Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

6. Бог да благослови човека с опадалите зъби и нищетата

На другия ден Ричи пропуска кръчмата и пункта за залагания и наистина започва да си търси работа. Колкото до мен, аз също се замислям сериозно за онова, което си казахме на реката.

Возя хората из града, казват ми какво да правя и къде да ходя. Наблюдавам ги. Говоря с тях. Днес времето е хубаво. Времето винаги е някакво.

Хленча ли?

Оплаквам ли се?

Не.

Това съм си избрал да правя. Но това ли е, което искаш?, питам се.

Следващите няколко километра отговорът е „да“. Да, заблуждавам сам себе си, това е. Опитвам се да си внуша, че животът ми е точно такъв, какъвто го искам, но знам, че не е. Знам, че таксито и съборетината под наем, която обитавам, не могат да бъдат смисълът на живота ми. Просто не е възможно.

Имам чувството, че в един момент просто съм спрял и съм казал: „Това е Ед Кенеди“.

Не ме напуска усещането, че някъде по пътя съм се запознал.

Със себе си.

Ето ме, това съм аз.

— Ей, сигурен ли си, че това е пътят? — пита дебелият костюмиран клиент от задната седалка.

Поглеждам го в огледалото и казвам:

— Не знам.

 

 

Следващите няколко дни минават спокойно. Една вечер играем карти и осъзнавам, че е време да се заема с Марв. Ричи вече е поел накъдето трябва, сега е ред на Марв.

Наблюдавам го с крайчеца на окото и се чудя. Какво трябва да правя с Марв, по дяволите? Той работи. Има пари. Кара най-скапаната кола на света, но това явно не го притеснява, щом не му се налага да похарчи част от тези пари, за да си купи нова.

Какво иска тогава?

От какво може да има нужда?

Досега всеки път съм чакал отговорът сам да дойде.

С Марв не съм сигурен. Усещането ми е друго. Той се таи някъде наблизо, но явно го подминавам, без да го забележа. Може би и сега ми е пред очите, но да виждаш и да разбираш са две различни неща.

Марв по някакъв начин има нужда от мен.

А аз не знам какво да правя.

 

 

Тази неопределеност продължава и през следващите двайсет и четири часа. Нова година идва и си заминава. Фойерверките в небето над града са избледнели. Заглъхнали са виковете на пияниците, които са омазали таксито ми и сега хъркат сред вонящите на бира завивки, за да се събудят с глави, натежали от махмурлук.

Този път всички се събраха у Ричи и аз също се отбих около полунощ. Родителите му правеха купон. Стиснах ръцете на Марв, Ричи и Саймън. Целунах Одри по бузата и я попитах как е успяла да се уреди да почива на празника. Явно чист късмет.

После се върнах на работа, а в ранните часове на деня — вкъщи при Портиер. Сега съм си у дома. Двамата пием дълго празнично кафе.

— Заповядайте, господин Портиер — казвам му. — Да ви даде Господ здраве и тази година.

Той си изпива кафето, отива до вратата и ляга.

Доста съм резервиран към тази Нова година. Може би защото не съм настроен да празнувам. Мисля си за баща ми, че вече няма да го видя нито на Коледа, нито на Нова година. Не че някога е бил достатъчно трезв да празнуваме заедно, но въпреки това ми е криво.

Събирам хавлиите от банята и мърлявата кърпа от кухнята. Това беше една от чудатостите на баща ми, един вид суеверие. Никога не оставяй нищо да съхне, когато през новата година слънцето изгрее за пръв път. Голямо наследство, няма що, но по-добре от нищо.

Друга причина да се чувствам потиснат е мисълта за Марв и онова, което трябва да направя.

Опитвам се да си припомня всичко, което е говорил и е правил напоследък.

Мисля си за Коледния мач и за жалката му кола. И как предпочете да целуне Портиер, само и само да не се бръкне за коледна почерпка у тях.

Четиридесет бона в банката, а когато стане дума за пари, веднага бие отбой.

Винаги, мисля си. Но трябва да минат няколко дни, за да ме осени, докато гледам някакъв стар филм.

Какво мисли да прави Марв с тези четиридесет бона?

Да, това е.

Парите.

За какво са му на Марв тези пари?

Това е посланието.

Спомням си какво ми казаха Дарил и Кийт за Ричи. Че би трябвало да знам, защото той е един от най-добрите ми приятели. Това ме навежда на мисълта, че би трябвало да съм наясно и за намеренията на Марв. Може би отговорът е под носа ми, но нищо не ми хрумва и разбирам, че трябва да впрегна ума си, за да измъкна посланието от него.

Може да не знам какво е то, но познавам Марв и съм наясно как да се добера до него.

Седя с Портиер на верандата и се наслаждавам на залеза. Мога да приложа три тактики по отношение на Марв.

Първа тактика е да го предизвикам да спори.

Няма да е никак трудно, достатъчно е да спомена колата му и да го питам защо не иска да си купи нова.

Опасността тук е, че може да се ядоса и да си тръгне, без да съм научил нищо. Това ще бъде пълна катастрофа.

Предимството на тази тактика е, че може да бъде много забавно и в крайна сметка току-виж си купил нова кола.

Втора тактика е да го напия до такава степен, че да си каже всичко без бой.

Опасното тук е, че ако го напия като талпа, нищо чудно и аз да се докарам до същото състояние и тогава няма да мога да съобразявам, камо ли да помня какво точно съм искал да направя.

Предимството е, че няма да ми се наложи да му измъквам информацията с ченгел. Той сам ще си каже всичко. Разбирам, че вероятността е много малка, но може би си струва да опитам.

Третата тактика е да попитам направо.

Това е най-опасният вариант, защото има вероятност Марв да се заинати (което никак не би ме изненадало) и да откаже да говори с мен на тази тема. Ако внезапната ми загриженост му се стори подозрителна (защото, ако трябва да съм честен, обикновено се държа така, сякаш не давам пет пари за него), всички други възможности могат да отидат по дяволите.

Предимството е, че този метод е прям, честен и доста лесен за изпълнение. Или ще свърши работа, или няма. Всичко зависи от това да улуча момента.

Коя тактика да приложа най-напред?

Никак не е лесно да реша и едва след като съм обмислял въпроса от всички страни, и то неведнъж, намирам верния отговор.

Случва се нещо немислимо.

Пред мен се отваря четвърта възможност.

Къде?

В супермаркета.

Кога?

В четвъртък вечер.

Как?

Ето така.

 

 

Пазарувам за две седмици напред и излизам от магазина, натоварен с камара торби. Дръжките вече са се врязали в дланите ми и се налага да спра и да ги наглася наново.

Едва не се сблъсквам със стар бездомник, който се изправя пред мен с брадата, опадалите зъби и нищетата си. В очите му се таи болка.

Той ме моли плахо да му дам някакви дребни.

Казва го смирено и тутакси засрамено свежда поглед към земята. Потресен съм, но той не го знае, докато не ме вижда да бъркам в якето си за портфейла.

В мига, в който напипвам парите, отговорът ме осенява и пада в краката ми, отправил поглед нагоре.

Разбира се!

Вътрешният ми глас тутакси се надига и оформя ясна, отчетлива мисъл. Чак я изричам, за да повярвам. Да я запомня.

— Искай му пари.

Казвам го едва чуто, колкото да стигне до собствените ми уши и да проникне в съзнанието ми.

— Моля? — пита човекът все така смирено.

— Искай му пари — повтарям, този път по-силно. Не мога да се сдържа.

— Извинявайте, господине — казва старецът по навик. И още повече посърва. — Прощавайте, че ви поисках.

Измъкнал съм от джоба си петдоларова банкнота и му я подавам.

Той я поема, сякаш е някаква реликва. Сигурно рядко му дават банкноти.

— Бог да ви благослови.

И я гледа като хипнотизиран, а аз хващам торбите.

— Не — казвам, — Бог да благослови вас.

Поемам към дома. Торбите ще ми откъснат ръцете, но не ми прави впечатление. Никак даже.