Александър Пушкин
Към Гнедич ^[0]

Със Омир разговаря ти със топъл глас

        и дълго ний сме те желали,

цял в светлина, от тайни върхове, при нас

        донесе своите скрижали.

И що? Завари ни под шатри, в сладостта

        на пира — мигове чудесни —

край свой кумир играейки в нощта

        и на уста с най-диви песни.

Смутихме се от твойте слънчеви лъчи.

        Но в гневен порив, без да жалиш,

прокле ли ни, пророк, в невинните очи,

        разби ли своите скрижали?

Не ни прокле. Обичаш мълчаливо ти

        да не блестиш на светлината,

защото любиш и гърма небесен, и

        жужението на пчелата.

Това е то поета. Вечно нежен, млад,

        приема като Мелпомена,

така и нравите на градския площад,

        най-волната народна сцена.

Зове го Рим, в стиха му Илион блести

        и мъката на Осиана,

със дивна лекота той между тях лети

        по стъпките на Еруслана.