Валентин Попов - Вотан
Щастието на Ел

Таксито беше на стоянката от поне двадесет минути. Тази сутрин се очертаваше като загуба на време. А слънцето вече напичаше жестоко. Стоян не знаеше как ще издържи до осем вечерта. Пиеше трето кафе, а на седалката до него се търкаляше бутилка с минерална вода. Сигурно вече бе станала на чай. Шофьорът изпсува и отвори жълтия вестник, за да убие малко време. Тъкмо дочиташе за някаква оргия в централен столичен клуб, когато вратата се отвори.

— Добър ден — надникна мъж на средна възраст. — До Подуяне.

„Пет лева“, помисли си Стоян. „Ама по-добре пет, отколкото нула.“

— Качвай се — махна с ръка и остави вестника на таблото.

Мъжът хлопна предната врата и отвори задната. В колата се вмъкна малко момиченце със синя рокличка, бели чорапки и бяла кордела, която придържаше буйните къдрици на черната й коса.

— Здравейте — официално поздрави детето.

След него се вмъкна и мъжа. Стоян запали и избоботи:

— Здравей. Как се казваш?

— Еландрия! — Огромните кафяви очи фиксираха необръснатия Стоян в огледалото за обратно виждане.

Ляв мигач. Червено.

— Накъде пътуваш, малка госпожице? — Почваше да му става забавна сериозността на детето.

— Отиваме при баба, за да ме гледа няколко часа, докато татко е на бизнес среща.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— А на теб харесва ли ти при баба?

— Харесва ми. Като изключим, че ме кара да си изям всичкото ядене! — Детето се нацупи леко.

— Е, за да пораснеш голяма — намеси се баща й.

Еландрия замълча и Стоян усети, че е малко сърдита на тази констатация на баща си.

— Какво е това? — попита момиченцето.

— Какво? Кое? — озърна се Стоян и тогава видя, че детския поглед е паднал на ръката му. — А-а-а, това е татуировка на четирилистна детелина.

Беше си я направил в казармата. Тогава смяташе, че е мъжко и ще накара Гери (тогавашното му гадже) да му остане вярна. Голям късмет му донесе. След 2–3 писма, получи последното от Гери. Била си намерила приятел. Той я бил водил на море, имал стабилни доходи. А бе, с две думи го пращаше на майната му.

— Болеше ли те?

— Много малко.

— А защо си я направи?

— За да имам късмет… — после погледна клиента отзад — … с жените.

Двамата се разсмяха.

Стигнаха, платиха и слязоха от таксито. На отиване момиченцето каза: „Довиждане и приятен ден“. После хвана баща си за ръка и двамата се отдалечиха.

— Тате, всички детелини ли носят късмет?

— Не, мила Ел, само четирилистните.

Стоян даде мигач и потегли. Спря на следващата спирка, за да чака клиенти. Забрави за пътниците. Денят се проточи. Жегата стана толкова непоносима, че си взе еднолитрова бутилка с ледена бира. Обслужи още четири клиента, докато стана време да издава колата на партньора си. Беше изкарал тридесетина лева. Като махнеш бирата, цигарите и вестника… Двадесет и един-два лева. Слаба работа.

Пусна се по алея Яворов и като наближи кръстовището на Подуяне зави наляво. Забрави да даде мигач. Камионът го връхлетя и отметна таксито на релсите на трамвая. Колата се преобърна няколко пъти, а камионът се килна на една страна. Стоян бе изхвръкнал през предното стъкло и главата му висеше почти под мишницата.

Преди вечеря извикаха Еландрия да се измие. Малката се качи, припкайки по стълбата и още с влизането извика:

— Бабо! Бабо! Виж какво си намерих!

Баба Недялка извика от кухнята:

— Измий си хубаво ръцете със сапун. Какво си намери? — додаде после.

— Четирилистна детелина.

— Ей сега ще дойда да я видя. Ще имаш късмет, детенце! — Недялка избърса ръце в престилката си и отиде в банята, където се чуваше, че шурти водата.

— Я дай на баба да види детелината… Е-е-е, едно време колко намирах…

Детето се обърна и й подаде откъсната човешка ръка с татуирана детелина.