Такър Маларки
Възкресението (11)

Глава девета

Ако мъжът и жената бяха останали едно,

те нямаше да познаят смъртта.

Евангелие от Филип, открито в Наг Хамади

На другата сутрин Майкъл не слезе на закуска. Джема го чакаше да се появи за кафето в десет и докато разгръщаше вестника, мислите й витаеха около загадъчния Антъни и около онова, което той не пожела да й каже. Взря се в трептящата светлина на утрото в градината. Розовият храст се опираше в прозореца, цветовете му бяха изключително красиви, никога през живота си не бе виждала такова съчетание на нюанси — бледорозовото неусетно преминаваше в жълто. Сякаш бяха излезли изпод четката на художник. Тя си играеше с лъжичката и се питаше какво разбира Дейвид Лейзар под „тъмни тайни“.

Към единайсет часа светлината навън се нажежи, а цветът на розите стана ярък и наситен. Джема се отказа да чака Майкъл и потърси някой друг, който би могъл да я упъти до музея. Откри Найлах в трапезарията да дава наставления на прислугата как да подредят гроздето и смокините във фруктиерата. Тя бе елегантна дори във всекидневния си тоалет. Широката й черна пола бе стегната в талията, червената й блуза бе изпъстрена с бели цветчета. Как ли бе избегнала съдбата на повечето египтянки да ходи забулена? Като се бе омъжила за европеец ли? Джема осъзна, че Найлах беше спряла да дава нареждания и сама се взираше в нея.

— Познаваше ли добре баща ми?

— Достатъчно, за да ми липсва — усмихна се Найлах.

— Останах с впечатлението, че си е тръгнал от дома ви дълго преди да почине. Все още не разбирам какво се е случило между него и Дейвид.

Найлах се върна към своите занимания.

— Скараха се. Такива са мъжете. Не могат да се помиряват, не знаят как. Дейвид се бе заинатил, а баща ти бе човек на принципите.

Джема гледаше как пръстите на Найлах с красиво оформен маникюр почиват за кратко върху ръба на фруктиерата, а сетне се раздвижват, за да преместят една смокиня, уравновесявайки по-добре общия изглед. Тази жена водеше съвършен, спокоен живот.

— А Дейвид не е ли човек на принципите?

— Такъв е. Но си мисли, че не е, и в това е грешката му. Майкъл го обвинява, че не познава войната. Ала в душата на Дейвид бушува друга война, жестока война на личността.

— Старините — подаде Джема. — Майкъл го обвинява в грабеж.

— Всички грабят. Всички, освен баща ти.

Двете жени замълчаха.

— В каква вяра си възпитана, Найлах?

— Отгледана съм с много пари — смръщи вежди тя. — Не ми е била необходима никаква вяра.

— От търговия с антики ли?

— Че от какво друго? — Найлах леко прехапа устни. — Понякога съжалявам, че баща ми се е занимавал с това. Даде ми всичко, но не и вяра. Вярата, която от векове се е предавала от поколение на поколение, внезапно бе прекъсната. Някои дори смятат, че е по-силна от смъртта. За нашето семейство тя бе като венец, сплетен от цветя.

— А за това семейство?

— В това семейство Бог променя своята форма. Ако останеш достатъчно дълго с нас, вероятно ще видиш как той идва и си отива.

Когато Джема тръгна да излиза, Найлах викна след нея:

— Седмицата след идната събота организираме годишния си прием с танци. Надявам се, че ще дойдеш.

— Разбира се — отвърна Джема.

Найлах събра дланите си и изрече:

— Майкъл толкова ще се зарадва.

 

 

Докато вървеше към музея, Джема се заглеждаше в жените, които отминаваха, в момичетата, които отвръщаха на погледа й, и в забулените матрони, които след напрегнатия критичен поглед, който отправяха към нея, бързо поглеждаха встрани. Какво ли чувстват, питаше се Джема. Погнуса? Срам? Какво става с тях по време на съзряването им; по кое време на живота си получават нареждане да крият лицата си? Тя усети собственото си тяло и дрехите си, които за разлика от тези на египтянките очертаваха формите й; облеклото й бе в светли и ярки тонове и в него нямаше никаква тайнственост. Усещаше босите си крака, свежестта на въздуха и слънцето върху кожата си. При тези обстоятелства бе някак странно да усеща женствеността си, ала в същото време осъзнаваше, че това й е приятно. Тялото й никак не беше лошо; то откликваше на всяко нейно желание почти безпрекословно. Бе оцеляло във войната. И тя си помисли, че твърде дълго е било пренебрегвано, запокитено в онази част на съзнанието й, към която много рядко обръщаше очи. След толкова много години, прекарани в грижи за ранени и самотни мъже, тя бе изгубила всякакво сексуално чувство. Медицинската сестра не можеше да си позволи да мисли за подобни неща; и без това желанието толкова терзаеше бедните войничета. Трябваше да внимава да не ги окуражи по някакъв начин.

Мислите й отново се върнаха на картинките, които баща й пазеше в кабинета си. Графичните изображения на сексуалния акт я бяха смутили, ала те по никакъв начин не бяха вулгарни. Смущението й се пораждаше по-скоро от факта, че половото сношение бе представено като нещо свещено.

Докато крачеше по „Шариа Каср ел-Аини“, в главата й нахлуха спомени. Сигурно бе дошло време да позволи на някои от тях да се завърнат при нея. Романът й с младия капитан, чиято ръка бе откъсната от граната. Може пък да е било истинска любов. Или дори нещо повече. Инфекцията бе ужасна; остатъците от ръката му висяха като парцали и представляваха каша от кости, сухожилия и обгорена плът. Седмици наред Джема наблюдаваше как лекарите режеха гангренясалата му ръка; бе свидетел на тихия му протест, гледаше го дотогава, докато от ръката му не остана нищо. Капитанът лежа в лазарета по-дълго от останалите. Тя научи името му, четеше му, когато той се събуждаше от болки, мълчаливо бдеше до кревата му, когато инфекцията се разнесе по цялото му тяло. През последната седмица от живота му очите му бяха замъглени от морфина и краткия миг без болки, който той му осигуряваше. Когато усети, че времето му свършва, започна да й говори. Тя се превърна в негов изповедник, замести семейството му и света, който напускаше. Призна й, че сърцето му никога не е принадлежало на жена; струвало му се, че би могъл да си представи какво е всъщност любовта. Когато й предложи да се оженят, тя го държеше за ръката. И двамата се засмяха. После той извърна глава и заплака. Предложи й нещо по-просто. Някоя нощ биха могли да дръпнат завесата и да слеят телата си. Щял да бъде много тих.

Джема още можеше да чуе глухия му от морфина глас, да види измъчените му, безжизнени синьо-зелени очи, дългите му пръсти, милващи нейните със сила, която я бе удивила. Отново почувства гъдела и тръпката на собственото си, погребано някъде дълбоко в нея желание. Нима в това има нещо лошо? — мислеше си тя. Може би тази нощ ще бъде дар и за двамата? Нима е време за проява на фалшив морал? Не може да му откаже тъкмо сега.

И ето че една вечер те се докоснаха с трепет и оставиха света и войната зад себе си. Сякаш получиха отговор на всичките си въпроси. Спомни си колко нежни бяха един към друг, как нещо крехко и трепетно навлезе в живота й. Нещо, което отдавна бе забравила.

Беше й толкова хубаво с нейния капитан, че беше сигурна — непременно ще си плати за това. Нямаше представа колко висока бе цената. А трябваше да се досети. Трябваше да знае, че в лазарета нищо не остава скрито, че всичко се чува, дори най-слабото пърхане на крилцата на молеца, който се блъска в крушката, че в очакването на смъртта всички са наострили уши за вибрациите на живота.

„Сестра Бастиан, вие се изложихте.“

Първото обвинение бе подхвърлено от един млад войник, който се бе почувствал предаден. И други се чувстваха като него. Притиснаха я в ъгъла. А защо не ние? „Ние може и да оживеем.“

Тъкмо затова, каза тя. А сега ме оставете. Озъби им се и се залови да сменя чаршафите на леглото на своя капитан, за да приеме новия пациент.

Ала те не я оставиха. Една нощ, след като бяха изпили две бутилки уиски по време на разгорещена игра на карти, двама от тях й се нахвърлиха в пералното помещение, като опряха до гръкляна й джобно ножче. „Не викай. Ние не сме престъпници.“

Тя се бе вторачила в крушката на тавана. Ако се напрегне сега, ще си спомни имената им, но не и техните лица. В спомените си тя ги бе замазала с грим и ги бе превърнала в актьори, които играят театър.

Първият се опита да прояви нежност, ала възбудата го превърна в животно. От бързане не успя да влезе в нея. Спомни си влагата, която бе усетила по корема си. Вторият заплака, пусна ножчето и започна да я моли за прошка.

Тя им прости, защото така бе по-лесно. Тогава си мислеше, че те се нуждаят повече от собствената си прошка, отколкото тя от собствената си ярост. Докъде щеше да я отведе гневът? Далеч по-лоши неща се случваха всеки ден. Всеки ден.

Бръкна в джоба си и извади ключа от кабинета на баща си, като се опита да върне спомена за своя капитан. След като се любиха, погледът му стана предизвикателен и многозначителен. Не говореше много. Била излекувала нещо вътре в него, бе й казал веднъж той. Вече не се боял от смъртта.

Тя седна на стола на баща си и постави ръце върху бюрото. Тези ръце са лекували хора, помисли си тя. Защо не ги обичам вече?

Погледна към купчината списания по археология и започна да се рови в тях. Попадна на статия за древното сметище край града с трудното за произнасяне име Оксиринх и потърси нещо за писане. После, без да мисли, издърпа книгата, от която баща й бе скъсал страниците с картинките. Томчето носеше заглавието „Секс и митология: божественото превращение“. Отгърна на мястото, където би трябвало да стои изображението на Инана, и се зачете.

Шумерите, чиято култура датира от V хил. пр.Хр., били първият народ, който разполагал със своя писменост. От всички божества най-тачената е била Инана, богинята на любовта и възпроизвеждането. Влиянието й продължило далеч повече от това на всички останали богове и богини. Инана открито се наслаждавала на своята сексуалност. От глинените плочки и откъси от текстове например вече знаем, че когато се облягала на ябълково дърво, „вагината й представлявала дивна гледка“. Ето как Инана описва какво й е направил овчарят Думузи:

Той обхвана слабините ми със своите хубави ръце,

овчарят Думузи изпълни скута ми със сметана

и мляко,

той галеше космите между краката ми,

навлажни утробата ми,

постави ръцете си върху свещената моя вагина,

притисна ме нежно върху леглото.

„Инана била най-тачената измежду всички останали божества“, написа Джема, като си мислеше за Изида и за това как и в шумерската, и в египетската култура женските божества са били най-силни и издръжливи.

Като представителка на богинята, жрицата била призвана посредством съвкупление с царя да прехвърли върху него своята божествена сила, правейки го по този начин годен да управлява… Върховната власт била под неин контрол.

Джема затвори книгата и измъкна друг том — „Католическа енциклопедия“, който бе вклинен и забравен в края на рафта, за да подпира останалите книги. Отгърна на буквата „Ж“ и най-напред прочете определението на Аристотел за жената като непълноценен или осакатен мъж. По-нататък пишеше: „Женският пол е в известна степен по-низш от мъжкия и по отношение на тялото, и по отношение на душата“. Според Първото послание на апостол Павел до коринтяни (11:7) „мъжът е образ и слава Божия, а жената е слава на мъжа… Мъжът е поставен от Създателя да бъде начело, както сочи нагласата на тялото и ума му“.

Каква увереност, каза си Джема. Каква непоклатима увереност.

Погледът й се спря на едно наблюдение, направено от Херодот, в смисъл че египтяните са проявявали необикновено уважение към жените — повече, отколкото който и да е народ през V в. Защото са се прекланяли пред своите богини, помисли си Джема.

Някой тихо почука на вратата зад нея. Джема затвори книгата и я скри под друг том.

— Влез.

— Как върви? — попита Антъни.

Джема се извъртя с лице към него.

— Всъщност сега започвам.

— Съжалявам, че в момента не мога да ти помогна — каза Антъни и метна сака си на рамо. — Имам среща, но ще се върна. Иска ми се да хвърля поглед на папируса, който баща ти е изпратил.

Следващият час й се стори много дълъг. Взе тома, който бе чела преди идването на Антъни, и го върна на мястото му. После отново го измъкна оттам и препрочете частта, в която се говореше за шумерската богиня Инана. В нея се споменаваше за нейната „свещена вагина“.

Отново остави книгата настрана и запрелиства оръфаните страници на списанията. Разгледа отбелязаните статии, после седна и се замисли върху току-що прочетеното. Насили се да прегледа купищата вестници, разхвърляни из целия кабинет. Това бяха извадки от ранните проучвания на баща й от времето, когато е работил с Дейвид Лейзар. Може пък Дейвид да е бил прав, като каза, че баща й е събирал материал за Тутанкамон, защото тя не видя нищо от работата му през последните години. Но не й се вярваше. Прехапала устни, тя отиде в другия край на стаята, отвори картотеката и прекара пръст по картончетата. Спря се за малко върху старите му финансови отчети, разписките и заявките за разкопки и пътувания, които е осъществявал за музея; спомняше си за някои от тях от писмата му. Когато свърши, не знаеше какво да предприеме и седна на стола му. Тъй като повърхността на бюрото бе разчистена, нямаше начин да разбере с какво се е занимавал в момента на смъртта си. Пък и прибързаната му кремация. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа, която баща й бе оставил на тази земя. Само тя можеше да върне спомена за него. Никой друг.

Импулсивно мушна ръката си под бюрото и го опипа. В самия край усети дръжката на чекмедже. Дръпна да го отвори, ала подобно на бюрото му в Лондон, то се оказа заключено. Заопипва да открие тайната ръчка и когато я намери, я освободи. Чекмеджето се отвори. Пред нея на малка купчинка се намираха дневниците му. Тя ги вземаше в ръце един по един, помирисваше ги и притискаше гладката им кожена подвързия до лицето си. Беше й ги показвал навремето, когато се опитваше да й даде представа за живота си в Египет. Тя бе виждала неговите скици и хербаризирани цветове. Бързо прелисти страниците. Беглият поглед й разкри тесните колонки на записките му, изписани с познатия й почерк. По диагонал в полетата на страниците той бе нахвърлял някои скици и бе цитирал разни текстове. Тя видя изсушени листа и цветове, притиснати между няколко празни страници. Натисна по-силно хлабавата подвързия. Дълбоко навътре в нея имаше зрънца от пясък. Тя ги изтърси и те паднаха в полата й. После запрелиства страниците последователно, една по една, и се почувства по-близко до него, отколкото беше преди година.

Отвори последния му дневник на последната страница. Там имаше един-единствен ред — с необуздана ръка той бе надраскал следното изречение: „Съществува доказателство, че между Изида и Дева Мария е имало още една жена“.

Какво означаваше това? Дали не говори за жените върху откъснатите страници? Каква жена е имало?

Единият от дневниците съдържаше страници, които тя изобщо не можеше да разчете. По всяка вероятност това бяха най-старите записи. Между редовете с неразбираеми букви, написани на чужд език и с различни видове мастило, видя драскулките на баща си, но не всички бяха четливи. Буквите не бяха като онези, които се бе научила да разчита, вероятно бяха по-ранна версия на азбуката, която познаваше. Отново се почувства объркана, баща й сякаш се вдигна и отлетя, като я остави сам-самичка с някого, когото не бе сигурна, че познава.

До дневниците бе оставена Библия с Новия завет и Джема прибра всичко в чантата си.

 

 

Вратата на кабинета му бе широко отворена, ала Антъни не беше вътре. Тя видя следи от доскорошното му присъствие: чаша чай и недовършен сандвич. Вторачи се в чинията и се помъчи да си представи царствения Антъни да яде тази най-обикновена храна, но така и не успя. Взе остатъка от сандвича, за да види с какво е. Със сирене. Присъствието на сандвича със сирене го правеше някак по-земен и тя усети, че с лекота би могла да разговаря с него.

Помота се из стаята още малко, тъй като не й се щеше да се върне към своята необикновена задача. Вече излизаше от кабинета, когато Антъни се появи иззад ъгъла. Тя държеше изпратения от баща й плик пред гърдите си като щит.

— Донесох ти го.

— Да, заповядай, влизай. Извини ме за безпорядъка. Ние, коптските учени, се намираме в преходен период.

Джема се върна в кабинета и застана смутено, докато той й разчистваше един стол, за да седне. Докато го наблюдаваше, тя побърза да отклони погледа си от гладкото му и без белези лице със съзнанието, че се чувства по-уютно с уродливостта, отколкото с една красива маска, по която нищо не може да разчете.

— И така — захвана тя, — в Оксиринх не са ли открили и текст, озаглавен „Притчите на Иисус“? Парче папирус от времето, когато всички текстове, с изключение на избраните четири, включени в Новия завет, са били обявени за еретични и повечето от тях са били унищожени?

Антъни замълча, после я погледна в очите.

— Да, така мисля.

— Значи така мислиш — взря се в него Джема. — Библията е била редактирана, променена. Предполагам, че няма защо да се учудвам. Нали не е дошла при нас направо от небето?

— Мога ли да попитам какво четеше преди малко?

— Вестници и списания, които баща ми е запазил.

Антъни се усмихна.

— Ще отида за чай.

— Да дойда ли с теб?

— Няма нужда. След минута съм тук. Мляко? Захар?

— Не, благодаря.

Антъни се отправи към кафенето, позашеметен от напредъка, който тя бе постигнала за един ден. Имаше усещането, че баща й я ръководи от отвъдното. Тя нямаше да се предаде, това поне бе очевидно. Реши, че няма избор и че трябва много внимателно да поговори с нея. Той се върна с чая, но още щом пристъпи през прага, тя започна да говори.

— Значи така — тези ръкописи са обявени извън закона и са изхвърлени на боклука.

— Не е било толкова просто. Съществували са стотици евангелия, които са били разпространявани сред хората и са били много популярни. Не е било лесно да се отърват от тях, трябвало е да предприемат нещо подобно на военна операция.

— Чак пък толкова!

— Според мен процесът е бил свързан с насилие.

— И кое им е било еретичното на текстовете?

Антъни сви рамене.

— Вероятно са противоречали на нещо, което новосъздадената църква е твърдяла или поне е искала хората да вярват.

— Думите ти биха заинтригували баща ми. Кажи ми, как би погледнала църквата на подобни текстове, появяващи се сега на бял свят?

Антъни остро я погледна, ала не отговори.

— Ето върху какво сте работили двамата, нали така? — попита Джема.

— Ние не работехме заедно. Работехме по едно и също време, но въпросите, с които се занимавам аз, са съвсем различни.

— Хубаво. Все пак искам да знам всичко.

— Какво имаш предвид?

— И още питаш? — отвърна тя и се обърна към картата. — Какво си правил в Кхарга?

— Разкопавах жилищата на обитателите на най-ранните християнски общини.

— Къде точно се намира Западната пустиня, като оставим факта, че е на запад?

— На три дни оттук с камила. При благоприятни атмосферни условия.

Тя крачеше из кабинета и разглеждаше книгите и изображенията по стените. Също като баща й, Антъни бе окачил карти и нищо друго.

— В пустинята със сигурност не вали дъжд.

— Духат ветрове.

— Ветрове — тихо повтори тя.

— Херодот пише, че през 525 г. пр.Хр. персийският владетел Камбиз II изпратил 50 000 мъже в пустинята край Кхарга. Повече никой не ги видял. Да, ветровете.

Джема се обърна към картите на стената.

Антъни продължи:

— Същият този владетел убил брат си от завист, защото се опасявал, че застрашава абсолютната му власт.

Джема го попита, без да го погледне:

— Понякога се завръщаш в Кайро, така ли?

— Най-редовно. В момента се строи музей на коптската култура. Докато го завършат, ние оставаме в тази сграда.

— Та значи тези ранни християни са живеели в пустинята. Нямало ли е по-леснодостъпни места, където да се заселят?

— Което и да е място би било по-леснодостъпно. Но точно тук е разковничето.

— Искали са да страдат.

— Някои са били осъдени на изгнание. Други са предпочели да живеят уединено.

— Интересно.

— Така ли? Убеден съм, че не е интересно за никого другиго, освен за мен. Вероятно и за баща ти.

Най-после Джема се настани на един стол.

— Баща ми винаги и за всичко е предизвиквал любопитство у мен. Но ти сигурно познаваш тази негова черта.

Той я погледна.

— Да, мисля, че я познавам.

Очите му бяха необикновено зелени и замислени. На Джема й изглеждаха хладни и оценяващи. Ала на моменти в тях проблясваше нещо по-различно. След като го понаблюдава още малко, тя реши, че Антъни нарочно се държи на дистанция, а надменността му е пресилена. Искаше й се да го накара да се почувства сразен, да му заяви, че е надникнала в сандвича му и е видяла, че е с най-обикновено сирене, че най-после е разкрила истинската му същност. Но вместо това тя му подаде плика и видя как очите му бързо пробягаха по парчето папирус. После й го върна обратно и започна да прибира нещата си.

— Къде отиваш?

— На пазара. Обещах на майка ми да й купя някои подправки.

— Какво ще кажеш за папируса?

— Това е откъс от Евангелието от Тома. Копие от оригинала, който баща ти откри в Оксиринх.

— Откъс от изгубеното евангелие ли?

— От копието. Да. Евангелието от Тома.

— Кой е бил Тома?

— Един от апостолите.

— За мой срам не знам нищо за него.

— Както и по-голямата част от човечеството.

— А останалата част от евангелието?

— Доколкото ми е известно, съществуват само отделни откъси.

Джема се взря в папируса.

— Защо ли ми го е изпратил?

— Не мога да кажа. Нито защо отначало е искал да го изпрати на мен.

— Твърдиш, че тези евангелия са били обявени извън закона, защото вероятно са били в противоречие с църквата. В какво противоречие?

— Въпросът ти е достоен за дисертация. С тези неща се занимаваше баща ти, не аз. Моята специалност са отшелниците, а не апостолите.

— Защо си се забързал така?

— Защото не мислех, че е станало толкова късно.

Антъни се запъти към вратата. Джема стана от стола си.

— Може ли да те придружа?

Антъни сви рамене.

— Ако ти се върви пеша.

— Да, върви ми се.

— По това време на деня не е никак лесно да си проправяш път из града.

— Няма значение.

* * *

Когато излязоха от музея, слънцето, което се бе вдигнало високо в небето и се намираше в апогея си, ги заслепи. Джема притвори очи и дръпна шапката над лицето си.

— Защо според теб баща ми е изпратил този фрагмент тъкмо на мен?

— Не знам.

— Все нещо предполагаш.

Той заслиза по стълбите към улицата.

— Да ти разкажа ли за Кайро? — попита той и продължи, без да дочака отговора й. — Виж какво има тук.

Антъни се спря пред голям прозорец, зарешетен със сложна плетеница от ковано желязо, а през празнината под решетката, където би трябвало да се намира первазът му, като че ли прозираха отблясъци от вода.

— Това е сабил, което ще рече резервоар — обясни той. — Държали са го пълен с прясна вода. Завързвали са медни тасове за решетката и жадните минувачи пиели от водата и се освежавали. Заможните военачалници и аристократите често правели подобни сабили, за да умилостивят и местното население, и боговете на небето.

Той посочи към горния етаж над сабила, където се очертаваше малка тераса, открита към въздушните течения.

— Тази тераса е построена специално за изучаване на Корана. Нарича се кутаб. Тук Мохамед е уважен и със сабил, и с кутаб.

Джема не каза нищо, а го остави да й описва града, в който очевидно той бе у дома си. Всичко наоколо придобиваше цвят от думите му и в това отношение младият мъж й напомняше за баща й, който с такава лекота побираше в себе си огромни, изпълнени с просветление количества познание.

Навлязоха в друг квартал, прорязан от тесни улички и пътеки.

— Това е Кайро от времето на династията на Фатимидите^[1] — каза Антъни. — Навремето тук е била имперската столица на Египет. Все още съществуват останки от нея, потайни дворци и джамии. Там горе е медресето^[2] и мавзолеят на султан Калавун от XIII в. Строили са го 300 пленени кръстоносци, които са го свършили само за 13 месеца.

— Ще влезем ли?

— Можем да го разгледаме отвън, но не и отвътре.

Мавзолеят представляваше осмоъгълна сграда с колони, някои от които масивни гранитни стълбове. Стените бяха покрити с геометрични фигури от пъстроцветна мозайка и арабско писмо.

— Тук пише „Аллах“ — прошепна Антъни.

Осветени от лъчите, които се отразяваха от цветните стъкла на стотици прозорци, буквите блестяха като злато. Лесно бе човек да си представи, че това място е обитавано от Господ. Джема си помисли за баща си и за Бог, когото той бе търсил през целия си живот. Дали би могла да усети присъствието му тук, на това място? А Антъни? Вярваха ли и двамата в един и същ Бог? Джема гледаше позлатените букви и изпъстрения с цветни лъчи въздух наоколо, които се преплитаха и разплитаха, и не намираше какво да каже на този мъж, който твърдеше, че познава добре баща й.

Продължиха по пътя си, но много скоро Антъни отново се спря; този път той сочеше към една доста обикновена на вид къща.

— Дворецът на Каср Бещак, известен женкар, успял да се ожени за дъщерята на султана, впоследствие убит от мамелюците^[3], тъй като те били жестоки и завистливи хора, които не можели да понасят богатството на другите.

Джема спря пред фасадата, облицована с мраморни плочи в различни цветове, подредени така, сякаш представляват някаква гатанка.

— Наричат я „фланцираната къща“ — отбеляза Антъни. — Фланцирането е декоративна техника.

— Думата ми харесва — отвърна тя. — Ще ми се да я използвам по някакъв начин.

— Сърцето й бе фланцирано с любов, желание и тъга.

Джема спря и го погледна.

— Красиво е. Понякога е и вярно.

— Нима помисли, че говоря за теб?

Джема му обърна гръб и продължи надолу по улицата.

— Говорех за съпругата на Бещак, султанската дъщеря. Казват, че обезумяла от насилствената смърт на съпруга си.

Ято птици се спусна като килим от небето, стреснато от протяжното скандиране на протестиращи граждани, които се точеха като бавна река по улицата.

— Какво викат? — попита Джема.

— Египет за египтяните.

— Мисля, че си съгласен с тях.

— Според мен би било честно.

— Очакваш ли да свалят Фарук?

— Вероятно така ще стане.

— Наистина ли е толкова ужасен?

— В сравнение с други египетски владетели — не. Имало един Ал-Хаким, третият халиф от династията на Фатимидите, който поел управлението на страната на единайсетгодишна възраст. Когато по време на петъчната молитва хората отказали да заменят името на Мохамед с неговото, той подпалил домовете им. Ненавиждал и жените. Забранил производството на дамски обувки, за да не могат да излизат от домовете си.

Антъни погледна часовника си.

— Трябва да побързаме. Наближава времето за молитва.

Антъни отвори крачка. Джема току подтичваше, за да не изостане. Следваха маршрут, чиято логика бе непостижима за нея. Антъни вървеше пред нея. Джема го следваше като бездомно куче, като истинска мюсюлманка. Вървяха по виещите се улици и скоро тя загуби ориентация и се обля в пот. Питаше се дали нарочно не я обърква. По някое време той подхвърли през рамо:

— Огладня ли?

— Ако имаш предвид да седнем някъде, да, гладна съм.

Стори й се, че го чу да се смее.

Заведе я в малък ресторант и още щом седна на масата срещу нея, стана нещо забележително. Изражението на лицето му странно се промени и стана някак далечно и сякаш непознато. Блясъкът в очите му изчезна; той гледаше безизразно и нито приемаше, нито предаваше. Разказвача вече го нямаше. Нямаше я и онази съкровищница от информация, която я бе омаяла през последния час. Мостът към баща й бе прекъснат. Докато той правеше поръчката и за двамата, Джема свали шапката си.

— Вкусовете ми не са тайна за теб — забеляза тя.

— Поръчах неща, които съм сигурен, че вече си опитвала.

— Може ли да говорим за папируса?

— Струва ми се, че няма какво толкова да се каже, не мислиш ли?

— Не ти вярвам.

— И не си длъжна.

Джема опря брадичка на ръката си, като отхвърли всички негови опити да завържат разговор, така че тя да изгуби контрол и да започне да дърдори като идиот. Остави го той да дърпа конците.

— Аиш — каза Антъни и взе парчето питка в ръката си. — Хляб.

Джема го заимитира, като посочи към маслото:

— Зибда.

Донесоха им две чаши ментов чай и малка купичка с маслини.

— Зейтун — каза той. Притисна пръста си в дъното на купичката, после го вдигна нагоре. — Зейт.

— Зехтин — преведе тя.

— Да.

Джема седеше тихо със сведен поглед. По едно време раздразнено се засмя.

— Само такива разговори ли можеш да водиш?

Той я погледна, сякаш тя бе неодушевен предмет или животно, което неочаквано за него проговаря, и каза:

— Приличаш на човек, който държи да знае наименованията на нещата около себе си.

Джема лапна една маслина и се загледа навън, решена да не губи самообладание. Щеше да играе неговата игра и да мълчи. Не само той можеше да се свива в себе си на пашкул. Стисна зъби. Минутите минаваха. Тишината се изпълни със звуци. Отвън на улицата двама мъже се караха. В кухнята храната цвъртеше в тиганите. Долавяше се тихото бръмчене на радиостанция. Една муха летеше около главата й и кацна на бузата й. Тя я отпъди с ръка и изруга.

— Тук сервират ли бира?

— Мюсюлманите нямат навика да употребяват алкохол.

— Ти мюсюлманин ли си?

— Не.

— Този мюсюлмански град се къпе в алкохол.

— Само европейските му квартали.

— Както и твоята къща.

— Не е моя.

— Нали живееш при семейството си?

— Не — поправи я той. — Аз живея на реката.

Тя изгълта всичката вода от чашата си.

— Къде на реката?

— Не познаваш града добре.

— И какво от това?

— Нищо.

Тя лапна още една маслина.

— Различаваш се много и от брат си, и от баща си.

— Така е.

— Те са вещи във воденето на разговор.

Антъни се усмихна.

— Казват, че абат Агато държал в устата си камък в продължение на три години, за да се научи да мълчи.

— Чудесно — насили се да се усмихне тя. — Предполагам, че той е твоят пример за подражание.

— Да, доколкото се е опитвал да е като всички останали.

— С камък в устата цели три години? Това ли правят всички останали?

— Едно от най-труднопостижимите неща на света е да си обикновен човек.

— Сигурно си мислиш, че и ти си като всички останали?

— Опитвам се.

— Е, не успяваш.

— Ще трябва да положа повече усилия.

— Не съм сигурна, че са нужни толкова много усилия, за да станеш обикновен.

— Виждаш ли какво предизвикателство е това?

Тя се засмя и продължи да се смее. Като вдигаше шум, се чувстваше по-добре. Антъни мълчаливо повдигна вежди. Храната пристигна. Джема не знаеше наименованията на продуктите в чинията си, а и той не й предложи да й ги каже. Тя възприе неговото поведение — ядеше с ръце, потапяше залъка си черна питка и загребваше с него като с вилица от ястието. Антъни се съсредоточи изцяло върху яденето. Сякаш се хранеше в компанията на опитомено животно. Тя реши да мисли за нещо друго. Припомни си нещата, които бе видяла в кабинета на баща си, и усети, че лицето й пламна.

— Защо не искаш да разговаряш с мен? — попита най-после тя.

Антъни посочи към храната пред себе си.

— Мислиш ли, че мога?

— Бил ти е приятел. Смятах, че би желал да ми помогнеш.

— В качеството си на негов приятел се чувствам задължен да направя онова, което той би направил. Той не е обсъждал делата си с теб, така че и аз няма да го направя.

Тя остави забележката му да мине покрай ушите й.

— Да започнем с Евангелието от Йоан. Прочетох го. Всъщност прочетох всички евангелски текстове. Разбрах защо Йоан го е интересувал толкова много. Не е бил като другите, нали?

Антъни се облегна назад и я загледа.

— Имаше ли нещо в работата на баща ми, което е поставяло под съмнение библейските текстове? Имаше ли нещо общо с изгубените евангелия?

Антъни взе чашата с чай и я задържа между дланите си.

— Много е сложно.

— Разполагаме с достатъчно време.

Той следеше с поглед бавното въртене на вентилатора над главите им.

— Ще ти кажа само едно. Баща ти смяташе, че Новият завет не е надежден източник на информация. И беше прав. Фактите в различните текстове невинаги съвпадат. Понякога остро си противоречат. И наистина, подобно недоверие е здравословно, когато смяташ, че никой не е бил в състояние да установи кога, къде и кой всъщност е написал текстовете.

— Но баща ми бе повече от недоверчив.

Антъни наклони стола си назад. За първи път, откакто бяха седнали на масата, той спря погледа си върху Джема.

— Време е да тръгваме за пазара.

— Не сме свършили.

Тя го последва към изхода.

— Не сме, съгласен съм.

— Защо баща ми ще държи изображенията на Изида и Хор в кабинета си? Винаги е проявявал нетърпимост към идолопоклонничеството.

Преди да стъпи на улицата, Антъни се спря.

— Ако трябва да отговоря, бих казал, че актът му е символичен.

— Как така?

— Според една нова философска школа християнството не е толкова уникално явление, колкото си мислят някои. Митът за Изида, разпространяван по времето, когато е живял Христос, е много подобен на разказите в евангелието. Непорочното зачатие, убийството, възкресението — възнесението на небето, където човекът се превръща в Бог. Основното различие се състои в това, че докато египетският мит е алегория, мнозина приемат евангелските текстове за исторически факт.

Докато си проправяха път през тълпата, Джема изостана. Антъни я почака. Тя го докосна по ръката и каза:

— Продължавай.

— Не само в Египет съществуват митове, подобни на животоописанието на Христос — каза той. — Най-популярната религия в Римската империя преди разпространението на християнството е основана върху култа към Митра — бог, за когото се твърди, че е син на слънцето, изпратен на земята, за да спаси човечеството. Два века преди Христос в мита за Митра се твърдяло, че е роден в пещера на 25 декември и че на раждането му са присъствали пастири. Той пожертвал себе си, а на последната му тайна вечеря с дванайсет от своите верни последователи Митра ги подканял да ядат от тялото му и да пият от кръвта му. Погребан бил в гробница, а три дни след смъртта си възкръснал.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Да вземем гръцкия бог Дионис — още един мит, в който мъж, роден от девица, умира като мъченик и става бог. Основното тук е, че християнството заимства елементи от други популярни митове, разпространявани навремето. Тъй като тази история е вече позната на хората, те я възприемат много по-лесно. Излиза, че християнството е съчинено от хората, а не от Господ. Както казваш, не ни е паднало от небето.

— Защо този факт не е станал общо достояние?

— Защото историята се разказва от победителите. Всичко останало отпада. Що се отнася до фараоните, те заличавали имената на предшествениците си, разрушавали техните храмове и статуи. Всички владетели се опасявали, че ще бъдат забравени след смъртта си, защото знаели, че ако няма какво да напомня на хората за съществуването им, това наистина ще се случи. Ще бъдат не просто забравени, а изтрити от тяхната памет. Баща ти се разстройваше най-вече от факта, че истината се прикрива. Когато човек знае истината, той има възможност да я разбере. А като я разбере, става свободен. Когато истината се прикрива, всички страдаме. Превръщаме се в инвалиди. Каза ми го веднъж в пустинята и аз никога няма да го забравя.

 

 

Когато навлязоха в пазара за подправки, тълпата се сгъсти. Антъни се пресегна назад и я хвана за ръката, за да я води след себе си, проправяйки си път през сергиите с конопени чували, пълни с шафран, охра и индиго на прах. Тя престана да мисли и за миг се почувства щастлива. Бе не жена, а момиче, което водеха за ръка.

Очите й пробягаха по тълпата и погледът й бе привлечен от едно лице с по-светъл цвят на кожата. На известно разстояние зад тях ги следваше белият червенокос мъж. Сега беше с шапка на главата. Без да иска, стисна здраво ръката на Антъни. Докато го гледаше, празното място помежду им отново се запълни с народ. Рижата глава с шапката изчезна.

— Какво има? — попита Антъни.

— Мъжът, когото видях да се рови в кабинета на баща ми. Беше ей там.

— Сигурна ли си?

— Англичанин е, червенокос.

Джема погледна към Антъни.

— Кой е той? Знаеш ли?

— Не знам. Веднъж баща ти спомена, че някой го следи. Но трябва да знаеш, че през последните месеци бе престанал да споделя с мен.

Той извърна глава и додаде:

— Дълго време не се виждахме.

— Скарахте ли се?

— Не, не!

— Просто е изчезнал от полезрението ти?

— Не мислех, че е нещо лично.

— Помислил си, че е направил някакво откритие.

— Ами, това ни е работата на нас, археолозите.

— Онзи човек в кабинета му настояваше, че у баща ми имало нещо, което не е негово. Да не би да е откраднал нещо, Антъни?

— В нашата работа не използваме този глагол. Виж, „откривам“ е друго нещо.

Тя го сграбчи за ръката, за да го накара да спре.

— Ще ми помогнеш ли?

— За какво?

— Да разбера какво му се е случило. Да узная какво е открил! Нима не искаш да знаеш? Находката може да му е коствала живота.

Тя се взираше в очите му, които проблясваха; гласът му стана по-нисък.

— Тъкмо защото баща ти е мъртъв, аз не желая да те въвеждам по-надълбоко в неговите дела.

— Та ти дори не ме познаваш! Защо се притесняваш толкова много за моята безопасност?

Антъни се обърна и продължи да върви.

Тя го последва. Вървяха мълчаливо повече от час и късно следобед се върнаха в къщата на семейство Лейзар. Джема бе изтощена. Беше готова да се тръшне на леглото и да остане в него, докато задушаващата жега, прахът и разговорите не се откопчат от изнуреното й същество. Пред вратата на парадния вход Антъни се отдръпна и пропусна Джема пред себе си в антрето. Преди да се отправи по стълбите за горния етаж, тя се обърна, ала той бе изчезнал. Тръгна нагоре, като пътьом броеше стъпалата. Изкачи и последното стъпало, хвърли поглед към стаята на Майкъл, обърна се към вратата на собствената си стая и щом влезе, плътно я затвори зад себе си.

Стъклата на високите прозорци пламтяха. Иззад дърветата на Гардън Сити златистото небе сияеше, сякаш изпечено на следобедното слънце; то блестеше във всички познати нюанси, монотонно ярки по това време на деня. Слънцето бе застинало високо в небето, предметите не хвърляха сянка, помагаща при определянето на разстоянията или очертанията на предметите. Над всичко се стелеше лека непроницаема омара. Пирамидите и минаретата сякаш бяха излезли изпод четката на един и същ художник. Изглеждаха далечни, чезнещи под слой патина, който сякаш никога нямаше да се изчисти.

Джема се отдалечи от прозореца, отиде до леглото и се отпусна в обятията на дебелия мек матрак. Вторачи поглед в тавана. Баща й я бе повикал, защото бе открил нещо, което бе променило живота му; нещо, което бе върнало вярата му и би могло да върне и нейната. Двамата е трябвало да разгърнат нова страница в живота си, при това в нова страна. След безкрайната война, след дълбоката самота и непрежалимите загуби, като че ли почти се е очертавал щастлив край!

Не можеше да остави възможността да отмине просто така.

Обърна се на една страна и се загледа в бродерията върху брокатената дамаска на канапето. Вероятността никога да не научи причината за смъртта на баща си, да не разбере с какво точно се е занимавал в края на живота си, я хвърляше в отчаяние. Не биваше да го допусне. Замисли се за практическата страна на въпроса: на първо място парите. Не й се щеше да дотяга на семейство Лейзар, ала ако отидеше на хотел, спестяванията й бързо щяха да се стопят. Засега нямаше никакъв изход. По някое време щеше да възникне въпросът: какво ще прави, след като разчисти кабинета на баща си. Да се върне в Лондон? При тази мисъл сърцето й се сви.

Престани да се измъчваш, каза си тя.

„Трябва да постъпваме като архитектите и сами да строим щастието си“, беше й заявил баща й.

Случи се в годината, в която половината им къща се бе превърнала в развалини. Бяха се преместили в нов апартамент и седяха един до друг до пианото, което бяха домъкнали със себе си. Само няколко клавиша издаваха звук. Баща й тъкмо се бе завърнал от Египет. Разказваше й за работата си в музея и за местата, където е бил, а наименованията им й звучаха толкова нереално! По-късно те вече напълно се бяха изтрили от паметта й. Може би, мислеше си тя сега, едното от тях е било Оксиринх. Изпълнявайки установилия се помежду им ритуал, тя също му разказа за своите дела в болницата, после с равен тон му изреди имената на починалите. Накрая се позова на друг един списък, този път със смешни истории, които бе съхранила специално за него, като правеше всичко по силите си да го разсмее. Разказа му за приятелката им Попи Колинс, която преправяла дрехите на съпруга си, за да си ги присвои — седяла по цели нощи, докато той гуляел с приятели навън, и прекроявала костюмите му по своя мярка. Дрехи не се намирали никъде, а пък и тя трябвало да излиза и да се развлича, нали така? Разказа му и за войниците, които лъжели местните момичета и ги любели с отчаяна страст по чакълестите улички на Ийст Енд, без да обръщат внимание на момчетата, които се промъквали изотзад и отмъквали смъкнатите им до глезените панталони. Недоимъкът бил повсеместен. Но изглеждало, че колкото по-бедно живеят, толкова по-весел ставал животът им. Ала истината била, че на хората не им е останало нищо, а това не би могло да бъде никакъв повод за веселба. Смеели се, защото се били приучили да го правят.

Джема си спомни как тогава й се струвало, че войната никога няма да свърши. Хората нямали подобни очаквания. Но баща й бе както винаги непоклатим.

— Дори в подобен свят — говореше той — можем да направим живота си такъв, какъвто го искаме.

— С какво? — питаше го Джема. — С шрапнели ли?

— Бедуините в Египет си правят палатки от козя вълна. Фелахите си строят къщи от кал. А ние ще използваме каквото Бог даде.

Тя го бе погледнала с почуда.

— Бог ли? Не си спомням да си споменавал някога за Бог.

— Не се тревожи, не говоря за белобрадия старец горе на небето. Бог е абстрактно понятие.

— Да не би да си открил Бог в Египет?

— Да речем, че съм попаднал на следите му. Там има повече белези за съществуването му, отколкото тук.

— Кой Бог?

— Един Бог, различен от този, с който съм израснал. Бог, с когото бих могъл да живея спокойно. Надявам се някой ден да те запозная с него. Работя по въпроса.

— В Египет ли?

— В Египет.

— Обещай ми, че ще го направиш. А пък аз ще се зарека да положа всички усилия, за да изградя щастието си.

Тогава той се бе засмял и я бе притиснал до себе си.

— Голям късметлия съм, че тъкмо ти си моя дъщеря, Джема.

Джема обгърна тялото си с ръце и се обърна на другата страна. Престани да се измъчваш, повтаряше си тя. Направи нещо. Започни да градиш щастието си. Тръгни да търсиш Бога, който баща ти е открил.

* * *

На другата сутрин стана преди зазоряване. Погледна към изгряващото слънце, което разцепи нощта на две като зрял плод. Надраска нещо на един лист и го остави върху масата в кухнята. Искаше да избегне разговорите с обитателите на къщата, да излезе, преди намерилата й покой душа да се разколебае от общуването със семейство Лейзар.

Бързо се отдалечи от къщата с неприятното чувство, че бяга от някого. Утринният въздух бе възхитително свеж и когато зави зад ъгъла, спря и го пое с пълни гърди. Наоколо не се чуваше човешки звук. Богатите обитатели на Гардън Сити нямаха причини да стават в зори. Джема свали пуловера и го метна на ръката си. Тъкмо в такова състояние, спокойна и улегнала, тя често вървеше по улиците на Лондон на път за болницата, когато кротостта на утрото все още съхраняваше яснотата на съзнанието, заимствана от нощта, и отърсването от съня, когато макар и за броени минути, изпитваше чувството на почти неосезаемата хармония, която може би е съществувала някога или все още съществуваше, ала бе останала погребана под всичко останало, подобна на нежна мелодия, заглушена от грохота на тимпани. В душата й се прокрадна крехкият спомен за годините преди войната. И в тази утрин, която все още й принадлежеше, болката от спомена се разсея и на нейно място някак колебливо се настани надеждата, че всичко би могло отново да се върне.

Когато стигна до къщата на Анджела Датари, вдигна поглед и се загледа в балконите на спалните, сякаш се молеше. Светлата боя се лющеше като кожата на прокажен. Ако някой можеше да си позволи подобен дом, би трябвало да има възможност и да го поддържа. Вероятно Анджела Датари нямаше никога да се върне. Джема тръгна из градината. Бледата светлина на утрото сякаш бе вдъхнала живот на мраморната женска фигура. Джема я обикаляше, като оглеждаше всяка извивка и всеки ъгъл на формите й. После седна на ръба на басейна и се запита каква би могла да е жената, позирала по такъв начин пред скулптора.

Наблизо се чу шум от затваряне на врата. Джема се изправи. Дребен възрастен човек с гребло в ръка се зададе иззад ъгъла на къщата. Не я видя, тъй като не отделяше очи от покритата с окапали листа пътека пред краката си, сякаш изчисляваше точния брой движения, които му бяха нужни, за да я почисти.

Когато я отмина, Джема се прокашля. Не искаше да го стресне.

— Добро утро.

Мъжът стисна здраво греблото и се обърна.

— Коя сте вие?

— Приятелка на Анджела Датари.

— Не ви познавам.

— Казвам се Джема Бастиан. Мисля, че Анджела Датари е познавала баща ми.

— Тя не е тук.

— Знам.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Разхождах се насам. Съжалявам, че влязох без покана. Градината е толкова красива! И спокойна. Вие градинарят ли сте?

— Грижа се за къщата, когато госпожа Датари отсъства. И за градината.

— Знаете ли кога ще се върне? Ще я почакам.

— Мисля, че може да умрете от глад, докато я чакате.

— А кога ще се върне?

— Каза, че след три седмици. Но много често променя решенията си.

— Защо замина?

— Ами, прави го от време на време.

— Познавахте ли баща ми Чарлс Бастиан?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да й оставя ли бележка?

— Вече й написах писмо. Пуснах го в пощенската й кутия.

— Подходящо място за писма. А сега ме извинете.

Джема остана още малко, душата й се бунтуваше. Мислеше, че има пълно право да е тук. Градинарят може и да не знае подробности от личния живот на работодателя си, не е задължително да познава и баща й. Преди да си тръгне, Джема отново го заговори.

— Не сте ли забелязали кой е посещавал госпожа Датари непосредствено преди заминаването й?

— Тук съм по цял ден. Госпожа Датари живее сама. Не съм виждал никого.

— А нощем?

— Нощем спя.

Джема излезе от градината. „А. Д. p.m.“ Дали баща й не бе идвал през нощта? Дали буквите не означаваха тъкмо това? Единственото логично обяснение, поне засега. Но защо през нощта? Дали е пазил в тайна познанството си с Анджела Датари? Той я бе посещавал в продължение на повече от три последователни седмици. След това бе починал.

А сега и Анджела Датари я нямаше. Джема хвърли един последен поглед към лъчистата мраморна фигура, която пускаше гълъба на свобода, после се отправи обратно към дома на семейство Лейзар.