Александър Пушкин
Пак посетих… ^[0]

        … Пак посетих

аз онзи кът, където преживях

като изгнаник пусти две години.

Едно десетилетие, а колко

неща в живота ми се промениха

и — подчинен на общия закон, —

и аз се промених — но тук отново

пак миналото властно ме обхваща

и сякаш беше вчера, като скитах

в горичките. Ей къщицата вехта.

Живеех там със свойта бедна няня.

Старицата я няма — зад стената

не сещам вече тежките й стъпки,

ни нейния внимателен надзор.

Ей хълма залесен, над който често

заставах неподвижен с часове,

загледан в езерото, спомнил в скръб

далечни брегове, вълни далечни…

Всред златни ниви, пасбища зелени

синее то, простряно нашироко.

През неговите тайнствени води

рибар, заплувал, влачи празна мрежа.

По полегатите му брегове

са пръснати села — и там, зад тях,

криви се мелница, крила насила

върти по вятъра. Зад синора

на дядовите ми земи, отдето

се покатерва път към планината,

от дъждове разровен, трите бора

стърчат — един встрани, а двата други

прегърнати, — когато покрай тях

аз яздех към върха по лунно време,

със свойски шепот техните върхари

ме поздравяваха. По този път

отново аз минавам и ги виждам

пред себе си. Те същите са пак

и същият е шепотът им свойски.

Ала до корена им остарял

(където бе тогава пусто, голо)

сега горичка млада е избила.

Зелени издънки. Под двата бора

като деца натрупали се храсти.

А отстрани другарят им самотен

тъжи подобно стар ерген. Край него

пустей като преди…

                                Здравей, о племе,

тъй младо, непознато. Аз не ще

дочакам твойта силна късна възраст,

познайниците мои да надраснеш

и старите глави да им затулиш

от поглед чужд. Но нека моят внук

да чуе вашто шепнене приветно,

когато след другарски разговори

се връща у дома с приятни мисли,

премине ли край вас във мрака нощен,

за мен да си припомни.