Джек Лондон
Скитникът между звездите (11)

Глава XI

Вратата издрънча и се затвори за всичко, освен за мъничко светлина, и аз бях оставен самичък, проснат по гръб. С похватите, които отдавна бях научил в усмирителната риза, успях с тътрузене, мъничко по мъничко да се примъкна така, че крайчецът на подметката на тясната ми обувка да допре вратата. В това имаше нещо извънредно ободряващо. Не бях съвсем самичък. Станеше ли нужда можех поне да се обадя с чукане на Морел.

Но директорът Атъртън изглежда беше дал строги нареждания на надзирателите, защото, макар и да се опитах да повикам Морел и да му кажа, че имам намерение да проведа опита, надзирателите му попречиха да ми отговори. Мен можеха само да ме ругаят, понеже както бях сложен в усмирителна риза за десет дена, не можеха да ме заплашат с никакво наказание.

Спомням си, че тогава ми направи впечатление колко ведър ми е умът. Тялото ми изпитваше обичайната болка от усмирителната риза, обаче умът бе толкова пасивен, че не усещах болката повече, отколкото пода под мен или стените наоколо. Никога никой не е бил в по-добро умствено и духовно състояние за подобен опит. Разбира се, това се дължеше до голяма степен на крайното ми изтощение. Но имаше и още нещо. Дълго бях приучвал себе си да оставам безчувствен към болка. Нямах нито съмнения, нито страхове. Всичките ми мисли сякаш бяха събрани в абсолютната вяра в надмощието на ума. Тази пасивност бе почти като сън и въпреки това по свой начин бе положителна и стигаше, кажи-речи, до екзалтация.

Започнах да съсредоточавам волята си. Тялото ми вече беше започнало да се схваща и да изтръпва от намалялото кръвообращение. Аз насочих волята си към малкото пръстче на десния си крак и започнах да си заповядвам на това пръстче да престане да живее в съзнанието ми. Заповядах си това пръстче да умре — да умре, доколкото това засяга мен, неговия господар, и нещо съвършено отделно от него. Започна трудна борба. Морел бе ме предупредил, че ще бъде така. Но нямаше и помен от съмнение, което да наруши вярата ми. Аз знаех че това пръстче ще умре и го разбрах, когато то умря. То беше умирало става по става под принудата на волята ми.

Останалото беше лесно, но — трябва да призная — бавно. Става по става, пръст по пръст, всичките ми пръсти на двата ми крака престанаха да съществуват. И става по става това продължи нататък. Дойде време, когато замря плътта под глезените. Дойде времето, когато замря всичко под коленете.

Върховната ми екзалтация бе стигнала до такава висота, че не изпитвах и най-малка тръпка на радост пред успеха си. Не мислех за нищо друго, освен това, че карах тялото си да умре. Всичко, което бях, бе посветено на тази единствена задача. Аз вършех тази работа щателно, като зидар, който реди тухли, и гледах на тази работа като нещо съвсем делнично, както би гледал на работата си един зидар.

Докато изтече един час, тялото ми бе мъртво до хълбоците и аз продължавах да заповядвам на смъртта да се качва става по става нагоре.

Но когато стигнах равнището на сърцето, тогава настъпи първото замъгляване и замайване на съзнанието. От страх да не загубя свяст, пожелах да задържа смъртта, която бях постигнал и насочих съсредоточаването си към пръстите на ръцете. Разумът ми се изясни отново и аз бързо постигнах умъртвяването на ръцете до раменете.

В този стадий цялото ми тяло, колкото това се отнасяше до мен, бе мъртво, освен главата и малка част от гърдите. Туптенето и блъскането на притиснатото ми сърце не отекваше вече в мозъка. Сърцето биеше равномерно, но слабо. Радостта, ако бях посмял да се зарадвам поне за миг, щеше да значи прекъсване на това усещане.

Оттук нататък моите преживелици се различават от преживелиците на Морел. Все още автоматично напрегнал волята си, аз започнах да изпадам в унес, както човек се чувства на границата между съня и будното състояние. Струваше ми се също, че мозъкът ми неимоверно се разраства в останалия със същите размери череп. Имаше проблясвания и припламвания на светлина, сякаш самият аз, господарят, се губех за миг, а в следващия миг пак ставах същият аз, все още обитател на тази плът, която карах да умре.

Най-озадачаващо бе чувството за уголемяване на мозъка. Без да е преминал през стените на черепа, струваше ми се, повърхността му е вече извън тях и все още продължава да се разширява. Наред с това имаше и други крайно удивителни усещания и преживявания, каквито никога не бях изпитвал преди. Времето и пространството, доколкото те бяха двата елемента на съзнанието ми, претърпяха огромно разширение. Така, без да си отворя очите, за да го проверя, аз знаех, че стените на тясната ми килия са се дръпнали и тя е станала като грамадна зала за приеми. И докато размишлявах по този въпрос долових, че те продължават да се отдръпват. За миг ми хрумна, че ако целият затвор продължава да се разраства по същия начин, тогава външните стени на Сан Куентин трябва да са далече навътре в Тихия океан от едната страна, а от другата сигурно навлизат в пустинята на Невада. Друго нещо, което ми хрумна, беше, че понеже материята е могла да проникне през материя, тогава стените на килията ми биха могли да минат през стените на затвора и така да оставят килията ми вън от тях и да ме освободят. Разбира се това беше съвсем фантастично хрумване и аз още тогава знаех, че е такова.

Разширението на времето бе също удивително. Сърцето ми биеше само на редки интервали. Пак ми хрумна нещо и взех да броя бавно и отмерено секундите между ударите. Първо, както със сигурност отбелязах, между два удара минаха сто секунди. Но като продължих да броя, интервалите се удължиха толкова, че ми омръзна да броя.

И докато тази илюзия за удължаването на времето и пространството не ме напускаше и се налагаше все повече и повече, аз току започнах унесено да размишлявам върху нов и труден за решаване проблем. Морел ми беше казал, че печелил свобода от тялото си, като убивал тялото… или изключвал тялото от съзнанието си, което, разбира се, по същество е било едно и също нещо. Е, моето тяло беше толкова близо да бъде напълно мъртво, че аз знаех с абсолютна сигурност как, с едно бързо съсредоточаване на волята върху живото още късче от туловището ми, то също ще спре да съществува. Но — и тука възникваше проблемът — Морел не беше ме предупредил: трябваше ли да пожелая да умре и главата? Ако го пожелаех, без значение какво щеше да сполети духа на Даръл Стандинг, нямаше ли тялото на Даръл Стандинг да остане мъртво завинаги?

Рискувах гърдите и бавно биещото сърце. Бързата повеля на волята ми бе възнаградена. Вече нямах нито гърди, нито сърце. Бях само ум, душа, съзнание — както искате да го наречете, — въплътени в някакъв мъгляв мозък, който, макар и да се намираше в моя череп, беше се разширил и продължаваше да се разширява отвъд черепа ми.

И тогава, с проблясъци на светлина, аз се откъснах и полетях. С един порив бях се издигнал над затвора и калифорнийското небе и бях между звездите. Казвам „звездите“ съзнателно. Аз ходех между звездите. Бях дете. Бях облечен с тънки, меки одежди, които блещукаха в звездната светлина. Тези одежди, разбира се, бяха отглас на момчешките ми впечатления от циркови артисти и момчешката ми представа за ангелчета.

Въпреки всичко, облечен така, аз крачех по междузвездното пространство, възхитен от увереността, че съм на път към изумителни приключения, в края на които ще открия всички космически формули и че си изясня основната тайна на вселената. В ръка носех дълга стъклена пръчица. Знаех, че на минаване трябва да докосвам всяка звезда с крайчеца на тази пръчица. И знаех с пълна сигурност, че пропусна ли дори една звезда, ще бъда запратен в някаква неизмерима бездна на немислимо и вечно наказание за непростима вина.

Дълго вървях по звездния си път. Когато казвам „дълго“, трябва да не забравяте огромното удължаване на времето, настъпило в ума ми. Столетия наред вървях във вселената и с непогрешим поглед и ръка почуквах с крайчеца на пръчицата всяка срещната звезда. Пътят ставаше все по-светъл. И великата цел на безграничната мъдрост ставаше все по-близка. И въпреки това аз не грешах. Това не беше друго мое аз. Не беше нещо преживяно от мен някога в миналото. През цялото време ми беше ясно, че това съм аз, Даръл Стандинг, който върви между звездите и ги почуква със стъклена пръчица, накратко, аз знаех, че в това нямаше нищо реално, нищо, което някога е било или би могло някога да бъде. Знаех, че не беше нещо друго освен една нелепа оргия на въображението, каквито хората изживяват след взимане на наркотици, в делириум или в най-обикновена дрямка.

А после, когато всичко си вървеше хубаво и гладко по моя небесен път, крайчецът на пръчицата ми пропусна една звезда и в същия миг разбрах, че съм направил голямо престъпление. В същия миг един тласък, страшен и неизбежен, неуловим и насилствен като удар от желязното копито на съдбата, ме порази и отекна във вселената. Цялата звездна система заискри, закръжи и избухна в пламъци.

Прониза ме остра терзаеща болка. И в същия миг станах Даръл Стандинг, доживотен затворник, стегнат в усмирителна риза в неговата единочка. И разбрах непосредствената причина за това призоваване. Беше почукването с кокалчетата на пръстите на Ед Морел в килия номер пет, който започваше да предава някакво съобщение.

А сега да ви дам известна представа за изпитваното от мен удължаване на времето и пространството. Подир много дни запитах Морел какво се е мъчил да ми съобщи. Било е един прост въпрос, а именно „Даръл, там ли си?“. Той го изчукал бързо, докато надзирателят бил в другия карай на коридора, към който се отваряха единочките. Както казах, той изчукал съобщението си много бързо. Сега внимавайте! Между първото и второто почукване аз бях тръгнал между звездите, облечен с меките одежди, и на минаване докосвах всяка звезда, търсейки формулата, която да обясни великата загадка на живота. И пак, както казах, това дирене продължи векове. После дойде призоваването, този удар от копитото на съдбата, острата терзаеща болка и аз се озовах пак в килията си в Сан Куентин. Това е било второто почукване на Ед Морел. Интервалът между него и първото почукване не е могъл да бъде по дълъг от една пета от секундата. И въпреки това толкова невъобразимо голямо е било удължаването на времето за мен, че в течение на тази една пета от секундата бях бродил между звездите дълги столетия.

Аз зная, читателю, че всичко казано по-горе звучи като куп глупости. Съгласен съм с теб. То е куп глупости. Обаче то е било преживяно. То беше толкова реално за мен, колкото е змията, която човек вижда в делириум тременс.

Възможно е при най-трезва преценка, на Ед Морел да са му дотрябвали две минути, за да изчука въпроса си. И все пак за мен между първото и второто почукване бяха изминали еони^[1]. Не можех вече да продължа по звездния си път с тази неизразима първична радост, защото пътят ми преграждаше страхът от неизбежното призоваване, което щеше да ме пререже, да ме откъсне и да ме запрати обратно в ада на усмирителната риза. Така моите еони на скитане между звездите бяха еони на страх.

И през цялото време аз знаех, че кокалчето на пръста на Ед Морел бе това, което тъй жестоко ме държеше вързан за земята. Мъчех се да му го кажа, да го помоля да спре. Но бях до такава степен откъснал съзнанието от тялото си, че не можех да възстановя връзката. Тялото ми лежеше мъртво в усмирителната риза, макар аз все още да обитавах черепа. Напразно се силех да накарам крака си да изчука съобщението ми на Морел. Доказвах си, че имам крак. Но както сполучливо бях провел експеримента, всъщност нямах крак.

После — и сега зная, че е било така, понеже Морел бе изчукал до край съобщението си — продължих по пътя си между звездите и не бях повикан обратно. След това по това време, като в дрямка си давах сметка, че заспивам и това беше възхитителен сън. От време на време сънливо се размърдвах — моля те, читателю, вземи си бележка за този глагол: аз СЕ РАЗМЪРДВАХ. Движех краката си, ръцете. С кожата си усещах чисти, меки чаршафи. Усещах се да съм телесно добре. О, това беше възхитително! Както зажаднелите в пустинята сънуват плискане на водоскоци и струящи чешми, така и аз сънувах освобождение от стегнатата усмирителна риза, чистота заместила мръсотията, здрава, гладка, кадифена кожа заместила моята — сбръчкана и пресъхнала като пергамент. Но аз сънувах другояче, както ще видите.

Аз се събудих. О, бях съвършено буден, макар и да не отварях очи. И моля ви да забележите, че всичко, което последва, съвсем не ме изненада. Всичко беше естествено и както го очаквах. Аз бях аз — бъдете сигурни в това. Но не бях Даръл Стандинг! Даръл Стандинг вече нямаше нищо общо със съществото, което бях аз, нито пък сбръчканата и пресъхнала като пергамент кожа на Даръл Стандинг с моята хладна, мека кожа. Нито знаех нещо за някакъв си Даръл Стандинг, както и не можех да зная, като имаме пред вид, че Даръл Стандинг още не е бил роден и нямаше да бъде роден още с векове. Но вие ще видите.

Аз лежах със затворени очи и мързеливо се ослушвах. Отвън долиташе тропот на много копита, движещи се в крак по каменни плочи. По придружаващото го звънтене на доспехи и конска броня разбрах, че долу на улицата, под моите прозорци, минава някаква кавалкада. И лениво се зачудих кои ли са. Отнякъде, а аз знаех откъде, понеже знаех, че е от двора на хана се чу звънтене и чаткане на копита и нетърпеливо цвилене, което познах, че е на моя чакащ кон.

Зачуха се стъпки и движение — стъпки, които открито се стараеха да бъдат тихи с намерението да пазят тишина, и въпреки това бяха преднамерено шумни, с тайно намерение да ме събудят, ако още спя. Усмихнах се вътрешно на хитрината на този мошеник.

— Понс — заповядах аз без да отворя очи — Вода, студена вода, бързо, потоп от вода! Твърде много съм пил снощи и сега гърлото ми гори.

— И сте спали много до късно днес — смъмри ме той и подаде водата, която държеше готова в ръката си.

Седнах в леглото, отворих очи и поднесох с двете ръце голямата чаша до устните си. И както пиех, погледнах Понс.

Обърнете внимание на две неща. Аз говорех на френски и не си давах сметка, че говоря на френски. Чак после, когато се озовах пак в единочката, когато си спомних това, което разказвам, разбрах, че бях говорил на френски — да, и бях говорил добре. Що се отнася до мене, Даръл Стандинг, който сега пише тези редове в отделението за убийци в затвора Фолсъм, да ви кажа, аз зная френски само от гимназията, колкото да мога да чета на този език. Колкото за говорене — и дума да не става. Мога само да дам поръчката си в ресторант.

Но да се върна към разказа. Понс беше дребно, сбръчкано старче. Бил е роден в нашия дом — зная го, защото това беше случайно споменато същия този ден, който описвам. Понс беше не по-малко от шейсет годишен. Беше останал почти без зъби и въпреки силното накуцване, което го караше да ходи с подскачане, беше много жив и пъргав във всичките си движения. И беше дръзко фамилиарен. То се дължеше на това, че бе живял в моя дом шестдесет години. Бил е слуга на баща ми, преди още аз да прощъпукам, а след смъртта на баща ми (Понс и аз говорихме за това същия ден) стана мой слуга. Той окуцял на полесражение, когато конниците препуснали. Тъкмо бил измъкнал баща ми изпод конските копита, но бил прободен с копие през бедрото, повален и прегазен. Баща ми в съзнание, ала безпомощен поради собствените си рани, видял всичко с очите си. И тъй, както казвам, Понс си спечелил такова право да бъде дръзко фамилиарен, та поне бащиният ми син да не може да му излезе насреща.

Понс поклати глава като пресуших огромната чаша на един дъх.

— Чу ли я как кълколеше? — изсмях се аз и му върнах празната чаша.

— Също като баща ви — рече той съкрушено — Но баща ви с време се научи, а за вас се съмнявам.

— Но той имаше болен стомах — подметнах му аз — от една глътка питие му се обръщаше наопъки. Не би било умно да пие, щом стомахът не задържа питието.

Докато приказвахме, Понс подреждаше до леглото дрехите ми за през деня.

— Вие си пийте, господарю — отговори той — Нищо няма да ви стане. Вие ще си умрете със здрав стомах.

— Искаш да кажеш, че моя стомах е подплатен с желязо? — нарочно изопачих думите му аз.

— Аз исках да кажа… — започна той докачено, но се прекъсна, като разбра, че го дразня, и присвил сухите си устни, сложи на гърба на един стол новата ми самурена наметка — Осемстотин дуката — язвително подхвърли той — Хиляда кози и сто тлъсти говеда, за да ви държи топло. Двайсетина стопанства на деликатния гръб на господаря ми!

— А в това стотина добри стопанства и един-два замъка отгоре, да не споменавам може би и някой дворец — казах аз и протегнах ръка да допра рапирата, която той тъкмо слагаше на стола.

— Така е печелил баща ви с яката си десница — отвърна Понс — Но каквото спечелеше, той го задържаше.

Тука Понс позамълча, за да вдигне и подиграе новия ми атлазен ален камзол, с който много се гордеех.

— Шейсет дуката за това — упрекна ме Понс — баща ви щеше да изпрати всички шивачи и евреи на християнския свят да се пържат в ада, преди да плати такава цена.

И докато ние се обличахме — тоест докато Понс ми помагаше да се облека — аз продължавах да се разправям с него.

— Напълно ясно е, Понс, че не си чул новината — хитро му подхвърлих аз.

Той веднага наостри уши, какъвто дърт клюкар беше.

— Нещо ново? — попита той — Да не би от английския кралски двор?

— Не — поклатих глава аз — Може да е нещо ново за теб, но въпреки всичко нещо съвсем старо. Не си ли чул? Философите на Гърция са си го шепнали преди две хиляди години. Точно зарад тази новина съм сложил двайсет тежки стопанства на гърба си, живея при двора и съм станал конте. Виждаш ли, Понс, светът е най-порочното място, животът е от тъжен по-тъжен, всички хора умират и като умрат… е тогава са мъртви. Поради това, за да избягнат порока и тъгата, в тези дни хора като мен търсят захласа, шемета и безумието на празни развлечения.

— Ами новината господарю? Какво са си шепнали философите преди толкова време?

— Че господ е умрял, Понс — отговорих аз сериозно — Не си ли го чул? Господ е умрял, а скоро ще умра и аз и нося двайсет тежки стопанства на гърба си.

— Господ е жив! — с жар възрази Понс — Господ е жив и царството му не е далече. Казвам ви, господарю не е далече. Може още утре да дойде краят на земята.

— Така са казвали в древния Рим, Понс, когато Нерон правил от тях факли, за да осветява своите игри.

Понс ме изгледа със съжаление.

— Прекалената ученост е жива болест — недоволно рече той — Винаги съм бил против това. Но вие все искате да бъде по вашему и все ме влачите мен, стария, със себе си: да учите астрономия и смятане във Венеция, поезия и всички италиански щуротии във Флоренция, и астрология в Пиза, и бог знае какво в тая гламава страна Германия. Пфу на философите! Казвам ви господарю, аз, Понс, вашия слуга, един беден старец, който не може да различи една буква от друга, аз ви казвам, че господ е жив и времето да застанете пред него не е далече. — Той се прекъсна като се сети изведнъж за нещо. — Той е тука, свещеникът, за когото споменахте.

В същия миг си спомних за уречената среща.

— Защо не ми каза по-рано? — ядно го попитах аз.

— Какво значение имаше? — Понс сви рамене — Нали и без друго чака вече от два часа.

— Защо не ме повика?

Понс ме измери със замислен и критичен поглед.

— Като се търкаляте в леглото и кряскате като някой петел: „Пей ку-ку, ку-ку, ла-ла, ку-ку, пей ку-ку, пей ку-ку, пей ку-ку.“

Той имитира безсмисления припев с режещ фалцет. Без съмнение съм кряскал тази безсмислица, докато съм си лягал.

— Имаш добра памет — забелязах аз сухо и понечих да сложа на раменете си новата самурена наметка, но я хвърлих на Понс да я прибере. Той намръщено поклати глава.

— Трябва ли памет след като сте го ревали повече от хиляда пъти, та половината хан се събра да чука на вратата и да ви ругае, че не ги оставяте да спят. А когато ви наредих хубаво в леглото, не ме ли повикахте и не ми ли заповядахте, ако се обади дяволът да му кажа, че господарката ми е заспала? А не ме ли извикахте пак и ме стиснахте за ръката, та е посиняла и още ме боли, и не ми ли заповядахте, ако ми е мил животът, тлъстото месо и топлият огън, да не ви будя сутринта, освен за едно?

— Което беше? — подсказах аз, понеже за нищо на света не можех да се сетя какво съм могъл да кажа.

— Което беше сърцето на един черен бухал чернокапец, казахте, който се казвал Мартинели — който и да е той — за сърцето на Мартинели, току-що опържено, на златна чиния. Чинията трябвало да бъде златна казахте; и ми казахте, че трябва да ви повикам като пея „Пей ку-ку, пей ку-ку, пей ку-ку“ и тогава взехте да ме учите да пея „Пей ку-ку, пей ку-ку, пей ку-ку.“

И когато Понс каза името, аз се сетих веднага, защото Мартинели беше свещеника, който бе киснал два часа във външната стая.

Когато Мартинели бе повикан при мен и ме поздрави с титлата и името ми, веднага научих името си и всичко друго. Аз бях граф Гийом Сент Мор. (Виждате ли, едва тогава можах да узная и да си спомня това, което беше в съзнателния ми ум.)

Свещеникът беше италианец, мургав, слаб, сякаш от постене или изпосталяващ глад и не от този свят, а ръцете му бяха малки и тънки като на жена. Обаче очите му! Те бяха лукави и вероломни, тесни и с тежки клепки, и едновременно зли като на пор и лениви като препичащ се на слънце гущер.

— Работата много се забави, граф дьо Сент Мор — веднага заговори той, щом Понс напусна стаята, покорен на погледа ми — Този, комуто служа, започва да губи търпение…

— Я си смени тона отче! — ядно го прекъснах аз — Помни, че сега не си в Рим.

— Августейшият ми господар… — подхвана той.

— Царува августейше в Рим, може би — пак го прекъснах аз — Тук е Франция.

Мартинели хрисимо и търпеливо сви рамене, но неговите очи, блеснали като на базилиск^[2], издаваха преструвката.

— Августейшият ми господар е заинтересован от това, което се върши във Франция — тихо каза той — тази дама не е за вас. Моят господар има други планове… — той навлажни с език тънките си устни — Други планове за дамата… и за вас.

Разбира се под „дама“ той имаше в предвид великата херцогиня Филип, вдовицата на Жофроа, последният херцог на Аквитания. Обаче великата херцогиня, вдовица и така нататък Филип беше жена, и млада, и весела, и красива, и — според моето убеждение — създадена за мен.

— Какви са неговите планове? — запитах го без заобикалки.

— Те са прозорливи и обширни, граф Сент Мор, твърде прозорливи и обширни, за да си позволя да гадая, а още по-малко да ги обсъждам с вас или с когото и да било.

— О, зная, че големи неща се вършат и лигави червеи пъплят зад кулисите — рекох аз.

— Бяха ми казали, че сте упорит, но аз изпълнявам заповеди.

Мартинели стана да си върви и аз станах заедно с него.

— Аз казах, че е безполезно — продължи той — но на вас беше предложена последна възможност да промените намерението си. Августейшият ми господар постъпва от почтено по-почтено.

— Е, добре, ще я обмисля тази работа — казах небрежно и с поклон изпратих свещеника до вратата.

Той рязко спря на прага.

— Времето за мислене е минало — отвърна той — Аз дойдох за решението ви.

— Ще я обмисля тая работа — повторих аз и добавих хрумналата ми нова мисъл — Ако плановете на дамата не съвпадат с моите, тогава може плановете на вашия господар да се изпълнят, както той желае. Защото, помнете отче, той не ми е господар на мен.

— Вие не познавате моя господар — промълви той тържествено.

— Нито искам да го познавам — отсякох аз.

И се вслушах в ситните стъпки на дребния свещеник-интригант надолу по скърцащите стъпала.

Ако се впуснех в най-малките подробности на всичко, което видях за този половин ден и половин нощ, когато бях граф Гийом дьо Сент Мор, и в десет книги, големи колкото тази която пиша, нямаше да се поберат. Много неща ще пропусна, всъщност ще пропусна почти всичко, защото все още не съм чувал един осъден на смърт да бъде помилван, за да може да довърши мемоарите си — поне не и в Калифорния.

Когато препуснах от Париж в този ден, това беше Париж на отминали столетия. Тесните улички предлагаха позорна и нездравословна гледка с мръсотиите и нечистотиите си… но трябва да пропускам. И ще пропусна всичките следобедни събития, цялото препускане извън стените на града, голямото увеселение дадено от Юг дьо Мьон, пируването и пиенето, в които взех малко участие. Ще пиша само за края на преживелицата и ще започна с това, как стоях и се шегувах със самата Филип — ах, боже мой, тя беше чудно хубава. Една гранд дама… да, но преди всичко и след всичко, и винаги — жена.

Ние се смеехме и се шегувахме съвсем безгрижно, а около нас се блъскаше веселото гъмжило; но зад шегите ни се криеше сериозна съсредоточеност на мъж и жена, навлезли доста през прага на любовта, но все още не съвсем сигурни един в друг. Няма да я описвам. Беше дребничка, удивително стройна… но ето че започнах да я описвам. Накратко казано за мен тя беше единствената жена в света и аз малко се замислях за дългата ръка на този посивял старец в Рим, която можеше да се протегне през половин Европа и да се изпречи между моята любима и мен.

А италианецът Фортини се облегна на рамото ми и пошепна:

— Един човек, който иска да ви говори.

— Един човек, който трябва да почака за моето благоволение — отвърнах късо.

— Аз не чакам за ничие благоволение — беше неговия също толкова кратък отговор.

Кръвта ми закипя, но си спомних за свещеника Мартинели и за посивелия старец в Рим. Работата беше ясна. Това беше преднамерено. Това беше дългата ръка. Фортини лениво ми се усмихваше, докато бях така замълчал за миг да си помисля, но в тази усмивка бе вложен възможният максимум наглост.

Ако някога трябваше да бъда хладнокръвен, това беше сега. Но в мен започна да се надига старата сляпа ярост. Това беше дело на свещеника. Това беше Фортини, изгубилият всичко освен потеклото си, най-добрият майстор на сабята, излязъл от Италия през последните десетина години. Тази вечер дългата ръка беше Фортини. Ако той не успееше да изпълни заповедта на посивелия старец, утре щеше да бъде друг майстор на сабята, на следващия ден — трети. И ако случайно все не сполучваха, можех да очаквам камата на обикновен наемен убиец в гърба си или от праха на обикновения отровител във виното, в месото или в хляба ми.

— Аз съм зает — казах — Махнете се.

— Моята работа с вас не търпи отлагане — беше отговорът.

Без да усетим бяхме леко повишили тон, тъй че Филип го чу.

— Махай се италианско псе! — казах аз — Недей да виеш пред вратата ми. След малко ще си поприказваме.

— Месечината е изгряла — отговори той — Тревата е суха и чудесна. Няма роса. Оттатък рибното езерце, на един хвърлей камък вляво има открито пространство, тихо и уединено.

— След малко ще получиш каквото искаш — промърморих нетърпеливо.

Но той настояваше и не се отделяше от мен.

— Ей сега — повторих аз — Ей сега ще си поговорим.

Тогава Филип заговори с цялото си безстрашие и твърдост:

— Задоволете желанието на господина, Сент Мор. Придружете го сега. И на добър ви час — тя се обърна, за да направи знак на вуйчо си Жан дьо Жоанвил, брат на майка й, от Жоанвилите от Анжу — На добър ви час! — повтори тя, а след това се наведе тъй, че да може да пошепне: — Сърцето ми ще бъде с вас, Сент Мор. Не се бавете. Ще ви чакам в голямата зала.

Аз бях на седмото небе. Аз хвърчах. Това беше първото й открито признание, че ме обича. И тази благословия ми предаде нови сили и вдъхна увереност, че ще мога да убия и двадесет Фортиновци, и пет пари да не давам за двадесетина посивели старци в Рим.

Жан дьо Жоанвил отведе под ръка Филип, а Фортини и аз на часа уговорихме подробностите. Ние се разделихме — той да намери един-двама приятели и аз да намеря един-двама приятели, и всички да се срещнем на уговореното място оттатък рибното езерце.

Първо намерих Робер Ланфран, а след това Анри Боемон. Но преди да намеря тях се натъкнах на една сламка, която ми показа накъде духа вятърът и обеща истинска буря. Аз познавах тази сламка, Ги дьо Вилардуен, недодялан млад провинциалист, дошъл за първи път в кралския двор, но въпреки това, невъздържано малко петле. Беше червенокос. Сините му очи, малки и поставени близо едно до друго, бяха също червени — поне бялото на очите беше червено; а кожата му, както е обикновено за такива типове, беше червена и луничава. Изглеждаше съвсем като попарен.

Когато минавах край него, с внезапно движение той се бутна в мен. О, разбира се, това беше преднамерено. Той кипна и ръката му хвана рапирата.

„Бога ми — помислих си аз — посивелият старец има много и чудновати оръдия.“ — а в същото време се поклоних на петлето и промърморих:

— Моля да ми простите неловкостта. Грешката беше моя. Извинете, Вилардуен.

Но той не искаше да се укроти толкова лесно. И докато се пенеше и перчеше, аз забелязах Робер Ланфран, повиках го с ръка и му обясних какво се е случило.

— Сент Мор ви е поднесъл своите извинения — отсъди той — Помолил ви е да му простите.

— Точно така — прекъснах го аз с най-любезен тон — И ви моля да ме извините още веднъж, Вилардуен, за голямата ми несръчност. Хилядократно ви моля да ми простите. Грешката беше моя, но беше неволна. От бързане за една среща се показах тромав, ужасно тромав, но съвсем неволно.

Какво друго можеше да направи този дръвник, макар и без желание, да приеме извиненията, които толкова щедро му поднесох? Въпреки това бях сигурен, когато забързах нататък с Ланфран, че няма да минат много дни или часове и необузданият младеж ще се погрижи да си премерим силите на моравата.

Обясних на Ланфран само за какво ми е нужен и той не прояви любопитство да узнае повече. Беше жив младеж, не повече от двадесет годишен, но добре обучен на военното дело, беше воювал в Испания и си спечелил име в дуели. Само черните му очи блеснаха, когато разбра какво ни предстои, и нетърпението му бе толкова голямо, че той сам намери Анри Боемонт за втори секундант.

Когато тримата стигнахме на откритата поляна оттатък рибното езерце, Фортини и двамата му приятели вече ни чакаха. Единият беше Феликс Паскини, племенник на кардинала със същото име и ползващ се с такова доверие пред чичо си, с каквото чичо му се ползваше пред посивелия старец. Другият беше Раул дьо Гонкур, чието присъствие ме изненада, понеже беше твърде добър и благороден човек за тази компания.

Ние се поздравихме според правилата и според правилата започнахме дуела. В това нямаше нищо ново и за двама ни. Теренът беше добър, както ми бе обещано. Нямаше роса. Месечината светеше от ясно небе и рапирите на Фонтини и моята се кръстосаха.

Аз знаех едно: колкото и за добър фехтовач да ме смятаха във Франция, Фортини беше по-добър. Знаех още и друго: че сърцето на моята възлюбена е с мен тази вечер и че благодарение на мен тази вечер на света ще има един италианец по-малко. Казвам, че го знаех. За мен нямаше никакво съмнение в изхода. И докато рапирите ни се кръстосваха, аз размишлявах за начина, по който щях да го убия. Нямах желание за дълъг двубой. Бърз и блестящ — такъв е бил винаги моят похват. И още нещо: след последните месеци на гуляи и пеене на „Пей ку-ку, пей ку-ку“ не бях годен за продължителна схватка. Бързо и блестящо — това беше решението ми.

Но „бързо и блестящо“ беше трудно нещо с такъв ненадминат фехтувач като Фортини за противник. Освен това, за мой късмет, Фортини — винаги хладнокръвен, винаги с неуморима ръка, винаги сигурен и не бързащ, както се говореше, при други случаи — тази вечер също бе избрал бързият и блестящ изход.

Беше бърз, напрегнат двубой, защото с каквато сигурност аз бях доловил намерението му да бъде кратък, със също такава сигурност и той беше доловил моето. Съмнявам се, че щях да мога да приложа тази хватка посред бял ден, а не на лунна светлина. Мъждивото осветление беше в моя полза. Помогна ми също и догадката, изпреварила само с един миг това, което бе имал наум той. Беше контраударът, обикновен, но рискован похват, познат на всеки новак, повалил на гръб не един здрав мъж, който го е опитвал, и изпълнен с толкова опасност за нанасящия го, че фехтувачите не го обичат много.

Бяхме се дуелирали едва една минута, когато разбрах, че зад цялата си привидно стремителна и мълниеносна нападателност Фортини обмисля същия този контраудар. Той чакаше от мен напад с мушкане не само за да го парира, но да може да отгатне и отклони с обичайно леко извъртане на китката, като насочи върха на рапирата, за да ме посрещне, когато тялото ми последва мушкането. Сложна хватка — да, сложна хватка и при най-добро осветление. Избързаше ли да се отклони с една част от секундата, аз щях да бъда предупреден и спасен. Забавеше ли се с една част от секундата, моят удар щеше да го прониже.

„Бързо и бляскаво, така ли? — помислих си аз — Чудесно драги ми италианецо, бързо и бляскаво ще бъде, но преди всичко ще бъде бързо!“

В известно отношение това беше контраудар срещу контраудар, но аз щях да го излъжа с времето и щях да бъда свръх бърз. И бях бърз. Както казах, едва ли имаше и една минута, откакто бяхме започнали. Бързо ли? Тези мои напад и мушкане се сляха в едно. То беше мълниеносно движение, експлозия, мигновение. Кълна се, моите напад и мушкане бяха с една част от секундата по-бързи от, отколкото се смята, че някой може да ги направи. Аз спечелих тази част от секундата, Фортини се опита да отклони рапирата ми и да ме прониже със своята. Но отклонена се оказа неговата рапира. Тя блесна край гърдите ми и аз бях заграден — заграден от неговото оръжие, изпънато с цялата му дължина и празният въздух зад мен, а моята рапира се беше забила в него, беше минала през него, на височината на сърцето, от дясната към лявата му страна и излязла навън отзад.

Не е обикновено нещо да набодеш жив човек на шиш върху дължината на една рапира. Аз седя тука в килията си и спирам за малко да пиша, за да обмисля това нещо. И често съм се замислял за нея, за тая лунна нощ във Франция преди много години, когато дадох на това италианско псе да разбере какво значи бързо и бляскаво. То беше толкова лесно това пробождане на човешко тяло. Човек би очаквал по-голяма съпротива. Съпротива е щяло да има, ако рапирата ми бе допряла кост. Но тогава тя беше срещнала само меката плът. И все пак беше минала толкова лесно! Усещам го и сега, в ръката си, в ума си когато пиша. Една игла за женска шапка не би минала по-лесно през пудинг, отколкото рапирата ми през италианеца. О, на времето в това не бе имало нищо удивително за Гийом дьо Сент Мор, но то е удивително за мен, Даръл Стандинг, като си спомням и обмислям след векове. Лесно е, много лесно да убиеш здрав, дишащ човек с такова грубо оръжие като парче стомана. Да, хората са като мекотел рак, също толкова нежен слаб и уязвим.

Но да се върна при лунната светлина и тревата. Когато рапирата ми достигна целта си, настъпи осезаема пауза, Фортини не падна веднага. Аз не издърпах рапирата си веднага. Цяла секунда стояхме така — аз разкрачен и изпънат, тялото издадено напред, дясната ръка протегната хоризонтално; острието на рапирата на Фортини толкова зад мен, че ръката му, стискаща ръкохватката, бе леко допряна до лявата ми гръд, тялото му сковано, очите отворени и блестящи.

Така, като статуи, останахме ние тая секунда и аз се кълна, че другите около нас не са могли веднага да разберат какво е станало. Тогава Фортини изпъшка и леко се изкашля. Скованото му тяло се поотпусна. Ръкохватката и ръката опрени на гърдите ми потрепнаха, после ръката се смъкна надолу така, че върхът на рапирата опря на моравата. По това време Паскини и дьо Гонкур бяха изтичали при него и той падна в ръцете им. Уверявам ви, че беше по-трудно да издърпам рапирата си, отколкото да я вкарам. Плътта му се свиваше около нея, сякаш не искаше да я пусне. О, повярвайте ми, трябваше да употребя определено физическо усилие, за да се освободя от това, което бях сторил.

Но болката от издърпването, изглежда, му върна за миг живота и волята, защото той се освободи от приятелите си, изправи се и вдигна рапирата за поздрав. Аз направих същото, изумен, че това беше възможно. Бях го пронизал на височината на сърцето и въпреки това не бях засегнал нито едно важно място. След това и преди приятелите да успеят да го прихванат, краката му се подгънаха и той рухна тежко на земята. Те го сложиха по гръб, но той бе вече мъртъв, лицето му призрачно неподвижно на лунната светлина, а дясната ръка все още стиснала рапирата.

Да, наистина, страшно лесно е да убиеш човек.

Ние вдигнахме рапирите за поздрав към приятелите му и щяхме вече да си тръгнем, когато Феликс Паскини ме задържа.

— Извинете — казах аз — Нека го оставим за утре.

— Трябва само да се дръпнем малко настрана — настоя той — където тревата е още суха.

— Нека тогава аз да я намокря зарад вас, Сент Мор — замоли ми се Ланфран, петимен и той да види сметката на един италианец.

Аз поклатих глава.

— Паскини е мой — отговорих — Той ще бъде първи утре.

— Нима има и други? — попита Ланфран.

— Вижте какво ще ли каже дьо Гонкур — усмихнах се аз — Струва ми се, че той вече претендира да бъде трети.

При тези думи Гонкур с притеснение изрази мълчаливо съгласие. Ланфран го погледна въпросително и дьо Гонкур кимна.

— А след него не се съмнявам идва петлето… — продължих аз.

И още не бях довършил, когато червенокосия дьо Вилардуен се приближи по осветената от луната трева.

— Поне него ще го взема аз — възкликна Ланфран с почти умоляващ глас, толкова голямо бе желанието му.

— Попитайте го — изсмях се аз и се обърнах към Паскини — Утре — казах — Посочете времето и мястото и аз ще бъда там.

— Тревата е чудесна — подразни ме той — мястото е чудесно и аз съм решил Фортини да ви има за другар тая вечер.

— По-добре би било да го придружава приятел — ухапах го аз — А сега, с ваше позволение, аз трябва да си вървя.

Но той ми се изпречи на пътя.

— Който ще да е — каза той — но да свършим сега.

За първи път с него ядът ми започна да се надига.

— Добре служите на господаря си — подметнах аз.

— Аз служа само на собственото удоволствие — бе отговорът му — Господар нямам.

— Моля да ме извините, че ще си позволя да ви кажа истината — рекох аз.

— Която е? — запита той тихо.

— Че вие сте лъжец, Паскини, лъжец като всички италианци.

Той тутакси се обърна към Ланфран и Боемон:

— Вие чухте. След това не можете да ми откажете да го свърша.

Те се колебаеха и ме поглеждаха да разберат моето желание. Но Паскини не искаше да чака.

— Пък ако още имате някакви скрупули — избърза той — позволете ми да ви помогна… ей така!

И той се изплю на тревата в краката им. Тогава ядът ми се разгоря и вече не можех да се сдържа. Сляпата ярост го наричам аз — едно завладяващо и непреодолимо желание да убивам и да унищожавам. Аз забравих, че Филип ме чака в голямата зала. Единственото, което знаех, бяха сторените спрямо мен неправди — непростимата намеса на посивелия старец в личните ми дела, поръчението, дадено на свещеника, наглостта на Фортини, дързостта на Вилардуен, а сега и Паскини, изпречил се на пътя ми и изхрачил се на тревата. Аз побеснях. Бях жаден за кръв. Гледах на всички тези твари като на гнусни зловонни гадове, които трябва да бъдат премахнати от пътя ми, от този свят. Както хванал се в мрежа лъв може да беснее против примките, така аз беснеех срещу тези твари. Те ме заобикаляха от всички страни. Наистина бях попаднал в капана. Единствения изход беше да ги изколя, да ги смажа и стъпча в земята.

— Добре! — казах аз доста спокойно, въпреки че гневът ми беше толкова голям, че цял се тресях — Първо вие Паскини… А след това, вие дьо Гонкур?… И най-после Вилардуен?

Те всички един след друг кимнаха и Паскини и аз се приготвихме да се дръпнем настрана.

— Понеже вие бързате — предложи ми Анри Боемон — и понеже те са трима и ние сме трима, защо да не уредим въпроса наведнъж?

— Да, да! — с въодушевление извика Ланфран — Хайде вие вземете дьо Гонкур. Дьо Вилардуен да остане за мене.

Но аз им махнах с ръка да се дръпнат.

— Те са тука по заповед — обясних аз — Аз съм този, който толкова много им трябвам, че, бога ми, и аз се заразих от тях и искам да им видя сметката сам.

Бях забелязал, че Паскини се дразни от бавенето ми и приказките, и реших да го подразня още.

— С вас Паскини — заявих аз — ще свърша на бърза ръка. Не бих искал да се разтъкавате, докато Фортини чака да му правите компания… Вас Раул дьо Гонкур, ще ви накажа, както сте го заслужили, задето се водите с такива лоши другари. Вие затлъстявате и започвате да се задъхвате. С вас ще си поиграя, докато маста ви се стопи, а белите дробове запъхтят и засвирят като мокри мехове… За вас дьо Вилардуен, още не съм решил по какъв начин ще ви убия.

Тогава поздравих Паскини и двубоят започна. О, аз бях решил да бъда истински сатана тази вечер. Бързо и бляскаво — това беше решението ми. Нито пък забравях за измамната лунна светлина. Щях да си уредя сметката с него, както с Фортини, ако той се решеше на контраудар. Ако не се решеше, и то скоро, тогава щях да го приложа аз.

Въпреки че го бях раздразнил, той беше предпазлив. И все пак аз наложих двубоят да се развива бързо и в мъждивата светлина, осланяйки се по-малко от друг път на зрението и повече от обикновено на осезанието, нашите рапири непрекъснато се кръстосваха.

Почти преди да изтече първата минута на схватката, аз нанесох този удар. С едно измамно движение, сякаш кракът ми леко се е подхлъзнал, при съвземането се престорих, че губя допира с рапирата на Паскини, той направи опит да мушне, аз направих второ измамно движение, този път с излишно широка защита. Последвалото от това разкриване беше примамката, с която исках нарочно да го привлека. И наистина го привлякох. Той светкавично се възползва от онова, което смяташе за неволно разкриване. Право и точно бе неговото мушкане и цялото му тяло и воля бяха вложени в силата на удара. Но всичко бе лъжливо от моя страна и аз бях готов за него. Моята рапира само леко допря неговата и двете се плъзнаха една по друга. Тогава китката ми се изви само колкото трябваше и не повече и отклони рапирата му към моята гърда… О, толкова леко отклонение, само на няколко пръста, достатъчно да насочи върха на рапирата му край мене, така че на минаване той прободе една гънка на алазения ми камзол. Разбира се, при това мушкане тялото му последва рапирата, а върхът на моята рапира посрещна тялото му на височината на сърцето от дясната страна. И моята ръка бе изпъната и права като стомана, протегната от нея, а зад ръката и стоманата — моето тяло, стегнато и здраво стъпило.

На височината на сърцето, казвам, рапирата ми се заби в дясната страна на Паскини, но не излезе от лявата, защото почти мина през него, срещна едно ребро (ах, убиването на човек е касапска работа!) с такава сила и напънът наруши равновесието му дотолкова, че той залитна назад и настрани. И още докато падаше и преди да рухне, с едно дръпване и извиване, аз измъкнах оръжието от тялото му.

Дьо Гонкур се втурна към него, но той му махна да се върне при мен. Паскини не издъхна толкова бързо, като Фортини. Той кашляше и плюеше, и подпомогнат от Вилардуен, се опря на лакът, отпусна глава на ръката и пак се закашля и плю.

— Приятно пътуване, Паскини — присмях му се аз в сляпата си ярост — Моля ти се побързай, защото тревата където лежиш изведнъж се измокри и ако се забавиш, ще умреш от настинка.

Когато се приготвих незабавно да започна с дьо Гонкур, Боемон заяви, че трябва малко да си почина.

— Не — казах аз — Още не съм загрял достатъчно — и се обърнах към дьо Гонкур — Сега ще ви накараме да потанцувате и да похриптите… Поздрав!

Дьо Гонкур не се биеше от сърце. Явно беше, че се дуелираше под принудата на заповед. Хватките му бяха старомодни, както можеше да се очаква от всеки човек на средна възраст, обаче не беше безучастен фехтувач. Беше хладнокръвен, решителен, упорит. Но не беше блестящ, а беше потиснат, понеже предварително знаеше, че ще бъде победен. Двайсетина пъти, както се биех бързо и бляскаво, той беше в ръцете ми. Но аз се въздържах. Казах вече, че имах сатанински намерения. И наистина ги имах. Аз го изнурявах. Избутах го от лунната светлина така, че почти не можеше да ме вижда, защото аз се фехтовах в собствената си сянка. И когато го изтощих така, че започна да хрипти, както му бях предрекъл, Паскини, опрял глава на ръката, загледан в нас, се закашля и забълва, като че ли повръщаше живота си.

— Сега дьо Гонкур — съобщих аз най-сетне — виждате, сте съвсем безпомощен пред мен. Мога да ви свърша по десетина различни начина. Бъдете готов, защитавайте се, защото това е начинът, по който ще го направя.

С тези думи аз само минах от четвърта в трета позиция и когато той се защити страхливо и несполучливо, върнах се в четвърта, възползвах се, че се е открил и го намушках на височината на сърцето така, че рапирата мина през него. Когато видя този финал, Паскини се отпусна, зарови лице в тревата, потрепери за миг и остана неподвижен.

— Тая вечер слугите на господаря ви ще станат с четири по-малко — уверих аз Вилардуен, преди да започнем дуела.

И какъв дуел! Хлапакът беше смешен. В каква селска школа по фехтовка се бе учил — човек не можеше да си представи. Приличаше направо на палячо. „Кратка схватка и проста“ — отсъдих аз, а неговата червена коса сякаш беше настръхнала от безмерна ярост и той налиташе към мен като побъркан.

Уви! Тъкмо палячовщината му ми коства живота. След като си играх с него и го подигравах за недодяланата му селящина, той така се ядоса, че забрави и малкото, което разбираше от фехтовка, направи широк замах с рапирата, сякаш тя имаше тежък и остър ръб, тя изсвири във въздуха и се стовари върху главата ми. Аз се сащисах. Никога не ми се беше случвало толкова глупаво нещо. Той беше съвсем разкрит и аз можех мигновено да го пронижа. Но, както казах, аз бях сащисан и преди да се съвзема, усетих болката от забиващата се рапира, когато този непохватен провинциалист ме прободе и се хвърли напред като бик, докато ръкохватката се удари в страната ми, и залитнах назад.

Когато паднах успях да видя тревогата по лицата на Ланфран и Боемон и тържествуващото задоволство по лицето на дьо Вилардуен, който продължаваше да ме натиска.

Аз паднах, но не стигнах тревата. Пред очите ми на петна проблеснаха светлини, в ушите ми проехтя гръмотевица, настъпи мрак, замержеля се мъждива светлина, която бавно се проясни, преряза ме раздираща болка, каквато не се отдава на описание, и тогава чух нечий глас, който казва:

— Не мога да усетя нищо.

Познах този глас. Беше на директора Атъртън. И разбрах, че съм Даръл Стандинг, завърнал се току-що през вековете в преизподнята на усмирителната риза в Сан Куентин. Познах и това, че докосването от пръстите, допрели врата ми, беше на директора Атъртън. Познах и това, че докосването от пръстите, което измести неговите, беше на доктор Джаксън. И гласът на доктор Джаксън беше, който каза:

— Вие не знаете как се напипва пулсът на врата. Ето… точно тука… сложете пръстите си, където са моите. Усещате ли? Е, така си и мислех. Сърцето е отслабнало, но работи като хронометър.

— Минали са само двайсет и четири часа — обади се капитан Джейми — а той никога още не е бил в такова състояние.

— Преструва се, това е! Можете да заложите на това — подхвърли Ал Хъчинс, главният отговорник.

— Не знам — настоя капитан Джейми — Когато пулсът е толкова забавен, само специалист може да го усети…

— Ами, аз съм изкарал чираклъка си в усмирителна риза — рече с насмешка Ал Хъчинс — И съм ви карал да ме разшнуровате, капитан Джейми, когато сте мислили, че съм на път да пукна, а аз едва се сдържах да не ви се изплюя в лицето.

— Какво мислите докторе? — попита директорът Атъртън.

— Казвам ви, че сърцето работи великолепно — беше отговорът — Разбира се той е слаб. Това и трябваше да се очаква. Казвам ви, че Хъчинс е прав. Той се преструва.

С палеца си той обърна единия ми клепач, при което аз отворих другото си око и загледах навелите се над мен.

— Какво ви казах! — тържествуващо се провикна доктор Джаксън.

И тогава, макар и да ми се струваше, че лицето ми ще се пръсне от това усилие, аз напрегнах цялата си воля и се усмихнах.

До устните ми поднесоха вода и аз жадно пих. Не трябва да се забравя, че цялото това време аз лежах безпомощен по гръб, с ръце притиснати до тялото вътре в усмирителната риза. Когато ми предложиха храна — сух затворнически хляб — поклатих глава. Затворих очи, за да покажа, че присъствието им ми дотяга. Болката от частичното ми съживяване бе непоносима. Усещах тялото ми да се връща към живот. По жилите на врата и в областта на гърдите над сърцето пробягваха болки. А в мозъкът ми се беше задържал споменът, че Филип ме чака в голямата зала, и ми се искаше да се отскубна и да се върна към половината ден и половината нощ, които току-що бях изживял в стара Франция.

И така, още докато те стояха около мен, аз се помъчих да откъсна живата част на тялото ми от съзнанието. Аз бързах да се откъсна, но гласът на директора Атъртън не ме пусна.

— Имаш ли от нещо да се оплачеш? — попита той.

Аз изпитвах само един страх, а именно, че ще ме разшнуроват, и трябва да ви стане ясно, че отговорът ми не бе израз на самохвалство, но имаше за цел да предотврати каквото и да е разшнуроване.

— Бихте могли да позатегнете ризата — пошепнах аз — твърде е хлабава за да ми бъде удобно. Аз се губя в нея. Хъчинс е глупак. Но е и тъп. Той нищичко не разбира от зашнуроване на риза. Би трябвало да го направите отговорник на тъкачницата. Той е по-изтъкнат представител на некадърността, отколкото сегашния титуляр, който е само тъп, без да е глупак… А сега, махайте се всички от тука, освен ако можете да измислите да ми направите нещо още по-лошо. Ако е така, останете на всяка цена. Каня ви от все сърце да останете, ако смятате, че със слабоумното си въображение сте измислили за мен някакво ново наказание.

— Той е побъркан, един истински, закоравял, твърдоглав маниак! — занарежда доктор Джаксън с възторга на медик, открил нещо ново.

— Стандинг, ти си цяло чудо — каза директорът — ти имаш желязна воля, но аз ще я пречупя, като нищо ще я пречупя, бога ми!

— А вие имате заешко сърце — сопнах се аз — За една десета от времето, което съм прекарал в усмирителна риза в Сан Куентин, заешкото ви сърце щеше да излезе през дългите уши.

О, това попадна в целта, защото директорът имаше необикновени уши. Сигурен съм, че Ломброзо^[3] щеше да се заинтересува от тях.

— Колкото за мен — продължих — аз ви се смея и не мога да пожелая на тъкачницата нещо по-лошо, отколкото сам вие да й станете отговорник. Ами че вие се захванахте с мен и упражнихте върху ми и сетната си подлост и въпреки това аз все още съм жив и ви се смея в лицето. Некадърен ли? Та вие дори не можете да ме убиете! Некадърен ли? Та вие не бихте могли дори да убиете притиснат до стената плъх с пръчка динамит… истински динамит, а не от тоя, за който сега сте се излъгали да повярвате, че съм бил скрил!

— Още нещо? — заповеднически рече той, като привърших диатрибата си.

И в ума ми проблесна това, което казах на Фортини, когато ми беше дотегнал с нахалството си.

— Махай се затворническо псе! — казах — Стига си джавкал пред вратата ми!

Сигурно беше ужасно за човек като Атъртън да бъде така нападнат от безпомощен затворник. Лицето му позеленя от ярост и гласът му трепереше, когато ми се закани:

— Кълна ти се Стандинг, че ще те очистя!

— Има само едно нещо, което можете да направите — отговорих аз — Можете да позатегнете тази нетърпимо хлабава риза. Ако не я стегнете, ще се измъкна от нея. И пет пари не давам, ако не дойдете пак цяла седмица или до края на десетте дни.

И какво може да направи дори и директор на голям затвор, за да накаже затворник, на когото вече е наложено възможно най-тежкото наказание? Може би директорът Атъртън да беше измислил някаква заплаха, защото той заговори. Ала гласът ми се беше засилил след толкова приказки и аз запях: „Пей куку, пей куку, пей куку“. И пях така докато вратата не се затръшна с дрънчене и резетата и бравите заскърцаха и застъргаха след тях.