Александър Пушкин
Герой ^[0]

Какво е истината?…

Капризна славата лети

и като пламък бърз трепти,

глави избрани озарява,

над тази днес се завъртява,

над друга утре пък пламти.

След всяка вест търчи смирено

народът свикнал, но все пак

за нас челото е свещено,

от пламъка приело знак.

На трон или в полята бойни,

посред площада зашумял,

един от всичките достойни

духа ти горд е завладял.

О, той е пришълецът боен^[1],

смирил и царя най-велик,

венчан от свободата воин,

изчезнал като сянка в миг.

Кога той в твоя ум прозира

със свойта блеснала звезда?

От Алпите ли щом се взира

накъм Италия света?

Или когато вдига знаме

и жезъл на диктатор горд,

или под пламналия свод

война подклал със мрачен пламък

и взира се надменно той

в победите — неспирен рой?

Пред пирамиди ли, когато

безбройната му рат ечи,

или Москва със тишината,

щом го приема и мълчи?

О, не сред радостното лоно

и не сред бойната мъгла,

не зет на цезаря на трона,

не сам на своята скала,

смълчан, наказан от покоя,

със прозвището на героя

осиян, угасващ в мрак превит,

със бойния си плащ покрит.

Друг образ в моя ум е врязан,

аз виждам одъри безчет^[2],

на всеки одър стене блед

жив труп, от чумата белязан,

всесилната… И той склонен,

от друга смърт е обкръжен,

намръщен крачи в тишината,

на чумата подал ръка,

в умиращия ум така

той влива бодрост… Във небето

кълна се: който свойте дни

залагал е без страх в сърцето,

угаснал взор да ободри,

приятел е на небесата,

и да му праща зло дори

земята сляпа…

                        О мечтание! —

прошепва историкът строг^[3].

Той съди пак със глас дълбок:

Светът е без очарование!

Проклинам истината аз,

щом на посредственост студена,

завистлива и съблазнена

тя се харесва с празна страст.

Долитат истините низши

със възвишаваща мъгла…

Героят без сърце е нищо.

Тиранин в слепотата зла…

Ти утеши се…