Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Четвърта част
Музиката на сърцата

A. Музиката на сърцата

В главата ми звучи музика и цветът й е червено-черен.

На следващата сутрин.

Сутринта след асото купа.

Чувствам се махмурлия.

След като се уверихме, че Бърни е добре (оставихме го да спи в стаичката за прожекции), се върнахме на „Бел стрийт“ и ни посрещна нощта, топла и задушна. Нямаше никой, освен някакъв младеж, седнал на изтъркана, разнебитена пейка, който гледаше на другата страна.

Отначало бях потънал в мисли за случилото се, а когато се обърнах, него го нямаше.

Беше изчезнал.

Одри ме попита нещо, но не чух въпроса й. Гласът й се загуби по периферията на оглушителното бучене в главата ми. Най-напред се чудех какво ли може да е, но после разбрах. Пулсиращи червени сърца и черни думи.

Звукът на купите. На сърцата.

Без обяснения се досетих, че младежът е един от онези, които са били изпратени в киното.

Може би е било възможно той да ме отведе до онзи, който ми праща картите.

Много неща са възможни.

Докато вървяхме, оглушителният шум в ушите ми утихна. Стъпките ни и гласът на Одри отново звучаха отчетливо.

А сега е сутрин и отново чувам този звук.

Картата е на пода.

Портиер лежи до нея.

Затварям очи, но всичко е червено и черно.

Казвам си, че това е последната карта, но се обръщам и отново потъвам в сън, макар че музиката на сърцата продължава да тупти в леглото ми.

 

 

Сънувам, че се нося стремглаво.

С кола.

Портиер е на предната седалка. Сигурно надушвам миризмата му до леглото си. Красив сън, също като края на американски филм, в който героят и момичето му поемат към света. Само дето аз съм сам в колата. Няма момиче.

Само аз и Портиер.

Трагедията е, че докато спя, вярвам във всичко това. Когато се събуждам, изживявам потрес, защото вече не съм на широкия път. Портиер хърка, застъпил със задния си крак картата. Сега не бих могъл да я взема, дори и да искам. Не обичам да тревожа Портиер в съня му.

В чекмеджето ми другите карти чакат последната.

Всяка от тях е посвоему завършена.

Само още една, мисля си, и заставам на колене в леглото, заровил глава във възглавницата. Не се моля, но съм близо до това да го направя.

Ставам, отмествам Портиер и отново прочитам написаното на картата. Черните букви са дело на същата ръка като останалите. Този път има заглавия:

Куфарът

Кет Балу

Римска ваканция

Сигурен съм, че всичките са на филми, макар да не съм гледал нито един. Спомням си, че „Куфарът“ е доста нов. Едва ли в киното на „Бел стрийт“ са го давали, но със сигурност е прожектиран в някое от най-посещаваните кина в града. Дори съм виждал афишите. Испански римейк на гангстерска комедия, пълна с наемни убийци, куршуми и един куфар, натъпкан с откраднати швейцарски франкове. Другите два филма не съм ги чувал, но мисля, че познавам човек, който може да ми помогне.

Готов съм да започна, но през няколкото оставащи дни до Коледа позволявам на работата ми да измести всичко останало. По това време винаги е голяма суматоха, затова поемам извънредни смени и работя много през нощта. Асото купа държа в джоба на ризата си. То пътува с мен навсякъде и няма да го оставя, докато не приключа с него.

Но дали всичко ще свърши? Дали ще ме оставят на мира? Питам се, но вече знам, че всичко това ще бъде с мен през целия ми живот. Ще ме преследва, но се и боя, че един ден ще се чувствам благодарен. Казвам боя се, защото на моменти никак не ми се иска това да остане само един мил спомен. Но може би в крайна сметка нищо не свършва окончателно. То продължава да се случва, докато паметта е жива и може да намери уязвимо място в ума ти, за да забие там наточената си брадва.

За пръв път от години пращам коледни картички.

Единствената разлика е, че този път на тях няма белобради старци и елхички. Намирам няколко тестета карти за игра и вадя от тях всички аса. Пиша по няколко думи за всяко от местата, които съм посетил, пъхам ги в пликовете и написвам отгоре „Честита Коледа от Ед“. Дори и на братята Роуз.

Преди една нощна смяна обикалям и ги разнасям и в повечето случаи успявам да се измъкна незабелязан. Софи обаче ме вижда. Трябва да си призная, че донякъде се бях надявал на това.

Не знам защо, но отношението ми към Софи е по-особено. Може би част от мен я обича, защото тя е вечният беглец, какъвто съм аз. Но има и още нещо.

Красива е.

Такава, каквато е.

Пускам плика в кутията, обръщам се и си тръгвам както обикновено, но гласът й ме застига някъде отгоре, от прозореца й.

— Ед!

Спирам и тя ми виква да почакам, а малко след това се появява на входната врата. Облечена е в бяла тениска и къси сини шорти. Косата й е вързана на опашка, но бретонът й се вее на челото.

— Само ти донесох картичка — казвам. — За Коледа.

Изведнъж се чувствам много глупав и непохватен.

Тя отваря плика и чете.

Специално за нея съм написал нещо повече под карото. Красива си. Виждам как очите й леко се замъгляват, когато го прочита. Това е, което й казах на игрището в деня на босите крака и кръвта.

— Благодаря, Ед — казва тя и разглежда картата. — Никога не съм получавала такава картичка.

— Бяха им свършили тези с Дядо Коледа и елхичките — казвам.

Малко ми е странно да изпращам карти на тези хора. Те никога няма да разберат какво означават, а в някои от случаите дори името Ед няма да им говори нищо. В крайна сметка решавам, че това не е важно, и със Софи си казваме довиждане.

— Ед! — повиква ме тя отново.

Вече съм в таксито. Свалям прозореца.

— Да, Софи?

— Кажи ми… — меко изрича тя. — Кажи ми какво мога да ти дам аз? Ти ми даде толкова много.

— Не съм ти дал нищо — казвам й.

Но тя ме познава достатъчно добре.

Това „нищо“ е една празна кутия за обувки, която няма цена. И двамата го знаем.

Воланът е топъл под дланите ми, когато потеглям.

 

 

Последната картичка, която пускам, е за отец О’Райли, който явно прави купон у дома си за всичките безнадеждни случаи от неговата улица. Там са и онези тримата, които се опитаха да ми вземат якето и несъществуващите пари и цигари — ядат сандвичи с наденица и много чеснов сос.

— Я гледайте! — посочва ме единият, май се казваше Джо. — Това е Ед!

И се опитва да намери свещеника.

— Отче! — виква той, при което изплюва половината си сандвич. — Ед е дошъл!

Отец О’Райли се появява почти мигновено.

— Ето го! Човекът, който ми поднесе най-голямата изненада за тази година! Звънях ти.

— Бях малко зает, отче.

— Да, разбира се — кима той. — С мисията си. — И ме дръпва настрана. — Слушай, Ед, искам още веднъж да ти благодаря.

Знам, че трябва да съм доволен, но не съм.

— Не съм дошъл да ми благодарите, отче. Просто ви донесох една глупава картичка за Коледа.

— И все пак ти благодаря, момче.

Аз съм разочарован заради последното асо.

Тъкмо купите да са накрая.

Очаквах пики.

А получих купи и кой знае защо това ми се вижда още по-опасно.

Купите са сърца. Хората умират от разбито сърце. Получават сърдечни кризи. И тъкмо сърцето боли най-много, когато нещата вървят зле и се провалят.

Излизам на улицата. Отец О’Райли е доловил опасенията ми и казва:

— Още не е свършило, нали?

Знае, че той самият е само част от онова, което трябва да свърша. Едно от съобщенията.

— Не, отче — отвръщам. — Не е свършило.

— Ще се оправиш — казва той.

— Не — казвам, — няма. Няма да се почувствам по-добре просто ей така. Вече не.

Това е самата истина.

За да съм добре, ще трябва да си го заслужа. Картата още е в джоба ми, когато пожелавам на отеца весела Коледа и си тръгвам в нощта. Асото купа шава до гърдите ми, напира навън, мъчи се да излезе на открито в света, срещу който трябва да се изправя.

 

 

— Накъде? — питам на другия ден първата си клиентка, но не чувам какво ми отговаря. Единственото, което чувам, отново е гласът на миниатюрните сърца, които крещят и проглушават ушите ми.

По-бързо! По-бързо!

Няма го боботенето на двигателя.

Няма го прищракването на мигача.

Няма го гласа на клиентката, нито шума на уличното движение.

Само купите.

В джоба ми.

В ушите ми.

В панталоните ми.

Върху тялото ми. В дъха ми.

В самата ми същност.

— Само купи — казвам. — Навсякъде купи.

Но клиентката няма представа за какво говоря.

— Ето тук е добре — казва.

На вид е около четирийсетте. Дезодорантът й ухае на сладък дим, а гримът й е с цвят на рози. Тя ми подава парите и казва, гледайки ме в огледалото:

— Весела Коледа.

Гласът й напомня за купи. За сърца.