Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

2. Въведение към живота ми: сексът трябва да е като математиката

Ще ви кажа няколко думи за живота си. Играя карти няколко вечери в седмицата. Това ни е заниманието.

Играем една игра, която се казва „Злоба“ — не е особено трудна и е единствената, която ни харесва на всички и не се караме много.

Първият е Марв, който никога не млъква, опитва се да пуши пура и същевременно да се наслаждава на играта.

Вторият е Ричи, който постоянно мълчи и си мърда смешната татуировка на десния бицепс. През цялото време надига бирената бутилка с дълго гърло и попипва бакенбардите си, които стоят като залепени върху момчешкото му лице.

Третата е Одри. Тя седи срещу мен, без значение къде играем. Има пясъчноруса коса, стройни крака, най-очарователните криви зъби на света и хубави бедра. Гледа много филми и също е таксиметров шофьор.

И накрая съм аз.

 

 

Преди да кажа каквото и да било за себе си, трябва да ви съобщя някои факти:

1. На деветнайсет Боб Дилън е имал солиден опит на сцената в Гринич Вилидж, Ню Йорк.

2. Деветнайсетгодишният Салвадор Дали вече е имал няколко шедьовъра като художник и бунтар.

3. На деветнайсет Жана д’Арк е била най-търсената жена на света, след като е направила революция.

Та така, да ви кажа за Ед Кенеди, също на деветнайсет… Точно преди банковия обир направих рекапитулация на живота си.

Таксиметров шофьор — при това бях излъгал за възрастта си, защото трябва да имаш навършени двайсет години. Не е кой знае каква кариера.

Никаква тежест в обществото. Нищо.

Бях разбрал, че светът е пълен с хора, които вървят към величието, докато аз изпълнявах нарежданията на оплешивяващ бизнесмен на име Дерек и в петък вечер гледах да избягвам пияниците, които можеха да повърнат в колата ми или да ми избягат. Всъщност идеята да опитам с таксито беше на Одри. Не й трябваше много време да ме убеди, най-вече защото бях влюбен в нея от години. Никога не бях напускал градчето. Не ходех в университет. Ходех при Одри.

Постоянно си задавах въпроса: „Е, Ед, какво си постигнал за деветнайсет години?“ Отговорът беше прост.

Едно голямо нищо.

Бях го споменавал пред няколко души, но всички те ми казваха да си налягам парцалите. Марв ме нарече рядко мрънкало. Одри ми каза, че на деветнайсет още ми е рано за криза на средната възраст. Ричи просто ме изгледа, все едно му говорех на непознат език. А когато го споменах пред майка ми, тя заяви:

— А така, я вземи сега се разреви!

Мама ще ви хареса, повярвайте ми.

 

 

Живея в една съборетина заради ниския наем. Малко след като се нанесох, разбрах от брокера, че собственик бил шефът ми. Моят шеф е гордият основател и управител на фирмата за таксиметрови превози, в която работя — „Свободни таксита“. Доста съмнителна фирма, меко казано. С Одри нямахме никакъв проблем да ги убедим, че сме достатъчно възрастни и опитни да караме такси. Преправяш някоя и друга цифра в удостоверението за раждане, показваш им някаква шофьорска книжка и си приет. Започнахме работа още същата седмица, защото не им достигаха хора. И никакви препоръки и проверки. Никакви формалности. Не е за вярване колко може да постигне човек с хитрост и измама. Както е казал Разколников: „Където разумът е безсилен, дяволът помага!“. Ако не друго, поне мога да претендирам за титлата „най-млад таксиджия в околността“ — шофьор вундеркинд. Това е постижението с обратен знак, което оформя живота ми. Одри е с няколко месеца по-голяма от мен.

Съборетината, която обитавам, е близо до града, но тъй като не ми разрешават да се прибирам с таксито, до работата ми е доста път пеша. Освен ако Марв не ме закара. Причината да нямам собствена кола е, че возя хората насам-натам по цял ден и цяла нощ. Последното нещо, което ми се иска да правя в свободното си време, е да карам.

Градчето, в което живеем всички, е съвсем обикновено. Намира се оттатък последните квартали на столицата и има хубави и недотам хубави части. Сигурно няма да се изненадате, като ви кажа, че аз произхождам от недотам хубавите части. Цялото ми семейство е израснало в най-северния район, което е нещо като наша мръсна тайна. Там бъка от бременни тийнейджърки, празноглави безработни бащи и майки като моята, които пушат, пият и излизат пред хората с ботуши от овча кожа[1]. Къщата, в която израснах, беше абсолютна дупка, но аз останах там, докато брат ми Томи завърши училище и отиде да учи в университета. Понякога си давам сметка, че и аз бих могъл да направя същото, но ме мързеше да уча. Четях книги, вместо да уча математика и всичко останало. Можех да взема някакъв занаят, но тук не приемат чираци, особено такива като мен. Заради мързела, за който вече споменах, училището не ми вървеше, като изключим английския благодарение на четенето. И тъй като баща ми пропиваше всичките ни пари, след училище направо започнах работа. Най-напред в една невзрачна верига за хамбургери, чието име ме е срам да ви кажа. После подреждах папките в една прашна счетоводна кантора, която затвори само седмица след постъпването ми. И накрая — върхът, кулминацията на моята трудова кариера до момента.

Таксито.

Имам си и съквартирант. Казва се Портиер и е на седемнайсет. Той седи пред замрежената външна врата и слънцето изпъстря със светли петна черната му козина. Старите му очи сияят. Той се усмихва. Казва се Портиер, защото от съвсем ранна възраст обича да седи до външната врата. Правеше го у дома, прави го и сега в моята съборетина. Обича да седи там, където е приятно и топло, и не пуска никого да влезе. Не за друго, а защото е много стар и не му се мърда. Той е кръстоска между ротвайлер и немска овчарка и смърди с някаква особена миризма, която нищо не може да изличи. Сигурно затова никой освен приятелите ми картоиграчи не влиза вкъщи. Вонята на кучето удря новодошлия право в носа и дотук. Никой не е толкова луд да остане по-дълго, камо ли да влезе вътре. Аз дори се опитвах да го накарам да използва дезодорант. Втривах го под мишниците му в промишлени количества. Пръсках го от главата до петите, но от това той смърдеше още по-силно. Направо на скандинавски клозет.

Портиер беше на баща ми, но когато старецът умря преди половин година, мама ми го пробута на мен. Беше й писнало да използва за тоалетна мястото точно под простора й.

(„Може да ходи където си иска из двора. Но къде го прави той? — питаше тя и сама си отговаряше: — Точно под скапания простор!“)

Така че, когато се изнесох, го взех със себе си.

В моята съборетина.

При неговата врата.

И той е щастлив.

Аз също.

Той е щастлив, когато слънцето го топли през мрежата. Щастлив е да спи там и да се отдръпва лекичко назад, когато се опитвам вечер да затворя дървената врата. В такива моменти страшно го обичам това куче. Аз така или иначе го обичам. Но как смърди само, господи!

Сигурно скоро ще умре. Очаквам всеки момент това да стане — все пак е на седемнайсет. Но не мога да си представя отсега как ще го приема. Сигурно ще умре спокойно в съня си и безмълвно ще се отдръпне в себе си. Обикновено си представям как коленича до вратата, хвърлям се върху тялото му и ридая, заровил лице в смрадливата му козина. Чакам го да се събуди, но това не става. Погребвам го. Изнасям го навън и усещам как топлината се сменя със студ, докато хоризонтът бушува и рухва в задния ми двор. Засега обаче той е добре. Виждам го, че диша. Само дето смърди, все едно е умрял.

Имам телевизор, на който му трябва време да загрее, телефон, който почти не звъни, и хладилник, който бръмчи като радио.

Върху телевизора стои снимка на семейството ми отпреди години.

И понеже почти не гледам телевизия, рядко поглеждам и снимката. Никак не е лоша всъщност, макар че е хванала прах. Майка ми, баща ми, двете ми сестри, аз и по-малкият ми брат. Половината от нас се усмихват, другата половина — не. Това ми харесва.

Като говорим за семейството ми, майка ми е от онези жилави жени, дето никой не може да им излезе насреща. А в последно време си е изработила и навика да псува, за което ще ви кажа малко по-нататък.

Както вече казах, баща ми умря преди около половин година. Той беше самотен, свестен, тих впиянчен неудачник. Бих могъл да кажа, че да живееш с майка ми не е лесно и затова се е пропил, но знам, че това не го извинява. Можеш да си измисляш всякакви извинения, без самият ти да им вярваш. Той доставяше мебели. Когато умря, го намериха седнал в един стар фотьойл вътре в камиона. Просто си седял там, мъртъв и умиротворен. Имало още сума ти неща за разтоварване. После разправяха, че се е скатавал. И тогава черният му дроб отказал.

Брат ми Томи се оправи доста добре. Той е с една година по-малък от мен и учи в университета в големия град.

Сестрите ми се казват Лий и Катрин.

Когато Катрин забременя на седемнайсет, плаках. Тогава бях на дванайсет. Скоро след това тя напусна дома ни. Никой не я е гонил. Просто си замина и се омъжи. Това беше голямо събитие по онова време.

Година по-късно, когато си тръгна и Лий, нямаше проблеми. Тя не беше бременна.

Аз съм единственият, който останах тук. Всички останали заминаха за града и живеят там. Томи е най-добре. Кани се да става адвокат. Дано да му потръгне. Сериозно го казвам.

До снимката на телевизора има и още една — на нея сме Одри, Марв, Ричи и аз. Миналата Коледа нагласихме таймера на апарата на Одри — и ето ни четиримата. Марв е с пура, Ричи е полуусмихнат. Одри се смее, а аз държа картите си и се блещя в най-калпавата ръка, която се е падала на някого, откакто свят светува.

 

 

Готвя.

Ям.

Пера, но рядко гладя.

Живея в миналото и вярвам, че Синди Крауфорд е най-добрият супермодел на света. Това е животът ми.

 

 

Имам тъмна коса, почти мургава кожа и кафяви очи. Мускулите ми са що-годе нормални. Би трябвало да вървя по-изправен, но не го правя. Обичам да стоя с ръце в джобовете. Ботушите ми почти се разпадат, но аз продължавам да ги нося, защото си ги обичам и си ги пазя.

Често ги обувам и излизам. Понякога отивам до реката, която минава през града, или си правя разходка до гробището — да навестя баща ми. Портиер идва с мен, разбира се, стига да е буден.

Най-много обичам да вървя с ръце в джобовете, с Портиер от едната ми страна, и да си представям, че Одри върви от другата.

Винаги виждам нашата групичка в гръб. И някакво сияние, което преминава в мрак. Одри. Портиер. И аз.

Аз държа пръстите на Одри в моите.

Още не съм написал велика песен като Дилън, нито съм започнал първата си сюрреалистична картина, съмнявам се и че бих могъл да направя революция, ако се опитам — защото освен всичко останало, съм си смотано копеле, макар че съм висок и строен. Само дето съм слабак.

Общо взето, май се чувствам най-добре, когато играя карти или когато съм закарал някого и се връщам обратно — да речем, от големия град или някъде още по̀ на север. Прозорецът е свален, вятърът прокарва пръсти в косата ми, а аз се усмихвам на хоризонта.

После влизам в града и се отправям към гаража на „Свободни таксита“.

Понякога мразя звука на затръшващата се врата.

 

 

Както вече казах, ужасно обичам Одри.

Одри, която спи с кого ли не, само не и с мен. Тя винаги е казвала, че ме харесва прекалено много, за да го прави с мен, а аз лично никога не съм опитвал да я съблека, за да я видя напълно нова и трепереща пред себе си. Страх ме е. Вече ви казах, че като се стигне до секс, съм жалка работа. Имал съм една-две приятелки, които не ме превъзнасят особено като любовник. Едната ми каза, че съм най-непохватният тип, когото е срещала. Другата се смееше всеки път, когато се опитвах да направя нещо. Това не ми помогна особено да се представя добре и не след дълго тя ме напусна.

Лично аз смятам, че сексът трябва да е като математиката. Както е в училище.

На никого не му пука, че е слаб по математика. Някои дори се хвалят с това и разправят: „По разказвателните предмети и английски — иди-дойди, но по математика съм пълен гьон.“ А другите им отговарят със смях: „И аз съм така. Тия логаритми — нищичко не вдявам!“

Човек би трябвало да може да говори така и за секса. Би трябвало да може гордо да заяви: „Като стане дума за оргазъм, съм пълен гьон. Всичко друго — иди-дойди, но от това нещо и представа си нямам.“

Никой обаче не го казва.

Не може.

Особено ако е мъж.

Ние мъжете си мислим, че трябва много да ни бива в тази работа, аз пък ви казвам, че мен никакъв ме няма. Трябва също така да си призная, че и по отношение на целуването има какво да се желае. Едната от приятелките ми се опита да ме научи, но в крайна сметка май се отказа. Подозирам, че с езика нещо не се справям, но какво мога да направя?

Това е просто секс.

Нали поне така си казвам.

Свикнал съм да лъжа.

Но да се върнем на Одри — би трябвало да съм поласкан, че не иска дори да ме докосне, защото ме харесва повече от всички други. Звучи съвсем убедително, не е ли така?

Когато е разстроена или потисната, сянката й се появява на прозореца ми. Тя влиза и пием евтина бира или вино, гледаме филм или и трите заедно. Нещо старо и дълго като „Бен Хур“ например, което се точи до късно през нощта. Тя е до мен на дивана в бархетната си риза и срязаните дънки, превърнати в шорти, а когато по някое време заспи, аз донасям одеяло и я завивам.

Целувам я по бузата.

Погалвам я по косата.

Замислям се как живее сама също като мен и никога не е имала истинско семейство, само преспива с различни мъже. Тя никога не допуска и намек за любов. Мисля си, че някога е имала семейство, но от онези, в които си раздават шамари. Тук такива с лопата да ги ринеш. Мисля, че ги е обичала, но те само са я наранявали.

Затова не иска да обича.

Никого.

Предполагам, че така се чувства по-добре, и кой ли би я упрекнал? Докато спи на дивана ми, все си мисля за тези неща. Всеки път. Завивам я, лягам си и сънувам. С отворени очи.

Бележки

[1] Става дума за популярните унисекс ботуши UUGs (съкратено от ugly boots — грозни ботуши (англ.)). — Б.ред.