Умни хора

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. „Добре, че нямаше никой от нашите да ме види“, си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. „Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва.“ И му вързала гердана си.

Дошъл свекърът.

— Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?

— Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.

— Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата — и му сложил капата. — Ама да не кажеш! — рекъл и му завъртял с глава.

Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:

— Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! — и взела да се кръсти.

Разказали и на бабата.

— Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.

Дошъл синът и им се присмял:

— Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?

— Не, мъжо — отговорила булката. — Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… — разказала му всичко.

— Господ да ви пази — рекъл той и на тримата, — но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.

И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.

— Какво правите, братя?

— Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.

— Не може тъй, добри хора — рекъл и ги научил как да си направят прозорци.

Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.

— Чакай, приятелю, ще се убиеш! — извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.

По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.

— Защо стоите още на пътя — попитал ги, — нямате ли си къщна работа?

— Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем кой на кого е.

А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.

— Имало и по-диви от вас хора на света — рекъл. — Живейте с този ум, както знаете.