Инджи Арал
Лилаво (1)

5:30

Стоеше в градината пред плувния басейн. Есенните листа — изгнили в калната вода на празния басейн. Шезлонгите и саксиите със сухи цветя — хаотично разпръснати. Хотелът — пуст. Всички си бяха отишли, единствено той, Илхан, бе останал. Нямаше светлини, прозорците тъмнееха, морето и вятърът мълчаха. Беше чисто гол. И духът му бе гол. Отново беше едно добродушно и малко тъжно момче, но духът му си беше същият. Погледна към мястото, върху което бе стъпил — локви от кървава вода. Около нея — счупени стъкла, рибени кости, щипки от раци, спукани балони. Останки от бурно пиршество. Но цветята не бяха истински. Само кръвта беше истинска. Освен ако и тя не е кървавочервена боя, гъста като кръв.

Целият този хаос не изглеждаше естествено, но кой знае защо, не го плашеше. Всичко можеше да се изчисти. За мъртвите обаче нищо не можеше да се направи. Смъртта бе единственото сигурно нещо. Огледа се. Хладният повей довяваше аромат на жасмин.

Илхан понечи да се облекчи в басейна, беше му се допикало, но точно в този момент чу зад гърба си пукот на изсъхнали клони. Когато се обърна, забеляза, че някой се движи между храстите, а после на лунната светлина се материализира една дълга, загърната в черно сянка — тя пристъпваше към него с протегнати напред ръце като слепец. Позна я веднага. Въпреки че беше без лице, но я позна. Беше майка му.

— Защо си тъжен, рожбо? — Натъртването върху думата „рожбо“ бе характерно за нея.

— Не съм тъжен. Исках да се изпишкам. — Прикри се с ръка отпред. — Както виждаш, гол съм.

— Всеки се ражда гол, аз много пъти съм те виждала така — отвърна майка му. — Да си затворя ли очите?

— Ти нямаш очи!

— Човешкото око не вижда добре. Само ако пожелаеш и успееш да се доближиш достатъчно и да докоснеш нещо, можеш да го видиш ясно и точно.

— Защо дойде, за мен ли ти домъчня?

— Да, искам да те доближа, да се докосна до теб. И да видя внучето си. Покажи ми го, синко!

— Бих искал, но не е възможно, мамо, ти си мъртва!

— Няма смърт — пророни майка му. — Няма, докато не те забравят, от мен да го знаеш!

 

 

Илхан Саджит се събуди притеснен. Докато се опитваше да накара очите си да привикнат със сивкавата светлина, която изпълваше стаята през процепите на щорите, той изчака да се нормализира учестеният му пулс. Майка му отдавна не бе идвала в сънищата му. Преди тя изглеждаше млада и хубава, усмихната. Значи смъртта беше заличила чертите на лицето й, големите й блестящи черни очи, усмивката й. Странна среща, която носеше послание. За първи път преживяваше такова нещо. Може би наистина сънищата бяха по-истински от действителността и представяха най-съкровените желания и тревоги на човека. Неговата непокварена, недеформирана, дълбока същност.

„Ти си мъртва!“ — каза ли го, или само искаше да го каже? Да, беше го казал. Макар и логичен, това бе отговор, лишен от всякаква деликатност. Би могъл да я успокои, да се държи с нея по-добре, да не й казва така грубо, че е мъртва. „Какви глупости говоря, това видение е създадено от мен, каква връзка може да има с майка ми?“ Напоследък все по-рядко сънуваше и нямаше навика да търси значението на сънищата си, нито да ги тълкува. Това истински сън ли беше? Или упорство на ума, което възкресяваше една стара болка? Дълги години носеше в сърцето си бунта срещу внезапната ранна загуба на майка си, но в последно време тя се бе притъпила. Ето че сега обаче, когато подсъзнанието му по някакъв начин се бе освободило от контрол, старата болка бързо възкръсна.

Обърна се настрана и погледна към Ренгинур, която лежеше по очи до него. Докосна гърба й, попил топлината на слънцето. Прокара ръка по линията на гърба, която се спускаше надолу гладка като статуя и с кадифена мекота. Закритите от банския костюм части, които слънцето не бе докоснало, бяха останали бели; погали нежно тия живи, голи бедра, които се открояваха със седефен отблясък в полумрака. Това бяха бедра, все още дълги и хубави и след раждането, а жената, която спеше, присвила единия си крак към корема, нямаше представа как провокира мъжкото у Илхан. Гърдите й бяха наедрели и изглеждаха апетитно като пресни вкусни плодове. През съзнанието му преминаха беглите и разпокъсани спомени от любенето им през нощта. Кестенявите коси, които се разпиляваха по лицето му, дългите целувки, приглушените като от болка стенания, смехът, дългите въздишки, шепотът и вълненията… После — плътната, тежка плът, победила нежността, политането като в детски сън… Нали, когато пада отвисоко, човек изпитва смъртен страх и получава сърцебиене… нещо такова. Следва онази безкрайна, хлъзгава топлина и разтърсването от удара в мига на мекото падане.

Внезапно го връхлетя парлив спомен от миналото му: лежи по гръб върху тревата на брега на реката и гледа към небето. В пениса си усеща първите признаци на половото съзряване, с ръце опипва тялото си, което настръхва от болезнено удоволствие. Малко се страхува от новото си състояние, без да знае защо. От сривовете, бурите, изневерите, отричанията, отчаянията и разочарованията, които ще предизвика. От проклятията, униженията, излишната гордост. Може би се страхува от неукротимата и съдбовна категоричност на чувствеността, от отровата, която понякога превръща любовта, приятелствата и дори самия теб във враг. Още не знае…

 

 

Опита се пак да заспи, но дали заради съня — изпитваше неясна тревога. Дали със сина му нямаше да се случи нещо лошо? Злокобен знак ли беше видението на майка му в онази плашеща обстановка? Изведнъж се изправи и седна в леглото. Жасминовият аромат, този страшен мирис от химията на съня му, го близна по лицето и отмина. Възможно бе опасността да се отнася лично до самия него. Може би ставаше дума за един от онези случаи, когато неясно как предчувствията се задействат и карат човек да внимава. „Искам да видя внучето си“ — беше казала майка му. Не трябваше да пренебрегва думите й. Наистина имаше и такива, които искаха и чакаха той да умре. Конкурентите му в бизнеса, тайните врагове, някой уволнен бивш директор или жена му Реван и най-вече балдъзата му, онази червенокоса вещица Фикран. Спомни си заплахите, които сипеше.

Преди три месеца, в началото на лятото, веднага след развода, Реван заедно със сестра си бе дошла тук, в частната вила на Илхан в градината на хотела уж за да си прибере вещите, и се държа изключително непочтено. Илхан бе изненадан от състоянието, до което се бе докарала Реван. Когато чу, че са дошли, така се ядоса, че изнесе пред вратата куфарите им. Не им позволи да влязат в къщата, където от месеци живееше с жената, която обичаше и която беше майка на сина му. Беше принуден — за съжаление — да ги изгони по този грозен начин, но те си го бяха заслужили. Макар да ги беше известил, че ще изпрати вещите им, предизвикателната им поява безспорно целеше да обезпокоят Ренгинур, да я наскърбят и обидят.

— Как може да не ме пуска в къщата, в която съм живяла до вчера? — бе извикала Реван с плачлив и сприхав глас.

— Мислех те за горда жена, жалко! — въздъхна Илхан.

— А ти? Не се ли срамуваш?

— Ти си нищожество — беше казал на жена си. — Сестра ти те командва от години. Държи ти юздите. Предала си се!

— Ти нямаш съвест! — Фикран се хвърли напред. — Ти си този, който позволи да ти хванат юздите! Дори се отричаш от дъщеря си! Твоят истински наследник е дъщеря ми Кумру! Твоята любовница, онази уличница, която само изглежда невинна, те върти на пръста си. Детето й не може да е от теб!

— Затваряй си устата! — разгневи се Илхан. — Не аз, а Реван осинови дъщеря ти. Аз я обичам. Но вие двете ще я направите като вас. Използвахте ме толкова години, махайте се от главата ми!

— Ще наема хора да те убият — извика Фикран, докато се качваше в колата. — Илхан Саджит, ще умреш като куче.

Каква дързост, какво нахалство! Ядоса се, но не го взе на сериозно. „Куче, което лае, не хапе“ — реши той. Някога, когато още не се бе научил да управлява, определени хора го плашеха. Често се чувстваше обиден, наранен. Но сега бе непоклатим като скала. Беше силен.

Не можеше да каже, че не се страхува от смъртта. И не желаеше да мисли, че един ден ще умре. Очакваше това да се случи естествено — когато настъпи сетният му миг. Разбира се, че не желаеше да бъде ликвидиран преждевременно от хора, които не струват пукната пара. Донякъде бе разбираемо желанието на досегашните му близки да се отърват от него. Довчера се грижеше за тях и ги пазеше, но сега интересите им бяха застрашени. Обикновените хора, чиято връзка със света е изцяло подчинена на парите, лесно губят всичките си ценности. Фикран бе такъв човек. Егоизмът и дребните страсти можеха да я накарат да извади всичко за продан. Така ставаше опасна. За ограничени хора като нея Илхан бе виновен. Не защото бе нарушил правилата или, грубо казано — се бе разгонил. А защото бе затворил кранчето на парите, които наливаше, без да държи сметка за какво ги харчат.

Внезапно пред очите му отново се яви лицето на майка му на смъртния й одър. Спомените от детството се раздвижиха в прозрачно бистрите води на паметта му. Виждаше майка си как се разхожда боса по плочника с кофа вода в ръката, да полива цветята, да се смее на безлюдния морски бряг, докато се опитва да събере разветите от вятъра поли на черната си дреха, или наведена над леглото на някое от децата си, да подпъхва юргана. Спомняше си как се размотава с чайниците и тавите, как реже на ленти домашната юфка или мачка червени чушки и изцежда сока им, как разнася разни неща и подрежда шкафове и чекмеджета. Нежността на ръцете й, държащи джезвето върху жаравата, напевния й глас, с който разказваше приказки. Начинът, по който увиваше русите си коси и ги събираше на врата си с шнола…

 

 

Беше февруари 1964. Седемнайсетгодишен, Илхан учеше в интерната на един френски колеж в Истанбул. Заместник-директорът го повика и му каза, че майка му се е разболяла и ще му даде седмица ваканция, за да си отиде да я види. Не посмя да попита: „Да не би да е починала?“. Седна разтреперан в студения автобус. Щом пристигнаха, веднага хукна към дома. Виещ, студен и бръснещ вятър духаше по улиците. Звънецът не работеше. Заудря с ръка по вратата. Отвори сестричката му Гюлджан, която тогава беше на около дванадесет години. Входното антре бе потънало в сиротата на вечерта. В самота, която усилваше страховете му. Една слабо светеща крушка, сенчести сиви стени, тишина и познатата остра миризма на дома.

— Къде е мама? — бе попитал той. Гюлджан, облегната на стената, сякаш си бе глътнала езика и с уголемени очи гледаше батко си. В този момент баща му се показа на градинската врата, небръснат, зачервен, съсипан.

— Горе, в леглото си е — каза с премазан глас, гледайки не към Илхан, а към палтата и шаловете, нахвърляни върху закачалката.

— Какво й се е случило? Как е сега?

Ридаейки, Гюлджан избяга в стаята долу. Баща му мълчеше с отворена уста. Само посочи горния етаж с ръка, като че ли казваше: „Иди, виж“. После грабна якето си от закачалката и излезе.

Докато бързо се качваше по стълбите към горния етаж, Илхан си представяше как ще влезе в стаята й и ще я намери да лежи в леглото си, облечена в нощницата на сини точки. Майка му ще му се усмихне, ще потрие ръце, за да му покаже колко много се радва, и ще му поднесе бузата си, за да я целуне. После ще му разкаже някакви неща — какви точно, и той не бе съвсем наясно, но щяха да са такива, каквито трябваше да бъдат казани и каквито той винаги бе искал да чуе от нея. Може би щеше да му разкрие най-важната тайна на живота си. Или ще му поднесе някакъв ключ, който отваря невидимата врата на бъдещето.

Спря в хола на горния етаж, за да си поеме дъх, после влезе в полутъмната стая, в която лежеше майка му, и пое към тишината, обграждаща леглото. Тялото й бе покрито с чаршаф. Голямата му леля, седнала до прозореца, се молеше безмълвно и когато го видя, започна да плаче.

— Ах, чедо мое, видя ли какво стана… Отиде си майчицата ти, чедо, отиде си, момчето ми…

Стана и го прегърна.

В първия момент той не продума, нищо не можа да попита, нито да каже. Беше видял майка си само преди петнадесет дни и нищо й нямаше.

— Може ли да видя лицето й?

— По-добре ще е да не го виждаш, момчето ми.

— Искам да го видя. Няма да повярвам, ако не го видя.

Когато леля му отметна чаршафа, забеляза, че върху лицето й имаше тъжна, неопределена усмивка. Като че ли това бе единственото, което им оставаше. Илхан я гледа дълго, сякаш очакваше да се събуди и да каже, че случилото се не е истина. Когато леля му отново покри лицето й, той попита:

— Какво е станало?

— Тръгнала към морето, чедо.

— Към морето ли? Но защо?

Майка му обичаше морето. Искаше да бъде като онези, които се къпят в него. Но не можеше. Не беше удобно като градските жени да облича бански костюм, да седи на плажа. Толкова ли много й беше домъчняло за морето, че е тръгнала към него в зимен ден?

— Така е пожелала. Не е лесно, но трябва да си издръжлив. Ти вече си млад мъж, трябва да си за пример на братята си.

Защо ли майка му бе избягала от земното и бе предпочела зова на наситената с йод миризма на небитието? За да предаде свободно сетния си дъх сред необятната водна шир и да се приюти в родината на морските сирени и на потъналите кораби?

Известно време Илхан бе поседял с глава между ръцете, а после слезе долу с треперещи колене. Армаган и Бертан ги нямаше. Гюлджан се беше захлупила на дивана във всекидневната и плачеше. Погали я по косите, каза й няколко утешителни думи. Излезе навън и хукна към морето. Когато пристигна на брега, му се прииска да се хвърли сред побеснелите вълни. Не можа да го направи. Падна на колене върху мокрия и студен пясък, давейки се в хълцания, страх и болка. По едно време прегърна някакво улично куче, което душеше крачолите му, сякаш искаше да го утеши. Когато Армаган го намери там, беше вече нощ.

 

 

Илхан все ревнуваше майка си от баща си. Беше убеден, че тя превъзхожда баща му, че е по-чувствителна от него и е по-добър човек. Струваше му се несправедливо, че онзи груб и инатлив мъж притежава такава красива, топла и добра жена. Първата година, когато го изпратиха да учи в колежа в Истанбул, тайно плачеше нощем. Зимата на единадесетата му година премина трудно. Мислеше, че не е обичан и е изгонен от къщи. Кой знае защо, обвиняваше баща си, макар че майка му бе настояла да отиде. Тя плащаше училищните такси. Естествено, после свикна. Истанбул бе много хубав. Разрастваше се. В последвалите години бе започнал да мисли, че майка му е достойна за по-добър живот. Илхан обичаше киното и през уикендите заедно с приятелите си гледаше филми. Впечатляваше се от героините, които виждаше на екрана. Искаше и майка му да бъде като тях. Баща му трябваше да й целува ръка, да й засвидетелства уважение.

Тесногръдите хора в Гюзелсу можеше да я осъдят, но поначало да живеят в малък град, беше грешка. Трябваше да живеят в голяма вила в Истанбул. Баща му не трябваше да мирише на земя и праз, а да притежава фабрика, да облича двуредни сака и да пуши дебели пури. А майка му да се разхожда с коли, чиито шофьори й отварят вратите, да заповядва на слугите и да обикаля из къщи с украсени чехли и ярки пеньоари. Защото по нищо не отстъпваше на онези, които притежаваха подобни неща. Веднъж разкри тези свои чувства пред нея. Тя с изненада го погледна, очите й се бяха напълнили, не знаеше какво да каже, накрая се приближи до него и го прегърна.

— Как ти хрумват такива неща? — каза тя. — Такива жени са от висшето общество. Ние не сме бедни, но не можем да бъдем като тях, чедо мое.

— Ще бъдеш, ще бъдеш — настоя Илхан. — Един ден ще стана фабрикант и ще ти осигуря такъв живот.

Майка му нямаше роднини. Нито майка, нито баща, леля, стринка, чичо или племенници. Според онова, което разказваше — отраснала в богато религиозно семейство от Мугла, което я взело от сиропиталището, когато била на седем годинки. Едва завършила началното си образование, я отписали от училище и се превърнала в помощница и духовна спътница на осиновителите си, които били в напреднала възраст! Но когато навършила осемнайсет, някои техни постъпки я обидили и избягала от тях. Намерила си работа в цигарената фабрика в Измир, наела си стая в къщата на самотна и болна жена, като в замяна щяла да й готви и да я гледа. Собственичката била далечна роднина на приятеля на баща му Ибрахим — Алтъ Ахмед. Една вечер при свада в някакъв бар в Измир разцепили веждата на баща му, а приятелят му Ахмед, за да го укрие от полицията, го завел в дома на роднината си, където живеела Сехер — така се запознали майка му и баща му. Заради една разцепена вежда. После се харесали и се оженили.

Колкото повече Илхан растеше, толкова по-невероятна му се струваше тази история. След смъртта на майка си разбра от документите, че датата на женитбата на майка му и баща му е след рождената дата на брат му Армаган. Това бе често срещано явление в малките градове и селата и той не се замисли много. Понякога майка му пееше, обхваната от неуместна, прекалена веселост, а понякога внезапно се затваряше в себе си и се отчуждаваше. Тези кратки мигове на отчужденост бяха насочени повече към баща му и се проявяваха, когато той използваше някоя неприлична дума или се държеше грубо.

Илхан твърде рано се досети, че родителите му са свързани от обща тайна. Баща му криеше виновния, а майка му се бе вкопчила в него с робска признателност… През следващите години Илхан започна да мисли, че може да е свързано със сексуалната им връзка, че е възможно само във всекидневния живот да изглеждат толкова различни, а в леглото — да са постигнали дива, но пълна хармония. Дива, защото понякога забелязваше следи от нея по тялото на майка си. Няколко пъти Илхан бе станал свидетел как тя с груби псувни се разбунтува срещу баща му. А когато той се нахвърли върху нея, тя се бе борила до смърт. Много по-късно щеше да разбере, че тези сблъсъци, които предизвикваха ужас у децата, може би са първичен, но неизбежен начин за комуникация в една връзка, където думите „любов“ и „обич“ не съществуват. Но все пак между тях съществуваше странна връзка, изградена върху страстта. Защото, каквато и да беше причината, събрала ги в началото, те изпитваха нужда един от друг. Когато бяха разделени, по лицата на всеки от тях се изписваше някакъв унес и тревожна самота. А докато бяха заедно, постоянно бяха обсебени от невидимата битка, която водеха помежду си и която по някакъв начин ги свързваше.

Баща му беше от мъжете, които считаха, че жените се състоят от два крака и онази тайнствена дупка между тях. Беше ревнив и ревността му се коренеше именно в това схващане. Беше възпитан така и до края на живота си направи всичко възможно, за да държи жена си и дъщеря си настрана от света. Бяха му втълпили, че жената е определена само за мъжа, който по някакъв начин ще я заслужи. Разбира се, при условие че винаги внимателно ще следи останалите мъже, хвърлили око на същата плячка. Мъжествеността означаваше проницателност, с помощта на която можеше да се пребори всяка грижа, която жените създават на мъжете, състояние, което изискваше да е умел и съвършен, и той самият бе напълно убеден, че в това отношение притежава повече от необходимото.

Майка му вършеше домашната работа с физическа наслада и усърдие, които не произтичаха пряко от факта, че е стопанка на дом, мъж, деца и вещи. Почти цялото си време прекарваше у дома. Като се изключат погребенията на много близки на мъжа й роднини и сватбите, не ходеше на никакви събирания, а със съседите избягваше да създава по-трайни отношения. Гордееше се с пестеливостта си, с умението да поднася на масата вкусно сготвени ястия, със снежната белота на чаршафите, не изказваше мнението си, с изключение на лаконичните критики, свързани с възпитанието на децата на някои техни близки или към нарушителите на обществените порядки. Единственото, за което упорито настояваше, бе синовете й непременно да учат, при това в най-добрите училища.

В началото, макар и малко тъжна, тя живееше в мир със себе си. В последвалите години нейното засилващо се безпокойство бе определено като наследствено заболяване. А през последната година бе станала прекалено притеснителна и мнителна. Преследваха я разни натрапчиви мисли и страхове. Не излизаше сред хората и като че ли не изпитваше удоволствие от живота. Често изпадаше в кризи, придружени от задух и изпотяване. Може би това не бе сериозно неразположение, което да се нуждае от лечение. Но като се изключат успокоителните, изписвани й от доктор Бедир, тя не получи друга лекарска помощ. През последните си дни гълташе успокоителните, които онзи комунист пияница й изписваше в големи количества, защото увеличаваше на своя глава дозите.

Илхан държеше баща си отговорен за смъртта на майка си. Направи се, че не забелязва траура, който той спазваше тромаво и непохватно. Помисли си, че изпитва мъка, защото е убеден, че жена му не е изпълнила обета си да му е отдадена за цял живот. Беше закрилял жената, който бе негова собственост, беше защитавал честта й и я бе наградил с единственото, което му се удаваше най-добре — да работи до смърт и да печели. А неговата награда бе пропадането в дълбока празнота. Беше победен, обиден, в черупката му се бе отворила огромна дупка. В онези дни Илхан започна да изпитва жестоко презрение и омраза към баща си. Много по-късно щеше да осъзнае, че тази омраза го бе направила свободен човек.

„Добре, но какво знаех аз за този човек?“ Оттогава бе минало много време и вместо да презира и осъжда баща си, вече се опитваше да го разбере. Отдавна се бе отърсил от младежката склонност да не прощаваш. Сега беше по-гъвкав, по-великодушен. Ибрахим Сезер, баща му, беше човек като много други. Вече не му бе обидно да си спомня за него. Някога мислеше, че той носи в себе си цялата неопитомена ярост и егоизъм на човешкия род. Но сега бе разбрал, че той не бе имал много възможности да бъде друг.

 

 

Ибрахим бе на пет години, когато през 1924 година босненското му семейство от едно село в Черна гора се беше преселило в Турция. Мъжете от фамилията известно време работили в медните рудници в Баля, после дошли в Гюзелсу, където заживели в крайна немотия. Когато баща му починал, още непълнолетен, Ибрахим работил каквото намери — чиракувал при бакалин, чистел канали, продавал гевреци. Често обвиняваше децата си, че не знаят какво е немотия. До петнадесетгодишна възраст бил виждал портокали само по сергиите за плодове и не познавал вкуса им. В онези години, когато бандитите убивали човек заради кило брашно или самун хляб, се хранели с ряпа, зеле, маслини и зехтин. Тогава хванал краста, разболял се от малария, но се борил за живота си. Изгарящ от температура, с една гола тояга в ръце пазел нивите от негодяи и нещастници. На седемнадесет години се научил да играе на барбут, да се напива с евтино вино, да носи ножове и да ги хвърля, движейки се с походката на бабаит, да се репчи на всеки, който го изгледа накриво.

През 1939 година го взели войник. По време на петгодишната си казарма в Тракия, през годините на Втората световна война, заделял контрабанден тютюн и част от дървата, които режел за войската — крадял, продавал и припечелвал джобни и за барбут. След като го уволнили и той се завърнал в Гюзелсу, поискал да се ожени за една девойка, на която бил хвърлил око, но му отказали, тъй като нямал работа. Опитали с негов приятел — шофьор на автобус, да отвлекат девойката, но неуспешно. После два месеца лежал в затвора. Едва тогава се опомнил. Заедно с брат му Сейфеттин започнали да сеят жито, ечемик и царевица в нивите от тридесет декара на майка им в Айвачукур. През следващите две години двамата братя един след друг се оженили и си поделили земята.

Ибрахим повярвал на земята така, както на никого в живота. Земята не изневерява на мъжа, както жената. Ако й се посветиш и я галиш с ръце, и я нахраниш с потта си, дори да се хванете с нея за гърлата, тя стократно ще ти го върне.

Преди 1945 година започнал да отглежда сезонни зеленчуци. С конска каруца обикалял кварталните и селските пазари и ги продавал. А когато работата и земята се увеличили, отначало започнал да отдава плодовете и зеленчуците на продавачи, а впоследствие правел доставки на едро в халетата на близките градове. Илхан знаеше, че в онези години баща му много се впечатлявал от търговците от град Адана, които харчели луди пари по баровете в Истанбул и Измир, и се стремял да им подражава. Искал да бъде богат, да победи немотията, обработвайки с невиждано трудолюбие земите, които постепенно се разраствали. Засял непознати сортове зеленчуци и плодове, които дотогава не били отглеждали в областта. Бил упорит, находчив и инициативен. На власт била Демократическата партия и в страната пристигнали първите трактори и земеделска техника. Баща му успял да отгледа нови сортове краставици и домати, нектарини, италиански сливи. Когато първите хиляда мандаринови фиданки, донесени от Бодрум, изсъхнали, той не се отказал, на следващата година ашладисал мандарини от Ризе със сорта сацума и получил първата реколта.

Петнадесет години били необходими на Ибрахим, за да се превърне в едър производител, притежател на обширни плодородни градини. За прибирането на реколтата наемал близо двеста работници, изпращал пълни камиони в големите градове, във фабриките за консерви, участвал в търговете на местните военни гарнизони, интернати и болници и им осигурявал нужните плодове и зеленчуци. Вече бил сред онези, които посрещали и угощавали по време на избори. Превърнал се в местен първенец, почитан и от съгражданите си, и от градската управа. По-късно, когато лидерите на Демократическата партия били осъдени на смърт чрез обесване, той много страдал и негодувал.

В града си бил спечелил важни приятели — началника на военната служба, главния лекар на болницата и помощник-прокурора. Заедно с тях сядал в градския клуб, обичал раздумките на чаша ракия. Всяка вечер обръщал по една малка бутилка, а ако разговорът бил особено приятен, почти изпивал голяма бутилка. Доктор Бедир бил най-близкият му приятел. Особено му се нравели разговорите с този хирург, за когото говорели, че не влизал в операционната, ако не е пил. Но не изгубил връзка и с приятелите си от младежките години. Все така поддържал стабилни отношения със свирача на уд^[1] Салих Слепеца, който като незрящ единствен имал привилегията да забавлява жените по време на ритуала за къносване на булката преди сватбата, с известния търговец на овце, който имал три жени — Налбант Кадир, с Апо — сина на Хюсню Мандраджията, с педераста Джелеп Абидин и шестопръстия Алтъ Ахмед. Понякога Илхан си мислеше, че баща му има две лица. По един начин се отнасяше към Дьортгьоз Бинбаши^[2] и по съвсем друг към Налбант. Изпитваше уважение към образованите хора, но воден от инстинкта си за самосъхранение, презираше високомерните, държеше се с презрение към онези, които се опитваха да проявяват надменност.

През онзи период, който съвпадна с детството и юношеството на Илхан, баща му се бе издигнал от „Узун Ибрям“ — „Ибрахим Дългия“, до „Ибрахим Ага Босненеца“. Въпреки това обаче животът им не се бе променил много. Илхан не разбираше за кого и защо баща му работи толкова много. Бяха се преместили в двуетажна градска къща. Спечелените пари се влагаха в нови земи и вероятно защото нямаха навици за по-удобен, по-цивилизован и добър живот, продължаваха да живеят в същата студена, ветровита кухня със същата печка, миндерлъка, банята и леглата на пода. В интерес на истината, понякога се случваше да докарат някои вещи, като пиринчено легло за двама, ново радио или почти неизползвана електрическа прахосмукачка, но по лицето на майка му се разбираше, че тези вещи бяха тук не защото са необходими, а в резултат на дълъг пазарлък, който двамата бяха водили.

Храна имаше в изобилие. Зимно време гозбите се готвеха върху малката печка във всекидневната. Там се хранеха, седяха, учеха уроците си, а после се качваха да спят в студените спални. Преди да се унесат, децата чуваха тряскането на вратите, след това силния глас на баща им, който се смееше или псуваше, от което разбираха, че се е прибрал у дома. Агата често изчезваше за по два-три дни. Не казваше на никого кога ще се върне, нито обясняваше какво е правил. Никой не смееше и да пита, да се сърди или да мърмори. Беше зает. Работеше. Посрещаха го с добре дошъл и го изпращаха по живо по здраво. Това беше всичко.

Илхан си спомни летата по време на детството. С началото на горещините се преместваха в градината. Четири деца — две години по-малкият Армаган, две години по-малката от него Гюлджан и заченатият случайно Бертан, който се роди, когато Илхан бе на десет години. Целите в рани и белези от комари, те по цял ден се въргаляха по земята, в сламата и в калта на градината, катереха се по дърветата, ритаха топка, начесваха си крастата и се кротваха. Налагаше се обаче да бяга от къщи, за да играе футбол със съучениците си, да се къпе в морето или да отиде в планината. Ако не се прибереше навреме, тези приключения неизменно завършваха с по-дребни или по-големи грубости от страна на баща му, а тежките провинения се наказваха с една-две пръчки, дърпане на ухото или на косата. Дори баща му да се върнеше късно, майка му незабавно му разказваше всичко.

Когато вечер баща му си идваше рано, подреждаха масата край басейна с шадравана в градината и най-напред нарязваше изстудената диня. Така започваше часът за пиене. Докато разгонваше мотаещите се в краката й деца, майка им набързо приготвяше на мъжа си таратор и пържени ястия, наливаше в чашата му ракия и сядаше насреща му. Понякога, ако той много настояваше, дори се случваше да изпие с него чаша ракия. По това време нощният жасмин, който разцъфваше точно в осем часа, разпиляваше упойващия си аромат в синкавия здрач, започналата в седем новинарска емисия свършваше и започваше програмата „Хор родни гласове“. Докато бащата слушаше песните, клепачите му натежаваха, той ставаше от мястото си и се излягаше на дървения диван до стената. Понякога, гледайки към черницата, която плетеше дантели сред потъмняващото небе, казваше на жена си:

— Синът на малкия Халил продавал нивата до воденицата… Не могъл да изплати ипотеката.

Майка му мълчаливо изчакваше.

— Яко се пазарих. Дадох капаро.

— Ти си знаеш. Това са си твои работи.

— Хайде, хайде, за теб я купих.

— Добре, тъкмо ще ме погребеш там.

— Ами, ще те погреба! Докато имаш този инат… Не си ли доволна?

— Какво значение има дали е за мен, или за теб, нали всичко е твое?

— Все повтаряш, че нямаш и педя собствена земя, че искаш да се напише името ти в нотариалния акт…

— Каква полза ще имам аз? Вече не зная ще има ли полза от това!

Баща му се нервираше.

— Какво не знаеш? Знаеш само да ми вдигаш кръвното!

— Много добре си направил.

— Ето така се говори! Нека децата да кажат: „Остана ни наследство от мама“…

— Какво ще я правят земята, по-добре да учат! Да станат господа, уважавани личности.

Баща му мълчеше. После погледът му падаше върху Армаган.

— Ей, мръсник, ела тук! К’во прави днес? Карал си колелото като луд по шосето. Ще ти плюя на фасона, да знаеш, ще ти потроша кокалите! Хайде, върви да лягаш!

С това се изчерпваха вниманието и близостта, които показваше на семейството си. Илхан никога не можа да си обясни как за децата си баща му бе скъперник на ласки и грижи, които иначе раздаваше в изобилие на някое растение. Щастливо и мило се усмихваше, когато милваше първия узрял домат или разговаряше с дърветата си. Но вкъщи всяваше страх. Вероятно с връщането у дома вече бе изчерпал енергията да обича. Не намираше у себе си нищо хубаво, правилно и добро, което да им даде. Осъзнавайки, че не може да се промени, той изглежда вярваше, че те сами ще си намерят пътя в живота. Това бе възможно най-позитивното обяснение на неговото жалко, но заплашително поведение. Той дори не посмя в онази февруарска вечер деликатно да каже на сина си, че майка му е починала, да го прегърне и утеши. Остави Илхан да отиде и сам да види подулия се труп на майка си. Никога не му го прости.

 

 

Да можеше да поспи малко. Оправи възглавницата и я подпря под врата си. Предстоеше му дълъг ден и дълга нощ. Но това странно съновидение разби съня му на пух и прах. А то наистина бе странно, защото сякаш съдържаше в себе си тълкуванието си. Може би се бе опитал да разтълкува съня си още докато спи, както понякога се случваше. Добре де, какво означаваха онези видения?

Може би му бяха подействали ужасяващите гледки от земетресението преди месец? Но тук нямаше развалини и трупове. Имаше остатъци, остатъци от тържеството… а също сухи растения, тъмни прозорци. Тържество? А, да, тази вечер в хотела ще има тържество. Ще празнуват първия рожден ден на сина му. Нима тържеството ще има лош край? Или предстоеше ново земетресение? Не, сеизмолозите не даваха такива прогнози. Освен това моят хотел е много здрав… Обърна се и отново погледна към Ренгинур. Изпита желанието да я събуди, да й разкаже съня си и да се разсее. Но си бяха легнали късно и момичето спеше дълбоко. Ще се намуси, ако я събудеше. А и ще намери съня му за безсмислен. Тя не вярваше на сънища, хороскопи и свръхестествени сили. Въпреки че беше млада и връстниците й се интересуваха от такива измишльотини, Ренгинур вярваше на конкретни неща, на реалността. Отдаваше по-голямо значение на секса, отколкото на любовта, омаловажаваше чувствата за сметка на материалните неща. Тази нейна разумна страна го объркваше. Вероятно поради това за него младата жена бе едновременно и позната, и все още напълно девствена територия. Също като първата му любов.

В първата година след смъртта на майка си Илхан се бе влюбил в учителката по химия. Тя бе дребничка жена, изящна като статуетка, чернокоса, с бледа кожа и тъмни кръгове под очите, седем години по-възрастна от него. Завладя мечтите му. С меките си целувки, замечтани тъмни очи и стегнати бедра тя го накара да изпита бурните удоволствия на секса. Мъжете не забелязват колко дълбоки следи оставя първата любов у тях. Безспорно онази освобождаваща страст и експлозия, обгърната от вълненията на сексуалността и на преобразяващото и физически, и психически желание за обич, носи в себе си зародиша на целия опит и на връзките със света, които мъжът тепърва ще гради.

Стана и отиде в банята да се изпикае. Като се облекчи, се огледа в голямото огледало над мивката. Не изглеждаше добре. Не беше изтрезнял от снощното напиване, главата му още беше замаяна. Подпря ръце на мраморния плот и се приближи до огледалото. Бръчките на лицето му се бяха умножили. През нощта спа малко и неспокойно. Да можеше да поспи още малко. Но не се получаваше, с течение на времето сънят му ставаше по-кратък. Сутрин се събуждаше рано, припряно, сякаш, ако поспи още, ще пропусне куп хубави неща.

А може би наистина е в старческа депресия и не осъзнава какво прави. Всъщност бе достигнал житейската възраст, в която може да се оттегли от всичко и да заживее спокойно и уредено. Трябваше да се подчини на природата и да приеме, че е остарял. Нямаше нужда да работи. Имаше достатъчно пари, а можеше да ръководи бизнеса и от разстояние. Но да се захване с момиче, което бе на годините на дъщеря му, беше опасно. Трябваше да се върне при Реван, да се разкае, да й помогне да обзаведе дома им отново. Трябваше да отдели време и внимание на близките си, които винаги са му помагали, да заведе Реван и разбира се — Фикран, в държави, където не са били. Колко лесно щеше да бъде всичко тогава… Ако пожелаеше, можеше и да им купи два билета за отиване и връщане, а самият той да си гледа кефа, оттегляйки се на спокойно, сигурно и комфортно място, за да прекарва времето си в пиене и приказки с връстниците си, като играе бридж или голф, да изгледа филмите, които е пропуснал. А ако понякога му се приискаше жена, никой нищо нямаше да каже. Да отиде, да се върне, кой ще му пречи! Важното е да си знае къщата!

Илхан спря за миг насред банята като парализиран. Колко тъмно беше мястото, където искаха да го затворят, за да чака смъртта! Докато вървеше към стаята, промърмори сякаш на себе си: „Да, ако един ден полудеех, щях да убия Реван и да се погреба жив. Махайте се, кучки такива, до финалната права остава още много“. Може ли бегачът да спечели състезанието, ако накрая не ускори темпото, ако не атакува? „Като бомба съм. Довечера ще танцувам до сутринта и после…“

Отново с тревога си припомни съня. Колко странни неща се подвизаваха в подсъзнанието. Колко опустошен вид имаше хотелът… Сякаш бе избухнала ядрена война и единствено той бе останал жив. Или картоненото лице на майка му! Невидимите й, изписани с молив очи. Може да видиш, ако поискаш! Нещо такова му бе казала. Какво щеше да види? Беше се посдърпал с един тип заради терен в истанбулския квартал Юскюдар. Беше закупил мястото, щеше да построи там жилищен комплекс, но мафията отдавна държеше района. Налагаше се да поговори с адвокатите си, да направят каквото е необходимо, но да оправят тази работа, при това веднага!

Избръсна се. Изкъпа се. Въпреки че раменете му бяха омекнали, изглеждаше доста свежо за петдесет и три годишен мъж. Тичаше, играеше тенис, караше водни ски. Подстригваше късо посивелите си коси, всеки сезон се опитваше да добие бронзов тен, за да изглежда подмладен. „Винаги съм бил хубав. Жените винаги са ме смятали за привлекателен. Освен когато съм си лягал с жена си, не съм усещал сексуални проблеми.“ Въздъхна, вълна на удоволствие се разля от гърдите към слабините му. Усети в себе си силата на любовта, увенчаваща желанието.

За първи път в живота си обичаше с истинска страст, за първи път бе така влюбен, че да каже майната му на света. Да, така беше. Спря се. Тази сутрин нещо засенчваше това щастие. Сякаш смътно предзнаменование го бе докоснало по рамото. Този сън, дяволите да го вземат, какво толкова има, че да го взима на сериозно?

Дръпна пердето и излезе на балкона. Вътре нахлу гъст аромат на жасмин. Мирисът от съня му. Нямаше ли да е по-добре, ако подсили охраната и вземат детето в тяхната стая. Ренгинур обаче не искаше, и с право. Нали толкова хора, и по-специално майка й, гледаха детето. Освен това често пътуваха. По-добре е, че бебето беше свикнало да спи с госпожа Фатмуш. Ренгинур не беше ли леко безразлична към детето? Може би защото бе твърде млада, обичаше развлеченията. Обърна се и погледна към нея. Ренгинур, любов моя! Да е благословен денят, в който те срещнах!

 

 

Ренгинур привлече вниманието му преди две години, на едно вечерно парти в хотела, въпреки че преди това няколко пъти беше идвала там като служител на туристическа фирма. Танцуваше с някакъв младеж, но сякаш беше сама. Движенията й бяха изящни. Като че ли притежаваше вроден аристократизъм. Тя усети, че той я гледа, и с решителни крачки тръгна към мястото, където седеше Илхан. Дръпна го за ръката и затанцува с него. Илхан бе объркан, но и омагьосан от нейната смелост. На колко години беше? Двадесет и две, двадесет и три? Най-много. Беше в началото на живота. А той отдавна бе преминал половината от пътя.

— Не ми се сърдите, нали? — усмихна се Ренгинур. — Стори ми се, че искате да танцувате с мен, и затова…

— Да, така е — отвърна Илхан. — Мисля, че съм те виждал и преди, но не съм забелязал красотата ти. Как се казваш?

— Благодаря ви за хубавите думи. Виждали сте ме все с тъмносиня пола и синя риза. Тази вечер свалих униформата си…

— Не я обличай повече! Работи с мен и се обличай както искаш…

— Това предложение за работа ли е?

— Утре говори с управителя на хотела и започни работа, Ренгинур.

„Не ме интересува какво ще кажат хората. Каквото ще да става. Няма значение колко ще продължи — час, три дни или няколко години. Нуждая се от любов!“ Обикна Ренгинур с чистотата на първата любов и оттогава продължаваше да я обича все така учудено и неопитно!

Тази любов го бе дарила със син. Каквото и да се случеше, тази жена, която пред Бога бе неговата истинска съпруга, и синът му от тук нататък щяха да водят осигурен живот без притеснения. Преди дни тайно бе прехвърлил част от състоянието си на Ренгинур като попечител на сина му. Предпазна мярка срещу наглостта на Реван. Въпреки че решението за развода бе излязло, адвокатът й не се яви и на последното дело, а и тя не го бе подписала. Вероятно планираха след съдебната ваканция да обжалват или да заведат ново дело за обезщетение. Безспорно, истинската цел на Реван бе да проточва делата, да забави женитбата му с Ренгинур. Беше й дал повечето от нещата, които поиска, но отказа смехотворното обезщетение. Зад него стоеше Фикран. Тя подкокоросваше Реван. Както и да е, щяха да почакат, докато тази работа се оправи. Илхан не бързаше, но Ренгинур бе нетърпелива.

„Обичам нетърпението ти, всичко твое, дори съня ти обичам, момичето ми“, помисли си наум.

Ренгинур отвори очи. Илхан незабавно я целуна по врата. Почувства онзи сладък и ефирен аромат, смесица от подправки и карамфил, която му напомняше за отминалите летни нощи, лудостите, бягствата, целувките им. Внезапно кръвта му забушува. Повдигна ръка от извивката на кръста й и я насочи към бедрата й, започна да я гали.

— Недей! — промърмори тя. — Спи ми се, още е много рано…

Илхан се излегна по гръб до нея и за кой ли път се запита докога ли ще продължи това закъсняло негово щастие. Не очакваше тя да му отдаде целия си живот. Не че у него не тлееше слаба надежда, но след десет или двадесет години нямаше да е достатъчен на младата жена, нямаше да може да й попречи да мечтае за други, докато са заедно. Най-много се страхуваше да не я загуби по-рано от очакваното, тази възможност го подлудяваше. Тогава го обземаше желанието да измъчва момичето по начин, който противоречеше на характера му. В действителност засега изобщо нямаше вероятност да бъде изоставен. Ренгинур бе до него с цялата си щедрост и когато тя бе наоколо, той усещаше безкрайна сигурност — за себе си, любовта им и сина им.

Синът му. Ялъм. Той бе неговото бъдеще. Синът му щеше да му вдъхне живот. Отсега му вливаше младост, сила и надежда. Беше много малък, но да го наблюдава как расте, да го научи на всичко, което знаеше, пораждаше у него желанието и страстта да живее въпреки всичко. Детето приличаше много на него и когато станеше млад мъж, щеше да се смее като него, да се ръкува като него, да бъде като него упорит, но чувствителен. Да бъдеш баща, беше изключително чувство и бе неописуемо щастие човек, който си е мислел, че са се изчерпали всичките му мечти, да ги види отново да се възраждат. Това бе като раззеленяването на дърво, което са мислели за изсъхнало.

 

 

Реван не можа да му даде дете. Несъмнено го бе желала. Подложи се на лечение, изтърпя болки, обзета бе от безнадеждност, която почерни живота й. Но лекарите обясниха, че някои двойки, макар да няма обективни медицински причини, не могат да имат деца. А когато се появиха възможностите за бебе в епруветка, детеродната й възраст вече бе отминала. „Затова ли Реван с времето ставаше все по-злобна и суха“, питаше се понякога Илхан. След седмата година от брака им тя се бе превърнала в непоносима жена. Колкото нещастна, толкова и грозна, уморена и напрегната. Отначало мълчаливата обида на съпругата му събуждаше силно вътрешно притеснение и чувство за вина у Илхан. После му омръзна и започна да се отвращава от нея. Останалите двадесет години прекара в бягство от нея. Позна безброй жени — от изискани проститутки до притеснителни момичета, от независими бизнесдами до пълнички вдовици. Изживя много връзки, но все повърхностни и краткотрайни. После изведнъж Ренгинур се появи на пътя му. Освети мъглата, в която живееше, протегна ръка и го изведе на светло.

Не чувстваше ли вина, че заради тази любов сложи край на двадесет и седем годишния си брак? Когато подаде молбата за развода, Реван бе задала този въпрос на Илхан. Не го ли измъчваше съвестта, когато останеше сам със себе си? Не! Защо да се съобразява с Реван, с жена, която не обичаше и смяташе за отблъскваща и нетърпима? Изведнъж почувства жестока умора и в ужас помисли: „Боже, как съм издържал толкова години?“.

— Не съм направила нищо, което да те нарани — беше казала жена му. — Не ти изневерих, не те обидих. Примирих се с изневерите ти, с лошото ти отношение към мен. Може и да не съм отговорила на всичките ти желания. Но ти така бързо се издигна, че ми беше трудно да следвам твоите постоянно променящи се очаквания. Ти се превърна в друг човек в сравнение с този, за когото се омъжих и… превърна живота ми в пустиня.

Като се имаше предвид обитаваното от нея тясно житейско пространство, в което господстваха простотия и сляпа чувственост, от която на човек му се повдига, Реван бе права. Понякога самият той се учудваше как в продължение на толкова години се бе възприемал, живял и представял като различен човек. В младостта си определяше себеподобните си като „конформисти на управляващата прослойка“. Въпреки че не беше човек на революциите, се считаше близък до левите движения. Беше приел социализма като средство за разбиране и оценка на света и все още мислеше така. Но в реалния живот бе принуден да върши онова, което всеки друг на негово място би направил. Едва двадесетгодишен бе видял как проектът за ненасилие, който умовете на нацията и интелектуалците се опитваха да развият в интерес на обществото, както и усилията за повеждане на организирана борба, бяха смазани и доведени до крах. И като много свои приятели разбра, че личният успех и власт са по-достъпни и лесни от общите битки. Така започна да се бори от свое име.

Продаде останалите от баща му земи и натрупа капитал; закупувайки парцели, построи вили и осигури първата си печалба. После построи блокове — първо в Анкара, а след това в Истанбул — и ги продаде. Когато стана съдружник в голяма фирма, й осигури добра печалба, благодарение на трудолюбието си и умението да довежда до успешен край всяко нещо, с което се е захванал. Благодарение на усилията му в арабските страни и тюркските републики от бившия СССР осъществиха редица строителни обекти. Издигна се бързо и щом името му започна да се чува, основа собствена фирма и заработи самостоятелно. След построяването на два големи хотела от международни вериги в Истанбул и Измир, навлезе в туристическия бранш. Тази бърза крива на възхода изненада и него самия.

След влизането си в бизнеса престана да се интересува от политика, но като бизнесмен, който участва в големи държавни търгове, реши, че е в негов интерес да стои близо до либералното дясно управление, чиято звезда изгря след преврата през осемдесетте^[3]. Това му поведение в решителна степен окрупни бизнеса му до днешните мащаби.

 

 

Излезе на балкона. Утринта бе хладна и действаше тонизиращо. Погледна към морето. Слънцето разстилаше златните си лъчи върху наситеносинята вода и се отдръпваше към чертата на хоризонта, а там се подаваше изпод облаците и се издигаше нагоре като прекрасно червено петно, разпръсквайки турскосини, маслинени и виолетови нюанси в синевата на небето.

Цветните плажни чадъри се бяха обагрили в цвета на изгрева. Един хотелски служител подравняваше бавно пясъка и го почистваше. Хотелът се състоеше от дълга триетажна сграда и около тридесет самостоятелни къщички пред нея, пръснати сред алеите и цветята на градината. Откъм страната на плажа върху каменната настилка имаше голям басейн, ресторант, кафе-бар, детски кът и други помещения. Малко по-далеч от този комплекс, в отделен със зеленина район се намираха великолепната вила, която Илхан бе построил за себе си, и две по-малки вили за гости. Въпреки че не се занимаваше лично с хотелските работи, той контролираше всичко. Прекарваше лятото тук, оттук ръководеше бизнеса си. В отделни случаи прескачаше за няколко дни до Истанбул и Измир.

Изведнъж се развълнува. Подготовката за празника довечера беше започнала преди седмица. Щеше да бъде градинско парти край басейна, в което да се включат и гостите на хотела. Синът му се бе родил на този ден преди една година. Днес щяха да украсят всичко с цветя, свещи, играчки и балони. Приготвяха голяма торта със снимката на сина му върху нея. Точно в полунощ щяха да изстрелят фойерверки. Донякъде всичко това бе банално, но въпреки дългото обсъждане с Ренгинур така и не измислиха нещо по-оригинално.

Преди няколко дни беше поканил сестра си, но тя му отговори, че няма да дойде. Откакто преди година почина синът й, почти не излизаше. Онази някога красива жена се бе състарила от мъка. Пиеше до умопомрачение. Трябваше сам да отиде да я вземе, не да праща шофьора. А дали ще дойде и онова жалко същество, мъжът й? Едва ли. Илхан се гнусеше от него като от бездомно псе.

Облече анцуга и спортните си обувки, за да се разходи и потича. Погледна часовника си, наближаваше седем. Слезе на долния етаж и влезе в кухнята. Пи вода. Късно снощи беше пристигнала Фиген, жената на брат му Армаган, но още не се бяха виждали. Тя бе жизнена, чаровна, умна жена, преподавателка по английски език. Занимаваше се с фотография, интересуваше се от всички изкуства, четеше много. А Армаган бе известен професор по икономика, все още с леви убеждения, водеше и рубрика в един вестник. И двамата бяха ерудити, но за съжаление не бяха щастливи. Защото Армаган, въпреки че имаше либерални възгледи, не успяваше да ги приложи в собствения си живот и страдаше от някакви морални задръжки, които нито можеше да промени, нито да избие от ума си. Онази мъжка суровост, затвореност и най-вече вредната за самия него необщителност, които бе възприел от баща им, бяха навредили и на отношенията с жена му.

Без причина в началото на годината той напусна университета и стана кандидат-депутат от една социалдемократическа партия, но в последния момент от центъра предложили други двама на местата преди него и го бяха вбесили. Както и да е — всички усилия и надежди се изпариха, — партията му дори не можа да прескочи изборния праг. Това приключение изостри язвата на Армаган и влоши още повече отношенията му с жена му Фиген, която по цели месеци оставаше сама в Истанбул. Илхан го повика при себе си в хотела, за да преодолее кризата, в която бе изпаднал. От началото на юли, вече почти два месеца и половина, той беше тук. Тъй като Фиген не можеше да остави работата си в Истанбул, на пръв поглед тази раздяла бе плод на обстоятелствата, но помогна. Брат му сега изглеждаше по-спокоен и усмирен.

Излезе в градината. Стегна се и се затича с дълги крачки.