Роб Кид
Надвисналата буря (8)

Глава 7

Всички от екипажа на „Раковина“ последваха по пътеката Жан, Тюман и… Констанс. Навлизаха навътре в острова, вървяха право към джунглата. Не след дълго се озоваха сред ниски дървета, които ги пазеха от слънцето. Под сянката и с обещанието да се напият до насита с вода Джак, Арабела и Фицуилям се поободриха.

— Не си ли твърде малък, за да си моряк на кораб? — попита заинтригувана Арабела Жан.

Двамата с Тюман бяха с две-три години по-малки от нея и спътниците й — някъде на тринайсет-четиринайсет.

— На частните търговски кораби вземат и такива като нас. — Жан сви леко рамене и продължи да крачи уверено през гъсталака. — Както се пее в песента, „в Карибско море много кораби има“… И много ром и захар. Ние с Тюман притежаваме предимство: на нас може да се разчита, не сме женени и за разлика от старите пушки не пием.

Той озари с усмивка Арабела и тя също му се усмихна, Фицуилям вървеше след тях, плътно зад Джак.

— Ще им кажеш ли за нашия кораб „Раковина“? — попита младежът.

— Естествено — измърмори намусено Джак, но си пролича, че тази мисъл не му е хрумвала досега. — На тях им трябва кораб, на нас — моряци.

— Дори ако приемем, че поискат да тръгнат с нас, сигурен ли си, че е разумно? Всъщност не знаем нищо за тях.

Фицуилям погледна към Тюман и Констанс. Те се движеха тихо като призраци най-отзад. Констанс прибра уши и се озъби на Фицуилям. Той потрепери.

— Хм, ако не се брои невероятният късмет, благодарение на който отървахме кожите, ние не знаем нищо и за корабоплаването — напомни Джак. — Забрави ли как се загубихме и се озовахме в урагана? Тези момчета си разбират от работата. Без добри моряци няма да намерим никога Меча на Кортес.

— Така да бъде, но ако стане нещо, аз се заемам с Жан. А ти с Тюман.

Фицуилям почука по ръкохватката на сабята си.

— А Арабела с котката — допълни Джак, — клетата тя… предстои й неравна битка!

— Охо, ето че пристигнахме — оповести Жан. — Пийте на воля, mes amis^[1].

Зад поредната ниска горичка имаше красиво закътано място. В сянката на една надвиснала скала се виждаха няколко бистри езера, захранвани от извор, който бълбукаше като фонтан.

Арабела веднага се свлече на земята и започна да пие с шепи от студената вода. Жан се засмя.

— Езерото под извора също е съвсем чисто, там ще напълните много по-лесно меховете.

— А има ли неблаготворни последици от това, че сте пили от тук? — попита Фицуилям.

— Вече мина цял ден, non^[2] — сви рамене Жан. Той седна на земята и сложи ръце върху коленете си. Тюман застана до него, без да казва нищо. — И какво ще правите сега, след като намерихте вода? Много ви моля, кажете ми, че имате кораб, с който да се върнете…

— Точно така, имаме — отговори гордо Джак. — Могъщата „Раковина“ оцеля в бурята. Трябва само да потегнем мачтата и тя ще издуе платната.

— Къде са останалите от екипажа? — полюбопитства Тюман.

— Пред теб е целият екипаж — усмихна се Джак.

Жан се засмя.

— Mon dieu^[3]… казваш, значи, че корабът ви е могъщ?

— Можете ли да ни откарате до нашето пристанище? — намеси се пак Тюман.

— Да — отговори Джак, като се опитваше да премисли набързо нещата от всички ъгли. Колкото и да не му се искаше да признае, че Фицуилям е прав, наистина си беше рано да приема с разтворени обятия тия двамата… по-скоро, тримата. — Можем. Стига да ни е на път…

— О! Каква гнусотия! — викна внезапно Арабела, само дето не се разпищя.

В началото Констанс сякаш искаше да й се подмаже: доближи се с котешка стъпка до ранената й ръка и измяука тихо. Но вместо да я оближе или да измърка, котката пусна полека в тревата отпред човешки пръст.

На Джак му стана интересно.

— Откъде се вземат всички тия кости? — попита той.

— Ето от там, нагоре по пътеката — посочи Жан. — Ако искаш, можем да погледнем отблизо.

Щом останалите се обърнаха и потеглиха, Арабела реши, че не я вижда никой, и се облещи на котката.

— Още не сме си разчистили сметките — закани й се тя.

Пътеката, по която поеха, почти не личеше в пръстта. Минаваше зад извора и нагоре по хълма. После се изкачваше бавно към джунглата. Някъде от средата на възвишението те видяха над лианите плажа. Джак присви очи и се опита да открие във водата „Раковина“. Корабът се поклащаше върху големите широки вълни.

— Какво! — викна той озадачен.

Съвършеното море, по което бяха пристигнали, вече го нямаше. Сега то беше разбунено, а на север небето отново се покриваше с облаци.

— Пак ли тази буря! — въздъхна Арабела. — Сякаш ни преследва.

— Много странно — намеси се и Жан. — Уж ни беше подминала. И както обикновено, се беше отправила на север. За пръв път виждам тропическа буря да идва от север.

Един чепат и огънат бор на плажа потрепери от усилващия се вятър и игличките му издадоха зловещи звуци, сякаш някой шепнеше.

— Идва право към нас. Отново — потвърди Джак. Той пак се извърна към плажа, а след това — към зеленото тропическо сърце на острова. — Трябва да побързаме — реши Джак. — По-безопасно е да се скрием в джунглата.

Никой не възрази.

Продължиха нататък и след няколко минути вече бяха подминали шубрака и се озоваха сред огънати палми и дебели лиани. Вятърът зафуча и огромните листа затракаха едно о друго. Ако не се брои този шум, не се чуваше нищо. Не се долавяше църкане на насекоми, нито пък се обаждаха птици. Никъде наоколо не се виждаха зверове.

— Жалко, че не съм с панталон — оплака се Арабела, след като внимателно запретна поли, за да прекрачи един дънер.

— От теб щеше да излезе много красив пират — ухили се Жан. — Но как твоите приятели са те пуснали на кораба? Лоша поличба е на него да плава жена.

— Лоша поличба е да плават и котки — не му остана длъжна Арабела, после му се закани с юмрук и от драскотините, оставени от Констанс, потече малко кръв.

— Touche^[4] — каза Фицуилям и се усмихна като че ли за пръв път.

— Охо, знаеш френски, а! — възкликна Жан.

— Oui^[5]. Френски, немски, латински и старогръцки — заяви гордо Фитц.

— О, страхотно. Старогръцки — повтори Джак. — Безспорно ще ни бъде от голяма полза, когато се натъкнем на туземците от острова.

— Nretamaj ri quachabal MA JUN — изпелтечи Тюман.

— Какво каза? — попита заинтригувана Арабела.

Жан сви рамене.

— Не беше на френски креолски.

След известно разстояние пътеката стана малко по-широка и отдолу се появиха плочи с мъх между тях, сякаш някога тук е имало покрит с настилка път.

В началото беше трудно да се видят всички кости. Те бяха стари, сухи и напукани като парчета изхвърлен от морето дънер или паднали клони от отдавна мъртво дърво.

По-нататък земята беше осеяна с по-големи парчета от скелети. От пръстта се подаваха цели черепи и гръдни кошове. По тънките кости унило висяха стари прогнили дрехи и кожени колани, които джунглата лека-полека прибираше.

— Какво ли ги е изтребило? — изуми се Арабела. — По костите няма следи. По нищо не личи да е имало война или някаква битка. Те сякаш просто са… измрели.

— И са толкова много — добави Фицуилям далеч не така храбро, както може би му се искаше.

— Много вълнуващо, няма що — отбеляза глухо Джак. — Първата ни среща с туземците. Дали наистина говорят на старогръцки?

Точно тогава Констанс изсъска, стрелна се напред и се скри зад завоя.

— КОНСТАНС! — извика Жан и се спусна след котката, изтиквайки Джак.

— Дали не е по-добре да… — подхвана Джак.

Но Жан вече се беше скрил в гъсталака.

— Проклети хлапетии… — изруга през стиснати зъби Джак и се завтече след него.

— Слез оттам, Констанс — извика някъде в далечината Жан. Чу се неприятно дращене… като нокти в скала. — НЕ! НЕДЕЙ, Констанс!

Когато зави, Джак видя, че Жан стои там съвсем сам. Върху лицето му се четеше странна изненада.

Земята под краката му поддаде. Големите камъни изскърцаха и потрепериха, после се търкулнаха надолу и изчезнаха.

Жан се спусна след тях и се скри в мрака.

— Жан! — изкрещя Тюман и също се втурна натам.

Джак, Арабела и Фицуилям ги последваха.

Сетне всички спряха и се вторачиха в разкрилата се пред тях гледка.

Не беше яма, беше малка долина, падаше се точно отдолу. Те всъщност стояха върху градска стена… Оказа се, че големите камъни са били от наблюдателница. Под тях се бяха разпрострели тъжните останки от древен град. Порутени къщи, покрити с прах булеварди с хубава каменна настилка, отдавна пресъхнали кладенци. И всичко това беше осеяно със стотици и стотици скелети.

— Е, добър ден, Град на мъртвите — каза с усмивка Джак.