Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Q. Киното на „Бел стрийт“

Не мога да спра да мисля за нещата, които майка ми каза снощи. Неделя сутрин е и почти не съм спал. С Портиер пием по няколко кафета, но това не ми помага много. Чудя се дали съм приключил с „Клоун стрийт“ и майка ми и усещането ми е, че тази работата е свършена. Имала е нужда да ми каже тези неща.

Разбира се, фактът, че майка ми ме мисли за пълен провал, никак не е приятен. Това че има същото мнение и за себе си, също не е утеха, колкото и да е странно. По някакъв начин обаче това донякъде ме пробужда. Осъзнавам, че не мога да бъда таксиметров шофьор цял живот. Това ще ме подлуди.

За пръв път посланието по някакъв начин засяга собствения ми живот.

За кого е било?

За майка ми или за мен?

И отново чувам думите й. Нужна е много любов, за да те мразя така.

Мисля, че й олекна, когато ми го каза. Посланието е било за нея.

 

 

С Портиер отиваме в църквата да видим отец О’Райли и все още сравнително многобройното му паство.

— Ед — възкликва развълнувано той след службата. — Бях се притеснил, че няма да се върнеш. Липсваше ми последните няколко седмици.

И потупва Портиер.

— Бяхме заети — казвам.

— Бог с теб ли беше?

— Не съвсем — отвръщам.

Мисля си за предишната нощ и за изневярата на майка ми, за омразата й към баща ми заради неспазените обещания и за презрението й към единственото й дете, останало в града.

— За всяко нещо си има причина — заявява уверено отец О’Райли.

Не мога да не се съглася. Нищо не се случва без причина, затова се концентрирам върху следващото послание.

 

 

Остава само „Бел стрийт“ и следобед отивам там. Номер 39 е старо, разнебитено кино, което се намира под нивото на улицата. Над него има стара къща с тераса и тента, за която е прикрепено табло. Днес на него пише „Казабланка — 14:30“ и „Някои го предпочитат горещо — 19:30“. По стъклата долу са налепени плакати от стари филми. Хартията е пожълтяла по краищата. Влизам, навътре има още афиши.

Мирише на гранясали пуканки. Изглежда празно.

— Ехо! — обаждам се.

Нищо.

Това място сигурно е умряло още преди години, когато новата верига от кина „Грейтър Юниън“ е отворила врати. Пусто е.

— Ехо! — обаждам се отново, този път по-силно.

Отварям вратата на някаква стая и виждам заспал възрастен мъж. Облечен е в костюм с папийонка като разпоредителите от едно време.

— Добре ли си, приятел? — питам го и той внезапно се събужда.

— Ох! — Скача от стола си и изпъва сакото. — Какво мога да направя за вас?

Поглеждам към надписа над гишето и казвам:

— Може ли един билет за „Казабланка“, ако обичате?

— Боже, вие сте ми първият клиент от седмици!

Бръчките около очите на мъжа са огромни, а веждите му са извънредно рунтави. Бялата му коса е съвършено сресана и въпреки че оплешивява, не я е преметнал на една страна, за да прикрие голото място. Изражението му е неподправено. Той е очарован. Ако трябва да съм честен, направо е щастлив.

Давам му десет долара и той ми връща пет долара ресто.

— Пуканки?

— Да, ако обичате.

Развълнуван, той ми сипва пуканки.

— За сметка на заведението — казва и ми намига. — Да ви е сладко.

Салонът е малък, но пък екранът е огромен. Трябва да изчакам малко, но старецът идва към 14:25.

— Не ми се вярва да дойде още някой. Имате ли нещо против да започнем малко по-рано?

Сигурно се притеснява да не му се развикам, ако трябва да чакам твърде дълго.

— Няма проблем.

Той се забързва по пътеката между редовете.

Седя почти в средата на залата. Може би съм ред по-близо до екрана. Филмът започва. Черно-бял.

По някое време той прекъсва и поглеждам нагоре към прозорчето на прожекционния апарат. Старецът е забравил да смени ролката. Провиквам се.

— Ей!

Нищо.

Предполагам, че отново е заспал, така че излизам от салона, виждам врата, на която пише „Само за персонала“ и влизам. В прожекционната стаичка човекът тихичко похърква, облегнат със стола си на стената отзад.

— Господине! — обаждам се аз.

— О, не! — сепва се той. — Не отново!

Видимо е разстроен, бърза да сложи следващата ролка, посипва си главата с пепел и се извинява.

— Нищо не е станало — казвам му, — успокойте се.

Но на него не му минават такива.

Отново и отново ми казва:

— Синко, не се притеснявай, ще ти върна парите и дори ще ти направя безплатна прожекция. — Той продължава трескаво. — На който филм искаш.

Приемам. Нямам избор.

Той се спуска напред и казва:

— Ако побързаш, ще стигнеш навреме и нищо няма да изпуснеш.

Преди да се върна в салона, се чувствам длъжен да се представя.

— Аз съм Ед Кенеди — казвам и протягам ръка.

Той спира, раздрусва ръката ми и ме гледа.

— Да, знам кой си. — Мигновено забравя за ролката и ме поглежда право в очите, изпълнен с доброжелателство. — Казаха ми, че ще дойдеш.

Той отново се връща към работата си.

Аз стоя на място.

Все по-добре става.

Доглеждам филма и се заричам, че няма да си тръгна, докато не разбера кой е казал на стареца, че ще дойда тук.

— Хареса ли ви? — пита ме той, но аз изобщо не му давам възможност да поведе подобен разговор. Питам го:

— Кой ви каза, че ще дойда?

Той се опитва да се измъкне.

— Не — почти паникьосан е. — Не мога.

Но все пак отстъпва.

— Обещах да не казвам, бяха такива мили хора…

Дръпвам го към себе си, така че да се гледаме в очите.

— Кой?

Той разглежда обувките си и килима. И като че се състарява още повече.

— Двама мъже ли бяха? — питам го.

Поглежда ме и в очите му прочитам „да“.

— Дарил и Кийт?

— Кои?

Опитвам по друг начин.

— Ядоха ли от пуканките?

Отново да.

— Дарил и Кийт са били — потвърждавам аз. Лакомите копелета. — Нищо не са ти направили, нали?

— Не, не. Много мили бяха. Дружелюбни. Преди месец дойдоха и гледаха „Господин Робъртс“. Като си тръгваха, ми казаха, че ще дойде едно момче на име Ед Кенеди и че като свършиш, ще получиш доставка.

— И кога ще свърша?

Той разперва ръце.

— Казаха ми, че ти ще знаеш — някак тъжно свежда поглед той. — Свърши ли?

Клатя глава.

— Нямам такова усещане. — Оглеждам се наоколо и пак се обръщам към него. — Трябва да направя нещо за теб. Нещо добро, специално за теб.

— Защо?

За малко да му кажа, че не знам, но не искам да лъжа.

— Защото имаш нужда.

Да не би да му трябват посетители, като на отец О’Райли? Съмнявам се. Едва ли задачите се повтарят.

Той се приближава.

— Може би ще си свършил, като дойдеш да видиш безплатния филм.

— Добре — съгласявам се.

— Можеш да си доведеш приятелката — предлага той. — Имаш ли си момиче, Ед?

Наслаждавам се на мига.

— Да — казвам. — Имам си момиче.

— Ами, доведи я тогава. — Той потрива ръце. — Само ти, момичето и големият екран — нищо не може да се сравни с това.

Засмива се дяволито.

— Като бях млад, обичах да водя девойките тук. Затова и купих киното, като се пенсионирах от строителството.

— И успяваш ли да изкараш нещичко?

— О, не, за бога! Не ми трябват пари. Обичам да пускам филмите, да ги гледам, да подремна. Жена ми казва, че това ни спестява кавгите, така че няма лошо.

— Прав си.

— Кога мислиш, че ще можеш да дойдеш?

— Може би утре.

Той ми дава каталог с размерите на енциклопедия, от който да си избера филм, но не ми трябва.

— Не, благодаря — казвам. — Знам какво искам.

— Наистина ли? Вече?

Кимам.

— „Непокорният Люк“.

Той отново потрива ръце и се усмихва широко.

— Прекрасен избор. Велик филм. Пол Нюман е забележителен, а Джордж Кенеди, твоят съименник, е незабравим. Какво ще кажеш за седем и трийсет утре?

— Идеално.

— Чудесно. Ще ви чакам с момичето ти. Как се казва?

— Одри.

— Хубаво име.

На път съм да си тръгна, но се сещам, че не знам как се казва мъжът. Той се извинява.

— Много съжалявам, Ед. Казвам се Бърни. Бърни Прайс.

— Приятно ми беше, Бърни. — Тръгвам да си вървя.

— На мен също — казва той. — Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Излизам и се потапям в горещия въздух на късния следобед и лятото.

 

 

Тази година Бъдни вечер се пада в четвъртък, тогава всички ще дойдат на карти и пуйка, а Марв ще подари голямата целувка на Портиер.

Звъня на Одри за утрешната прожекция и тя отменя срещата с гаджето си. Сигурно по настойчивостта в гласа ми е усетила, че имам нужда да дойде с мен. После отивам да се разходя до къщата на Мила на „Харисън авеню“.

Тя отваря вратата. Вижда ми се отслабнала. От известно време не съм я посещавал и тя грейва, като ме вижда. В началото стои леко прегърбена, но като вижда лицето ми, се изправя.

— Джими! — възкликва щастливо. — Влизай, влизай!

Когато влизам в дневната, виждам, че се е опитвала да чете „Брулени хълмове“ сама, но не е стигнала много далеч.

— Да — казва ми тя, като се връща с чая, — опитвах се да чета без теб, но не се получава.

— Искаш ли да ти почета сега?

— Много ще се радвам — усмихва се тя.

Обичам усмивката на тази старица. Обичам бръчките по лицето й и радостта в очите й.

— Искаш ли да дойдеш у нас на Коледа? — питам я.

Тя оставя чашата с чай.

— Да, разбира се. С удоволствие. Става… — Позволява си да ме погледне. — Все по-самотно ми е без теб, Джими.

— Знам — казвам. — Знам.

Слагам ръката си върху нейната и леко я погалвам. В такива моменти се моля душите да могат да се намират след смъртта. Мила и истинският Джими. Моля се за това.

— Глава шеста — започвам да чета. — Мистър Хиндли дойде за погребението и — нещо, което ни смая и накара съседите да клюкарстват — доведе със себе си и съпруга…

 

 

Понеделник е работен ден, имам много клиенти и като че ли се оправям добре в трафика. Често целта ми зад волана е просто да не късам нервите на останалите шофьори. Днес се получава.

Прибирам се точно преди шест, хапвам с Портиер и вземам Одри около седем. Обул съм най-хубавите си джинси, ботушите и стара червена риза, избеляла до оранжево.

Одри отваря вратата и парфюмът й веднага ме лъхва.

— Хубаво ухаеш — казвам.

— Благодаря, любезни господине.

Тя ми позволява да целуна ръката й. Облечена е в черна пола, хубави високи обувки и блуза с пясъчен цвят. Всичко си пасва добре, косата й е на плитка, само отстрани са се изплъзнали няколко кичура.

Вървим по улицата и тя ме е хванала под ръка.

— Наистина много хубаво ухаеш — казвам отново. — И изглеждаш страхотно.

— Ти също — отговаря тя и се замисля за миг. — Дори и с тази ужасна риза.

Поглеждам се.

— Знам, отвратителна е, нали?

Но Одри няма нищо против. Подскача, почти танцува, докато върви, и ме пита:

— Кой филм ще гледаме?

Опитвам се да скрия задоволството си — знам, че филмът й е любим.

— „Непокорният Люк“.

Тя спира, а изражението й е толкова прекрасно, че почти ме разплаква.

— Надминал си себе си, Ед.

Последният път, когато чух тази фраза, беше отправена към Маргарет, сервитьорката. Този път обаче не звучи саркастично.

— Благодаря — отговарям и продължаваме да вървим. Завиваме по „Бел стрийт“ и ръката на Одри още е в моята. Иска ми се киното да беше по-далеч.

— Ето ги! — възкликва Бърни Прайс, когато пристигаме. Развълнуван е. Всъщност учуден съм, че не спи.

— Бърни — казвам вежливо. — Това е Одри О’Нийл.

— За мен е удоволствие, Одри — усмихва се Бърни.

Тя отива до тоалетната, а той ме дръпва развълнувано настрана и прошепва:

— Бива си го твоето момиче, Ед!

— Така е — съгласявам се. — Бива си я и още как.

Купувам от старите пуканки или поне се опитвам (защото Бърни не ми позволява да платя), влизаме и сядаме близо до вчерашното ми място.

Дал ни е и билети.

Непокоорният Люк — 19:30.

— И при теб ли „непокорният“ е написано с две о-та? — пита Одри.

Поглеждам развеселен. Така е и тази вечер това ми изглежда донемайкъде в реда на нещата.

Седим и чакаме и скоро отгоре, от стаичката с прожекционния апарат, се чува почукване. Долавяме и приглушен глас.

— Готови ли сте?

— Готови сме! — отвръщаме и двамата и се обръщаме към екрана.

Надявам се, че докато гледаме, Бърни е щастлив горе и си спомня какво е било, когато е идвал тук на моите години.

Дано още да вярва, че Одри наистина е моето момиче, докато гледа двете ни фигури пред големия екран — само два силуета.

Това е посланието.

Предадено е, но аз не мога да видя изражението на Бърни. Опитвам се да го уловя в лицата на екрана.

Да, надявам се, че Бърни е щастлив. Надявам се да си спомня.

Одри тихо си тананика мелодията от филма и в този миг тя е моето момиче. Вярвам го.

Тази вечер е на Бърни, но вземам и частица за себе си.

И двамата сме гледали филма по няколко пъти. Абсолютният ни фаворит. На някои места можем да казваме репликите на героите заедно с тях, но не го правим. Само седим и се наслаждаваме. Наслаждаваме се на празния салон, а аз на Одри и на това, че сме тук само двамата с нея.

Само ти и твоето момиче, чувам вчерашните думи на Бърни и разбирам, че тази вечер той заслужава много повече от това да седи горе в стаичката. Прошепвам на Одри:

— Имаш ли нещо против Бърни да слезе и да седне при нас?

Тя отговаря точно както очаквам:

— Нямам нищо против.

Прескачам краката й и се качвам до стаичката с прожекционния апарат. Бърни е заспал и го докосвам предпазливо.

— Бърни.

— Да, Ед? — сепва се той.

— С Одри се чудехме дали не искаш да слезеш долу и да гледаш филма с нас.

Той протестира, дори се поизправя на стола.

— О, не, в никакъв случай! Толкова работа имам тук, а и вие двамата трябва да сте сами. Нали знаеш, луди-млади…

— Хайде, Бърни. Ще се радваме да дойдеш при нас.

— Не, не, не! — Той е непреклонен. — Не мога.

Спорим още около минута, накрая се предавам и се връщам в салона. Когато сядам до Одри, тя ме пита къде е Бърни.

— Не искаше да ни притеснява — казвам, но докато се намествам на седалката, вратата се отваря и Бърни застава в правоъгълника от светлина. Бавно тръгва към нас и сяда от другата страна на Одри.

— Радвам се, че дойде — прошепва му тя.

Бърни ни поглежда.

— Благодаря ви.

Уморените му очи примигват признателно и той оживено се обръща към екрана.

След петнайсетина минути Одри намира ръката ми. Вплита пръсти в моите и ги стиска леко. Поглеждам я и виждам, че държи и ръката на Бърни. Понякога приятелството на Одри ми е достатъчно. Понякога тя знае точно какво да направи.

Умее да подбере съвършено момента.

Всичко върви прекрасно, докато идва време да се сменя ролката.

Бърни отново спи. Будим го.

— Бърни! — прошепва Одри и лекичко го побутва.

Той се събужда, скача от стола и извиква:

— Ролката!

Бързо излиза на пътеката и когато вдигам поглед към прожекционната стая, виждам.

Там вече има някой.

— Одри — казвам. — Виж.

И двамата ставаме и вперваме очи в прозорчето.

— В стаята има някой.

Като че самият въздух около нас е затаил дъх, докато най-сетне се размърдвам. Минавам покрай нея и излизам на пътеката.

В началото Одри не знае какво да прави. Но скоро чувам стъпките й зад мен. Тичам по пътеката, без да изпускам от очи сянката в стаичката. Тя ни вижда и съответно движенията й се забързват. Още преди да сме стигнали до вратата на салона, вече е изхвърчала навън.

Отвън, във фоайето, освен на стар килим и на гранясали пуканки се носи и дъх на напрежение. Миризмата на някой, който е бил тук и си е отишъл. Запътвам се към вратата с надпис „Само за персонала“. Одри е зад мен.

Когато влизаме в стаята, първото нещо, което виждам, са треперещите ръце на Бърни.

На лицето му е изписан потрес, който пълзи от устните към гърлото му.

— Бърни! — обръщам се към него. — Бърни!

— Ужасно ме стресна — казва той. — Едва не ме събори, докато тичаше навън. — И сяда. — Добре съм, Ед.

Поема си дъх и посочва към купчината ролки.

— Какво? — казва Одри. — Какво има?

— Ролката най-отгоре — отвръща Бърни. — Не е от моите.

Отива и я взема. Разглежда я. На нея има малък етикет с нещо надраскано. Една дума. Ед.

— Да я пуснем ли?

За миг оставам безмълвен, но накрая кимам.

— Най-добре отидете в салона — предлага Бърни. — Оттам ще виждате много по-добре.

Преди да изляза, задавам въпрос, на който имам чувството, че Бърни може да отговори.

— Защо, Бърни? — питам го. — Защо продължават да ми причиняват това?

Но Бърни само се усмихва и казва:

— Все още не разбираш, така ли?

— Какво трябва да разбера?

Той ме поглежда и не бърза да отговори.

— Правят го, защото могат. — Гласът му е уморен, но твърд. Това е самата истина. — Отдавна е било замислено. Поне от година.

— Те ли ти казаха?

— Да.

— С тези думи?

— Да.

Стоим така може би няколко минути и размишляваме. Бърни се раздвижва пръв.

Хайде, деца — казва, — слизайте долу. Ще сложа ролката и веднага идвам.

Излизаме във фоайето. Облягам се на вратата, а Одри ме пита:

— Винаги ли е така?

— Кажи-речи — отговарям, а тя само клати глава и мълчи. — Най-добре да тръгваме.

След няколко опита я убеждавам да се върнем в салона.

Почти свърши — казвам и кой знае защо ми хрумва, че за Одри това се отнася за филма.

А за мен?

Вече не мисля за филми. Не мисля за нищо. Само за карти. За аса.