Джак Ванс
Господарите на Драконите (1)

ГЛАВА 1

Жилището на Джоз Бенбек, издълбано в сърцето на варовиковите скали, се състоеше от пет главни стаи, разположени на пет различни етажи. Най-отгоре се намираха реликварият и залата за съвещания: в първият — тъмна мрачна стая — се съхраняваха архивите, трофеите и реликвите на рода Бенбек; а втората — тясна и дълга стая с висока до гърдите ламперия и измазан в бяло сводест таван — пробиваше напълно канарата, като единият и вход поглеждаше Долината на Бенбек, а другият — Пътя на Керген.

По-долу се разполагаха личните помещения на Джоз Бенбек: гостна и спалня, под тях — кабинета му и накрая, на самото дъно — работилницата, където освен господаря, никой друг нямаше достъп.

Да се влезе в тези помещения бе възможно само през кабинета — голяма Г-образна стая с украсен сводест таван, от който висяха четири полюлея. Сега тук бе тъмно, стаята се осветяваше с водниста сива светлина, идваща от четирите стъклени пластинки, в които по подобие на камера обскура се помещаваха изгледи от Долината на Бенбек. Стените бяха облицовани с плетена тръстика, а подът бе покрит с килим на разноцветни — кестеняви, кафяви и черни — кръгове и квадрати.

В центъра на кабинета стоеше разсъблечен човек с дълги кафяви коси, падащи свободно на гърба му, и златна огърлица на шията. Ъгловатото лице имаше резки черти. Сякаш той се прислушваше към нещо и размишляваше. твреме на време поглеждаше кристалното кълбо, намиращо се на близката лавица, и устните му се мърдаха така, сякаш се опитваше да запомни трудна фраза.

В далечният край на кабинета безшумно се отвори тежка врата и в стаята погледна цветуща млада жена с насмешливо изражение на лицето. Като забеляза голия човек тя с труд сдържа да не възкликне от удивление. Мъжът се обърна, но вратата бе вече хлопнала.

Няколко мига той стоя неподвишен, погълнат от мислите си, после бавно тръгна към стената. Отвори капака на шкафа за книги и пъхна вътре ръка. Шкафът неочаквано се измести настрана. По спирална стълба гостът се спусна в личната работилница на Бенбек. В центъра на това помещение се намираше голяма маса, затрупана с различни инструменти, метални детайли и парчета от електронни схеми. Очевидно тези неща особено интересуваха господаря на стаята.

Голият човек хвърли поглед на масата, взе един от предметите, небрежно го разгледа и се усмихна. Погледът му остана чист и удивен като на дете. Приглушени гласове от кабинета достигнаха работилницата. Човекът вдигна глава, заслуша се и после се дръпна от масата.

Той вдигна една каменна плоча на пода и се плъзна през образувалия отвор в мазето. Като върна камъка на мястото му, той взе светещия прът и тръгна по тесния тунел, който скоро премина в естествена пещера. През различни промеждутъци на времето прътът излъчваше слаб поток светещи частици, едва-едва нарушаващи мрака. Голият бързо вървеше напред, сребристите му коси пламаха след него, като ореол…

* * *

В кабинета по това време спореха момичето-менестрел Фейд и престарелият сенешал.

— Но аз го видях! — настояваше тя. — С очите си видях Свещения, намираше се така близо до мен, както ти сега. — Тя гневно хвана стареца за лакътя. — Мислиш си, че съм мръднала или изпаднала в истерия, а?

Вайф, сенешала, повдигна рамене, като не се съгласи нито с едното, нито с другото.

— Нещо не го виждам — той се изкачи нагоре по стълбата и погледна в спалнята. — Празна е. Къде е той? Аз през цялото време бях на поста си пред вратата.

— Ти спеше. Когато дойдох, хъркаше.

— Грешиш, само кашлях.

— Със затворени очи, нали, и отметната назад глава, а?

Вайф още веднъж повдигна рамене.

— Дали съм спал или не, работата не се променя. Ако той е влизал в кабинета край мен, то как си е отишъл? Събудих се веднага щом ме извика, нали?

— Тогава, стой на поста си, докато не намеря Джоз Бенбек.

Фейд побягна по тунела, който скоро се превърна в Прохода на птиците, наречен така заради причудливите птици от лазур, злато, циновар и малахит, вложени в мраморните стени. През арка от зелен и сив нефрит премина в Пътя на Керген — естествено дефиле, образуващо главния вход на Селището на Бенбек. Като достигна повърхността, момичето извика двама младежи, които работеха на полето.

— Бягайте в конюшната и намерете там Джоз Бенбек! Изпратете го веднага насам, аз трябва да говоря с него.

Младежите захвърлиха работата си и побягнаха към ниския цилиндър от черен кирпич, разположен на миля от селището — обора на драконите. Над тренировъчните площи се вдигаше прах и пепел; проблясваха люспи; донасяше се звън на оръжие. Грумовете — ездачите на драконите, облечени в черни кожи, се занимаваха с обичайните си работи.

Фейд чакаше опряла се на стобора. Постепенно момичето започна да се съмнява в срочността на съобщението си и дори в правдоподобността му.

— Не! — яростно зашепна тя. — Видях го! Видях го!

Склен ослепително ярко блестеше на зенита. Времето беше чудесно. Долината от двете си страни бе заобиколена с бели скали. Хребета на Бенбекови се очертаваше на фона на тъмните планини. От полетата се носеше приятен аромат на цъфтяща вики.

Фейд въздъхна и наполовина се убеди, че е сбъркала. Още веднъж, но вече не така страстно, се увери в обратното. Никога тя не бе виждала Свещените, защо тогава си въобрази, че е срещнала един от тях?

Младежите дотичаха до оборите. След миг оттам изкочи Бенбек, възседнал тънконогия висок Паяк и в тръс се насочи към Селището на Бенбек.

Несигурността на Фейд нарастваше. Може би, Джоз ще се разсърди или ще посрещне съобщението и с недоверчив поглед? С напрежение тя чакаше приближаващия се ездач.

Преди месец дойде в Долината на Бенбек и още не беше уверена в положението си. Наставниците и прилежно я бяха учили в усамотената малка долина на юг, където се бе родила, но несъответствието между обучение и реална действителност често я поставяше в задънена улица. Учили я бяха, че хората се делят по своето поведение на строго определени групи. Но Джоз Бенбек не даваше признаци, че принадлежи към някоя от тях и поведението му бе непредсказуемо.

Тя знаеше, че е сравнително млад, но по външния му вид трудно можеше да се съди за възрастта му. Той притежаваше строго бледо лице, сиви проблясващи като кристали очи и тънки прави устни. Движеше се вяло, в гласа му не се усещаше страстност и не претендираше за изкуството да владее сабята и пистолета. Изглеждаше, че доброволно бе отхвърлил всичко, което би могло да предизвика възхищение или преклонение пред него, но Фейд, която отначало го смяташе за студен, постепенно си промени мнението. Тя реши, че е самотен и скучаещ човек със спокоен хумор, ставащ често мрачен. Към нея се отнасяше подчертано вежливо и Фейд, изпробвала на сто и два приема кокетството си, така и не успя да предизвика съответната искра.

Джоз Бенбек се спеши и заповяда на Паяка да се върне обратно. Фейд неловко приближи господаря и той я погледна въпросително.

— Защо бе нужна тази припряност? Ти спомни ли си деведнадесетия раздел?

Фейд пламна от смущение. Някога тя простодушно бе разказала за строгото си обучение и сега Джоз и напомни една от класификациите, за която бе забравила.

— Отворих вратата на кабинета ти — каза тя бързо, като се възбуждаше непрекъснато, — и го видях. Гол Свещен! Той не ме забеляза. Бързо затворих вратата и побягнах за Вайф. Когато се върнахме, там беше пусто!

Джоз удивено повдигна вежди.

— Странно — и след миг запита: — Ти сигурна ли си, че не те е забелязал?

— Да, но когато се върнах с Вайф, той бе изчезнал. Истина л и е, че владеят магията?

— Не знам.

Те влязоха в Пътя на Керген и през множество изсечени в скалите тунели и коридори отидоха в чакалнята. Вайф отново дремеше на стола си. Джоз със знак заповяда на Фейд да спре и внимателно влезе в кабинета си. Огледа се на всички страни и ноздрите му затрептяха от ловджийска страст. Стаята бе празна. Бенбек изтича по стълбата и огледа спалнята. Нямаше никой. Ако се е минало без магии, значи Свещеният е намерил тайния вход. С тази мисъл стопанинът се спусна в работилницата и тук усети едва доловимата сладко-кисела миризма на Свещения. Следа ли беше? Възможно.

Сантиметър по сантиметър Джоз оглеждаше стаята под различни ъгли. И накрая до стената намери едва виждаща се цепнатинка, образуваща на пода правоъгълник.

Джоз кимна със задоволство, стана и се върна в кабинета си, където внимателно огледа лавиците. Какво бе привлякло тук Свещения? Книгите ли? Но нима те владеят изкуството на четенето? „Когато следващия път срещна Свещен, ще го запитам за това“ — вяло си помисли Джоз, — той ще ми каже истината". Но веднага разбра, че въпросът му е нелеп. Та нали Свещените са варвари.

Той погледна жълтото мраморно кълбо, което считаше за най-ценното от своите вещи — изделие от митичния Едем. Май не е докосван. На съседната лавица се намираха моделите на драконите му — ръждиво червената Мегера, Дългорогия Убиец и братовчед му Крачещия Убиец, Синия Ужас, Дявола с невероятно силната опашка, завършваща със стоманена топка, и страхотния Джагър с полиран като бяло яйце череп. До тях се намираше родоначалникът производител на цялата група — бисерно-бледо същество на два крака с два гъвкави крайника в центъра на туловището и два хрилни отвора на шията. Тези статуйки бяха изработени прекрасно, но с какво са могли да привлекат вниманието на Свещения? Той без никакви пречки би могъл да изучава оригиналите.

Тогава, може би работилницата? Джоз потърка брадата си. Нямаше някакви особени илюзии за ценноста на работата си. Просто интересни занимания, нищо повече. Реши да престане с догадките. Свещеният е дошъл без никакви научни цели, възможно бе, посещението да е част от продължаващо разузнаване. Но защо?

Силно чукане по вратата го стресна.

— Джоз Бенбек, послание от Ървис Карколо от Щастливата Долина. Желае да се срещне с тебе и чака отговора на билото на Хребета на Бенбек.

— Добре. Ще се срещна с него.

— Тук или на билото?

— На билото, след половин час.