни примери. Зълва й също не изглеждаше щастлива.

Ибрахим не пести парите и се постара сватбата да бъде подобаваща на имиджа му. Организира тържество с вечеря и напитки, на което бяха поканени и първенците на града. Щастлив ли бе баща й? Върху лицето му не се изписваше душевното му състояние, освен когато бе много ядосан. Чертите му бяха неподвижни, сякаш черпеше сила от гордостта и способността си да носи незабележимо болките си. Но в онази вечер по лицето му се разливаше сладост.

За да се приравни към ръста на Гюлджан, Атила бе обул обувки с дебел ток, а Гюлджан бе избрала възможно най-ниски булчински обувки. Затова изглеждаха еднакви на височина. Булката бе толкова красива и мила, че гостите си шепнеха: сигурно така е изглеждала Светата Дева, която според легендата живеела в планината над градчето. А зетят — черен, хилав, груб младеж, се разхождаше наоколо изненадан, неадекватен и надут като пуяк, сякаш не съзнаваше какво му е поднесла съдбата. Гюлджан с чиста обич се готвеше да бъде негова до края на живота си и отдавайки му душата и тялото си, да бъде щастлива жена.

Когато останаха насаме за първата си брачна нощ, Атила бе порядъчно пиян. Отиде и си изми лицето, напъха главата си под чешмата и намокри косата си. На лицето му беше изписана неприветливост, която я изплаши. Той бе убеден, че суровото мъжкарско поведение, което усвои през детските си години и на което се уповаваше, докато съзряваше, ще му помогне. Въпреки това изпитваше силно безпокойство. Свали сакото си, но не се съблече. Беше като обладан от треска. Като че ли трябваше да извърши не естествен акт, а нещо задължително. Може би това бе от страх, че няма да успее. Тогава Гюлджан не можеше да се сети, разбра го много по-късно и безброй пъти бе ставала свидетел на това.

Гюлджан погледна към този непознат мъж. Искаше да разбере и опознае чувството, което поражда безпокойството вътре в нея, и видя пред себе си мъж с леко провиснали под младоженската риза рамене, по-нисък, отколкото изглеждаше с обувки. Правите му черни коси, замазани назад с брилянтин, блестяха. Прихванал колана си с пръстите на едната ръка, говореше нещо на Гюлджан: „От копнеж по теб…“ — евтини думи, подобни на подигравка, изречени с бдителен, предизвикателен поглед. После висящата от тавана лампа угасна и светлината на нощната лампа потопи стаята в полутъмна, копринена мъгла.

Гюлджан, седнала в единия край на леглото, чакаше Атила да свали булото и да я целуне. Беше видяла, че така правят по филмите, бяха й казали, че така ще бъде. А може би мъжът й щеше да я закичи със скъп накит. Атила приближи към нея и известно време я гледа в лицето като гладен, готов да се нахвърли върху плячката си хищник. След това, стиснал зъби, наистина се хвърли отгоре й и стовари юмрука си върху нея. Тя ужасена се опита да избяга към другия край на леглото. Това не бе инстинктивна лудешка прищявка, напротив, целта му бе още в първата вечер да утвърди властта си над жената, на която е поднесъл короната на брака, а тя да приеме преимуществото му. Решен бе да подчини чрез страх жената, която го възбуждаше, и да предотврати всякакви по-нататъшни претенции за женски права.

Врагът бе много жесток, борбата — дива. Перлите, които Гюлджан собственоръчно бе нашила върху булчинската си рокля, се смесиха със сълзи и се пръснаха по пода. Съпротивата и молбите й не помогнаха. Любовта бе жестока и грозна. Да обичаш, бе грозно и омразно, а сексът бе много бърз и студен. „Не“, не спираше да повтаря Гюлджан. И все пак кървавите чаршафи бяха проснати пред вратата на стаята, за да се видят следите от победата през първата нощ.

— Жените обичат сурови мъже — бе казал една вечер след това Атила. — Освен това ти си фригидна, а аз обичам палавите жени.

— Върви по дяволите. Фригидна съм, защото ти си животно, не ми доставяш удоволствие.

Заради тези думи я наби жестоко.

„Не бях фригидна, нима човек не може да почувства това?“ — помисли си Гюлджан. Желанието й не бе насочено към определен мъж, но знаеше, че дреме някъде вътре в нея. Съдеше за него по нетърпимия задух в гърдите, песимизма, безсънието, нервността и по силното напрежение, което усещаше, щом жените заговореха за секс и се шегуваха. Но само по себе си това не бе сексуален глад, а по-скоро една пукнатина, която се увеличаваше, сливайки се с другите липсващи неща в живота й — копнеж, обич, ласка, съчувствие, взаимност. Беше нещо, родено от празнотата, в която бе пропаднала след загубата на онези горещи, силни чувства от времето, в което бе влюбена в Атила. После започна да гледа на него като на враг, нещо повече, намрази го с цялото си същество. По-късно се убеди, че сексуалното й желание може да бъде събудено и удовлетворено само от мъж, когото обича, и тогава предпочете да остане студена към съпруга си, като се самозадоволява. Въпреки че впоследствие изпитваше мъка, гняв, разочарование и срам.

След като се ожениха, Атила започна работа при баща й, возеше работниците от селата, довеждаше ги и ги откарваше по домовете. Страхуваше се от тъста си, в негово присъствие се стараеше да показва уважение и да изглежда като човек, който си разбира от работата. Баща й, въпреки че видя апатията и нещастието на дъщеря си, изобщо не се намеси. Няколко месеца след сватбата Гюлджан се върна в бащиния си дом, но баща й на следващия ден се обади на мъжа й и с думите „Ела да прибереш жена си и друг път да не си посмял да я удариш, защото ще те убия“, я изпрати обратно. Това предупреждение имаше краткотраен ефект. Баща й бездруго бе болен.

Около година след сватбата почина. При разпределянето на наследството Атила прояви куп капризи. „Онази не, ние искаме тази градина, малко е, много малко“ и неща от този род. Непрекъснато дърдореше, че бил измамен, че братята й се опитвали да вземат най-плодородните земи, и макар че не смееше да им го каже направо, съсипа Гюлджан. Тогава на Илхан и Армаган им стана много мъчно и обидно. Спориха жестоко, накрая Илхан го изгони от стаята, където се бяха събрали, и прекъсна връзките с него.

В началото на втората година от женитбата им, непосредствено след смъртта на баща й и раждането на Синан, Гюлджан изпадна в депресия. Не искаше да кърми бебето, не желаеше да го вижда. Затвори се в стаята си и не излизаше от нея, не ядеше и не пиеше, престана да говори. Заради това в първите дни изяде доста бой. Зълва й, като видя, че се е превърнала във вейка, запретна ръкави и пое ръководството на къщата, намери дойка за бебето, къпеше го и го миеше, сякаш искаше да покаже на брат си, че е способна да му създаде по-добър комфорт от тази кекава булка. От презрителните погледи на зълвата и свекървата Гюлджан се почувства още по-зле. Накрая Атила се принуди да я заведе на лекар. „Изпаднала е в тежка депресия. Заведете я навън, разхождайте я, нека поседи край морето, да се разтовари.“ След като излязоха, Атила я заведе на морския бряг. Беше студен зимен ден. Отваряйки вратата на колата, посочи към морето и каза: „Хайде, гледай. Гледай, че очите и душата ти да се отворят!“

 

 

Изведнъж видя мъжа си на прага.

— Дяволите да те вземат, превърнала си къщата в кръчма — изсумтя Атила. — Излизам навън, има ли нужда от нещо?

— Купи хляб и цигари.

Погледна го. В полутъмната стая, сред идващата откъм коридора зад гърба му светлина, той изглеждаше като черна сянка, очертана в рамката на вратата. Туловище, което близо тридесет години почерняше живота й. Почувства дълбоко в себе си, че е творение на онези безкрайни дни и нощи, на онова долно създание, което никога не изпитваше вина за действията си. Помисли си, че тази безформена и безименна сянка бе единственото, което в продължение на толкова години я спираше да премине отвъд светещата врата, отрязваше пътя й. Много пъти, гледайки тази сянка, си въобразяваше, че не му е раждала деца, че децата със сигурност не са негови. Искаше да повярва, че преди да се омъжи, сама е направила тези деца, скрила ги е в сърцето си и с душата си ги е пренесла в неговата къща. При всяко приближаване на туловището до нея през нея преминаваше мисълта: „За него съм нещо като алкохол, като опиат“.

— Жената на Бертан пак се омъжила — каза Атила с крива усмивка. — Двама мъже изпрати в гроба, този ще е третият. Какви жени има! А ти така и не можа да ми видиш сметката!

— Не говори глупости — сряза го Гюлджан. — Какво ме интересува онази курва! Дай боже, да си е намерила майстора. Хайде, стига си стоял като истукан…

— Видя ли, че животът продължава и след мъртвите?

— Махай ми се от главата!

Той отвори външната врата и я затвори след себе си. Гюлджан отиде в кухнята и си наля още едно питие. Когато се връщаше в хола, погледът й пак попадна на огледалото. Този път спря и бегло се огледа. Лицето й още носеше следи от вече съсухрена, но запазена красота.

„Добре“, помисли си, като се върна и седна на канапето. Значи Оя пак се е омъжила. Беше чула, че вторият й съпруг бил четиридесет и пет годишен собственик на магазин и преди две години починал от сърце в леглото при жена си. Колко бързо забравят някои хора. Как успяват да го постигнат?

Всички бяха забравили Бертан. Като че ли никога не е живял. Въпреки че изминаха осем години, откакто почина, още не бяха направили и надгробната му плоча. Илхан и Армаган винаги го бяха осъждали и пренебрегвали, защото бе женкар, обичаше гуляите и нощния живот, пилееше състоянието си. Държаха се с него като с непоправим човек, въпреки че никой не се ражда лош, а нещата, които го омърсяват, са част от средата. „Положихме много усилия, за да го направим човек“, защитаваха се Илхан и Армаган. Че какво толкова бяха направили, когато идваха в градчето, освен да му дават съвети? Добре де, а Гюлджан какво постигна? „Бертан бе най-мачканият в семейството. Остана най-онеправданият между нас. Можеше да бъде друг, но неговото съзряване съвпадна с времето, когато татко бе най-объркан и най-слаб.“

Бертан бе на осем години, когато майка им почина. Беше мълчаливо, невзрачно, непослушно дете. Имаше си торба, в която криеше стъклени топчета за игра, птичи пера, раковини и празни гилзи, и нощем спеше с нея. Сядаше срещу Гюлджан и с блясък в очите й разказваше наученото в училище. Понякога влизаше в кухнята и удряше сестра си слепешката, безпричинно, с горчивина и гняв. Този гняв бе болезнен и разбираем. Може би се опитваше да отмъсти на сестра си, която много приличаше на майка им. Върху широкото му лице кафявите му очи изглеждаха по-големи, отколкото бяха. Те бяха постоянно изпълнени с обвинение, което всеки миг можеше да се превърне в обида. Когато играеше на улицата, Бертан изведнъж се нацупваше и мърморейки, се прибираше вкъщи. В училище не бе много добър ученик, но никой не се интересуваше от него. Обичаше да рисува, да прави фигури от хартия. В седми клас изведнъж порасна, източи се на ръст. Вървеше приведен напред, сякаш рамената му тежаха. След като с усилия завърши основното си образование, започна да работи при баща им. Изпитваше възхищение към него, възхищаваше се от независимостта, смелостта и богатството му. Когато той почина, Бертан бе на седемнадесет и изпадна в дълбока депресия.

Градината и принадлежащата към нея бащина къща останаха на Гюлджан. С Атила се пренесоха в тази къща, в която Бертан бе останал сам. Ремонтираха я, пристроиха още една стая до кухнята. На Гюлджан й бе омръзнало от зълвата и искаше да се грижи за Бертан, чието попечителство бе поела. След като разпределиха наследството и земята се раздроби, работата, която кипеше по времето на баща й, замря. Останалите градини бяха на Гюлджан и Бертан, но нямаше кой да ги работи. Започнаха да продават реколтата на прекупвачи още в началото на сезона. Бертан лентяйстваше. Обичаше Гюлджан, дори Атила, който се държеше добре с него. Но не знаеше какво да прави, нито за какво да се залови.

Когато стана на осемнадесет, настоя да разполага сам с парите си и започна да му харесва да се прави на шеф пред гравитиращите около него хулигани. Влизаше в някоя бирария и напиеше ли се, плащаше за всички. След като навърши пълнолетие, първата му работа бе да си купи впечатляваща спортна кола. На двадесет вече бе изживял и научил всякакви мръсотии. Скара се с Гюлджан, защото му се месела в работите, и се пренесе в малка къща. Когато обаче се забъркаше в нещо или го налегнеше депресия, тичаше отново при сестра си, признаваше недостатъците си, обещаваше, че повече няма да прави така, а после продължаваше постарому.

Когато стана на двадесет и една, се влюби в момиче, което хорските приказки свързваха с доста мъже. По думите му момичето го съблазнило и с него било забавно. Но бе толкова самотен и без пристан, че зорлем убеди сам себе си, че я обича. Когато семейството й се изправи срещу тази връзка и затвори Оя вкъщи, той започна да гасне по нея. Оя бе бърборана, сладкодумна, жизнерадостна и весела девойка. За Бертан тя беше донякъде мила играчка, донякъде заместител на майчината обич. Или намираше при нея ласка.

Бащата на Оя бе богат, известен бе в градчето като лихвар, собственик на автокъщи, а според слуховете имал и връзки с мафията. След като момичето направи опит за самоубийство, се ожениха. В продължение на няколко години живееха добре. Родиха им се две момиченца. Бертан, въпреки че не бе ясно с какво точно се занимава, се водеше на работа при тъста и баджанака си и под техния строг надзор играеше ролята на щастлив млад баща. Но му писна. Отиваше в Измир да кръшка, пиеше много, биеше жена си за щяло и нещяло. Изневеряваше й с уличници. В кавги и гюрултии се изнизаха няколко години. Започна да приказва, че бракът го е заробил, и не се прибираше вкъщи. Често оставаше при Гюлджан. Когато поиска развод, за да се сдобрят, свекърът го подкупи, като разкри за него самостоятелна автокъща, и Бертан се върна при жена си с нови надежди. По думите му Оя бе вманиачена на тема „секс“ и баща й и брат й се страхуваха, че ако се разведе, ще започне да проституира.

Но Бертан не се отказваше от навика си да пръска пари за хазарт, както и да храни и пои мъжете, които се навъртаха около него. Когато започна да продава една и съща кола на двама души и да прави фалшификации с чекове, си изпати. Тъстът го накара да му подпише полица за дължимата сума и като изплати дълга му, го измъкна от затвора. Закри автокъщата. Но нищо не се промени. Бертан непрекъснато задлъжняваше все повече и повече към семейството на жена си. Беше продал най-плодородните земи и ги пропиля. Едновременно с алкохола пиеше и лекарства. Движеше се като полупобъркан, изоставен, жалък човек. Разведе се. Но злощастията в живота му бяха част от съдбата му. От никого нямаше да иска прошка. За нищо не беше виновен. Просто не му провървя. Живееше в един мръсен хотел и при никого не искаше да се приюти.

Беше на тридесет и три години, когато бащата на Оя заради натрупаните дългове взе всичките му земи. Още две години се влачи самотен, без пукната пара, а когато една ноемврийска утрин бе изгонен от къщата, където бе отишъл да види дъщерите си, реши, че това е краят. Същия ден в града имаше голям пазар. От улична сергия си купи въже. Отиде в мандариновата градина, която преди това бе негова и много я обичаше. Избра си едно сливово дърво, което някога баща му бе засадил в края на градината със собствените си ръце. Постави под краката си щайгите, които още стояха там, и се обеси.

 

 

Усети соления вкус на сълзите. Изворът на сълзите вътре в нея бе така черен, дълбок и горещ, че бяха напразни всички усилия, които полагаше, за да се възстанови. Плачеше за загубените любими хора, но колкото повече плачеше, толкова повече в нея набъбваха разнолики чувства. Оттук насетне нямаше да има утре. Нямаше да има дори днес. Щеше да има само вчера, само минало. Обхвана я дълбока обида. Почувства се като преминала отвъд способността да мисли, отвъд логиката.

Избърса сълзите си и стана. Почака за момент, сякаш бе в безтегловност. „Батко Илхан ще дойде“, си помисли. Ако идва да я вземе, в никакъв случай нямаше да се върне сам. Знаеше, че насила ще я заведе в хотела. Ще се ядоса, ако я завари в този вид. Един хладен душ ще й дойде добре. До вечерта имаше много време.