Ейприл го гледаше, погледът й се плъзгаше по челото му, спускаше се към брадичката, връщаше се към очите му и отново слизаше, сякаш тя измерваше всяка негова черта и я сравняваше с нечие друго лице от спомените. В очите й обаче се четеше и очакване и той разбираше, че тя очаква отговор на някакъв въпрос. Това се случваше понякога — хората чакаха отговорите на въпроси, които не си спомняше да са му били задавани — и той веднага зае замислената си поза и каза:

— Хмм.

Тя чакаше. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила над него, дишаше леко. Бе гола от кръста нагоре. Погледна надолу към възхитително изпъкващите й ключици, стегнатите гърди и плоската равнина на възхитителния й корем. Досега си спомняше само отделни образи от нея — кратки проблясъци с лице, ръка, бедро — и бе изумен, че я вижда така цялостно, че може да проследи тесния възхитителен терен на тялото й. Носеше карирана пижама на голо; той продължи да си повтаря думата — възхитителна. Взираше се питащо в него, сякаш се мъчеше да разчете мислите му в игра на покер.

— Хмм — повтори той.

— Това не е изпит — изсмя се тя. — А съвсем прост въпрос.

— Да. Би ли го повторила?

— Казах… искаш ли да знаеш какво мразя?

— О. Да.

Ейприл се извъртя и се пльосна през скута му. Потупа вестника, който лежеше в края на леглото.

— Това.

Реми се надигна. Тя беше разгърнала неделния „Таймс“ при краката му. Смая се, като видя датата — възможно ли бе да е минало толкова време? Какво бе правил през всички тези дни?

— Вестникът ли мразиш? — попита той.

— Не, не вестника. Мразя тази страница.

Вдигна вестника. Бе отворила на „Страницата на скръбта“, където се публикуваха кратките некролози на хората, загинали през онзи ден.

— Мразя начина, по който чета тази страница — каза тя. — Точно така четях навремето обявите за сватби. Когато се преместих в града, не познавах никого и четях сватбените обяви като човек, опитващ се да научи нов език. Търсех познати лица — може би някой, с когото съм ходила на училище, срещнала съм на купон или съм му продала апартамент. После се спирах върху по-привлекателните. Къде са ходели на училище, къде са прекарвали ваканциите си, къде живеят родителите им, в кой колеж са учили. Сякаш в един абзац може да се побере цял живот. Представях си собствения си живот в един абзац — величествена церемония, събирането на две изтънчени семейства, романтичен меден месец, после двамата се връщат към интересната си работа. „Булката смята да запази фамилията си“. Това ме изпълваше със завист и отвращение към самата мен. — Тя преглътна. — По същия начин сега чета некролозите. Не мислиш ли, че е ненормално?

— Едва ли съм най-добрият съдия в случая — каза Реми.

— За…

— За ненормалност.

— Всъщност нямах предвид точно ненормално. А повърхностно.

— Ти не си повърхностна.

— Откъде знаеш?

Реми нямаше отговор.

Ейприл отново погледна вестника.

— Репортерите продължават да ми се обаждат — каза и го сгъна. — Винаги са толкова загрижени и съчувстващи; „Сигурно е ужасно да изгубиш двама души в един ден“. „О. Така ли мислите?“, отвръщам. Отпращам ги… казвам, че все още не искам да говоря за това. „Може би по-нататък“.

— Защо не искаш да говориш за това?

— Ти не говориш за това — каза тя. — За станалото в онзи ден.

— Всъщност не го помня.

— О — каза тя. — Аз го помня.

Погледът й се спря там, където подът и стената се срещаха.

— И адвокати се обаждат. Даже са още по-настоятелни.

— Те пък какво искат?

— Една трета.

Тя отново погледна вестника.

— Просто съм изненадана. Тогава наистина си мислех, че всичко ще се промени… не зная… че ще станем различни. Магазините никога няма да отворят… бизнесът се закрива… адвокатите напускат канторите си и бягат в гората. — Усмихна се тъжно.

— Струваше ми се, че вестникът ще престане да излиза. А вместо това… — Тя загриза нокътя на палеца си. — Всичко… стана просто поредната секция във вестника. Като филмовите прегледи. Или колонката за бридж.

Реми погледна към нощното шкафче, за да види дали снимката там все още е обърната с лице надолу. Снимката на съпруга й. Дерек. Снимката обаче беше изчезнала.

Ейприл се взираше във вестника и сякаш подбираше много внимателно думите си.

— Просто не зная как всички така…

Продължи да се взира, сякаш остатъкът от изречението се намираше някъде навън през прозореца.

— Така… какво? — попита Реми.

— Свикнахме — каза тя.

Обърна се към него. Очите му пробягаха по шията и лицето й — тъмни сериозни вежди, извити над шоколадовокафявите й очи. Гледаше го как я наблюдава.

— Какво има? — попита тя.

— Прекрасна си.

— Винаги го казваш, сякаш ме виждаш за първи път.

— Така е — каза той.

Тя отново се обърна към вестника и за няколко секунди се зачете.

— Ето. Виж тази жена. — Ейприл тупна страницата. — Оставила се да бъде разрязана на две от фокусник на празненството по случай рождения ден на внучката й. Искам да кажа… това е толкова… какво? Смешно, иронично, тъжно и удивително. Всичко накуп. Не зная как да го приема. Как трябва да се чувстваме при подобни случаи?

— Може би живи? — предположи Реми.

— Е, уморих се да се чувствам така.

Протегна ръка, погали бедрото му и Реми си помисли, че може би трябва да вземе този изплъзващ му се живот, докато каца от време на време тук, в любовното гнездо в апартамента на Ейприл, да се наслаждава на тялото й, на стройния й гръб и тесния й кръст. Запита се дали това би било достатъчно, дали докосването на кожата на друг човек до неговата би могло да го задържи. Искаше да каже нещо, нещо за тях или за нея, но това бе невъзможно — нямаше никаква представа какво вече е казвал. Може би това също бе нормално. Може би всяка двойка живееше в празнините между разговорите, неспособна да каже важните неща от страх, че вече са били казани или че не могат да се кажат; може би всяка връзка започваше отново всеки път, когато хората се събираха.

Тя отново тупна вестника.

— Или този. Купил си ретро мотоциклет, когато бил на двадесет и две. Обиколил с него страната и цял месец лагерувал в канадската част на Скалистите планини, за да снима прелетни птици. Господи. Кой се занимава с такива неща?

Обърна се отново към него и дългата й тъмна коса падна в скута му. Спомни си снимките на Марч. Лицето й бе по-широко и по-тъмно от това на Ейприл. Баща им бе прав — макар да бе по-голяма, Ейприл изглеждаше по-млада и по-крехка от по-малката си сестра.

Очите й се присвиха, сякаш си мислеше същото.

— Е… мислиш ли какво би имало в твоя?

— Моят… — Реми отвори очи.

— В твоя некролог. Виж, дори не приличат на некролози. Не са жалейки и спомени. Приличат повече на разрези, на моментни снимки на част от живота ти. Един период. Една тема. Е, какво биха написали в твоя?

— Не зная — каза Реми.

— Аз зная какво би имало в моя.

— Какво?

— Видя смъртта като поредната сватба, на която не бе поканена.

— А сега виждате ли ги? — Гласът бе спокоен почти до точката да бъде обезпокоителен.

— Какво да виждам? — попита Реми. Очите му бяха затворени и седеше на мека кушетка някъде. Докосна я. Кожена кушетка.

— Тези… как ги наричат… петна? Светлинки? — каза гласът. — Виждате ли ги със затворени очи? Да? Там ли са? С нас ли са?

Спокойният глас го караше да се чувства все по-неспокоен и той сложи крак върху крак.

— Разбира се. Винаги са тук. Вече свикнах с тях, но винаги са си тук.

— Опишете ги. На какво ви приличат?

— На струни. Приличат на нишки.

— Нишки.

— Точно така. Малки накъсани нишки.

— Нишки ли? — Човекът изглеждаше заинтригуван.

— Да. Нали ви казах. Нишки.

— И дали тези нишки ви свързват със света, Брайън? Това ли правят? Всички тези въжета ли ви задържат тук? Те ли ви пречат да бъдете онова, за което мечтаете?

— Не. Не въжета. Нишки.

Отвори очи. Мъжът срещу него бе около петдесетте, плешив, с тесни очила със синя рамка и бе свил устни, сякаш пиеше млечен шейк през сламка. В скута си държеше жълт бележник. На табелката на бюрото му пишеше „Д-р Рьо“. Намираха се в малък кабинет в стара сграда, съвсем празен, с изключение на бюрото, един стол и кушетката, на която седеше Реми. Останалата част от помещението бе заета от книжни лавици, диплома в рамка и постер от комикс, показващ малко момче, сражаващо се с огромен дракон; чудовището се беше свило от страх пред пламъците, изригващи от ноздрите на момчето.

— Не правят ли точно това тези нишки? — попита доктор Рьо. — Не са ли те онова, което не ви позволява да отлетите?

Реми погледна психиатъра.

— Не. Просто са малки парченца тъкан, реещи се в очите ми. Офталмологът ми казва, че се намират в желето вътре. Тъканта около него се нацепва. Тревожи се, че това може да доведе до пълно отлепване на ретините.

— О. Ретините. Хм. — Психиатърът бе явно разочарован. Намръщи се и прелисти бележките си. Гласът му престана да е така гладък и самоуверен. — Добре, какво друго имаме?

— Ами, празнините — каза Реми.

— Кое? — Доктор Рьо не вдигна поглед от бележките си.

— Имам празнини.

— Какво имате?

— Празнини — каза Реми. — Правя нещо и после изведнъж…

— Всичко избледнява след време — казваше Гутерак. — Може би това е номерът.

Билярдната маса бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Реми изчака на площадката, за да разбере в коя посока се движат — навън или навътре. Пол бутна. Добре. Значи изнасяха масата. Напрегна се под тежестта и заслиза заднешком по широкото стълбище.

— Имам предвид, не може да продължава вечно, нали така?

— Не зная — отвърна Реми. Макар да бе малък и краката да бяха свалени, плотът на масата бе масивен и тежък, сякаш носеха бетонна плоча.

— Отначало всичко изглеждаше като откъсване от света, като някакъв шибан снежен ден — каза Пол. — Помниш ли? Нали се сещаш как навремето затваряха училището, когато валеше прекалено силно? Помниш ли онова време?

— Да — каза Реми, напрягаше сили под тежката маса. — Нещо такова.

Стигнаха кухнята и обърнаха плота странично, пъшкаха и пуфтяха. Пол изрита някаква найлонова топка, но тя се удари в тезгяха и се върна.

— Една секунда. Дръж така. — Пол остави своя край, за да премести топката. Реми погледна към хладилника на Гутерак, който бе покрит с хартия — училищни менюта, отчети, снимки на децата на приятели, дори и една на Едгар. Носеше се някаква смътна застояла миризма и Реми си представи забутана под миялната машина коричка хляб или портокалова кора зад хладилника. Накрая успяха да изкарат масата през задната плъзгаща се врата и я натовариха на черния пикап на Пол, редом до кутия с инструменти, телевизор, тоалетна масичка и кутия за лед. Пол се върна за краката на масата, а Реми загледа как едно нестройно ято птици се разтваря в пепелявото небе.

— Много съм ти благодарен, че ми помагаш — каза Пол, когато се върна с последните два крака.

— Зная, че все ти го повтарям.

— Няма защо — каза Реми.

— Просто се чувствам кофти. Ето те, гърбът и очите ти са прекалено прецакани, за да работиш, а аз те карам да мъкнеш разни тежки боклуци.

— Гърбът ми е добре, Пол. А очите… — Реми затвори очи и видя чехълчета, плуващи в разпръснатата светлина. Отвори ги и светът отново стана избледнял и плосък, изпълнен със статичност, като в някакъв стар филм.

Върнаха се в къщата и Реми последва Гутерак нагоре до спалнята; навсякъде се валяха джинси и измачкани ризи на Пол. Той натрупа закачалките с блузи, якета и панталони в ръцете на Реми и отново заслизаха по стълбите.

— Казах ли ти какво стана миналата седмица? — попита Пол иззад купчината якета.

— Не зная.

— Обади ми се един агент — каза Пол. — Като гръм от ясно небе. Човек на Шефа. Едър изцъклен шибаняк, който му помогнал в сделката с филма. Специализирал се в историите за онзи ден, чаткаш ли? Казва, че Шефът иска да го поема, и аз го водя на обиколка из Нулата, разказвам му цялата история, а той казва, че това е най-добрата история, която бил чувал. Казва също, че съм я представил хубаво. Имало пари в тая работа. Казва, че ще има възможности за какви ли не развлечения. Телевизионни предавания почвали да… как го каза… да трупат материали. Ще мине време, преди някой да започне да пише направо за това, но пък имало много подтекст, както го нарече. И каза, че можел да ми уреди роли.

— Роли ли?

— Да. Представления и всякакви такива гадости. Търговски центрове. Лодки. Паради. Търсели ченгета и димаджии, които да режат ленти, да отдават салют на знамена, да разправят истории и прочие. Казва, че мога да играя, докато филмовият пазар узрее за истории като моята. Разправя, че всичко минавало през този цикъл — отначало са вдъхновяващите истории, деца, животни и разни такива помии; после са екранните истории, нарече ги домашни… а накрая са големите пари — трилърите.

— Трилърите — успя само да повтори Реми.

— Да. Та значи оня тип разправя, че сега всичко се върти около трилърите, че историята е станала сценарий за трилър.

Пол сви рамене.

— А след трилърите идвали годишнините — пет, десет, и истинските пари… — Пол замълча. — Носталгия.

— Носталгия?

— Каза, че история като моята е като да имаш хубави акции. И че носталгията е като момента, в който малката ми фирма става публична. И след като ми обяснява всичко това, ме пита дали искам да продам акциите си! Дали искам да му продам опита си!

— И ти какво му каза?

— Казах му, и още как искам да ти го продам. Хич не ми е и притрябвал, проклетият. — Гутерак хвърли дрехите в каросерията на пикапа. — Да го питам ли дали иска и твоя?

— Моят…

— Твоят опит.

— Не. Няма нужда. Ще си го задържа.

— Ако случайно размислиш…

Приключиха с товаренето и се качиха в пикапа. Миришеше на цигари, но иначе усещането да седи до Пол бе приятно. Сякаш съм дете, помисли си Реми, и се возя в колата, без да имам никаква представа къде отивам и колко дълго ще продължи пътуването, а само се наслаждавам на мигащото между сградите слънце.

Завиха, Реми се обърна да види дали са завързали здраво багажа и забеляза зад тях един стар очукан линкълн, поне на петнадесет години. Приличаше на такси, но на предните седалки седяха двама души. Това му се стори странно. В такситата никога не се возеха по двама души отпред. Пол зави още два пъти и колата продължи да ги следва. На един светофар Реми нагласи страничното огледало и успя да огледа добре мъжете. Шофьорът бе бял тип с мустаци и шапка с козирка, загледан право напред. Спътникът му бе набит чернокож и също гледаше право напред. Реми се обърна към Пол, който сякаш не забелязваше колата зад тях.

Пол дърдореше нещо за жени.

— И знаеш ли защо? Защото всъщност не искат онова, което казват, че искат. Виж я Стейси например. Двадесет и две години ми надува главата: „Защо не ми казваш какво мислиш? Защо не говориш?“ И когато в крайна сметка решавам да говоря, тя казва, че не мога да си затворя устата.

Реми погледна назад. Таксито си бе все още там.

Пол спря край една закусвалня. Докато слизаше, Реми видя как колата бавно минава покрай тях. Шофьорът — дебелият тип с мустаците — хвърли поглед към Реми и кимна. Реми последва Пол в заведението и седнаха в едно сепаре в ъгъла. Поръчаха си кафе. Пол си избра яхния, а Реми някаква мексиканска манджа. Не сваляше поглед от вратата.

Пол запали цигара.

— Казах ли ти, че разделиха Нулата на квадранти?

— Не.

— Да, по един квадрант на група. Шибаните каски ни натискат. Искат да се работи по-бързо. Дните на шоуто отминаха, човече. Дори димаджиите — искат да разкарат и онези нещастници. Само че си имат неприятности. Димаджиите хич не са в настроение. Някои са пълни боклуци, льольовци, като шибаните Янки, нали се сещаш? Но… кофти ми е, че го признавам… зная как се чувстват. В смисъл, след време… започваш да приемаш онова нещо като твое. Все едно го притежаваш.

Реми изпи кафето си.

— Помниш ли онази вечер, Брай? Когато се върнахме, след това? Помниш ли? Колко тихо и призрачно беше?

— Не особено. Не.

— Всичко черно и пуши… прожекторите и блясъкът на шибаните пожари… и не му виждаш края. Сякаш отиваш на някакво място, където не е стъпвал човешки крак, като в някаква тъмна джунгла. Помниш ли? Уж си на улицата, а изведнъж тя изчезва… правиш пет крачки и си на място, за което не си и помислял, сякаш попадаш в някаква дупка от детски кошмар. Не можех да повярвам на сутринта, толкова сиво беше. Онази нощ наистина ми се виждаше черна.

Гутерак се почеса по главата.

— Ето какво се сещам — продължи той. — Помниш ли първата сутрин, когато самосвалите вече се бяха събрали? Бяха пратили над сто камиона към Фреш Килс. На втория шибан ден, Брай! Още от самото начало разчистваха кашата… преди изобщо да разберат със сигурност какво представлява тя. Искам да кажа… какво е това? Правилно ли е?

— Не зная — каза Реми.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — Хвърли поглед през рамо и се наведе към Реми. — Мисля, че шефовете са знаели през цялото време, че няма да намерим никого. Мисля, че изобщо не им е пукало. Искали са да разчистят бързо, но е трябвало да се преструват, че очакват от нас да намерим хора. Нали? През цялото време разправят: „Няма да спрем, докато не…“ и „Все още има шибана надежда“, а всъщност са си мислели: „Трябва да изгребем един милион тона лайна, преди да можем да дадем под наем шибаното място“. В смисъл, как ще изгребеш един милион тона? Трябва да го видиш. Като открит рудник е станало. Сякаш копаят за нещо.

Думите му звучаха познато и смущаващо и на Реми страшно му се искаше да сложи край на тази тема. Стана под предлог, че му се ходи по нужда. Мина покрай тезгяха и влезе в тоалетната. Загледа с издрасканите си очи образа си в издрасканото огледало. Един от писоарите зад него преливаше и се чуваше звук на течаща вода. Реми влезе в една от кабинките, затвори вратата, смъкна си панталоните, седна и отпусна глава в ръцете си.

След няколко секунди вратата рязко се отвори.

— Хей! Заето е! — Реми вдигна очи и видя единия от мъжете от таксито — едрия тип с мустаците, с лъскави слънчеви очила и бейзболна шапка с надпис BUFF, изписан с печатни букви.

— Имахте ли време да обмислите предложението ни? — попита мъжът.

— Тъкмо седнах — отвърна Реми.

— Няма да се намесваме в работата ви, ако това ви притеснява — каза мъжът. — Искаме от вас само малко… професионална учтивост. Да ни държите в течение. А в замяна Бюрото ще ви информира какво сме открили ние. Сътрудничество. В това е разковничето, не съм ли прав?

Реми се почувства странно отстъпчив, докато седеше свит в кабинката със свалени панталони пред запречващия изхода дебелак.

— Да — каза той. — Разбира се.

— Страхотно — каза мъжът с тъпата шапка. — Виждате ли? Вече си сътрудничим. Колко било лесно.

Допря два пръста до слепоочието си и после ги насочи към Реми.

— Ще поддържам връзка.

Мъжът изчезна, преди Реми да успее да отговори:

— Не е необходимо.

Приключи и излезе предпазливо от кабинката, огледа се, изми си ръцете, не намери кърпи и се избърса в панталоните си, след което се върна неуверено в ресторанта, като се озърташе за мъжа от таксито. Не видя никого. Пол вече нагъваше яхнията си. Посочи с вилицата Реми, сякаш го бе чакал, за да довърши изречението си.

— Виж, Пол — каза Реми. — Не съм сигурен дали трябва да говорим за това.

Гутерак обаче нямаше спиране.

— Вече не правим толкова обиколки. Прекалено много хора има. Строят проклета наблюдателна площадка. Като на шибания Голям каньон. Уредили са гледащите към Нулата апартаменти да бъдат отстъпени за спасителните работници и шефовете ги използват за купони, да чукат там любовниците си и да пият със знаменитости. Милиардери и актриси от сапунки. Вече всичко изглежда различно. Всеки ден изгребват лайната, и толкоз. Откарват ги във Фреш Килс и ги изстискват като портокалов сок, докато цялата хартия и кръв не излезе, после се връщат за нов курс.

— Говореше почти шепнешком. — Ще извозят всичко, Брай. Всичко. Хартията се прибира, парченцата плът се погребват, а знаеш ли кой получава стоманата? Тълпата. Проклетите шефове дават цялата стомана на тълпата. Всеки получава парче от това нещо.

— Чуй ме, Пол. Не бива да говориш така. Става ли? — Реми огледа ресторанта за мъжа от таксито. — Трябва да внимаваш. Трябва да си мълчиш.

— Да бе, същото ми каза и онзи агент. Всеки път, щом си отворя шибаната уста, съм издавал нещо, за което бихме могли да получим пари. „Имаш само една история — вика ми, — така че трябва да си я пазиш“. Така че му обещах да не се обаждам. — Пол поклати глава. — Понякога обаче си мисля, че е ненормално да не говорим за тази гадост. Понякога си мисля, че е шантаво, че не сме станали и не сме се развикали за това.

— Пол… — започна Реми.

— Просто ми иде да им кажа: „Оставете ги!“ Нали се сещаш? Да оставят лайната. Всичко. Купищата и отломките. Закъде са се разбързали, мамка му? Да ни оставят с димаджиите да изкараме остатъка от живота си, като преравяме всичко парче по парче, ако решим.

Сервитьорката напълни чашите им с кафе.

— Може би трябва идеш на лекар — тихо каза Реми. — На терапевт.

— На какво?

— Терапевт. Психиатър. Мисля, че аз лично ще ида.

Пол сви рамене.

— През цялото време идват разни утешители и свещеници, все се опитват да завържат разговор и ме зяпат, сякаш съм изперкал. Един ден минавам и някакъв тип с плитка ме приближава и ме пита как съм. Викам му, струята ми е добре, но май трябва да увелича водата в диетата си. А шибанякът му не разбира от майтап и ме пита, не, ти как си, приятелю? Обръщам се и му отговарям, наистина ли искаш да знаеш как съм, приятелю? А той си мисли, че е ударил десетката и се наостря. Да, вика ми. Хич не съм добре, ако искаш да знаеш, тъй му отвръщам. Чекиджията му с чекиджия разправя — е, не се тревожи. Нещата ще се оправят. Е това е. Ще се оправят. Това значи било шибаното ми утешение. Нали? И знаеш ли какво му отговорих? Казах му, я си го начукай. Нищо не искам да се оправя.

Продължиха да се хранят в мълчание. Реми следеше вратата, но не видя типа от таксито. После попита:

— Какво стана със Стейси?

— Стига, Брайън.

— Извинявай.

— Извинявам.

Допи си кафето, сви рамене и се загледа във вилицата.

— Ами… горе-долу същото. Каза, че може би нещата ще се оправят, а аз й отвърнах, начукай си го, Стейси. Не искам нещата да се оправят. — Хапна от яхнията и се загледа през прозореца към паркинга. Реми също погледна навън. Сребристото такси отново мина бавно покрай закусвалнята, двамата мъже гледаха право напред към…

Бюрото пред него бе гладко, кръговете на светлото дърво приличаха на сателитно изображение на дъбови вихрушки. Прокара пръсти по почти празната му повърхност, по месечния календар без нито една бележка до табелката с име, която бе обърната с гръб към него. Завъртя я. На нея пишеше РЕМИ. До името му имаше телефон с бутони за пет неотбелязани линии. Вдигна слушалката, заслуша се в сигнала „свободно“, после затвори. Имаше и изключен компютър. Натисна бутона под екрана, но нищо не се случи. Огледа кабинета без прозорци. Изглеждаше му съвсем нов — по стените нямаше почти нищо. Помещение с прилични размери, дървена ламперия, два стола от другата страна на бюрото и библиотека със стъклена витрина. Отиде до нея и се наведе да разгледа книгите с надеждата, че ще му дадат някаква представа какво прави на това място. Вътре обаче се мъдреше единствено издание на „Световна книжна енциклопедия“ от 1974 г. и две редици избледнели стари „Рийдърс Дайджест“, имаха вид на събрани от вторични суровини. Имаше също и снимка на стената — той на фона на Нулата в дните след събитието — с Шефа от едната страна и президента от другата. Впери поглед в снимката. Не си спомняше да се е срещал с президента. В кабинета нямаше нищо друго — никакви картотеки, никакви снимки на Ейприл или Едгар. Върна се при бюрото и започна да проверява чекмеджетата. В най-горното имаше купчина празни листа с плътна антетка СИГУРНОСТ в горната част. После опита голямото чекмедже най-долу, но то беше заключено. Онова в средата бе празно, ако не се броеше един жълт плик с надпис РЕМИ, изписан с черни печатни букви.

Извади го, сложи го на бюрото и го загледа. Трябваше ли да го отвори? Дали бе някакъв доклад относно него, а не до него? Или някакъв тест?

Взе плика, отиде до вратата и я отвори с надеждата да намери някого, когото да попита какво да прави. Подаде глава навън и погледна в облицования с ламперия коридор — по дванайсетина метра в двете посоки. Имаше няколко затворени врати, всички с матови прозорци и без надписи. Тръгна надясно и стигна до друг, перпендикулярен коридор. Този път зави наляво и след пет-шест метра стигна до две летящи врати, през които се влизаше в огромно помещение, истински лабиринт от кабинки с картонени стени, осветени с флуоресцентна светлина. И тук нямаше никакви прозорци. Чуваше тракане на клавиатури — като трополене на дъждовни капки — и приглушени гласове. Кабинките се простираха пред него като някакво огромно житно поле, прекъсвано единствено от колоните, разположени на пет-шест метра една от друга. В първата кабинка някаква жена блъскаше по клавиатурата на компютъра си. Имаше слушалки и микрофон на главата, а пред нея лежеше някакъв документ в найлонова папка — плик.

— Как ли пък не — каза тя в микрофона. — Глупости на търкалета. Хайде стига!

Явно усети стоящия зад гърба й Реми и се обърна.

— О, здравейте, сър.

Реми й подаде плика и започна:

— Знаете ли…

Жената направи знак към слушалките и Реми кимна и се отдалечи. Излезе от помещението и продължи по коридора в другата посока. Той свършваше с други, по-внушителни на вид врати с думата СИГУРНОСТ върху матовото стъкло. Отвори и надникна вътре. Някаква жена седеше зад заоблено бюро и четеше каталог за мебели; зад нея имаше врата от тъмно дърво, водеща към друг кабинет. Реми отстъпи назад, затвори вратата, обърна наляво и продължи по коридора, докато не се озова отново пред входа на огромния лабиринт от кабинки. Обърна се. На стената над входа, през който бе влязъл, имаше лозунг като онези, които бе видял в хангара и военните бараки; „Враговете ни трябва да знаят, че американският народ няма да спре, докато злото не бъде победено“.

Накрая се върна при пресечката и продължи по коридора към своя кабинет. Телефонът му звънеше. Отиде до бюрото и го вдигна.

— Ало?

— О, добре, че сте още там. — Гласът бе на жена.

— Още съм тук — каза Реми.

— Получихте ли плика, който ви изпрати Шон?

Реми го остави на бюрото.

— Да.

— Какво мислите? Ще ви помогне ли?

— Ъъъ… Май е прекалено рано да се каже — отвърна Реми.

— Разбира се — каза тя. — Опитах се да им кажа, че това може да изчака, докато той се върне от Вашингтон, но нали знаете какви са онези задници от Непълните части.

— Зная ли — каза Реми и се изненада, че не прозвуча като въпрос.

— Аз ги зная. Всички са много загадъчни. Кълна се, че могат да намерят смисъл и в къс употребена тоалетна хартия. Сигурно ги обучават за това.

— Сигурно — каза Реми.

— Забелязвали ли сте как всички от Непълните части в крайна сметка престават да говорят с цели изречения?

— Не, не съм — каза Реми.

— Както и да е, вече са готови за вас.

— Да. И сега кой е?

— Не е ли истина? — Тя се разсмя и затвори.

Реми остави слушалката и отвори плика. Вътре имаше две хартии в найлонови пликчета. Първата представляваше смачкан плик за писма, адресиран до Лайза Хироути — името, което бе казал Асан по време на разпита — във Вирджиния. Върху него имаше петно от чаша за кафе и петно от нещо като йогурт, сякаш пликът бе намерен в боклукчийска кофа. Нямаше обратен адрес, но някой бе закрепил жълт етикет: „Съпоставено с почерка на Бишир — положителен резултат“.

В коридора се чуха стъпки. Той вдигна поглед и видя зад матовото стъкло силуета на някакъв мъж. Изчака известно време, после каза:

— Моля.

Силуетът се раздвижи.

Погледна отново документите на бюрото си. Вторият плик съдържаше наполовина изгорял лист с краища като препечена филия. Взе го внимателно и го зачете през найлона. Пръстите му инстинктивно не докосваха почернелите ръбове, за да не ги натрошат. Това бе разпечатка от MSelios@ADR до BFenton от същата фирма. Дясната половина на страницата бе изгоряла и се четеше само лявата част.

Познай кой се обади сно

заспала. Какво би трябвало

тук ме кара да се чув

сексът е добър, макар че

част от тръпката

притеснена за т

уплашена да

Марч

Обърна листа, но от другата страна нямаше нищо. Жълтият етикет посочваше, че копието е „Препратено от Маркъм, След. отд. Към Департ. док., извършва се реконструкция от непълните части“. Имаше още три инициала; не успя да разчете нито един.

Прибра двете найлонови пликчета в плика, отиде до вратата и отново погледна в дългия празен коридор. Миналия път бе тръгнал надясно; сега пое наляво и стигна до друг перпендикулярен коридор и друг завой надясно. Измина няколко крачки и още преди да мине през летящите врати, знаеше, че отново ще се озове в…

Невъзможно близкото небе проблясваше като повърхността на езеро и създаваше у Реми перверзното впечатление, че ако пристъпи напред от противопожарния изход, няма да падне, а ще се понесе нагоре в тази съвършена есенна синева. Когато бе дете, всяко лято ходеше на уроци по плуване в един лагер в северната част на щата; инструкторът винаги му казваше, че ще се задържи на повърхността, ако просто се отпусне и остави водата да поддържа тялото му. Накрая, през едно лято по време на една среща с роднини по майчина линия в Западна Вирджиния, Реми се престраши. И наистина остана на повърхността. Не по начина, по който бе очаквал — не изплува над водата, а сякаш стана част от нея и се носеше вътре в нея. Може би това бе ключът. Да се носиш в живота си като хартия по течението. Просто се отпусни и бъди себе си.

Погледна щипката за барбекю в ръката си и разбра, че трябва да вдигне капака на малкия грил. Над нагорещените до бяло въглища цвърчаха три дебели пържоли и вегетариански бургер. Не си зададе никакви въпроси, просто ги обърна. Идеално — по месото минаваха черни линии като затворнически решетки. Миризмата бе толкова съвършена, така различна от Нулата, че той просто започна да вдишва дълбоко. „Да. Точно така трябва да миришат истинските пържоли“. Може би не се намираше в някакво особено състояние, а това бе просто живот, и може би всеки живот се живее от момент до момент. Дали всички реагират на света, когато се изправят пред него? Кой всъщност знае за нещо повече, освен за момента, в който се намира? На какво се доверяваме? На паметта? На историята? Не, това са просто приказки и която и да изберем да си разказваме — било за сватбата или за падането на Берлинската стена — около нея винаги има празнини. Сигурно безброй мъже по цялата страна клечаха пред барбекюта като него и се питаха как ли е стигнал животът им до този момент.

Огледа се — беше клекнал на площадката на противопожарния изход на Ейприл. Погледна надолу и видя някаква двойка да върви по тротоара, хваната за ръце. Есенните листа се рееха пред тях. Тихите им гласове се издигаха нагоре до площадката. Мъжът казваше: „… и проклетият му късметлия намери последния бияч в Парк Слоуп“.

До малкия грил имаше чаша червено. Реми я взе, отпи и изпита облекчение, че вкусът е точно като на вино. Причината съответстваше на следствието. Добро вино. Шираз? Да, така определено бе по-добре. Имаше места — в леглото с Ейприл, тук, на площадката — където се чувстваше на мястото си. Истински. Пържолите, както си е типично за тях, се нуждаеха от още няколко минутки на огъня.

Вмъкна се през прозореца в дневната. Някакъв наближаващ петдесетте мъж с гъста кестенява коса, черни очила и спортно яке седеше на един от столовете в тясното помещение и пийваше вино. Поизправи се при появата на Реми. Ейприл седеше в края на дивана, а в другия край се бе настанила жена с остри черти и къса щръкнала руса коса. Бе привлекателна, както могат да бъдат привлекателни жените на определена възраст, с преминала любовната игра прямота на човек, престанал да си губи времето напразно. Скалъпи усмивка към Реми. Около врата й имаше завързано като широка вратовръзка алено шалче, сякаш някой бе разрязал сънната й артерия. Нямаше друго място за сядане, освен между двете. Реми се настани и каза:

— Месото ще е готово след няколко минути.

— Изгарям от нетърпение — обади се жената.

— Страхотно мирише — каза мъжът.

— Трябва да опиташ тайната марината на Брайън, Никол — обърна се Ейприл към жената.

— О! Какво има в нея? — попита Никол с фалшив интерес и обърна немигащите си сини очи към Реми, приличаха на затворнически прожектори.

— Вижте, не мога да ви кажа — призна си Реми.

— Нали ти казах, че е тайна — каза Ейприл.

Всички се разсмяха като съвсем истински хора. Заеха се с питиетата.

Никол прочисти гърлото си и заговори, сякаш четеше сценарий.

— Е, Ейприл, страшно се вълнуваме, че се върна.

— Благодаря.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Да — каза Ейприл.

— Сигурно просто не можем да си представим какво е — каза Никол.

— Не можете — съгласи се Ейприл.

— Ама че ужас, да изгубиш двама души по такъв начин.

— Мм — каза Ейприл.

— Сигурно е било мъчително.

— Мм.

— Да. — Никол като че ли най-сетне разбра, че темата е приключена. — Е, много е хубаво, че се върна. Групата ни е на четвърто място по общ доход, а след като се включиш и ти, като едното нищо ще станем трети до края на тримесечието.

— Надявам се — неубедително отвърна Ейприл.

— Младшите съдружници като Ейприл играят все по-голяма роля — сподели Никол с Реми. — Сега перспективните са все под четиридесет.

— О — каза Реми.

— Съжалявам, че ми трябваше толкова време, за да се върна — каза Ейприл и посегна към ръката на Реми.

Никол се наведе напред. Големите й очи бяха изпълнени със загриженост.

— О. Боже мой! Не. Не, не, не! Казах ти, че имаш толкова време, колкото ти е нужно. Оправяме се чудесно. А като се има предвид през какво си минала… добре е, че не се втурна веднага на работа. — Отпи от виното. — Честно казано, Ейприл, за тези два месеца работата и без това не беше особено много. Но сега… сега се връщаме на почти същите нива, на които бяхме и преди. Всъщност — тя се наведе напред, сякаш споделяше някакъв гаден слух, — по всичко личи, че ще има голям подем. Същинска експлозия. Нещата отново се раздвижват. Ще стане доста напечено.

— Напечено — повтори мъжът с тъмните очила, гледаше Реми.

— Времето на бездействие изглежда просто като миг — каза Никол.

— Миг — каза мъжът с тъмните очила.

— В много вълнуващ момент се връщаш — продължи Никол. — Ще има нововъведения… партньорство с предприемачи… купуване на наши собствени акции… опции и осигуровки. Луис казва, че цялата страна ще облагодетелства най-добрите активи.

Замълча за по-драматичен ефект.

— Нашият оптимизъм. — Пак отпи от виното и поклати глава. — Само гледай. Ще е същинска лудница. Хората ще купуват продуктите само въз основа на моделите. Ще купуват скиците на творците. Ще купуват идеи.

— Идеи — унило каза Ейприл.

Реми използва случая да стане.

— Обзалагам се, че пържолите са готови — каза и се усмихна на Никол. — И твоят соев бургер.

Ейприл не му бе пуснала ръката, докато ставаше, и сега я стисна. Едва сега Реми осъзна колко се е притеснявала как ще се представи тази вечер пред жената, която явно бе шефката й. Пусна ръката й и тръгна към прозореца. Отново си помисли, че може би животът отново е станал нормален и че нормалното е поредица от отделни, несвързани един с друг моменти. Няма причина да се мисли, че някога всичко е било различно. Цяла седмица работиш в някакъв офис. Шефката на приятелката ти от агенцията за недвижими имоти ви идва на гости и им приготвяш вечеря. И когато дойде време за ядене, няма значение дали си спомняш да си планирал вечерята. Ястието не се интересува от намеренията на готвача; то просто се яде. В целия град, в цялата страна, хората стават от леглата си, тичат по задачи, борят се и се връщат вечер да спят, зависими единствено от ставането, тичането, боренето и спането. Карат коли, произведени на места, които не са посещавали, използват мобилни телефони, компютри и хиляди технологични продукти с части, произведени в заводи по цял свят на места, за чието съществуване никога не биха могли да са сигурни; технологии, които не биха могли да разберат. Новините се излъчват независимо дали ги гледат, или не. И никой не се спира да каже: „Чакай! Не разбирам как се е появила тази кола тук! Защо телефонът ми прави снимки!“ Хората разговарят по телефоните си. Ядат си пържолите. И ако една сутрин се събудят разведени или болни от рак, или ако се окажат във война, приемат реалността на непримиримите различия, злокачествените тумори и предчувствията за зло.

Това е животът, помисли си. Гладки камъни за преминаване през потока на времето, кратки моменти на по-дълбоко съзнание, когато се озоваваш във водата, преди отново да се издигнеш и да полетиш през паркинга пред къщата, над седмиците зад бюрото, да се наслаждаваш, когато прескачането спре, и да прекараш остатъка от живота си в пасивно задоволство, неуловимо съзнание, губещи се уикенди, когато светлината от телевизорите стопля спокойните лица и усмивките растат в блясъка на екрана. Изгълта виното.

На балкона бе хладно. Реми загълта градския въздух на дълбоки глътки. Пържолите миришеха толкова добре, че едва се сдържаше и очите му се насълзиха, когато посегна към капака на грила…

Седеше объркан в колата си и се питаше дали празнините не са станали по-големи. Може би беше свързано с колата, тъй като най-лошите празнини често се случваха в подобни моменти — когато е на път или чака в задръстване, а в следващия момент се озовава в тунел или на магистрала, без да има никаква представа накъде е тръгнал или къде е бил (веднъж откри, че е мокър до кръста и вони на канавка); случваше се внезапно да се озове в непознат квартал, паркирал пред някоя сграда с бележник в скута и бинокъл на врата.

Този път незабавно се огледа за бинокъла — реши, че е на някаква задача, която по-късно ще трябва да разработи или просто да изостави. Бързо осъзна, че няма нито бинокъл, нито бележник. Намираше се някъде в предградията. И точно тогава позна мястото и голямата къща на Карла и Стив, една от стадото подобни големи къщи, пасящи в сляпата улица на полегатия хълм. Кварталът бе на не повече от две години — Стив веднъж призна, че имало четири основни модела къщи и неговата — с тухлената фасада и колоните на предната веранда — била от най-скъпите, няколко допълнителни стотачки.

Погледна си часовника. Три и петнайсет. Добре, какво правеше тук в три и петнайсет следобед? Бе облечен в широки панталони в цвят каки и яке с цип. Не се намираше пред дома на Едгар, а през четири къщи. Огледа се. Повечето от моравките бяха неприлично зелени, приличаха на мокър мъх; по някои още можеха да се видят шевовете, издаващи новите чимове — съвършени малки кръпки; приличаха на билярдни маси. Колко пъти трябваше да се минат с косачката? Четири? Пет? И въпреки това пред някои от къщите тези малки парчета трева вече започваха да умират на някои места, имаха кафяви кръгове като старчески петна там, където корените не бяха успели да се хванат. Имаше и болнаво изглеждащи дървета, и други, вързани за колове и увити в зебло, сякаш с навлечени пуловери. Около тънките стебла имаше закрепени малки жълти ленти, приличаха на шалове.

Чу скърцането на хидравлични спирачки и видя в огледалото училищния автобус — спираше на ъгъла зад, него; после се появи вратата и от нея слязоха Едгар и някакво друго момче и поеха в различни посоки, без да си кажат нито дума, като участници в дуел, които са забравили да се обърнат и да стрелят. Светофарът светна червено, после примигна и автобусът продължи по пътя си. Едгар тактуваше в ритъма на малките си слушалки, докато вървеше по тротоара към дома на Карла от другата страна на улицата. Изглеждаше добре, макар да бе трудно да се определи в торбестите му дрехи, суичъра и панталоните, навити до стигащите до глезените маратонки. Реми си помисли, че Едгар ще хвърли поглед към колата му, но момчето просто продължи да крачи, сякаш не бе забелязало баща си. Спря при пощенската кутия, извади някакви каталози и продължи към къщата, изкачи стъпалата на верандата, зашари в джоба си за ключа, отвори вратата и изчезна вътре. На Реми му се стори, че вижда за миг лицето му в един от прозорците, но то изчезна прекалено бързо, за да е сигурен. След няколко минути Едгар излезе, със същите дрехи, и пак тръгна по тротоара, без да погледне към колата на баща си.

Реми се мъчеше да си представи какво е искал да каже на момчето, но нищо не му дойде наум. По дяволите, дори това не изглеждаше чак толкова странно всъщност — баща, който не знае какво да каже на момчето си, докато следи юношеството му. Запали двигателя и потегли.

Имаше нещо познато в потока хора край него; нещо, което си спомняше от онзи ден, в движението против течението, цивилизован устрем по тесните стълби, само че обърнато като негатив — те се изкачваха по стълбите, по които слизаше.

— Извинете. Извинете — казваше Реми и се извръщаше настрани, закачаха го ръце, длани и колене, макар никой да не му обръщаше внимание нито преди, нито след извиненията му. Хората гледаха умолително през него с вдигнати високо ръце, сякаш готови всеки момент да се заблъскат към аварийния изход. Тези лица му бяха много познати с напрегнатата си жажда за бягство, едва сдържана паника — лице от подземието, от асансьора, от станцията на метрото. Беше виждал как някои задържат дъха си в тълпата; сега ги виждаше отново да приближават, стиснали чанти, куфарчета и пазарски торби като бебета, теглещи истинските си деца за ръка като багаж, докато се опитваха да хванат в последния момент самолета, мърмореха: „Хайде, хайде, хайде“ и проточваха вратове да видят какво толкова се бавят онези в горния край на стълбите, където други излизаха на мократа от дъжда улица и… въздух! Дали някой друг град ценеше въздуха повече, отколкото този сега? В долния край на стълбите лицата бяха трескави и френетични; сълзи се стичаха по бузите на една жена, която бе гушнала малкото си момиченце.

— Моля ви — задъхваше се жената. — Имам дете. Моля ви.

С приближаването на долния край на стълбището и тъмната последна площадка тълпата започна да оредява, докато не останаха само отделни заблудени индивиди, работници от метрото и една бездомна жена — свиреше на саксофон, който сякаш бе преживял градушка. Протягаше ръка за милостиня дори докато я извеждаха и Реми успя да й пъхне един долар, докато се разминаваха. Дланта й бе груба и закоравяла.

— Бог да те благослови — прошепна тя и добави едно „задник“, когато видя колко й е дал.

Имаше миризми, които свързваше с вестникарските будки и картите на метрото, макар да се чудеше как изобщо подобни неща биха могли да вонят сами по себе си. Докато се спускаше обаче, само за миг атмосферата на метрото смени парливото брашно на Нулата и Реми вдиша миризмата на пушещи спирачки, печени кестени и разлято кафе, сякаш се бе озовал в някаква прекрасна градина.

Гишетата бяха празни; Реми нямаше жетони, но успя да намери отворен проход. На платформата стоеше нервен пътен служител, дебел пещерен полицай — прехвърляше значителната си тежест от едната си черна обувка на другата и дишаше през хирургична маска. Свали я и попита, без да си поема въздух:

— Ти ли си експертът?

— Защо, не може ли? — отвърна Реми.

— Натам — каза ченгето и си сложи маската. Реми погледна към малката платформа, където две други пещерни ченгета опъваха полицейска лента; двама агенти в космически костюми стояха наблизо и снимаха някаква раница, подпряна на една от колоните. От раницата като че ли се бе разпиляла някаква бяла пудра.

— Един гражданин я забеляза. Преди двадесет минути.

Пещерното ченге бързо си нахлузи маската. Бръкна в джоба си и извади друга маска за Реми, но той не й обърна внимание и отново погледна бялата пудра.

— Може би това е усещането да си войник — каза. — Трябва да продължаваш напред, защото ако спреш и се замислиш за контекста, за смисъла на всичко това, ще полудееш.

— Какво искаш да кажеш? — попита ченгето през маската.

— Нищо — отвърна Реми и тръгна към раницата.

Щом приближи, типовете с космическите костюми се обърнаха към него. Чу се щракане и някъде от лявата страна на левия костюм се разнесе глас:

— Ти трябва да си човекът от Документацията.

— Аз трябва да съм — каза Реми.

Космическият костюм кимна.

— Тъп въпрос. Извинявай. — И намигна. — Намерихме малко хартия в раницата, недалеч от НПМ.

— НПМ? — попита Реми.

— Неидентифицирани подозрителни материали — обясни другият космически костюм. — По листата имаше някакви странни знаци; мислим, че може да е нещо като манифест, затова ни казаха да повикаме вас.

— Манифест — съгласи се другият агент.

Реми пристъпи между двамата и тръгна към раницата.

— Хей! Какво правиш? Не трябва ли да изчакаме… някой? — обади се единият от костюмите зад него.

— Аз съм някой — отвърна Реми.

Вече ясно виждаше бялата пудра, разсипана на земята до раницата. Клекна, топна пръст в нея и я лизна.

— Господи! Какво правиш? — попита космическият костюм.

— Пудра захар — каза Реми, изненадан от разочарованието в гласа си. Чуваше сирените на улицата горе. — С ванилия.

Вдигна раницата и я изсипа на платформата. Разрови нещата — папка, поничка в целофан, листовка за противозачатъчни, пакет цигари, кибрит и доклад за книгата „В лабиринта“. Прочете го. Явно авторката не бе харесала особено произведението. Името на момичето — Ейлия Мендес — бе написано в десния горен ъгъл, заедно с телефонен номер. Внимателно прибра манифеста на Ейлия Мендес в раницата, изправи се и тръгна към…

Мъжът бе адвокат, при това добър, ако Реми трябваше да се досеща. Беше с тъмен костюм и мокасини с пискюли и имаше нещо в начина, по който облягаше дебелогъзия си панталон на масата за заседания — като хлапе, което показва новата кола на приятелите си. И използваше показалка, за да посочва компютърната презентация на стената — син екран с червени букви, обещаващи да изложат основните факти по „Прилагането на федералната компенсация на жертвите“.

Ейприл седеше в стола до Реми, държеше го за ръката и буквално смазвате кокалчетата му в потния си юмрук. Носеше бяла блуза с дантели, закопчана с едно копче върху проста, риза без украса, и Реми си представи, че може би това копче е единственото, което не й позволява да се разпадне на части. Дишаше плитко и на пресекулки.

На екрана на презентацията се изписа: 1. Оцелелият/жертвата се съгласява да оттегли всички претенции към авиокомпанията, града, федералното правителство и т.н.

— Сигурни сте по тази част… — започна адвокатът.

— Да — бързо отговори Ейприл. — Така мисля.

— Добре, защото това е първата стъпка — каза адвокатът. — Накрая може би ще се стигне до деветдесет и девет процента от жертвите. И тъй… в добра компания сте.

Адвокатът се усмихна, големите му зъби лъснаха, и превключи на следващия екран: 2. Физически и психически щети — формула за изчисляване.

Ейприл издаде нещо средно между въздишка и стон, сякаш й бяха изкарали въздуха. Опита се да се престори, че прочиства гърлото си. Реми я хвана за ръката.

— Всички започват с основа две и половина — каза адвокатът. Издаде челюстта си напред и разтърка дясната страна на врата си, който бе покрит с голям пурпурен обрив от бръснене. — За физически и психически щети. Основните насоки са оценили на толкова всеки живот, на основното ниво на страдание. Ако стигнем до процеса на апелиране, винаги можем да се позовем на някои специални положения, но във вашия случай, като се има предвид неотдавнашното ви скъсване с покойния, може би ще е по-добре да вземем тези двеста и петдесет хиляди и да не задълбаваме по-нататък.

Адвокатът отново докосна предпазливо обрива и продължи:

— Трябва да обсъдим един въпрос. Труден, но необходим. И искам да ме разберете — трябва да ви попитам. Има ли вероятност… някой друг… да излезе с подобно искане?

— О! — Ръката на Ейприл потрепери. — Питате дали родителите на Дерек ще пожелаят парите ли? Защото исках да…

— Не. Не. Не родителите. Не това имам предвид. Те биха могли да претендират, разбира се, но тъй като Дерек не е оставил завещание, случаят се разглежда според законите на щата, според които цялото имущество наследява брачният партньор и следователно цялото обезщетение е ваше.

— Въпреки че живеехме отделно?

— Раздялата не означава развод. Бихте могли отново да се съберете.

— Не бихме — бързо отговори Ейприл.

— Разбирам чувствата ви, но ако мога да отбележа… не можете да сте сигурна. Още по-малко пък майката и пастрокът на господин Крафт. А изслушващият инспектор може единствено да следва правилника на Компенсационния фонд, в който ясно се казва, че съпругът или съпругата са получателите на пълното обезщетение. Разбира се, родителите могат да се позоват на известни финансови загуби, особено ако покойният ги е издържал или е допринасял към доходите им. Но не става въпрос за това. Когато питах дали някой друг може да предяви претенции, имах предвид… жена, приятелка…

— О.

Ейприл сведе поглед.

— Имаше някой — тихо каза тя. Хвърли бърз поглед към Реми, после отново наведе глава.

— Жена — каза адвокатът.

— Да.

Адвокатът понамести задника си и спря да докосва обрива. Реми си помисли, че изглежда… приятно възбуден.

— Мислите ли, че ще предяви иск?

— Не — каза Ейприл.

— Разбирам, че е трудно, но трябва да ми разкажете за връзката им, в случай че изневиделица се появят деца или някакъв документ, в който той се съгласява да…

Ейприл като че ли се напрягаше с всяка следваща дума.

— Няма деца. И тя няма да предяви претенции.

Адвокатът погледна Реми.

— Въпреки това трябва да зная…

— Работеше в неговата фирма — каза Ейприл. — Тя също загина.

— О — каза адвокатът и Реми забеляза, че е донякъде доволен, че се е намерило решение на този въпрос. — Служебен роман. Разбира се. Старо като света. — После се сети за клиентката си. — Съжалявам.

— Само че наистина желая родителите на Дерек да получат част от парите — каза Ейприл, опитваше се да смени темата.

Адвокатът я погледна неодобрително през бифокалните си очила.

— Не бих ви посъветвал това. — Погледна Реми, сякаш се надяваше, че той ще успее да я вразуми. Ако им дадете пари, това не означава, че един ден няма да поискат още… и всъщност по този начин ще им дадете основание да си мислят, че го заслужават.

— Те наистина заслужават.

Адвокатът започна да се отчайва.

— Мое задължение е да ви кажа… че вие сте наследница… на цялото му имущество. На всичко. Каквото направите отвъд това, е… — После му хрумна нещо. — Трябва обаче да знаете, че дори и да дадете на родителите му пари, хонорарът ми се формира от цялостното споразумение, а не само от дяла, който сте решили да задържите, така че…

Превключи екрана.

— Запомнете това.

На екрана пишеше: 3. Коефициенти за членове от семейството.

— И така. Близките. Можете да получите по сто и петдесет хиляди за всеки член на семейството… но вие нямате деца, прав ли съм?

— Да — смирено рече Ейприл. — Прав сте.

— Но сте планирали в един момент да имате.

— Не. Не сме.

— Просто искам да кажа, че в даден момент със сигурност сте говорили за деца — каза той, сякаш й подсказваше. — Млада двойка… такива неща.

— Не. Казах ви. Бяхме разделени.

— Ясно. Разбирам. Вече установихме това. Но несъмнено в някой момент сте разговаряли на тема деца.

— Не. Никога не е ставало дума.

Той отново се размърда — уморено, сякаш му бе трудно да откъсва поглед от презентацията си, и ръката му отново посегна към обрива на врата.

— Вижте. Госпожо Крафт. Нямам намерение да ви казвам какво да казвате, но коя двойка поне не говори за деца? Разбирате ли ме? Има някои детайли, които могат да повлияят на инспекторите и да се отразят върху компенсацията…

— Нямахме планове за деца.

— … Млада привлекателна двойка, животът е пред тях, кроили са планове за семейство, но се намирали в труден период, временно разделяне…

— Не мога да имам деца — тихо каза Ейприл. — Направиха ми хистеректомия, когато бях на деветнадесет.

— О — едновременно казаха Реми и адвокатът. Ейприл погледна Реми.

Адвокатът издаде челюст.

— Ясно. Да.

Отвори уста и Реми си помисли, че ще намери нещо, за което да се хване, но адвокатът явно се усети, че не бива да го прави, и затова просто кимна и превключи на следващия етап от презентацията: 4. Изчисляване на бъдещи доходи.

Нагласи очилата си и погледна графиката на стената.

— Това ще е нищожна част от онова, което би могъл да спечели покойният… такъв е подходът при подобни споразумения… трябва обаче да знаете, че във вашия случай можем да направим опит за повече пари, защото, честно казано, това е една от малкото точки, по които имаме изгледи за известен напредък. Таблиците въз основа на възрастта и дохода показват, че общите бъдещи доходи на… — адвокатът погледна в бележника си за името — Дерек възлизат на два милиона и двеста хиляди, но ние ще настояваме за три поради рисковете и високото заплащане на търговските юристи, както и поради потенциала му да стане партньор въз основа на личните му постижения. Няма да ви дадат толкова много, но сме длъжни да се опитаме. Ако успеете да представите квитанции за заплати, осигуровки, копия от данъчни декларации, всякакви бонуси, които евентуално сте получавали… това би било от огромна полза.

Ейприл кимна, без да откъсва поглед от обувките си.

— Същото се отнася и за други документи — медицински сметки, разходи по погребение, за психотерапия, ако сте се подлагали, евентуални допълнителни доходи на съпруга ви. Ще посочим също, че като юрист, занимаващ се с търговско право, и с диплома по финанси, Дерек на практика не е бил застрашен от безработица. — Усмихна се на Ейприл. — Ето как ще ви бъде платено за цялото онова време, което е прекарал на работа.

Реми се закашля и двамата го погледнаха, сякаш кашлицата му означаваше нещо. Той сведе поглед и в крайна сметка адвокатът се обърна към стената, но му хрумна нещо и се завъртя отново към Ейприл и Реми.

— Можете ли да донесете на изслушването снимки?

— Снимки ли?

— Да. От сватбата, от ваканции, празници, такива неща. Снимките са невероятно въздействащи… можете да разполагате с най-сълзливата история на света, но онова, което наистина се харчи, са снимките. — Адвокатът понечи да се върне към презентацията си, но се сети и още нещо. — О. Донесете също и снимки на сестра си. Естествено няма да получите никаква компенсация за нея, но няма да навреди, ако покажете някоя и друга фотография.

— Извинете. — Ейприл скочи и излезе, затиснала устата си с ръка.

Адвокатът отново издаде челюст, докосна врата си и въздъхна.

— Много често се случва… Никак… не е лесно.

Изчакаха мълчаливо няколко минути, след което адвокатът си погледна часовника.

— Имам обедна среща, така че ще ви запозная с останалото, а вие след това ще го обясните на госпожа Крафт, става ли?

Започна да превключва страниците на презентацията, като спираше на важните моменти.

Реми погледна към коридора да види къде се е дянала Ейприл.

— А това са факторите, които компенсаторната комисия ще извади от общата сума — застраховка живот, пенсионни осигуровки, социално осигуряване и работна компенсация. Изчислихме, че сумата е около милион и шестстотин хиляди и ако я извадим от два милиона и седемстотин хиляди, ще получим…

— Не ме бива много по запомнянето — дрезгаво рече Реми.

— Не се безпокойте. Всичко ще бъде включено в доклада, който ще получи госпожа Крафт.

Превъртя още няколко страници, преди да стигне до една, изписана с по-дребен шрифт от останалите. В нея се описваха сумите, които ще прибере кантората. Адвокатът каза, че работели по намалена тарифа, но показа две колони в дъното, отбелязани като „Косвени травми“ и „Изтощение от състрадание“.

Реми се наведе напред. Изтощение от състрадание?

— Това… за вас ли е?

— Да. За адвокатите, работещи по случая. Както можете да си представите, делата са трудни… в емоционален смисъл. — Той си свали очилата и избърса сухите си очи. После явно си помисли нещо друго и отново надяна очилата. Погледна твърдо Реми. — О, ако случайно се питате, Ейприл може да се омъжи отново, без това да се отрази по някакъв начин на обезщетението. С други думи, не е нужно да чакате.

Усмихна се, сякаш двамата с Реми бяха колеги.

— Така че това е добре. За вас. Явно.

Усмихна се отново, бръкна в джоба си, извади кутийка ментови бонбони и му предложи…

Голям пикап — най-големият, който бе виждал — стоеше пред него. Беше висок колкото двуетажна постройка и гумите му бяха по-високи от човешки ръст. Отначало Реми си помисли, че е изгубил чувство за мащаб, че очите му играят някакви номера, но това наистина си беше гигантски пикал. Огледа се. Намираше се в нещо като арена — празна и тъмна, с изключение на центъра, където лъчите на прожекторите осветяваха земята и огромната машина. Вгледа се по-внимателно в пикала. Беше боядисан в червено и синьо, украсен с развяващи се на невидим вятър американски знамена и гневен на вид орел на капака; на вратите имаше дълъг списък познати имена на ченгета и пожарникари — италиански, ирландски и латиноамерикански, подобно на списък на футболен отбор от католическо училище.

— Какво мислиш? — Гутерак се появи зад пикапа, застана до Реми и зяпна машината. Носеше костюм без вратовръзка и косата му бе насила сресана на път. Изглеждаше нервен. Гласът му сякаш изчезваше в празната арена.

— Голям пикап — каза Реми.

— Да — съгласи се Пол. — Страхотен е. Хей, благодаря, че слезе.

— Няма нищо.

— Впечатляващо, нали? — обади се някаква жена зад тях. Реми се обърна и я видя да приближава от една отворена врата. Имаше вълниста кестенява коса с руси краища и носеше тясна дочена пола като някоя кънтри певица. Държеше мобилен телефон.

Приближи и подаде на Гутерак някакви листа.

— Заповядай, Пол. Заверени договори, както обеща Майкъл. И графикът за следващата седмица. Дърпане с трактори всяка вечер в седем, после демонстрации, а преди финала — минута мълчание. Тогава се появяваш ти.

Жената бе на тридесет и няколко, тънките й крака изчезваха в натруфени каубойски ботуши. Усмихна се.

— Ще обявим: „Орел, Герой — едно“ и точно тогава се появяваш ти с пожарникаря… — тя погледна бележките си — Дейви Райън, и двамата в униформи. Излизате, махате на хората, гледате… нали се сещате… сериозно и тъй нататък. После изкачвате онези стъпала там и заставате на платформата в тъмното. Сваляте си шапките. Следва минута мълчание и после — бам! Прожекторите светват, пеем „Прекрасната Америка“, след което се появява Герой — едно. Хората гледат като треснати, пикапът прави няколко кръгчета и всички се разотиват по домовете. Лесно е, нали? Обзалагам се, че е много по-лесно, отколкото да преследваш престъпници.

Подаде му някаква брошура. Пол я прочете и я връчи на Реми.

НИЕ ПРЕВРЪЩАМЕ АРЕНАТА НА

ВЕТЕРАНИТЕ В ГИГАНТСКА КАЛНА ЯМА В ЧЕСТ

НА НАШИТЕ ЗАГИНАЛИ ГЕРОИ!^[1]

Дърпане с трактори, чудовищни пикапи,

състезания по събаряне!

И за първи път — Орелът, Герой — едно.

С неговото изумително автомобилно изкуство

с изгубените герои на Америка.

— Кога говоря? — попита Пол, докато прелистваше програмата.

— Да говориш ли? — не разбра жената. — За какво?

— Ами… — Пол огледа арената. — Не зная. Може би не съм разбрал правилно. Мислех си, че ще трябва да говоря.

— Не, не. — Жената се усмихна. — Не е нужно да говориш.

— Без приказки?

Пол направи няколко крачки към пикапа и го погледна.

— Не разбираш ли? Аз това правя… говоря. Нали се сещаш… за онова, което видях.

— Не. Никакво говорене — каза тя и се наведе напред. — Честно казано, не мисля, че хората искат още приказки. Известно време им трябваха, но май вече са им дошли до гуша. Мисля, че се разбрахме. Достатъчно е просто… да изглеждаш подходящо.

Жената сви рамене, отвори дамската си чанта и подаде на Пол някакъв плик. Той го подържа за момент, преди да го отвори.

Докато Гутерак се взираше в чека, Реми отиде до пикапа и прочете имената. Наистина бяха изписани с такова изкуство, че сенките изглеждаха като истински, а буквите имаха обезпокоителна дълбочина. Имената — всичко, което бе останало от добрите хора — се издигаха от боята като цицини.

Документът приличаше точно на Австралия; всъщност в известен смисъл беше Австралия — краищата му бяха изгорели в точно съответствие с бреговата линия, в онази характерна плътна заоблена форма на континента, огънат в средата, с дупка в горния край, отговарящ идеално на залива Карпентария. Някой услужливо бе прикачил и истинска карта на Австралия към папката; погледна от обгорената страница към картата и обратно, след което прочете жълтия етикет в найлоновото пликче. „Препратено към СИГУРНОСТ. Не е ли необичайно? Не прилича ли на Австралия? — СМ“.

Огледа се. Беше седнал зад бюрото си. По стените продължаваше да няма нищо, освен снимката, на която стоеше между Шефа и президента; нищо, което да показва, че наистина в този кабинет работи някой. Отвори горното чекмедже, намери химикалка и написа върху етикета „Да“. След кратко колебание постави инициалите си. Преди деня, в който се бе превърнал в Австралия, листът бе представлявал просто разходен отчет за обедна среща между Марч Селиъс и някакъв мъж на име Боби ал-Замил, посочен като „вицепре…“ (останалото бе изгоряло край Голямата пясъчна пустиня) на фирма на име „Фейнман — Близко изт…“ — нещо си (изгоряло в гъсто заселените райони около Мелбърн и Сидни).

Отново огледа помещението. Обърна табелката с името, просто за всеки случай. На нея пишете РЕМИ. Добре. Беше започнал да усеща, че е в състояние да се справи без особени проблеми с празнините, и си помисли, че е най-добре да се отнесе към обгорения лист със същия обигран подход. Вдигна телефона, натисна нулата и няколко секунди по-късно се чу гласът на телефонистката.

— Даян.

— Ъъъ. Здрасти. Даян. Обажда се Брайън Реми. — Отново се огледа. — Получих един изгорял лист, който прилича на Австралия. Трябва ли да правя нещо с…

— Само да видя дали ще успея да се свържа с телефона в колата му.

След няколко минути Реми чу звънене на телефон. Маркъм вдигна. Очевидно бе попаднал в задръстване.

— Маркъм.

— Реми се обажда.

— Здрасти, приятел. Тъкмо се връщаме. Е… получи ли онзи документ — Австралия, дето ти пратих? Не е ли шантаво?

— И още как — съгласи се Реми и вдигна отново листа.

— Исках да видиш оригинала, преди вероятностните екипи да започнат да се ядат заради него.

— Вероятностни екипи?

— Да. Вече приемаме залози.

— Залози?

— Нали се сещаш, изучаването на изгорелите форми. — Маркъм продължи, сякаш на Реми му трябваше съвсем малко подсказване, за да дойде всичко на мястото си. — Прилагане на хаотични модели и линейна вероятност към формите на изгорялата хартия.

— Не…

— Не чете ли статията в „Таймс“? Цялата процъфтяваща индустрия… възстановяването и интерпретацията на частично запазените документи… старият мисловен експеримент за движението на пияницата?… Неизбежните и произволни модели, произволни траектории и неопределени посоки? Прилагането на всичко това към изгарянето? Знаеш, разбира се.

— Не всъщност. Не…

— Цялата педагогика… Исус на панирана риба?

Реми се уплаши, че това ще продължи вечно.

— О. Исус на панирана риба. Разбира се. Виж, трябва ли да правя нещо във връзка с всичко това?

— Не, просто исках да го видиш, това е. Погрижили сме се за всичко останало. В момента сме по следите на ал-Замил… би трябвало да го работим довечера.

Нещо в гласа на Маркъм го обезпокои.

— Работим?

Маркъм се разсмя.

— Отпусни се най-сетне. Следваме протоколите, които написа. Приехме ги. Никакви гадости вече, обещавам.

— Чакай. Какви протоколи?

Маркъм отново се разсмя.

— Хайде стига си ме изпитвал. Кълна се — никакви изцепки.

Реми чу как някакъв мъж в колата на Маркъм казва нещо, може би „Тръгна“.

— Трябва да тръгвам — каза Маркъм. — Ще ти звънна, когато сме готови.

— Чакай! — извика Реми, но Маркъм вече бе прекъснал. Набра отново телефонистката, но малко по-късно тя се обади отново и му каза, че не може да се свърже.

Затвори и отново погледна бюрото си. Беше ли писал протоколи? Провери чекмеджетата, но в тях нямаше нищо, освен малко бели листа, нож за отваряне на писма и няколко химикалки. Долното голямо чекмедже продължаваше да е заключено. Реми го натисна, после затърси с очи нещо, с което да успее да го отвори. Опита с ножа за писма, но само огъна металното острие. Чакай малко… това бе неговият кабинет. Извади ключовете от джоба си и отдели един малък, който не помнеше. Той се завъртя в ключалката и чекмеджето се отвори.

Папките бяха подредени по азбучен ред, оцветени и означени с различни заглавия върху етикетите. Някои от тях (АГЕНЦИЯ, БЮРО. ФЛОРИДА, ЛЕДЕНИЯ) го заинтригуваха, но се притесняваше да не изгуби момента и затова продължи към папката със заглавие ПРОТОКОЛИ. Тъкмо се канеше да я отвори, когато видя заглавията на следващите две — ПРЕДПИСАНИЯ и още една в дъното на чекмеджето, която наистина възбуди интереса му — ОБЕКТ А.

Можеше да е какво ли не.

Извади папката. Бе тънка, само два отчета през четири месеца. И двата бяха само от по няколко къси изречения. Първият гласеше просто „Установен контакт с Обект А. Продължаване под дълбоко прикритие“. Отдолу имаше инициали БР. Реми прочете втория доклад, който бе малко по-дълъг:

Обект А остава затворен, вероятно подозрителен, може би потънал в мъка… прекалено рано е да се определи дали крие информация… Препоръка — продължаване на разработката, дълбоко прикритие и събиране на информация.

Документът отново бе подписан с инициалите му. Преглътна. Не бе задължително да става дума за Ейприл. Обект А можеше да е всичко.

Или всеки. Обърна листа. На гърба имаше написана на ръка бележка. Датата, доколкото можеше да прецени, бе само отпреди няколко дни.

Заведох Обект А при адвокат, за да предяви иск за обезщетение за покойния съпруг. Продължавам да печеля доверие — препор. по-дълбоко прикритие…

Главата му клюмна. Отвори горното чекмедже и извади химикалка. Написа ПРЕКРАТЕНО в горната част на втория доклад. После помисли отново, смачка двата доклада на топка и я метна в кофата за боклук. За всеки случай изхвърли и папката. Почувства се останал без дъх. Беше се убедил, че ако просто се остави по течението на този прескачащ, движещ се на пресекулки живот, всичко ще е наред. Щом веднъж си тръгнал по пътя, защо ти е да му намираш кусури? Сега обаче си помисли, че това може би действа единствено ако можеш да си имаш доверие в моментите между периодите на съзнателност. „Какво правя във времето, което не помня?“ Отпусна се в стола, затвори очи и почувства как моментът изтича.

Понякога намираше подобни бележки — адресирани до самия него, въпроси върху картички, които откриваше в куфарчето или джоба си — „Какво прави днес?“ или „Къде беше?“ Явно обаче никога не отговаряше, или ако го правеше, то бе по някакъв кодиран начин — с число, акроним или някаква друга загадка, — който му изглеждаше почти като подигравка. Сега гледаше една такава бележка, написана с обичайния му ъгловат почерк на гърба на визитка, която бе намерил в портфейла си зад кредитната карта. Там пишеше просто: „Не наранявай никого“. Вдигна очи.

Някакъв барман се взираше в него.

— Казахте ли нещо? — попита Реми.

— Просто питах дали да бъде както обикновено, Брайън?

— О. Да.

Не наранявай никого. Прибра визитката в портфейла си и се огледа. Бе късен следобед и се намираше в поредното хотелско фоайе в центъра на града. Често се намираше по такива места в следобедите — седящ в някое лоби, ресторант или бар. Опита се да се ориентира по-конкретно, но всички фоайета изглеждаха смътно еднакви и можеше да направи разлика единствено когато виждаше техните странни имена в извлечението на кредитната карта — Афера, Плет, Деветка или Верига, сякаш думите бяха подбирани наслуки от речника. И макар да бяха напълно различни, неизменно си ги представяше като едно лоби, което си сменя името и интериора на всеки няколко дни. Всички бармани по тези места като че ли го познаваха отблизо и на всяко място явно употребяваше както обикновено — щедри дози скоч, бърбън или джин, пристигащи магически на картонени подложки, преди още да е успял да си свали палтото. Обикновено унищожаваше две-три питиета, преди да се появи Ейприл, след което вечеряха. Хранеха се мълчаливо, без да изпитват необходимост да дърдорят. Оценяваше това. Понякога тя го питаше как е минал денят му и той отговаряше: добре; не си спомня; или че просто е прелетял край него. Когато я питаше за бизнеса с недвижими имоти, тя завърташе очи и започваше да дъвче толкова дълго, че той често забравяше въпроса. Установи, че си поръчва едно нещо всеки път, когато го види в менюто — патица в марината от червено вино и уасаби, и си помисли, че вероятно ястието е някаква последна мода, щом може да се открие в толкова много ресторанти. Всеки път се питаше какво ли е на вкус и затова поръчваше, напълно забравил за впечатленията си от миналия път.

„Как е патицата с уасаби?“ — неизменно питаше Ейприл.

Той млясваше и започваше да дъвче на другата страна. „Мм“. Но сякаш забравяше вкуса след всяка хапка.

Помисли си за Ейприл, докато гледаше сегашната версия на лобито с неговите високи тавани, въртящи се вентилатори и стени от опушено огледало. Взе менюто. Патица в марината от червено вино и уасаби никога не го подвеждаше. Двайсет и долара. Главната сервитьорка му се усмихна, докато минаваше край него.

— Здрасти, Брайън. С Ейприл ли ще се срещаш?

— Надявам се.

Барманът се появи отново.

— Май си готов за второ, Брай.

— Нали ме знаеш — каза Реми и остави празната чаша на бара.

Ейприл се появи две питиета по-късно, облечена в черен панталон и късо зелено яке, което покриваше само гръдния й кош, подобно на куртката на бикоборец. Дрехата я караше да изглежда висока и екзотична и той почувства радост и объркване, каквито вероятно изпитваха типове на средна възраст с красиви по-млади приятелки.

— Изглеждаш страхотно — каза, стана и я целуна.

Тя се усмихна нервно.

— Благодаря, че дойде.

— О. — Реми посегна към четвъртото си уиски с лимон. — Че как иначе.

Хвана я за ръка и я поведе към ресторанта, отпи мъничко от питието си и понесе откритите погледи от масите; затъмнени лица се взираха в тях зад ярката светлина на свещите. Всички като че ли полагаха здрави усилия да си прекарат добре и да са непринудени и на Реми му мина през ума, че може би са някакви духове, призраци на хора, свикнали да излизат на вечеря, преди това да се превърне във форма на патриотизъм. Свещите подпалиха светлинните и снежинките зад очите на Реми, но той не извърна поглед, петната плъзнаха като летни насекоми около проблясващо пламъче. Накрая затвори очи и остави Ейприл да го поведе през лабиринта от маси.

Когато отвори очи, видя защо му е благодарила. В сепарето в ъгъла ги чакаше Никол, печената застаряваща шефка на Ейприл. Беше облечена в елегантен розов костюм, с който приличаше на модел от бележника на моден дизайнер. Когато примигна — за първи път, — дългите й мигли изщракаха като кастанети.

— Трой зает ли е? — попита Ейприл.

— Ъъъ… не — каза Никол и огледа Реми, сякаш преценяваше стока. — Не го поканих. Мислех, че ще сме само двете.

— О, така ли? — каза Ейприл. — Явно не съм разбрала.

Реми вече бе свалил сакото си и го бе преметнал през облегалката на стола.

— О — каза. — Ако…

Ейприл го сграбчи за ръката.

— Не. — Никол въздъхна. — Всичко е наред. Остани… стига да нямаш нищо против пазарски приказки.

— Нямам нищо против — каза той.

Седна и всички отпиха от водата си. Реми за момент се стресна от вкуса на недестилирана течност.

— Предполагам, че си видяла това? — обърна се Никол към Ейприл и плъзна брошура от друга фирма за недвижими имоти, на която се виждаше снимка на балкона на многоетажен жилищен блок. Реми прочете думите портиер и смяна на стъклата, преди Ейприл да вземе листа и да започне да го чете. — Между шест и осем стаи. Цели и половинки. Би било идеално за Морган. Но задниците от „Клайнермън Дейвис“ използвали дългия уикенд да скрият брошурата; бяха с четиридесет и осем часа преднина, преди някой да разбере за откриването на сградата. А в понеделник не вдигаха телефоните до четири следобед. Не можем да я подминем просто така, Ейприл. Точно такива неща трябва да надушват служителите ни.

— Съжалявам — каза тя.

— Не можем просто да седим и да чакаме акулите да пуснат листовките си, защото проклетите им клиенти ще разопаковат нещата си, преди дори да сме чули за това. Трябва да се ослушваме за появата на подобни неща, независимо дали това означава да подкупваме секретарки, или да духаме на някой от борда на предприемачите. Каквото и да трябва да правим, трябва да го направим сега — Разбираш ли? Вече няма чест — продължи Никол. — Вече има война, мила. Трябва да защитаваме ценностите си. Защото ще ни бият до смърт и за едно петаче на улицата. И единственият начин да се справяме с подобен вид агресия е да ги пребием до смърт за един цент.

Последваха още приказки в същия дух и Реми се отнесе. Никол каканижеше. Ейприл държеше менюто пред гърдите си като щит, но не извръщаше поглед от шефката си, чието меню си оставаше неотворено на масата, докато критикуваше работата й и в същото време се преструваше на много загрижена („Всички партньори сме съгласни — не е характерно за теб да оставяш нещата по този начин“.) Поднесоха питиетата и Никол стигна до вдъхновяващата част от речта, като започна да приказва за големите възможности и новите брошури, които трябва да събира Ейприл. Последваха още питиета и гласът на Никол се извиси над шума в ресторанта — по-силен и по-бърз, изпълнен с безумие, което като че ли изнерви Ейприл още повече — конкурентните брокери бяха змии, клиентите — идиоти, предприемачите — крадци, „и, Ейприл, скъпа, трябва да знаем, че си в състояние да се справиш с всички тях“, Ейприл кимаше и посягаше към празната си чаша за вода, докато Никол я предупреждаваше за партньори, които щели да я мамят с комисионите, за някакъв брокер във фирмата, който вършеел из предградията, и за един наглед услужлив агент от жилищната част на града, който не би се поколебал да пусне пред потенциалните й клиенти слуха, че е болна от СПИН.

Ейприл се изкашля в шепа и се огледа, сякаш търсеше път за бягство.

— Чуй, скъпа — каза Никол. — В крайна сметка трябва да се върнем отново към онзи период в зората на новата епоха, към периода на безпрецедентен растеж в търговията с недвижима собственост, който не можем да си позволим да пропуснем. Няма да позволя на нито един от брокерите ми да го пропусне. Няма да позволя на групата ми да го пропусне. И няма да позволя на фирмата да го пропусне.

Ейприл каза, че разбира, благодари й и на два пъти смени темата. Реми осъзна, че дори когато говори за други неща (разказа една дълга история за сина си Майлоу, който влязъл в някакво престижно училище), Никол говори по начина, по който и за недвижимите имоти: сякаш някъде имаше процъфтяващ пазар, на който развитието на Майлоу можеше да се следи и да се извличат ползи от него, а влизането му в подходящото училище бе просто поредната функция на изчакване на пазарните сили, на по-добри позиции и по-изгодни лихвени проценти. В един момент Ейприл се опита да каже нещо, но направи грешката да сравни пазара с балон и Никол чак стана от стола си и заспори, че това било „триумф на усилената работа на цели поколения“.

Поръчаха вино и предястия, Никол говореше за недвижимите имоти, за тайната си надежда за партньорство с предприемач, желаещ да „спретне и пробута петнайсет кутийки в Хейтс“. Поръчаха основни ястия (маринована патица с уасаби за Реми), бутилка вино дойде и си замина, последвана от още една. Това сякаш укроти малко Никол, тъй като тя премина на по-лека тема — приказките от бранша, истории за хора, направили последния голям удар, които рискували при поредния Уилямсбърг, успели да се установят на неоткрита дотогава улица, сложили ръка на последната неремонтирана сграда в Батъри или единствения тих парцел в района на кланиците. Може би бе от пиенето, а може би от историите, излизащи от стиснатата малка уста на Никол, но на Реми му се струваше, че тя описва свят, в който всеки се движи, и неизбежно си представи разбутан мравуняк с тичащи нагоре-надолу мравки. Всички се бяха втурнали да купуват апартаменти, имоти и къщи, независимо дали го знаеха, или не. Всеки бе агент със своя собствена съдба, който се местеше от едно място на друго; представи си историческа миграция, в която оклахомските селяндури затварят прашните семейни ферми, изтеглят пенсионните си осигуровки, качват се в мерцедесите си и карат към града и към петстайните апартаменти с изглед към реката. Отпи дълга глътка вино, погледна Ейприл и се усмихна — нима това не звучеше… някак… приятно? Храната идваше и заминаваше, а Никол продължаваше да говори и гласът й се издигаше в нещо като поетично припяване, докато рецитираше научените наизуст чудесни нови брошури или импровизираше на място. Реми си помисли, че сигурно познава като дланта си всеки апартамент в града, или пък й бе достатъчно само да си ги представи, за да станат истински — три спални с обиколна тераса в западната част на Деветнайсета, северно изложение с портиер в източната част на Двайсета или жилищния блок с малкото училище „Монтесори“ от другата страна на улицата. И Реми започна да разбира, че вече всеки разговор всъщност е разговор за недвижимите имоти, и че разговорът за недвижими имоти е всъщност разговор за прогреса, за апогея на цивилизацията и разпространението на демокрацията. Този квартал се е присъединил, присъединява се или е на път да се присъедини. Нито един нямаше да западне според преценките на Никол. В полицейската работа имаше единствено упадък; при недвижимите имоти — само възход. Усети как се унася щастливо, докато Никол описваше свят, в който богатите безкористно се опитват да спасят града, а може би цялата страна и целия свят, квартал по квартал, като прочистват пресечките и удвояват цените на собствеността. Градът му бе изглеждал винаги на ръба на разрухата, с потънали в беззаконие грохнали квартали, които всеки момент могат да се овладеят от престъпници, но сега започваше да се преобразява благодарение на безбройните малки промени в режима — приятни двойки професионалисти почистват пресечките, къщи с капаци на прозорците, саксии по верандите и паркирани лимузини в дворовете.

Слушаше Никол, сякаш слушаше музика, унасяше се и се сепваше, без винаги да успява да улови поезията, но очарован от мелодията. Още една бутилка вино се появи и бе пресушена и той затвори очи, остави образите да се носят пред него — тристаен апартамент отпреди войната, таванско ателие с кухненски бокс, гарсониери на Хъдсън и прясно ремонтирани апартаменти с триметрови тавани и възстановени колони, шестстайни жилища с библиотека, изглед към града и дворче за домашни любимци… гласът на Никол се спускаше около него като мъгла, докато не започна да му се струва, че описва някакъв различен град, безкраен град, в който всеки блок е слънчева система в галактиките на кварталите и вселените на районите — голям взрив от петстайни апартаменти, градски къщи и частични изгледи към паркове, елегантни, разкошни, величествени. И когато пребледнялата и тресяща се Ейприл стана да отговори на обаждане. Реми откри, че е пиян и не може да откъсне поглед от Никол, която продължаваше да говори („лукс ателиета“ в Хелс Кичън, „килери“ в Брайънт Парк); а когато така се напи, че не можеше да разбира думите, все още бе в състояние да възприеме описвания от Никол свят — свят на блестящо богатство и с безкрайна красота, който не се нуждае от ченгета и пожарникари, а само от розови агенти от фирми за недвижими имоти, реещи се над града в теченията на възможностите.

Тънки устни върху неговите, зъби, хапещи долната му устна; може би именно зъбите го накараха да отвори очи и да види целуващата го Никол, дясната й ръка шареше между краката му, сякаш търсеше ключове за кола. Седяха в неговата запалена кола пред блока й.

— Не, не. Чакай.

Кожата на седалката се нагъна, докато се наместваше зад волана.

— Не е хубаво — каза той с надебелял от алкохола език. — Не бива да го правя.

— Хей, ти ме целуна пръв — каза Никол.

— О. — Реми разтърка чело. — Е, съжалявам. Не биваше да го правя. Нещо не бях на себе си.

— Добре — каза Никол. — Както и да е, пакетът и без това не се вдигаше.

Реми погледна надолу и видя, че е права. Никол обърна сенника и се огледа в огледалото.

— Мисля, че така е по-добре — каза тя. — Утре ме чака същинска лудница.

Избърса ъгълчето на устата си с розов нокът.

— И определено бих оценила шестте минути допълнителен сън. — Млясна с устни и вдигна сенника. Погледна Реми, сякаш го виждаше за първи път. — Кажи на Ейприл, че се надявам, че е по-добре. И че ще я видя в понеделник.

Слезе от колата, оправи тясната си пола и нагласи ципа. Взе си жакета и се отдалечи, без да поглежда назад.

„Не, не, не“, мислеше Реми, докато караше лудо по тъмното авеню — задминаваше такситата — обратно към блока на Ейприл. Опита се да сглоби картината на случилото се. Поне бе успял да спре навреме. Може би винаги успяваше да спре, преди нещата да стигнат прекалено далеч. Да, контролираше се; нали това правеха мъжете. Все неща, за които да съжаляват. Това е. Намери място за паркиране на улицата недалеч от блока на Ейприл и пробяга останалото разстояние по платното: остави тротоара за двете двойки, които вървяха рамо до рамо, хванати за ръце.

Погледна прозореца на апартамента й. Лампата бе загасена. Запита се дали да й звънне и се изненада, когато откри, че външната врата е оставена отворена, запъната с менюто от ресторанта, в който бяха вечеряли. Взе го и се промъкна вътре; ключалката щракна след него. Изкачи стълбите и тихо тръгна по коридора. Вратата й бе отключена. Той отиде в спалнята. Застана над леглото й. Беше заспала, свита в едната половина, с разпиляна по възглавницата коса и леко отворена уста, сякаш някаква мъничка мисъл, някаква тъжна частица от сън бе отворила устните й и изпълзяла навън. Започна да се съблича и отново се обърна да я погледа как спи. Окачи си якето на закачалката и започна да разкопчава панталона си.

— Благодаря, че закара Никол — каза Ейприл, без да отваря очи.

— Няма нищо — каза Реми.

— Съжалявам, че трябваше да изтърпиш всичко това.

— Всичко е наред.

— И съжалявам, че трябваше да се оправяш с Никол.

Реми се обърна. Главата й бе потънала дълбоко във възглавницата. Отвори уста да каже, че всичко е наред, че му е доставило удоволствие, но реши, че може би ще успее да намери по-подходящи думи.

— Казах ли ти кой се обади по телефона? — попита тя.

— По телефона ли?

— В ресторанта.

Реми се опита да си спомни кога бе звънял телефонът й.

— Не. Не ми каза.

— Гъс.

— О.

— Минава през града и иска да ме види.

— Сериозно? Хм — каза Реми, докато приключваше със събличането. Изпита облекчение, когато дишането на Ейприл отново стана дълбоко и равномерно; така не се налагаше да говорят още за Никол, макар да нямаше нищо против да се поинтересува кой точно е Гъс.

На обувката му имаше някакво петно. Реми стоеше на прага на апартамента си и го гледаше. Обувките му бяха до вратата, където ги оставяше винаги, когато се прибереше.

Вдигна обувката. Петното бе червеникавокафяво, някак лъскаво. Докосна го и то полепна по пръстите му. По подметката и тока имаше още петна. Обърна другата обувка и откри и на нея засъхналото червено вещество. Остави обувките на пода и отстъпи назад, затърка челюстта си. Добре. Погледна навън. Беше все още тъмно. Сигурно бе три или четири сутринта. „Добре“.

Имаше какви ли не обяснения; не бе нужно да полудява, като се мъчи да си представи какво е станало, да намери някакъв смисъл. Отиде да вземе кърпа от кухнята. Не, помисли си, нямаше добри обяснения. Погледна якето си, окачено на стола. Свали го и извади портфейла си. От него извади визитката, на която бе написал „Не наранявай никого“. Отдолу пак с неговия почерк пишеше „Порасни“.

Стоеше в антрето с визитка в едната ръка и кърпа в другата и си мислеше, че това не може да продължава така, но моментът и мисълта се изплъзнаха, преди да успее да избърше кръвта от обувките си.

Колата бе позната — сребрист линкълн, очукан и издраскан, типично долнопробно такси („Даже прекалено долнопробно“, помисли си Реми, когато го видя отново), карано от един от мъжете, които го бяха следили с Гутерак — мъжът, който му се беше натресъл в тоалетната в ресторанта, тлъст бял тип с огледални слънчеви очила, дебел врат, рунтави мустаци, по-дълги от едната страна, отколкото от другата, сякаш са били подстригвани от слепец. Вгледа се отново в колата и разбра защо му изглежда не съвсем обичайно — беше гадна стара бракма, но с чисто нови гуми. Задната врата бе отворена.

— Влизай — каза мъжът.

Реми се огледа. Намираше се пред стара шестетажна постройка — не бе нито блокът на Ейприл, нито неговият. Фасадата бе покрита със скеле с бодлива тел и изрисуван с графити шперплат. До входа се стигаше по тунел под скелето. Реми бе единственият човек на тротоара. Наведе се и надникна в колата. Шофьорът определено гледаше него, макар черните очила да скриваха очите му. Бе с фланела и стари джинси — не съвсем типично за шофьор на долнопробно такси, отново си помисли Реми, а по-скоро както някои биха предположили, че би трябвало да изглежда. На главата му отново бе тъпата шапка с надписа BUFF. И независимо как се казваше, това име като че ли му прилягаше^[2].

— Влизай — отново изръмжа типът.

— Какво?

— Вмъквай си задника в проклетата кола, Реми — каза Бъф. — Какво става с теб, по дяволите?

„Хубав въпрос“, помисли си Реми. Огледа се и накрая се качи. Едва успя да се настани на износената задна седалка и колата се понесе като подплашен кон. Задната врата се затръшна и Реми изгуби опора и полетя настрани. Изправи се.

— Е — каза Бъф. — И така… искаш ли да ми кажеш какви ги вършиш, мамка му?

Караше през натовареното движение като някой особено противен таксиметров шофьор.

— Какви… ги върша?

— Правиш странични далавери с агенцията, нали?

— Каква агенция?

— Не ми се прави на идиот, Реми.

— Не се правя.

Мъжът спря на един светофар. Взе един жълт плик, бръкна в него и извади снимка. Метна я на задната седалка. Реми я вдигна; видя себе си в една паркирана кола със слаб мъж с аристократична осанка. Позна го веднага. Скоби. Карамелено макиато. Каки.

— Дейв — каза Реми.

— Да. Името му ми е известно, задник такъв — каза Бъф. — Онова, което искам да зная, е защо се срещаш с него.

Реми нямаше никаква представа.

— Защо ти не ми кажеш?

Бъф го погледна в огледалото и заради слънчевите му очила Реми видя отражението му в собствените му очи.

— Ах, ти, безочлив шибаняк!

Зави рязко, без да намалява, и Реми бе запратен настрани; колата се понесе с вой на гуми по една странична улица. Заобиколиха един паркиран пикап и изведнъж спряха; кокалчетата на Реми бяха побелели върху дръжката на вратата.

Шофьорът свали слънчевите очила и рязко, обърна огледалото, та Реми да види; едното му око бе леко кривогледо — от същата страна, от която бе несъразмерен и мустакът му.

— Стига. Какво, на някой шибан малоумник ли ти приличам?

— Ами… — каза Реми и извърна поглед от отражението.

— Имахме уговорка, Реми. Бюрото ти дава информация… а ти ни снасяш какви ги върши онзи дребен педал. Аз те поддържах, Реми. Какво мислиш ще каже шефът ми, когато види, че си се срещал с това лайно от агенцията? Как ще изглеждам тогава?

— Ами… не зная.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш с това?

— Не зная… може би да успея да намеря онова момиче, Марч…

— Стига — каза Бъф. — И двамата знаем какво правиш.

— Какво правя?

— Опитваш се да се закрепиш, какво. Играеш между бюрото и агенцията. Решил си, че Дейв никога няма да разбере, че работиш с мен, и че аз никога няма да се сетя, че работиш с него. Това, скъпи приятелю, е адски опасна игра. Трябва ли да ти показвам и другата снимка, която имам?

— Ами… не зная.

— Хайде стига. Не можеш ли да познаеш какво има на нея?

— Не.

Мъжът му подхвърли жълтия плик.

Реми го погледна в огледалото, преди да отвори плика. На снимката се виждаше свит на тротоара мъж, на вид от Близкия изток, с гъста брада и къса коса, жълто-кафяви панталони и бяла риза. Главата му бе обърната настрани, краката му бяха свити, сякаш току-що бе паднал от колело. Струйка кръв се стичаше от врата и главата му.

— Помниш ли го?

— Не — каза Реми. Помнеше обаче кръвта по обувките си. Преглътна.

— О, значи никога не си виждал този човек, така ли?

— Не — повтори Реми. — Никога.

— И предполагам, че името Боби ал-Замил не ти говори нищо?

Реми сложи ръка на устата си. Разходният отчет, мъжът, който бе обядвал с Марч, преди да загине, мъжът, когото Маркъм щеше да обработи. Погледна отново снимката.

— Това той ли е?

— Майната ти, Реми. — Бъф отново натисна газта и Реми бе притиснат назад в седалката. — Казах ти, че ние работехме ал-Замил. И какво? Срещаш се с важна клечка от агенцията, а след това ни в клин, ни в ръкав ал-Замил изпада в депресия и решава да излезе на разходка през прозореца на апартамента си. — Погледна Реми в огледалото. — Кажи на дребния си приятел от агенцията, че ако си мисли, че ще ни изхвърли от случая, не е с всичкия си.

— Кълна се, не зная нищо за това — каза Реми. — Видях името му на един обгорен лист хартия, който приличаше на Австралия. Това е.

Бъф избухна в смях.

— Австралия. Ама и ти си едно лайно, Реми. Знаеш ли го? — Натисна отново газта и колата полетя напред.

Реми впери поглед в снимката.

— Кълна се…

— Виж какво — каза Бъф. — Ще ти дам още един шанс. Даваше ни сериозни материали и може да имаме нужда от теб. — Сви рамене. — Пък и без това още не се бяхме заели с ал-Замил… Направи ме обаче за пълно посмешище. Трябва да ми дадеш нещо, което да извадя пред шефа.

— Не зная какво мога да ти дам.

— Дай ми източника си.

— Източникът за…

— Беше една крачка пред нас в тази клетка, Реми, и аз искам да зная как. Дай ми проклетото име на източника си.

— Какво име?

— Ах, ти, самодоволен кучи сине — каза мъжът и си сложи очилата. — Добре, твърдоглавецо. Добре.

Гумите на колата отново изсвириха на поредния завой, след което изскърцаха спирачки и автомобилът закова на същия тротоар, от който бе тръгнал.

— Изчезвай — каза Бъф.

Реми отвори вратата.

Мъжът се обърна за първи път към него. Широкото му лице бе неразгадаемо. Извъртя шапката с козирката напред и Реми отново видя думата BUFF. Мъжът вдигна показалеца на дясната си ръка и го изви под ъгъл трийсет градуса.

— Давай, играй малките си игрички. Но ако бях на твое място, спокоен и хладнокръвен скапаняк такъв, щях да имам едно наум…

— Халюцинации — казваше психиатърът на Реми, доктор Рьо. — Описваното от теб е типичен посттравматичен стрес. Видения. Предизвикани от стреса самоизмами. Дисоциативни епизоди. Може би дори синдром на Брикет. Виж… — Той се разсмя. — Абсолютно съм сигурен, че не работиш за някаква свръхсекретна служба, разследваща дали сестрата на приятелката ти не е инсценирала смъртта си.

— Нима?

— Да, Брай. Тайни агенти те издебват в клозета? Крещят ти в таксита, черпят те с кафе? Загадъчен арабин с вълнено палто?

— И всичко това… са халюцинации?

— Разбира се. Защо не. Това е много често срещано, Брайън. Непрекъснато виждам такива случаи.

— Нима?

— Е… не, не ги виждам лично. Но в литературата всичко е описано. Нормално е оцелелите да имат случаи на самоизмама, мания за преследване, пристъпи на параноя. Делириум. По дяволите, след всичко онова, през което сте минали в онзи ден… Изненадан съм, че на работа не те карат летящи маймуни.

— Значи… хартията? Кръвта по обувките ми?

— Имаш по-добра идея ли?

— Не зная. Просто… не ми се струва да е така. Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен? — Докторът се завъртя в стола си към окачената на стената диплома. — Да не мислиш, че това се издава за добро мастурбиране? Е… — Разсмя се отново, след което физиономията му стана сериозна. — Виж какво. Не искам да съм снизходителен, но някои от истинските неща, които описваш — не измишльотините, а това, че синът ти расте откъснат от теб, неспособността ти да поддържаш моногамна връзка, безпокойството ти относно етиката в професията ти, злоупотребата с алкохол… всичко това е абсолютно стандартна програма за мъж на твоята възраст.

— Да не би да казвате, че съм в някаква криза на средната възраст? — попита Реми.

— Нямам намерение да го омаловажавам. Но ти си на определена възраст. Преживял си жестока травма. Изгубил си приятели. Колеги. И после, когато би трябвало да се съвземеш от всичко това, внезапно се налага да кажеш сбогом на успешната си кариера заради проблеми с гърба…

— Не, не с гърба — слабо протестира Реми. — С очите.

— Не. Не мисля — Психиатърът завъртя стола си, отвори едно чекмедже, порови из папките и извади един кратък доклад. — Ето, виж сам.

Подаде му листа, на който ясно пишеше: „Инвалидност поради хронична болка в гърба“.

— Не, това е скалъпената история — каза Реми. — Заради онова, с което се занимавам.

Доктор Рьо обаче придърпа кочана с рецептите и надраска нещо. Откъсна хартийката и му я подаде.

— На.

Реми четеше доклада.

— Какво е това?

— Това ще ти помогне — каза докторът.

Реми му подаде доклада и попита:

— А защо тук няма нищо за празнините?

— Празнини? — Доктор Рьо му подаде рецептата. — Какви празнини?

— Празнините — каза Реми, докато посягаше към рецептата, и…

Мъглата бе увиснала във въздуха — мънички капчици, сякаш окачени на нишки за небето и изкривяващи разстоянията, така че Голямата къща изглеждаше сякаш на километри в ширналите се мокри хълмове и неокосени треви. Намираше се между два стари дъба и въпреки трите си етажа достигаше само половината от височината им; с капаци на прозорците и голяма предна веранда — чудесна провинциална къща от колониалния период с оградена конюшня и плевня отзад. Реми се взираше в нея през мъглата, която сплескваше всичко и правеше света да изглежда муден и бавен. На двеста метра зад къщата се виждаха коли — пълзяха по тясно шосе и намаляваха скорост на завоите като минаващи край ковчег опечалени. Беше утро и той стоеше сам в полето на двеста метра от къщата. Погледна надолу. В ръцете му имаше бинокъл. Вдигна го и го насочи към най-горния етаж на къщата. Някаква красива жена под четиридесетте ядеше йогурт. На главата си Реми имаше малка слушалка и микрофон, но не чуваше нищо. Гледаше как жената върви из горния етаж и се мести от прозорец на прозорец. Бе облечена спортно, може би в екип за колоездене и блуза с яка.

Видя я в ъгъла на къщата да се обръща от една страна на друга, сякаш се гледаше в огледало, все още с чашата йогурт в ръка.

Реми пусна бинокъла и се погледна. Носеше маскировъчни панталони и черно яке. Свали черната плетена шапка от главата си и впери поглед в нея. Имаше ли черна плетена шапка? На тревата лежеше зелена раница с камуфлажни шарки. Отвори я и затършува в нея. Намери бележник и химикалка, ръкавици, полуавтоматичен пистолет и кутия сладки с жълта глазура. Отвори кутията и хапна една. Беше добра — мек жълт кейк с пълнеж. Отвори бележника. Имаше две съобщения, написани с неговия почерк: „0645 — запалване на лампата. Обект Хироути се събужда. Сама. 0724 — Обектът излиза от душа, облича спортни дрехи“. Хвърли поглед към раницата и видя на дъното… пълно шишенце с лекарство. Остави сладкиша, огледа полето, отвори шишенцето и глътна две хапчета. Затвори очи и се сви на земята, надяваше се, че психиатърът е знаел какво говори и че халюцинацията ще се разпръсне. Но със затворени очи виждаше само сламките и петната, а когато ги отвори, все още се намираше на полето. Легна по гръб, почти отчаян.

— Фреска Две. Тук Фанта Едно. Чуваш ли ме?

Зарови се във високата трева, надяваше се лекарството всеки момент да подейства и всичко това да изчезне.

— Сега ще се обадя. — Гласът бе на Маркъм. — Пожелай ми късмет.

Вдигна глава и огледа полето. Всичко си бе все още на мястото — къщата, дъбовете, плевнята и конюшнята, шосето, коритото на потока вдясно с храсти по края и хребетът с дърветата, чиито клони се полюшваха на слабия вятър като пръсти върху клавишите на пиано.

След няколко секунди чу телефонен звън в слушалката. Вдигна бинокъла и видя жената да претичва през стаята. Вдигна телефона на второто позвъняване.

— Алоу — изчурулика гласът й в ухото му.

— Търся Лайза Хироути — каза Маркъм.

— Същата.

Гледаше я през бинокъла. Движението на устните леко изпреварваше думите.

— Здравейте, обажда се Майк Брейди от цветарски магазин „Брейди“ в града — каза Маркъм. — Трябва да ви доставим един букет от… — разнесе се шумолене на хартия — Бишир Мадаин.

— О — каза тя и Реми видя как постави ръка на сърцето си, сякаш току-що са й направили комплимент. После наклони глава на една страна. — Бишир? Наистина ли? О.

— Да, съжалявам, че развалям изненадата — каза Маркъм. — За съжаление, компютърът не работеше, когато се е обаждал, и хлапето ми записало данните на лист и после разляло сироп върху тях… така че не разполагаме с номера на кредитната карта на господин Мадаин, нито можем да се свържем с него. Не можем да доставим без…

— О, аз ще платя — бързо предложи тя, сякаш бе свикнала да плаща вместо Бишир.

Реакцията й явно свари Маркъм неподготвен. Той се закашля и прочисти гърлото си.

— О, не, това е против политиката ни. Просто ако ни дадете телефона на господин Бишир, веднага ще оправим нещата.

— Нямам го — каза тя. — Не съм се чувала с Бишир от месеци. Нямам никаква представа къде е. Затова така приятно се изненадвам, че ми е пратил цветя.

— О. Значи нямате представа къде е?

— Никаква. Имахме труден период — каза тя. — Той не бе особено… отдаден на връзката ни.

— Съжалявам — каза Маркъм в слушалката. — И нямате никаква представа…

— Никаква. Съжалявам.

— Лошо.

— Искам да кажа… предполагам, че още е в Сан Франциско. Нали оттам ви се е обадил?

— Сан Франциско — оживи се Маркъм. — Да.

— Каза, че ще се установи там.

— Добре, е…

— Ще си получа ли цветята?

Реми чу как връзката прекъсна.

— Фреска Две, тук Фанта Едно. Как беше? Доста добре, а?

Реми не му обърна внимание.

— Хайде, Брайън. Добре се справих, нали? Стига. Зная, че си на линия. В момента те наблюдавам.

Реми отново се притисна в тревата.

— Хей, отвори ли вече сладкишите? Умирам от глад, човече. Вече си изядох всичките царевични пръчици. Прав беше. Не трябваше да си взимам царевични пръчици. Ще ми дадеш ли един сладкиш?

— Свършиха — най-сетне отвърна Реми.

— Не, не са — каза Маркъм. — Няма начин да си изял цяла кутия сладкиши преди осем сутринта. Физически невъзможно е. Стига, човече.

— Остави ме на мира — каза Реми. — Това дори не е истина.

Свали слушалките и ги хвърли на земята.

Тишината в полето се нарушаваше единствено от шепота на гъстата трева. Погледна отново към шишенцето, но отхапа още едно парче от сладкиша. Не можеше да повярва, толкова вкусно бе. Взе кутията, за да прочете съставките. Не споменаваха нещата, чийто вкус усещаше — кейк, сметана и глазура… сякаш те не съществуваха, сякаш онова, което според него бе глазиран жълт сладкиш, представляваше всъщност списък от захари, киселини, стабилизатори, сулфати и оцветители.

— Видях те, миризлива гадино! — Гласът на Маркъм се бе превърнал в тънък писък от лежащата на мократа земя слушалка. — Зная какво…

Лежеше гол в широкото легло върху завивките. Огледа хотелската стая. Беше голяма, прозорецът гледаше към някакъв парк. Не бе сигурен къде точно се намира — не му приличаше на нито едно от местата, където бе ходил. Пред прозореца се издигаха върби като стражи, надвиснали над лъкатушеща река. Дрехите му лежаха на купчина на един стол, а на нощното шкафче имаше преполовена бутилка вино и празна чаша с тъмночервена следа около столчето. Седна и я напълни.

Някой пусна водата в тоалетната. Той погледна към вратата на банята. Беше затворена. Отвътре се чуваше звукът на течаща вода.

Прикри слабините си със завивките. След няколко минути тя излезе от банята. Никол, шефката на Ейприл.

— О, господи — каза Реми.

— Така е по-добре — каза тя. Носеше къса копринена роба, завързана на кръста. Държеше чаша вино с цвета на ноктите й. — Ама и теб си те бива. Не съм свикнала на толкова продължителен секс. С Трой е по-скоро като да ти направят противогрипна ваксина.

Отпи голяма глътка.

— О, господи — каза Реми. — Не съм… нали?

— О, мисля, че го направи — Тя се усмихна и наклони глава. — О, не. Да не би да размисли нещо, миличък? От това се страхувах.

— Не. Не мога да… — каза Реми.

— Е, сигурно не можеш, поне в близките един-два часа.

— Виж, съжалявам, но това е грешка… не биваше да съм тук.

Никол го изгледа дълго, след което пак отпи от виното.

— Виж, ако това ще те успокои, никой не иска да го прави веднага след като го е направил. — Сви рамене. — Освен може би тийнейджърите. — Намигна. — И жените на определена възраст. — Остави чашата на нощното шкафче. — Ето какво ще ти кажа… сега ще тръгвам… Не си падам особено по… момента на съжалението.

Върна се в банята и започна да се облича. Реми я зърна на няколко пъти в огледалото, докато се мъчеше да влезе в необичайно стегнатото бельо и черните панталони. Излезе, като закопчаваше розовото си сако.

Реми се опитваше да намери подходящи думи.

— Виж, в последно време не съм на себе си. Не биваше да… Аз не… не се контролирам напълно.

— Да — каза тя и допи виното си. — Това не е ли… част от същината?

— Не — каза той. — Не искам да наранявам Ейприл. Така че… ако се опитам да… спя отново с теб… наистина ще ти бъда благодарен, ако просто ме игнорираш.

Тя трепна.

— Разбира се. Ще го направя.

Усмихна се тъжно, напъха краката си в обувки с високи токчета и го погледна със зачервено лице.

— Довеждаш ме със самолет дотук, опипваш ме, все едно си някаква проклета охрана на летище, а веднага щом пищовът стреля, се влюбваш отново в приятелката си. Виж какво ще ти кажа — ще бъде огромно облекчение, когато всичко между краката ми най-сетне изсъхне. Тогава може би ще мога да игнорирам задници като теб.

Реми се хвана за главата.

Никол се овладя.

— Вече можеш пак да си бъдеш добрият приятел. Сама ще намеря изхода.

Излезе и затвори възпитано. Минута по-късно Реми стана. Претърси панталоните си за предписаните от психиатъра хапчета, като се питаше след колко ли време започват да действат. Отвори шишенцето и глътна още две таблетки. Постави знака „Моля, не безпокойте“ на дръжката, заключи и опря глава на вратата.

Мина бавно през ръкава. Беше попаднал зад една двойка с еднакви широки къси панталони и раници и жена с огромно бебе на хълбока. Всички излязоха от чистия терминал, който бе почти празен — само двайсетина пътници чакаха при вратата, скрити зад вестници или приведени над клетъчни телефони и чаши кафе, докато двама войници вървяха като овчари между тях с насочени към земята карабини. Реми срещна погледа на единия и той го огледа от глава до пети, изгледа го изпитателно в очите и най-накрая продължи нататък.

Стоеше под табелата, показваща разклоненията за наземен транспорт, багажно отделение и обработка на билети. Тръгна напосоки, слезе по стълбите, излезе навън и с облекчение видя Гутерак, който седете облегнат на колата си и разговаряше с някакво пътно ченге. Слънцето залязваше, небето зад приятеля му изглеждаше позорно оцапано.

— Добре ли си прекара? — попита Пол, когато ченгето се отдалечи.

— Не зная.

— Връщаш се от ваканция и не знаеш дали си изкарал добре? Какво ти става? Нямаш ли багаж?

Реми погледна назад към летището.

— Май не.

— Май не си наблегнал особено на слънчевите бани — каза Пол. — Сигурно си се мазал с крем. Това ми е най-трудното — да се мажа с крем против изгаряне. Или да си слагам шибания колан. Всичко онова, което изглеждаше като проява на здрав разум… сега… искам да кажа… бе я стига! Да се цапотя с шибан фактор 80? Да спирам, когато проклетият светофар светне червено? Да си слагам кухненски ръкавици, за да извадя тавата от фурната? А стига бе — кухненски ръкавици!

Показа мехурите по палците си.

Качиха се в колата. Пол се промъкна през чакащите таксита, маршрутки и товарни коли и скоро летището остана зад тях.

— Как я караш? — попита Пол.

— Не особено добре — отвърна Реми.

— Гърбът ли те тормози?

— Гърбът ли? Не. Гърбът ми е…

— Казах ли ти, че агентът продаде историята ми? — попита Пол.

— Не — каза Реми. — Страхотно.

— Сигурно. Няма да натрупам камара пари, но все пак е добра сделка — каза Гутерак. — Може наистина да се изплати, ако влезе в производство.

— Значи… ще има филм? — попита Реми.

— Ами, не… не точно — каза Пол. Включи сигналните светлини и погледна през рамо, докато минаваше в съседното платно. — Тази фирма произвежда какво ли не. DVD-та. Цигари. Храна. Зърнени закуски.

Обърна се към Реми.

— Зърнени закуски?

— Да. Точно за тях ме искат. Новата марка се казва… — Пол се поколеба, после все пак го каза: — „Първият отзовал се“.

— „Първият отзовал се“?

— Да — каза Гутерак. — Трябваше им един димаджия и едно ченге за рекламите и останалите глупости. Щяха да използват актьори, но решиха, че им трябват истински истории и истински типове на кутиите. Димаджията се казва Брад. Харесвам го. Пич на място. Той е на мюслите, а аз — на бонбоните от бяла ружа. Агентът ми казва, че съм изкарал голям късмет да стигна до белите ружи.

— Да, разбирам го.

Пол само сви рамене в пристъп на необичайно благоразумие.

Реми погледна стария си партньор и приятел. Мислеше да сподели с него, че е изкръшкал на Ейприл, но не бе сигурен дали му се иска да го признае пред самия себе си. Косата на Пол покриваше темето му като пролетен сняг, събран високо над ушите и топящ се на челото. Завъртя леко волана с една ръка, колата се люшна в същата посока и Реми изпита чувството, че отново се намира в океана. Вкопчи се в подпората за ръката, мъчеше се да се съсредоточи върху момента.

Затвори очи и сламките затанцуваха бавен валс, нежно се въртяха в тъмното като в някаква хореографска битка. Отвори очи и погледна навън към безизразния пейзаж, който бавно се сменяше край магистралата — обрасъл с храсти речен бряг и скупчени постройки, товарни автомобили, наредени като стари кутии за обувки, ниски рафинерии, а зад сивата ивица вода се виждаха тухлите, стоманата и стъклото на градския мравуняк. Ейприл бе някъде там, в някоя от онези сгради. И точно тогава му хрумна нещо.

Отпусна глава на облегалката.

— Пол. Ще направиш ли нещо за мен?

— Каквото кажеш, приятел. Знаеш го. Ще направя всичко за теб. Имам предвид… в рамките на разумното. Нали се сещаш, няма да изям някой боклук на тротоара или да спя с мъж… е, ако от това зависи животът ти или нещо такова… нали се сещаш, зависи.

— Искам да ме следиш.

— Да те следя.

— Точно така.

— Да те следя?

— Да.

Гутерак се почеса по главата.

— Имаш предвид… да следя какво говориш? В този смисъл ли?

— Не. Искам да ме следиш физически. Да се мъкнеш след мен и да гледаш къде отивам. — Какво правя. Да ме преследваш. Да не ми позволяваш да те виждам.

— Не искаш да ме виждаш.

— Да. Не искам да зная, че го правиш. И да записваш всичко, което правя, и да ми казваш след това. Да направиш доклад.

— На кого да го дам?

— На мен.

— И защо трябва да правя всичко това?

— За да мога да разбера какво правя.

— Аха. Искаш да те следя, за да можеш да разбереш какво правиш.

— Да. Искам да разбера дали халюцинирам, или наистина съм замесен в нещо… в нещо лошо.

— О — каза Пол. — Добре тогава.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, че ще го направя. Ще използвам черния си хеликоптер. Ще напъхам един шибан GPS в задника ти, ще ти скрия микрофон в някоя пломба. Ще пусна след теб един от онези летящи роботи на военните. Или… помниш ли оня филм, където смалиха хората и ги пуснаха в тялото на шефа? Точно това ще направя.

Гутерак поклати глава и се изсмя, докато се провираше между другите коли.

— Направо ме убиваш, човече. — Погледна го и отново поклати глава. — Знаеш ли, с всеки ден ставаш все по-шантав.

— Чакайте. Чакайте. — Някаква яка жена с джинси и напращял задник влезе в дневната на Ейприл. — Вижте, беше страхотно, но не успяхме да го хванем съвсем. Мислите ли, че ще можете да повторите?

Реми седеше на дивана с Ейприл, срещу тях на един стол се бе настанил млад мъж, който се бе навел напред, сякаш им разкриваше нещо. Имаше мургава кожа и гъсти вежди, завършващи на сантиметри от гъстата му коса. В очите на младежа обаче Реми видя Ейприл и особено Марч и стария господин Селиъс — очи, по които незабавно позна, че срещу него е Гъс — братът на Ейприл Огъстъс Селиъс.

Зад Гъс някакъв мъж с телевизионна камера на рамо и работен колан на кръста бързаше да смени позицията си, докато жената с напращелия задник местеше разни кабели и аудиотехника. Светлините в стаята бяха ослепителни.

— Трябва да го направим отново на втори дубъл — жизнерадостно каза жената с напращелия задник. Двамата с оператора носеха якета с надпис „От пепелта“. — Беше изумително, Гъс. Наистина силно.

Гъс се усмихна отвратен от себе си и се опита да овладее лицето си.

— Добре — каза продуцентката с напращелия задник. — Когато кажа старт, искам вие двамата да повторите онова, което казахте току-що. Както го направихте одеве. Естествено.

— Добре, Тина — каза Гъс. Реми потърси в лицето му прилика с Ейприл, но колкото повече се взираше, толкова по-малко общи черти намираше между тях. Зад него операторът застана в готовност във всекидневната.

— Микрофонът — каза той и Тина продуцентката нагласи микрофона, закрепен на кръста на Гъс, за да не попадне в кадър. — Де да имахме бамбук.

— Е, не можем да използваме проклетия бамбук — озъби се продуцентката, след което се усмихна. — Готови? — попита и посочи Гъс, който кимна и хвана Ейприл за ръцете.

— Виж, сестричке. — Гъс я погледна в очите. — Съжалявам, че не можех да бъда до теб тогава. Искам да кажа, след това. Просто… не можех да го понеса. Струва ми се, че бях… — той погледна през прозореца и направи добре заучена пауза — ядосан. Ядосан на себе си, че не съм тук.

Ейприл хвърли поглед към камерата с крайчеца на окото си, след това към Тина продуцентката.

— Не гледай към мен — със сценичен шепот каза тя.

— Трябва ли да казвам нещо? — попита Ейприл.

— Нещо от рода на: „Ще се оправя, не би могъл да сториш нищо, за да върнеш Марч и Дерек“ — подсказа Тина.

— Не мога да кажа това. — Ейприл погледна Реми, който се мъчеше да изглежда подкрепящо, макар да се чувстваше като изпъден в най-далечния ъгъл на помещението.

Тина продуцентката и операторът се събраха за момент до него, но Реми различи само няколко думи — първи екип, пикап, бамбук и монтажна.

После Тина се обърна и се усмихна.

— Знаете ли какво? Добре. Всичко е наред. Пит каза, че има звука и ще можем да го изрежем. Спокойно… добри сме. Защо просто не си кажете довиждане, а ние ще се погрижим за монтажа.

Ейприл и Гъс станаха неловко, подобно на актьори на току-що пропаднала сцена. Гъс отпи глътка вода от пластмасова бутилка и разкърши рамене; Ейприл се оглеждаше, сякаш търсеше къде да се скрие. Тина я сграбчи за ръката.

— Виж, Ейприл, напълно разбирам неудобството ти. Напълно. И го уважавам. Не искам да правиш нищо, което да те кара да се чувстваш неестествено. Ще е отвратително. Знаеш ли защо го наричаме „риалити“? А? Защото е най-добро, когато е… реално. Колкото по-истинско, толкова по-добре. Именно такова е нашето шоу. Представяме тези лични трагедии и пускаме хората вътре.

Ейприл отново погледна Реми.

— Така че… просто забравете, че сме тук. Просто кажи довиждане… на брат си. Довиждане и каквото ти дойде… че го обичаш, каквото и да е… представи си, че сте само вие двамата, нали се сещаш… говори за мъката си… и се преструвай, че ни няма.

— Малко е трудничко — каза Ейприл.

— Естествено. Разбирам те. Просто се опитай да бъдеш колкото се може по-естествена. Можеш например да го прегърнеш. Плачи, ако ти се плаче. Най-важното е да се държиш, сякаш не сме тук. Просто прави точно онова, което би направил всеки нормален човек… когато виждаш последния си жив родственик за първи път, откакто сестра ти… е била сполетяна от такава ужасна и непоносима смърт. Това е реалността. Искаме истински емоции.

Гъс пристъпи от крак на крак и се огледа.

— Може би просто да се прегърнем на вратата… и да й кажа… — Лицето му се изкриви от мъка. — Нещо като: „Толкова много приличаш на нея“.

Щом свърши, физиономията му отново стана нормална.

— Да, това беше добре. — Тина махна парченцето нокът от устата си и го загледа. — Или… имам една идея.

Отиде до прозореца и погледна надолу.

— Пит.

Операторът приближи, държеше камерата за дръжката като куфар, докато Тина сочеше улицата долу и говореше шепнешком. Пит сви рамене, сякаш искаше да каже — става.

— Вижте какво — каза тя. — Да слезем долу. Ще снимаме на два пъти. Първо искам вие двамата да слезете и да се сбогувате, а ние ще ви снимаме оттук. Така ще сте насаме на тротоара под нас. Ще запишем гласовете с микрофоните, а вие двамата просто… бъдете себе си. Само гледайте да спрете вдясно от онзи навес. Нали се сещате… просто повървете малко, после се прегърнете… Гъс, може да я хванеш за ръката, сякаш я утешаваш и убеждаваш едновременно. А после си тръгваш. Без да се обръщаш. След това ще слезем и ние и ще ви снимаме в близък план, става ли? Всички ли са готови?

Ейприл отново погледна Реми, но той не знаеше какво да каже и накрая двамата с Гъс излязоха и тръгнаха към стълбите. Реми остана с оператора, който изглеждаше безкрайно отегчен и започна да се приготвя край прозореца.

Тина го огледа.

— Приятелката ви, изглежда, малко се притеснява.

Реми не каза нищо.

Тина сви рамене.

— Е, ще се получи страхотен откъс. Брат й… наистина, ама наистина си го бива. Ще го пуснем през почивните дни.

— Готови — каза Пит и Тина отиде до прозореца. Реми се присъедини към тях и погледна надолу. Гъс прегърна сестра си и двамата останаха така на тротоара пред блока. Изглеждаше толкова мъничка от тази височина. Тя понечи да погледне нагоре към камерата, към Реми, но Гъс задържа лицето й с ръце. После й каза нещо и се отдалечи, без да поглежда назад. Камерата следеше всяка негова стъпка.

Хангарът като че ли не даваше никакви признаци на опразване. Погледна подредените по азбучен ред знаци отгоре (AM — AZ), увиснали над масите с хартия — купища и купища бяла хартия. Служителите в бели космически костюми преравяха парче по парче и ги даваха на други хора, които ги прибираха в редиците картотеки под редиците флуоресцентни лампи. В края на хангара два електрокара местеха палети с картотеки.

Нещо в хартията обаче бе различно. Трябваше му известно време, преди да осъзнае какво точно. Отиде до най-близката маса и го видя — тези листа не бяха изгорели, изпокъсани или намачкани. Вместо това бяха подредени в спретнати купчинки. Взе един лист и с изненада откри, че той изобщо не мирише като Нулата. Беше сметка за ток от къща в Сан Леонардо, Калифорния, издадена месеци след атаките.

Почти по навик потупа джобовете си за лекарството.

— Не бива да го държите без ръкавици — разнесе се женски глас зад него.

Реми остави сметката за ток върху купчинката.

— Тези дори не са от онзи ден.

Отиде до жената, която стоеше между две табели. На едната пишеше НЕПЪЛНИ, а на другата ЛИЧНИ/РАЗНИ.

Жената леко наклони глава; гласът й зазвуча механично, сякаш говореше наизуст.

— Законът за свобода и възстановяване се занимава с възстановяването и картотекирането на документи. Не е указано изрично, че това се отнася само за документи от онзи ден.

— Значи… ровите в кофите за боклук… така ли?

Лицето й пламна.

— Може би ще е по-добре да водите този разговор с някой по-високопоставен от мен, господин Реми. Аз се придържам към длъжностната си характеристика. Разбирам причината за лошото ви настроение, но дори и да си го изкарате върху мен, това няма да поправи грешката.

Реми се почувства неловко.

— Не съм…

Тя поклати глава. Беше висока и слаба, с белези от младежки пъпки.

— Повярвайте ми. Достатъчно неудобно е и без да ми се подигравате — каза жената.

Подаде му някакъв обгорен лист в найлонов плик.

— Причината да бъде картотекиран погрешно е в това, че сметнахме началото на подписа за началото на датата на документа. — Тя трепна. — Зная. Идиотска грешка, но няма начин след толкова много време да не правим подобни издънки.

Реми погледна плика. В ръцете му бе бележка върху бланка от фирмата на Марч Селиъс, написана с флумастер. По-голямата част от дясната страна бе изгоряла и лесно можеше да се разбере защо човек може да помисли, че става въпрос за дата.

Здрасти.

Трябва да поговорим. Промених реш

не мога да мина през това бе

разбираш

Мар

Обърна бележката. От другата страна нямаше нищо.

— Съжалявам. Не исках да кажа, че сте направила нещо нередно. — Реми се изсмя. — Не бих могъл. Дори нямам представа какво трябва да правите.

Очите й се напълниха със сълзи.

— А сега ме омаловажавате.

— Не. — Реми докосна ръката й. — Не. Честна дума, не го правя. Нямах предвид това. Вижте, мога ли… да ви питам нещо?

Жената сви рамене.

— Мислите ли… — Той пак се изсмя… — Възможно ли е… всичко това да е… някаква илюзия, всичко това да се случва само в главите ни?

Жената се обърна към огромния самолетен хангар и многобройните екипи, обработващи милиони документи. Лицето й пламна отново и очите й се напълниха със сълзи.

— О, я вървете по дяволите — каза тя.

Дрехите на Едгар така приличаха на онези, които носеше миналия път, когато го видя — торбести панталони, суичър с качулка, малки слушалки — че Реми се запита дали не са същите. И въпреки това у него имаше нещо различно; изглеждаше… по-голям. Нима бе отсъствал толкова много, че да е пропуснал някой период на бурен растеж? Беше спрял на една пресечка зад него от другата страна на платното и го гледаше през бинокъла как върви през кварталната улица с характерната си хип-хоп походка.

Когато момчето изчезна от погледа му, Реми запали колата, мина няколко преки и отново се озова пред него. Спря на паркинга на някакъв склон, точно пред някакъв зъболекарски кабинет, срещу задния вход на малък търговски център. Насочи бинокъла към тротоара от другата страна на улицата.

Едгар се появи и заслиза по склона. После внезапно спря, покатери се по оградата и скочи от другата страна, в паркинга на търговския център, изчезна от поглед. Реми потегли, направи една обиколка и се върна на паркинга. Небето бе покрито с ниски облаци, сякаш някой бе метнал над предградието сива мушама.

Бавно обиколи паркинга, мъчеше се да открие сина си. Търговският център имаше П-образна форма с двор в центъра и малки магазини, наредени като раковини от вътрешната и външната страна на П-то. Докато караше, погледът му пробяга по витрините — сервизи за клетъчни телефони, магазини за китари, армейски наборни пунктове, гевреци, сладолед, шезлонги, пособия за голф, палми… Усети как кръвното му се покачва. Къде бе изчезнал Едгар? Хиропраксис, стоки за парти, сватбено облекло. Усети как нещо се озъбва в него — писна ми от този живот на кадри, помисли си. Мамка му! Защо правя всичко това? Автомобилни уредби, тако, еспресо, поправка на компютри. Защо спя с шефката на Ейприл? Защо преследвам собствения си син? Попълване на данъчни декларации, японски матраци, застрахователни полици.

— По дяволите, Едгар. Къде си? — Ако имаше нещо, което да иска да каже на момчето, значи мамка му, щеше да му го каже. Усети как лицето му се изчервява. И точно тогава се почувства достатъчно силен, за да реши просто да захвърли този странен живот на тласъци, какъвто и да е той — халюцинации, болест или просто начин, по който се живее вече. Животът се състои от действия и ако искаш светът да е различен, то трябва само да действаш по различен начин. Всяка минута от всеки ден е възможност да постъпваш правилно, да направиш нещо от цялата тази бъркотия. Не бе нужно да изневерява на приятелката си. Не бе нужно да се занимава с някакво секретно разследване, при което можеха да пострадат невинни хора. И определено не бе нужно да обикаля и да се чуди какво иска да каже на собствения си син. Когато го намереше, просто щеше да отвори тази врата, да слезе, да го хване за раменете и да каже… нещо. Автомобилни стъкла, физиотерапия, ксерокс…

Този път не си направи труда да протестира, да пита какво се е случило, да си вземе лекарството и дори да я моли да го остави на мира. Кожата му бе покрита с хлъзгава пот, не само негова, и макар да не можеше да си спомни точно какво се е случило преди този момент, знаеше, че е прекалено късно — Никол стана от голямото двойно легло и тръгна към банята.

— Уф — каза тя. — Не си ли разбрал, че думичката бързак идва от бързо?

Чаршафите бяха събрани в краката му. Огледа се. Явно се намираше в спалнята на Никол — във всеки ъгъл имаше висока над метър азиатска ваза с мъртви клечки и цветя. На стената пред него имаше триптих от абстрактни рисунки с множество розови петна. До триптиха бе окачена семейна снимка на Никол, съпруга й и сина й. Щом чу шуртенето на душа, Реми стана, навря крака в панталоните, нахлузи ризата, чорапите и обувките си и се измъкна тихомълком от апартамента. Взе асансьора заедно с някаква жена с териер в ръце. Кучето го подуши и погледна жената, сякаш за да потвърди подозренията й. На първия етаж портиерът четеше „Дейли Нюз“, но вдигна навреме глава, за да му смигне. Реми побърза да излезе.

Стори му се, че видя колата на Гутерак, но тя се отдалечи доста бързо от тротоара. Загледа такситата, които пълзяха по булеварда към центъра, и се зачуди дали има достатъчно пари в брой, за да спре едно. Отвори портфейла си да провери как е с парите и видя ъгъла на онази „Не наранявай никого/Порасни“ картичка. Извади я, прочете я и я прибра обратно. За първи път му мина през ума, че може да има и още един начин да подходи към този проблем. Може би имаше двама Реми, един познат и един непознат, които вероятно се различаваха толкова, колкото…

Изчака, докато помогнат на стареца да слезе от автобуса с надпис „Старчески услуги Ингълуд“. Дългокосият шофьор кимна и му заговори на висок глас.

— Как сте днес, господин Адич? Печелите ли пари?

— Винаги печеля пари — каза старецът. Бе дребен, облечен в безупречен костюм без вратовръзка. Стисна черния си бележник с размерите на мотелска библия. — Аз съм победител!

— А възрастните дами? Праскате ли някои, господин Адич?

— Никога не бих праснал жена. Освен ако тя не ме прасне първа. — Старецът намигна.

Шофьорът се разсмя и се качи на мястото си. Вратата се затвори, автобусът потегли и господин Адич тръгна към къщата на сина си.

— Господин Адич? — Реми излезе от колата и забърза през улицата. — Извинете. Вие ли сте Джералд Адич?

Старецът бавно се обърна и го погледна.

— Да. Вие кой сте? — Бе целият слух, ушите му приличаха на две големи дръжки, разделени от кичура сива къдрава коса на челото. Устата му приличаше на тясна дупка. Говореше с остър акцент на, ирландски заселник трето поколение. — Какво обичате?

Реми го приближи.

— Познавате ли ме?

Последва кратко мълчание.

— Не, не мисля. Но ако трябва да познавам, бих казал, че приличате на ченге.

— Аз съм онзи, който намери бележника ви в града — обясни Реми.

— О, благодаря ви. Много мило от ваша страна, че го върнахте. Направо съм загубен без това чудо — каза старецът и понечи да тръгне към къщата.

— Синът ви каза, че в онзи ден не сте били в центъра…

Старецът се обърна и наклони глава, сякаш не разбираше.

— Затова се питам как бележникът ви се е озовал там.

Старецът не каза нищо.

— Виждате ли — каза Реми и се опита да се изсмее безгрижно, — странното е, че в бележника ви бе отбелязана среща в онзи ден… с мен, или с някой с моето име.

Адич погледна бележника в ръцете си.

— Как е името ви?

— Реми. Брайън Реми.

— Никога не съм го чувал — каза старецът. — Така че не разбирам как бих могъл да имам среща с вас…

— Не можете ли просто да погледнете вътре? — попита Реми.

— Вътре? — Господин Адич вдигна бележника си.

В същия момент вратата се отвори и излезе Тони Адич с официален панталон, бяла жилетка без ръкави и чорапи.

— Хайде, татко. Време е за вечеря. Ще има сьомга.

— Съжалявам, трябва да тръгвам — каза Джералд Адич на Реми. — Ще има риба.

Изгледа го изпитателно, след което тръгна към къщата.

Тони Адич пристъпи напред и му помогна да се качи на тротоара. Обърна се през рамо към Реми.

— Оставете го на мира — каза през зъби. — Не може да ви помогне.

Стоеше на втория етаж на нещо като стар склад, пред някаква тежка врата — груб метал, търкан и лъскан, докато не започне да блести като ракета. Огледа се, отвори вратата и пристъпи в антрето на огромен тавански апартамент, необзаведен и почти недовършен — виждаха се голи тухли и колони, напречни греди и тръби, висящи над изцапания дървен под. Мястото създаваше впечатление за студено и открито, лишено от уюта и прикритието, осигурявани от най-обикновената суха мазилка и мокет.

— Ехо? — обади той. — Има ли някой?

— Тук — разнесе се мъжки глас. Реми пресече дълга тясна дневна с груби тухлени стени и два големи прозореца в отсрещния край. Вдясно имаше малка кухня с каменен тезгях в ъгъла, облицован с гофриран алуминий, и метален капак над газовата печка с фурна. До стълбите стоеше млада двойка; мъжът бе с избелели джинси и скиорска шапка, а жената носеше прилепнали черни панталони. И двамата имаха онази брулена от вятъра руса коса, която караше Реми да си мисли за места в Колорадо, на които никога не бе стъпвал.

— … Не че мисля, че заради един изгорял бушон си заслужава да изгубим това място — тъкмо казваше жената. После двамата едновременно погледнаха към Реми.

— О, здрасти — каза бруленият от вятъра мъж. — Тя е горе.

— Горе? — повтори Реми и погледна откритото стълбище.

— Да — каза онзи. — Показваше ни апартамента, после някой й звънна по телефона и тя направо ни заряза, представи си.

— И преди това не изглеждаше съвсем наред — каза жената на съпруга си.

— Нищо й нямаше — отсече мъжът, сякаш спореха по темата. — Но след обаждането изглеждаше наистина… подплашена.

— Заключи се в банята и не иска да излезе — каза жената.

— Не знаехме какво да правим — каза мъжът. — Казахме й през вратата, че ще се обадим на агенцията, и тогава тя каза, че ще звънне на някого. Предполагам, това сте вие?

— Аз също — каза Реми. Тръгна нагоре по стълбището: по края му имаше железни пръти, завършващи с нещо като кегли за боулинг. Погледна нагоре и видя на тавана стенопис — нещо като слънчево петно, тъмно в центъра и с жълти капки пламък по краищата.

— Извинете — каза мъжът. Реми се обърна, наведе се над парапета и погледна надолу. — Вижте, малко сме… малко се тревожим, да не би да изгубим това жилище. Ако е добре, ще успеете ли да й кажете, че искаме да се нанесем, преди да се появи някой друг?

— Добре — каза Реми.

Качи се по стълбите и я намери в банята, седнала в тъмното на перваза, все още с телефона в ръка.

— Ейприл? — Реми запали лампата. Загледа се в телефона в ръката й, питаше се дали не й е звъннала Никол и не й е казала нещо. Стомахът му се стегна на топка.

— Отначало си мислиш, че това е някакво наказание, което си принуден да изтърпиш — каза отнесено тя. — Мислиш, че след като си страдал достатъчно, изгубените хора могат просто… да се върнат.

Ейприл сведе поглед.

— Те обаче не се връщат. И никога няма да се върнат. Това е номерът. Умират отново и отново за теб, на всеки няколко месеца.

Реми свали якето си и се опита да го наметне през раменете й, но тя вдигна ръка.

— Сънувам ги… понякога. Все очаквам да кажат нещо важно или успокояващо. Те обаче са прекалено заети, за да говорят. Тичат нагоре-надолу, закъсняват за разни неща и дори не ме поглеждат в очите. А аз си мисля… защо сте се разбързали така? Вие сте мъртви! Какви задачи можете да имате?

Вдигна глава и го погледна в очите.

— Има едно нещо, което сигурно трябваше да ти кажа преди. Причината да не обичам да говоря за Дерек. Спомняш ли си вечерта, когато се срещнахме в бара и ти разказах за него?

Реми кимна, макар да не помнеше.

— Казах, че когато умря, не бях говорила с него от четири месеца… — Гласът й заглъхна. — Е… това не беше съвсем истина. Не зная защо излъгах… предполагам, защото исках ти — или може би аз — да повярваш, че напълно съм приключила с него.

Потърка устните си и се загледа в някаква точка над главата на Реми.

— В самия край на лятото той се обади… каза, че му липсвам. Искаше да се съберем. Говорихме за това… през целия август и първата седмица на септември. И тогава една вечер… — Гласът й отново заглъхна.

— Сте спали — каза Реми.

Тя кимна.

— Все още сте женени — каза Реми и сви рамене, сякаш не е станало кой знае какво, че всичко е в реда на нещата. Въпреки това обаче усети как нещо го блъсна в гърдите, сякаш са го спънали пред финалната линия. Помисли си отново за Никол и заби поглед в пода.

— След две вечери отново спахме заедно. — Тя прочисти гърлото си. — И беше… хубаво. Следващата сутрин… Следващата сутрин беше онази сутрин…

Погледна го умолително с надеждата, че няма да поиска повече информация, и той не поиска. Понякога му се струваше, че онова е била последната сутрин; оттогава всеки ден започваше по обед.

— Отиде на работа. Лежах в леглото, мислех за него и за това как ще се съберем отново и видях, че е забравил клетъчния си телефон на нощното шкафче. Лампичката мигаше. Имаше съобщение. Не исках да го изслушвам, но ми стана любопитно дали е сменил ПИН кода си. Разбира се… не го беше направил, идиотът му с идиот. — Тя се усмихна. — Така че го чух.

Реми си спомни срещата с адвоката.

— Била е другата жена — каза той. — Онази от работата му.

— Да — каза Ейприл.

Някой отвън се качваше по стълбите. После се разнесе гласът на колорадския тип.

— Извинете?

— Един момент — каза Реми на Ейприл. Излезе в коридора и видя главата на мъжа да надниква от стълбището.

— Извинете — каза той, — но жена ми е на път да откачи, че ще изгубим апартамента. Можете ли да кажете на приятелката си, че ще се обадим на някой друг от агенцията й?

— Разбира се — каза Реми. — Действайте.

Върна се в банята. Ейприл гледаше през прозореца. После клетъчният телефон се изплъзна от ръката й и изтрака на пода. Ейприл го зяпна, сякаш никога досега не го е виждала.

Пое дълбоко дъх.

— Адвокатът се обади — каза тихо. — Докато показвах апартамента. Уредил е обезщетението. Шестстотин и двадесет хиляди.

Тялото й сякаш провисна на гръбнака й като рокля на кука.

— Сигурно по толкова вървят леко употребени кръшкащи мъже в наше време. Шест и двайсет. Сигурно е добра цена. — Погледна надолу. — Трябваше да попитам, просто за сравнение, колко струва сестра.

Шегата се получи плоска и Ейприл прикри уста с юмрук и се разсмя неохотно.

Той понечи да отиде до нея, но вместо това се наведе и вдигна телефона.

— Съжалявам, Брайън — каза тя. — Но най-лошото е, че страшно много ми липсва. Не искам… но ми липсва.

— Зная — каза Реми и й подаде…

Седеше сам в бара на някакъв ресторант в Горен Уестсайд и гледаше през пълната чаша уиски, оцветяваща в карамелено и изкривяваща всичко в помещението. Зад него седяха двойки в червени сепарета зад украсени подови лампи. Мястото бе уютно и удобно и Реми се чувстваше добре тук. Погледна през прозореца. Навън бе тъмно с онази изненадваща тъмнина от началото на зимата, която се спуска изневиделица, сякаш внезапно ослепяваш. Погледна отново чашата с кехлибарена течност на бара пред себе си, вдигна я, поколеба се, после я доближи до устните си и я гаврътна. Приятна топлина. Запита се дали има среща с Ейприл. Извади телефона си с намерението да й се обади, но си даде сметка, че не може да си спомни номера й.

— Чудно уиски, момчето ми. — Барманът говореше с престорен ирландски акцент, но Реми нямаше нищо против, защото уискито наистина бе чудно. — Избра ли си вече нещо за ядене?

Реми прибра телефона и взе менюто. Естествено, имаше я.

— Патица в марината от червено вино и уасаби.

— Има ли го туй нещо? — Барманът отвори менюто. — Аха, ето го. Сигур е ново, а?

И се плесна с менюто по крака. Намигна, плъзна още едно уиски пред Реми й той го гаврътна на екс.

— Извинете. Господин Реми?

До него стоеше мъж с бяла готварска престилка, закопчана на рамото.

— Да? — Вдигна поглед, зачуден откъде готвачът знае името му.

— Брайън Реми?

— Да. Аз съм.

— Поръчаха ми да ви кажа… — Мъжът се огледа и се наведе по-близко. — Доста е смущаващо…

Погледна настойчиво Реми в очите.

— Няма патица в марината от червено вино и уасаби.

Реми не каза нищо и мъжът попита:

— Разбирате ли?

— Мисля, че да — каза Реми и се отдръпна от него. — Мога ли да поръчам нещо друго?

— Разбирате ли какво ви казвам? — попита готвачът.

— Че няма патица.

— Всъщност… — Човекът нервно пристъпи от крак на крак. — Започва да изглежда, че май никога не е имало маринована патица с уасаби.

Опита се да се разсмее, сякаш ставаше дума за някакво странно объркване, но смехът му бе нервен и неуверен.

— Добре-е-е — каза Реми. — Мога ли да си поръчам… пържола или нещо подобно?

— Разбира се — с облекчение каза готвачът. — В тази посока ли да се ориентираме.

— Ами… предполагам, че да. Да.

— Отлично — каза готвачът. — Каква да бъде?

— Не зная — каза Реми. — Ребро?

Веждите на мъжа се стрелнаха нагоре.

— Ребро!?

— Да… така мисля.

— Ще им кажа — каза готвачът.

Пъхна на Реми някакъв кибрит, обърна се и се отдалечи. Реми погледна кибрита. Отвори го. Върху капака му бе написана една дума — ВЪРВИ.

Бръкна в джоба си, намери шишенцето с хапчетата и отвъртя капачката. Изтръска две таблетки и ги изпи с дълга глътка вода с лимон; четеше думата отново и отново.

— Как го желаете? — Мъжът отново бе цъфнал до рамото му.

Реми подскочи.

— Кое?

— Реброто, сър? Как го желаете?

— Не зная. — Реми се огледа за помощ. — Средно… — каза той, но сервитьорът го погледна загрижено — недопечено? Леко недопечено?

— Отлично. — Готвачът се поклони. — Веднага ще им съобщя.

Пържолата му пристигна едно уиски по-късно, димяща в блюдото с картофи и аспержи. Месото бе шарено и ножът се плъзгаше през него. Набоде парчето с вилицата, при което месото изпусна доста кръв, и го лапна. Беше невероятно, най-вкусното нещо, което бе ял. Беше намазано със слой синьо сирене и от кръвта блюдото имаше лилав оттенък. Имаше също чесън и картофено пюре, които също бяха станали лилави от кръвта, както и копията аспержи; цялото блюдо плуваше в тъмна кръв. Не можеше да повярва колко много кръв има в пържолата и колко вкусна е, и завъртя очи от удоволствие. Пристигна още едно уиски, което също се оказа по-добро от всичко пито до този момент.

След като приключи, Реми излезе и закрачи през оживеното движение, край къщи с празни веранди и чували боклук, пресече още една улица и влезе в парка. Приятно се изненада, че се намира тук и пресича северозападния му ъгъл. Беше навлязъл доста навътре, когато внезапно спря и се запита защо не в колата си или не е взел такси. Нима смяташе да върви пеша цели четиридесет преки? Въпреки това бе приятно — страхотна пържола, малко уиски и разходка в парка, особено в тази му част, любимия му район — с по-малко движение и едва надничащи над дърветата сгради. Закрачи отново, изпълнен с топлото чувство, че се намира в края на нещо, че сякаш е прегръщан от тези топли сгради и от цивилизацията. Тротоарът завиваше покрай тъмна стена от дървета и Реми забеляза, че две от уличните лампи са изгорели. Забави крачка. Някой чакаше в сенките.

— Знаете ли кое намирам за интересно? — попита познат глас.

Приближи и видя възрастния близкоизточен тип с дългото вълнено палто. Стоеше облегнат на едно тъмно дърво. Реми не успя да различи лицето му, но беше сигурен, че е той.

— Начинът, по който хората тук се подиграват на религия, обещаваща девици за мъчениците, когато се преселят на оня свят. Собствената ви култура сякаш показва, че няма нищо по-голямо от секса, нищо по-смирено, изящно или подтикващо от загадката на сътворението. И въпреки това идеята за девици в рая сякаш събужда най-голямото ви презрение. Искрени ли сте, когато си представяте вашия рай като безполов? Що за рай е това, в който има арфи и ангели, но не и оргазми?

Реми направи крачка назад.

— Какво има? Изглеждате разочарован, че ме виждате.

— Донякъде се надявам, че сте халюцинация. Реми бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчета. Отвори капачката и две таблетки се озоваха в шепата му. Глътна ги. — Психиатърът ми каза, че не съществувате.

— Това не ме изненадва. — Мъжът се усмихна топло и заговори с мек мелодичен глас, подобно на четящ лекция професор. — Винаги сте се убеждавали, че светът не е какъвто е, че ничия друга реалност няма значение, освен вашата собствена. Затова от вас стават такива лоши жертви. Не можете наистина да познаете страданието, ако не знаете нищо за яростта. И не можете да изпитате истинска ярост, ако не познаете загубата. Това се получава, когато една нация се превръща в рекламна агенция. Забравяте истината. Всичко е като битката при Аламос. Наричате победа всяка загуба, намирате живот във всяка смърт. Обявявате война, когато такава няма, а когато наистина воювате, се преструвате, че не го правите. Останалият свят вие, кълне се, че ще отмъсти, и погребва мъртвите си, а вие включвате телевизора. Или отивате на кино.

Мъжът се отдели от дървото, така че краката му — и долната част на тежкото вълнено палто — се окъпаха в светлината на най-близката улична лампа.

— Сега единственото, което произвеждате, е забавлението. И то е просто поредната форма на пропаганда, най-коварната, най-голямата пропаганда, замисляна някога. Сега тя е най-големият ви износ — вашето кафе и тютюн, барут и пшеница. И докато другаде хората умират, защото са поставили под въпрос пропагандата на тирани и владетели, вие милеете за вашата. Търсите пропагандата на разсейването и баналността и тя се превръща във ваша религия, във ваша национална вяра. В тази вяра сте мрачни и назадничави фундаменталисти, не много по-различни от мрачните и назадничави фундаменталисти, с които смятате, че се сражавате. Ако те са варварите, чукащи на портите с истории за прекрасни девици на оня свят, то нима вие също не сте варвари, омотаващи света в кабеларки, пълни с жизнерадостни истории за пищни блондинки, рисувани рибки и говорещи коли?

Реми затвори очи. Сламките и петната заплуваха против течението зад клепачите му, мънички птици се заиздигаха безкрайно нагоре.

— Пак ще ми дадете нещо, нали? — попита той. — Жълт плик или нещо подобно?

Отвори очи.

— Не, няма — каза мъжът.

После извади жълт плик от палтото си и му го подаде.

— Предполагам, че имате нещо за мен?

— Имам ли? — Реми прехвърли жълтия плик в другата си ръка и бръкна в джоба си. Под шишето с хапчетата напипа дебел плик, голям колкото половин тухла. Как не го бе забелязал досега? Някой в ресторанта ли му го беше дал? Извади и двете. Подаде дебелия плик на мъжа и той го отвори и започна да брои банкнотите.

— Мога ли да ги видя? — Мъжът кимна към хапчетата, без да откъсва поглед от парите.

Реми погледна шишенцето в ръката си и му го подаде.

Мъжът спря да брои. Излезе от сенките, взе шишето и прочете етикета с дебелите си очила.

— За болки в гърба. — Вдигна очи. — Помагат ли ви?

Реми взе хапчетата и за първи път прочете надписа. Почувства се някак си празен.

— Не зная — промърмори. — Гърбът не ме боли.

— Значи явно помагат — каза мъжът и продължи да брои.

Реми отвори жълтия плик, който бе получил. Вътре нямаше нищо, освен телефонен номер. Не разпозна кода. Почувства се изтощен.

— Какво е това?

— Номерът, който поискахте.

— Но чий номер е?

Мъжът не престана да брои.

— Не бъдете толкова подозрителен.

— Не съм подозрителен. Не зная чий номер е. — Винаги бе изпитвал странно желание да се изповяда на този човек. — Вижте… не се майтапя. Около мен е пълна каша. Пиян съм през половината от времето. Кръшкам, в смисъл изневерявам на приятелката си, а изобщо не искам да го правя. Всъщност дори не зная какво правя, докато всичко не свърши. Явно работата ми е да подреждам хартии и да преследвам мъртъвци, но нямам абсолютно никаква представа какво означава това. Правя неща, които нямат смисъл, и от това страдат хора. Прибирам се вкъщи с кръв по обувките, а… — засмя се горчиво — а синът ми дори не признава, че съм жив.

— Добре дошъл в Америка — промърмори мъжът, без да вдига поглед.

Реми усети как губи връзка с реалността.

— Вижте. Ще бъдете ли така добър да ми кажете какво правя?

Мъжът почти бе свършил с броенето.

— Моля ви — каза Реми. — Нищо ли няма да кажете?

Мъжът вдигна пръст и прибра банкнотите в плика.

— Казвал ли съм ви, че Исус се споменава деветдесет и три пъти в Корана?

— Да. — Реми се облегна на едно дърво. — Мисля, че ми го казахте.

— О — каза мъжът и прибра плика в джоба на палтото си. — Е… заслужава си да се повтори.

Махуд се тресеше. Облиза устни, хванал немощно клетъчния телефон в едната си ръка. В другата държеше лист. Реми се огледа. Заедно с Маркъм и Махуд седяха в лъскаво червено сепаре в ресторанта на Махуд. Заведението бе празно. Всички лампи, с изключение на тези в кухнята бяха изгасени, столовете бяха вдигнати върху масите в центъра.

— Успокой се — каза Маркъм. — Лека-полека. Почти свърши.

Махуд кимна, докато натискаше копчетата и местеше поглед от листа към телефона. Прочисти гърлото си.

— Ало каза. — Знаете ли кой се обажда? Да. Готов съм. Искам да се включа.

Заслуша се.

— Зная какво казах, но размислих. — Погледна Маркъм. — Защото някой трябва да направи нещо.

Човекът от другата страна каза нещо и Махуд започна да пише.

Главата на Реми рязко трепна, сякаш се бе събудил от сън.

— Какво е това? — попита той. — Какво правим?

Маркъм го погледна и сложи пръст на устните си.

— Не. Не. Вече няма да върша това — каза Реми. — Напускам.

Стана и отиде до вратата на ресторанта. Беше заключена. Завъртя ключа, изскочи на улицата и се затича. Тичаше по тротоара, докато…

Изкачваше се самичък с асансьора. Музика нямаше. Погледна таблото с бутони — две редици с дължина колкото подлакътницата му. Асансьорът явно се изкачваше към двадесет и първия етаж; беше свикнал с асансьори, които му казват къде отива. Затова изчака, докато светлинката 21 замига над него, и когато вратата се отвори, пристъпи в лобито на „Шанън Фелпс Брийн“ — агенцията за недвижими имоти, в която работеше Ейприл. Рецепционистката стоеше обърната зад извитото си бюро, завързана за мястото си със слушалките и микрофона на телефона. Гледаше към редицата стъклени офиси, където явно се водеше някакъв спор. В лобито имаше и други хора, мъже и жени с делови костюми; облягаха се на стените и гледаха към същия стъклен офис, досущ деца на детска площадка, събрали се да гледат бой.

И тогава Реми чу гласа на Ейприл да се извисява зад стъклената преграда.

— Не искам да се успокоявам! — изкрещя тя. — Остави ме на мира!

Видя я през стъклото, застанала зад някакво бюро. От двете страни я приближиха двама мъже с вдигнати ръце, сякаш се опитваха да обезоръжат потенциален самоубиец.

— Благодаря, че дойде.

Нейният глас.

Обърна се и видя Никол — с кръстосани ръце, облечена в прашнорозов костюм, ушит сякаш от тапицерията на старо канапе. Под носа й имаше петно кръв; явно Реми се бе загледал малко по-дълго от необходимото в него, защото тя докосна кръвта със средния си пръст, отдръпна ръка и я погледна.

— Мисля, че й трябва малко помощ — каза Никол.

— О, Господи. Не е заради…

Никол отпусна брадичка и го изгледа, сякаш я е нарекъл идиотка.

— Стига — каза с театрален шепот. — Имай ми малко, доверие. Мислиш ли, че бих казала на емоционално нестабилна служителка, че се чукам с приятеля й? Моля те. Доколкото зная, тя все още е в неведение за този дребен факт. И един съвет — ако смяташ да се измъкнеш чистичък, не мисля, че това е… най-добрият момент.

Реми се обърна да погледне Ейприл през стъклото. Тя плачеше и размахваше нещо; отначало се разтревожи да не е пистолет, но се оказа телбод.

— Избухна — каза Никол. — Повиках я на конферентен разговор с недоволен клиент, който твърдеше, че не му продала опция за имота, който искал да купи. Тя просто изгуби самообладание, започна да му крещи и да хвърля разни неща. Счупи една ваза за хиляда и двеста долара. Затворих и излязох, но тя продължи да крещи. — Гласът й стана глух и монотонен. — Предполагам, че трябва да виня себе си. Не беше готова да се върне на работа. Мислех си, че така ще й помогна, но явно…

Нямаше нужда да завършва изречението; мъжете приближиха Ейприл още повече и тя хвърли телбода по единия. Мъжът се извъртя; другият се добра до нея и я хвана в мечешка прегръдка. Тя се опита да се измъкне, но не успя. Едва тогава Реми тръгна през помещението към офиса. Останалите агенти с техните асистенти и секретарки стояха покрай стените и гледаха; мнозина изглеждаха така, сякаш са свидетели как шофьор блъска пешеходец и бяга от местопроизшествието. Реми мина между някакви бюра и стигна до стъклената врата на кабинета на Никол. Висок мъж с японски черти и тъмносин костюм стоеше зад Ейприл и я държеше; ръцете му притискаха нейните покрай тялото й.

— Стига. Успокой се, Ейприл.

Тя се помъчи да се освободи.

— По дяволите, махай се от мен! Добре съм.

— Ще се махна, когато се успокоиш — търпеливо каза мъжът.

Ейприл издаде гърлен звук и отметна глава назад, но пропусна лицето му с няколко сантиметра.

— Ейприл? — каза Реми от вратата.

Тя вдигна очи, срещна погледа му и се отпусна.

— Всичко е наред — каза Реми. — Вече можете да я пуснете.

Мъжът го изгледа, сякаш е луд, но нещо в тона или в погледа му го убеди и той пусна Ейприл. Тя се отдръпна и се огледа, видя, че всички са вперили погледи в нея, свлече се на пода и се разплака. Реми огледа офиса. Навсякъде бяха разхвърляни снимки, картини и счупени стъкла. Бюрото бе оголено от книгите, растенията и семейните снимки… всъщност сякаш някакъв лош фокусник се бе опитал да махне бързо покривката от цялата стая.

Двамата мъже бавно отстъпиха.

— Никога не съм виждал човек да превърти по такъв начин — каза единият и оправи идеално правата си вратовръзка. — Страхувахме се да не се нарани. Има ли й нещо?

— Не зная — каза Реми. Заобиколи бюрото и отиде до Ейприл, която бе притиснала колене до гърдите си. Клекна до нея. — Добре ли си?

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Преглътна.

— Очевидно не съм.

— Какво стана?

Главата й клюмна на една страна и лицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но не го направи.

— Не съм сигурна. Просто… май просто не издържах. Не можех просто да се мотая и да се преструвам, че всичко това има смисъл. Всички са като обезумели, Брайън. Тук и… — Тя го погледна. — Навсякъде. Всичко ли е наред с нас, Брайън?

И внезапно на Реми му се стори, че може да види ясно света. Беше се опитал да продължи напред, бе чакал мъглата да се разсее, картината да придобие смисъл. Ами ако това никога не се случеше? И тогава една дума прозвуча в главата му, сякаш не от него, а някъде отвън. Сякаш се каза сама.

Действай, каза. Действай.

— Да, всичко е наред. Да идем някъде — прошепна Реми толкова тихо, че не бе сигурен дали го е чула. Изпита задоволство от начина, по който мисълта сякаш хваща мислещия — него самия — неподготвен.

Тя наклони глава.

— Какво?

— С тебе. Хайде… да идем някъде. Просто да зарежем всичко и да напуснем града. Защо не? — Изпълни се с трепет; можеше да изненада самия себе си и това бе нещо, което изобщо не му бе минавало през ума.

— Кога? — попита тя.

Не мисли.

— Още сега — каза той. — Довечера.

— Довечера? — Тя вдигна глава и го погледна с насълзените си очи. — Наистина ли?

— Разбира се. Нека просто тръгнем.

— Накъде?

— Ти избираш — каза Реми.

Тя впери поглед в него, видя, че говори сериозно, и избърса очи.

— Можем ли да го направим?

— Мисля, че да — каза Реми. — Мисля, че можем да направим всичко. Нали?

Тя покри устата си с ръка.

— Не зная. Не мога да си спомня.

— Чакай, веднага се връщам — каза Реми. — Стой тук.

Остави я на пода зад бюрото, скрита от хората във фоайето, и излезе от офиса.

— Ще трябва да я изведа оттук — каза на Никол, която бе последната, останала отвън да наблюдава. — Мислиш ли, че ще успееш да изчистиш всичко? Доста трудно е.

— Разбира се — каза Никол.

— Ще платим всички щети, който е причинила.

— Мислиш ли? — Никол се усмихна. — Доста фаталистично становище. Щом случаят е такъв, може би трябва да причиним още щети.

Прокара показалец по колана на панталона му.

Реми се отдръпна.

— Имам предвид щетите, които Ейприл е причинила в офиса.

— О, това ли. — Никол сви рамене. — Не се безпокой.

Реми понечи да се върне в кабинета, но спря.

— Какво я накара да избухне?

— Честно казано, нямам представа. — Никол погледна зад него към разпердушинения си офис. — Онзи млад борсов анализатор искаше да направим опционна оферта за евентуално студио в една ремонтирана сграда. И по някаква причина Ейприл просто… отказа да го направи. Започна да повтаря, че това било безумно. Че нямало смисъл. Че били прекалено много пари и сме продавали въздух. Каза, че някой трябва да сложи край на това. Разплака се и закрещя: „Това е безсмислено. Всички се преструваме, че има смисъл, но всъщност няма“. Както можеш да се досетиш, това едва ли е най-доброто становище за един брокер на недвижими имоти.

— Съжалявам — каза Реми. Хрумна му нещо. — Колко струваше апартаментът?

— Не беше апартамент. А опция. Всъщност по-скоро опция на опцията… — тя замълча за момент — на опцията.

— Колко струваше това?

— Там е цялата кретения. Само шест и двайсет. Пладнешки обир.

Реми затвори очи. Шестстотин и двадесет хиляди долара. Точно така.

— Добре. Благодаря.

Обърна се и понечи да се отдалечи.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя.

— Надявам се, че не — каза той, без да се обръща. Върна се в офиса на Никол; счупените стъкла хрущяха под стъпките му. Коленичи и отново прегърна Ейприл. Погледна над бюрото и видя, че Никол се е махнала от лобито. Помогна на Ейприл да стане и я изведе от кабинета, без да я пуска от прегръдката си. Главата й бе отпусната на рамото му.

— Където си поискаме ли можем да идем? — попита тя.

— Където си поискаме.

— Какво ще кажеш за…

— Шшш — прекъсна я Реми. — Не ми казвай. Предпочитам да…

Долепен до кръглия прозорец в задната част на самолета, Реми видя нещо като кораби играчки в залива долу — оставяха следи като тебеширени линии върху черна дъска. Самолетът се наклони, Реми се оказа притиснат в стената и зърна как водата свършва и се сменя от неравната линия на брега. Градът внезапно изникна пред него като решетка от транзистори, сиви и бели правоъгълници, хвърлящи слънчеви зайчета, издигащи се в центъра на полуострова като могила пресят пясък. Сан Франциско. Никога не бе стъпвал в Сан Франциско. Или поне нямаше спомен. Винаги бе искал да види Калифорния.

Самолетът се изравни.

— Извинете, сър. — Една стюардеса го докосна по ръката и му се усмихна. — Капитанът включи знака за закопчаване на коланите. Ще трябва да се върнете на мястото си. Скоро ще кацнем.

Реми погледна напред към пълните редици — стотина глави се клатеха над покритите с бели кърпи облегалки. Чуваше приглушени разговори, но не видя никакви движещи се устни и за момент ревът на двигателите и говорът на хората му се сториха като един и същи шум, сякаш самолетът дрънкаше празни приказки. Може би трябваше просто да тръгне напред, докато не намери празно място? Потупа с надежда джоба си и с облекчение напипа сгънат билет. Място 2-A. Първа класа. Е, това не бе зле. Нещо обаче не беше наред. Щом е в първа класа, какво прави в задната част на самолета?

Тръгна напред и се умърлуши. На десет реда от опашката видя Маркъм, излегнал се в креслото си с хавайска риза и слънчеви очила, четеше някакво списание. Как беше научил? Докато приближаваше, Маркъм стана и, се престори, че търси нещо в багажното отделение над мястото си. Реми се промъкна край него и тогава Маркъм се обърна и напъха в ръката му мобилен телефон.

Той го прибра в джоба си и тръгна към носа на самолета. Погледна един път назад, но Маркъм се бе скрил зад списанието си. Стигна преградната стена, мина през завесите в първа класа и с облекчение видя Ейприл на 2-B. Държеше чаша червено вино. Друга малка бутилка „Сайра“ очакваше реда си на неговия поднос. Реми се настани на мястото си, закопча колана и погледна навън. Намираха се южно от Сан Франциско и обръщаха към летището.

— Прав си — каза тя и вдигна чашата към него. — Това помага. И то много. — Доля си. — За още малко помощ.

Реми се озърна през рамо.

— Защо отиде в края на самолета? — попита тя.

— Май, за да се срещна с някого.

— Сериозно? — Тя се разсмя. — И сега си член на клуба на въздухарите?

— Не — каза той. — Беше един познат. Даде ми телефон.

Извади телефона и й го показа.

— Някой ти е дал телефон? — Хвана го за ръката и се сгуши в него. Разсмя се. — Това е абсолютно безсмислено. — Разсмя се отново. — Харесва ми да съм пияна.

Телефонът иззвъня.

— Леле! — възхитено възкликна тя.

Реми зяпна телефона, после вдигна капака.

— Ало.

— Здрасти, ето нещо шантаво — каза Маркъм. — Нали знаеш как хората винаги описват вълнуващата част от филма като надпревара с времето? Например, когато в края успяват да открият ваксина точно преди вирусът да избие всички, прерязват жицата на бомбата в мига преди да гръмне или откриват жестокия убиец точно преди да нанесе удара си. Помисли си обаче колко е тъпо това — надпревара с времето. Не можеш да се надпреварваш с времето. Все едно да плуваш по-бързо от водата. Колкото и бързо да действаш, времето е онова, в което се движиш; то е нещото, с което се измерва скоростта ти. Как можеш да се надпреварваш с времето? Сигурно Айнщайн е показал как времето се огъва при някои скорости, че забавя или ускорява ход, но това не е надпревара с времето, пък и така или иначе не можем да достигнем онези скорости на Айнщайн… те са фантастика, нали? Имам предвид… не можеш да се движиш по-бързо от времето. Просто е лишено от смисъл. Сякаш да бъдеш по-извисен от вярата, нали се сещаш? Или по-умен от надеждата. Както и да е. Просто бях сигурен, че ще оцениш подобно нещо — нали се сещаш, предвид ситуацията.

Реми погледна Ейприл, Тя се бе сгушила в първокласното си място, държеше чашата и му се усмихваше.

— Кой е? — попита с устни.

Реми не знаеше какво да каже.

— Господине — каза един стюард. — Забранено е използването на клетъчни телефони по време на полет.

— Трябва да затварям — каза Реми в микрофона.

— О, да — каза Маркъм. — Разбира се. Просто исках да ти кажа как ми хрумна това за надпреварата с времето. Просто ми хрумна, това е. И зная, че ще видиш лудостта във фраза като тази. Макар че, честно казано, не зная с какво би я заменил. „Борба срещу съдбата“? — Маркъм се разсмя. — „Игра на крибидж срещу летаргията“?

— Господине… — отново се обади стюардът.

Реми затвори телефона и стюардът се отдалечи.

— Кой беше? — отново попита Ейприл.

Преди да успее, да отговори, самолетът се разтресе от внезапна турбуленция. Ейприл го сграбчи за ръката и затвори очи.

— Ох, мразя това! — Довърши остатъка от виното си и стюардът прибра чашите.

— Няма страшно — каза Реми.

Понякога знаеше неща, без да си спомня как точно ги е научил. Точно така знаеше, че това е първият полет на Ейприл от онзи ден. Погледна лицата в самолета, широко отворените очи, озъртащи се наоколо; една жена държеше броеница и се молеше. Двойката от другата страна на пътеката се тресеше в общо безпокойство.

Реми отново се обърна към нея.

— Наистина. Всичко ще е наред — каза той, докато самолетът подскачаше и се люшкаше.

— Просто го мразя — каза тя. — Затварям очи и виждам…

— Зная — каза Реми, потупа я по ръката и отново погледна назад към редиците питащи очи. — Всички го виждаме.

Самолетът се спускаше с друсане и стон към пистата, после сякаш увисна на няколко стъпки над нея, след което се люшна и подскочи, пропадна малко и се изравни, колелата фучаха, въртяха се бясно и захапаха настилката, последвани от френетичното сграбчвано на елероните, напрягането на хиляди нитове и хватката на спирачките; хиляда технологични чудеса по-късно Реми вървеше редом с Ейприл по пистата и нервно се оглеждаше през рамо. „Действай — помисли си. — Просто направи каквото трябва да направиш. Този живот е твой“. Тя поспря, за да прехвърли сака си на другото рамо, но Реми я смушка да побърза между тълпата.

— Ооох — каза тя. — Много сме се забързали.

Продължиха по течението и тъкмо стигнаха пред багажното отделение, когато Реми зърна ярка хавайска риза зад тях и задърпа Ейприл към изхода на летището.

— Ела.

— Ами багажът? — попита Ейприл.

— Зарежи го.

Излязоха на гигантската подкова на обръщалото пред летището. Автомобили и ванове бръмчаха като мухи върху труп в късния следобед. Реми чу новия си телефон да звъни и поведе Ейприл към едно такси. Отвори й вратата и тя каза на шофьора да ги откара в хотел „Юниън Скуеър“.

— Само секунда — каза Реми.

Изтича до близкото кошче и изхвърли клетъчния телефон.

Съблякоха се мълчаливо, започнаха да се любят и за първи път Реми откри, че бърза, уплашен да не изгуби момента, преди да са свършили.

— Хей, хей — прошепна тя. — Намали. Никъде няма да ходя.

И наистина, в късния следобед в хотелската стая цареше сладникава отмала, която го накара да й повярва. Впуснаха се в ритъм, който сякаш продължи целия следобед; Реми сякаш бе погълнат от някакво всеобхващащо съзнание, напълно откъснато от онова, което правеше; тялото му се движеше самостоятелно, докато самият той си мислеше с удоволствие за клаксоните на колите и пикапите на улицата, за туристическото списание „Сан Фран!“ на нощното шкафче (със снимка на прочутата изгърбена улица на корицата), усещаше стичащите се капки пот по лицето си, слушаше как някой гледа телевизия в съседната стая и накрая, когато слънцето залязваше между дръпнатите завеси и телата им пламнаха под лъчите му, се съсредоточи върху ухото й, розовата извивка на ушната й мида, която го изумяваше със своята деликатност и ефективност, върху опънатата като барабан кожа и как всички звуци в стаята (О да, ммм да) се вливат в нея, за да бъдат сортирани, определени и да се отговори моментално на тях. И това го накара да се замисли за другите човешки чудеса, които приемаше за даденост — речта, обонянието и собственото си разнебитено зрение, и в същия този момент мислите му бяха заличени от пълната тирания на нервните окончания, тези на пръстите и, разбира се, онези на онова внезапно напрегнало се другаде, което бе единственото чувстващо точно сега, влажно горещо търкане, което караше в гърлото му да се надигне стон и накрая…

— Ох — задъха се тя, когато той се отдели от нея. — Това определено бе… много секс.

Потърка корема си и дръпна чаршафа върху себе си; лежаха върху огромното легло и дишаха тежко. Постави ръка върху гърдите на Реми.

— Какво е обратното на преждевременна? — попита. — Закъсняла?

— Съжалявам — каза той, спомни си Никол и стисна очи, за да я накара да се махне, да се изгуби във вихрушката разпадаща се тъкан.

— Да не се опитваше да постигнеш някакъв рекорд по издръжливост? Или просто искаше да видиш дали можеш да ме пробиеш?

— Бях се разсеял — каза той. — Съжалявам.

— Не, беше много приятно — каза тя. — Винаги съм се чудила какво ли е да правиш секс с петролна сонда.

Реми стана.

— Докарай ми инвалидната количка и ще идем да вечеряме.

Отиде до прозореца и погледна навън. Тротоарите бяха пълни с хора с куфарчета: слизаха по стръмните улици и се накланяха назад, докато вървяха, сякаш привличани от гънките на града, сякаш всмуквани от някакъв канал.

— Всички мъже са с еднакви задници — каза Ейприл, като се надигна в леглото. — На младини всички са различни, но стигнат ли определена възраст… едни и същи задници. Защо така? Женските задници са хиляди видове, а вашите са все еднакви.

Реми се върна при леглото. Ейприл бе извадила малка бутилка вино от минибара и пиеше направо от нея; с другата ръка държеше дистанционното и превключваше програмите по-бързо, отколкото Реми бе в състояние да ги разпознае.

— Нищо не мога да видя — каза той. — Какво гледаш?

— Електрони — отвърна тя.

Загледа електрони с нея; по екрана се сменяха образ след образ и от време на време различаваше някой, но всички му приличаха на картини от една по-стара Америка — жена, караща селски камион; някакъв човек тича по футболно игрище; изгоряла къща; женеща се двойка; после последваха лицата, хиляди лица, които оставяха след себе си само идеята за едно-единствено сменящо се лице. Освен скоростта имаше нещо хипнотизиращо и познато, нещо опияняващо в този поглед към живота, нещо, което си спомняше, че познава. Но накрая трептящият телевизор дотолкова заприлича на бъркотията в очите му, че се наложи да извърне поглед. Взе менюто на румсървиса.

— Искаш ли да си вземем истинска бутилка вино?

— Точно това искам — каза тя и го потупа по бедрото.

Реми прелисти през ястията, за да стигне до листа с вината, и внезапно се върна назад. Менюто бе в подвързана със спирала папка с допълнително пъхнат лист, в който на ръка бяха написани специалитетите за деня.

— Трябва да се махаме оттук.

Стана и започна да се облича. Менюто се отвори на леглото под него на специалитета на вечерта — патица в марината от червено вино и уасаби.

Вечер бездомниците в Сан Франциско работят като таксиметрови шофьори, обясни му тя, докато бързаха по тротоара.

— Повярвай ми, познавам този град. Срещнат ли се погледите ви, ще ти предложат да те упътят или да те заведат до мястото, към което си тръгнал. Отдолу има цял подземен град на бездомници и вечер всичките излизат да съберат пари за вино и парче пица. И винаги някой е готов да ти покаже накъде е хотелът ти срещу един-два долара или пък да те заведе до най-добрия клуб или ресторант. Всички се познават и си махат, когато се разминават, а понякога извръщат очи, също като шофьорите с кофти клиенти. Мисля, че си имат дори профсъюз — каза Ейприл. — Като Пет-Едно-Шест или нещо такова, международно братство на бездомните и сиромасите.

Бързаха надолу по улицата, взели единствено ръчния си багаж. От време на време Реми се озърташе през рамо. Стори му се, че видя хавайската риза на Маркъм една пресечка назад, сред купчината хора, чакащи да пресекат Гиъри. Извървяха двете пресечки до Сътър, върнаха се обратно и се пъхнаха в един тъмен хотел на ъгъла. Лобито бе заето от група японски туристи, очакващи да идат на вечеря.

— Трябва да тръгнем с тях — каза Ейприл. — Да се преструваме, че не говорим английски. Да снимаме всичко. Да купуваме пощенски картички.

Реми я помъкна през лобито и излязоха през една странична врата, точно срещу чернокож мъж със скъсани джинси и пластмасова каска. Зъбите му бяха сиви и криви, няколко горе, по-малко долу.

— Искате ли да ви упътя? — попита той. — Познавам града по-добре, отколкото ти — задника на жена си.

— Искаме да видим профсъюзната ти карта — разсмя се Ейприл.

Мъжът не й обърна внимание, а Реми бръкна в джоба си за дребни. Подаде му петдоларова банкнота.

— Има един бял тип с хавайска риза. Кестенява коса, страшно младолик. Ако мине оттук, искам да го забавиш. Крънкай му пари, забий му едно кроше, каквото и да е.

Продължиха на зигзаг по улиците и кръстовищата, Ейприл се въртеше и четеше афиши на театри и имена на магазини и барове. Накрая Реми я вмъкна в друго хотелско лоби и се спотаиха на една маса в ъгъла…

— Ще почакаме малко, а след това ще отида да наема стая — каза Реми.

— Добре звучи — изчурулика пияно Ейприл. — Можем да си сложим перуки и да си пуснем мустаци, за да не ни разпознае никой. Ще се науча да шия. Ще шия и ще изкарваме за храна. Ще живеем извън града в барака от празни бутилки.

Сервитьорката дойде и той поръча уиски за себе си и чаша червено за Ейприл. Погледна през рамо към улицата навън. Лицата се нижеха покрай тях като образите от телевизора.

Ейприл потърка крак в неговия.

— Можем да се съблечем и да пропълзим под масата — каза тя. — Никога няма да се сетят да ни търсят там.

Сервитьорката донесе питиетата, Реми гаврътна своето и направи знак за второ.

Ейприл вдигна чашата си.

— Само за протокола, господин Реми, по-страхотно не съм изкарвала.

Реми се усмихна.

— Добре.

Нещо обаче го разтревожи. Взе менюто и го прелисти бързо, прокарваше пръст по редовете предястия и аперитиви. Видя, че липсва, въздъхна, остави менюто и се отпусна в стола си.

— Успокой се — каза Ейприл. — Справяш се страхотно, каквото и да е това, с което си се захванал.

— Решихте ли? — Сервитьорката беше застанала над тях.

— Да. Реших — каза той.

И с облекчение, граничещо с радост, Брайън Реми си поръча жълти чушки, черен боб и кесадиля с артишок.

Любиха се и в новата хотелска стая и след като свършиха, Реми дълго остана под душа. Затвори очи и остави горещата вода да струи по лицето му, да го шиба по клепачите и челото. Отвори уста, напълни я с вода и я изплю, после отново и отново. Когато излезе, Ейприл спеше. Остана да я погледа за момент, наслаждаваше се на бавното надигане и спускане на гърдите й.

Накрая захвърли кърпата и легна в леглото, намести се зад нея и се загледа в бъркотията на тъмната й коса. Целуна темето й и тя леко се размърда. Погледна през рамо към него, усмихна се и отново се обърна на другата страна.

— Как беше душът? — прошепна.

— Чудесен.

— Добре. Обичам душовете. Обичам да оставям водата да тече по лицето ми, сякаш съм застанала под водопад.

Известно време лежаха мълчаливо; дишането й се изравни с неговото и за момент вдишваха и издишваха заедно, след което нейното отново започна да изостава със симпатичното си тихо сумтене. На Реми му хрумна, че нямат други дрехи, освен онези, с които бяха пристигнали и които сега лежаха разхвърляни на пода. Трябваше или да се върнат на летището за багажа си, или да излязат на пазар.

— Виж, утре… — започна той.

— Шшш — прекъсна го тя. — Няма утре.

Събуди се в десет от тихо почукване на вратата. Ейприл още спеше. Вдигна глава. Стените бяха светлосиви и в стаята имаше лек дъбов шкаф с телевизор, хладилник и уредба. Вратата беше заключена.

— Да?

— Почисване — чу се глас от другата страна.

— Можете ли да минете по-късно?

— Убаво. Ша мина после.

Реми седна в леглото и се огледа. Стаята бе по-малка от предишната и в нея нямаше нищо, освен леглото, едно малко бюро и телефон. Обади се и поръча кафе, плодове и понички.

— Можем да останем завинаги тук — каза тя от леглото.

— Така ли мислиш? — попита Реми.

— Просто да бягаме от хотел на хотел, да се чукаме и да се преструваме, че някой ни преследва.

Реми не отговори.

— Ще променяме имената си всеки ден. Днес… аз ще съм Моника. А ти кой си?

— Какво?

— Кой ще бъдеш?

— Ъъъ… Стив — каза Реми.

— Стив и Моника. Добре. И тъй, кои сме ние? Какво ще правим?

— Не зная — каза Реми.

— Моника е крадец на бижута. На петдесет и две. Бивша актриса и състезателка по фигурно пързаляне от бившия Съветски съюз, избягала на младини, но след края на Студената война започнала да й липсва старата интрига, затова започнала да работи за международен картел и да краде бижута от богати индустриалци и други задници, трупащи капитал на гърба на бедните работници.

Реми я погледна.

— Моника определено не изглежда на петдесет и две.

— Заради многото пластични операции.

— А кой е Стив? — поинтересува се той.

— Зъболекар. От Акрон, Охайо.

— Аха… май не ми се иска да съм Стив.

— Добре — каза тя. — Тогава аз ще съм Стив. Ти бъди Моника. Ела тук, Моника, легни по гръб и отвори уста.

И тогава една мисъл изплува в съзнанието му. Нямаше начин да не я попита…

— Ейприл — каза Реми. — Ако Дерек не беше загинал… имаше ли някакъв шанс вие двамата…

Тя изглеждаше като ужилена, погледът й се премести почти неуловимо върху някаква точка зад него.

— Не.

— Но ти все още си го обичала. Така каза.

— Да — каза тя. — Така е.

— Заради другата жена ли е?

— Не… не мисля, че между тях е имало нещо — тихо каза тя. — В известен смисъл бе… инцидентно.

— И какво… просто не си могла да му простиш, че го е направил ли?

— Нещо такова. Виж, не… — Седна в леглото, взе блузата си, навлече я без сутиен и я дръпна до кръста си. — Толкова хубаво се забавляваме, Брайън. Защо трябва да…

Не довърши. Взе дистанционното и отново започна да превключва каналите. Реми гледаше как телевизорът минава от една реалност във втора и трета — направо хипнотизиращо — и си помисли колко познато му е това — начинът, по който новини се сменяха със спорт и музикални клипове, начинът, по който тези неуловими празнини водеха от мъка към хумор и патос, от телевизионна игра до реклами на недвижими имоти и преглед на книги. Този път обаче картините се движеха прекалено бавно за Ейприл и след минута игра тя изключи телевизора и запрати дистанционното през стаята. То удари стената и се пръсна на парчета пластмаса и батерии AA.

Купиха си нови дрехи в един магазин, казваше се „Фуга“. Тя си избра тесни кожени панталони и късо горнище с презрамки, а Реми си хареса избелели джинси и светлосиня риза. Натъпка старите дрехи в една пазарска торба. Влязоха в един бутик за обувки и си избраха — нейните бяха с каишки, които се завързваха отзад над глезените, а неговите — ниско изрязани боти с квадратни носове.

— Еха. Страхотно изглеждаме — каза тя, когато излезе с новите си обувки. — Направо ми иде да се изчукаме.

Скочиха в едно такси, Ейприл каза на шофьора да ги закара до някой романтичен ресторант и той ги остави при едно малко крайпътно заведение в Норт Бийч. Поръчаха си кианти. То свърши, преди да дойдат предястията, затова поръчаха втора гарафа и се забавиха дълго над купата спумони.

— Как се казвате? — попита ги сервитьорът — италианец с очи като орехи.

— Аз съм Стив — каза Ейприл. — А той е Моника.

— Стив — каза сервитьорът, като гледаше Реми. — Моника. Мога ли да ви кажа нещо?

— Каквото пожелаеш — каза тя.

Сервитьорът им разказа как израснал в едно лозе и хотел на западния бряг на Италия, как потънал в дългове заради комар и избягал в Щатите да работи за чичо си, който от самото начало едва ли не го закрепостил към ресторанта. Реми не знаеше дали му вярва, но историята страшно му хареса.

— На колко години съм според теб, Стив? — Той приближи лицето си до лицето му. Изглеждаше на около петдесет.

— Не зная… четиридесет?

— Стига — каза мъжът. Приличам на шейсет, нали? Е, а ще ти кажа, че всъщност съм на тридесет и осем, Стив. Това е. Тридесет и осем. И знаеш ли защо изглеждам толкова стар, Моника?

Тя бе подпряла брадичка на ръката си и се усмихваше.

— Защо?

— Защото никога не съм се влюбвал толкова много като вас двамата. — Сервитьорът разпери ръце между Реми и Ейприл, сякаш ги сгодяваше. — Така и не намерих жена, която да ме направи толкова щастлив.

— Ще намериш — каза Ейприл.

— Не. Не и аз… Вече не.

— Разбира се, че ще намериш.

— Не. Няма нищо. — Човекът сякаш търсеше подходящите думи. — В Америка хората си мислят, че всяка история завършва щастливо, нали? Ако не сте доволни от нещо, какво правите? Съдите се. Това е толкова глупаво. Как може всяка история да завършва щастливо? Все някой трябва да остане тъжен.

Табелата на уличната лампа рекламираше КУПОН ПО СЛУЧАЙ КРАЯ НА СВЕТА в някакъв клуб край Хейтс, а Ейприл искаше да иде някъде с новите си дрехи, така че взеха такси и се наредиха на опашка заедно с поне десетина години по-млади от тях хора — източили се момчета с бакенбарди и момичета с татуировки на кръста, подаващи се от гащетата им като кичури, всичките подскачаха и крещяха в клетъчните си телефони. Реми и Ейприл гледаха към вратата и слушаха думкането близо половин час, докато дебелият охранител не им прибра двайсетачката и не им махна да влязат. Минаха през навеса, заобиколиха металната порта и се спуснаха по стълбите в просторното мазе с колони, подово осветление и нисък таван. Диджеят пускаше пънкарска електронна музика на проста уредба, разположена върху бидони за мляко — киша от китари, синтезатори и съскащи гласове, подсилвани от еднообразен ритъм на барабани, едва доловим навън и страшно осезаем вътре, особено ако си на пулсиращия дансинг.

Беше толкова претъпкано, че те, а и всички останали, можеха единствено да подскачат нагоре-надолу и да мятат глави, всеки заемаше свое собствено въздушно пространство — и Реми се изненада, че при такава гърчеща се маса тела хората се докосват толкова малко. Опита се да разпознае музиката, но познанията му изглеждаха повече от остарели, а може би и анахронични — кавъри на Дейвид Бауи в изпълнение на роботи? Тълпата вътре не бе толкова млада, колкото изглеждаше на опашката, но на Реми му се струваше, че на всички тези хора им е бил предварително раздаван някакъв наръчник, в който им е било обяснено как да се държат в подобен клуб. Всички танцуваха по един и същи начин, мятаха глави, кълчеха тела, без партньор срещу себе си, вдигаха ръце едновременно, но най-вече знаеха как да общуват помежду си, накланяйки се към лявото ухо на другия, така че от разстояние всеки разговор приличаше на хранене на новоизлюпени птичета от майка им.

Маси нямаше, всички край стените танцуваха, но въпреки това хората намираха питиета, така че Реми затърси бара. Видя едно стълбище вляво от сцената и реши да се нареди на опашката.

Ейприл танцуваше със затворени очи, тялото й се мяташе като жилав камшик, главата й кимаше, сякаш бе принуждавана отново и отново да се съгласява с нещо, което й се виждаше отвратително. Реми се запита кога ли е забравил как се танцува. Кога бе изгубил следата на музиката и как щеше да се справи с това?

— Хайде да си вземем нещо за пиене! — извика той, но тя не отвори очи, така че той се направи на птица — майка и извика в ухото й: „Пиене!“

Тя отвори очи и го хвана за ръка, клатеше отрицателно глава.

— Отивам да взема — каза той и посочи стълбището.

Устните й се раздвижиха.

— Не. Остани тук. Танцувай. Гърбът ли те тормози?

— Гърбът ми е добре — извика той. Танцуваха повече от час и гърбът наистина го заболя, а главата му се пръскаше от безкрайни барабанни ритми. Накрая не можеше да продължи и просто остана насред цялата тази вихрушка от млади тела, гледаше как Ейприл — със затворени очи — мята тялото си, от тесните кожени панталони до филизите на черната си коса, която безжалостно шибаше лицето й.

На сутринта Реми се събуди измръзнал и гол в хотелското легло. Всички завивки бяха омотани около Ейприл, която спеше кротко, обърната с лице към него. Огледа ярко осветената стая. На масата имаше две празни бутилки от вино и две чаши; дрехите им бяха разхвърляни по пода пред леглото.

На вратата леко се почука.

— Почисване.

Реми погледна часовника. 9:45.

— Можете ли да минете по-късно?

— Убаво — каза мъжът. — Ша мина после.

Реми отиде под душа и минута по-късно Ейприл се присъедини, сапуниса го, любиха се отново и след като свършиха, се върнаха в леглото.

Успяха да излязат от стаята чак в два следобед. Взеха си гирос от една малка гръцка закусвалня. Ейприл каза, че й напомняла на кухнята на баща й. Купиха си още дрехи — къса дочена пола и високи ботуши за Ейприл, която дори успя да убеди Реми да се охарчи за риза с безумни маншети и нарочно нацепени по бедрата джинси, а когато той каза, че се чувствал тъпо в тях, го заведе в един бар и му поръча три бързи уискита, след което бе принуден да признае, че всъщност му харесват.

— Откъде сте? — попита ги барманката.

— От Британска Колумбия — отвърна Ейприл. — Малко градче в Скалистите планини в подножието на един ледник. Качваме се нагоре и пълним кофи с лед, за да имаме питейна вода. Няма ток и телефони и Дъстин трябва да цепи дърва, за да се топлим и готвим.

— Маги шие всички дрехи — каза Реми. — Ядем само корени. През лятото сме все голи. Имам си домашен лос.

— Еха — каза барманката. — Как се озовахте тук?

— Дъстин се измъква от казармата — каза Ейприл. — Морални скрупули. Премести се в Канада и аз отидох при него. Шибаното правителство, нали се сещате? Така ни бе писнала Америка, че вече не можехме да я понасяме. В един момент всичко се скапва и нямаш друг избор, освен да се махнеш. — Тя се наведе, сякаш споделяше тайна. — И честно да ти кажа, май е станало още по-зле.

— Така си е — каза барманката, докато нареждаше чаши в миялната машина. После обаче вдигна поглед към тях и Реми усети, че се мъчи да определи възрастта им.

— Отишли сте там, за да избегнете службата във Виетнам ли? — попита барманката.

— Не — отвърна Ейприл. — В Панама.

— О — каза барманката. — Да бе.

По неин съвет взеха трамвая до бейзболния стадион и оттам продължиха пеш до кея, където намериха мъж с поразително сива брада, който даваше под наем лодки и спасителни жилетки от един огромен товарен контейнер. Човекът ги попита имат ли опит с морски каяци.

— Не точно — каза Ейприл. — Бях обаче речен инструктор в Големия каньон през лятото, след като напуснах Корпуса на мира, а Туди беше капитан на гребен екип в Принстън.

— От младшата лига — уточни той.

— Както и да е, няма да имате проблеми — каза мъжът.

Потеглиха неумело от кея. Водата бе тиха и бързо разбраха как да поддържат равновесие. Реми се влюби в начина, по който ръбът на греблото му изчезваше в тъмната вода, как тласкаше лодката напред и как мускулите на ръцете и раменете му горяха от напрежението. Влязоха в бърз ритъм. Ейприл бе отпред и дълбаеше с греблото си; малките й рамене започваха да треперят от напрежението, но когато Реми се опита да намали заради нея, тя натисна още по-силно и той я последва. Заработиха в унисон, докато не набраха такава скорост, че сякаш изрязваха водата, сякаш можеха да оставят след себе си километрична следа — през целия залив и целия свят. Едва тогава Ейприл спря и вдигна глава към разпръснатите в светлосиньото небе облаци.

— Защо ме попита за Дерек? — каза, без да се обръща.

— Не зная — отвърна той.

— Той беше оттук — каза тя. — От Сан Франциско. Знаеше ли това?

— Не зная — каза той.

— Съжалявам — каза тя. — Може би бе грешка да идваме. Но аз не мислех за него… ако това си се питал.

— Не съм. Всичко е наред.

Тя не каза нищо повече. Заобиколиха вълнолома и се насочиха към по-силното вълнение, пръските пареха очите им, вятърът ги тласкаше към дълбокото и сенките на яхтите се плъзгаха край тях и се накланяха на вълните като трептящи привидения.

— По дяволите — каза тя.

В сънищата, или поне в този сън, зрението на Реми бе идеално, светът — чист, ясен и без този постоянен шум, с който вече бе започнал да свиква. Но дори насън забелязваше, че не е сънувал много, откакто…

Огледа се, изумен от чистотата и спокойствието на всичко, което виждаше. Стоеше пред старото начално училище на Едгар, чакаше момчето да излезе и гледаше потока познати лица — старата детегледачка на Едгар, следвана от Гутерак и Били Джоуел, който дебнеше извън Мидтаун, после онзи от Саксайуаман и накрая бащата на Ейприл, който стоеше и клатеше неодобрително глава. Но макар сградите, дърветата и всичко пред очите му да бе ясно, когато поглеждаше нагоре, Реми виждаше светлинните и петната в небето, което приличащо на сива шиста, а когато погледнеше надолу, петната също се спускаха върху света. Училището на Едгар бе станало Полис Плаза 1 — централата на полицията — и Реми стоеше пред барикадата, докато ченгетата бягаха панически от сградата, и изпита ужас, че Едгар е все още вътре. Чу някой да плаче и се събуди със сепване, седна и отвори очи. Ейприл седеше в края на леглото, все още облечена в късата дочена пола, но без нищо друго. Хлипаше, очите й бяха подути, по бузите й се стичаха мокри вадички. Реми понечи да я докосне, но тя вдигна ръка и го спря.

— Следвах те във всичко, нали? — попита. — Не си ли прекарвахме чудесно? И дори когато се държеше като полудял параноик, се преструвах, че всичко е нормално.

— Ейприл…

— Но после трябваше да питаш за Дерек.

— Съжалявам — каза той.

Тя се обърна.

— Ако ти кажа… всичко, ще ми обещаеш ли никога повече да не отваряш дума за това? Обещай ми, че никога вече няма да говорим на тази тема.

— Добре — каза Реми. — Ще се опитам.

Тя стана и отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън към тъмната улица. Блясъкът от уличните лампи осветяваше бледата й кожа като ореол.

— Разговаряхме целия уикенд и излязохме да вечеряме в понеделник вечер — каза тя на прозореца. — Позволих му да пренощува… във вторник дори отиде на работа със същите дрехи. Мислеше си, че това е толкова смешно… и всичко бе толкова естествено, също както преди да се изнесе. Целунах го за довиждане на вратата. И май тогава за първи път си позволих наистина да осъзная колко много ми е липсвал и да си мисля, че можем да се върнем там, където бяхме преди.

Обърна се към Реми и движението й му напомни за начина, по който гребеше в каяка, как раменете й се напрягаха от усилието.

— Едва след като излезе, видях клетъчния му телефон на лавицата и мигащата светлинна за съобщението. И го изслушах…

— Жената от работата му — каза Реми.

— Марч. — Изплю името, сякаш бе заседнало в гърлото й и я задавяше. Извърна се отново и сякаш едва сега забеляза, че е гола до кръста. Вдигна една кърпа от пода и я уви около раменете си. — Марч беше жената, която…

— О, Господи — каза Реми.

Ейприл се усмихна тъжно.

— Разговаряхме в понеделник… и аз й казах, че Дерек се обажда отново… че мислим да се съберем. Беше толкова тиха. И си помислих… — Тя се разсмя горчиво. — Помислих си, че просто се притеснява за мен, че ми съчувства. Затова и казах да не се притеснява и че Дерек се е променил. И че зная какво правя.

Изглежда, не забелязваше течащите по бузите й сълзи.

— Между двамата с Дерек винаги го имаше това… флиртуване. Винаги съм си мислила, че е насочено към мен… нали се сещаш, по начина, по който сестрите си погаждат номера една на друга. От ревност. Но веднага щом чух гласа й, разбрах. Разбрах. Искаше ми се да запратя телефона през стаята. Исках да затворя. Но не можех. Просто слушах.

Реми попита какво се е казвало в съобщението.

— Говореше несвързано, направо беше откачила. Искаше да знае дали наистина смята да се събере отново с мен… каза, че я е излъгал. И че се чувствала ужасно. Че никога нямало да легне с него, ако знаела, че все още изпитва чувства към мен. Каза, че била уязвима заради скъсването й с женения мъж и Дерек се възползвал от това, а аз не зная… — Ейприл се разсмя. — Каза, че ако Дерек ме наранял щяла да го убие. Ако той ме наранял… можеш ли да си представиш? Проклета да е.

— Какво направи?

— Обадих й се в работата. Разкрещях й се.

— Онази сутрин? — Сякаш земята хлътна под краката на Реми. — Ти си й се обаждала? Онази сутрин?

… Марч отговаря на телефона, плаче на бюрото си…

— Казах й, че е курва, че не ми е сестра и че не желая да я виждам повече. Казах й, че ще кажа на татко, че е курва.

Ейприл поклати глава.

— Марч каза, че съм разбрала погрешно, че се е случило само веднъж, че били пияни и така нататък… Опитваше се да шепне, предполагам, защото беше на работа. — Ейприл се свлече в стола. — И това ме вбеси още повече: че все още може да мисли какво ще си помислят хората. Затворих… изслушах съобщението отново и се обадих на служебния й телефон. Но нея вече я нямаше. Затова звъннах на Дерек и… — Ейприл трепна. — Марч бе там. В неговия офис. Това бе най-лошото — че тя беше с него. Аз бях съвсем сама в апартамента си, а те бяха на двадесет пресечки от мен, в друга стая. Заедно. Завинаги, както се оказа.

— Офисът на Дерек на същия етаж ли беше? — тихо попита Реми.

— Не. Четири етажа нагоре.

… развълнувана, Марч затваря телефона и тича към асансьора…

— Знаех, че е там. Той говореше, опитваше се да ме успокои, но нямаше… нищо. Чувствах се напълно празна. Сякаш бях изгребана отвътре.

Тя се загледа дълго през него и после се разсмя горчиво.

— И така… затворих. Искаше ми се да кажа нещо остроумно. Или гадно. Но вместо това просто прекъснах и отново си легнах; Не отидох на работа. И след един час… чух хора да крещят в блока и… включих телевизора и видях… — Ейприл започна да се тресе, но се овладя. — Мисля за тях… там горе накрая… заедно… и ги мразя най-много затова… че накрая са имали един друг.

„Права е“, помисли Реми.

Можеха просто да си останат да живеят в тази хотелска стая.

Това бе върхът на цивилизацията, кулминацията на огъня, колелото и цифровите кабелни предавания. Всичко това бе тук.

Само да не бе споменал за Дерек, можеха да продължават така години, да се любят и да си купуват нови дрехи, да се хранят в ресторанти и да гребат из залива, да сменят имената си на всеки няколко дни.

— Съжалявам — прошепна Реми.

Тя скри лице в ръцете си — кърпата се свлече на пода — и отново се разтресе от ридания. Реми стана, върна я в леглото и се уви около мъничкия й гръб, докато накрая треперенето не спря и дишането й не стана равномерно.

— Знаеш ли… — Тя затаи дъх. — Знаеш ли какво все си мислех?

Обърна се през рамо и го погледна в очите. Усмихна се.

— Месеци след това все си мислех — нима това не е адски добър некролог?

— Почисване.

Реми се сепна. Погледна към вратата на хотелската стая, после към часовника на нощното шкафче. Беше седем и половина и Ейприл спеше непробудно като никога. Целуна я леко по темето, стана, облече се и отиде, при вратата.

Гладкото усмихнато лице на Маркъм изпълни процепа.

— Здрасти, Брайън.

Реми се измъкна навън и затвори.

— Готов ли си?

Бе със спортно яке и синя оксфордска риза и носеше тънкото си кафяво куфарче. Изгледа с престорено удивление новите обувки на Реми.

— Еха. Ама че чепици! Нови ли са? Няма начин да не са нови. Голямо конте си бил! Знаеш ли, не мога да нося такива тузарски обувки с квадратни носове. Аз си падам по нормалните. Краката ми са толкова дълги, че сигурно ще изглеждам като Франкенщайн в нещо такова. — Маркъм отново заговори с превзетия си комичен тон. — Всъщност по-скоро като някакъв педалски Франкенщайн, като Франкенщайн, тръгнал на педикюр и на среща с гаджето си Вълчо на карамелен сладолед в „Старбъкс“. Нали?

Реми се предаде.

— Как ме намери?

— Почисване — каза Маркъм. — Убаво, ша мина после. Хей, извинявай за телефона. Беше прав да го разкараш и да се отървеш от мен за няколко дни. Не можех да провалям прикритието ти. Ставам нетърпелив. Глупаво от моя страна. Особено когато сме толкова близко.

Реми погледна назад към вратата на стаята.

— И тъй… промяната на сценария проработи ли? Имаш ли нещо ново?

— Виж, не искам да върша това повече — каза Реми. — Каквото… и да е това… аз съм дотук. Сега просто ще се прибера в стаята си и…

— О, зная какво имаш предвид. И аз още съм като парцал от пътуването. — Наведе се към него. — Успя ли да се изсереш? Защото аз не. Проклетата самолетна храна! Все едно ядеш сурово тесто.

— Виж какво — каза Реми. — Каквото и значение да има, не мисля, че Марч е жива.

Маркъм кимна.

— Да… така излиза. Просто задънена улица. Ти беше прав през цялото време. Марч сигурно е мъртва. Освен ако оня пич Бишир не е по-як, отколкото изглежда.

Реми не успя да пребори любопитството си.

— Намерили сте Бишир?

— Ами… да. Какво мислиш, че правим тук? Гледаме забележителностите ли?

— Говори ли с него?

Да, докато обработваше момичето, реших да вземем Бишир и да го обработим два-три дни, преди…

— Не… моля те. — Реми вдигна ръка. Помисли си за кръвта по обувките си, за Асан и за снимката на мъртвия ал-Замил, от обедната среща на Марч. — Не… обработвай никого повече.

Маркъм се усмихна като хлапе, напипало пиячката на баща си.

— Опа! Ама че съм лош…

— Господи, какво си направил? — попита Реми.

— Всъщност — започна Маркъм — историята е малко шантава.

Солидно парче морски език с ядки бе спряло набодено на вилицата на сантиметри от отворената уста на Бишир Мадаин.

— Невероятно — каза той, лапна го, изсумтя доволно и замляска. — Абсолютно прав беше. Страхотно е. Направо да не повярваш, че може да е толкова ронливо и сочно. А ядките!

— Нали ти казах? А? Казах ли ти? — обади се Маркъм: носеше синя престилка с бродирани солници на джоба. — Пълно с ядки, но леко. Толкова често добавяме орехи и ядки, но използваме за подложка нещо сладко или сиропирано и така съсипваме рибата. А това е идеално балансирано. Точно това му харесвам. Сега разбираш защо тръгнахме в тази посока. — Маркъм вдигна дървената лопатка като вълшебна пръчка. — Наистина добра рецепта.

Намираха се в огромен хотелски апартамент с автоматични завеси и колониални мебели. Облеченият в пухкава бяла роба Бишир седеше на стол с висока облегалка пред подноса морски език с ядки, зелен фасул с масло и нещо, което според Реми приличаше на пюре от сладки картофи. В малката кухня Маркъм се суетеше около двата цвъртящи тигана. Вратата на фурната беше отворена и оттам се разнасяше великолепната миризма на риба.

— Сигурен ли си, че не искаш още малко, Брайън? — попита Бишир.

— Не искам — отвърна Реми. Беше приключил, абсолютно неспособен да види смисъл във всичко това. Затърси с поглед бара.

— Искаш ли да научиш каква е тайната на всичко това? — обърна се Маркъм към Бишир.

— Ммм — отвърна той с пълна уста.

— Кажи му, Брайън.

Каквото и да направеше, тази лудница щеше да продължи и да го повлече със себе си. Огледа стаята с надеждата да намери подход към бара.

— Мед — каза той. — Тайната е в меда.

— Глупости. Мед ли? — попита Бишир и лапна още едно парче. Имаше прецизни културни обноски, което бе изненадващо за Реми. Кимна замислено и приключи с дъвченето, вдигнал вилицата до слепоочието си. — Питам се…

— Какво? — попита Маркъм.

— Нищо.

— Не — каза Маркъм. — Какво се питаш?

— Питам се дали не може да се замести с царевичен сироп.

— Добър въпрос. — Маркъм посочи Бишир с лопатката. — Брай?

Реми вече бе успял да отвори бара и сега клечеше пред него и ровеше из малките бутилки. Погледна през рамо.

— Прекалено сладък е. Медът се готви по-добре. Оставя глазура, без да става на гума.

— Абсолютно — каза Бишир. — Личи си.

На вратата се почука и Маркъм и Бишир вдигнаха глави. Реми не.

— Това сигурно е приятелят ни — малко нервно каза Маркъм. — Добре. Готови ли сме за това, Брайън?

Маркъм отиде до вратата и отвори.

— Влезте. Благодаря, че дойдохте.

В стаята влезе висок, величествен на вид мъж със скоби и сресана коса, облечен в огладена риза за голф, която едва помръдваше, докато ходеше. Реми не бе ужасно изненадан да види Дейв, агента с карамеленото макиато.

— Здравей, Бишир — каза Дейв.

Бишир кимна.

— Шон Маркъм — представи се Маркъм и протегна ръка.

— Дейв — каза Дейв.

— Това е партньорът ми, Брайън Реми — каза Маркъм.

— Радвам се да се запознаем, Брайън — възпитано поздрави Дейв, сякаш се виждаха за първи път. — Е, какво сервирате тази сутрин?

— Морски език с ядки — каза Маркъм.

— Разбира се — каза Дейв на Маркъм. — Чувал съм добри отзиви за тази рецепта. С нея се оправдавате, когато пъхате носовете си, където не ви е работа. Вие не ядете… Брайън, нали така беше?

Реми го игнорира. Отвори една малка бутилка джин и я пресуши.

— Да, Брайън Реми — каза Маркъм. — Работи на хонорар за нас, върши това-онова.

Дейв се настани на масата. Разгъна салфетката с рязко тръсване с китката.

— Как я караш, Бишир? Добре ли се държат с теб тези второкласни нехранимайковци?

— Не мога да се оплача — с пълна уста каза Бишир.

Маркъм постави пред Дейв пълна чиния, той опита от рибата, кимна одобрително и попита:

— Нещо против да ми кажеш за какво става дума, Брайън? Защо двама разбойници от хартиения отдел държат мой заложник?

Реми подмина въпроса. Чувстваше се странно спокоен, изобщо не му пукаше. Щеше просто да си пие, докато всичко това не отмине. Това му се струваше добра стратегия, макар отново да забеляза онова голямо петно пред лявото си око.

Дейв изчака, после започна да се ядосва. Изгледа кръвнишки Маркъм и той отмести поглед.

— Няма ли да получа отговор?

— Просто искам да ме оставите на мира — каза Реми.

— О, така значи. Искаш ние да се махнем от твоя път. Това ли било?

Маркъм задъвка нервно нокътя на палеца си.

— Значи наистина искате да изложите на опасност разследването, националната сигурност… на чия… територия? — Дейв впери поглед в Реми.

На Реми започна му се завива свят от клечането и затова се отпусна на колене. Обърна се към шкафчето с малки бутилки и за момент се замая от мащаба — Гъливер на гуляй. Този път се спря на „Краун Ройъл“ и питието се хлъзна по хранопровода му като приятен комплимент.

Бишир наруши леденото мълчание.

— Мислеха, че се спотайвам с едно старо гадже — онази мацка, Марч. — Посочи с вилицата си Маркъм. — Абсолютно откачена история, но знаете ли, ако можех да предупредя един човек, това сигурно щеше да е тя. Беше много сладко момиче. И страхотна в леглото.

Маркъм сви рамене.

— Да, май се издънихме с това.

Дейв остави вилицата си и се завъртя в стола си.

— Стига толкова. Да караме по същество. Какво искате вие… Брайън?

— Да — каза Маркъм. — Името му е Брайън.

— Казах ви — каза Реми. — Нищо не искам.

Дейв отметна глава назад и адамовата му ябълка се раздвижи нагоре-надолу като товарен асансьор.

— Хайде стига. И двамата знаем, че не сте се спрели случайно на Бишир. Какво искате?

— Искам само всичко това да се махне — каза Реми. — Всичко. И всички вие.

— О, би било чудно, нали? — озъби се Дейв и ъгловатото му лице почервеня. — Вижте какво. Вече повече от година сме по следите на членовете на тази клетка. Ако си мислите, че сме някаква си второстепенна агенция и ще отстъпим, за да можете да ни отмъкнете разследването… — Устните му се изкривиха. — Това ни трябва! Искате да го начукате на бюрото — чудесно. Но явно не си давате напълно сметка за натиска, под който сме поставени.

Водка, помисли си Реми и моделът като че ли се оформи — безцветно, кафяво, безцветно, кафяво, безцветно. Отвъртя капачката и изпи съдържанието: спусна се по гърлото му като мъничък червен килим.

— Оставете ме на мира.

— Да те оставя на мира? — Дейв скръсти ядосано ръце, червените му уши сякаш щяха да запушат от гняв. — Майната ти, Брайън. Искаш да минеш през главата ми — добре. Сигурно си мислиш, че ще намериш хора на върха или някой в медиите, жадуващ да научи, че агенцията може би действа малко… — Той затърси подходящите думи.

— Извън правомощията си — подсказа му Маркъм.

Дейв трепна, сякаш не искаше да чуе точно това.

За известно време стаята потъна в мълчание. Когато се обърна отново към Реми, Дейв се усмихваше загрижено.

— И тъй, значи сме в безизходно положение. Добре. Трябва обаче да приема, че можем да стигнем до споразумение. Нали? Че можем да работим заедно? Иначе нямаше да се свържете с нас. Искам да кажа… имаме общ враг, нали? Бюрото? Така че просто ми кажете. Какво искате?

Реми искаше кафяво. Отвори един „Гленливет“.

— Искаме си нашия дял — каза Маркъм от кухнята, гледаше към Реми за одобрение. — Искаме си заслуженото. Няма да позволим трудът ни да отиде напразно.

— И това означава… — започна Дейв.

— Обща спецчаст — каза Маркъм, продължаваше да гледа Реми, сякаш очакваше одобрението му. — Оперативна и тактическа част, командване… искаме своята половина от баницата.

— Вашата половина? Вие не сте с всичкия си — каза Дейв на Маркъм и се обърна към Реми, сякаш той бе разумният. — Хайде, Брайън. Тормозите мой информатор, натъквате се на клетка, която разследваме от месеци, излагате на опасност сериозен разузнавателен проект, а сега очаквате да получите…

— Обща спецчаст — повтори Маркъм. — Или ще се обърнем към Конгреса. Може би дори към пресата.

— Пресата? — Дейв се разсмя. — На кого ще се обадите? На Морли Сейфър? Едуард Мъроу? Хайде стига. Вече няма преса.

— Обща спецчаст. Последно — каза Маркъм и развърза престилката си.

— Чакайте. Зная какво е това.

— Нима? — каза Маркъм. — И какво е?

Реми пи.

— Изнудване — каза Дейв. Облегна се в стола си и сложи крак върху крак. — Ето какво е. Най-нахален политически удар, целящ осигуряване на постоянно място на масата. Мандатът ви свършва, финансирането също, затова вадите хартии от кофите за боклук, докато се мъчите да се закрепите… забърквате се в някакво реално разследване. Същите сте като бюрото преди осемдесет години, по времето на онзи педал Хувър. Е, съжалявам, но нямам намерение да ви осигуря финансите за следващото десетилетие. Няма начин. Основни помощници в разследването. Това е моята последна оферта.

— Сериозно ли говориш? — Маркъм се изсмя от кухнята. — „Основни помощници в разследването“? А защо не ни оставите просто да вдигаме телефона? Да ви правим кафе? Я стига. Предлагаш да ни оправиш ръчно, Дейв. Идваш тук на колене и предлагаш да ни оправиш на ръка? Какво е това?

— Той е на колене. — Дейв посочи Реми, който наистина бе коленичил пред най-свещеното шкафче с пластмасови шишенца.

Устата на Дейв се изкриви, той се усмихна на Реми и пристъпи към него.

— Хайде, Брайън — каза тихо. — Бъди по-разумен. Помисли малко и кажи какво искаш.

— Не искам нищо — каза Реми, взе шишенцето „Гилбис“ и го гаврътна. Имаше чувството, че прави малки осморки с главата си. Петното в лявото му око като че ли растеше.

— Значи ви е ден за ебаване с агенцията, а? Добре. Искате да се ебавате с мен? Да се ебавате с мен!

Гласът на Дейв мина във фалцет. После той се разсмя горчиво, пристъпи още по-близо и застана директно над Реми.

— Зная някои неща, Брайън. И няма да се поколебая да започна да говоря за тях.

Реми не реагира.

— Мислиш, че блъфирам ли? — избухна Дейв.

Реми погледна през сламките и петната към разширените му ноздри.

— Нямам представа какво правите.

— Проклет да си — изсъска Дейв, но отстъпи назад, избърса уста, изгледа продължително Маркъм, после отново се обърна към Реми. — Добре. Не мога да ви гарантирам обща спецчаст. Просто не мога. Ето обаче какво мога да ви дам — съвместна дейност. Твърдо второ място. Получавате едно място на масата и публикувате отчети за дейността си. Но това е всичко. Друго не получавате.

Маркъм хвърли питащ поглед към Реми, който като че ли не можеше да се напие достатъчно бързо.

— Съвместна дейност — каза Маркъм и вдигна лопатката. — Две места на масата, общо изявление и две емблеми на подиума.

— Вашата емблема! Вашата ши… — Челюстта на Дейв увисна. — Вашата…

Маркъм продължи:

— И даваме ясно да се разбере, че сме направили разработката си в клетката независимо, по силата на Закона за свобода и възстановяване. Ако се замислите, сделката е изгодна за вас. Част от събраната от вас информация може да се окаже неудобна за някои хора, а ние можем да й осигурим прикритие. Информация, която би могла да се разглежда дори като… незаконна според старите правила.

Дейв присви очи, сякаш обмисляше думите му.

Маркъм усети, че прави точно това.

— Разбира се. Можете да припишете всичко… неудобно… на нас. Да се възползвате от временната сфера на дейност, която ни бе отпусната за събиране на информация вътре в страната. И — продължи Маркъм — всички всъщност искаме да го начукаме на Бюрото.

Реми не можеше да си спомни дали е на прозрачно, или на кафяво, така че продължи с малко шишенце малинова водка. Беше му обаче прекалено сладка. Погледна към Бишир, който не обръщаше внимание на ставащото и се бе отдал изцяло на рибата.

— Но — и това е важно — каза Маркъм, — получаваме втория микрофон на пресконференцията.

— Втори микрофон! — отново изсъска Дейв. — Я стига! Бъди разумен. Да не би да искаш и колите ни? Сателитните ни телефони? Вертолета? Искаш ли кабинета ми?

Наведе се, за да погледне Реми в очите.

— Хайде, Реми — каза Дейв, целият в петна и сламки. — Бъди разумен. Държиш ни натясно. И двамата го знаем. Но за доброто на страната…

Маркъм и Бишир се изсмяха, Бишир дори се задави с морския език.

Настъпи тишина. Дейв се изправи, загледа се в нищото и накрая въздъхна.

— Добре. Съвместна дейност, но никакви въпроси относно ръководството, нали?

— Никакви въпроси — каза Маркъм. — Разбира се.

— Запазваме оперативния и тактически контрол… ще ви информираме ежедневно за всичко. И можете да включите свой човек, когато се стигне до края — продължи Дейв. — Правим общо изявление и получавате своята… емблема на подиума. Мога обаче да ви гарантирам само трето място зад микрофона на пресконференцията. Трети микрофон. Това мога, приятели. Няма да ви дам място при нас, каквото и да кажете.

Маркъм хвърли поглед към Реми, който се извърна и посегна за поредното шишенце. Беше замаян и ръката му не улучи. Изгуби равновесие и залитна настрани… и в този миг сякаш нещо изпука зад лявото му око; пронизваща болка премина през черепа му и той се наведе напред и стисна очи. Падна напред към минибара, сви се на топка и се затъркаля по пода, стенеше.

— Брайън? — обади се Маркъм.

Той извика от болка, скри лицето си в длани и запълзя по килима към стената.

— Добре! — чу Дейв да се обажда над него. — Можеш да говориш втори на пресконференцията.

Реми стигна стената, облегна се на нея и отвори очи. Нещо не беше наред. Имаше голям проблем с лявото око — дълга тъмна ивица в средата на полезрението му. Затвори очи и отвори само лявото, но черната ивица си остана там, сякаш центърът на стаята бе откъснат като страница от списание. После болката сякаш се събра в основата на мозъка му и настъпи отново, докато не стана почти непоносима, и го накара да се превие, страданието изригна отвътре навън, подобно на черна вода, извираща от земята. Подобно на кълбета дим, издигащи се в ясно небе.

Бележки

[1] Десет процента от всички приходи отиват във фонда за вдовиците и сираците ↑

[2] От buffalo (англ.) — бизон, бивол. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джес Уолтър Нулата (2)

Метаданни

Данни

Нулата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частВсичко избледнява

Джес Уолтър
Нулата (2)

Втора част
Всичко избледнява