Александър Пушкин
Таласъми ^[0]

        Тича облак, притъмнява

и невидима луна

сипещия сняг огрява

с мътна нощна светлина.

Аз се нося със шейната

и звънчето дин-дин-дин.

В равнината непозната

страшно е да си самин.

 

        „Карай, братко!“ — „Господарю!

Уморих конете май.

Сън очите ми притваря,

вредом сняг и сняг безкрай.

Де отиваме, не зная —

сбърках в тая мрачина.

Таласъмът си играе —

той ни води, ей го на!

 

        Гледай, ето де се лъска,

духа, плюе върху мен,

а сега в дола пък блъска

коня потен, уморен,

там пък като знак крайпътен

изпред нас се пробеля,

като искра в мрака мътен

блесна! И се запиля.“

 

        Тича облак, притъмнява.

И невидима луна

сипещия сняг огрява

с мътна нощна светлина.

Сили няма вече. В сън ли

в миг звънчето отзвъня?

И конете спряха! Пън ли

или вълк се причерня?

 

        Буря вие, буря плаче.

Морните коне хриптят.

Ето го, далече скача

и очите му горят.

Ала вече те не спират

и звъчето дин-дин-дин.

Таласъми се събират.

Страшно е да си самин.

 

        Безконечни, безобразни

в тая смътна белота

трепкат таласъми разни

като есенни листа.

Колко са? Защо ни следват?

Що ли жално тъй пищят?

Дух домашен ли погребват,

или вещица годят?

 

        Тича облак, притъмнява.

И невидима луна

сипещия сняг огрява

с мътна нощна светлина.

Таласъми — рой след роят

чак до небосвода бял…

Писъкът им жален, воят

ме изпълват със печал…