Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гусар, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2010-2018 г.)

Издание:

Автор: Александър Пушкин

Заглавие: Избрани произведения в шест тома

Преводач: Цветан Ангелов; Радой Ралин; Пенчо Симов; Димитър Методиев; Иван Теофилов; Любен Любенов; Ижо Соколов; Иван Теофилов; Георги Джагаров; Кръстьо Станишев; Атанас Смирнов; Найден Вълчев; Григор Ленков; Димо Боляров; Александър Миланов; Тихомир Йорданов; Никола Фурнаджиев; Андрей Германов; Стоян Бакърджиев; Петър Алипиев; Димитър Златев; Иван Пауновски

Език, от който е преведено: Руски

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: стихосбирка

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Отговорен редактор: Иван Пауновски

Редактор на издателството: Иван Пауновски

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Владимир Паскалев

Коректор: Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6420


 

Той коня чисти тоя ден

и сам ругае и не спира:

„Дух вражи ме довлече мен

във препроклетата квартира!

 

Човека ще запазят тук,

като в престрелка. Черна чума!

Насила хранят с хляб и лук,

за друго — да не става дума.

 

На тебе гледа като бик

хазаина, а пък жена му…

Все в страх там нещо да не би

да докача честта му…

 

Ах, Киев, Киев! Що за край!

Галушки падат във устата.

От вино — за главата рай,

от булки — сладко на душата!

 

Ой, ой, душата си ще дам

аз с буйна радост на момиче.

Сами сме ний, сами, а там…“

— Какво, какво? — кажи, войниче.

 

Завива гордо той мустак

и казва: „Ти за права бога,

не си страхлив, нито глупак,

но ние сме видели много.

 

Край Днепър бях се застоял,

а пък хазайката — красива,

мъжът й нейде пък умрял,

а тя, разбираш… сговорчива…

 

И ето с нея се сдружих;

живеем много сговорчиво:

да я пребия там — ни ах, ни их,

понася всичко мълчаливо.

 

Щом в пиенето прекаля,

тя също сръбва и на нара

ме туря тихичко да спя

и никога не ми се кара.

 

Какво ми липсваше, какво?

Живеех кротко, безобидно.

Но, ревност! — Ах, дърво, дърво…

Объркаха ме очевидно.

 

Защо тя става в късен час?

Започнах нещо да се муся.

Не е добре, си мисля аз.

Лукави нещичко Маруся.

 

Лежа с замрежени очи

(да я следя започнах вече),

навънка бурята бучи,

развява преспи надалече.

 

И слушам: нещо шумоли,

нататъка доде погледна,

от печката се търколи

кумицата и там приседна.

 

Раздуха огъня; свещта

запали; съд тя взе и вече,

приседнала на стол, в нощта

до голо цяла се съблече.

 

От съдината сръбна тя,

отгоре бързо се навеждам

и видях как се залюля,

пияница ще е, изглежда.

 

Охо, от печката и — бум —

за миг при своята женица;

почакай, казвам аз — без шум!

И гледам смаян: стъкленица.

 

Подуших: кисело. И изведнъж

я виждам, в мен очи забола.

По пода тропнах и ха, дръж —

във печката ведно със стола.

 

Ах, лошо. Гледам — котарак.

Захвърлих му аз съдината.

Стои. Изкрясках гневно пак.

Изплашен хукна към стената.

 

Аз тичам по ъглите с гняв.

Замерям с масата, с корниза.

Марш! Марш! — И той, и дяволът лукав

във печката ведно да влизат.

 

Кой дявол, питам аз. Сега

ще проверим. И в миг шишето

със виното изпих. Така

аз станах лек и лек. В небето

 

като перце политнах. Там

летя, летя… Звезди — грамада.

Надясно! — викам — и едвам

се разминавам. После падам.

 

Поглеждам смаян: планина.

А там на светлината слаба

във мерзка някаква игра

евреина венчават с жаба.

 

Аз плюх. Но гледам, боже мой,

Маруся бързешком изскочи,

крещи: погиваш, скъпи, стой!

В дома! Нататък с пръст ми сочи.

 

В дома? Ах, дяволе, мерси!

Сам зная пътя! — Ах, не питай,

ръжена виж, яхни го ти

и бързо, бързо се омитай!

 

Хусар да седне на ръжен?

Какво ти, глупава, говориш!

Да се предам така, във плен?

Ти със хусара ли ще спориш?

 

Кон! Само кон! — Добре де, кон.

И вярно: кон пред мен застана.

С тръба-опашка — вихрогон,

и с шия като тънка мряна.

 

Седни! — и седнах бързо аз.

Юздечката потърсих — няма.

Че като хукна — в тоя час

във печката сме с коня двама.

 

Поглеждам: в стаята съм сам.

Не кон под задника ми шава —

скамейката съм качил там:

какво наистина не става.“

 

И пак завива той мустак

и казва: „Ти, за права бога,

не си страхлив, не си глупак,

но ние сме видели много…“

Бележки

[0] Напечатано в „Библиотека для чтения“, 1834, т. I.

Край