Валери Динев
Животът (14)

12. Карл Ясперс

Карл Ясперс се спира върху страха от живота. Той смята, че „редом с фактическите успехи в рационализирането и универсализирането на порядъка на съществуването нараства и съзнанието за разруха, стигащо до страх от загуба на онова, за което си струва да се живее.“^[1]

Върху съсипването на човешкия живот оказва влияние апаратът, който той сам е създал. Този апарат го откъсва от подема му и го превръща в проста функция. Това от своя страна формира в човека „един може би небивал досега страх пред живота“^[2], който се превръща в зловещ спътник на съвременния човек. Той се страхува заради виталното си съществуване, което, постоянно застрашено, повече от всякога е в центъра на вниманието, но той изпитва и един съвсем друг страх за своето самобитие, до което не смогва да се издигне.^[3]

Страхът се разпростира върху всичко. Той засилва усещането за несигурност пред трудностите на живота, в работата, в болестите, старостта. „Стане ли съществуването душевно непосилно поради невъзможността дори само да се проумее неговият смисъл, човекът търси убежище в болестта си, която го приема закрилнически като нещо обозримо. Защото в гранични ситуации, които просто като житейски опит го разсипват вътрешно, човекът се нуждае или от самобитието на свободата или от някаква обективна опора.“^[4]

Страхът пред живота толкова се засилва от ден на ден и стига до съзнанието, че потъваш като изгубена точка в празното пространство, тъй като всички човешки отношения са до време. „Само кратко време трае работата, която свързва хората в общност. В еротичните отношения въпросът за задължителност дори изобщо не се поставя. На никого не може да се разчита, самият аз не се обвързвам с друг абсолютно. Оставят сам оногова, който не участва в това, което правят всички. Заплахата да бъдеш захвърлен на произвола поражда съзнанието за истинска изоставеност, която тласка човека от мимолетното лекомислие към груб цинизъм, а после и към страх. Съществуването като че ли изобщо не е нищо друго освен усещане за страх.“^[5]

В успокояването на човека и за намаляване на неговия страх са впрегнати много институции. Организациите култивират съзнание за някаква принадлежност. Апаратът обещава сигурност. Лекарите внушават на болните или на тези, които се мислят за болни, че не ги заплашва смърт. Това обаче помага само във времена, когато на отделния човек му е добре.^[6] Тези мерки не могат да отстранят дълбокия страх, който е обзел човешката екзистенция. Според К. Ясперс, порядъкът на съществуването не може да прогони страха, който всяко отделно съществуване изпитва за своето оцеляване. Този страх се обуздава само от страх на екзистенцията за своето самобитие, който я насочва към религиозно или философско извисяване. Страхът за живота трябва да расте, когато екзистенцията е парализирана. Едно абсолютно господство на порядъка на съществуването би унищожило човека като екзистенция, без да може да го успокои като витално съществуване. Нещо повече, именно абсолютизираният порядък на съществуването поражда непреодолимия страх от живота.^[7]