Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

J. Посланието

Един следобед чувам нещо, което ми напомня за последното почукване на вратата ми. На разнебитената веранда стои Одри. Пита може ли да влезе и гледа настрани.

В коридора се обляга на вратата и казва:

— Ед, може ли да остана?

Приближавам се до нея.

— Разбира се, можеш да пренощуваш тук.

Но тя поклаща глава и блуждаещият й поглед се заковава в пода.

Одри пристъпва към мен и думите й ме разтърсват.

— Не за вечерта — казва тя. — Завинаги.

Свличаме се на пода и Одри ме целува. Устните й се сливат с моите, вкусвам дъха й, поглъщам го, усещам го, търся го. Той ме залива отвътре с талазите на красотата й. Заравям пръсти в сламените й коси. Докосвам нежната кожа на шията й, а тя продължава да ме целува жадно.

Когато свършваме, Портиер идва и ляга до мен.

— Здрасти, Портиер — казва Одри и очите й сияят. Изглежда щастлива.

Портиер ни гледа. Той е самата мъдрост. Разбира всичко. И казва: Крайно време беше.

Оставаме в коридора близо час и аз й разказвам всичко. Тя гали Портиер, слуша ме внимателно и ми вярва. Осъзнавам, че винаги ми е вярвала.

Олеква ми. И тогава един последен въпрос се надига у мен, опитва се да се изправи и пак се свлича.

— Папката — казвам.

Ставам и бързо отивам в хола. Започвам да я прелиствам, застанал на колене. Ровя и преобръщам купчината листи.

— Какво правиш? — пита Одри зад гърба ми.

Обръщам се и я поглеждам.

— Търся това — махвам с ръка към нас двамата. — Мен и теб, заедно.

Одри коленичи до мен, слага ръка върху моята и ме кара да оставя листите.

— Не вярвам да ни намериш тук — меко казва тя. — Ед, мисля, че…

Ръцете й нежно обхващат лицето ми. Оранжевата светлина на късния следобед сияе около нея.

— Мисля, че това е само наше.

 

 

Свечерява се. С Одри сме седнали на верандата и пием кафе с Портиер. Той го излоква, усмихва ми се и потъва в обичайната си лека дрямка до вратата. Кофеинът вече съвсем не му действа.

Одри държи ръката ми. Светлината остава с нас още няколко мига и отново чувам думите от тази сутрин.

Ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си.

И тогава разбирам.

В един сладостен жесток прекрасен миг на озарение се усмихвам, загледан в напукания цимент, и казвам на Одри и на спящия Портиер това, което ще кажа и на вас.

Аз изобщо не съм пратеникът.

 

 

Аз съм посланието.

Край