Джанет Фич
Белият олеандър (29)

29.

Отидох с Ивон на курса за млади майки в болницата „Уайт Мемориъл“, както бях обещала. Държах й топките за тенис, хавлията. Изглежда, не можех да го приема на сериозно. Не знаех, дали е вторичен ефект от наркотика, но всичко ми се струваше смешно. Пластмасовата кукла, с която се упражнявахме, приличаше на извънземно. Младите двойки приличаха на големи деца, които си играят на мама и татко. Не беше възможно момичетата наистина да са бременни, просто си бяха напъхали възглавници под детските роклички. Всичките тези бебешки неща ми харесваха, дори къпането на куклата и повиването й с памперса с рисунка на Мики Маус отпред.

Ивон се преструваше, че ми е снаха и че съпругът й — моят брат, е в армията. Беше го кръстила Патрик, защото името й харесваше. Телевизионният актьор.

— Получих писмо от Патрик, казах ли ти? — обърна се към мен през почивката, докато всички пиехме подсладен сок от малки картонени чашки и похапвахме снакс. — Съпругът ми — каза тя на двойката до нас. — Изпращат го във…

— Дар ес Салаам — казах аз.

— Много ми липсва, а на теб?

— Не чак толкова — казах аз. — Той е много по-голям от мен. — Представих си едър рус мъж, който ми носи кукли от пътуванията си по широкия свят. Кукли в народни носии, с наркотик, скрит под поличките им.

— Изпрати ми петстотин долара за дрешки на бебето — каза тя. — Накара ме да обещая да не ходя по разпродажби. Иска всичко да е съвсем ново. Това си е чисто разточителство, но щом така иска…

Беше забавно. Като малка никога не си бях играла с други малки момиченца на мама и татко.

Показаха й как да държи бебето при хранене, като придържа гърдата си с една ръка. Да накърми пластмасовото бебе. Нямаше как да не се разсмея.

— Шшш — каза Ивон, гушнала извънземното, галейки вдлъбнатата му глава. — Такова хубаво бебенце. Хич не го слушай това лошо момиче, дето се смее, мила. Ти си моето бебче, моичка си.

По-късно Ивон легна на оранжевото килимче, дишаше и броеше, а аз слагах топки за тенис под гърба й, после преминах към навитите на рула хавлии. Държах часовника и засичах контракциите й, дишах заедно с нея, двете, хипервентилирахме в унисон. Тя не беше нервна.

— Не се притеснявай — каза Ивон и ми се усмихна, коремът й беше като огромна перла от южните морета. — Не ми е за първи път.

Обясниха за епидуралната упойка и лекарствата, но никоя от присъстващите жени нямаше да ражда с упойка. Всички искаха да родят по естествения начин. Цялата тази работа изглеждаше като увита в найлон, нереална като стюардесите, които показват как се борави с коланите и обясняват реда на действия, в случай че самолетът падне в морето, а хората хвърлят по един поглед на брошурите в джобовете на седалките пред себе си. Разбира се, мислеха си те, няма проблем. Поглеждат към най-близкия изход и са готови да се възползват от услугите по време на полета — да похапнат фъстъци и да изгледат някой филм.

 

 

Рена попиваше безмилостното априлско слънце в банския си от черно макраме и отпиваше от една голяма чаша водка с тоник, което според нея беше коктейл „Руска Маргарита“. Мъжете от работилницата за водопроводни услуги в съседство се мотаеха край ниската ограда и точеха зъби, като я виждаха така. Тя се правеше, че не забелязва, но бавно втриваше плажното масло по горната част на гърдите си и надолу по ръцете си, докато работниците се хващаха за чаталите и й подвикваха предложения на испански. Металният шезлонг се бе наклонил под нея, а звукът на ръждясалата пръскачка, която поливаше покритата с плевели и глухарчета морава, ни приспиваше.

— Ще хванеш рак на кожата — казах аз.

Тя изду долната си устна.

— Ние отдавна сме мъртви, хлапчо. — Обичаше да изрича тези американски думи, съзнавайки как звучат в устата й. Вдигна руската си маргарита и отпи. — Наздоровие.

Това беше пожелание за добро здраве, но здравето й беше последна грижа. Запали една от черните си цигари и димът се издигна нагоре в арабески.

Седях на един стар градински стол в сянката на големия олеандър и рисувах Рена, докато тя попиваше изприщващите ултравиолетови лъчи. Напръска се с вода от малко изстудено шише и мъжете, които я гледаха над оградата, потръпнаха. Зърната й изпъкваха през трикотажната тъкан. Усмихна се на себе си.

Ето това й харесваше на нея, да накара няколко водопроводчици да се изпразнят в гащите. Разпродажба, „Руска Маргарита“, едно набързо в банята със Сергей; всякакво бъдеще по-далечно от това, просто не я интересуваше. Възхищавах се на увереността й. Рак на кожата, рак на белите дробове, мъже, мебели, боклук — все нещо ще ти се струпа на главата. За момента ми беше полезно да се навъртам около нея. Не можех да си позволя да мисля за бъдещето.

 

 

Оставаха ми само два месеца до дипломирането, после следваше кратко падане от края на света. Нощем сънувах майка си, тя винаги си тръгваше. Сънувах, че съм изпуснала автобуса до Ню Йорк за художествената школа, че съм загубила поканата си за парти с Пол Траут. Стоях до късно и се ровех в колекцията си от „Арт нюз“ отпреди дванайсет години, която бях открила в деня за боклук. Разглеждах снимките на художнички: Ами Арис, Сандал Макинес, Николет Рейс. Исках да съм като тях. Ами с къдравата си сива коса и омачкана тениска, застанала пред огромното си абстрактно платно със закривени конуси и цилиндри. Ами, как мога да бъда като теб? Четох статията ти, но не успях да намеря ключа. За родителите ти — от средната класа, за болния ти баща, за учителя ти по изобразително изкуство в гимназията, който ти издействал стипендия за академията. В „Маршал“ дори нямахме часове по рисуване.

Забих поглед в рисунката, която правех на Рена, на петна от водата на пръскачката. Всъщност, аз дори не харесвах рисунките. Когато ходех в някой музей, разглеждах картините, скулптурите, всичко, стига да не е линии върху лист хартия. Просто ръката ми имаше нужда да прави нещо, очите ми се нуждаеха от причина да оформят пространството между Рена, пръскачката, която тя беше включила, и паянтовата й масичка с плот от ръждясала мрежа, върху която стоеше питието й и един пепелник. Харесваше ми как плотът на масата се връзваше с черните диаманти по банския й костюм и с оградната мрежа, как извивката на чашата й повтаряше извивката на вдигнатото й бедро, на провесената през оградата ръка на по-високия мъж и на банановите листа в къщата на Касадо от другата страна на улицата.

Ако не рисувах, какъв смисъл щеше да има това, как светлината пада върху извитите като раковина плочи по покрива на Касадо, върху туфите трева по моравата, върху нежните плитки на зелените класци, които скоро щяха да покафенеят, и небето, което сякаш размазваше всичко върху земята като някакво огромно стъпало? Иначе трябваше да забременея, да се пропия или да излича всичко, освен собствената си персона, в огромни размери на преден план.

За щастие, не влизах в часовете, където говореха за колежа. Влизах в тези, където ни говореха за презервативи и носенето на оръжие в училище. Клеър ме беше записала за всички важни предмети, но аз не удържах фронта. Ако беше жива, може би щях да се опитам да се дипломирам и да кандидатствам за стипендия, щях да знам какво да правя. Сега всичко това ми се изплъзваше.

От друга страна, все още ходех на училище, справях се с уроците, представях се успешно на тестовете. Щях да се дипломирам, каквото и да означаваше това. Ники казваше, че съм идиотка. Кой щял да знае дали съм се дипломирала или не, на кого щяло да му пука? И все пак, това беше нещо, което трябваше да правя. Ходех и рисувах краката на столовете, как приличаха на краката на ходещите по вода. По цял час можех да разтягам перспективата на главите — смаляващи се към черната дъска тилове на глави, вратове, коси. Йоланда Колинс седеше пред мен в кабинета по математика. През целия час можех да се взирам в тила й, в редиците тънки плитчици, преплетени в сложни фигури като на персийски килим, с вплетени понякога в тях мъниста и цветни панделки.

Погледнах надолу към скицника в ръцете си. Поне имах този диамантен мотив — трапецът на портата. Не беше ли това достатъчно? Трябваше ли да има още?

Погледнах към Рена, която размазваше дебел слой плажно масло по себе си и се печеше на средна температура под изприщващото слънце, щастлива като кексче в къдрава хартийка.

— Рена, питала ли си се някога, защо хората стават от леглата си сутрин? Защо си правят този труд? Защо просто не си пийнат малко терпентин?

Рена обърна глава, засенчи с ръка очите си и погледна към мен, после се върна към плажното си масло.

— Ти да не си рускиня? Руснаците вечно питат какъв е смисълът на живота — тя издължи лице в меланхолична физиономия. — Какъв е смисълът на живота, любов моя? Това е от лошото ни време. Тук е Калифорния, Астрид, скъпа. Тук не се пита за смисъла. Кофти за Ахматова, обаче тука си имаме плажен волейбол, спортни коли, пластични операции. Не се коси, гледай си кефа. Купи си нещо.

Тя се усмихна на себе си; ръцете й — отпуснати край тялото, очите затворени, лъскава върху шезлонга си като пържещ се в тиган бекон. Дребни капчици влага като мъниста бяха избили върху нежните косъмчета над горната й устна и се събираха на локвичка между гърдите й. Може пък тя да е щастливката, помислих си аз, жена, която е захвърлила както миналото, така и бъдещето. Без мечти, без знамена, жена, която пуши, пие и спи с мъже като Сергей, мъже, чиято духовност приличаше на онова, което излиза от канавките при дъжд. Можех да се поуча от нея. Рена Грушенка не се притесняваше за зъбите си, не пиеше витамин С. Ядеше всичко със сол и в три следобед вече беше пияна. Тя със сигурност не се тревожеше, че няма да отиде в колеж и да постигне нещо в живота си. Щеше да си лежи на слънце и да надървя работниците, докато може.

— Намери си гадже и спри да си блъскаш главата — каза тя.

Не исках да й казвам, че вече си имам гадже. Нейното.

Обърна се на една страна и гърдите й с големи зърна се изсипаха от горнището на банския, предизвиквайки гръмогласното одобрение на работниците. Вдигна сутиена си, което доведе до още по-голямо въодушевление. Тя въобще не им обърна внимание и положи глава на ръката си.

— Имам идея. Всички си имат лицензни табели на дилъра: „Ван Нюис Тойота — Ние сме №1“. Мисля си, защо да не купуваме лицензни табели — ти рисуваш хубаво, може да им вземем по десет, петнайсет долара. На нас ще ни струват по долар.

— Какъв ще е моят дял?

Дори изпитах някакво перверзно задоволство от това, че знаех точно кога да го кажа. Бях пристигнала на улица Рипъл — рая на моето отчаяние.

 

 

Тъмнозеленият ягуар седан, паркиран пред ВиК работилницата, трябваше да ме подсети, но аз въобще не загрях какво става, докато не я видях да седи в дневната, като експлозия от черни къдрици и яркочервено червило, които познавах от новините. Беше облечена с морскосин, обточен с бяло костюм на Шанел, който можеше и да е оригинален. Седеше на зеления диван и пишеше чек. Рена й говореше нещо, пушеше и се смееше, а златните коронки проблясваха в устата й. Искаше ми се да избягам навън. Само някакво нездраво любопитство ме задържа в стаята. Какво би имала да ми каже тя?

— Тя хареса комплекта за салата — каза Рена. — Купи го за приятелка, която колекционирала всичко от Тики.

— Това е последната й мания — каза жената и подаде на Рена жълтия чек. — Ресторанти „Тики“, „Май Тай“, „Трейдър Викс“ и така нататък. — Гласът й беше по-писклив, отколкото би си помислил човек, прекалено момичешки за една адвокатка.

Изправи се и ми подаде ръка с къси червени нокти, твърде ярки на фона на бялата ръка. Беше по-ниска от мен. Употребяваше хубав парфюм с ухание на зеленина, с намек за цитрусови плодове, почти като мъжки одеколон за след бръснене. Носеше златно колие, дебело като верига на велосипед, с вграден квадратен смарагд. Зъбите й бяха неестествено бели.

— Сюзън Д. Валерис.

Здрависахме се. Ръката й беше много малка и суха. Имаше широка брачна халка на показалеца си и пръстен с оникс на кутрето на другата ръка.

— Имате ли нещо против, ако двете с Астрид…? — попита тя Рена, въртейки пръста с брачната халка между двете ни. Иш, миш, ти жумиш.

— Няма проблем — каза Рена, като отново погледна към чека и го пъхна в джоба си. — Можеш да поостанеш и да видиш дали няма да си харесаш още нещо. Всичко се продава.

Когато останахме сами, Сюзън Д. махна към зеления диван да седна. Не го направих. Къщата беше моя, не се налагаше да следвам нечии инструкции.

— Колко й даде?

— Няма значение — каза адвокатката и седна на мястото си. — Въпросът е в това, че не отговаряш на обажданията ми. — За моя изненада тя извади пакет цигари от чантата си на Хермес Кели, която без затруднение разпознах като оригинална, благодарение на опита, натрупан в дните ми с Оливия. — Нещо против да запаля?

Поклатих глава. Запали си със златна запалка. Картие — от златната серия.

— Цигара? — предложи ми тя. Аз поклатих глава. Тя остави пакета и запалката на разхвърляната маса и издиша дима в светлината на следобеда. — Не знам защо, така и не ги отказах — каза тя.

— Всички затворници пушат — казах аз. — Можеш да им предлагаш цигара.

Тя кимна.

— Вероятно си права. Майка ти каза, че си умна. Според мен те е подценила. — Тя огледа претъпканата стая, дървената закачалка за шапки, уредбата и касетите, лампата с мъниста, лампата с ресни и лампата с абажур от млечнобяло стъкло, селянката с оранжевата кърпа и останалите изделия на човешката ръка, които съставляваха стоката в магазина на Рена. Една бяла котка скочи в скута й, тя бързо се изправи и заизтупва морскосиния си костюм.

— Хубаво местенце си имате — каза тя и седна, оглеждайки се за дислокацията на косматия натрапник. — С нетърпение чакаш дипломирането, предполагам? Правиш ли планове за бъдещето?

Оставих чантата си за книги да падне върху прашната тапицерия на фотьойла, прашинките се разлетяха в застоялия въздух.

— Мислех си, че мога да стана адвокат по наказателни дела — казах аз. — Или това, или проститутка. А може би боклукчия.

Тя не отговори на заяждането ми, жената си имаше цел.

— Може ли да попитам, защо не отговори на обажданията ми?

Облегнах се на стената, следейки бързите й, уверени движения.

— Ами питай.

Тя сложи тънкото куфарче от червена кожа на коленете си и го отвори, извади някаква папка и дебел тефтер с жълти листа.

— Майка ти ме предупреди, че може да срещна някои затруднения с теб — каза тя. — Че я обвиняваш за случилото се.

Сюзън се втренчи в мен, сякаш печелеше точка за всяка секунда зрителен контакт, която можеше да си подсигури. Представях си как се е упражнявала пред огледалото, докато е учила право в университета.

Чаках да чуя останалата част от историята, която бяха съчинили.

— Знам, че си преживяла ужасни неща — каза тя и погледна към досието. — Шест приемни домове, „Макларън Хол“. Самоубийството на приемната ти майка — Клеър Ричардс, нали така? Майка ти каза, че сте били много близки. Сигурно ти е било трудно.

Усетих как вълната от гняв се надига в стомаха ми. Смъртта на Клеър си беше моя. Тя нямаше право да я използва, да я изважда на бял свят и по някакъв начин да я свързва със случая на майка ми. Но може би това беше въпрос на тактика. Да извади наяве всичко от самото начало, така че да не се муся, да крия чувствата си към Клеър и да се затворя пред атаките й? Агресивен дебют в игра на шах. Ясно ми беше, че тя знае какво прави. Без да се мотае, пъха пръст в раната.

— Попита ли клиентката си за нейното участие в това?

— Едва ли можеш да обвиняваш майка си за смъртта на жена, която тя е виждала един-единствен път — каза Сюзън, сякаш не съществуваше никакво съмнение в абсурдността на подобно твърдение. — Тя не е магьосница, нали така?

Сюзън се отпусна на дивана и дръпна от цигарата си като ме наблюдаваше през дима, преценявайки реакцията ми.

Биваше си я. Двете заедно можеше и да успеят. Сега вече наистина се уплаших. Виждах колко лесно този букет олеандри и беладона можеше да се увие в погребален венец.

— Само че аз наистина я обвинявам, Сюзън.

— Разкажи ми — каза тя, като държеше цигарата с лявата си ръка, а с дясната си водеше бележки в жълтия тефтер.

— Майка ми направи всичко възможно, за да отстрани Клеър от живота ми — казах аз. — Клеър беше много крехка, а майка ми знаеше точно къде да натисне.

Сюзън дръпна от цигарата си, присвивайки очи срещу дима.

— И защо би направила такова нещо?

Отблъснах се от стената и отидох до закачалката за шапки. Не исках да я гледам повече, или по-скоро, не исках тя да ме гледа и да ме преценява с обиграното си око. Сложих си една стара шапка и погледнах Сюзън в огледалото.

— Защото Клеър ме обичаше. — Шапката беше сламена, с воал отпред, който аз свалих пред очите си.

— Сметнала си, че тя те ревнува — майчински каза Сюзън, бълвайки дим във въздуха като октопод, който разпръсква отрова около себе си.

Нагласих воала, после накривих периферията на шапката.

— Ревнуваше, при това страхотно. Клеър се отнасяше добре с мен и аз я обичах. Това тя не можеше да понесе. Не че някога ми е обръщала внимание, докато имаше тази възможност, но когато някой друг го направи, тя просто не можа да го понесе.

Сюзън се наведе напред — с лакти върху коленете и очи, вдигнати към неравния, подобен на извара таван. Направо чувах как умът й щрака като пренастройващ се механизъм, оглежда и опипва онова, което току-що бях казала, търсейки пролука, която би могла да използва.

— Ако си говорим честно, коя майка не би изпитала ревност — каза тя, — ако дъщеря й започне да се привързва към приемната си майка?

Тя изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, очертавайки със заострения връх черешката на дъното му.

Обърнах се към нея и я погледнах през воала, доволна, че не може да види страха в очите ми.

— Ако си говорим честно, тя уби Клеър. Бутна я от ръба на скалата, ясно? Знам, че не могат да я съдят за това, но хич не ми ги пробутвай тия глупости, колко се била поправила и т.н. Тя уби Клеър и пак тя уби Бари. Толкова по въпроса.

Сюзън въздъхна и остави химикалката си в тефтера. Дръпна още веднъж от цигарата и я загаси в пепелника.

— Костелив орех си ти.

— Ти си тази, която иска да пусне една убийца на свобода — казах аз. Свалих шапката от главата си и я метнах на стола, с което изплаших бялата котка и тя изхвърча от стаята.

— Била е лишена от справедлив процес. Това си личи от преписките — каза Сюзън, удряйки ръба на ръката си в дланта на другата. Можех да си я представя в съдебната зала, ръцете превеждат думите й на чуващите глухонеми. — Общественият защитник въобще не си е помръднал пръста. — Обвиняващият пръст с червен връх. — Била е упоена, за бога, едва е можела да говори. Всичко това е в досието, лекарствата и останалото. И никой не е казал дума. Доказателствата на обвинението са били изцяло косвени. — Ръцете с дланите надолу, кръстосват се и се разделят с рязко движение, като ръцете на футболен съдия в края на мач. Едва бе започнала да набира скорост, но на мен и това ми беше достатъчно.

— А ти какво печелиш от цялата работа? — прекъснах я с най-сухия си и равнодушен глас, който можех да докарам.

— Справедливостта не е възтържествувала — твърдо каза тя. Виждах я на стълбите пред съда, как изпълнява ролята си за пред телевизионните камери.

— Напротив — казах аз. — На сляпо или дори по силата на някаква грешка, но е възтържествувала. Рядко явление, знам. Нещо като съвременно чудо.

Сюзън се тръсна на облегалката на дивана, сякаш думите ми я бяха лишили от целия й праведен гняв. Някаква кола с надуто до дупка радио, бълващо кънтри музика, мина покрай къщата и Сюзън бързо се обърна към прозореца и тъмнозеления си ягуар, паркиран отпред. Когато се успокои, че колата й още е там и лъщи край бордюра, тя насочи вниманието си обратно към мен. Бавно и уморено.

— Астрид, когато видя колко цинични са станали младите хора, започвам да се плаша за бъдещето на тази страна.

Това беше най-смешното нещо, което бях чувала за този ден. Нямаше как да не се засмея. Напоследък не се сблъсквах с много смешни неща, но това си беше абсурдно, откъдето и да го погледнеш.

Внезапно умората изчезна, както бе изчезнала и праведността от съдебната зала преди това. Сега пред мен стоеше един студен и умен стратег, не много по-различен от самата Ингрид Магнуссен.

— Бари Колкър може да е починал и от сърдечен удар — спокойно каза Сюзън. — Аутопсията не е била убедителна. Бил е с наднормено тегло и е употребявал наркотици, нали така?

— Както кажеш. — „Истината е такава, каквато аз кажа, че е.“ — Виж, искаш да излъжа заради нея. Дай да започнем от тук и да видим, дали имаме какво да си кажем.

Сюзън бавно се усмихна с червеното си червило, побутна черните къдрици от лицето си, миглите й стърчаха прекалено черни на фона на бялото й лице. Сякаш бе малко засрамена от себе си, но и със сигурност облекчена, че няма да й се налага да ми пробутва чак толкова много боклук, колкото си бе мислила, че ще й се наложи.

— Хайде да се поразходим с колата — каза тя.

 

 

Настаних се удобно зад тъмните стъкла на нейния ягуар, сред миризмата на кожа и пари. Уханието ме обгърна като скъпо палто. Беше нагласила радиото на джаз станцията от Лонг Бийч, в момента звучеше едно парче с флейта и електрическа китара в стил „Западен бряг“. Изкачвахме се в мълчание на излизане от улица Рипъл, покрай нелицензираната детска градина и пекарната, завихме наляво по Флечър, наляво по Глендейл, надясно към булевард Силвърлейк и известно време се движехме около езерото. Чайки подскачаха по синьо-зелената вода. Сушата беше оголила огромна циментова яка около езерото, но в запечатания свят на ягуара температурата не надвишаваше двайсет градуса. Какво удоволствие е да се возиш в колата на богата жена! Една нова песен изпълни разредената атмосфера — веднага я познах. Оливър Нелсън, „Откраднати моменти“.

Затворих очи и си представих, че съм с Оливия, а не с адвокатката на майка ми. Голите й ръце, профилът й, шалът, увит в стил Грейс Кели около главата и шията. Онзи безценен момент. Чувството, че си нереален, че изчезваш за миг, нещо, което да уловиш като парфюм на вятъра, звуците на пиано, докато минаваш покрай нечия къща в късния следобед. Вкопчих се в това чувство, докато Сюзън паркираше на другия бряг на езерото, откъдето се виждаше синьо-зелената вода, напръскана с бяло, живописните хълмове отвъд. Намали радиото, но тромпетът на Нелсън още се чуваше.

— Искам да си зададеш един въпрос, в какво е виновна тя? — каза Сюзън, обръщайки се към мен от мястото си зад волана. — Наум си го задай. И така. Виновна е за убийство или за това, че е била лоша майка? Или за това, че не е била до теб, когато си имала нужда от нея?

Погледнах към дребната жена: къдриците й — с една идея, но прекалено черни, спиралата по миглите й — леко размазана от жегата. Умората беше игра, но също и истина. Като толкова други неща, думите бяха безнадеждно неточни. Искаше ми се да имах нещо, с което да я извлека. Беше на крачка от това, да се превърне в карикатура на самата себе си. Не още, засега все още можеше да я разпознае човек. Но след пет, след десет години щеше да прилича на себе си само от разстояние. Отблизо щеше да бъде разпъната и уплашена.

— Честно, не се ли опитваш да я накажеш за това, че е била лоша майка, а не за предполагаемото убийство? — Свали малко прозореца си с помощта на електрическия бутон, включи запалката на таблото и бръкна в чантата си за цигарите. — Пък и какъв ти е бил на тебе Бари Колкър, някакво си там гадже на майка ти. Тя е имала много приятели. Едва ли си била чак толкова привързана към него.

— Той е мъртъв — казах аз. — И ти обвиняваш мен в цинизъм?

Тя пъхна една цигара в устата си и нагрялата се запалка изскочи. Сюзън запали, изпълвайки колата с дим. Издиша нагоре към открехнатия прозорец.

— Не, причината не е в Колкър. Ти си й ядосана, задето те е изоставила. Нормално. Преживяла си шест трудни години и като всяко дете сочиш обвинително с пръст към всемогъщата майка. Тя е виновната. Това, че тя също може да е жертва, въобще не ти е хрумвало.

От другата страна на прозореца, в лишената от климатик част от действителността една тичаща за здраве ентусиастка с много червено лице мина покрай нас, теглейки уморен сетер на каишка.

— Това ли ще бъдат думите ти, ако кажа истината на процеса?

Гледахме я как се мъкне по тротоара, докато кучето се опитваше да подуши храстите, покрай които минаваха.

— Нещо такова — отговори тя. Бяха първите искрени думи, които я чувах да изрича, откакто се здрависах с малката й ръка. Въздъхна и изтръска пепелта през прозореца. Част от нея се върна с вятъра. Сюзън я изтупа от костюма си. — Астрид. Тя може и да не е била като някое майче от телевизионен сериал, някоя Барбара Билингзли с престилка на кръста и перли на шията, но тя те обича. Повече, отколкото можеш да си представиш. А в момента наистина се нуждае от вярата ти в нея. Трябва да я чуеш как говори за теб, как се тревожи за теб, колко много иска пак да бъдете заедно.

Отново си помислих за нашето въображаемо пътешествие, за вида й, за магията на думите й. Сега не бях толкова сигурна, може би беше вярно. Исках да попитам тази жена, какво е казвала майка ми за мен. Исках да я чуя как ми казва какво мисли майка ми за мен, но не смеех да й оставя тази пролука. Боби Фишер ми бе дал добър урок.

— Би казала всичко, само и само да се измъкне оттам.

— Говори с нея. Мога да го уредя. Просто чуй какво има да ти каже, Астрид — настоя Сюзън. — Шест години са много време. Хората се променят.

Моментната ми несигурност се разсея. Знаех точно колко се беше променила Ингрид Магнуссен. Имах писмата й. Бях ги чела — страница след страница — плувайки срещу червения прилив. Знаех всичко за нежността и майчинската й загриженост. Аз и бялата котка. Но сега нещо се беше променило — за пръв път в живота ми моята майка се нуждаеше от нещо, което аз можех да й дам, нещо, което бе в моята власт, а не обратното! Отворих докрай вентилационния клапан и струята на климатика целуна лицето ми.

Майка ми се нуждаеше от мен. Най-после го проумях — какво означава и колко е невероятно! Ако застанех на свидетелското място и кажех, че тя го е направила, разкажех за пътуването ни до Тихуана, за килограмите олеандър и беладона, които бе варила в кухнята ни, тя никога нямаше да излезе. Но ако излъжех и кажех, че Бари е бил свръх параноичен, че е развил маниакален комплекс по отношение на нея, че е бил луд, а тя е била толкова надрусана в „Сибил Бранд“, че дори не ме е познала, можеше да спечели обжалването, да получи право на нов процес и да излезе на свобода, преди да съм навършила двайсет и една години.

Преподобният Томас не би одобрил чувството, което ме изпълваше в момента, но сладостта му беше неустоима. Бях допряла до гърлото й нейния собствен нож. Можех да си поискам всичко, можех да настоявам. Какво печеля аз? Това се бях научила да питам, без да се извинявам, на това се бях научила у Рена. Какъв е моят дял? Можех да сложа етикетче с цена на душата си. Сега просто трябваше да реша срещу какво да я продам.

— Добре — казах аз. — Уреди го.

Сюзън дръпна за последно от цигарата си, изхвърли я през прозореца и вдигна стъклото. Беше се превърнала в делова жена.

— Нещо, което би искала междувременно, пари?

Мразех тази жена. Онова, което бях преживяла през последните шест години, не означаваше нищо за нея. Бях просто още една тухла в строежа й и току-що се бях хлъзнала на отреденото ми място. Тя не вярваше, че майка ми е невинна. Интересуваше я единствено това, че ще има камери на стъпалата пред съда. И името й — Сюзън Д. Валерис, под движещите се червени устни. Известността си заслужаваше усилията!

— Ще взема двеста — казах аз.

 

 

Вървях покрай реката в гаснещата светлина на късния следобед — бях пъхнала ръце в джобовете си, хълмовете на изток розовееха, отразявайки залеза, стисках парите на Сюзън, смачкани на топка в юмрука си. Крачех на север покрай паркинга и пекарната, покрай работилницата за скулптури и паметници в края на улица Клиъруотър със стени, старателно изрисувани като малко френско селце. Едно куче изтича към оградата и широките дъски изскърцаха, когато животното се блъсна в тях с лай и ръмжене. От другата страна на оградата, през бодливата тел се виждаха фигури от бронз, балансирани в средата на големи метални обръчи, подобно на Шива, които бавно се въртяха на вятъра. Намерих парче цимент, паднало от подпорната стена, и го хвърлих в реката. То падна сред върбите и внезапна вихрушка от пърхащи криле изхвърча от прикритието си — кафяви блатни птици. Отново се повтаряше същото. Бях издърпана обратно в нейния свят, в сянката й — точно когато бях започнала да се чувствам свободна.

Задави ме сухата кашлица, която ме мъчеше през цялата пролет — от марихуаната и целогодишната влага у Рена. Хукнах надолу по склона, клекнах и докоснах водата с върховете на пръстите си. Студена, реална. Планинска вода. Притиснах мокрите си пръсти между веждите, на мястото на третото око. Помогни ми, Река!

Ами ако излезеше от затвора? Ако пристигнеше в къщата на улица Рипъл и кажеше: „Върнах се. Събирай си багажа, Астрид, тръгваме.“ Бих ли могла да й се противопоставя? Извиках я в представите си — с бялата риза и дънките, в които й позволиха да се преоблече, когато я арестуваха. „Да тръгваме“, каза тя. Виждах ни как стоим на Ренината веранда и се гледаме една друга, но по-нататък не виждах нищо.

Още ли беше в костите ми, във всяка моя мисъл?

Клечах край водата, която течеше над прекатурените камъни, и си мислех, от колко ли далеч трябва да са дошли, преди да заседнат в този канал от цимент, прозрачното и мелодично течение, уханието на прясна вода. Повече не исках да мисля за майка си. Уморяваше ме. Предпочитах да мисля за това как върбите, канадските тополи и палмите си пробиват път през цимента и израстват напук на контролиращия течението канал, как реката се бори да си върне господството. Течението повличаше шепа нанос, после го изоставяше по пътя си. Семенце падаше в наноса и покълваше. Тънки коренчета пронизваха тинята към дъното. И ето ги дърветата, храстите, птиците.

Веднъж майка ми написа стихотворение за реките. Писа, че били жени. Започвали като малки момиченца, тънки поточета с венци от диви цветя. После се превръщали в поройни реки, които дълбаят пътеките си през гранитни блокове, хвърлят се от канари, безстрашни и неустоими. По-късно ставали дебели и угодливи, с широки плавни извивки, които носят стоки и отпадни води, но в безсъзнателните им дълбини сладководните риби лапат, порастват до размерите на баржи и веднъж на столетие се надигат, забравили обещанията, които са дали, и брачните клетви, които са изрекли, и потапят всичко на мили около себе си. Най-накрая се предават — с празни утроби, маларични, разливат се във ветрилата на тресавищата и се вливат в морето.

Но тази река не беше такава. Тя течеше ведра и пренебрегната покрай огради, надписани със спрей: 18-а улица, Роскос, Жабари — въпреки всичко жива, охраняваща тайните на оцеляването. Тази река беше момиче като мен.

Една походна палатка беше кацнала на малък остров в средата на миниатюрната гора, синята й мушама стряскаше сред сивото и зеленото. „Портативен Хилтън“ — така ги наричаше Бари. Знаех чия е — на един висок и слаб ветеран от Виетнам в камуфлажни дрехи. Бях го виждала в околността рано сутрин, бях виждала и тънкия пушек от малката му походна печка. Бях го виждала пред испанския пазар на булевард Глендейл да играе покер с приятелите си в дългите следобедни сенки.

Див синап цъфтеше по напукания циментов бряг и аз набрах букетче за Ивон. Пък и какво са бурените? Растение, което никой не е посял? Семе, избягало от палтото на някой пътник, нещо, което си няма дом? Или нещо, което вирее по-добре от онова, което би трябвало да вирее там? Не беше ли просто една дума, бурен, повлякла след себе си своите присъди. Безполезен, без стойност. Нежелан.

Е, всеки можеше да си купи зелен ягуар и да открие красота в японски параван на две хиляди години. Аз предпочитам да бъда познавач на изоставени реки, на разцъфнал синап и на изблика от искрящо розово върху катраненочерния врат на някой гълъб. Мислех си за ветерана, който си топли вечерята на походната печка, и за старата жена, която храни гълъбите си в пресечката зад Кентъки Фрай Чикън. Ами човека с калинките, синьото на очите му над черното, прошарено със сиво? Ами аз и Ивон, Ники и Пол Траут, може би дори Сергей или Сюзън Д. Валерис, защо не? Какво е всеки от нас, ако не шепа бурени? Кой можеше да каже, колко струваме? Колко струваха четирима ветерани от Виетнам, които всеки следобед играят покер пред испанския пазар на булевард Глендейл с омазано тесте, в което липсват една дама и една петица? Може би светът зависи от тях, може да са Орисниците или Грациите? Сезан би ги нарисувал с въглен. Ван Гог би се нарисувал сред тях.

 

 

Тази нощ сънувах стария сън — със сивите парижки улици и каменния лабиринт, със зазиданите с тухли прозорци. Този път имаше и стъклени врати с извити дръжки в стил арт нуво — всичките бяха заключени. Знаех, че трябва да намеря майка си. Смрачаваше се, тъмни фигури дебнеха от входовете. Натисках всички звънци на домофонното табло. Разни жени идваха до вратата: приличаха на нея, усмихваха се, някои дори ме наричаха по име. Но никоя от тях не беше тя.

Знаех, че е там, вътре. Тропах по вратата, виках й да ме пусне. Вратата се отвори с бръмчене, но тъкмо се вмъквах вътре, когато я видях да излиза през портата на двора пътник в малка червена кола, облечена в кардираното си плетено палто, с големи слънчеви очила на слепите си очи — отмяташе глава на облегалката и се смееше. Аз хукнах след нея, виках я, молех се.

Събудих се — Ивон ме разтърсваше. Положи главата ми в скута си и дългата й кестенява коса обви като шал и двете ни. Коремът й беше топъл и стегнат като твърда възглавница. В кичурите на косата й се вплитаха цветните снопчета светлина от детската нощна лампа във форма на въртележка, която бях прибрала от улицата в деня за боклук.

— Няма всички лоши сънища да са все за нас, я — каза Ивон и изтри мокрите ми бузи с дланта си. — Трябва да оставим малко и за другите.